Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения



страница9/13
Дата01.02.2017
Размер3.1 Mb.
Размер3.1 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

Паднали листа

Към 6 октомври, особено след дъжд или слана, листата започват обилно да падат, ала голямата листна жътва, връхната точка на листопада, е най-често около шестнадесети. Някоя утрин около тая дата пада по-тежка слана, край водните помпи се образува лед и тъкмо в такъв ден, щом се надигне утринният вятър, листата започват да валят далеч по-обилно от дотогава. Политнали надолу в гальовния въздух, дори и да няма вятър, те мигом образуват на земята плътни ложета и килими, повтарящи точно размерите и очертанията на дървото над тях. Има дървета - като младите кестени например, - които сякаш отведнъж свличат листата си, тъй както войникът сваля снаряжението си по дадена заповед; техните още яркожълти, макар и позавехнали листа, и от земята все тъй изпускат лъчиста светлина. Нападали са от всички страни при първото по-силно замахване на магическата пръчица на есента, шумолейки като дъжд.

Инак обикновено след влажно или дъждовно време забелязвам колко силен е бил листопадът през нощта, макар още да не е дошло онова раздрусване, което ще разклати и устойчивите като скали кленови листа. Улиците са плътно застлани с трофеите на есента; нападали брястови листа образуват тъмнокафява настилка под нозете ни. А след няколко удивително горещи дни от сиромашкото лято забелязвам, че небивалата жега е основната причина за падането на листата, тъй като известно време не е имало ни слана, ни дъжд. Силната горещина мигом предизвиква узряването и увяхването им, също както предизвиква узряването, омекването и тупването на прасковите и другите плодове.

Все още ярки, най-често на пурпурни точки връз жълт фон както при някои диви ябълки, листата на късните червени кленове застилат земята - уви, тия ярки багри траят само ден-два, особено ако вали. Край пътищата подминавам тук-там съвсем голи, подобни на димни струйки дървета, загубили вече ярките си одежди; но ето че тия одежди, ярки както преди, лежат на земята встрани от пътя, все още следвайки очертанията, които до неотдавна са поддържали на дървото. Бих казал дори, че първо съглеждам тъй сплеснатите на земята дървета, сякаш трайно оцветени сенки, и те ме подсещат да погледна нагоре към клоните, които са носели тия одежди. Всяка кралица би била горда да върви по ярките мантии, които тия галантни дървета са разстлали в калта. Виждам коли да преминават по тях все едно са сенки или отражения и коларите да им обръщат толкова малко внимание, колкото преди на сенките им.

Птичите гнезда по боровинките, храстите и дърветата са вече пълни с увехнали листа. Тъй много са нападали в гората, че катерица не може да притича подир търкулнал се орех, без да бъде чута. Момченца събират по улиците есенни листа, та дори и само заради удоволствието да докосват чистата им, трошлива тъкан. Някои се престарават да пометат пътеките пред къщи до последния листец и сетне зачакват следващия полъх на вятъра да ги застеле с нови есенни трофеи. Повърхността на блатата е тъй плътно покрита, че Lycopodium lucidulum изглежда някак по-зелен на тоя фон. Навътре в гората листата полузакриват езерата с дължина три-четири рода. Оня ден едва успях да намеря един инак добре познат ми извор, та първоначално помислих, че е пресъхнал - целият бе скрит под прясно нападали листа; като отмахнах листата, сякаш нов извор избликна, все едно с Ароновата пръчка бях докоснал земята. Прогизналите участъци около блатата изглеждат сухи поради нападалите отгоре им листа. Веднъж, като правех измерванията си край едно блато, сметнал, че стъпвам на твърда почва под листата, се озовах сред повече от фут дълбока вода.

Отида ли на реката в деня след най-големия листопад, сиреч на седемнадесети, обикновено намирам лодката си покрита цялата - от дъното до седалките - със златистите листа на върбата, под която е вързана, и тръгвам да греба с шумолящ под нозете ми листен товар. Изпразня ли я, утре ще бъде отново пълна. За мен листата не са боклук, който трябва да бъде пометен, а гледам на тях като на рогозки, подходящи за пода на моята карета. В обраслото с гори устие на Асабит цели флотилии листа се носят по водната повърхност към морето, оставяйки все пак известно разстояние помежду си, ала малко по-нататък, досами брега, стават по-плътни от пяна и скриват напълно водата на около един род обхват под елшите, кленовете и храстите - още съвсем леки и сухи, без ни една отпусната фибра; а достигнат ли някоя камениста извивка, където ги среща и спира утринният вятър, те образуват плътен широк полумесец напряко през реката. Обърна ли носа на лодката към тях и образувалата се вълна ги увлече, как само приятно зашумоляват тия сухи шумки, отърквайки се една в друга! Разклащането им открива за миг водната повърхност. Шумоленето им издава всяко движение на горската костенурка по брега. А надигне ли се вятър, чувам дори да съм по средата на речното корито как с шумолене политат във вихъра му. По-нагоре по течението те бавно кръжат из големите речни въртопи като "Сведените ели" например, където водата е дълбока и тегли към брега.

Ако се случи такъв ден, когато водата е съвсем спокойна и преливаща от отражения, бавно следобед да греба по главния ръкав и след като завия по Асабит, да достигна някое тихо заливче, неочаквано се оказвам обкръжен от милиарди листа: мои спътници, които имат същата цел - или липса на цел - като мен. Каква само гигантска флотилия от пръснати листни ладии, сред които греба в тихия речен залив - краищата на всяка една слънцето умело е извило нагоре, всяка жилка е като здраво смърчово ребро: сякаш кожени лодки от най-различен вид, сред които навярно е и Хароновата, всички с повдигнати носове и кърми като внушителните, едва поклащащи се по мудното течение плавателни съдове на древните; сякаш огромни флотилии като китайските гъстоизпълнени корабни поселища, каквито виждаме по големите пристанищни тържища, все едно неочаквано приближаваме някой Ню Йорк или Гуанджоу. А как внимателно всяка една е била спусната на вода! Все още срещу тях не е било използвано никакво насилие, макар че при спускането им навярно доста сърца са се разтуптели. Често пъстропери патици, тия прекрасни горски създания, идват да поплават сред пъстроцветните листа - един друг, още по-благороден вид барки.

А какви само благотворни питиета са на разположение в блатата сега! Какви силни и богати лековити аромати се носят от гниещите листа! Сипейки се връз прясно изсъхналите треви и листа, изпълвайки излаците и канавките, където те чисти и вкоравени са нападали, дъждът скоро ще ги превърне в чайове - зелени, черни, кафяви, жълти, чайове по-силни или по-слаби, достатъчни да предразположат цялата Природа към сладка приказка. Дали ще ги пием или не сега, когато силата им още не е преминала, тия листа, изсушени на медните тави на Природата, са придобили тъй чисти и нежни разцветки, че биха достигнали славата на ориенталските чайове.

Как само са размесени видовете - дъб, клен, кестен, бреза! Ала Природата съвсем не е претрупана с листа - тя е чудесна икономка и знае как да ги стопанисва. Помислете само каква огромна родитба ежегодно се изсипва връз земята! В това се и състои голямата реколта на една година, от която зърнената е само част. Сега дърветата връщат на земята с лихвите каквото са взели от нея. Отбиват от цената. На път са да увеличат плътността на почвата с дебелината на листо. Това е красивият начин, по който Природата си набавя тор, докато аз се пазаря с тоя или оня за цената на сярата и на доставката й. Всички забогатяваме от гниенето на листата. Те ме интересуват повече от английската трева или царевичната реколта. Подготвят девствена почва за бъдещите царевични поля и гори, от които земята крепне. Поддържат плодовитостта на родните ни простори.

Никоя реколта не може да се мери с листата по красиво многообразие. В тях редом с обикновеното жълто на зърното са събрани почти всички известни ни цветове, без да изключваме и най-яркото синьо: ранната руменина на кленовете, греховноалената бляскавина на отровната тетра, черничевото на ясена, пищното хромовожълто на тополите, яркочервеното на боровинките, с които като овчи гърбове са обрасли хълмовете. Докосне ги сланата и сетне, при най-малък полъх на настъпващия ден или потръпване на земната ос, започват да падат като същински порой. Земята цяла потъва в цветовете им. Животът им продължава в почвата, чието плодородие и плътност увеличават, и в горите, израстващи от тях. Те лягат ничком, та през следващите години да вдигнат чела, да израснат нависоко вследствие на невидим химически процес, придвижвайки се нагоре с дървесната мъзга; тъй първите плодове на фиданката опадват, та накрай преобразувани да окичат короната на извисилия се след години горски монарх.

Приятно е да вървиш по тия току-що опадали, още стегнати шумолящи листа. Как красиво се спускат в гробовете си, как плавно полагат тела и се превръщат в пръст - обагрени в стотици разцветки, редящи ложе за нас живите! Тъй леко и игриво долитат те до сетното си убежище. Не трупат бурени върху си, а весело лудуват над земята, додето изберат къде, додето се спрат на място и, без да поръчват желязна ограда, огласят цялата гора с предсмъртен шепот; някои избират да се спуснат там, където гният човешки тела, и да слеят разложението си с тяхното. Колко много хвърчене, преди да се отпуснат тихо в гробовете си! Те, които са гонили висините, сега безропотно отиват да се превърнат на прах, покорно политат надолу, за да паднат и изгният в подножието на дървото, предоставяйки храна за ново поколение като тях, което също ще гони висините. Те ни учат как да умираме. Питам се ще дойде ли някога времето, когато хората с тяхната прехвалена вяра в безсмъртието ще отпуснат тела с такова изящество и зрелост, когато ведро сиромашко лято ще кастри телата им тъй, както те кастрят косите и ноктите си.

Когато листата падат, цялата земя е като гробище, из което е приятно да се разхождаш. Обичам да скитам и размишлявам над листните тела в техните гробове. Тук няма лъжливи или суетни епитафии. Какво толкова, ако нямаш парцел в Маунт Обърн? Твоят парцел със сигурност е тук някъде в това огромно гробище, осветено в прастари времена. Няма нужда да ходиш по тържища, за да си търсиш място. Тук има достатъчно. Ленивче ще цъфти и червеношийка ще пее над костите ти. Дърварят и ловецът ще бъдат твоите гробари, а децата ще тъпчат колкото си искат по гроба ти. Нека повървим из гробището на листата - защото това е и нашето Горско гробище.

 

Сладкият клен

Ала не мислете, че е дошъл краят на есенното великолепие; както едно листо не прави лято, тъй и едно паднало листо не прави есен. Още около 5 октомври младите сладки кленове по нашата улица достигат върха на красотата си, надминавайки всички останали дървета. Когато плъзна поглед по главната улица, те ми изглеждат като изрисувани платна, поставени пред къщите, макар много от тях да са още зелени. И днес, сиреч на 17 октомври, когато почти всички червени и доста от белите кленове са вече оголели, големите сладки кленове греят с цялото си жълто-червено великолепие, откроявайки неподозирано ярки и нежни отсенки. Забележителни са с честото противопоставяне на наситено пурпурночервено и зелено между двете им половини. Накрай се превръщат в гъсти маси от пищно жълто с тъмнопурпурен руменец откъм външната страна. Тия дни това са най-ярките дървета по улицата.

Големите кленове по Конкордската мера са особено красиви. Едно нежно, ала по-топло от златното жълто с алени бузки е преобладаващият сега цвят. И все пак, застанал в източната част на мерата точно преди залез-слънце, когато светлината откъм запад прониква през тях, забелязвам, че и тяхното жълто, сравнено с бледото лимоненожълто на един бряст наблизо, се доближава до алено, да не говорим за яркопурпурните части. Като цяло това са големи маси в жълто и пурпурно с правилна овална форма. Цялата топлина на годишното време, сиреч на сиромашкото лято, е сякаш погълната от тях. Най-ниските листа непосредствено до ствола обикновено са обагрени в нежно жълтозеленикаво, напомнящо тена на младите момчета, расли на закрито. Днес на мерата има пазар, ала червеният му флаг едва личи сред това цветово великолепие.

Основателите на нашия град надали са предвиждали тоя бляскав успех, когато поискали от вътрешността на щата да се донесат прави колове с подрязани върхове, които наричали сладки кленове; а след като ги засадили, някакъв търговец, според както си спомням, решил да се пошегува и посял наоколо им боб. Насмешливо наричаните на времето бобови колове са днес най-красивото, което може да се види по нашите улици. Струват много повече, отколкото е била някога цената им - макар че докато ги засаждали, един от членовете на градската управа хванал простуда, която причинила смъртта му, - та дори и само заради това, че толкова пъти през октомври щедро са пълнили с пищните си цветове широкоотворените очи на децата. Не ще искаме напролет да ни даряват със сладост, след като наесен ни предоставят такава хубава гледка. Богатство под стряха е богатство за малцина, ала богатството на мерата е разпределено по равно между всички - всяко дете може до насита да се радва на тая златна родитба.

Несъмнено дърветата трябва да се засаждат по улиците с оглед на октомврийското им великолепие, макар че не ми се вярва членовете на Дърволюбителското дружество изобщо да се замислят върху това. Не смятате ли, че е известно предимство за децата да раснат под кленовете? Стотици очи усърдно пият от тоя цвят; при такива учители кръшкачите биват хващани и обучавани в мига, в който тръгнат да бягат. Разбира се, понастоящем в училище нито кръшкачите, нито прилежните изучават цветовете. Тая задача изпълняват аптекарските магазини с разноцветните си флакончета, а също и витрините. Жалко, че по улиците ни няма повече червени кленове и ели. Кутията ни за бои е твърде несъвършена. Наместо да купуваме на младите кутии с бои, да бяхме им набавили тия естествени цветове. Каква по-добра възможност за изучаване на цветовете? Кое художествено училище е по-подходящо? Та помислете колко много очи - на художници, производители на облекло и хартия, оцветители на хартия и какви ли не още - биха обучили тия багри! Пощенските пликове може да са в най-разнообразни разцветки, ала все пак нямат багреното разнообразие на листата на едничко дърво. Искате ли да видите още някоя отсенка, още някой нюанс от определен цвят, достатъчно е само да се вгледате по-добре в едно дърво или в гората: листата не са потапяни по много в една боя, както правят в бояджийниците, а са боядисвани по отделно в безкрайното разнообразие от оттенъци на баграта и оставени да съхнат по клоните.

Докога ще продължаваме да именуваме толкова много цветове по непознати чуждестранни места, като например неаполско, сиенско или камбоджанско жълто, пруско синьо, горена умбра, (финикийското лилаво навярно вече не се нарича тъй), или пък ще ги свързваме с общо взето обикновени търговски стоки като шоколад, лимон, кафе, канела или вино, (нима ще започнем да сравняване цвета на американската ела с лимон или на лимона - с американска ела?), както и с руди и окиси, които малцина са виждали? Редно ли е тъй често, когато описваме цвета на нещо, което сме видели, да го свързваме не с някой близък природен обект, ами с някакъв вид пръст от другия край на планетата, от който навярно можем да намерим в аптеките, ала нито самите сме го виждали, нито пък събеседникът ни? Та нямаме ли ние ПРЪСТ под нозете си, че и небе над главите си? И нима небето цялото е в ултрамарин? Какво знаем ние за сапфира, аметиста, смарагда, рубина, кехлибара и прочие, та използваме наизуст имената им? Оставете тия безценни думи за кабинетните учени, за специалистите по изкуствата, за придворните дами, за набабите и индуските принцеси и за когото още поискате. Ала не виждам защо, след като Америка с нейните есенни гори е вече открита, листата й да не се състезават със скъпоценните камъни при именуването на цветовете; вярвам, че с течение на времето названията на някои наши дървета, храсти и цветя ще влязат в общоупотребяемата хроматична терминология.

Но далеч по-важни от познанията по имената и отликите на отделните цветове са радостта и въодушевлението, които предизвикват разноцветните листа. Дори само тия дървета по улицата, без каквито и да било допълнителни украси, достигат най-малкото празничността на годишен фестивал, та и на цяла фестивална седмица. Това са безплатни и невинни гала-тържества, чествани от всекиго и от всички без помощта на комитети и церемониалмайстори, празник, който преспокойно може да бъде разрешен, тъй като не привлича комарджии и търговци на ром и не изисква специален полицейски надзор. Беден е новоанглийският октомври, когато по улиците няма кленове. За тоя октомврийски фестивал няма нужда от барут и камбанен звън, всяко дърво е жив пилон на свободата, на който се развяват хиляди ярки знамена.

Ние си имаме своите говедовъдски изложби, есенни обяздвания, септемврийски игри на открито и пр. Природата пък провежда своя ежегоден панаир през октомври - не само по улиците, но и по всички падини и възвишения. Когато неотдавна съзерцавах бляскавото великолепие на онова блато с червени кленове, до един облекли одежди в най-изумителни багри, нима тутакси не си представих насядали под дърветата хиляди цигани, тия способни да изживяват дива наслада люде, не съзрях ли дори митически фавни, сатири и горски нимфи, завърнали се на земята? А дали пък не беше само мисълта за уморени дървари или земевладелци, дошли да навестят земята си? Или още по-преди, когато гребях по реката през фините кристалчета септемврийски въздух, нима не ми се струваше, че нещо става под лъскавата водна повърхност, някакво разклащане, което ме караше да бързам, за да не пристигна със закъснение? Нима редиците от жълтеещи върби и храсти от двете страни не ми изглеждаха като наредени една до друга сергии, изпод които излизат мехурчетата на някаква жълта като тях газирана речна напитка? Нима всичко това не подсказва, че духът на човека трябва да се издига високо като тоя на Природата - да развява своя флаг и всекидневието му да бъде накъсвано от подобни изблици на радост и тържество?

Никое показно обучение на войници, никое честване с паради и знамена не може да донесе на града ни и стотна част от ежегодната тържественост на октомври. От нас се иска само да засадим дърветата, а сетне, додето вървим под триумфалните арки на брястовете, Природата сама ще спуска разноцветните си завеси - знамената на всичките нейни гвардии, някои от чиито отличителни знаци дори ботаниците не могат да разгадаят. Нека Природата да определи дните, все едно дали ще са като в съседните щати, и нека духовенството прочете изявленията й, стига да може да ги разбере. Каква само прелест са знамената й от орлови нокти! Кой ли търговец, ще се запитате вие, движен от общественополезни подбуди, е осигурил тая част от празненството? Няма по-добра облицовка и боя от тая обвивка, понастоящем скриваща цели стени от някои къщи. Не вярвам, че невехнещият бръшлян може да се сравнява с нея. Нищо чудно, че тъй усилено изнасят тия дървета за Лондон. Защо тогава да нямаме повече кленове, ели и алени дъбове?! Да горят буйно! Нима мръсната ивица от знамена на стрелбището може да е единственият цвят, който един град е в състояние да предложи? Градът е незавършен, няма ли дървета, които да бележат хода на годишните времена. Те са важни като градския часовник. Град, лишен от дървета, не може да се развива добре. Липсва му винтче, основна част не му достига. Нека имаме върби за напролет, брястове за през лятото, кленове и орехи за есента, иглолистни за зимата и дъбове за всички сезони. Какво е една домашна галерия пред галерията на улицата, през която, иска или не, преминава на кон всеки търговец? Несъмнено няма картинна галерия в страната, която да означава толкова много за мен, колкото гледката към залеза, разкриваща се изпод брястовете на нашата главна улица. Тия брястове са рамката на картината, която всекидневно се рисува зад тях. Три мили дълга алея с брястове, всичките големи колкото най-голямото дърво на нашата улица, би загатвала, че извежда на някое блажено място - па макар да е само Конкорд.

Всеки град се нуждае от тия невинни възбудители на светли и радостни надежди, които да държат надалеч меланхолията и предразсъдъците. Посочите ли ми два града, от които единият е закътан сред дървета и озарен от цялото великолепие на октомври, а другият е само обикновена, безлеса пустош с едно-две щръкнали дървета-бесилки, веднага ще ви кажа, че във втория ще намерите най-заклетите и ограничени правоверни и най-отчаяните пияници. Всеки излак, кастрон за мляко или надгробен камък там ще е оголен за погледа. С пристигането ви в тоя град жителите му начаса ще се изпокрият по хамбарите и къщите си, както арабите в пустинята - зад скалите, и сетне ги очаквайте да се появят с копия в ръцете. Те ще са готови да приемат и най-скудоумната и ялова догма, като например, че светът бързо върви към края си, едва ли не вече го е стигнал, или пък че те самите са разяждани от страшни грехове. Навярно един друг ще поразтрошат засъхнали стави и ще нарекат това духовно общуване.

Но да се върнем към кленовете. Защо не полагахме наполовина толкова грижи за тяхното опазване, колкото полагаме за засаждането им, а не от глупост да завързваме конете си за стъблата на тия наши далии?

Какво ли са имали наум праотците, учредявайки тая СЪВСЕМ ЖИВА институция преди църквата - институция, която не се нуждае от поддръжка и пребоядисване, която постоянно крепне и се самоподдържа чрез своя растеж? Несъмнено те

"Работели с тъга и всеотдайност,

Не можейки от Бога да избягат,

Засаждали без опит, но ревниво –

Дървета с дух израсли там красиво."

Кленовете са истински безплатни проповедници - веднъж завинаги уседнали, те с нарастващо въодушевление и въздейственост държат своите половинвековни, вековни, че и век и половина траещи проповеди пред различни поколения хора; най-малкото, което можем да направим за тях, е да им осигурим подходящи придружници, когато започнат да отпадат.

 

Аленият дъб

Принадлежащ към дървесен вид, забележителен с красивата форма на листата си, според мен аленият дъб надминава всички останали дъбове по пищната и дива красота, с която са изрязани листата му. Съдя за това по дванадесетте разновидности, които познавам, както и по рисунки, които съм виждал на много от останалите.

Застанете под такова дърво и погледнете на слънцето колко изящни са очертанията на листата му - всъщност само няколко остриета, излизащи от централната жилка. Сякаш двойни, тройни, четворни кръстове. Те са далеч по-безплътни от най-дълбоко изрязаните дъбови листа. В тях се съдържа толкова малко листна terra firma51, че сякаш се разтапят на светлината и пропускат погледа ни. Листата на най-младите дървета, също като тия на вече израслите дъбове от другите разновидности, стоят по-плътни, просто очертани и някак тежки, докато високо по възрастните алени дъбове листният въпрос се оказва разрешен. Все по-нагоре и по-нагоре, все по-ефирни и леки, с всяка година отърсващи се от своята земност и постигащи все по-голяма близост със светлината, накрай тия листа съчетават възможно най-малкото количество земна тъкан с възможно най-голямата съсредоточеност на небесни въздействия. Ръка в ръка те танцуват със светлината, заизвивали я в изумителни вихри - подходящи партньори за въздушните салони. Така са се слели с нея, че при цялата им изящност и лъскавина е трудно да се каже кое в тоя танц е листо и кое - светлина. А когато не повява ветрец, застиват в прекрасна рисунка по прозорците на гората.

Отново ме поразява красотата им, когато месец по-късно те плътно покрият земята в гората, едно връз друго натрупани под нозете ми. Вече са кафяви в горната си част и лилави - в долната. С едрите си дълбоки вдатини, достигащи почти до средата и едва оставящи място за тъкан помежду, те сякаш подсказват, че са създадени от евтин или пък изключително обилен материал, щом като толкова много е могло да се изреже. Напомнят също тъй отпадъци, останали след като другите листа са били изрязани по шаблон. И наистина както са нападали сега едно връз друго, приличат ми на купчина изрезки.

Вземете едно от тия листа у дома си и на спокойствие край огнището внимателно го разгледайте - това е шрифт, какъвто в Оксфорд не познават, съвсем различен от баските или стреловърхите букви и неоткрит върху Плочата от Розета52, шрифт, на който е съдено един ден да бъде следван от каменоделците, стига скулптурата да намери място по нашите земи. Какви волни и дивни очертания, какво съчетание от изящни извивки и ъгли! С еднакво доволство спира погледът върху каквото е и върху каквото не е листо - върху широките, дълбоко изрязани вдлъбнатини, както и върху дългите, остри и щръкнали върхове. Едно просто овално очертание би включило всичко това, съедините ли върховете на листото - но колко по-прекрасно е то така, със своята половин дузина дълбоки вдатини, в които погледът и мисълта на съзерцаващия намират пристан! Ако бях учител по рисуване, бих карал учениците си да рисуват тия листа, та да се научат на овладян и изящен рисунък.

Разглеждано като водна площ, такова едно листо е сякаш езеро от всяка страна с по половин дузина широки, заоблени носове, начеващи почти от средата му, и с врязани дълбоко навътре заливи, подобни на остри фиорди, в чиято извивка се вливат по няколко тънки поточета - същински листен архипелаг.

Ала по-често навявана е мисълта за суша и както Дионисий и Плиний са сравнявали очертанията на Пелопонес с тия на листо от чинар, тъй на мен листото на аления дъб ми напомня на някой красив необитаем остров сред океана, чиято широка брегова ивица, редуваща заоблени заливи, опрели в гладки пясъци, с островърхи скалисти носове, го прави подходящ за човека и следователно предопределен един ден да се превърне в център на цивилизацията. За моряшкото око това би бил силно нарязан бряг. А не е ли и наистина бряг във въздушния океан, бряг, в който се плискат вълните на вятъра? Такова листо превръща всинца ни в мореплаватели - па макар и не викинги, корсари или пирати. Улучва както любовта ни към покоя, тъй и страстта ни към приключенията. Един повърхностен поглед и си казваме, че само да успеем да заобиколим тия остри носове, и в многобройните заливи ще намерим широки, гладки и защитени райски поля. Колко различно е това листо от листото на белия дъб с неговите заоблени издатини, по които няма нужда да се слагат фарове! Едното е Англия с дългата й история, която може да се прочете. Другото е още незаселен новооткрит остров. Ще отидем ли там, за да живеем като индонезийски раджи?

Към 26 октомври големите алени дъбове достигат върховната си красота, докато останалите дъбове най-често вече са повехнали. Алените дъбове са припалвали огньовете си през последната седмица и сега лумват в огромен пламък. Това са единствените от типично АМЕРИКАНСКИТЕ широколистни дървета (с изключение на кучешкия дрян, от който аз лично съм виждал не повече от пет-шест екземпляра, пък и това е само голям храст), които сега са в разцвета на великолепието си. Трепетликите и сладките кленове са с нищожна преднина, ала вече са загубили голямата част от листата си. От вечнозелените дървета само смолистият бор все още пази яркостта си.

Необходима е обаче особена бдителност, направо отдаденост на тия явления, та да може човек да оцени почти повсеместното, ала закъсняло и някак неочаквано великолепие на алените дъбове. Не говоря тук за малките дървета и храсти, които обикновено биват разглеждани и чиито листа вече са увехнали, а за големите дървета. Повечето хора се затварят вкъщи, смятайки, че мразовитият и безцветен ноември е настъпил, докато всъщност някои от най-ярките и запомнящи се цветове още не са грейнали.

Това прекрасно, мощно, близо четиридесетфутово дърво, израсло посред открито пасбище, което на дванадесети искреше в зеленина, сега, на двадесет и шести, е напълно преобразено в наситено тъмноалено - сякаш всяко листо помежду мен и слънцето е било топнато в алена боя. Цялото дърво прилича на сърце - както по форма, тъй и по цвят. Нима всичко това не си заслужаваше чакането? Кой ли би помислил преди десет дена, че това студенозелено дърво ще придобие такъв цвят! Листата му все тъй здраво се държат за клоните, докато наоколо му се сипят листата на другите дървета. Тоя дъб сякаш казва: "Последен почервенявам, ала ставам по-червен от всички вас. Завършвам шествието със своя ален балтон. Еднички ние измежду дъбовете не сме се предали."

Сега, че и през късен ноември, мъзгата бързо струи в тия дървета, също както е при кленовете напролет, та очевидно ярките им багри по време, когато повечето други дъбове вече капят, имат връзка с тая особеност. Те направо преливат от живот. Приятно тръпчив, жълъдов вкус има силното дъбово вино, което руква от тях, пробода ли кората им с ножа си.

Как пищна е баграта на алените дъбове в прегръдката на боровете, как любовно са сплели с тях червени клони в гористата, ширнала се на четвърт миля пред очите ми долина! Там се откроява цялата им красота. Боровите клони са зелените чашки на техните червени венчелистчета. А когато вървя из гората и слънчевите лъчи я пронизват от край до край, озарявайки червените палатки на дъбовете, отвсякъде обгърнати от стичащата се зеленина на боровете, гледката е също тъй великолепна. Без открояващия ги вечнозелен фон на иглолистните, есенните багри наистина биха загубили много от красотата си.

Аленият дъб се нуждае от ясно небе и заревото на къснооктомврийските дни. Тъй багрите му излизат наяве. А скрие ли се слънцето зад облак, те почти не се забелязват. Седя на една скала в югозападната част на нашия град, слънцето захожда, а полегатите му вече лъчи озаряват линкълнските гори на югоизток от мен, и ето че алените дъбове, тъй равномерно пръснати из гората, засияват в такова яркочервено, каквото никога не съм подозирал у тях. Всяко дърво, видимо в тия две посоки, та чак до хоризонта, се откроява сега в наситено червено. Отделни могъщи алени дъбове надигат червени осанки високо над гората към съседния град, сякаш са огромни розови храсти, отрупани с милиарди цветове, докато по-малките им събратя в горичката от бели борове на Пайн Хил на изток, на самата ивица на хоризонта, напомнят войници в червени униформи сред ловци в зелено облекло. Сега и Линкълн е потънал в зелено. Преди слънцето да се сниши дотолкова изобщо не можех да си представя, че в горската армия има толкова много червени мундири. Това е наситено огненочервено, което навярно ще губи по нещо от силата си с всяка приближаваща крачка, понеже сенките, стаени в листака на короните, отдалеч не се виждат, та червеното изглежда ненакърнено. Източникът на тоя отразен цвят е високо в атмосферата. Всяко дърво се превръща в червено лъчение, което все повече едрее и грее със захода на слънцето. Това е в известен смисъл зает огън, набиращ сила от слънцето по пътя си към очите ви. В началото има само сравнително бледочервени листа, тъй да се каже подпалки, които сетне се превръщат в наситено аленочервена мъгла, лумват в пламъци, черпещи гориво от самия въздух. Тъй живо е това червено. В тоя час и сезон в самите слънчеви лъчи припламват розови отражения. Очите съглеждат по-червени дървета, отколкото в действителност съществуват.

Искате ли да преброите алените дъбове, сторете го сега. В ясен ден, час преди залез-слънце, застанете на някое горско възвишение и всяко едно дърво, освен тия на запад, ще се открои пред погледа ви. Инак може да достигнете Матусалова възраст, без да сте видели и една десета част от тях. Макар че навремени и в мрачен ден ми изглеждат облени в най-голямата яркост, в която някога съм ги виждал, на запад цветовете им се стапят в блясъка на светлината, ала в другите посоки гората цяла е същинска цветна градина, в която тия късни рози са лумнали в пламъци сред зеленината, докато тъй наречените "градинари" вървят насам-натам с лопати и лейки в ръце, съзирайки само малобройни дребни богородички помежду увехналите листа.

Това са МОИТЕ богородички, МОИТЕ късни градински цветя. Те не се нуждаят от градинар. Падащите из цялата гора листа бранят корените на моите растения. Само обърнете очи към всичко това и ще имате градина, наместо да се ровите в пръстта на дворовете си. Трябва само малко да вдигнем взора си, за да видим цялата гора като градина. Разцъфването на аления дъб - горското цвете, надминаващо по великолепие всички останали (най-малкото подир клена)! Не знам защо, но алените дъбове ме интригуват повече от кленовете: тъй широко и равномерно са пръснати из цялата гора, тъй издръжливи и благородни са тия преобладаващи ноемврийски цветя, които заедно с нас очакват настъпването на зимата, внасяйки топлина в ранноноемврийския пейзаж. Удивително е, че най-късният налагащ се ярък цвят е това наситено тъмноалено и червено - най-силният измежду цветовете. Аленият дъб е най-зрелият плод на годината, напомнящ страните на твърда, лъскава червена ябълка от студения Орлеански остров, която не ще бъде годна за ядене до следващата пролет. Изкача ли се на върха на някой хълм, пред мен се ширват хиляди от тия грамадни дъбове-рози - от всички страни, докъдето поглед стига! Мога да им се любувам от четири-пет мили разстояние. Неизменната ми гледка през последните две седмици! Тия късни горски цветя надминават всичко, което пролетта и лятото могат да създадат. Пред тях пролетните и летните цветове стоят в бледи, креещи петънца (създадени за късогледите, които бродят из белезникавите треви под дърветата) и не правят никакво впечатление отдалеч. Докато сега ден подир ден вървя из просторни гори и планински хребети, целите лумнали в цвят. Така погледнато, градинарството ни е в печално състояние - градинарят полага грижи за няколкото богородички, поболи сред мъртвите плевели, оставайки сляп за гигантските богородички и рози, които хвърлят сянката си върху му и не се нуждаят от грижи. Все едно сме капнали малко червена боя на чинийка и сме я вдигнали към озареното от залеза небе. Защо не извисим и разширим взора си, защо не се разхождаме в голямата градина, наместо да се спотайваме в "развратено" нейно ъгълче? Защо не съзрем красотата на гората, а не само на малобройните внесени от чужбина растения?

Нека разходките ви придобият малко по-голям размах; изкачете възвишенията. Ако към края на октомври се изкачите на който и да е хълм в околностите на Конкорд, а навярно и в околностите на вашия град, ще видите - е, ще видите това, което току-що се опитах да опиша. Със сигурност ще видите всичко това, а и много повече, стига да сте подготвени за него, стига да го СЪЗРЕТЕ. Инак, тъй като явлението е ежегодно и повсеместно, ще мислите само за изтеклите седемдесет години от живота53 на тая гора, посърнала и кафява през есента, все едно дали ще сте застанали на върха на хълм или в котловина. Нещата остават скрити за взора ни не толкова защото са извън полезрението ни, колкото защото не съсредоточаваме умовете и очите си върху тях - тъй като в окото няма повече зрителна мощ, отколкото в което и да е друго желе. Не осъзнаваме колко далечен и обхватен може да бъде взорът ни, нито колко скъсен и тесен е той. Голямата част от явленията в Природата по тая причина остават скрити от нас за цял живот. Градинарят вижда единствено своята градина. И тук, както в политическата икономия, предлагането отговаря на търсенето. Природата не хвърля перли на свинете. В един пейзаж има точно толкова видима за нас светлина, колкото сме способни да оценим - и нито капка повече. Това, което един човек ще съзре от даден планински връх е тъй различно от това, което друг ще съзре от същото място, както различни помежду си са двамата. Аленият дъб трябва да бъде в очите ви още преди да сте го зърнали. Нищо не можем да съзрем преди да ни е обзела мисълта за него, преди да сме понесли образа му в съзнанието си - тогава вече трудно можем да съзрем каквото и да било друго. Забелязал съм по време на ботаническите си разходки как идеята за едно растение, сиреч неговият образ, се загнездва в мислите ми макар въпросното растение да не е разпространено по тия места или поне не до Хъдсън Бей; сетне седмици, че дори и месеци продължавам да мисля за него и несъзнателно да очаквам появата му, след което накрай непременно го виждам. Така открих най-малко двадесет редки растения, чиито имена знаех отпреди. Човек вижда само каквото лично го засяга. Един ботаник, погълнат от изучаването на тревите, няма да съгледа и най-голямата дъбова гора. Той, тъй да се каже, ще тъпче дъбовете по пътя си и най-много да забележи сенките им. Установил съм, че се изисква различна нагласа на окото, за да различи отделните растения на едно място, та дори и да са съвсем близки по вид като например Juncaceae и Gramineae: веднъж търсих едното и просто нямах очи за другото. Колко по-необходима е, следователно, различна нагласа на окото и на ума, за да се отдаде човек на различните области на познанието! Как различно гледат на нещата поетът и естественикът!

Вземете някой новоанглийски избраник от градската управа, качете го на най-високия хълм и му кажете да гледа - да се взира колкото може повече, да си сложи най-силните очила, да си послужи и с далекоглед, ако иска, и сетне подробно да опише видяното. Какво ще ДАЛЕКОСЪГЛЕДА той, какво ще ИЗБЕРЕ за наблюдение? Несъмнено ще види собствената си Брокенова сянка54. Ще види също тъй някоя и друга черква, както и навярно това, че някой трябва да плаща по-високи данъци от него, след като притежава такъм красив горски участък. Вземете сега Юлий Цезар, Емануел Сведенборг или пък някой островитянин от Фиджи и го качете на същия връх. А може и тримата заедно, та сетне да сравнят записките си. Дали ще се окаже, че са се наслаждавали на една и съща гледка? Впечатленията им ще се различават помежду си както Рим се различава от рая или ада или както адът се различава от островите Фиджи. Понеже според мен хора, различни като споменатите, има винаги край нас.

Та нали за да бъде улучен дори тъй обикновен дивеч като бекасина или яребица пак е нужен изкусен ловец - той трябва много добре да се прицели и да знае в какво се цели. Ако стреля наслуки нагоре, понеже в небето гъмжало от бекасини, би имал нищожен шанс. Същото е и с оня, който се прицелва в красотата; дори да чака, докато се сгромоляса небето, пак няма да случи, ако предварително не знае кога й е сезонът и какъв е цветът на крилата й - сиреч ако не я е мечтал, тъй че да я ПРЕДУСЕТИ; стане ли това, той, естествено, я следва на всяка крачка, стреля направо през двете цеви по крилата й, та дори и да е в царевична нива. Истинският ловец първо се упражнява, сетне се облича подобаващо за целта, зарежда пушката и неуморно стои на мушка в очакване на набелязания от него дивеч. Моли се за него, прави жертвоприношения и накрай го получава. След съответната подготовка, състояща се в школовка на окото и ръката, дълго мечтал насън и наяве, той поема с пушката, веслото и лодката на лов за ливадни кокошки, нивга невиждани и немечтани от повечето му съграждани, мили наред гребе срещу вятъра, гази до колене във вода, по цял ден не слага залък в уста, и ЗАРАДИ всичко това накрай ги има. Всъщност на тръгване вече ги е имал наполовина в чантата си, оставало му е само да ги простреля. Истинският ловец може да улучи едва ли не всякакъв дивеч от своя прозорец: за какво са му инак прозорците, сиреч очите? Дивата патица долита и каца за сетен път върху цевта на пушката му - и никой друг не я вижда тъй, както си е с перушината. Гъски летят пред самия му поглед и кряскат, щом наближат, и той попълва хранителните си запаси, гърмейки през комина; поне за двадесет мускусни плъха не остава място в капаните му, преди да ги е опразнил. Ако живее и ловната му страст се усили, по-скоро небето и земята няма да му стигат, отколкото дивеч; а когато умре, ще се пресели в по-обширни и може би по-щастливи поля. Така и рибарят мечтае за риба и вижда в мечтите си поклащащи се плавоци, докато едва ли не започне да улавя рибата в мивката си. Разправяха ми за едно момиче, което пратили да набере боровинки, а то набрало кварта диви къпини от място, където никой не знаел, че растат, понеже в родния си край било свикнало именно от тях да бере. Астрономът знае къде да се вторачва в звездите и ясно вижда в съзнанието си оная, която сетне ще види с далекогледа. Кокошката изравя храната изпод самите си крака; не такъв обаче е случаят с ястреба.

Яркоцветните листа, за които говорих, не са изключение, а правило - защото аз вярвам, че всички листа, та дори и тревите и мъховете, непосредствено преди да завехнат, придобиват по-ярки цветове. Решите ли всеотдайно да наблюдавате промените в растенията, ще откриете, че всяко едно от тях рано или късно добива своята собствена есенна багра, та ако се заемете да направите пълен списък на тия ярки цветове, то той ще бъде почти толкова дълъг, колкото каталогът на растенията от вашия край.

1862



Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница