Какъв ще станеш когато пораснеш голям?



Дата01.02.2017
Размер49.51 Kb.
Размер49.51 Kb.

Професията на моя живот

Когато си малък, не се замисляш. Далечно и неважно ти е. “Какъв ще станеш когато пораснеш голям?” Въпреки че често ти задават този въпрос, ти все не намираш отговора му. Днес съм на седемнадесет и точен отговор нямам. Затова и пиша това есе. Да ви разкажа какво обичам, какво съм забелязала, че умея и дали ще мога да се сетя поне за една професия, която да ми подхожда. Дали наистина някога разбираме какви искаме да станем, като пораснем, или животът и течението ни повличат и ние ставаме по-малко от това, което си мислим че имаме качествата да сме, и това, което случаят ни е предоставил?

В момента съм раздвоена. Родителите ми винаги са смятали, че е добре да замина в чужбина. Аз също смятам така. Да намеря реализация на по-успешно място. Знаете ли, обичам една мисъл на Джон Ленън:” Когато бях петгодишен, майка ми ми каза, че щастието е ключът към живота. Когато отидох на училище и ме попитаха какъв искам да стана като порасна, написах “щастлив”. Те ми казаха, че не съм разбрал задачата, а аз им казах, че не разбират живота.” Този стремеж към щастие, от който хората днес са толкова обсебени, стремежът към щастие от американски тип. Знаете ли, не искам да замина да работя в чужбина заради това, че ще получавам по-високи доходи, отколкото ако остана тук. Поне не това е основната причина. Желая го, защото на Запад сякаш ти даваш шанс, трибуна, да покажеш това ,в което си добър. Да си заслужиш труда и да бъдеш оценен. А това не винаги се изразява във валута.

Забелязвам как хората казват:”Ще пораснеш. Сега си романтик. Животът отрезвява. Ще пораснеш.” И аз вече не искам да пораствам. И не искам да разбирам. Защото ако познанието ще убие мечтите ми, то не искам да се превръщам в Ева. Искам, макар и наивна, един ден да постигна себе си. Искам да мога да съм днес една, утре - друга. Искам да мога да рисувам в свободното си време или да пея и не , не е задължително да ми се плаща за това. Не знам дали искам и дали ще имам провидението цял живот да пиша, да творя във всякаква форма, и от това да си докарвам доходи. Но знам, че се нуждая от изкуство. А какво по-голямо изкуство от човешката душа? Там, на платно, незнаен художник е нарисувал това, което ни се случва. Без цензура. Без тайни. Улавям се все повече да наблюдавам хората, които ме заобикалят. Казват:” Думите понякога са сребро, а мълчанието – злато. А понякога е обратното.

Ето например онова момиче – прави се на силно, държи се дистанцирано, леко надменно. Учено е, че любовта е до време. Трябва да е пресметливо, за да живее добре. Казват, че щастието се имитира и усмивката се фалшифицира след букет рози и бижута. Може би. Ами онова момче, което по цял ден е шутът на класа? Винаги весело, винаги в роля. Никога истински себе си. Защо? Какво и от кого крие? Бариера и маска и вече е недосегаем. Или момчето, на което всички се смеят и не разбират, защото е с различна ориентация. Може би просто иска внимание. С какво той е по-различен от съученика си, който се изживява като мъжкар? И единият, и другият са еднакво несигурни в себе си. Първият винаги се смята за недостоен, за да бъде забелязан. Вторият винаги се бори за вниманието на женските, за да доминира. Но и него съм чувала да споделя как иска да е още по-висок и мускулест. Е, и двамата еднакво се притесняват за външния вид.

И докато ви пиша това, се сещам за един разговор с много скъп за мен човек. Приятел, чиято мечта беше и е все още да стане режисьор. Първо замина да учи в чужбина, но не остана доволен от обучението там. И се завърна. После пак замина. Този път, за да работи. Разбира се, не мечтаната от него професия. Трябваше да мине време, да се запознае с хора от бранша,за да го вземат за режисьор. Но накрая успя. И сега ще снима първия си късометражен филм. Винаги съм го харесвала и обичала, защото е абстрактна личност. Не мисли традиционно. Затова реших да го попитам какво се търси в Англия и като цяло в Европа, за да знам към каква печеливша професия да се ориентирам. Дали да заложа на нещо сигурно. Да приложа различна тактика. И както винаги, неговият отговор не ме разочарова. Отказа да ми обясни. Каза, че не иска да си градя бъдещето върху това, което се търси. Което се продава. И колко е прав. Та най-големите носители на новото не са се вписвали в граници. Били са двигатели на новите движения и идеи. Създавали са революции в немислими за това времена. Не знам дали аз ще съм една от тях. Самите те едва ли са го осъзнавали. Може би просто са имали кауза и идея за верния път в живота. Следвали са я и тяхната идея е победила и се е наложила. След това е дошла нова идея. Цикличността на живота.

Моята идея и дълбоко убеждение е, че всички можем да сме добри и честни. Или че поне можем да се опитаме да разберем хората, които заради миналото си не са такива. Правили са морални грешки, както към себе си, така и към хората около себе си. Предполагам, че от мен ще излезе добър психолог. Или политолог. Или социолог…Все неща, завършващи на “–лог”. И обратно на факта, че тези науки отмират, аз ще се боря да ги запазя. Защото в ерата на масовите комуникации хората си комуникират все по-трудно. На живо. Истински. И когато делата в съда за убийства растат и работата на съдиите и юристите се увеличава все повече, аз искам да им я отнема. Искам да излекувам човека, докато все още не е предприел крайни мерки. Докато все още не се е отчаял от живота съвсем. Най-болното в нашето поколение е породената апатия от чувството, че не може да променим нищо в собствения си живот. Че нищо не зависи от нас. Притесняваме се за утрешния ден и когато нямаме сигурност за него живеем както ни е добре днес. Нищо, че утре може да съжаляваме. С времето се разбираме, че в историята няма “може би”. Защото ако Хитлер имаше психолог или подкрепящо го семейство и не беше живял във време на война и в едно и също жилище с евреин, “може би” нямаше да причини това на света. И “може би” ако Наполеон не беше метър и половина, нямаше да завладее половината Европа и да обяви война на Русия… Прекалено много пъти споменахме “може би”. Това, което сме, е резултат от историята, от миналото ни, от контактите с близките ни, от това дали е имало кой да ни подкрепи в най-трудните ни моменти.

Затова имам най-искрена нужда да изслушвам хората. Да им помагам да не си вредят. Искам да съм като моя далечен приятел и да вярвам с тях в мечтите им. Свикнала съм да ме питат за съвети, за справки. Сякаш съм енциклопедия. Преди ми пречеше. Сега се примирих. Може би това е мисията ми. Да тълкувам на близките си това, което не разбират. Ходя на семинари и курсове на организации, занимаващи се с кариерно ориентиране и насочване към предпочитана специалност в чуждестранни университети. Може би това ще е едно от най-тежките ми решения. Но и то, както повечето досегашни, ще се реши само за миг. И ще бъде успешно. Нали ще е част от житейския ми избор. А в него няма “може би”.

Всичко ни се случва с причина. Искам с всеки, който един ден ме потърси за помощ или съвет, да открием заедно смисъла в моето и неговото съществуване. Защото както Камю казава:”Животът няма смисъл.” Сам по себе си е абсурден. Но това, че се борим и че ние му придаваме смисъл, го прави толкова неповторим и важен за всеки един от нас. Искам да съм част от живота на много хора, като любимото си занимание - четенето, го превърна в работа. Чрез прочитането на историята на всеки един от нас, готов да търси себе си в изкуството на себепознанието...

Дарена Ивайлова Дилчовска – 17 г.,

гр. Враца, XI б клас, профил “История и цивилизация”

СОУ “Христо Ботев” – гр. Враца, Литературен клуб „Ботевци”



Консултант: Диана Николчева, ст.учител по БЕЛ, 0879003218,

e-mail: dnikolcheva@abv.bg

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница