Камък за препъване



страница2/6
Дата09.03.2017
Размер1.08 Mb.
Размер1.08 Mb.
1   2   3   4   5   6
7. „За да не бъдат отлъчени от синагогата“
По време на земния живот на Христа много от юдейските първенци разбрали Кой е Той, но не Го изповядвали пред всички, страхувайки се последствията от такова изповядване. Ето какво четем в Свещеното Писание: „Обаче и мнозина началници повярваха в Него; но поради фарисеите не изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата; защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията слава“ (Иоан. 12:42-43). Днес виждаме съвсем същото. Много от началниците на православните християни, този нов Израил, прекрасно знаят какво става около нас и прекрасно разбират, че Православието се заменя официално от универсален синкретизъм, но те отричат това и не искат да го признаят дори пред себе си, за да не се лишат от благата на тоя свят — от човешката почит, от своите привърженици, от своето положение и заплата, които запазват, спазвайки правилото за послушание — мълчаливо или като изразяват протест при изпълняването му. От тези началници на новия Израил едни са епископи, други — свещеници, трети — миряни: преподаватели в духовни училища, ръководители на религиозни братства и т. н. И всички те се боят от едно-едничко нещо: „да не бъдат отлъчени от синагогата“. Тъй и те чрез делата си предават Христа, за да запазят верността си към първосвещениците, които Го разпнаха и пак Го разпъват.
8. Камък вместо хляб
Тяхното учение се крепи върху две основания:

1. Въвеждането на нов вид еклесиология13, чужда на Православието, според която християнинът може да изповядва вяра, различна от вярата на неговия епископ;

2. Борба срещу „старостилната“ Църква чрез законни и незаконни средства.

Някои имат способността да правят черното да изглежда бяло, а бялото — черно. И това е характерна черта на „мъдростта“ на тоя свят. Но безумните на тоя свят, които Бог е избрал (срв. 1 Кор. 1:27), са способни да разпознаят тая „мъдрост“ и да разберат, че тя не е мъдрост, слизаща отгоре, но земна, душевна, бесовска (срв. Иак. 3:15). Тя е мъдрост хладна, суха, прилепена към буквата на закона, дяволска, горделива, „интелектуална“. Тази мъдрост не може да нахрани ничия душа, не може да донесе на сърцето мир Христов, но донася единствено безпокойство и смущение. Между другото, това безпокойство и смущение са тяхната единствена съзнателна цел. Те пишат само за да сеят съмнения, тревога и смут в колебаещите се, неустойчиви души, на които не достига догматическа и духовна основа.

Горко вам, слепци, които давате камък на просещите хляб от вас, които виждате приближаващия се вълк и го водите овцете към самата му паст! Наглед вие имате благочестие и с това никой не спори; ала имате само вида на благочестието, докато с ум и сърце сте се предали на света (срв. 2 Тим. 3:5). Да, вие мислите [досущ] като човеците от тоя свят, поставящи над всичко запазването на ред и дисциплина. Послушанието пред властите е над всичко! А истината? „Що е истина“? Няколко протеста са удобен заместител на истината. А послушанието? Горко ни, ако изгубим послушанието! Наистина, с какво се отличава тоя начин на мислене от йезуитския? И с какво е тази еклесиология по-различна от тази на папистите?
9. „Наричайки себе си мъдри, обезумяха“
„Христовата вяра е тъй проста, — казваше блаженопочившият иконописец Фотий Кондоглу — тя е самата простота. И въпреки това човеците са я превърнали в сложна система, подобна на всички останали техни грешни системи“. Борбата на традиционните православни християни е чиста и прозрачна като вода от планински ручей. Те се борят за запазване на Православието ненакърнено, каквото са го приели от светите отци и от апостолите. Но погледнете в колко опаковки са обвили, в колко кълба са замотали, с колко закони и правила са объркали техните врагове Христовата Църква и то тъй ловко, че накрая, без сами да съзнават това, те са стигнали до пълен агностицизъм, т.е. до самото отричане на вярата, при това — в неговия най-чист вид.

„Навярно ще ме попитат — пише един от тях, — дали патриарх Атинагор е православен в Божиите очи? Очаква ли Бог съборно решение, за да признае Атинагор за отпаднал от православната вяра?“ И ето какъв отговор предлага той на своя въпрос: „Та нали ние не сме херувими и серафими, та да направим справка в небесните архиви и да узнаем кой от човеците е записан там, а кой — отписан… Кой от нас може с пълна увереност да каже какво е Божието определение за тоя или оня свещеник или епископ!“ Добре, но ако ние [наистина] нямаме възможност да отличим истината от заблудата, Православието от ереста, на какво тогава се основава нашата вяра? Защо вярваме в Христа и не вярваме в Буда? Защо вярваме на свети Атанасий, а не на Арий? Защо вярваме на Седмия вселенски събор, осъдил иконоборците, а не вярваме на другия „седми вселенски събор“, осъдил православните? Горко ни, ако по време на иконоборството православните бяха очаквали синодално решение, за да узнаят какво пише в небесните архиви. Кого осъди мнимият събор? Православните. Горко нам, ако нашите отци бяха разсъждавали тогава по същия начин, както сега разсъждават противниците на православните традиционалисти. Именно за тези противници пише св. ап. Павел: „те… се заблудиха в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха“ (Рим. 1:22-23).


10. Авторитетът
От едната страна стоят новостилците и „цялата Православна Църква в целия свят“, а от другата — някакви си „старостилци“. Тези, които пазят истината, застават като отделни личности и при това — твърде малко на брой, принудени са да противостоят не на отделни люде, но срещу цели църкви. Как да гледаме на всичко това?

Дори ако старостилците са твърде малобройни за „запазването на истината“, може ли това да бъде довод против тях? По-добре един, който върши волята Божия, нежели хиляда беззаконника (срв. Сирах. 16:3), един ще обърне в бягство хиляди, а двама — десет хиляди (срв. Втор. 32:30). Даже ако стоящите в православната вяра и благочестие останат съвсем малко, именно те съставят Църквата, имат авторитет, явяват се защитници на църковните устави и са готови, ако е необходимо, дори да пострадат за благочестието. Господ е казал: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лука 12:32). Но за тях именно [новостилците] казват: бойте се от малкото стадо, бягайте от него.

Паписткият манталитет на тези люде е общоизвестен. Според този манталитет християните се делят на офицери и войници. Офицерите обаче са не светците, не съсъдите на Светия Дух, не! — офицери са епископите. Според такова мислене е просто немислимо един праведен мирянин или монах, или [даже] свещеник да се възпротиви срещу епископ, който потъпква светоотеческото Предание. Противниците на православните традиционалисти сега осъждат и всичко, което е станало в историята на Църквата. Църквата — а според тези люде Църквата е йерархията — може да каже на светеца, който би се осмелил да я критикува: „Кой си ти, господине? Нима ти си по-висок авторитет от мене? Тук съдя и решавам аз! Авторитетът тук съм аз, а не ти“. Ала подобни разговори може да се чуят при латинците, но в Православната Съборна Църква — никога, освен от устата на мъдруващите по латински. Авторитет в Църквата е не йерархията, а Светият Дух. Обладава авторитет този, който е придобил Светия Дух, ако ще да е той и презрян боклукчия; и такъв човек сам може да постави на мястото им хиляда епископа; него никой не може да го съди, а той съди всички14. Ако епископите го отлъчат от Църквата, това отлъчване пада върху техните собствени глави, понеже който [дръзва да] отлъчи от Църквата Светия Дух, такъв сам себе си лишава от живот. В Православната Църква най-важното е не това да бъдеш или не в съгласие с епископите [които са отстъпили от православното вероучение, канони и дух], но да бъдеш в съгласие с оръдията на Светия Дух, каквито са светите отци [независимо дали те са епископи или прости монаси, като напр. св. Максим Изповедник].15
11. В пропастта на папизма
„Ето, братя, — пишат още новостилците — това именно е православната еклесиология16; a пък когато отделни личности, били те клирици или миряни, въстават против епископите, признати от Вселенската Църква — то вече е чисто протестанство“.

Такива неща може да се пишат само, ако човек не познава нито протестанството, нито Православието. Протестанството не се състои в това да не признаваш авторитета на епископите, а в това да не признаваш авторитета на Църквата, в отричането на това, че Църквата е просвещавана от Дух Светий и е ръководена от Него. Когато от друга страна в Православието се говори за Православната Съборна Църква, се имат предвид не само епископите и съществуващата в съвременността Православна Църква [като църковна организация]; Съборната Църква не се състои единствено от войнстващата [т.е. земната] Църква, но включва и тържествуващата Църква [т.е. небесната Църква на спасените в Христа]. И когато някой член на съвременната „официална“ Православна Църква влиза в противоречие с тържествуващата Църква на светите отци, тогава „отделните личности“, които се опълчват против тях, за да пребъдат в единство с Църквата на апостолите и светите отци, в никакъв случай не са „протестанти“, напротив — тъкмо те са истинските членове на войнстващата Църква; те не само не правят разкол, щом се отказват да следват сега властвуващата йерархия, която върви по свои си пътища, но именно те са Църквата, защото всички те, начевайки от светите апостоли, съставят едно Тяло с Апостолската Съборна Христова Църква.

Струва ли си да изучаваме богословие, а после да забравим тия неща?

Когато преди векове на Константинополската катедра седеше друг един еретик, Несторий, нима не прекъснаха общението си с него именно обикновените свещеници и вярващите, т.е. „отделни личности“? Колко време беше нужно, за да узнае останалата част на Църквата, пръсната из целия свят, какво става в Константинопол и да отлъчи Несторий? А през този период свещениците и миряните, прекъснали общение с Несторий, бяха отлъчени от него — каноничния Константинополски епископ. Добре или зле постъпиха тези „отделни личности“, когато прекратиха богослужебното поменаване на своя епископ? И кой всъщност стана причина за разкол? Тези „отделни личности“, пребъдващи в единение със Съборната Църква или свещениците и миряните, които, „за да избегнат разкола“, последваха своя епископ-еретик? О, колко лесно ни мами външният вид на нещата! Тъкмо затова 15-то правило на Двукратния събор от 867 г., имайки предвид такива „отделни личности“, набляга: „... те не са разкъсали единството на Църквата с разкол, но са побързали да запазят Църквата от разколи и разцепления“.

Има такива хора, които в стремежа си да избегнат протестантизма, падат в пропастта на папизма. Папата приема в общение униатите, чийто Символ на вярата се отличава от латинския, като иска от тях едно единствено нещо: да поменават неговото име на богослуженията си. Те могат да вярват както желаят, стига само да му се подчиняват. Привържениците на „борбата отвътре“ твърдят съвсем същото!17 Ето начинът им на мислене: „Няма да прекъсваме общението си с нашите епископи, ще запазим каноничната си подчиненост спрямо тях. А в останалото ще изразяваме своето несъгласие, ще протестираме, ще се противим“. И тъй, послушанието е основното нещо, а вярата — тя е нещо второстепенно, нещо от по-заден ред. Но в този случай можем да зададем въпроса: с какво такава еклесиология е неудобна за папистите? Та нали това е Filioque в цялата му прелест! Светият Дух е второстепенен, по-низш по отношение на Сина и зависи от Него. Тайнственото домостроителство на Светия Дух отстъпва по значение на тайнственото домостроителство на Сина. А имайки по-малко значение, това домостроителство полека-лека губи всякакъв смисъл. Така в папизма мистическият живот е изчезнал дори като идея. За римокатолиците реално общение с Бога не съществува дори на теория. Всичко се определя от разума и от църковното послушание към йерархията. По такъв начин единството във вярата не се счита задължително за църковния живот — необходимо е едно единствено нещо: послушание към епископите.

По такъв начин стигаме до странната еклесиология на новостилците, според която е напълно естествено епископът да се явява привърженик на краен синкретизъм, а монахът, който принадлежи към неговата юрисдикция и има друга вяра, да е длъжен да върви след него и да го поменава като свой епископ.

Два различни Символа на вярата, две различни изповедания, но един епископ. Това, което може да се види в политическия живот на държави с множество различни религии, но с едно правителство, сега е пренесено на духовно равнище. Много религии, но една власт. И тези люде, могат ли да ни кажат с какво тяхната еклесиология се отличава от „достойния за осъждане синкретизъм“?
12. B какво се състои ереста?
Особено негодуване поради ревност по Бога извиква у читателя това, че макар новостилните писатели да знаят прекрасно, че днес една истинска ерес опустошава Църквата и сами да признават, че „патриарх Атинагор и всички, които го следват, са станали космополити и привърженици на най-осъдителен синкретизъм“, те полагат всевъзможни усилия да представят това като незначително нарушение на каноните. Те полагат огромни усилия да наложат мнението, че всичко това е въпрос, засягащ не вярата, а само каноните, които, освен всичко друго, „непрекъснато са били нарушавани в продължение на цялата история на Църквата“. „Днес ти виждаш антиправославни изявления, действия, съвместни молитви с еретици и други подобни деяния на патриарх Атинагор, на Американския [архиепископ] Яков, и се възмущаваш. Това е справедливо. Аз също съм възмутен и потресен, като виждам такова безсрамно потъпкване на светите канони; но подобни неща, брате, са ставали не само в наше време…“ А между другото те прекрасно знаят, че става дума не само за съвместни молитви с еретици, но и за всеразяждащ синкретизъм, който като смъртоносна отрова тече из жилите на човечеството и е опил дори „официалното“ Православие.

„Предполагам и вярвам — пише един от тях, — че патриарх Атинагор и всички ония, които го поменават: патриарси, архиепископи, митрополити, епископи и т. н., поемат тежка вина пред Църквата за въпиещите нарушения на свещените канони… и за високопарните си лавирания в областта на вярата“. С други думи: не бойте се, християни, всичко това са просто нарушения на каноните; а що се отнася до вярата, тук няма изпадане в ерес, това са просто лавирания! „Но ако патриархът стигне дори още по-далеч, до уния — пише по-нататък новостилният автор, — тогава ще видиш…“ Тоест, все още патриархът не е отишъл твърде надалеч, тъй като официално не е била сключена никаква уния.

Виждате ли как хвърлят прах в очите ви, за да скрият истината? Всички тези, до които все още не е достигнал смисълът на ставащото, приемат, че става дума за уния на папистите с православните, подобна на Фераро-Флорентинската. Но стремежите на унионистите не се ограничават с уния между две църкви. Унионистите [днес] са синкретисти. Тях не ги интересува обединението — интересува ги съвместното съществуване. Те не желаят уния, както си въобразяват наивните люде. Те са доволни да виждат как в умовете на хората се утвърждава мисълта, че „всички ние сме братя“, че „всички ние сме еднакви“, че „между нас не съществуват никакви различия“ и че „ние всички вървим към Бога, всеки по свой път“.

Този припев е квинтесенцията на синкретизма. И такова мислене днес се насажда сред тези, които наричат себе си християни. Утре то ще се проповядва сред изповядващите монотеистични религии (юдаизъм, ислям и пр.), вдругиден тя ще стане „символ на вярата“ на целия свят, при това — без особени външни изменения в отделните религии.

Обаче в мига, когато такава идея проникне в съзнанието на човека, тутакси вярата в Христа напуска душата му. За всички напоени с отровата на синкретизма Христос е „велик посветен“, велик философ, велик учител по нравственост, навярно дори бог, но не БОГ в абсолютния и основния смисъл на думата. Да, Той е път, но не е Пътят. Той е истина, но не е Истината. Той е светлина, ала не е Светлината. И Православието е път, но не Пътят. Има и други пътища, които не са по-малко добри. Не трябва да очакваме някаква хомогенизация на религиите — такава няма да има. Нека всеки се придържа към своя път; всичко, което се изисква от нас е да не бъдем фанатици и да не вярваме, че на света съществува само Православието и няма друга религия [като него]; да не вярваме, че единствено православните епископи са епископи, а еретическите са нищо. Да не вярваме, че единствено чрез Христа можем да познаем Бога и че толкова милиони евреи, мюсюлмани, будисти и пр. са далеч от Бога.

Ето това е ереста, срещу която се борим, а не против някаква все още несключена уния. Тази ерес се състои в отричането на Христа и Неговата света Църква. Тази ерес е пропила гръцката земя от край до край, тя е станала начин на мислене и живот на християнските учители. Макар и да знаят положението на нещата, тези наставници залъгват духовните си чеда с такава песен: „Ако патриархът отиде още по-надалеч, до уния, тогава ще видите…“ Но такава „Уния“ никога не ще има и техните наивни последователи никога не ще я видят. И умните апологети на новостилието прекрасно знаят това.


13. Глава и тяло
Епископът, проповядващ ерес, престава да бъде епископ. Той се лишава от сан, поставя себе си вън от Църквата. Всеки, който го следва и поменава, върви вече не подир епископ, а след човек, изгубил епископската благодат. А когато епископът изгуби тая благодат, как е възможно да не отпадне и паството му? От кого получават свещениците ръкоположение? Може ли отпаднал епископ да преподава Тялото и Кръвта Христови на своето паство? 15-то правило на Двукратия Събор ясно казва, че епископът-еретик вече не е епископ, а лъжеепископ и същевременно лъжесвещеник. Литургиите и ръкоположенията, които той извършва — това са лъжелитургии и лъжеръкоположения; мирото, което освещава не е Св. Миро; неговите тайнства са лишени от освещаваща сила.

А нали в Църквата, която е тяло, никой не може да съществува отделно от останалите! Свещеникът се явява като продължение на своя епископ; свещеникът винаги съслужи със своя епископ, с този епископ, когото поменава, дори ако пространството, на което се намира от него, е огромно. Народът, свещениците и епископът съставляват едно тяло. Когато главата на това тяло умре, с нея умира и цялото тяло. Населниците на Атон, например, имат за свой глава Димитрий, когото те поменават. Но Димитрий, както им е добре известно, е привърженик на напълно открит синкретизъм, с други думи, глашатай и привърженик на най-коварната, най-опасната от всички ереси, нападали някога Църквата. Като еретик — разбирай отстъпник, понеже синкретизмът е сърцевина на отстъплението, — Димитрий е мъртъв за Христа. И тъй, поменаващите го атонци имат мъртва глава. А видял ли е някога някой живо тяло с мъртва глава?


14. Петнадесетото правило
„Каквото е определено за презвитери, епископи и митрополити, същото това трябва да има още по-голямо значение за патриарси. Затова презвитер, епископ или митрополит, ако се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не споменава, според както е определено и установено, името му на божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му осъждане произведе разкол, да бъде съвършено изключен от свещенство, ако се докаже тази му беззаконна постъпка. Впрочем, това е определено и потвърдено относно ония, които само под предлог на някои обвинения отстъпват от предстоятелите си и произвеждат разколи, като рушат единството на Църквата. Защото ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, т.е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а, напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те са осъдили не епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а напротив, побързали са да освободят Църквата от разколи и разцепвания.“
Когато православните икуменисти видят, че в крайна сметка не могат да скрият съществуването на 15-то правило на Двукратния Константинополски събор, тогава те изкусно пускат в ход тактиката на димната завеса. Те не възпроизвеждат текста на това правило, но го цитират със свои собствени думи, като се преструват на невиждащи и никъде не привеждат основната фраза, която е ключова в това правило: „понеже те са осъдили не епископи, а лъжеепископи“. Изпускайки тая фраза, те, като йезуити, се стараят да ни уверят, че „това правило е потенциално незадължително и не изисква безусловно изпълняване; иначе казано, не изисква от клириците да прекъсват общение с епископа, проповядващ ерес, до неговото осъждане; това правило просто им предоставя такава възможност“, сиреч този, който престане да поменава архиерея, изпаднал в ерес, ще направи добре, но и тоя, който продължи да го поменава, също ще стори добре.

„Искаш ябълка — вземи си; искаш круша — ето ти!“

Да предположим, тогава, че правилото действително казва следното: „Ако клирик се отдели от такъв епископ до съборно решение, той не върши нарушение и не може на такова основание да бъде наказан, но напротив, достоен е за похвала“. Добре, прекрасно. Ако това е допустимо, защо тогава на атонците им пречат да престанат поменаването на Вселенския патриарх и по такъв начин да станат достойни за похвала? В какво биха съгрешили тези атонци, ако престанат да поменават Димитрий и вместо него поменават „всякое епископство православных“? Ще бъдат ли тогава достойни за похвала или не? Предполага се, че да. Но защо тогава не им позволяват да прекратят поменаването? Защо ги заплашват, казвайки, че ако престанат да поменават Вселенския патриарх, с това те правят разкол?

Но да погледнем наистина ли това 15-то правило е потенциално незадължително. Ето текста му: „… ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, т.е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а, напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те са осъдили не епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а напротив, побързали са да освободят Църквата от разколи и разцепвания“.

Как след прочитането на правилото може да се твърди, че този, който не се отдели от епископа-еретик, но запази общението си с него, ще стори добре? Кой ще се осмели някога да твърди, че съслужещият с лъжеепископ преподава на верните истинските Тяло и Кръв Христови? Кой ще вземе да уверява, че ръкоположеният от лъжеепископ действително е свещеник? Човек трябва да бъде синкретист, икуменист, отричащ православната вяра, за да твърди подобни неща. Знаеш, че твоят епископ не е епископ и продължаваш да го поменаваш; не се ли надсмиваш ти по такъв начин над Бога? Знаеш, че твоят епископ няма благодатта на свещенството и не може да извършва тайнствата, как тогава го поменаваш при извършването на тайнствата? И тъй, задължително ли е 15-то правило или не?
15. Кой прави разкол?
Привържениците на новия стил прекрасно разбраха важността и задължителността на 15-то правило; затова те замазват фразата: „понеже те са осъдили не епископи, а лъжеепископи“. Всичките им доводи, по същество, са противопоставяне на 15-то правило, което е диаметрално противоположно на техните възгледи. За тези хора епископът е лъжеепископ само тогава, когато е осъден от Събор. За тях от благодатта може да лишава единствено Съборът, а не Бог. Но според 15-то правило епископът-еретик се е лишил от благодатта в мига, когато е наченал публично да проповядва ереста си. Той е лъжеепископ още преди съборното решение.

Привържениците на новия календар и икуменизма заклеймяват като протестанстващи и като разколници онези вярващи, които биха дръзнали да престанат да поменават изпадналия в ерес епископ, прекъсвайки общението си с него. Но 15-то правило подчертава, че последните не само не са разкъсали единството на Църквата чрез разкол, но са побързали да я запазят от разколи и разцепления. Как е възможно да забраняваш на християнина да защищава Църквата от разколи, предизвиквани от епископи, които внасят в Църквата чуждо на нея учение? Чрез своите неправославни учения тези епископи, дори ако са хиляди, се отделят от Църквата Христова — от Църквата на апостолите и светите отци. Ония, които се отделят от такива епископи, обикновено не са много и привидно тъкмо те правят разкол. Имайки това предвид, 15-то правило силно подчертава, обръщайки се към всички поколения християни: не се оставяйте да ви заблудят чрез външни форми; разкол правят не малцината, които остават верни на апостолската Църква; разкол правят тези, които вървят след епископите-еретици и се отделят от Църквата на апостолите и светите отци. А малцината отделили се от такива епископи всъщност пазят Църквата от истински разколи. И тъй, задължително ли е 15-то правило или не?



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница