Камък за препъване



страница5/6
Дата09.03.2017
Размер1.08 Mb.
Размер1.08 Mb.
1   2   3   4   5   6

Колко лесно забравяме историята; или по-скоро, четем я, без да полагаме усилие да се поставяме на мястото на онези хора, които историята описва.

И тъй — православните християни бяха отлъчени от икуменистите, които са преизпълнени с такава любов, че не искаха да празнуват своите празници сами, но заедно с еретическите деноминации на Запада. Каква радост, каква слава е приготвена за тези нови изповедници на вярата, които Господ благославя: „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески. Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата. Тъй постъпваха техните бащи с пророците“ (Лука 6:22-23).

Свети Фотий Велики пише:
„В стари времена анатемата бе нещо страшно, нещо, което трябваше да се избегне, когато се произнасяше от проповедниците на благочестието над онези, които бяха съгрешили с неблагочестие. Ала откак дръзкото и наглото безразличие на губителите — противно на всеки божествен и човешки закон, и противоречащо на всяко мислене, както елинско, така и варварско, — стана тъй безумно надменно, че да обърне анатемата, която тези люде заслужават, срещу поборниците на Православието, и понеже във варварската си ярост те се отдаваха на препирни, за да извършат своето църковно престъпление, това страшно и най-крайно от всички наказания биде принизено до басня и закачка, или по-скоро, дори стана желано за благочестивите. Разбира се, не това напълно надменно мнение на враговете на истината прави наказанията — особено църковните наказания — страшни, но по-скоро виновността на осъжданите; защото липсата на вина у тях превръща [налаганите върху им] наказания в подигравка и обръща осъжданията срещу ония [които ги изричат] и им донася, в крайна сметка, непорочни венци и безсмъртна слава, а не осъждане, каквото тези [врагове на истината] им определят. Следователно, всички благочестиви и свети люде предпочитат да бъдат милион пъти хулени от онези, които са се отчуждили от Христа, нежели — с великолепно и бурно одобрение — да имат нещо общо с престъпленията им, вършени от омраза към Христа и Бога.“32
Другаде той продължава:
„В течение на дълго време всеки еретически събор и всяко иконоборско сборище са ни предавали на анатема (и не само нас, но също и нашия баща и нашия чичо — хора, които бяха изповедници на Христа и блясък на йерархията); но чрез анатемосването ни, те причиниха нашето издигане, при цялото ни нежелание, на архиерейския престол. Затуй, нека ония, които заедно с преждеспоменатите безразсъдно се отклониха от заповедите на Владиката и широко са отворили дверите на всяко беззаконие, да ни предават на анатеми дори сега, та да ни въздигнат, макар и [ние да сме] неустойчиви, от земята към Царството небесно.“33
31. „Дето са двама или трима събрани в Мое име“
„Свещенството на старостилците“, пишат враговете ни, „идва от Хризостом, бившия Флорински епископ, и от Герман, бивш Димитриадски епископ. Ала до 1935 г. в течение на цели 11 години от времето на календарната промяна, тези епископи са били ‘в разкол’, сиреч, те са били членове на държавната Гръцка църква. Следователно [според някои старостилци] и двамата упоменати по-горе епископи са били безблагодатни.“

В тия редове човек може да се възхищава на законническото мъдруване в цялата му прелест. Колко предсказуеми и прости са всички неща за такива хора! Колко рационални са всички техни отговори! Колко механично е тяхното разбиране за Църквата! „Естествено“ — продължават те — „когато един свещенослужител разколник или еретик се връща към Православието, той често пъти се приема без ръкоположение, само по силата на просто решение на събор или на синода на дадена поместна Църква. Чудесно, с това сме съгласни. Но това трябва да стане чрез събор или чрез дадения синод. По силата на кое синодално решение са били премахнати от тези епископи последствията от техния разкол? Кой поместен синод или събор е възстановил гореспоменатите двама епископи?“

Не се ли досещат тези лица, че дори ако допуснем, че след въвеждането на папския календар всички поместни църкви са станали духовно мъртви — допускане, което лъха на рационализъм на N-та степен — тогава всички онези, които остават верни на Православието, са членовете, съставляващи Църквата, съборите, йерархията дори ако сред тях няма нито един свещенослужител. „Дори ако малцина останат в Православието и благочестието, те са в Църквата“, казва свети Никифор Изповедник, „и властта и защитата на църковната институция почива върху тях.“34 А свети Теодор Студит пише до игумена Теофил: „Нека не поставяме камък за препъване пред Божията Църква, която според учението на светците може да се състои дори от трима православни християни, за да не бъдем осъдени според Господнята присъда.“35 Господ, Който е рекъл: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20), е действително по-велик от всеки събор. Той може да възвърне в йерархията всички епископи, които са паднали и са се покаяли. Тези неща са много прости и добре познати на православните християни, но твърде трудни за разбиране от рационалистите, приели една папска еклесиология.
32. След 1920 година!
Болестта, от която страдат новостиците, е най-ужасната ерес, която някога е нападала Църквата. Това е състояние, което човек може да назове с множество имена: „икуменизъм“, „синкретизъм“, „агностицизъм“, „религиозно безразличие“, „секуларизъм“. Отровата, която е проникнала в новостилците, е духът на тоя свят. Ето някои от симптомите на тяхното заболяване: празнуването на празниците с еретическите западни деноминации; антимонашеският им дух, отказът им да признаят авторитета на светите отци (авторитет, който майсторски се парализира в техните богословски учебни заведения); социалното евангелие; светският начин на обличане на свещенослужителите; официалното съгласие с проповядваното от Атинагор и Димитрий учение и с делата им, и това, че тези хора се приемат по същество от всички; разпространяването на икуменическото послание и неговото разширяване до все-религиозно равнище. Подобни действия се извършват както на синодално равнище, така и от отделни епископи, и се толерират от останалите.

Подобно на латинците по времето на свети Фотий, новостилците от наше време носят бремето на много злини. Болестта на Запада бе хронична, но несъмнено смъртоносна. На Запад смъртта настъпи постепенно — отровата на рационализма проникваше малко по малко в клетките на този член на Христовата Църква. Кой може да каже точно кога е започнала болестта на Запада? Чрез изучаване човек може да стигне до [блажени] Августин и вероятно дори до преди него. Кой може да каже кога духовната смърт обзе Запада докрай? Всички, които имат папски манталитет, ще отговорят, че Западът е умрял духовно веднага, след като Константинополският събор отлъчил папството през 1054 г. Но дори те биха се поколебали. „Възможно ли е“, биха рекли те, „смъртта да е дошла тогава или навярно [е настъпила] когато пристигнали писмата на останалите патриарси, потвърждаващи решението на Константинопол за отлъчването?“ И кога са пристигнали тези писма? Или кога останалите патриарси взели своите решения? Огромни усложнения! Във всеки случай, по един или друг начин, тъй като тези люде поставят смъртта на Запада след деянието на отлъчването му от Константинопол, то те признават, че преди това отлъчване Църквата на латинците е била жива. Ала ако Римската църква, която била първа по чест, е била жива Църква преди нейното отлъчване от събора в Константинопол, това означава, че като жива Църква и то като първа сред останалите, Римската църква, чрез своето предхождащо отлъчване и [предхождаща] анатема са направили Православната Църква безжизнена преди последната да може да предприеме стъпки за отлъчването на еретическия Запад! И тъй [по силата на такава логика] днес Църквата Христова е именно еретическата папска Църква!!! Ето докъде можем да стигнем, ако приемем еклесиологията на новостилните апологети.

Това, което се случи със западното християнство, е същото, което става с новостилците от наше време. Западът боледуваше векове наред и никой не може да каже точно кога той е умрял духовно. Новостилците са болни от десетилетия и никой не може да каже точно кога настъпва духовната и сакраменталната им смърт. Навярно първият зародиш на болестта е Теоклит Фармакидис36. Тази болест обаче започна в 1920 г. с разпращането на първото официално еретическо изповедание на вярата от Константинополската патриаршия — нейната енциклика, озаглавена „До Христовите Църкви, където и да се намират те“. Това беше първият път, когато православна патриаршия отрече думите от Символа на вярата „в една ... Църква“ и официално провъзгласи вярата си в много „църкви.“ За пръв път една православна патриаршия изповяда на всеослушание, по най-официален начин, че Христовата Църква не е едната, не е светата, не е съборната [католична] и апостолска Църква, единствената, носеща името Православна, но че всички ереси, които съществуват по лицето на земята, са също „Църкви Христови“. Най-осъдителното обаче бе това, че поместните Православни Църкви приеха това еретическо изповедание на икуменистите от Константинопол без никакъв протест или отхвърляне. Това бе началото на икуменическата ерес и то бе положено през 1920 г.

Цели четири години никой не издигна глас на протест, нито дори тези, които впоследствие запазиха традиционния църковен календар. Това именно показва колко рационализъм има у тия, които си служат с години и дни, с часове и секунди, за да изчислят мига, когато Божията благодат напуска новостилците. „Църквата на новостилците“, казват те, „стана разколническа с календарната реформа и, следователно, тя напълно изгуби благодатта на Тайнствата си в самия този миг през 1924 г.“ Обаче държавната Гръцка църква и останалите поместни православни църкви са приели без протест икуменическата ерес още през 1920 г. Как тогава можем да говорим за разкол, след като всъщност е налице въпрос на ерес? Календарната промяна бе просто прокарване на едно решение, което вече е било прието през 1920 г.

Енцикликата от 1920 г. ясно заявява: „По наше мнение, такова приятелство и любезно разположение помежду ни [тоест между Църквата и различните деноминации] може да се покаже и прояви по следните начини: 1) чрез приемането на единен календар за общо празнуване на великите християнски празници от всички Църкви.“ Това предложение следователно било прието през 1920 г. Единствено неговото осъществяване се отлагало за четири години и именно то пробудило православните. Православните християни осъзнали ереста на икуменизма постепенно, докато тя напредвала и ставала все по-явна. И отговорността на новостилците също растяла едновременно с това нарастващо разбиране, докато взаимното отменяне на анатемите [между Рим и Константинопол през 1054 г.] през декември 1965 г. ги оставило без оправдание.

Колко време е било нужно семето на латинската ерес да се превърне в ужасното дърво, което днес ние виждаме? Не само това, но колко време е трябвало да измине, преди да се стигне до разкола между Изтока и Запада? Историците пишат: „По такъв начин, откъсването на Запада от Източната Църква, който започва по времето на Фотий, завършва при патриарх Михаил Керуларий в 1054 г.“ С други думи, изминали цели два века, за да завърши този процес. Въпреки това, Западната Църква била потенциално еретическа дълго преди времето на свети Фотий. Ала дори по негово време и вероятно след него, имаме примери на трезвомислие, на Запад е имало личности с духовна разсъдливост. Кога е настъпила окончателната духовна смърт на Запад? Кой може да отговори? Но и какво значение има да се знае това? Западът бил болен — той бил кораб, чийто корпус бил проломен и през процепа навлизала вода и корабът потъвал. Горко на виждащия, че корабът, на който плава, вече потъва, ала той остава незаинтересуван и не бърза да се качи на спасителна лодка.

Днес сред новостилците семето на ереста процъфтява и е станало растение, което е видно дори за най-слабо запознатите. Никой от тях не може да се оправдае с незнание. Всички новостилци днес знаят, че са членове на Църква, заразена от ерес.

Това, че Православната Църква е „толерирала и папата и неговите лъжеучения векове преди 1054 г.,“ преди окончателното отхвърляне на Рим, както пише един новостилен апологет, не означава ни най-малко, че Западът не е бил смъртно болен през цялото това време. Нито означава, че смъртта е настъпила точно в мига на официалното отлъчване. Официалното отлъчване е [подобно на] смъртния акт — то не причинява смъртта. Всъщност, един смъртен акт може да бъде издаден със закъснение, той може изобщо и да не бъде издаден.

Ето защо никой не трябва да се възмущава, когато ни чуе да казваме, че новостилците се намират в ерес, от една страна, а от друга — че ние приемаме, че в началото благодатта на Тайнствата им все още е била налице, но че постепенно тя е била изгубена с напредването на болестта и тяхното все по-дълбоко затъване в ереста. Нито би следвало те да считат аргументите на православните традиционалисти за вътрешно противоречиви, когато в 1937 г. последните приеха благодатността на тайнствата в новостилната Църква, ала по-късно, през 1950 г., когато видяха в лицето на новостилците върли и неотстъпчиви гонители на Христовата Църква, те се отрекоха от това. Не се ли е случило същото по време на събора, проведен по времето на свети патриарх Фотий в 867 г.? Този Константинополски събор отлъчил папата и всички, които са в общение с него. А в 879 г. на друг събор на Православната Църква, в храма „Света София“, не бяха ли потвърдени решенията от 867 г.? Въпреки това, съществуват много признаци, че дори след тези събития православните продължават да признават наличието на благодат на Запад за доста дълго време.37
33. Духовната разсъдителност е от основна важност
Тайнствата на Църквата и всичко, свързано с Божията благодат, не са предмет на разглеждане или разбиране от човешкия разум. Нека не се потапяме в тях със своя горд и рационалистичен ум, като се преструваме, че разбираме Божиите съдби — недостъпни както за човеците, така и за ангелите. Ереста е отказ да приемеш просвещаващата Божия благодат, тя е доброволно избрана слепота — състояние, което е непримиримо с присъствието на Всесветия Дух. У тези, които пребъдват в ерес, няма нито благодат, нито Тайнства, тъй като изпадането в ерес означава отхвърляне на нетварната Божия енергия от себе си. Ако нетварните енергии на Бога бяха с такъв човек, той не би бил в ерес. Фактът, че човек пребъдва в ерес, доказва, че човек не притежава Светия Дух , а без Светия Дух как можем да говорим за Тайнства?

Обаче както има степени на святост, тъй също има и степени на греховност, както и степени на еретичност. Ереста е, разбира се, най-тежкият от всички смъртни грехове, тъй като той отчуждава човека от Църквата. Независимо от това, трябва да бъдем извънредно предпазливи и да не категоризираме нещата рационалистично, като ги натъпкваме насила в мъничкия гълъбарник на нашите ограничени и осквернени от греха разбирания. Възможно е човек да проповяда публично ужасна ерес не защото е еретик в действителност, но поради незнание. Ала веднага след като му се посочи, че е в заблуждение и че това, което проповядва, не е учението на Църквата, той може да се откаже от думите си. Човек може да остава в общение с такива проповедници на ерес, които не осъзнават самата ерес. Същото действие може да бъде ерес в дадено време, а в друго време — мисионерска дейност. Когато юдействащите обрязвали езичниците християни, тяхното действие било еретическо, тъй като те считали обрязването необходимо за самото спасение и по такъв начин се завръщали към игото на старозаветния закон, от което Христос ни избави. Въпреки това свети апостол Павел, който се борел срещу тази ерес с всичките си душевни сили, не се поколебал да обреже някои от собствените си ученици, за да не предизвика съблазън и по такъв начин да пострада евангелската проповед.

Независимо от това колко рационалистичен може да е човек, той е задължен да признае, че един и същи грях, вършен от различни хора, не винаги, при всички случаи, носи една и съща тежест за всички. Възможно е едно и също действие при дадени обстоятелства да е грях, а при други да бъде добродетел. Да удариш някого се счита от всички хора за греховно; но когато Христос удрял менячите на пари в храма, било ли е това грях? Всички също ще се съгласят, че да се лъже е грях. Ала когато древният пустинник, за когото ни разказва Отечникът, излъгал разбойниците, за да спаси човека, когото те преследвали, било ли е това грях? Разсъдливостта е глава на добродетелите, кормчия на живота в Христа.

Въвеждането на новия църковно-празничен календар е ерес именно защото това е първото деяние на икуменизма и никой разумно мислещ православен християнин не може да се усъмни, че икуменизмът е ерес. Само по себе си, обаче, влизането в [молитвено] общение с еретици не е достатъчно, за да направи някого еднакво отговорен заедно с тях. Човек също така трябва да осъзнава, че те са еретици. Когато те ви мамят и представят себе си за православни, когато те предизвикват смут и размирица в Църквата, тогава вашата отговорност е облекчена. Може ли да твърдим изобщо, че добрите Левити от 1924 г., които продължаваха да поменават своите епископи дори след календарната реформа, носят еднаква отговорност с епископите обновленци? Днешните новостилци знаят, че са в общение с един „осъдителен синкретизъм“, както го наричат някои от собствените им автори. Ала по-рано мнозина свещеници не осъзнавали това. Естествено не всички свещеници в Гръцката Църква били добри Левити — мнозина сред тях били твърде лукави; те знаели каква цел се преследва и с радост я одобрявали. Бихме извършили огромна неправда обаче, ако кажехме, че всички те са били лукави и че всички са осъзнавали същността на ставащото.

Човек може да твърди, че едно зло винаги е зло, независимо от това осъзнавано ли е то, или не. Това е вярно. Ала не трябва да забравяме думите на св. евангелист Лука: „Оня слуга, който е знаял волята на господаря си, и не е бил готов, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много; който пък не е знаял и е направил нещо достойно за наказание, ще бъде бит малко“ (Лука 12:47-48). Нека не забравяме стареца, за когото четем в Отечника, че се черкувал в ариански храм, но тъй като бил прост, не можел да разбере, че арианите са еретици. Бог не се възмутил срещу него, но в края на живота му Той му помогнал да узнае истината и да се върне в Православието. Какво право имаме тогава да се произнасяме по-съвършено от Съвършения Цар и да осъждаме ония, които Бог не осъжда?
34. Категоризация
Ето защо е твърде рационалистично да твърдим, че Гръцката Църква се е лишила мигновено от благодатта чрез промяната на календара в 1924 г. Такива категоризации удовлетворяват човешкото тесногръдо мислене и изнамират опростени, ала неверни отговори на нашите въпроси. Ако Бог действаше така, както мислят рационалистите, то Църквата щеше да е лишена от благодат още през първите векове на съществуването си. В историята на Църквата намираме толкова много катаклизми, че не е възможно човек с ограничения си човешки ум да намери начало или край, или пък „ясен отговор.“

Нека говорят, каквото искат. Флоринският митрополит Хризостом не е бил лишен от благодат, тъй като никога не е бил съгласен с ереста по същество, нито е имал нужда някой да го възстанови в благодатта на архиерейското му достойнство, което уж бил загубил. Веднага след като той установил със сигурност какво са сторили модернистите на Гръцката Църква, той преустановил всяко общение с тя. Тези, които се нуждаят от възстановяване на свещеническия си сан, са хората, които днес са в общение с ереста на икуменизма, които знаят съвсем ясно що за ерес е това. Те са людете, които са в същностно, истинско и съзнателно общение с „осъдителния синкретизъм.“ Бог гледа върху същината на нещата, а не върху буквата на закона. Въпреки това, дори за тях и подобните на тях съществува икономѝя в Църквата. Ако те някога се смирят, престанат да изтъкват своите аргументи и се покаят — нещо, за което всички ние горещо се молим — тогава Църквата не ще има нужда да ги преръкополага, както често пъти, прилагайки икономѝя, Църквата не кръщава еретици, при все че те не притежават истинско кръщение. Христовата Църква, която е там, където са православната вяра и изповедание, а не където са повечето носители на митри, притежава власт дори без външните форми и ритуали, да възстанови благодатта на свещенството веднага след като се излекува болестта, предизвикала отдалечаването на благодатта.


35. Благодатен остатък
Фарисейството на защитниците на новостилието обаче достига своя апогей, когато започва да се занимава с ръкоположението на съвременните православни епископи-традиционалисти. Съглашението на всички икуменически епископи с масонския синкретизъм на икуменизма не ги вълнува; нито пък ги вълнува фактът, че повечето от новостилните епископи са поставени в сан чрез симония или пък са епископи-прелюбодейци.38 Дори въпросът за преместването на даден епископ от една епархия в друга, който в други времена ги е разстройвал, сега сякаш вече не ги впечатлява. Те са непримирими само към едно единствено нещо — това, че „старостилният“ епископ (Акакий) е бил ръкоположен от двама епископи. Те разкъсват дрехите си и крещят: „Каква нужда имаме вече от свидетели?“ (Мат. 26:65); ръкополагането на епископ от двама епископи е неканонично!“39 „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето давате десятък от гьозум, копър и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра ... Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате!“ (Мат. 23:23-24)

Чрез използване на същия метод и прилагане на акривѝя40, човек може да докаже, че всички епископи на Гърция са неканонични. Новостилците вършат нарушения както срещу вярата, така и срещу каноните, и са последните, които имат правото да говорят за нарушаване на каноните. Хора, които посвещават епископи независимо от факта, че вярващите миряни в храма викат: „недостоен!“ и макар че стоящите отвън презрително освиркват и посвещаващите и посвещавания, трябва да са преизпълени с наглост, за да съдят ръкоположенията на православните традиционалисти.



Посвещаването на истинно-православните епископи на Гърция,“ — продължават те — „се е извършило извън границите на юрисдикцията [на Гръцката църква], понеже е извършено от епископи от Америка — деяние, което каноните забраняват.“ „На Свещения Синод на Гръцката църква,“ — пишат те — „е забранено да посвещава епископ или друг свещенослужител за Църквата на Кипър, Крит, Сърбия, България и т. н.“ Съгласяваме се, че това действително е забранено, когато църквите в Крит, Кипър, Сърбия, България са православни във всичко. Ако обаче се предположи, че Църквата в Кипър е изпаднала в ерес, биха ли препятствали каноните тогава Гръцката Църква да посвети един или двама епископи за остатъка от православни християни в Кипър? Не би ли било проява на престъпна небрежност, ако Църквата не извърши такива ръкоположения? Когато Византия изпращала епископи в Русия за пастири, били ли са тези епископи считани за „надюрисдикционни“ епископи? Ако празничният календар не бе променен в Гърция, ако държавната Църква на Гърция не бе поела по пътя на икуменизма, ако тя бе останала вярна на истинското Православие, тогава действително едно ръкополагане на гръцки епископ от руската йерархия в Америка би трябвало да се счита за надюрисдикционно и следователно неканонично. Сега обаче те не само не са неканонични, не само не могат да бъдат считани за надюрисдикционни, но напротив, те са здравословни. По този начин остатъкът от благодатта — избраният народ на „старостилците“ — се запазва в Гърция. Подобно на древния израилски народ, независимо от целия им провинциализъм и от слабостите им, те служат като мост на Истината, по който всички, които все още се покланят на Бога в нашата страна, ще преминат разяреното море на съвременното [велико] изкушение — икуменизма.
36. Изопачаване на историята
Новостилците нямат дори уважение към историята и тяхното неблагочестие е достигнало дотам, че те клеветят Църквата, казвайки, че „ ... в течение на цели векове Църквата търпяла папата и неговите погрешни вярвания.“ Ето какво написа един от тях:
Нека не се забравя, че първенството на папата и филиокве не се появяват за пръв път в 1054 г., когато Рим е отлъчен, нито в 1053 или 1052 г. Цели векове тези неща са били проповядвани на Запад. Църквата обаче, ползвайки се от икономѝя, толерирала и папата и неговите заблуждения. Точно така. Сам Фотий Велики не само търпял грешния папа, като го поменавал в диптисите дълго време, но същият писал в 885 г. относно папа Йоан VІІІ, който умира три години преди това, следното: ‘Ето защо този Йоан, доблестен по ум, доблестен и в благочестието ... най-любезен римски епископ...’ (Mystagogia, 89). О, ако някои съвременни свръх-ревнители и свръх-православни биха живели в онова време! Те не биха се поколебали, въз основа на горните учтиви изрази, да похулят този свят човек в лицето и да го заклеймят като предател.“
Никой не би се усъмнил, че заблудите на папизма се появяват дълго преди 1054 г. Но безсрамната и лукава лъжа тук се състои в твърдението, че Църквата е търпяла тези заблуди. Човек не може да вярва на това, което чете! Великият Фотий, поборникът за осъждането на папизма, първопричината за отлъчването на изпадналите в ерес латинци от Църквата, се представя като толериращ ереста!!!

Новостилните врагове на Православието тук експлоатират погрешното схващане, което е разпространено твърде нашироко: че разколът е започнал в 1054 г. Обаче Съборът, който осъдил папизма и заблужденията на Запада, официалният събор с представители от всички патриаршии, не бил свикан в Константинопол по времето на [патриарх Михаил] Керуларий в 1054 г., но по времето на [патриарх] Фотий в 867 г.

Наистина,“ — пише професор и академик Баланос, „през есента на 867 г. в Константинопол бил свикан събор, на който присъствали представители от патриаршиите. Този събор предал на анатема папа Николай и папските пратеници, които били посетили България ... По такъв начин разколът между двете Църкви станал безвъзвратен.“41 В същата статия той пише: „Името на Фотий придобило безсмъртие главно поради това, че то е неотменно свързано със събитията около разкола между Църквите.“

Следователно разколът не е достигнал своята окончателна развръзка през 1054 г., но през 867 г., тоест тъкмо когато различните еретически заблуди — дотогава просто тенденции и спорни богословски мнения в западния свят — приели определена форма в лицето на папа Николай І. Църквата никога не е толерирала еретическия папизъм нито за миг, но веднага щом той повдигнал ужасната си глава, го ударила в самия корен. Еретическият папизъм е осъден веднъж завинаги по времето на патриарх Фотий и това осъждане никога не е било отменено, нито е възможно то да бъде отменено някога. Съществуват само подновявания и потвърждения на тази анатема, която е била наложена по времето на св. Фотий. Ако е имало периоди на примирение с Рим след 867 г., това е не поради толериране на ереста от страна на Църквата, но се дължи на факта, че в отделни времена Рим се е отричал от еретическите си заблуди и папата се е явявал като преди с образа на православен епископ.

Тъкмо това се случило, когато на Римската катедра се възкачил папа Йоан VІІІ. „Притежаваме неоспоримо доказателство, че Йоан, както и Лъв ІІІ са били православни през целия си живот,“ пише свети Нектарий Егински.42 „Имаме четири незаличими доказателства, че Йоан VІІІ е бил православен и пазител на светия Символ на вярата на Никейските отци, тоест на общото християнско наследие, и че е съперничел на Лъв ІІІ, който е сред блажените.“43 Непримиримите латинци мразели толкова много този папа заради неговото Православие, че го клеветели като женствен. „Оттук и възникнал митът за папеса Йоана.“44

Всъщност, този римски папа, Йоан VІІІ, изпратил трима легати в Константинопол като свои представители на Вселенския събор от 867 г.45 и той утвърдил решенията, взети от събора. Този събор, който бил свикан под председателството на св. Фотий, предал на анатема всички латинци, които защищавали ереста филиокве, тоест враговете на Фотий и Йоан. Освен това съборът, заедно с легатите на папа Йоан, не само приел патриарх Фотий за равен на папата, но при акламациите поставил Фотий на първо място, а папата на второ. Когато Прокопий, епископът на Кесария, говорейки за св. Фотий, възкликнал: „Наистина, той е такъв човек, върху чиито плещи е легнал товарът на цял свят!“, то папските легати не само не протестирали, но потвърдили казаното с думите: „И ние, които живеем в край-земя, се вслушваме в тези слова.“ С други думи, те приели Фотий като по-високопоставен от техния собствен папа. Ето защо ереста на папското главенство, също като ереста филиокве, били осъдени от събора и папа Йоан приел решенията на този събор.

Следователно, тъй като папа Йоан официално чрез събора от 867 г. осъдил лъжеученията на латинците, то осъждането на еретичния папизъм от същия събор не може да се отнася към него по никакъв начин. Папа Йоан не бил еретик като своя предшественик Николай; той по-скоро бил поборник за православното изповедание на вярата. Къде в такъв случай е толерирането на ерес, което ерудираният новостилен апологет приписва на св. Фотий и на Църквата? Той умишлено изопачава текста на св. Фотий в неговите думи относно папа Йоан VІІІ. Ако той бе привел в цитат целия текст, щеше да се изясни напълно, че свети Фотий не е писал на папа Йоан с такъв цветущ език поради съображения на светска учтивост, прикривайки същевременно неговите лъжеучения, както авторът на това желае да внуши на своите читатели. Свети Фотий искрено считал Йоан за доблестен радетел на Православието и за свой съюзник в борбата му за истината. Ето същия текст без пропуснатото [от новостилния автор]:


Моят Йоан — наричам го мой, тъй като и в останалите неща, и то повече от другите люде, той прие дружески нашите възгледи — следователно, този наш Йоан, доблестен по ум, доблестен и в благочестието, доблестен също и в омразата си и в потъпкването на всяка неправда и злочестие ... този най-любезен римски епископ...“46
Кой може все още и за миг да повярва в искреността на този бележит и главен апологет на новостилието? Той е изтрил целия израз „доблестен също и в омразата си и в потъпкването на всяка неправда и злочестие“, за да скалъпи доказателство, че свети Фотий уж хвалел папа Йоан и го наричал „благочестив“, въпреки че знаел за предполагаемите му лъжеучения. Четейки думите на св. Фотий без пропуснатите изрази, ние се изпълваме с възмущение и питаме как така Църквата и историята биха назовали „Велик“ човека, който заради светско благоприличие би забравил всичко, което е казал и написал в миналото срещу лъжеученията на папизма и който би се обърнал към един злочестив и еретичен римски папа с думи като „доблестен“, „благочестив“ и „най-любезен“? Независимо от всичко това, този враг на Православието ни казва: „Не се тревожете, Църквата винаги е постъпвала по подобен начин, когато е прилагала икономѝя.“ „Тези, които се възмущават срещу подобно лицемерие, са ‘свръх-зилоти’ и ‘свръх-православни’.“

Ала въпреки всичко, което този апологет на новостилието казва, за да принизи свети Фотий Велики до бездънното равнище на собствените си приятели — новостилни епископи, текстът, който той е искал да изопачи, съществува и издига глас. Свети Фотий Велики хвали папа Йоан заради омразата му срещу неблагочестието и заради умението му да потъпче ереста. Тези неща са добре познати на всички съвременници на светителя.

Къде тогава е толерантността спрямо лъжеучението от страна на Църквата и на свети Фотий? Православието на папа Йоан е породило такова огромно разместване на пластовете в неговото еретическо латинско обкръжение, че векове след това този папа бил предмет на омраза за всички защитници на еретическия папизъм. „Можете да разберете колко дълбоко унизил този събор папската надменност и високомерие, и какъв смъртен удар нанесъл той на ереста. Помислете за тревогите, колебанията, противоречията сред защитниците на папската фракция,“ които „твърдят с клетва, че посланието на папа Йоан до свети Фотий не е нищо друго, освен фалшификат, ... докато други пък откриват връх на нечестието в действията на Йоан, поради това, че той се съгласил с мнението на разколниците. По-нататък те твърдят, че той издал разпореждания за всичко на своя глава, и бил разгромен от свети Фотий, понеже бил мекушав и женствен по ум, понеже се боял от елините (от които нямало за какво да се бои по онова време) . Поради тази причина те го нарекли Йоанна вместо Йоан и от тази измислица за папеса Йоанна сред папистите този слух се разпространил нашироко.“47

Свети Фотий никога не е толерирал ереста.
37. Толерантност не е имало никога
Навярно нашият невъзмутим новостилен писател ще ни отвърне, че папската ерес е съществувала дълго преди свети Фотий и че Църквата, прилагайки икономѝя, е проявявала толерантност.

Дийствително, знае се, че мнозина учени са признали съществуването на семената на ереста филиокве у бл. Августин, великия учител на Западната Църква. Още през четвърти и пети век латинските богослови обсъждали този догмат. Учението за филиокве се появило за пръв път в Испания, основно на съборите в Толедо от 547 г. и 589 г. Макар и породено от православни съображения, това учение било рационалистична екстраполация48, която се появила по време на богословските спорове срещу арианската ерес. От Испания филиокве било прието в поместното изповедание на народа на франките малко след 767 г. То започнало да приема застрашителни размери в ръцете на богословите на Карл Велики, но винаги било считано само за богословско мнение (теологумен), без какъвто и да било официален статус. Когато Карл Велики поискал от папа Лъв ІІІ († 816) да внесе филиокве и в Символа на вярата, папата безцеремонно отхвърлил такава добавка и поставил в храма на свети Петър две сребърни плочи, върху които бил гравиран [православният] Символ на вярата на гръцки и латински език без добавката филиокве.49



Що се отнася до учението за папското главенство, то се развило с течение на времето като реакция срещу постепенния залез на значимостта на Рим и достигнало своята зрялост към средата на девети век с появата на лъже-Исидоровите декреталии.50 Римският папа Николай І, който бил предаден на анатема от свети Фотий, бил първият, който се стремял да наложи тези фалшиви декреталии. Както професорът от Атинския университет Васил Стефанидис пише в своята „Църковна история“, „Борбата на Рим за власт над света започва още при Николай І (858—867). Според неговите съвременници ‘Николай поставил себе си за император на целия свят.’ Затова е лесно да разберем защо схизмата започнала именно по негово време.“

Когато папа Николай се опитал да постави Българската Църква под своя власт, Римската Църква не била добавила филиокве към своя Символ на вярата. Въпреки това, Николай официално въвел учението филиокве в Българската Църква. Както пише Стефанидис:


След като било официално въведено в Българската Църква, учението за филиокве престанало да бъде въпрос на богословско мнение (теологумен) в отношенията между Източната и Западната Църква; сега то по-скоро се явявало църковен догмат. Поради това Фотий бил първият, който подел борба срещу това учение като еретическо. Чрез вмешателството на Николай Римски в [делата на] Българската Църква папското главенство окончателно се развило от теоретичния и неопределен вид, който дотогава то поддържало, до една практическа и определена форма.“51
Оттук човек ясно вижда, че Църквата никога не е толерирала „папата и лъжливите му учения.“ Веднага щом това лъжеучение, което дотогава се е ширило под вид на „богословско мнение“, приело ясна, догматическа форма по времето на папа Николай І, Църквата го поразила с анатемата на събора от 867 г. Когато на свой ред папа Йоан VІІІ отхвърлил римските лъжеучения, свети Фотий нямал повече причини да не възстанови общението с Църква, като виждал, че нейният предстоятел отхвърля и се гнуси от „всяка неправда и злочестие.“
38. Нито дори в диптисите
Еретическият папизъм бил осъден при първата му официална поява. Това осъждане никога не е било отменено, нито ще бъде някога възможно въобще да се отмени осъждането на еретическия папизъм. Папизмът бе осъден веднъж завинаги в 867 г. В 879 г. отношенията между Православната Църква и Рим са възстановени, но не и отношенията с папския Рим. Възстановени са отношенията на Църквата с православния Рим. Православието не е направило отстъпка — промяната е станала у папата. Еретическият папа умрял и на негово място бил избран православен папа. Йоан VІІІ осъдил заблудите на Николай І и подкрепил осъждането му чрез своите представители на събора в 879 г. Никога Църквата не е проявявала икономѝя по отношение на ерес. Съществувало само клатушкането на Рим от ерес към Православие и обратно, което било причина за понякога дружелюбното, а друг път враждебното отношение на Църквата към Рим до годината 1054-та, когато Рим окончателно се вкоренил в заблуждението си.

Гореспоменатият апологет на новостилието не стори нищо ново по същество, но просто повтори аргументите на Атинагор, който заяви, че преди 1054 г. е имало общение между Изтока и Запада независимо от догматическите им различия. Въпреки това, добре се знае, че не само не е имало общение преди 1054 г., но също тъй че името на папата не е било дори вписано в диптисите. В 906 г., повече от век преди 1054 г. Константинополският патриарх Николай Мистик отбелязва в своите Послания (№53-54) до Римския папа Йоан Х, че името на папата не ще се види в диптисите на Константинополската Църква. С други думи, двадесет години след православния папа Йоан VІІІ името на папата вече е било заличено от диптисите.

Но ако някой желае да измери дори още по-добре степента на нечестно отношение към историята у тези люде и иска да опознае естеството на тази много рекламирана толерантност на Православната Църква към еретическия папизъм, нека прочете анатемата, която кардинал Хумберт и останалите папски емисари поставили върху светия престол на храма „Света София“ в паметния съботен ден на юли 1054 г. Какви причини били включени, между останалите, като основание за тази папска анатема? Православните, според папските представители, били достойни за отлъчване, понеже освен всичко друго „те прекръщават латинците, считайки само собствените тайнства за валидни; и позволяват на косите и брадите си да растат; и не приемат в общение клирици, които вършат противното на това.“52
39. Заключение
Колкото повече време минава, толкова повече остават без оправдание онези, които сами избират слепотата. Христовата Църква винаги е била малкото, презираното, гоненото стадо, лишено от средства, непричастно на светската слава и на мъдростта на тоя свят. „Не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите“ (1 Кор. 1:26-27). Мъдростта на мъдрите и разумните на тоя век им е послужила, като ги е обогатила единствено със самомнение — това самомнение, което презира оставащите в малцинство, за да запазят истината.

Разделението между новостилци и православни християни традиционалисти е избавление на Църквата. Мнозинството, което е обладано от духа на този свят, ще остане с новостилците, като по такъв начин освободи Христовата Църква от всички, които са „християни“ просто защото се е случило да се родят в „християнска“ държава. Малцината, които имат духа на древните рибари [т.е. апостолите], ще се приютят в Христовата Църква. В наши дни ние сме свидетели на историческо събитие: истинската Христова Църква в Гърция, в Русия, в целия свят, бяга от задушаващата прегръдка на света, който винаги е бил във вражда с Бога. Освободена от лапите на властите и силите, които през последните векове са й предлагали своето тиранично приятелство, тя излиза окървавена, изранена, носеща позора на Христа и Неговите рани върху Тялото си, ала вечно жива и войнстваща. Светът обаче, отхвърлил теократичната власт на недалечното минало, е отхвърлил с това и маската си и преструвките си, че е „християнски“, и с умопомрачена нетърпеливост търчи надолу по пътя към крайното отстъпление. Светът ще събере в своята прегръдка всички, които в дълбините на сърцето си са негова собственост, дори ако те се самоназовават „православни християни“ — били те миряни, монаси, дякони, свещеници или епископи — и бавно ще ги асимилира с дяволска методичност.

Мнозина дори сред православните традиционалисти са обладани от духа на света. Когато те разберат, че са се лишили от утешенията на прегръдката на този свят, те ще престанат да бъдат православни и ще се върнат „на своята бълвотина“ (срв. 2 Петр. 2:22). И много новостилци, които днес се задушават под величествените куполи на секуларизираната си „Църква“, ще открият пътя за завръщане в скромната, бедна и презирана Църква на рибарите. Ще има размествания. Църквата обаче ще остане това, което винаги е била, до страшния и славен ден Господен.

Извадки от текстове, сравняващи някои основни позиции на новостилците с учението на светите отци


Когато търси онова, което е правилно, умът намира истината; ала когато се води от страст, умът отхвърля истината.“ (Св. Таласий Африкански, Добротолюбие, І — 1:58)
§ 1. Позицията на новостилците:

Петнадесетото правило на Двукратния събор ... е незадължително и изборно. Тоест, що се отнася до епископ, който проповядва ерес [правилото] не изисква непременно свещенослужителят да престане до го поменава до неговото съборно осъждане, но просто му дава възможност да го стори. Ако ... без да приема ученията на своя епископ, свещенослужителят продължи да го поменава, очаквайки ‘синодално решение’, той по никакъв начин не попада под осъждането на това правило.“


Отговорът на светите отци:

„Всички учители на Църквата, всички [нейни] събори и всички Божествени Писания ни увещават да бягаме от онези, които се придържат към други учения и да се отделяме от общение с тях.“ (Св. Марк Ефески, Изповедание на Вярата. 13:304).


„Гръмогласно свети Йоан Златоуст е заявил, че не само еретиците, но и онези, които поддържат общение с тях, са врагове на Бога.“ (Св. Теодор Студит, Писмо до игумена Теофил, PG 99, 1049).
„Пазете се от душепагубната ерес, общението с която е отчуждаване от Христа.“ (Св. Теодор Студит, PG 99, 1216).
„Що се отнася до вярата, еретиците са претърпели пълно корабокрушение; но останалите, дори ако тяхното мислене не се е поколебало, то поради това, че имат общение с ерес, те също са претърпели разруха заедно с останалите.“ (Св. Теодор Студит, Писмо до Йерусалимския патриарх, PG 99, 1164)
„Вие ми казахте, че се боите да кажете на своя свещеник да спре да поменава ересиарха; ... Не ще дръзна да Ви кажа нищо друго по този въпрос засега освен това, че общението се осквернява даже само от поменаването на такъв, дори ако поменаващият го е православен.“ (пак там)
„Защото ако просто поздравът с радвай се! [здравей!] е същото като съучастие в злите дела на другия [срв. 2 Йоан 10-11], то колко повече такова съучастие е безочливото му поменаване в самото присъствие на страшните и божествени Тайни? Защото ако Присъстващият пред нас е Самата Истина, може ли да е смислено да предполагаме, че Той ще приеме тази велика лъжа, сиреч, че такъв човек би следвало да се счита за православен патриарх сред останалите православни патриарси? По времето, когато страшните Тайни се извършват, можем ли да играем роля като актьор на сцената? И как ще понесе тези неща душата на един православен християнин, без незабавно да се отстрани от общение с поменаващите [еретика] и без да ги счита за хора, които използват божествените неща, за да придобиват чрез тях гнусна печалба? Защото от начало Православната Божия Църква е приела, че поменаването на името на архиерея в олтара означава пълнота на общението с него. Защото е писано в изложението на божествената Литургия, че свещенослужителят поменава името на епископа, като чрез това проявява подчинение на своя свещеноначалник и показва, че е негов съобщник и последовател във вярата и в божествените Тайнства.“ „И Бог е показал същото това, като е казал: ‘Свещениците нарушават Моя закон и оскверняват Моите светини’ (Иезек. 22:26) По какъв начин? Тъй като те „не отделят свето от несвето“, но всички неща считат за обикновени. Не следва ли обаче да правим това от „икономѝя“? Ала как може да се допусне подобна „икономѝя“, която профанизира божествените неща и прогонва от тях Светия Дух, понеже прави верните да загубят своето осиновение [като чеда Божии] и ги отсича от опрощението на греховете им? Може ли всъщност да има нещо по-вредно от такава „икономѝя“? ...

(От Писмо на атонските отци до император Михаил Палеолог, против Йоан Век, който по онова време е бил Константинополски патриарх и който все още не е бил низвергнат съборно.)


Бележка от автора: „Както се знае, тези светогорски отци скрепили това писмо с мъченическото проливане на собствената си кръв.“
§ 2. Позицията на новостилците:

„Ето, братя, това именно е православната еклесиология; a пък когато отделни личности, били те клирици или миряни, въстават против епископите, признати от Вселенската Църква — то вече е чисто протестанство.“


Отговорът на светите отци:

Когато свети Ипатий разбрал към какви убеждения се придържа Несторий, незабавно заличил името му от диптисите в храма на Апостолите, така че то никога вече да не се произнася при приношението. [Това станало преди „официалното“ осъждане на Несторий от Третия Вселенски събор.]

Когато изпълненият с благочестие епископ Евлалий узнал това, той започнал да се безпокои за последиците от тази постъпка. След като разбрал, че се е пръснал слух [за това, че светителят не го поменава], Несторий му заповядал строго да накаже Ипатий. Понеже Несторий бил всевластен в [престолния] град. Епископ Евлалий се обърнал към Ипатий със следните думи: „Защо заличи името му, без да мислиш за последствията?“ Свети Ипатий отговорил: „Веднага щом узнах, че той говори неправославно за Господа, аз прекъснах всяко общение с него и вече не поменавам името му, тъй като той не е епископ.“ Тогава епископът [Евлалий] се разгневил и му казал: „Върви си! Поправи това, което си сторил, иначе ще взема мерки да те накажа!“ Свети Ипатий отвърнал: „Прави каквото желаеш. За себе си аз съм решил да претърпя всичко и с такова решение аз сторих каквото сторих.“ (Из Житие на свети Ипатий, Sources Chrétiennes, No.177, pp. 210–214)

Както доказва историята, свети Максим — а той бил само прост монах и дори нямал свещен сан — и двамата му ученици били православни, а всички други знаменити, прочути и влиятелни патриарси и митрополити, срещу които светецът пишел, били заблудените от ереста. Когато накрая бил свикан Шестият Вселенски събор, сред осъдените за ерес имало четирима патриарси на Константинопол, един римски папа, един александрийски патриарх и множество митрополити, архиепископи и епископи. През всички тези години прав бил един прост монах, а грешели всички тези видни епископи. (От Послеслова на Житие на светия наш отец Максим Изповедник, Fr. Christopher Birchall, trans., The Life of Our Holy Father Maximus the Confessor (Boston: Holy Transfiguration Monastery, 1982), pp. 53–69.)


„Как тогава св. ап. Павел казва „покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни“ (Евр. 13:17)? Ала преди това той пише „като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (ст. 7), и едва след това е казал „покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни.“ Ала вие казвате, ето — той е неблагочестив, трябва ли да му се покоряваме? Неблагочестив? В какъв смисъл? Ако това е по отношение на вярата: тогава бягайте и го отбягвайте. Дори ако е не човек, а ангел, слязъл от небето; ала ако е неблагочестив в личния си живот, не бъдете прекалено любопитни.“ (Св. Йоан Златоуст, 34 Беседа върху Посл. към евреите)
§ 3. Позицията на новостилците:

„Колко голяма ще е нашата отговорност, ако подкопаваме съждението на Църквата, като мислим, че знаем Божието съждение. Не е ли безкрайно повече за предпочитане, а и по-смирено, и по-безопасно, да следваме решенията на Църквата? Брате мой, крайна заблуда е да смятаме, че знаем без съмнение каква е Божията воля. Горко, хиляди пъти горко на Църквата, ако отделни лица и най-вече миряни обявяват подобни революции.“


Отговорът на светите отци:

„Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде.“ (Гал. 1:8-9)


„Аз ще съдя епископа и мирянина. Овцете са словесни, а не без разум, тъй че никой мирянин никога да не може да каже „аз съм просто овца, а не пастир, и не нося отговорност за себе си, но за това ще отговаря пастирът и той единствен ще плати моето наказание.“ Защото видно е, че както овцата, която не следва добрия пастир, ще попадне на вълци за своя собствена гибел, така също и овцата, която следва злия пастир, ще я сполети смърт; защото той ще я изяде цялата. Следователно от нас се изисква да бягаме от пагубните пастири.“ (Учение на дванадесетте апостоли [Дидахи], 10:19, PG 1, 633)
„Докато ходим по безгрешния и живоносен път, нека изтръгваме окото, което ни съблазнява — не телесното око, но духовното. Например, ако епископ или презвитер, които са очите на Църквата, се държат неблагочестиво и съблазняват верните, те трябва да бъдат изскубнати, защото е по-полезно да се събираме без тях в молитвения дом, нежели да бъдем хвърлени заедно с тях в огнената геена, заедно с Анна и Каяфа.“ (Св. Атанасий Велики, PG 26, 1257 C)
„Заповядваме единомишленици с православния и Вселенски събор от клира по никой начин да не се подчиняват на отстъпили или отстъпващи от Православието епископи.“ (3 правило на Третия Вселенски събор)
„Непрестанно разгаряйте отново и отново вярата у вас и се пазете неопетнени и неосквернени както от общение с горепосочения [Несторий], така и от слушането му, уж че е [църковен] учител, докато той остава вълк, а не пастир. ... Ние сме в общение с онези свещенослужители или миряни, които са се отделили от него или които са били низвергнати от него поради правилната си вяра, тъй като не подкрепяме неговите неправедни присъди; по-скоро похваляваме онези, които са пострадали [от неговите гонения] и им казваме: ‘Ако ви корят за име Христово, блажени сте, защото Духът на славата и Духът Божий почива върху вас. [1 Петр. 4:14]’“ (Писмо на свети Кирил Александрийски до свещениците и народа в Константинопол, преди свикването на Третия Вселенски събор, който осъдил Несторий, Mansi IV, 1096).
„Заклевам всички люде в Кипър, които са истински чеда на Католичната Църква, да бягат с всички сили на нозете си от свещениците, които са паднали и са се подчинили на латинците; да не се събират в църквите с тях нито да вземат благословение от ръцете им. Защото за вас е по-добре да се молите Богу по домовете си сами, отколкото да се събирате в църквите с мъдруващите като латинци.“ (Герман ІІ, Константинополски патриарх, PG 140, 620 A)
„Сред нас нито патриарси, нито събори някога са били в състояние да внесат нововъведения, тъй като защитник на вярата ни е самото Тяло на Църквата — сиреч, самият народ — който желае да изповядва вярата си навеки непроменена и еднаква с тази на техните отци.“ (Отговор на православните Източни патриарси до папа Пий ІХ, съставен в 1848 г.)
“Не само ако човек е облечен в свещен сан или притежава знание е длъжен да се стреми и преподава ученията на Православието, но дори ако е ученик по степен, той също е длъжен да изповядва истината смело и открито.“ (Св. Теодор Студит, Писмо 2-ро, книга втора до монасите, PG 99, 1120 B)
§ 4. Позицията на новостилците:

„След като Църквата не ги е лишила от сан [нашите еретичестващи епископи], тогава ние не трябва да ги отхвърляме, нито да спираме да ги поменаваме.“


Отговорът на светите отци:

„Този, който не произнася анатема над еретичествуващите, нека сам бъде анатема.“ (Седми Вселенски събор)


„Еретик ли е пастирът? Тогава той е вълк! Трябва да бягате от него; не се заблуждавайте да се обръщате към него дори ако наглед той е кротък и покорен. Бягайте от общуването и от разговори с него тъй, както бихте бягали от отровна змия.“ (Свети Фотий Велики. Слово 15-то, 10)
§ 5. Позицията на новостилците:

„Докато обаче това се случи — тоест, те бъдат осъдени от Църквата — епископът или свещеникът, които са паднали в ерес, продължават по известна божествена икономѝя, да преподават Божията благодат.“


Отговорът на светите отци:

„Благодатта и истината дойдоха чрез Иисуса. Те изоставиха истината, за която се хвали авторът на книга Притчи, като казва: ‘езикът ми ще изговори истина’ (8:9); след като сами са приели лъжата, то ясно е, че са отпаднали от благодатта.” (Деяния на 7. Вселенски събор)


§ 6. Позицията на новостилците:

„‘Беше ли Несторий в Църквата през цялото време преди да бъде предаден на анатема [от светите отци на Третия Вселенски събор]?’ — пита победоносно К[аломирос]. Да, беше! Тоест, той беше действащ епископ на Христовата Църква. Ако за тебе не е бил такъв, за свети Кирил и за събора на Александрийската Църква е бил, бил е такъв и за самия Трети Вселенски събор! Чел ли си някога известните писма, написани от божествения Кирил до Несторий и изпратени до него, след като започнал да проповядва ереста си? „До преблагочестивия и богобоязнен съслужител Несторий.“ Какво повече искаш? ... Съборът осъдил учението му като еретическо и него самия „в отсъствие на обвиняемия“... „Проливайки много сълзи [казват отците от събора по отношение на решението за осъждане], ние пристъпихме към такова сурово решение относно него: съответно, нашият Господ Иисус Христос, срещу Когото той е богохулствал, взе решение чрез този пресвещен Събор, че Несторий е чужд на епископския сан и на всяко свещеническо събрание.“ Чухте ли това, К[аломирос]? Беше ли, или не беше Несторий действителен епископ до своето осъждане от Третия Вселенски събор?“


Отговорът на светите отци:

„Нека това наше решение бъде ясно — ако Вие не проповядвате същото учение относно Христа, нашия Бог, каквото е прието от Църквата на римляните, на александрийците и в цялата католична Църква, каквото също и Константинополската Църква толкова славно пазеше до Вашето идване и ако в границите на десет дни, начевайки от деня на това известие, не отхвърлите открито и в писмен вид това нехристиянско нововъведение, което желае да раздели онова, което Свещеното Писание е съединило, Вие ще бъдете изхвърлен от цялата католична Църква.“ (Писмо на римския папа Целестин І до еретическия патриарх Несторий Константинополски, написано от името на поместния римски събор, който осъдил Несторий преди свикването на Третия Вселенски събор)


„В това наше писмо ние изразяваме възражението си срещу Вас и Ви съветваме да се откажете от своите зли и извратени учения, в които вярвате и които преподавате, и да предпочетете правата вяра ... В противен случай, ако Ваше Пресвещенство не стори това в срока, поставен в писмата, които нашият съслужител — праведнейшият и богобоязнен епископ на Рим Целестин — Ви е изпратил, знайте, че не ще имате участие с нас, нито място или слово сред Божиите свещеници и епископи.“ (Свети Кирил Александрийски до Несторий, от името на събора на Александрийската Църква, осъдил Несторий преди свикването на Третия Вселенски събор, Mansi, IV, 1081)
Бележка: Както виждаме, Несторий е бил отлъчен от Църквата преди свикването на Третия Вселенски събор. Ала навярно някои ще кажат: „Много добре, той е бил отлъчен преди Третия Вселенски събор, но това е било сторено все пак от събор.“ Въпреки това, след като е бил отлъчен от Църквата и не е имал „нито място или слово сред Божиите свещеници и епископи“, защо тогава е свикан Третият Вселенски събор и защо отново го е осъдил? Нима отците са вярвали, че техните предишни съборни решения не са „подействали“? Ако решението на даден събор, а не фактът, че човек съзнателно проповядва ерес, е това, което отнема Божията благодат от човека, тогава кой от Съборите е отнел благодатта на свещенството от Несторий? Александрийският събор? Римският събор? Или Третият Вселенски събор? Кога в крайна сметка е бил отсечен Несторий от Църквата? Обаче не съборът отнема благодатта. Бог не приема заповеди от човеци. Съборът просто потвърждава, че благодатта е била изгубена и чрез съборен акт провъзгласява този факт. Нека не забравяме, че когато свети Кирил пише до клириците и миряните на Константинопол, както четем по-горе, той назовава Несторий „вълк“ дори преди събора, и отново, както видяхме по-горе, дълго преди определението на който и да е събор, дълго преди Кирил или Целестин Римски дори да узнаят или да проявят загриженост по този въпрос, свети Ипатий, свещеник на Константинополската епархия, престанал да поменава своя патриарх Несторий. И когато неговият плах епископ Евлалий взел да го увещава, този свят свещенослужител отвърнал: „От времето, когато научих, че той проповядва неправда“, тоест еретически учения, „относно моя Господ, той вече не е епископ и аз вече не съм в общение с него, нито поменавам името му на Литургията.“ Каква разлика между тогавашните свещеници и съвременните наши архимандрити!
§ 7. Позицията на новостилците:

„Продължителна и непрестанна война срещу действията на патриарха — ДА. Но разколи — НЕ!“


Отговорът на светите отци:

„Мирът се въдворява най-вече тогава, когато заразеното от болестта се отсича, когато враждебното се отделя. [Не винаги единомислието е добро нещо — и разбойниците са единодушни помежду си. И тъй, раздорите са последица не от Христовото определение, а дело на волята на самите хора. Сам Христос желаел всички да са единомислени в делото на благочестието; но тъй като хората се разделили помежду си, то и възникнали раздорите.]“ (Св. Йоан Златоуст, Беседа 35-та върху Евангелието от св. Матей)


„Махнете, прочее, злия изпомежду си.“ (1 Кор. 5:13)
„Заповядваме ви също, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас.“ (2 Сол. 3:6)
„Убеден съм, че колкото повече се отдалечавам от него [патриарха] и от подобните му [латиномислещите], толкова повече се доближавам до Бога и до всички верни и до светите отци; и колкото повече съм отделен от тях, толкоз повече съм съединен с истината и със светите отци.“ (Свети Марк Ефески, PG 160, 536 C)
„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. И врагове на човека са неговите домашни.“ (Мат. 10:34-36)
„Добре е да бъдем в мир с всички, но когато те са единодушни с нас по въпросите на благочестието; понеже мирът с онова, що е праведно и подобаващо, е най-прекрасна и полезна придобивка; ала когато той е мир със злото или поробващото, тогава той е най-позорен и от всички неща най-срамен и вреден. Тъй като съществува зло съгласие и добро несъгласие; съществува добро отделяне и зло единство. И ако приятелството стане причина за гибелта на някои, тогава омразата е добродетел за тях. По-добре разделение с цел безстрастие, отколкото съгласие в името на страстите.“ (Йосиф Вриений, учител на свети Марк Ефески)
„По-добре достойна за похвала война, отколкото мир, който ни отделя от Бога.“ (Св. Григорий Богослов)
§ 8. Позицията на новостилците:

„Цял сонм от благочестиви епископи и свещеници в Православната Съборна Църква пазят истината, обичат автентичната вяра, здраво се придържат към преданията на отците, дълбоко скърбят за актьорската ловкост и наглите действия на някои водачи на Църквата, но — прилагайки икономѝя — те ги търпят, като опазват мира на Църквата.“


Отговорът на светите отци:

„Всеки слуга, който е мълчал и не е сторил нищо, за да попречи на крадците да проникнат с взлом в дома на господаря му и да го ограбят, но им е позволил тайно да вземат всичко и да си отидат, ще бъде осъден от своя господар като подъл крадец, подобен на тях, дори и с нищо да не им е помогнал“ (Св. Симеон Нови Богослов, Беседа 78-ма)


„Дори ако човек се откаже от всички свои притежания в света, ала продължава да има общение с ерес, той не може да бъде Божий приятел, но е по-скоро Негов враг.“ (Св. Теодор Студит, PG 99, 1205)
„Не се покорявайте нито на монаси, нито на свещеници, които преподават беззаконни учения или ги внушават лукаво. И защо казвам единствено монаси или свещеници? Не следвайте дори епископи, които лукаво ви увещават да вършите или говорите, или вярвате в неща, които са неполезни. Кой благочестив човек ще мълчи или кой ще остане необезпокоен? Та нали мълчанието означава съгласие. Често пъти войната е достойна за похвала и битката се оказва по-добра от мир, който причинява вреда на душата. Защото по-добре е да се отделяме от хората, които не вярват правилно, нежели да ги следваме чрез зло съгласие и чрез единството си с тях да се откъсваме от [единението с] Бога“ (Св. Мелетий Изповедник).
„Ако ли те [невярващите и еретиците], упорити в лъжата, постъпват във всичко така, че да прикриват срама на своите лъжеучения, а ние, служителите на истината, не можем заради нея и уста да отворим, то как тогава да не ни осъждат те заради слабостта на нашето изповедание, как да не ни подозират в измама и заблуждение, как да не хулят Христа като лицемер и измамник ... ? И за такова богохулство сме виновни ние, доколкото не желаем да се потрудим за изучаването на собствената си вяра, но като считаме това за пуста работа, се грижим единствено за земното.“ (Св. Йоан Златоуст, Беседа 17 на Евангелието от св. Иоан)
„Всеки, който може да казва истината, но не го прави, ще бъде осъден от Бога.“ (Св. Юстин Философ, Разговор с юдеина Трифон, гл. 82)
„Заповед от Господа е да не мълчим, когато вярата е в опасност. И тъй, когато става дума за въпрос на вярата, човек не може да казва: ‘Кой съм аз? Прост свещеник, управник, войник, земеделец, беден човек. Нямам право да говоря по този въпрос.’ Уви! Камъните ще започнат да викат, а ти оставаш безгласен и незагрижен?“ (Св. Теодор Студит, Послание 81-во, PG 99, 1321 AB)
§ 9. Позицията на новостилците:

„Възлюбените старостилци напуснаха (официалната държавна Църква), защото не искат да се откажат от нещо маловажно...“


Отговорът на светите отци:

„Липсата на ревност за дребните неща е причина за всички наши бедствия; и тъй като малките грешки са били пропуснати без подобаващо поправяне, то и по-големи са се прокраднали. Както в тялото пренебрегването на раните докарва треска, инфекция и смърт, така и в душата, пренебрегването на малките злини отваря вратите за по-големи... Но ако уместен укор беше отправен в началото към ония, които са се опитали да се отдалечат от божествените речи и да внесат промяна в нещо малко, такава епидемия никога не би възникнала, нито би се извила в Църквата такава буря; защото този, който премахва дори нещо второстепенно в здравата вяра, ще докара разруха във всичко.“ (Св. Йоан Златоуст, Беседа 1-ва на Посланието до Галатяни)


„Шестнадесетият век роди четири огромни звяра: ереста на Лутер, ереста на Калвин, ереста на йезуитите и ереста на новия календар. Ересите на Лутер и Калвин са били опровергани от [тези и тези люде] ... Що се отнася до новокалендарната ерес, тя е била осъдена от решение на великия Вселенски събор, който се провел в Константинопол през 1593 г.“ (Доситей, патриарх Йерусалимски, Изповедание на Православната вяра, с. 4)

1 © 2010. Автор на встъплението, Триадицкий епископ Фотий. Преводът на настоящата книга е направен от английското ѝ издание („The Touchstone“, [букв. „Пробен камък“] Commissioned by and written under the auspices of the Holy Convent of the Annunciation of the Theotokos — Oinussai, Chios, 1976. Edited English Edition, Boston, 1999) от инок Евтимий (Хинов).

2 „Синкретизъм“ е гръцка дума, която буквално означава „обединяване на критяните”. В древност жителите на о-в Крит се отличавали с това, че при опасност се обединявали, като изоставяли всички свои безспирни политически и религиозни разногласия. В днешно време думата „синкретизъм“ се употребява в смисъл на безразборно свързване на противоречиви схващания, идеологии и понятия. — Всички пояснителни бележки са съставени от преводачите на книгата.

3 Има се предвид малка вратичка в стената на Константинопол, която единствена не била пазена и през която османските нашествениците нахлули и завладели града.

4 Митрополит Доротей умира ненадейно в Лондон на 6 март 1921 г. , скоро след като е подарил епископска панагия на Кентърбърийския архиепископ.

5 Според традиционния църковен календар най-ранната дата на празнуване паметта на свети Георги може да се падне на Велика Събота или на Пасха. В такъв случай празникът се пренася на Светли Понеделник. Обаче според новостилния календар празникът на свети Георги често се пада през великопостния период и тъй като песнопенията в службата му имат пасхално съдържание, това налага преместването на този празник до две седмици напред.

6 Обявена за автокефална през 1833 г., Гръцката църква е подчинена на държавното правителство в качеството ѝ на „държавна църква“: „Начинът на управление на Еладската православна църква се определя от Конституцията на Гърция, нейният устав се утвърждава чрез гласуване подобно на държавните закони, служителите на Църквата получават заплати от държавата и са нейни подведомствени служители. Освен това, държавата влияе на Църквата чрез предоставянето на едни или други предимства както на Църквата въобще, така и на нейни отделни нейни структурни единици и представители. По такъв начин може да се твърди, че държавата непрестанно се намесва в делата на църковното самоуправление, като нарушава гарантираната и конституционно, и юридически (посредством международни съглашения) автономия на Църквата. Макар и да отслаби зависимостта на Църквата от държавата, Конституцията от 1975 г. все още предоставя на последната правото на арбитражен съд при решаване на църковни спорове.“ (Вж. http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=559&did=2065 )

7 Filioque, „Филиокве“, еретическо учение, възприето официално от Римската Църква през ХІ век и внесено в Символа на вярата, при което се изопачава православното учение за Пресветата Троица. „Филиокве“ е латинска дума, означаваща „и от Сина“ — противно на Свещ. Писание и Свещеното Предание, тази добавка в Символа на вярата учи, че Бог Свети Дух „изхожда от Отца и от Сина“.

8 Патриархът-икуменист от времето на написването на тази книга; сега в същия контекст епископите на Вселенската патриаршия (и светогорските манастири с изключение на Есфигмен) поменават Вартоломей I.

9 В своето „Открито писмо до Негово Високопреосвещенство Яков, гръцки архиепископ на Северна и Южна Америка“ от 1969 г. светител Филарет, първойерарх на Руската Православна Задгранична Църква, протестира срещу „внасянето в диптихите, от страна на Негово Всесветейшество Атинагор, на името на римския папа..., което бе заявено в Рождественското послание на Негово Всеветейшество [за 1968 г.]“ (The Word, Vol. V, No. 2, March-April, 1969, p. 73). Възстановяването името на римския папа в диптихите на Великата Църква е практика, която, според писмено заявени становища, продължава и до днес (Phone Orthodoxon, Vol. VI, No. 2 [1995], p. 18). За това възстановяване свидетелствува свещенослужител от Гръцката архиепископия, при това специалист по църковно право, като заявява, че „отстраняването на взаимните отлъчвания между двете Църкви, преди две години, възстановява каноническите отношения между Рим и Новия Рим [Константинополската патриаршия]. Това възстановяване е каноническа необходимост.“ (Father Theodore Thalassinos, “The Goyan,” Winter 1968 [цитирано по: Macris, Priest G.P., The Orthodox Church and the Ecumenical Movement During the Period 1920-1969 (Seattle, WA: St. Nectarios Press, 1986, p. 137]) — Б. пр.

10 St. Theodore the Studite, Letter to Abbot Theophilus, PG 99, 1049.

11 St. Theodore the Studite, To the Patriarch of Jerusalem, PG 99, 1164.

12 Послание до четец Тимотей, PG, 78, 252C.

13 Еклесиологията (от гръцки: „учение за Църквата”) е дял от догматическото богословие, изучаващ същността и свойствата на Христовата Църква като богочовешки организъм.

14 „Доколкото Църквата е католична във всяка своя част, дотолкова всеки от нейните членове — не само клирикът, но дори всеки мирянин, — е призван да изповядва и защищава истината, като се противи дори на епископите, ако те изпаднат в ерес. Християнинът, получил даровете на Светия Дух в тайнството Миропомазване, не може да не бъде съзнателен в своята вяра. Той винаги носи отговорност за Църквата.“ (Вл. Лосский, Очерк мистического богословия Восточной Церкви, прев. по http://www.krotov.info/libr_min/l/lossk_v/H01-T.htm )

15 Тази не съвсем пълно изразена мисъл на Ал. Каломирос може да се схване и неправилно; тук авторът си служи с условен силогизъм, при който смисълът е приблизително такъв: епископите на Църквата, дори ако са авторитетни пред света, дори ако са подавящо мнозинство, но не са изразители на православното учение въз основа на Свещ. Писание и Свещ. Предание, не могат да представляват авторитет в Църквата в нейната небесно-земна съборност; ако един човек обаче е придобил благодатта на Св. Дух, дори и да не е епископ, той е изразител на Православието, напр. блажени Андрей Цариградски; ако отклонил се от Православието епископ осъди човек, който е верен на Православието и на установените от светите Събори църковни постановления, тогава осъждането пада върху главата на самия епископ. В този смисъл „да бъдеш в съгласие“ с такива епископи, които са потъпкали православното вероучение, Свещеното Предание и канони, е осъдително, а да бъдеш в съгласие с оръдията на Светия Дух, т.е. с епископите, свещениците, монасите и верните миряни на Православната Църква е спасително; авторът не говори за епископите изобщо, но за епископите, които са се отклонили от обещаната при хиротонията си вярност към Църквата и по силата на това отклоняване са осъдили самите себе си.

16 Има се предвид мисълта, че авторитетът принадлежи на епископите по силата на епископския им сан вж. статията „Смисълът на понятието „каноничност“ в автентичното светоотеческо Предание на Православието“, [ http://bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/ctos-canonicity.pdf ].

17 Противно на историческата и каноническата практика на Православната Църква, свещенослужителите, които са престанали да поменават своите отстъпили от Православието епископи, днес са подложени на сурови укори именно защото не са останали в общение с техните грешащи спрямо вярата епископи, борейки се „отвътре“ срещу тяхното неправославие. Манталитетът на „борбата отвътре“ се дължи на едно неправилно разбиране за ролята на епископа, както и за отношенията между вярващите и техния епископ. Що се отнася до учението на Църквата по въпроса, вж. Списък от текстове, в края на настоящата книга. Вж. също посочената вече статия „Смисълът на понятието „каноничност“ в автентичното светоотеческо Предание на Православието“, където е даден подробен богословски анализ на понятието „каноническо подчинение“ и на съвременната злоупотреба с термина „каноничност“.

18 Вж. периодичното издание „La Pensée Orthodoxe“ от 15 януари 1960 г., стр. 5-8

19 Вж. бележка №6

20 В своето Открито писмо до архиепископ Яков светител Филарет Ню-Йоркски пише следното: „Ние протестираме против Вашия неправославен "икуменически молебен" [Има се предвид участието на епископ от Вселенската патриаршия в икуменическо богослужение в катедралата Свети Патрикий, в "Седмицата за молитва за християнско единство" и в "икуменическия молебен" в гръцкия храм "Света Троица" в Ню Йорк] и против включването в диптихите, от страна на светейшия патриарх Атинагор, [на името] на римския папа и на "всички изповедания на Изтока и Запада", за което Негово Всесветейшество съобщава в своето Рождественско послание [от 1968 г.]. Включването [името на дадено лице] в диптихите винаги е било свидетелство на това, че това лице е православен християнин. Ако [отците на] Петия вселенски събор заповядал[и] да бъде заличено от диптихите името на Теодор Мопсуетски, признавайки учението му за неправославно, то как може който и да е патриарх или епископ да включва в диптихите тези, които дори формално не принадлежат към Православната Църква а, напротив, открито продължават да изповядват учения, несъгласни с нейните догмати?


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница