Книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от миналото ни, която ни съпровожда



страница11/12
Дата01.02.2017
Размер2.74 Mb.
Размер2.74 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

ИЗТОЧНОРУМЕЛИЙСКА ЛИТЕРАТУРА

Това да се освободиш или да станеш независим, или както и да се каже това, е въпрос на превръщане на съня в реалност. То е част от масова халюцинация. То е събитие, при което милиони хора биват убедени в същес­твуването на друга, по-добра реалност, на паралелна реалност, която по някакви причини не се е материализи­рала. Милионите (наречи ги Нация) се чувствуват потъ­нали в безкраен кошмар. Те са сигурни, че знаят какво искат да направят и кой е пътят, по който могат да стигнат до целта си. Сигурни са, че мислят ясно и правилно, и са уверени, че просто някой ги е омагьосал и че поради това не могат да мръднат, и ако само някой от тях успее да шавне малкото си кутре или за миг дълбоко да поеме дъх, магията ще се пукне, те ще се събудят, ще станат и ще тръгнат напред. Те вярват, че така ще са „разрешили проблема си", без да подози­рат, че „проблеми" не съществуват и цялата работа просто е в главата им.

Така или иначе, те си знаят, че някой трябва да е виновен за магията, някой трябва да ги е омагьосал да лежат парализирани, независимо от това дали са турците (за гръцките юнаци), англичаните (за ирландци, индуси и американски колонисти) или арабите (за евреите). Трябва да мине известно време, след като нацията се събуди и тръгне по предначертания си път, преди да схване, че няма такова нещо като ясно изсечени национални цели и че Цялата работа просто е нов кошмар, просто още един лабиринт, в който през цялото време се взима грешния завой, и че ще трябва ново поемане на дъх или друго пошавване с омагьосан пръст, за да се пукне новата черна магия. Единствената разлика, разбира се, ще бъде, че този път ще е трудно вината за несполуката да се хвърли на когото и да било, тъй като именно самата Нация бе решила накъде да тръгне, когато мечтаеше да се освободи.

И сега не се гответе да се усмихнете снизходително на тези глуповати българи, които се опитват да изградят нация, тъй като преборването с магията на робството и преминаването в нов социален статус винаги е глуповато и точно там е неотразимото очарование на цялата рабо­та. Спомняте ли си бостънското „събиране на чай"? Спомняте ли си шестдесетте дебеловатички франклинчета, опитващи се да скрият бирените си тумбачета, маски­рани като индианци от племето мохак, как се потят над повече от четиристотинте сандъка с чай на Източноиндийската компания, докато ги хвърлят в морето, в опита си да покажат на шест хилядите аплодиращи зяпачи на кея, че колониите повече няма да си мълчат и да стоят мирно? Или пък нападението срещу Бастилията, за да бъдат освободени четири курви и двама джебчии — единствените затворници в нея по онова време, — като цялата работа се прави да изглежда в собствените очи на бунтарите като че ли са измъкнали от зандана самата госпожичка Статуя на свободата. И в казаното тук няма капка ирония: магията си е магия, театърът си е театър, импровизираните ритуали са си импровизирани ритуали, духовете, вещиците, злите сили трябва да се победят с контрадухове и магии и прочие и многоточие, независи­мо от това дали става в дълбините на Африка или в сърцето на Европа! В историята няма нищо, което да го няма във фолклора!

Символичното пошавване с кутрето или дълбокото вдишване за българите също така бе въплътено в десетки малко или много символични действия, предназначени да убедят нацията, че тя съществува като надеждна за­вършена величина и че може да предприема действия на своя глава и на своя отговорност. В повечето случаи това приема формата на самопровъзгласени делегации по све­та, настояващи, че представляват нацията, която всъщ­ност не само че никога не е чувала за тях, но дори и по-късно никога не узнава, че те са съществували. Кой знае днес в България какво са правили и къде са ходили чипровските католически водачи, какво са печатали и разпространявали; кой е чувал за мисиите на Софроний Врачански в Русия и Румъния; или пък за дейността на Берон в чужбина. Кой всъщност дори е чел историята на отец Паисий — документа, който открай време най-прог-лушително се обявява за върховния инструмент за събуж­дане на националното съзнание. Влияние на тази история е невероятно пресилено. Тя не е имала никакъв социален и политически ефект. Имала е само един клиент — няколко­то български мозъци, разпалващи съня за българска нация; тьпанджиите; вайдудулите, зовящи Свободата от дълбини­те на горите Тилилейски; или, ако искате, от мазетата на някой турски зандан — ако ще търсим български еквива­лент на Бастилията:

Ой, Свобода, госпожице, .

тебе тража я, царице!... —

както поставя въпроса даскалската поезия или както го казва по-късно даскалът на даскалите Добри Чинтулов:



Вятър ечи, Балкан стене —

сам юнак на коня,

с тръба зове своите братя:

Всички на оръжие!"

Винаги става дума за самотна фигура в тези мито­логични образи, зовящи за национално пробуждане (т. е. за кутрето да шавне). Става дума за юнак-единак, кой­то сънува как се измъква от магията, която го парали­зира, и как разкрива съществуващата паралелно с него българска нация на действие и слава, която временно лежи заровена дълбоко в храсталака на горите Тили­лейски.

След това идват „четите" — малки партизански удар­ни групи, които нямат никакво друго предназначение, освен да покажат не толкова на света, колкото на самите участници в тях, че България съществува, че действува и че не иска да робува на друг, а само на себе си. Това са отреди, слепени в едно от сънища, мъгли, халюцинации, самохипноза, самоубийствени комплекси; по-скоро пред­назначени да участвуват в нестинарски ритуал, отколкото в политически ясно насочена и съзнателна саможертва както ни показват документите и мемоарите от онова време.

Разбира се, тук не говоря за професионалните хайдути като Панайот Хитов, а за ентусиасти като Хаджи Дими­тър, Караджата и Ботев, които — движени от политичес­кия сън за свобода — просто отиват на смърт. Хитов никога не е водил „чета" в истинския смисъл на думата, с изключение на един 30-членен разузнавателен патрул през 1867 г. Той не сънува и, е неудобно трезвомислещ, просто — професионален обирджия на пътищата, и кога­то по-късно става дума за военни действия, отново ще се появи със собствен отряд бойци в рамките на сръбската войска през 1876 г., на руската армия през 1878 г., както и през източнорумелниския период във войната от 1885 г., еволюирайки от професионално хайдутство през ми­лиция до редовна войска, напълно прескачайки симво­личното, развалящо магията шавване на националното пръстче на четничеството.

Истината за всичко това направо може да избоде очите на интересуващия се от българската литература от периода 1878 до 1885 г., когато още не е могло да се лъже за станалото вчера. В спомените на Захари Стоя­нов, на Ботевия четник Кючуков, на Хаджи-Димитровия четник Обретенов е отразена цялата лудост на четничест­вото по съвършен начин. Непредубеденият читател става свидетел на приливите и отливите на здрав разум, поня­кога водещи до пълното заличаване на каквато и да било логика от неотразимия импулс за саможертва в големия ритуален хепънинг, в гигантския спектакъл, предназначен да мръдне нацията от летаргията й; ясно личи как от време на време участниците разбират, че това, което правят, няма политически резон, че никой в България не ги иска, че е съвсем естествено, че ще ги предадат и продадат на турците, но успоредно с това им е ясно, че нямат сили да се съпротивляват на хипнотизираното влачене на крака към сигурната си смърт. Те дори сами говорят, че това, което правят, е резултат на едно само желание: „Да станем курбан на народната свобода." Курбанът, разбира се, е ритуалното колене на овен („те-куч" — „коч-ът" — господаря на знака Рак по протобългарския зодиак). Това заколение се прави, за да бъде спечелено благоволението на небето да защити жертво-принасящите от негативното влияние на „Еньовден" или „празните дни" в алтайския календар („кучешките дни" по келтския календар), през които „доброто", „правил­ното", „положителните сили" се продънват в чернилката на небитието.

Курбаните на детството ми, със своята апокалиптична примитивност, бяха най-ужасното нещо, което съм пре­живял. Закачваха животното над голям бакърен тас, от­варяха с остър като бръснач нож голямата артерия на врата му и кръвта удряше таса. След това баба ми ме сграбчваше със силната си ръка за рамото, да не бягам, и бръкваше с показалеца и средния пръст на свободната си ръка в таса, след което ми слагаше кървав знак на чело­то. Това се казваше „накървяване" — трябваше да те направи жизнен, жилав, як, никой да не може да те спре, никаква черна, магия да не може да спъне начинанията ти. И отново този, който наистина желае да разбере същността на нещата, за които говорим, може да види точно този ритуал, описан в „Записки по българските въстания" на Захари Стоянов. Революционерите от Ап­рилското въстание заколват един невинен турчин и из­ползуват прясната му кръв за „накървяване". Слагат си кръвни знаци по челата, да не може турската черна сила да ги спре, и един от тях дори ние от кръвта на пренесе­ния в жертва турчин.

Политически действия — друг път! Априлското въста­ние имаше политически последствия. Така е! Но това, което става, когато инициаторите му го вдигат, цялата му наивност като организация, цялата илюзорност на поставените му цели са наивни и илюзорни само ако гледате на тях като на политическо действие. Ако човек ги преоцени като традиционно шаманско ритуално жерт­воприношение, целящо да извади нацията от вцепенение­то й, всеки елемент на налудничавата на пръв поглед история си идва на мястото и всичко става напълно смислено. И този разнобой, тази флуктуация между ритуал и политика, между смелост и безумие е точно това, което прави живота ни.

И за да се върнем на темата, ако непредубеденият читател надникне в оригинала на Панайот-Хитовите „Моите пътувания по Стара планина", няма да намери и следа от горната жертвоприносителност. Напротив — ще види колко логично и разумно е всичко, което правят героите на хайдушкия период (периода на разбойничест­вото). Хайдутите са професионални пистолетаджии, обирджии, туркомразци и са си вършели работата чисто и ефектно. Никой от тях не би прекосил Дунава по стягащи лачени ботуши, както прави Ботев, което за­труднява марша на четата и практически допринася за трагичния й край. Разбира се, -целта на Ботев е не толко­ва да проведе победоносен бой, а да вземе акъла на четниците си и на евентуалните свидетели на запланува­ната му героична смърт. Каравелов, разбира се, редакти­ра „Моите пътувания по Стара планина" на Хитов, за да ги напомпа с четническа риторика, но ние не говорим за тази авторизирана пропагандна преработка, а за ориги­налните бележки на самия хайдутин (Хитов), по които Каравелов е работил.

Така вървят нещата, докато Великите сили решават да вземат на сериозно символичното пошавване на пръс­тчето на вцепенената нация по простата причина, че им идва наум как да я използуват „пробудена" и „свободна" като допълнителна пионка в голямата европейска игра — играта за преразпределение на османското наследство. Априлското въстание просто става допълнителен пре­текст за това, което те и без това искат да направят и са решили да направят.

Топуркане на петстотин хиляди чифта ботуши, рев на оръдия, конски фъшкии, керпиден-баджаклии украинци, руси, балтийци и чернооки румънски селяни, кръв и пу-кане на кости, понтонни мостове през Дунава, разхвърча-ни на трески от турската артилерия, ревяща от по-високия южен бряг; на Шипченския проход трясък на супермодерни барабанни картечници и чаткане на тумбалабачнати канари, немски инженери, щурмове на фортове, камбани, пръдни, Достоевски и Гладстони, касапинът на Цент­рална Азия Суврров на белия си арабски кон изпраща в един ден двадесетте хиляди вдигащи прах ботуша да лъснат с кабари срещу пълната луна нея нощ. „Аске-ът бяга, русите идат!" — ечи в ушите на тригодишна­та ми баба Янка, докато се гуши в ръцете на прабаба Пенка, която — „Въх! Въх!" — пъхти за живота си под лудите звезди нагоре из драките на Барамук Баир заед­но с цялата махала Дели Балта и Гюр Чешмя и Мангър махлеси; а сливенският арсенал експлодира като сто змея, отприщени от сърцето на града, точно в десет часа вечерта, и отнася трите хиляди подвързани с коже­на подвързия тома, изпратени от доктор Селимински от Букурещ преди десет години за българското читали­ще „Зора". Този тътен ще да е прекъснал не един козар, помпащ любимата си първескиня из букаците горе, в Балкана.

Балканският юнак се вдига от дълбок сън. Ражда се нова нация. И точно оттук започва нашата история.

Колкото и да си търкаш очите, не помага! Нацията се ражда саката. Берлинският конгрес е създал свободна България на територията на стария Туна вилает на Мидхад паша (т. е. Мизия със Софийско поле). Има още една България, която уж трябва да се самоуправлява, но фор­мално тя все още е под султана — Източна Румелия. И остава трета българска част, която изобщо не е освобо­дена — Македония. Да оставим настрана частите в Доб­руджа, по Беломорието и така нататък...

И все пак чувството, че България е освободена, е страхотно, независимо от това колко изкривено стои всичко на фона на политическите реалности, с които българите ще трябва да се сблъскат. И когато идва време да се направи конституцията на освободената нация, ес­тествено е (поради начина, по който се е очаквало да стане пробуждането) работата да се свърши по демократичному: т. е. чрез общо съгласие и чрез представителст­во на цялото население, тъй като сънят е, че от Тилилейския Свят ще се надигне една свободна нация, съзнаваща своите задължения, морална и посветена, пълна с добра воля, умна и неподатлива на корупция и подкупност. Руснаците се мъчеха да предотвратят пътя нататък, но нацията, така или иначе, вярваше, че ще е правилно да се постъпи именно така. Като имаме пред­вид бъдещето, това едва ли е било вярно. Така или иначе, такива са механизмите на раждането на нация от равни, на нация, излизаща от дълбините на Тилилей. Нека припомним тук като сравнение идеята за неподкупността и непоквареността на английското съзнание, „нав­лизащо (Отново пространствено изместване! Отново из­мъкване от дълбините на Тилилей!) в славните пътища на истината и обогатяващите добродетели и предназна­чено да стане велико и почтено..." в Милтъновата Ареопагитика.

„Струва ми се, че виждам пред очите си една благо­родна и добродетелна Нация, надигаща се като юнак след сън и разтърсваща своите неотразими кичури коса; струва ми се, че я виждам пред очите си като орлица, мътеща могъщите си малки, докато пали не­мигащото си око на ослепителните пладнешки лъчи; като почиства и плакне своя дълго потискан взор в самото подножие на небесното сияние, докато цялата врява от неспокойни, трупащи се на ято птици, вклю­чително нощните между тях, пърхат с крила наоколо (става дума за нациите, още тънещи в мрака на под­земния свят — бел. А. С.), учудени от това какво става, и в завистта си крякат предсказания за предсто­ящи неразбории и кавги".

Милгьн, разбира се, говори за свободата на пресата, докато българският спор е около прякото представител­ство в парламента, но и в двата случая илюзията за непокваримата нация е на преден план; избила от същата девствена почва, от която всяка новородена нация черпи своите фантазии. Милтън говори за строителите на наци­ята като хора, „работещи най-трудната работа в дълбо­ките мини на знанието (отново шаманистки намек за подземния свят — бел. А. С.), за да предложат всичко, което са изкопали... готови да дадат на противника шан­са пръв да ги нападне със своите аргументи", и пр., и пр. — все честни усилия в името на всепобеждаващата, стоя­ща до Бог всемогъща истина. В същото време ние знаем, че това е нация с точно противоположни проя­ви; тя именно дава прикритите хомосексуалисти на своите служби за сигурност, шпионирали за Кремъл след Втората световна война по най-национално-нихилистичен начин. Това е нацията на външно големия писател, но вътрешно международния шпионин (по ед­но време дори уловен в батакчийство на международен бридж-турнир) Съмърсет Моъм. Прояви, които не вър­вят с „палеща окото си през олтара на истината На­ция". Или ще си позволим тук да приложим принципа, че знаем коя е Истинската английска нация (т. е. нация­та на Милтънова честност и откритост), като всички останали прояви, опровергаващи тази умозрителна те­ория, са отклонение. Така както Хитлер уж знаеше кои са истинските немци! Или както Сталин, Хомейни, Солженицин и пр. знаят кои са истинските съвети, ис­тинските иранци, истинските руснаци и пр.? Уви, кога­то боговете говорят във вътрешното ни ухо, докато лежим парализирани и сънуваме бъдещето, което в момента е заровено в дълбините на Тилилейската гора, те по някаква причина никога не споменават хомосексуа­листите и шпионите, които съпътствуват тези истински съвети, иранци и руси. Видението за бъдещето винаги е ослепително чисто. Може би за да доведе до по-драма­тично разочарование.

Така или иначе, „Майка България", както я наричат тогава, изпраща своите представители в Търново, но кои са те! Делегатите и избраниците от Дунавския вилает представляват новата свободна българска държава. Има обаче делегати от Румелия. Кого представляват те? „Бъ­дещите свободни българи" ли? Вероятно идеята е нещо такова. Само че има и делегати от Македония. Терито­рията, която рано или късно щеше да се освободи, така ли? Добре, но тогава каква територия представляваха бесарабските българи, одеските търговци, след това ца­риградските, азиатските, виенските и пр. търговци, учите­ли, свещеници, които пристигнаха като делегати на кон­ституционното събрание? Изглежда, че това бе събрание от представители на всички, които носят български дух, на всеки, който се чувствува българин, който е сънувал сънища за свободата, който е страдал от парализата на нацията и е искал да пукне магията и да се понесе към своя собствена слава.

Първото нещо, което направиха българите, беше да отрекат истинността на това, което бе станало. Истин­ските либерали между тях, демократите в събранието, не искаха то да започне работата си, тъй като това според тях щеше да значи, че се приема, че България, в рамките на Дунавския вилает, е Истинската България, докато „българите" от Тракия и Македония не са истински. Това, което мотивираше повечето от тях, бе по-скоро чувството за изкривяване на Големия Сън, отколкото рационален политически бойкот, целящ да застави рус­наците да променят решенията на Берлинския конгрес. Така поне ми се струва.

И точно тук идва най-интересната част, защото, кога­то делегатите най-сетне се заемат с работата, се оказва, че дори „Вечна България" да беше запазена цяла и непо­кътната, както я бяха виждали в сънищата си, или ако не беше разделена на три Българин, а на триста тридесет и три, или дори ако се беше раздробила на атоми, пак нямаше да е ясно на който и да било от отделните атоми какво е това чудо „Вечна България", или каквото е тряб­вало да бъде, или какво трябва да се цели да се постигне по този въпрос оттук нататък. Дори в този случай — повтарям — елементарните частици на всеки атом от атомизирана България щяха да се бият една с друга! Сънят е ясен, събуждането — хаос. (И набързо в скоби нека добавя, че този последен принцип е един от основ­ните в шаманската космогония, тъй като според нея именно сънят, халюцинацията, видението отразяват в един отделен проблясък иманентната, неизменна, вът­решна, вечна същност на нещата, докато реалността е само една изкривена, частична, ефимерна, случайна реа­лизация в материалния свят на тази предначална и вечна същност.)



Но — на темата! Историците твърдят, че има две основни схващания за бъдещето на България в учреди­телното събрание, и ние ще приемем това като работна хипотеза.

Казват ни, че на първо място има либерали, които виждат в бъдещите законодатели на България интелиген­тни, отговорни хора, представящи по ефикасен начин онези, които са ги избрали. Това в техните очи са учите­лите, интелектуалците; зад техните усилия стои идеята за демокрацията и тя е построена на мита, че понеже всички хора са добри и честни, мнозинството ще избере измеж­ду тези естествено добри хора и законите, които те ще формулират по този начин, ще отразяват най-добрия начин, по който трябва да се управлява Нацията. Така че те са за пряко избиране на представители. Славейков е най-красноречивият делегат между тази група. Той е именно човекът, който преди години бива избран от американските протестантски мисионери в Истанбул да участвува в превода и редакцията на Новия завет на съвременен български език, тъй като е изглеждал на ми­сионерите като доста популярен автор на градски песни в отоманската столица и неговият български език (имен­но поради това и поради вестниците, които списва на този език) все повече и повече се доближавал до това да стане общоприет сред четящите и пишещите българи в големите градове.

Друга група са консерваторите, които гледат на бъл­гарите като на добри хора по душа, но не и непременно непокварени, неподкупни, неегоистични и добре образо­вани хора. Като дейци с постижения в индустрията и бизнеса, те вярват, че всяка работа или всяко начинание се нуждае от опит и подготовка и че организирането и ръководенето на новата страна също иска известна под­готовка, известна политическа култура, която хората ня­мат. Те не се интересуват особено от меленето на лозунги и искат законодателите първо да научат законодателния занаят. Именно поради това те са за сенат от старейши-ни, доказали, че са придобили известен опит в полити­ческия живот на градовете и в градската и църковната администрация, които да проверяват законите, изготвени от пряко избраните представители. Най-красноречивият от тази група е Икономов.

Крайният резултат е, че спорът се спечелва от либе­ралите и те изграждат Свободна България в Дунавския вилает, оформена по демократическите съновидения за справедливост и пряко представителство. Историята показва, че те са били неправи. Пряко избраните зако­нодатели не се оказват отговорни хора; те се втурват на бесни, хапещи глутници в политиката за лични об­лаги.

Успоредно с това по ирония на съдбата в Протекто­рата на Източна Румелия се създава правителствена структура, отговаряща на идеите на Икономов. (И едва тук навлизаме в същността «а тази студия.) Българите от Тракия са освободени във всички области: икономически, социално, в домашния си бит и традиции; навсякъде — с едно само изключение: те са под надзора на истанбул­ското правителство и Съветът в тяхната столица Плов­див се изгражда от най-опитните българи, които някога са влизали в отоманската администрация. Така че това, което виждаме тук, е свободната инициатива на Нацията под контрола на опитни политици като компенсация за факта, че българите още нямат развита политическа кул­тура. И точно тук протичат седемте къси години, които за пръв и за последен път в българската история показ­ват творческите способности и трудолюбието, артистич­ните таланти и глада и уважението към образованието и занаята, политическата и военната мощ, широтата на ума, способностите за самоанализ, готовността за раз­витие и подобрение, за жертви и за постижения, няма­щи равни на себе си в този район на света — все иманентни качества на народа, от който произлизаме и аз, и вие и на който никога не бе позволено да се издигне в Нация, за да разгърне тези свои вродени качества. Именно оттук идват корените на лозунга, който бях пуснал в София през 60-те години из софий­ските кафенета и интелектуалните сборища: „Да живее Източна Румелия!" Популярна навремето шега, която за мен — както бе с други мои закачки — съвсем не беше шега.

Иронията на ирониите е в това, разбира се, че по простата причина, че румелийските българи бяха толкова ефективни, те успяха да изпълнят (уви!) мечтата на деня: да отхвърлят протектората на турското правителство и старейшините в Пловдив да присъединят територията, която управляват, към „Политиканска България" и без­крайните й провали. По този начин „Чорбаджийска Бъл­гария" видя края си и с нея се провалиха най-добрите възможности, които българите са имали някога за щаст­лив национален живот.



Все още Поробена Македония — люлката на Българ­ското възраждане — остана с едно око, отворено за това, което тя виждаше като свобода за останалите българи, и другото око, все още сънуващо тилилейски сънища за това как бъдещата свобода ще докара съвършенството. Тя щеше да лежи просната там на Запад като национал­на съкровищница, като резерват на българските доброде­тели за тежка работа, семейство, уважение към по-стари­те и към роднините и неутолим порив към просвещение. Същото важи, разбира се, и за другите „алтернативни Българин", другите анклави с българско население в Ис­танбул, Одрин, по Беломорието и пр.

*

Въпросът тук е дали брътвим фантазии, или сме се натъкнали на нещо наистина важно за обсъждане. Из­точна Румелия наистина ли е само една „още неосвободена" България, една недоразвита България (както сме свикнали да казваме и както са ни втълпявали в главата с шамари и ритници), или Източна Румелия е наистина една „алтернативна" България (паралелно съществуваща България, ако искаме да приложим шаманистката тер­минология). Тоест една България, толкова легитимна, колкото са легитимни германските кантони в Швейцария, като Австрия, като Люксембург, като Лихтенщайн, като ханзейските градове, като седемте саксонски града в Трансилвания — независимо от това какво брътвеше Хитлер за това, че трябва да има само една легитимна Германия, на която именно той държи рецептата. Да! Това беше просто една друга България. Една друга пара­лелна България, „складирана" в Тилилейската дупка, ко­ято излезе от мрака, за да насели тукашното си реално битие едновременно със свободното Българско княжест­во на Туна вилает, което историците сега се опитват да ни пробутат като единствената легитимна „баш истин­ска" България навремето.



.На политическо ниво българите от Румелия са изклю­чително ефективни. Протекторатът е изграден като само­управляваща се многоетническа единица, обаче българи­те за нула време започват да изместват гърци, турци и арменци от управленческите им позиции. Румелия де факто се превръща във Втора България. Тракийците се оказват изключително динамични по отношение на поли­тическите въпроси, които ги' интересуват. Техните орга­низирани протести срещу присъствието на турски войски в района не само са успешни, но те дори успяват да изградят своя паравоенна организация, която по-късно показва поразителната си подготвеност във войната от 1885 година. След Съединението румелийското полити­ческо лоби (т. е. организираният начин, по който руме­лийските българи гласуват в Княжеството, след като се присъединяват към него) има силно влияние в последва­лите общи избори, докато гласоподаването на населени­ето на свободното Княжество е същински срам. Оказва се, че румелийците до 1885 година вече са развили поли­тическа култура, която „Политиканска България" никога не успява да достигне. В същото време Княжеството се стоварва с главата напред в конституционна криза. Няма да разглеждаме подробностите. Само ще подсетим, че тя стига дотам, че дори създателят на конституцията Сла­вейков бива арестуван, когато се опитва да заеме място­то си в парламента. Той, както и дузина други уважавани политици се принуждават да потърсят убежище като емигранти в Източна Румелия (уж „несвободна Бълга­рия"), а някои от тях дори бягат в Истанбул, Русия и Италия. Ето някои от имената на тези хукнали да се спасяват от „свободата" на Княжеството по различно време: Захари Стоянов, Константин Величков, Тодор Икономов, Драган Цанков, Иван Вазов, Маджаров, Сла­вейков и пр.

Съдебно-правната система. В Княжеството е такъв хаос, че Вазов се вижда принуден да избяга от поста си на съдия в Берковица. Причината лесно може да се наме­ри в един разказ, който той пише навремето, за някакъв съдия, който осъдил на смърт съседа си като предумиш­лен убиец... на черешовото му дърво: „... след като се приближава към него с брадвата тайно и изотзад" (ци­татът е по памет — А. С.), Вазов намира убежище в Сопот, където пише най-хубавите си работи най-сетне на свобода.

Военно дело. Паравоенните организации на Източна Румелия, които действуват под прикритието на гимнас­тически дружества, са така добре подготвени, толкова добре вплетени в тъкънта на подкрепящото ги общество, че по време на Съединението от 1885 година комуника­циите и полевите подкрепителни пунктове, които те из­граждат по селата и градовете на пътя, пренасящ българ­ската армия от турската граница до сръбската, за да пресрещнат крал Милан (който напада България, докато тя очаква удар от Турция), си остава безпрецедентен случай в световната модерна военна история. Изградени са масово подвижни кухни, дават се дрехи, полеви работ­ници сменят и подновяват съоръжения, екипировка, впрегателна тяга и суха храна, като че ли става дума за мара­тонско бягане. Българските войници преминаха над 400 километра по-бързо, отколкото армията на Милан прекоси 40 на западния фронт. Тяхната подвижност, именно пора­ди румелийската организирана подкрепа, би могла да се сравни във военната история само с тази на техните далеч­ни алтайски братя — конниците на Чингис Хан или прак­тиката на бойците на някои племена на американските индианци да тичат няколко денонощия подред.

Комуникации. Железниците са икономически по-изгод­ни и функционални в обслужването си на румелийските градове Белово —Татар Пазарджик —Пловдив—Одрин и оттам Истанбул, отколкото по единствената линия на Княжеството Русе —Варна, която обслужва не толкова българското стопанство, колкото търговските интереси на Средна Европа.

Пощите функционират гладко и ефикасно в сравнение с абсолютния хаос на ежедневно сменящите се марки, цени и дори валути, в които цените са изчислявани, да не говорим за восъчните и марковите печати в Княжество­то. В скоби тук ще споменем извънредно доброто срав­нение в това отношение, дадено в студията на Д. Загор­ски „Пощите в Източна Румелия".



Банки и заеми. Отново източнорумелийските са далеч по-добри. Княжеството има известни традиции в това отношение в Русе, но Пловдив отива далеч напред с бърканицата от прехвърлянето на столицата от царицата на Дунава в шопска София.

Индустрия. Пловдив, Сливен, Карлово продължават да са на върха на българската индустрия.

Много по-важно обаче е това, че в областта на търго­вията и износа Румелия запазва пазарите си в Близкия изток и Истанбул, докато Княжеството е изправено пред загубването им и необходимостта да търси нови пазари и да се наглася към тях.

Образование и книгоиздаване. В това отношение Източ­на Румелия и Истанбул са цели епохи напред от свобод­ното Княжество. Всъщност книгите, публикувани от Хр. Г. Данов в Пловдив, са и учебниците, справочниците и академичните изследвания на „Цяла България". Тоест и на Княжеството. Ако не греша в цифрата — това бе един огромен фонд от около 800 заглавия! Книгоиздаването на Източна Румелия е толкова международно, колкото българското книгоиздаване никога не е било. За някои от своите най-важни книги Данов кани автори от чужбина. Добър пример тук е професор Иречек (от Австро-Унгария) с книги, останали класика в българистиката и до днес. Първият огромен пълен български речник (на Ге­ров от Русия) също излиза тук. Първите теоретични наб­людения върху необходимостта да се събира и издава фолклор също дойдоха от Източна Румелия — от „Пе­риодично списание" под авторство о ма Славейков, — както и от издадените от Данор студии на Раковски. Нека прибавим, че хората, събра» и около „Периодично списание" в Пловдив, на практика са българската Акаде­мия на науките. Вестник „Марица" се издава на френски и български й дълго (бих казал и до днес) остава недостижим в България — свободна или несвободна. В Сливен дядо Петко Славейков издава списание, което още тогава става незаменим инструмент на бъдещето на комуникациите в България, защото Данов вече го е приел в издателската си работа като езика, използуван от Славейков за превода и редакцията на Новия завет. Тук трябва да се каже, че с избора си на Славейков за редактор на спонсорираното от нея издание на Новия завет на модерна българска реч американската протес­тантска мисия в Цариград вече, така да се каже, е „предоставила" на българския читател този език от бестселъра на всички времена. Славейковият език се превръща в български книжовен език обаче едва след като Данов го приема за език на своите учебници за цяла България.

Единственият принос в областта на лингвистиката на свободното Княжество по време на румелийския период е абсурдната критика на Иван Богоров срещу езика на Славейковото сливенско списание. Тази критика помага да се разбере колко глупава е всяка съпротива срещу начина, по който неговият език и Славейковите практи­чески неологизми и чуждици се развиват в Румелия и се разпространяват в цяла България.



Литература. Първо трябва да кажем просто и ясно, че всеки, който има някакво значение като български автор на поезия, мемоари, философски и филологически приноси, разкази и пр., живее в изгнание в Източна Ру­мелия или на Запад: Славейков, Данов, Вазов, Геров, Заимов, Икономов, Каранов, Захари Стоянов, Величков и пр., и пр. Важното, разбира се, е качеството и състоя­телната тежест на тяхната работа. Никога, абсолютно никога няма българската литература отново да достигне висотите на румелийската литература от периода 1878 — 1885 година! Едва ли която и да било национална лите­ратура всъщност ще достигне тези висоти в няколко основни аспекта на литературата:

Първо — нейната искреност. Половин век вече българската литература в преобладаващата си маса е веро­ятно една от най-„ментарджийските", неискрени, позьор-ски и фалшиви в Европа. Трудно е за вярване, че тя е писана на същия език и в голямата си част в същите градове, в които е създавана източнорумелийската ли­тература преди повече от сто години; литература, абсо­лютно неспособна да извърта реалността по полити­чески или снобски литературни причини. Заслужава тук да се подхвърли, че ако някой литературовед се посве­ти дори на един сравнителен анализ с други престижни литератури от онова време, той ще бъде богато възна­граден. Сравнете битките в „Червеният медал на сме­лостта" или репортажите за акциите срещу американски­те индианци в американските средства за комуникация, или за Бурската война от същия период в британската преса, или за мисията на хавайската кралица и хавайс­ката трагедия, да не говорим за руските романтични тарас-булбаизми и как руската цензура не е доволна дори от тях и кара Гогол да добави своите промонар-хически антиполски лозунги в края на повестта си, за да замаже с розова четка суровата реалност на истори­ческите факти; сравнете всичко това — казвам — с пълната искреност на „Записките..." на Захари Стоянов до дъното на тяхната поразителна самоирония, самокритичност и дори признаване на истината, когато тя накърнява собствената му патриотична позиция.

Второ — нейната популярност. Тази литература е достъпна за всяко ниво на обществото. Тя е писана за всяко ниво и разбираема от всяко ниво. Тематиката й е от жизнено значение за всяко ниво. Цените й са по джоба на всяко ниво. Източнорумелийската литература е на­родна литература в истинския смисъл на думата.

Трето — нейната проникновеност. Тази литература проницателно навлиза в националното съзнание, без да проявява какъвто и да било интерес в това да следва световно установените литературни стандарти и да играе романтичните игри на изящната словесност. Всичките й автори имат да вършат важна работа — работа, по-важ­на от литературата. (И не е ли това начинът, по който се прави велика литература — чрез надлитературните й иде­али!) Тези автори се вълнуват и се мъчат да прозрат какво е станало с нацията в непосредственото минало, какво става с нея сега, когато невъзвратимо е поела пътя към свободата, пътя, по който тя щеше да бъде оттук нататък отговорна за всичко, което стореше. Те разсъж­дават накъде да се поеме оттук нататък! Те са бащите строители на модерна България и по инстинкт са наясно, че това, което правят и мислят, и пишат в момента, е кълнът на българската нация, който няма да може да се промени в бъдеще, и каквото щеше да се роди, щеше да се роди от този именно кълн!



Авторите

Захари Стоянов. Един от водещите организатори на Априлското въстание, той слага на книга хрониката на пробуждането: какво е сънувала нацията, как революцио­нерите провеждат смяната и къде се провалят. Той съз­дава национална история от един период, непокрил дори десетилетие, като му придава перспективата на миналите и бъдещите векове, и това, което е вложено в „Записки по българските въстания", никога не може да бъде заме­нено — духът му не може да бъде заменен! — от ни една студия, уточняваща къде е сбъркал с фактите си авторът. Никой учен и никой изследовател в България не може да мине без дадения от Захари Стоянов кълн на национал­ното съзнание, ако иска да проникне в това какво е истинска България, кои всъщност са българите и какво ги мотивира. Книгата му е написана в Пловдив и е публикувана веднага от Данов, който схвана, че хроника­та и бъдещото мислене по промяната трябва да бъдат регистрирани от субекти на революцията като Стоянов, Заимов и Величков, а не от бъдещи „политикански" ис­торици или чуждестранни изследователи. Нека добавя тук, че някои болшевишки перекендета — професионални литературни историци — усилено разпространяваха вер­сията за някакво противоречие между Захари, който бил от народа и бил честен, и богаташите на пловдивското общество, които, за да защитят изедническите си интере­си, го саботирали в издаването на „Записките..." — още една цвилеща глупост на марксисткия догматизъм. Истината е, че Данов едва изчаква мастилото на Захариеви-те записки да изсъхне, когато започва да ги набира.

Кючуков. Мемоарите на' този Ботев четник са една добавка към горната оценка на „Записките..." и колкото и да са любителски, ние ги споменаваме тук, за да пока­жем, че духът, владеещ Захари Стоянов, е духът на източнорумелийската литература. Този труд дори дава още по-проникновена картина на българската флуктуация между модерния политически рационален ум и неговите методи и шаманското „безумие" за саможертва на четни­ците. Кючуков започва мемоарите си в Сливен през из-точнорумелийския период, но ги оставя и се връща към тях след Съединението. В редактирането им за печат (не зная кой го е правил!) са вмъкнати помпозни нотки на политически патос, показателни за ерозирането на руме­лийската литература след 1885-а година.

Тодор Икономов. След като избягва от Княжеството в Сливен, той сяда да запише историята на битките в На­ционалното събрание и около Конституцията. Без това негово изясняване и анализ на така наречената консерва­тивна позиция в Учредителното събрание ние не бихме имали ни най-малка представа днес колко искрени и отговорни са били бащите основоположници на българ­ската държава и каква невероятна способност са имали да надживеят вековете на парализиращи съновидения и митологични мъгли, населявани от българския дух. И тук ми минава наум картината на Икономов на стари години: седнал на малкото столче пред книжарничката си, която непрекъснато палят ту обвиняващите го, че е турски шпионин, ту обвиняващите го, че е руски шпио­нин, докато той накрая не полудява и тръгва да се раз­хожда из лозето на някакъв приятел, нареждайки в лу­достта си бъдещата съдба на Африка и назначавайки наум ту царе, ту високоотговорни национални водачи. И си мисля как прозира в това състояние на последните му години, че е стоял в разцвета на силите си на ръба на националното пробуждане, и как преходът от летаргия към свобода и безотговорност е бил така драматичен, че се е разкъсал между мечтата за свобода и непоносимата истина за нищожеството на света, който идва след това пробуждане.

Петко Славейков. Както казахме, той пише в „Перио­дично списание" за съображенията и мотивите, които го карат да търси определението на българското съзнание чрез фолклора на българите. Интуитивно той идва много по-близо до истината от германските гайстгешихтери по същото време, защото не се занимава с теория и абстрак­ции, а с истинската история за това как българите започ­ват да гледат на себе си не само като на нещо различно от гърците, турците и власите, а и като на членове на различни социални нива с техните различия в рамките на отделните етнически групи (селяни, даскали, попове, за­можни занаятчии и пр.); с една дума, борави и с преход­ните битки на ежедневния им живот, и с единството на духа им (при ясно съзнание за това кое е вечно и непро­менимо в скалата на ценностите им).

Славейковите невероятни писания принадлежат на не­открит дотогава жанр в световната литература. Това са научни знания, разкрити с интригата на приключенската литература, с истински характери, с истинските социални драми на времето и със завладяващата емоционална об­разност на лирическа поезия. Това е един чисто българ­ски жанр, в който научното се разкрива чрез дясното обемно мислещо полукълбо на мозъка и в което знание­то се усвоява без прецизни измерения, без формули, без системен анализ — т. е. без линейната верига от факти и умозаключения, в която може да попадне незабелязано отклоняваща се от истината грешка. Това е жанр, който философската школа на Михалчев през тридесетте годи­ни преоткрива и отново експлоатира (добър пример на този събуден нов интерес е студията на Хаджийски „Бит и душевност на българския народ") и който разцъфтява по време на литературното размразяване у нас след смъртта на Сталин в творчеството на Цветан Стоянов, К. Куюмджиев, 3. Петров и Тончо Жечев с неговия „Одисеи..." и „Българският Великден..."



Иван Вазов. Както казахме, той се връща в родния си Сопот след разочарованието си от хаоса на Княжеството и започна да съзерцава (в „Чичовци") българския харак­тер, духа и старината му в едно стабилно обкръжение — т. е. начина, по който населява сънното видение за соци­ална неподвижност, където нищо не провокира емоциите му. Това е отново едно чисто българско видение на множеството възможни паралелни светове, които човек може да насели, и в случая става дума за света на кафе­нето. Това е светът на чистите сънища и фантазии по това какво може да представляват другите паралелни на него светове (т. е. Мексико и драмите му, Америка с нейната екстравагантност, живата и мъртвата луна, сво­бодна България, Влашко и начинът му на живот, Русия и митичната й сила, западната мода, светът на фонетичния правопис и пр., и пр.). А това, за което става дума, е тоталната паника, обземаща този свят при първото му сблъскване с останалите паралелни на него светове; не­способността му да се отърси от вцепенената си непод­вижност на характери и социална среда, без изцяло да се пренесе в напълно нов свят — т. е. постановка, напълно типична за шаманската космогония.

Вазов дава на книгата си подзаглавието „Галерия от характери". Смятам, че той е чувствувал, че трябва да направи точно такава книга с точно такъв характер, но като почитател на френската литература е съзнавал ед­новременно е това, че в теорията на литературните жан­рове на Запад няма нищо, което да отговаря на кройката на неговата книга, и вероятно се е мъчил да омаловажи значението й в собствените си очи. Много многознайни критици след него са правили същото. Те усилено насто­яват, че неговите „Чичовци" са само пръв неловък опит да се напише роман, при който има само характери, и че едва с нарастването на майсторството в българската ли­тература ще се стигне до това авторите да започнат към характерите да добавят развитието им, социалните усло­вия, които ги ограждат, фабулата и всички тези елементи започват да се вплитат взаимно, за да се стигне до на­пълно развит български роман, което е крайната цел на наивни опити като Базовия.

Наистина Вазов по-късно пренаписва по гази рецепта книга със същите характери (Мунчо, хаджи Симеон, дас­кала революционер и пр.) под заглавието „Под игото" и я потопява в краските на настъпващата помпозност на националната литература и пропаганда. За жалост ця­лата история се оказва провал независимо от това кол­ко усилено теоретиците вече цял век наред се опитват да убедят българския читател колко велик е този роман в сравнение с веригата характери на „Чичовци". „Чи­човци" обаче въпреки тези твърдения си остава раз­кошна четивна книга, докато „Под игото" е просто втора ръка имитация на френския романтичен роман от XIX век.

Оттук нататък всеки път, когато в духа на българската литература има известен подем, шаманистичният, чисто български прозаичен жанр на неизменими характери, обитаващи свят, закован извън времето, и нови образци изплуват на бял свят. Жанрът всъщност е установен от Каравелов, усъвършенствуван е от Вазов (в Сопот той написва и друг „кафеджийски" шедьовър — „Хаджи Ахил"), а едно десетилетие по-късно той достига нов връх в Алеко-Константиновия „Бай Ганьо" и „До Чика­го и назад". След това по времето на нов голям скок в нова социална реалност през 60-те години този жанр достига нови висоти в цикличните повести на Васил По­пов, Йордан Вълчев, Йордан Радичков и нр. Накратко, румелийската литература въведе на бял свят един особен чисто български жанр, някакво подобие на роман, сгло­бен като конгломерат от къси разкази или скици, отразя­ващ директно българската мисъл.



Христо Г. Данов. Въпреки че е известен предимно като издател, което засенчва всичките му останали пос­тижения, неговите бележки, писма, очерци го показват като забележителен „учител" и просветител в широкия смисъл на думата, който прави всичко по силите си да тласне нацията извън етническото й дремуцане и да я вкара в цивилизован обществен живот с общи нацио­нални цели и общ речник от национални културни ценности.

И наистина: „Да живее Източна Румелия!" Да живее, защото проникването в проблема „Източна Румелия" отваря друг един важен проблем — този на „отоманска­та литература", в рамките на която покълнват всички национални литератури на народите на Балканите Близкия изток. Тази допълнителна тема навлиза г проблемите на възраждането на етническото съзнание в Истанбул след реформите на XIX век, в близкоизточ­ния казан за претопяване в американски стил, което никога не се осъществява по две основни причини. Първата е, че за разлика от Америка Истанбул е твър­де близо до европейските сили и техните интереси I петрола (което го срути в първия миг, в който успяха да го хванат яко за тестикулите). Втората причина е, че Истанбул даде искрено свобода за пълнокръвна етни­ческа изява на роден език вместо декоративната външ­на свобода на етническите групи в Америка, което ще­ше да рече да се позволи на гяурите да вървят в качулати шапки, мелещи гръцкото си кафе, или астрахански калпак, докато варят арменското си кафе, или кафтан, докато варят еврейското си кафе (като всичките те всъщност са просто турско кафе от Ява), като едно­временно с това всички те — гърци, кавказци, евреи сричат местния си турски диалект, разказвайки истории за това колко славно нещо е отоманският начин на живот. Точно както и русите искрено искаха да развият в Казанския университет програма за етническа само-изява, точно както австрийците го направиха искрено с парламентарния си живот — и се сгромолясаха!

Не беше българско възраждане това, което се случи по време на Петко Славейков в Истанбул; не беше арменско възраждане, нито гръцко, нито каквото и да било самостоятелно етническо възраждане и българ­ските и арменските граматики, които американският мисионер д-р Ригс разработи, не бяха предназначени за българското и арменското национално пробуждане, а за български и арменски говорещите поданици на сул­тана, като им беше позволено след демократичните реформи да привлекат когото могат в своята разновид­ност на християнството (и кой ли го интересуваше това във Високата порта?). А пияните веселяци от тези на­родности седяха в Ламартиновото кафене на Златния рог и съчиняваха закачливи български песни, нагласени на арменски училищни мелодии, и арменски песни, на­гласени на български училищни мелодии. Както бе пра­вил Славейков.

Освен това темата ни разкрива още една друга голяма тема, заложена право в сърцето на теорията на история­та. Става дума за следното: колко време ще им трябва на историците да се наканят да се взрат в основите на своята дисциплина; в схващането на социалните причини и последствия, на „развитието", на историческия процес, на мита за растенето на социалните организми от малки и прости към по-големи и по-добре организирани; и кога ще изградят проста и ясна теория на катастрофите в социалния живот, както инженерите по вода и канализа­ция отдавна са изградили такава в своята дисциплина, която им казва просто и ясно, че известен процент бойле­ри просто експлодират, когато им скимне, без за това да са виновни комунистите или американските империалисти, арабите или негрите. Кога ще се вгледат в групиране­то на статистически резултати и разсейването на очаква­ни последствия и да започнат да броят отклоненията и алтернативите, както ги брои биологията от стотици го­дини насам и ги е наблюдавала във формата на мутации, проникване на джермоплазма от друг континент, без чи­ито резистентни на болести и резистентни на насекоми социални „сортове" не могат да бъдат произведени в един постоянно променящ се свят и върху постоянно колапсиращи социални полета.

Или нека го кажем от просто по-просто: на какво всъщност ни учи историята, ако изобщо ни учи на нещо? На поведийни щампи на добри и лоши нации и държави ли? Както ни учеше нацистката наука? Или всъщност (както казваше Пирандело за хора, които пишат дневни­ци) просто обичаме да си поглеждаме в носните кърпич­ки, преди да ги хвърлим в коша за пране вечер преди лягане, за да видим какво е останало от издухания сут­ринта нос. Кой наистина, ама наистина има нужда от изучаване на историята, ако не бяхме сигурни дълбоко в подсъзнанието си, че всъщност не гледаме на процес, не гледаме на нещо минало-заминало и увито в кърпичката ни, но на нещо, което винаги е било там като възмож­ност за реализация, паралелно с всички други възможни реализации, които не са се реализирали, както и на въз­можностите, които наистина се е случило да се реализи­рат в момента, и че всички реализирани и нереализирани възможности винаги съществуват паралелно с нас в Дол­ния свят, в Тилилейския склад на „ставаници" и „пропусканици", откъдето можем да ги измъкнем в „реалното" всеки момент, когато поискаме, и всеки момент, когато ни е ясно как да го направим.



Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница