Книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от миналото ни, която ни съпровожда



страница2/12
Дата01.02.2017
Размер2.74 Mb.
Размер2.74 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

ГЕРОЙ И ПРОСТО ВИСОК МЪЖ

Януари 1987 г.

Просто си помислете. Не искам да се съгласявате с мен, но си помислете по това, което ще ви разкажа:

И защо не? Всеки е готов да пътува до някое ново място, да види нови хора, нови начини на живот, нови обичаи, нови ценности. Всяко пътуване ви помага да научите по още нещо за разнообразието на нашия свят. Колко различно е и колко всъщност не е страшно това различие. Или пък може да е застрашително: няма значе­ние. И тъй и тъй на всеки му се пътува.

Ако пътуването ви се окаже пълно с опасности, няма да е било за повече знания, а ще излезе приключение. Ще докажете на самия себе си какъв смелчага сте. Каквото ще да е: но е добре да прелистите инвентарната книга на света си и да видите какво има в него за консумиране; какви горили има, за да си направите пепелници от лапи­те им; и какви елени има, за да им закачите рогата над камината си, та по този начин да заякчите крепостта, която ви защитава от „необузданите стихии" — т. е. дома си. Да обесите символа на покорения външен свят (отсечените рога) над символа на най-топлата и уютна част на вътрешния свят на дома (огнището).

По същия начин човек не трябва да се колебае да предприеме пътешествие в джунглата на мозъка си. Там няма магии, няма вуду, няма глави на медузи и горгони. Просто можеш да прелистиш в този случай инвентара на съзнанието си или, по-точно, на колективното разширено съзнание на човечеството, към което принадлежиш са­мият ти. Ако те е страх и си несигурен какво те очаква в собствената ти глава и какво има там, както те е страх от гората извън дома ти, вземи, че простреляй автора, кой­то те е подмамил да предприемеш това пътешествие „навътре", и му закачи главата над камината си до еле­новите рога като символ на социалния здрав разум и стабилността на махалата си. Това всъщност са правили хората от векове. Понеже ги е страх от гората — вземат, че отрежат главата на някой глиган и я гледат на стената, да се чувствуват победители над Тъмното. Понеже ги е страх от джунглата на мозъка — вземат, че изгорят на г кладата еретика, вещицата, ясновидката, за да се чувствуват победители на това, което те са изровили от главите им и което им се струва черно безумие.

Разбира се, да предприемеш пътешествие в света на написаните думи, е по-страшно от всякакво пътешествие до непозната страна, защото при четенето приемате пи­саната дума в съкровения свят на собствения си мозък, на собствената си мисъл, за да може това пътуване из буквите да се осъществи. Ако пътешествието ви е навън до непозната страна — да речем до Гърция, — тези чужди обичаи си остават вън от вас. Тези сиртаки, тези мастики, тези хора, които са толкова красиви и щастливи и толкова разумни по своему, независимо от това, че са бедни — те не са „ти", те не те застрашават пряко, тъй като лесно можеш да си внушиш, че всичко това е вън от теб и не те засяга. Оня грък, дето язди магарето, докато жена му тепа подире му, не си ти. Очевидно. Така че какво те засяга!

Написаната дума обаче е само метафора, знак, сим­вол и ти трябва да я преведеш в ума си. Можеш да я възприемеш само ако тя се запечати там и когато това стане, вече не можеш да си кажеш, че това е магарето на гърка, а не твоето магаре, защото запечатаната дума е запечатана веднъж завинаги именно в теб, а не от другата страна на улицата.

Магарето с този — както ние викаме — „турчин" женомразец отгоре му, разбира се, също не може да се пренебрегне, щом веднъж си го видял. Ти не можеш да извадиш образа на магарето от главата си по много причини, най-важната от които е, че осъзнаваш, че, така или иначе, дори да не ти харесва, това, което той прави, е част от теб. И ако го мразиш, това е, защото не ти се иска да признаеш, че една мъничка част от теб е също такъв „турчин" женомразец — не защото ти е повлиял

някакъв писател да мислиш така, а защото ти сам си мислиш като оня на магарето от време на време. И ти е неудобно, като си помислиш какво ще си кажат съсе­дите, ако те хванат, че си такъв „турчин" от време на време.

Това съпричастие с гърка на магарето, когото си видял, реално обаче е космическо съпричастие, то идва от това, че всички ние сме част от космическото съзна­ние, и ако някой греши, то става и наша грешка и недостатъкът на единия е недостатък на всички в извес­тен смисъл. Тоест този вид съпричастие е с това, което е вън от теб, с космоса и природата. Съпричастието с писаната дума обаче не е непосредствено съпричастие с космическото съзнание, не флуктуира на хармоничните кротки вибрации през вселенски дистанции. Съпричас­тието на думата е опосредено от автора. Той е подействувал като ретранслационна станция на вълните на всемира и запечатва истината за палавите ти мисли не в спокойствието на подсъзнанието ти, а директно в най-активната част на твоя мозък. Такова съпричастие отваря очи и ако в него има болка — боли. Затова са горили едно време книгите.

Ако искаш джунглата ти да остане вън от теб и само да си гледаш нещата от дистанция кое е добре и кое не, остави тези книги и тези разсъждения, и тези написани думи. Но ако прочетеш за нещата, които гледаш, те вече стават твои, стават осъзната част от теб. Това, което искам да кажа, е, че всичко, което прочетеш, и тъй и тъй е това, което и бездруго си знаеш. То е твоите собствени мисли. Но, от друга страна, точно това е и целта на литературата. Авторите слагат на книга мислите на чита­телите. Авторите са читатели на читателските мисли и ги слагат на книга, за да може читателят да ги прочете и да ги запечата в предния си мозък, в съзнанието си, в съ­вестта си, ясно и категорично. Тоест става дума за мис­лите, за които читателят не иска да знаят съседите. Не е важно как го правят писателите — дали провокационно или драстично, или меко, или с любов. Важното е, че когато ги сложат на книга — макар и вече осъзнати, без връщане назад, — тези мисли отново по свой особен начин дават минимален отдушник. Макар и наши, тези мисли все пак са сложени на книга. Написаното става обект. Джунглата на субекта ни пред собствените ни очи се обективизира и ни се дава възможност да вдигнем скалпела в ръка над самите себе си. Отново стигаме до същото — нашата вина става споделена вина, нашият мрак става споделен мрак, нашето слънце и любов ста­ват споделено слънце и любов. Но не защото всички сме съучастни във всемирното съзнание, а защото аз и ти, и той (като читатели) виждаме пред себе си с авторовата помощ недостатъците и добродетелите си, за да влязат в наше владение и наше управление.

И така стигаме до слагане на книга на една от най-ошашавените басни на нашия объркан мозък. Нека да я наречем баснята за Високия мъж.

*

Вие знаете и аз зная, и вие знаете, че аз зная, че това, което пише в първия учебник по география на сина ми, а именно че Северният полюс бил открит от негър и че основателят на Чикаго също бил негър — не е вярно. Първият от тези двама черни хора е бил много висок и много умен мъж. Изключително умен за черен човек от онова време, като се има предвид в какви лишения са живели черните тогава. Но колкото и умен и колкото и висок да е бил, той просто е бил член на експедицията на Пири,- т. е. просто е бил един от групата представители на различните етнически групи на САЩ, които Пири взел със себе си. Имало е и китаец, и ирландец, и евреин, и италианец, и поляк, и дори американски индианец. Те трябвало да символизират етническото разнообразие на Америка.



Черният, въпреки че бил слуга, не бил точно един от онези Матаяси с бели ръкавици и цилиндър, които след вечеря поднасят шерито на Пири и останалите бели чле­нове на експедицията със секстантите и компасите, но, така или иначе, не е открил нищо. Той просто бил един от изпълнителите на второстепенните роли от сценката за американското братство на народите. Така че един ден, когато Пири мерел на каква северна ширина са стигнали, помолили Матю да пробие дупка в леда за малко прясна вода за вечерния лагер. Матю отишъл на стотина метра, където му се сторило, че ледът е по-тъ­нък, а Пири, като свършил със секстанта, казал: „Момче­та, че ние сме стигнали бе! Северният полюс е някъде стотина метра на североизток оттук." И посочил точно там, където Матю пълнел вече кофата.

Разбира се, не е било точно така, но аз ви разказвам историята така. Изграждам точно този образ на цялата история. Образ, който трябва да покаже, че именно Пи­ри (което е съкратено за експедицията на Пири) стига първи на Северния полюс. И това е всичко. Ако беше отишъл за вода него ден един от ескимосите или — да речем — полякът на експедицията, това нямаше да значи, че поляците са открили Северния полюс, независимо от това колко важен може да е сега, като пиша тези думи, полският свободен трейдюнион „Солидарност". Особено за човек като мен, който избяга от комунистическия догматизъм. Вярно е, че свободолюбивите поляци в Полша имат нужда от каквато и да било подкрепа в борбата си днес, и ще е хубаво да намерим аргументи за това колко темел хора са, вместо да разправяме расистките полски шеги, които са толкова популярни в Америка. И вярно е, че и негрите, на които са гледали отвисоко, трябва да бъдат стимулирани с примери на свои будни събратя. Но това, което ви казвам за Матю, че не е откривателят на Северния полюс, не значи, че съм расист или че про­повядвам расизма. Точно обратното.

Помислете си. Аз се надсмивам на расизма с тази си басня, даже да е обърнат с главата надолу. Това, което казвам, е, че всеки черен наистина би могъл да открие Северния полюс. Само просто така се е случило, че не го е открил. Независимо от това, че в експедицията на Пири е имало черен член. Черните са могли да открият Север­ния полюс, ако са искали, само че не са искали. И точно тук е цялата работа: защо им е да го откриват? Какво от това? Някой да смята, че прави комплимент на Пири, ако каже, че играе баскетбол като доктор Джей или че танцува уан степ като Боджангъл, или че пее и свири като Сачмо, или че знае да си гушка и цунка бебето като Биг Мама Фло от Алабама?

Работата е там, че през XIX век между младите неси­гурни нации се беше развила снобската амбиция „да догонят" великите изследователи на големите империи. Нахлузваш един голф, нахлупваш си един лисичи калпак с наушници и това е достатъчно да станеш покоряваш британец или испанец, който открива извора на река Нил или Америка, за да предяви претенции „да ги присъеди­ни към цивилизования свят". Никой не го е интересува­ло, че Колумб не е открил Америка, а народите, с които Америка е пъкала, когато е стигнал до „Новия (уж) свят" и които са строили пирамиди и храмове, обшити със злато, за които Испания не е могла да сънува дори. Точно както Скот стига до Южния полюс, за да открие там палатката на Роалд Амундсен. И точно тук е шегата, че понеже и двамата са бели, венецът е даден на Амунд­сен, въпреки че ескимоси и какви ли не хора са бродили през всяка точка на планетата колкото си искаш пъти, и то назад и напред.

Представете си някоя мразовита зима през деветнаде­сети век и някакъв ескимос от Гренландия гони и гони кучетата през снега надолу по брега на океана и стига до Уолстрийт и го кръщава Но-го-гуна, което на ескимоски значи „Скалата, на която няма мечки". И записва в днев­ника си: „По дяволите, наистина диво място! Няма ни едно пеликаново яйце на брега, а за моржове да не говорим! А диваците са толкова звероподобни, че дори не искат да си търкат носовете с мен за добре дошъл."

Както и да е. Норвежците на Амундсен и американци­те на Пири наистина умирали от желание да си покажат запретнатите за път голфове на пеликаните. Разбира се, в човешкото съчувствие към тези, които според тях били по-малко надарени с мозък, американските изследовате­ли давали възможност и на черни да участвуват в експе­дициите им. Хубаво, но расистко! Да вярваш, че твоите ценности, че ценностите на твоята раса, на твоята циви­лизация са универсални и който не е с тях, трябва да положи всички усилия рано или късно да се добере до тях — това е чистопробен расизъм!

Деветнадесети век, столицата на САЩ. В неделя ба­щата и майката на черния пианист и композитор Дюк Елингтън се разхождали в райе панталони, фракове, малакофи, бели ръкавици, бастунчета и бонета нагоре-надолу по улица „М" в Джорджтаун. Както са правили всички огражданени негри във Вашингтон като бащата на Дюк, който бил чертожник в градския кадастър. Може би са си издърпвали косата да изглежда права. Може да са си боядисвали лицата със специална помада да из­глеждат светлокожи. С това се надявали, че децата им — дюковете, графовете и царете на джаза Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Кинг Оливър, няма да се прехранват с тази перковска черна музика от Нови Орлеан, а ще се издиг­нат нагоре в доброто общество, както им обещавали свещениците от техните църкви в неделя. И, разбира се, че е добре, че се давала възможност на тези хора да влязат в обществото и да се цивилизоват. Това е без­спорно добър пример на християнско милосърдие и го­товност да се споделя с по-малко щастливите това, което смяташ, че е най-добрата ти придобивка. Както е хубаво, че си се сетил да включиш негър и поляк в експедицията си до Северния полюс, но е расистко, и е тъжно, и е объркващо, защото излиза, че расизмът си има своеоб­разен християнски и хуманен аспект — а именно да ис­каш да разделиш богатствата си с по-нисшите от теб.

Работата е, че да вярваш, че тези, на които искаш да помогнеш, са по-ниско от теб, бездруго е расистко, и всъщност кому е нужно всичко това! Каунт Бейси е по-креативен пианист вътре в изразните средства на етничес­ката си негърска култура от всичките покрити с диаман­тени наметала бели Либерачи на Съединените щати, взети заедно. Това, което Либерачи дава като пианист, е достъпно за всеки голям европейски пианист. Но при Бейси всичко е ново: бравурните пасажи по клавиатура­та, петте различни „инструмента" в петте пръста на лява­та ръка, всичко е ново в начина му, по който изгражда сладката какофония, наречена джаз.

Може би единственият пианист, градящ на етническа основа, който е бил креативен колкото него, е полякът Шопен. Аристократ. Просто роден в някакво село край Варшава. Поразява Париж двадесет години наред с пиа­ното си. Но понеже не е черен, кой би се осмелил да каже за него: „Бедният тъп поляк! Как не е имал късмет да се включи в една от онези полярни експедиции да чупи леда за великия господин Голф На-кутийки."



Такъв сладък поразителен свят е светът, в който живеем, като стигнеш дъното му. Всички добри неща са направени от глуповати дребни лоши неща и всички лоши неща произлизат от миниатюрни ситни добри не­ща, и няма никакво значение в каква посока искаш да направиш напречен разрез на цялата работа. Резултатът ще & все един и същ.

Парадоксално е, но не по-парадоксално от парадок­сите на математиката. Гръцките мъдреци колко са спо­рили по това дали летящата.стрела във всеки безкрайно малък откъс от време заема определена фиксирана точка в пространството, или не, и дали тогава движението й не е механичен сбор от безброй много точки на покой, което е абсурдно! Но как иначе би могла да се придвижи в пространството стрелата, ако не заема последователно различни определени „места". Не е нужно човек да е особен математик, за да му е ясно, че кръгът всъщност е многоъгълник, броят на страните на който е безкрайно голям. Толкова много прави страни, че се трансформи­рат в една крива!

Помислете си. Няма нищо по-расистко от това да кажеш на някой черен: „И ти може да станеш бял някой ден!" Все едно да кажеш на най-големите поети със запи­сани текстове -на света — червенокожите Ситинг Бул (Седящия бик) и вожда Сеатъл: „И вие можете да станете поети, велики като Бродски, някой ден." Ужас! Но в същото време, ако изкажеш същата мисъл по по-сдър­жан начин, като например: „Вие бихте могли да направи­те всичко, което белите хора са могли да направят някой ден, ако искате да го направите. Но аз, белият човек, не искам да ви кажа, че трябва да го правите, ако не чувст­вувате, че ви се прави!" — тогава нещата са съвсем други. Тогава правите на ръбатата ти фигура са така раздробени и омекотени, че тя се превръща в истински кръг. Такава мисъл не е расистка, а е край на расизма. Така казано, се отваря вратата за всяка раса да стане част от човечеството по начин, който намерят за добре членовете й. Тази концепция за нещата елиминира ръба-тостта на предишната постановка. Да направиш това или онова, вече е въпрос на личен избор, а не задължително издигане на ниската раса към расата, която стои по-горе. За разлика от нашето модерно мислене шаманистичното мислене на Ситинг Бул и вожда Сеатъл нямат каквото и да било понятие за по-голям поет или по-висо­ко ниво на цивилизация, така че за тях няма проблем в това едно племе да се състои от повече вождове, откол­кото обикновени индианци, факт, който е постоянен из­точник на подигравки сред белите хора, за които ръбатостта е от решаваща важност и за които квадратът е най-съвършеният кръг.

Прочутият шаман на племето су — Черния Елен — казва, че се видял възкачен на централната планина на света, на „най-високото място" — както се изразява той, — и там имал видение за свещения начин, по който светът се движи (в същото видение той провижда и унищожава­нето на своята нация). След като споделя това обаче, той дълго се замисля и пояснява: „Само че централната пла­нина е навсякъде."

*

И сега нека ви разкажа една история за един герой.



Госпожа Мижвински беше преподавател по англий­ски език за чуждестранни студенти в Американския уни­верситет и един ден някой звъни по телефона в учител­ската стая и иска да говори със сина на вожда Круна Брамуна от ЦАОНСИ (Централната африканска обеди­нена народна социалистическа империя), който е вождът на едно от най-важните племена, състоящо се от един-два милиона брамунци. И пак не беше точно така, но аз ви разправям тази история по този начин, защото аз съм разказвачът и си разказвам както си искам.

Човекът каза по телефона, че въпросът е спешен и че Круна младши трябва да се обади веднага на баща си в Африка. Младшият Круна бе студент на госпожа Миж­вински и бе отишъл в студентското кафене за обяд. Така че тя звънна на касиерката в кафенето и й каза, че търси Круна младши, и касиерката й отговори:

— И как изглежда той, мила моя!

Сега! Круна младши беше син на вожд и носеше всички отличителни царствени белези, с които младите хора в Африка обичат да се кичат и с които са се гордели през вековете. Беше изключително висок, красив, с много тъмна кожа — почти син от чернота. Устните му бяха изкуствено раздърпани да са по-големи още от бебе. Имаше две декоративни лъвски драскотини на бузите си и ред зелени татуирани петна на челото, както и големи дупки в ушите. Не носеше царствените си кости в тях, защото съветниците на баща му бяха чували за чувствата на американците по защитата на живата природа и го бяха посъветвали да ги остави, докато е в Америка, в Народната империя. Така че госпожа Мижвински отго­вори:

— Ами... Не знам, да ти кажа...

Като либералка и антирасистка тя не можеше да спо­мене ни един от белезите на Круна, които го отличаваха като черен африкански престолонаследник, изпратен да извърши подвиг за народа си през океана. Политическа­та й индоктринация я караше да се преструва, че не ги забелязва, че просто ги няма, за да „му даде шанс" да напредне. Работата е там, че според нея по-нататък пле­мето на Круна младши трябваше да го е срам от тези дупки в ушите. Не й минаваше дори през ум, че тези дупки и костите в тях го бележат ясно като принц, така че всеки веднага може да забележи кой е принцът и в най-гъстата тълпа и да го повика, ако е нужен на вожда при извънредно положение. Тя един вид му правеше услуга, като се преструваше, че вижда пред себе си на­пълно развит нюйоркчанин от Манхатън.

— Там ли си още, миличка? — попита черната каси-ерка от другата страна на жицата.

— Да — каза Мижвински. — Да! Ама как да го опиша... Висок е така!

— Всичките са високи, миличка! Съжалявам, но тряб­ва да затворя телефона, че опашката е голяма.

И така Круна младши не получи съобщението, не разбра, че има преврат, не хвана самолета обратно на­време, не стана император на Обединената социалисти­ческа народна империя. И как мразеше, да знаете, госпо­жа Мижвински за нейния расистки антирасизъм, и как го ядеше отвътре, докато убийците на баща му не го доко­паха и не сложиха край на мъките му веднъж завинаги с един десеткилограмов топуз по главата. Ако беше по-смекчила расизма си само леко, само мъничко, ако беше казала: „Нали се сещаш, той е един от африканските ни студенти, син на някакъв важен вожд, изглежда малко особено и нали се сещаш!" — касиерката тогава би се сетила за кого става дума и би го извикала, и ръбатостта на цялата история щеше да се заглади и всичко да се успокои и закръгли.

Но тя си е екстра. Мижвински. Обичам я. Което значи, че мразя ъгловатостта й по омекотен начин.

*

Както обичам и вас. Както и вие ме мразите в нашата взаимна ограничена ъгловатост.



Като оставим настрана цялото това остроумно гримасничене, трябва да признаем, че Круна е един афри­кански Одисеи. Или може би Тезей. В един бързо проме­нящ се, застрашителен свят, където е нужно коригиране на старите пътища, по които се стига където трябва да се иде, и да се намерят новите пътища за оправяне на житейски важните неща.

Честта на племето му беше унищожена от чужденци. Старите начини на живот бяха дестабилизирани и глав­ният шаман на племето беше имал видение за това какво трябва да се направи. Така Круна беше изпратен да извърши своя геройски подвиг в Америка да донесе Златното руно на съвременните знания за традициите и обичаите на Запада, да спечели влиятелни приятели сред чужденците, да изложи враговете на народа си и пре­стъпленията им пред света и чак тогава да се върне у дома като нов човек, като герой, който вече ще знае как да промени съдбата на народа си и как да върне стабил­ността и щастието, които са им нужни.

Той не беше просто висок човек, включен в нечий чужд геройски подвиг, в рамките на който да стане из­вестен като барунски дивак, получил възможност да се цивилизова. Той беше истински герой със своя собствена мисия на герой и като много други преди него беше убит от най-лошата и най-могъща магия на едноокия великан, наречен Западен антирасизъм, който обръща всичко нао­паки — дори магията, слагаща печат върху героя, за да изглежда като карикатурна отрепка.
ЗА СИГУРНОСТТА И ЕКСПАНЗИЯТА

Ноември 1979 г.

Много ми се иска да споделя това с вас. Избягах от източноевропейския догматизъм с надеждата да намеря спокойствие в свят, в който преобладават рационалното, деловото, както и широтата на възгледите. Поради това западният догматизъм не ме радва.

Отне доста време, докато разбера как, общо взето, работи той. И това стана, като надникнах в начина, по който се развива тук една тема, която ми е близка като на емигрант от Източна Европа. Ето как стана това. Трябваше да пиша отзив за едно важно проучване на Конгреса на САЩ и докато се запознавах с него, останах поразен от това, че то проповядваше исторически детерминизъм — т. е. най-отвратителния грях на Сталиновия догматизъм, според който независимо от усилията на който и да било бъдещето на света е в комунистическия ред. Проучването, с което се запознах, рисуваше същата детерминистична картина, само че с обратен знак: според него нямаше съмнение, че всяка култура и всяко общест­во трябва да изминат пътя, по който е минал Западът, и по този начин рано или късно всички ние ще стигнем до някакъв си определен всесветски ред.

Специалистът, който е писал проучването, наистина ли вярва в това? — се питах. Без друго аз исках да живея, както живеят хората на Запад, и авторът на проучването иска същото, но откъде-накъде това да значи, че всички останали го искат? За другаря Сталин беше ясно защо. Отговорът му беше: „Защото никой не може да спре колелото на историята." Уви! Студията на професор Хуелан върху съветската дипломация също се облягаше на аргумента за „неизбежния ход на колелото на историята".

*

Съветските цели същите ли са като целите на Запада? Този въпрос е бил задаван толкова много пъти, че поста­вянето му и в книгата на Хуелан не е за учудване. Това, което беше за учудване, бе, че проучването бе направено от Изследователската служба на Конгреса, което му да­ваше тежестта на официален документ. Да го кажем нап­раво — то показваше как тази най-напреднала, най-раци­онална и най-индустриализирана страна разсъждава по въпроса.



И така — първата глава на тази книга от 600 страни­ци описва схващанията за дипломацията от съветска и американска гледна точка и завършва със заключението, че съветската дипломация постепенно се придвижва към търсенето на международна сигурност. От това излиза — според думите на Хуелан, — че „има надежда да се стигне до съвпадане на общите интереси, по което да се преговаря".

Останалата част от книгата се опитва да подкрепи това твърдение с огромно количество исторически факти. Хуелан казва, че дипломацията се е родила в Гърция, отраснала е в Рим и е достигнала зрелостта си в Западна Европа. Той твърди, че тя преди всичко е инструмент за изглаждане на недоверието и за омекотяването на враж­дебността. Според него всичко това се прави в името на взаимния интерес и стабилното „цивилизовано общест­во". Картината на Хуелан е ярко евроцентрична. Руската дипломация влиза в нея на сравнително по-късен етап, за да се присъедини към общата тенденция. Много малко или по-скоро нищо не се казва по това, че към въпроса може да се подходи полицентрично, и поради това той почти нищо не ни казва за много по-старата ориенталска дипломатическа традиция, приета и развита в Македония (по времето на Александър Велики), която по-късно фор­мира византийската дипломация. По същия начин бук­вално нищо няма за тактиката на Венецианската репуб­лика, която формира ранната ренесансова дипломация на Европа.

Значително по-важна е още една пренебрегната от Хуелан школа и това е школата на близкоизточния идео­логически „морализъм", който — заедно с някои други влияния — слага дълбокия си отпечатък върху марксическата дипломация. Според тази школа не трябва да се преговаря или да се проявява честно отношение към „лошите" и всяко средство те да бъдат унищожени в рамките на моралното задължение те да бъдат премахна­ти е позволено. (Между другото ориенталският „рицарс­ки" код съветва самураите да предпочитат нападение срещу „лошия" откъм гърба, като по-ефикасен начин на рицаря да изпълни дълга си към „добрия" си господар. Взаимна сигурност — как не!)

Така или иначе, Хуелан остава напълно убеден, че съветската дипломация е част от едно единно историчес­ко развитие от по-несъвършеното минало към съвърше­ното настояще, и настоява, че Западът сега трябва да е готов да се довери (макар и внимателно от началото) на руснаците в името на върховния интерес на световния мир и стабилност.

Навремето имаше една шега между творците, които живееха под терора на задължителния социалистически реализъм, че ако трябва да се направи портрет на гърбав, куцащ, едноок диктатор, художникът трябва да го нари­сува в ловна сцена: с едното око затворено за прицел, както е приклекнал за стрелба. Като вземе подходящ, ограничаващ видимостта ъгъл на зрение, художникът по този начин успява да скрие недостатъците на портретувания, като все пак остава верен на детайлите. Боя се, че доктор Хуелан ни предлага изследователския еквивалент на ловната сцена. Като избира внимателно своя ъгъл на зрение, той не казва на читателите, че руските дипломати поставят собствените си идеологически интереси много високо в скалата на мотивировките си (толкова високо, че понякога дори рискуват сигурността на държавата, за да ги задоволят)." Той не казва, че те са способни да проявят поразително политическо дебелоглавие.

Един от основните наръчници на ориенталската дип­ломация е санскритският текст от първи век, озаглавен „Артхашастра". Този малко известен труд има две от­делни глави за подходите към опонента. Едната е за това как да се постъпва с по-силен опонент, а другата е за съвсем различните методи, които трябва да се прилагат към по-слаб опонент. Този подход принципно е по-бли­зък до руската школа на дипломация, отколкото — да речем — принципите на Хюго Гротиус за справедлива международна организация или на Ришельо за взаимна сигурност.

По време на преговорите в Брест—Литовск (1917 — 1918) например русите вярваха, че са по-силни от Запада поради очакваните работнически революции в Европа, и бяха сравнително агресивни. По времето на Сталин те се чувствуваха по-слаби и се пренасочиха към мирни дого­вори и пактове за приятелство. В края на петдесетте години, в резултат на постижението със своя „Спутник" и успехите на националноосвободителните движения в Третия свят, те отново се почувствуваха по-силни и съот­ветно се преориентираха по пътя, довел до берлинската и кубинската криза. Едва ли е нужно да се казва, че през седемдесетте години на този век те се перчеха с мускули­те си много енергично, а с упадъка на икономиката им през следващото десетилетие изгря нова ера на „взаимно разбирателство".

В книгата на Хуелан има само една страница за начи­на, по който руснаците водят преговори с по-слаб опо­нент. Ако би поискал Хуелан, лесно можеше да събере информация по този въпрос от шведски, финландски, латвийски, украински, татарски, турски, туркестански, ирански, китайски, балтийски, полски и други източноев­ропейски дипломатически източници. Авторите на тези източници (наистина дипломати от европейската тради­ция в по-голямата им част) биха могли да предложат хиляди и хиляди страници с факти за другия, премълчан от Хуелан, „профил" на съветската дипломация и поли­тика.

Проучването на доктор Хуелан е много заблуждава­що. Руската дипломация не е дипломацията на някакво си бебе или дори детенце, протягащо пухкави ръчички към стабилността на западните „възрастни". Тя е по-скоро едно от напълно развитите и изтънчени изкуства на азиатската и източноевропейска цивилизация, наследни­ците на която в момента просто се е случило да бъдат между по-малко имащите. И това изкуство съвсем не е примитивно и наследниците му нямат намерение да при­емат западни методи в една област, в която много често са показвали убедително превъзходство. Това изкуство е различно от дипломацията на Запада и този факт просто трябва да се приеме и да се проучи, и да се разбере добре, ако искаме да изпълним задачите си през идващо­то десетилетие.

Отзивът ми за книгата на Хуелан бе написан преди десет години. Историята опроверга ли ме? Като се има предвид процесът на „перестройка", Съветският съюз на­истина ли е достигнал до нивото на това, което Хуелан нарича „цивилизовано поведение"? Издигнали ли са се съветските хора до нашето ниво? Или пък преустройст­вото е друг съветски трик, целящ да ни разоръжи?

Разбира се, преустройството е искрено усилие да се прекрои старата съветска система. Разбира се, съветските ръководители са готови да намалят въоръженията си, да въведат елемента на пазарна икономика в Съветския съюз и Източна Европа. Разбира се, че искат да стимули­рат гласността. Но защо това да значи, че са стигнали до принципите на Гротиус и Ришельо в дипломацията в неизбежния си път да догонят нас — стоящите по-горе.

Ръководителите на Съветския съюз нямат никакво съмнение (колкото и да грешат), че тяхната система е по-добрата, и са горди с това, че тръгват по нов път към модернизация и индустриализация, при което рационал­ните и научни решения ще бъдат изпълнявани от най-подготвените експерти, без да се играе скъпата и празна игра на „броене на носовете" (парламентарната демокра­ция). Те са изтъквали многократно, че системата за брое­не на носове открито е отхвърлена на практика в една от най-свободните страни на Запада — Съединените щати — от половината от гласуващото население, което демонст­ративно се отказва, от правата си да участвува в изборите за народни представители в законодателното тяло на републиката. Според така наречената „перестройка" източноевропейците и съветските граждани ще имат въз­можност да изберат по-добрия от двама специалисти за едно и също място в законодателните тела, а не измежду представители на друга партия или идеология.

Процесът на „перестройка" е постановен отгоре от управляващата комунистическа олигархия, която призна­ва, че начинът, по който са се въртели колелата на съ­ществуващата система, я е отслабил. От друга страна, така наречената „гласност" (отвореното признаване на грешките на системата, допуснати в миналото) не е ре­зултат на толерирана обратна връзка между народ и управляващи в съветското общество, а механизъм, въве­ден от съветския ръководител Горбачов за контролиране и контрабалансиране на евентуалните опити на съветска- . та бюрокрация да забави процеса на реконструкцията. На дело цяла армия хора е мобилизирана с готовност тя да бъде хвърлена срещу бюрократите, ако се опитат да извършат преврат срещу преустройството. С една дума, подобряването на икономиката всъщност означава за­силване на съветската власт; намаляването на въоръже­нията означава спестяването на огромно количество на източници за подобряването на икономиката; а искрено­то признаване на грешките означава мобилизирането на масите за преустройството срещу съпротивата на бюрок­ратите. Какво общо има всичко това с парламентарната демокрация, натрупването на частен капитал, политичес­ките свободи, свободния бизнес, западната индустриали­зация и пр.? Нищо!

Кандидатът за президент на САЩ Дукакис каза по време на дебата си с вицепрезидента Буш на 26 септемв­ри 1988 г., че Съединените щати имат 5% от населението на света, но се радват на 50% от нелегалната консумация на наркотични средства. Това е страничен продукт на системата на свободна конкуренция и на светостта на правото да се избира индивидуален стил на живот на Запад, и Съветският съюз непрекъснато използува този факт между редицата други аргументи, защитаващи по­зицията му, че няма нужда да следва западния път за модернизиране и ще се придържа към марксическия си съветски път.

Ние не обсъждаме тук дали наистина ще успеят да се модернизират в рамките на своята идеология (което ня­ма да стане). Точно както не обсъждаме дали Съединените щати ще успеят да намалят нелегалната консумация на наркотици в рамките на системата на индивидуали­зъм, която с модернизирането оставя все по-малко въз­можности на индивида да се изяви (въпреки че ще ус­пеят). Ние просто изтъкваме, че по света има огромно разнообразие на ценности и доколкото става дума за социални и политически доктрини, доколкото става дума за индивидуален стил на живот, религии или идеологии, няма никакви доказателства, че се сближаваме на поли­тическо или идеологическо ниво (слава Богу!), нито пък че има само един път, който ще бъде следван от всички и по който едни са просто по-напред, а други по-назад.

Всъщност ние СМЕ едно. Но не в религията, идеоло­гията, политиката и пр. Ние сме едно дори сега в подсъзна­нието на общите си грешки и постижения и няма значение към коя религия или обществена система принадлежим и как се мразим, и как се боричкаме помежду си.



Ние чувствуваме универсалното съзнание в себе си, ние усещаме Бог в себе си: бели и черни, западняци и ориенталци, и в объркването си смятаме, че доколкото Той е с нас, Той не може да бъде с друга група, която е толкова различна от нас, и че щом другата група не е като нас, „намиращите се в единство с Бога избраници", тази друга група трябва да е от адепти на дявола.

Не зная как се е дошло до това нелогично заключе­ние. Не зная как сме стигнали до инфантилната предста­ва, че Бог е само на едно място, и как сме повярвали, че Господ всяка вечер слуша политическите ни дебати, за да реши кого да избере за свой човек, като по този начин бележи всички останали като предатели и слуги на дяво­ла. Напълно съм убеден, че Бог няма телевизионен пре­давател и не се интересува от това дали самолетът на Буш бил свален през Втората световна война, което до­казвало, че ще стане добър президент, нито пък от това дали Дукакис бил член на ЕЙСИЕЛЮ (Американски съюз за граждански свободи). Сам Той, Бог, е бил сва­лен и е член на АСГС, и на Ку Клукс Клан, и е едновре­менно с това японецът, който е свалил Буш, и е мен, и е теб, и е зеленчуците, които ям, и дрехите, които нося.

И хем обича зелена салата, хем пада върху чинията, когато говоря с отворена уста.

Може и да не е така. Може всички тези примитивни религии и митове да нямат никакъв смисъл. Може да е умно да унищожаваме атмосферата и горите си и да оставим децата си без вода за пиене и кислород, като пердашим нататък по единствения път към модернизаци­ята, по който крачим, откакто сме хвърлили глупавата шаманска космогония на келти и американски индианци, на африканци и азиатци.

Но ако ще е така, защо още я държим жива, макар и подсъзнателно? Защо все още казваме: „Я се махай отту­ка!" и „Бягай се бе!", когато искаме да изразим: „Спри да правиш това!" и „Стига си говорил така!", като че ли още вярваме, че единственият начин да се сложи край на някой процес е да се придвижим, да „отлетим", да „оти­дем" на друго място, в друг свят, в друго, паралелно на това тука пространство, където нещата стават по друг начин — както е според шаманската космогония. Да не би ясновидецът, бардът, превъплъщаващият се магьос­ник да са още живи в нас? И защо? Не сме ли надживели шамана в нас през последните две хиляди години на толкова славни постижения по линия на рационализма? Кой или какво го държат жив в нашето подсъзнание?



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница