Книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от миналото ни, която ни съпровожда



страница3/12
Дата01.02.2017
Размер2.74 Mb.
Размер2.74 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

МЕЧТАЯ СИ ЗА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ЧОВЕК

(Отворено писмо до Барух Спиноза)

Пак прочетох твоята сентенция за демокрацията — може би за десети път — и мисля, че започнах да я разбирам.

„Демокрацията дава най-големи служебни привиле­гии на най-големите ласкатели."

И не е ли вярно наистина, че премахнала самодържавието, демокрацията дава властта в ръцете на чиновни­ците; на многото чиновници вместо на единия владетел. На фелдфебелите, които са близко, вместо на царя, кой­то е далеч. Даже — защо да не го кажем направо — дава власт на всеки, голям и малък, да контролира всяка твоя стъпка, да интерпретира и да иска обяснение за всеки твой мотив и намерение. И не е ли вярно, че тази близост с ежедневната власт прави човека несвободен и че единс­твеният начин да се освободиш от ограниченията, нала­гани от чиновника/дребосъка, и да получиш каквото и да било е да му угодиш, т. е. да станеш зависим, т. е. несвободен? И не е ли вярно, че далеч преди демокрация­та средновековният човек никому не е трябвало да се усмихва?

Да, Барух, съгласен съм с теб, че средновековният човек е свободен.

Той си крачел за където и да е тръгнал и си пеел, и това е значело само, че пее. Хората тананикали песента му зад него и това значело само, че тананикат: „Изгрява слънцето..." Това били думите на песента му и това не значело, че понеже била песен на Джан или Йоан, той не бил православен и трябвало да го изгонят от страната като проповедник на „секта" или че бил християнин и трябвало да го пребият с камъни. И това не значело, че понеже била песен на Павел, той бил я империалист, я враг на народа и трябвало да бъде хвърлен гол в снеговете на Колима или в клетката на лъвовете. Той просто пеел и това значело само, че пее, и нищо друго.

Той си свиркал по пътя и това не значело, че свирел, за да прикрие тухлата зад гърба си, с която искал да те прасне и да те ограби, а просто, че си свиркал, и нищо друго.

Той искал да люби онова там момиче и това не значело, че е мръсен мъжки шопар, а че просто не може­ло да му излезе от главата колко всяка фибра на тялото и мозъка му искат и искат да намерят пътя си между краката й и да слязат и влязат където им е мястото и там, ако ще, да се мре. И нищо друго.

Той изнасял сушените си фурми и гроздето си, и наровете си и слагал своето кехлибарено и червено петно в дивната картина от цвят, песен и крясък на среднове­ковния пазар да се пазари и да продава, и това не значе­ло, че е алчен спекулант, капиталист или кръвопиец на народа, а че просто е изнесъл стоката си на пазара.

Жълт, червен, черен или бял, юдеец, будист, друид, християнин, той просвал черджицата или хасърчето на религията си насред пазара, кой когато му бил часът за молитва и кой накъдето трябвало да обърне чело, като се моли, и това не значело, че иска да отклони умовете и сърцата на поданиците на местния принц от тяхната си религия, а че просто отдава почит към своя си Бог.

Да!


Мечтая си за средновековния човек, защото крайната цел на поведението му е било щастието. И щастието значело само присъствието на приятното и отсъствието на болката и не значело нищо повече от това.

Да! Приятното просто било преходът от един по-до­лен стадий на съвършенство към по-голямата сила и увеличаването на силата. А силата била просто човешка­та добродетел, видяна отвън, и не значела нищо повече от това, защото добродетелта е силата или по-скоро способността в действие и не значела нищо повече от действие за постигането, за осъществяването.

И темелите, т. е. основите на добродетелта, не били нищо повече от усилията да се поддържа това, за което казваме „да си", да бъдеш". И щастието на човека се съдържало в способността да се осъществиш и нищо повече.

— Понякога — както казва последният средновековен човек в нашия модерен републикански и демократически свят Хенри Торо (уви, не си го чел), — понякога, като се лутам просто ей тъй край езерото Уолдън, преставам да живея и започвам просто да съм.

Да, Барух, мечтая си за средновековния човек и него­вото просто „да е", т. е. благодатната му позиция „да бъде", т. е. просто да обитава немаркираното пространс­тво между демокрацията и тиранията, просто да крачи през проблемите на деня, както титаните преминават през градски стени, и да гледа как се движи пръстът на Всевишния, докато пише историята на човешкия род върху водите.

И те виждам, Барух, как лежиш наказан за мислите си по лице на прага на синагогата, да те прескачат право­верните ти съграждани, докато ти дойде умът в главата; благодаря ти за дебелоглавието; благодаря ти, че си записал видението си, за да открия, че не съм самотен.

Мечтая с теб за средновековния човек; сънувам как намираме начин да населим празното пространство меж­ду тиранията и демокрацията; как намираме вратата за там; как търсим магическата дума, която ще я отвори. Мечтаех си аз тази си мечта, докато лежах наказан по очи пред храма на тиранията, ще я мечтая, докато лежа наказан по очи и пред синагогата на демокрацията.

Обичам те.


ПИСМО ДО КЛИМБО ЗА СЕЗОНИТЕ

Сезоните биват два вида: мъжки и женски.

Не бе, шегувам се! Само опитвам машината, преди да се съсредоточа. Сезоните, разбира се, са два вида: естествено-исторически и социални.

Естествената история сега не се учи, но то беше наука за сезоните. За кръговратите. За естественото възпроиз­веждане. Някъде зад цялата работа с нашия живот някак си се чувствуваше, че има някакво дълбоко послание за смисъла на нашето съществуване, някаква телеграма, буквите и думите на която ясно се виждат, но смисълът още не може добре да се интерпретира. И ние учехме в училище тези букви, тяхното начертание, честотата, с която се появяват, ритъма и звученето на повторяемостта на звуците и графичните знаци на живота: като музика, ясна, разбираема, и все пак не можеш да я наредиш в логични изречения.

Учехме го и го виждахме всеки ден около нас. Лис­тата отделяха кислород през нощта и животните го превръщаха в енергия, ядяха и отделяха въглеокис, който-пък растенията приемаха през деня и заедно със слънчевата светлина го превръщаха в нови листа. Ри­бите ядяха планктона, лисиците ядяха рибите, хората избиваха лисиците, взимаха кожите им да се топлят, труповете на лисиците се преработваха от бактериите, ставаха на почва, на нея се хранеха треви, ядяха ги агнета, хората убиваха агнетата за кожите да се топлят и така нататък — завити с кожите, отиваха по на север, където убиваха по-големи животни, а водата се изпаря­ваше, дигаше се в студените слоеве на атмосферата, концентрираше се в тежки капки, които падаха като дъжд, горите ги усвояваха, изпаряваха ги и така ната­тък до безкрай.

А сред всичко това ние бяхме деца и играехме, и правехме бели, никой не ни се караше, защото прили­чахме на бащите и майките си и без да знаем, правехме същите бели, каквито те са правели някога, така че те знаеха точно кога ще спрем и ще хукнем подир моми­четата; и тогава настъпваше пълен бяс, раждаха ни се деца за наш ужас, гледахме ги като ударени с мокър парцал как плачат в люлките си и изведнъж виждахме, че бабите и дядовците ни са били точно като нас, а майките ни слагаха забрадки на 24-годишна възраст и само се усмихваха, и готвеха, и се смееха помежду си, ходеха на лозе с едни шарени кабриолети, после наши­те съпруги се качваха в кабриолетите, а майките ни — вече тихи баби — се въртяха с децата ни около печката в кухнята, разказваха им колко сме били луди, заговорничеха с тях и прикриваха щуротиите им, после ги погребвахме.



Леля Кута готвеше пълнени чушки на погребенията, децата се гонеха ту в стаята, с ковчега, ту на двора и не спираха; после деляхме чергите и чиниите, и парите, ако има, и децата ни се женеха, раждаха им се деца и изпада­ха в паника, а ние вече си пикаехме в калеврите и само им се подсмивахме, защото — какво знаеха те; после и те се подсмиваха й ни чакаха да умрем, за да си разделят чергите, и така.

Социалният кръговрат обаче е функция не на вечното в живота на човека, така както идва с генетичната перфо­карта от утробата на майката, а на социално изградените стресове, образи, хипнотични, халюцинни сигнали, из­градени от обществото в мозъците на царе, папи и пат­риарси, които да служат като корекционни кодове на чисто биологичното поведение. (Греховно е, да речем, да натегнеш жената на съседа, защото няма да се знае дали съседът храни своите деца, и тогава ще загние семейство­то, което обществото с толкова мъка е изобретило, за да кара и хилавите да работят, да трупат богатства и да принасят блага на първенците и на обществото.) Тоест .тези халюцинни сигнали, че ще гориш в апокалиптичен огън, ако подърпаш големите млечни белези на съседка­та — диктуващи общественото поведение, — служат на това в изменящата се социална среда (която се променя по-бързо от биологическата) да се намерят и наложат щампи на поведение, които да осигуряват по-обилен, по-перспективен, по-обезопасен социален живот.

И както е при всеки кръговрат, веднъж отделеният важен елемент започва да се самовъзбужда, да се култи­вира, да акселерира. Както в биологичния цикъл сърцето на буката расте с растенето на кората, така и тук, да речем, естественият инстинкт за саможертва към членове­те на семейството (което ще рече поколението ни — т. е. по-перспективно биологическо АЗ) се превръща в дълг към вожда, който уж съчетава всички добродетели на твоята група и който уж гради бъдещето й. Предпочита­нето на младостта се превръща в бягство от старостта. Запасяването с храна се превръща в култивирането на трупане на предмети на лукса. Борбата срещу смъртта се превръща в налудничаво отричане на смъртта. И, разби­ра се, колкото по-слаби са социалната организация и социалният кръговрат на една култура, толкова по-запа­зен е в нея естественият кръговрат на житейските сезони; и обратното: колкото по-мощно изградена е тя в социа­лен смисъл, толкова по-силни са поведийните й халюци­нации.

И най-страшното е, разбира се, че за да може да функционира ефектно социалната халюцинация, трябва да замъгли реалността, трябва да заличи детайлите, да насочи светлината на съзнанието в една-единствена точ­ка, която да добие пробивната сила на лазерния лъч. Трябват й икони, които да символизират в една схема­тична рисунка многослоевата реалност на това, за което става дума. Така например фактът, че във всички хуманизиращи елементи на човешкото поведение, че в основа­та на моралното поведение стои биологическата готовност да се защити собственото поколение, като част от рода, като част от човешкия вид, като част от живота, като част от кръговрата на живота се изражда в култ към Човека. Съхранението на Човека. Емоциите на Човека. Характерът. Личността на Човека. Щастието на отделния Човек. Или антропоцентризмът, върху който е изградена нашата рационалистична цивилизация.

Но виж колко абсурден е от гледна точка на този принцип (залегнал в основата на нашата рационална цивилизация) естественият кръговрат и неговите естестве­ни ценности. Излиза, че да си дете, е да си слабият, недораслият човек. Да си стар, е умиращият човек. Да си беден, е неосъщественият човек. Да си сакат, болен, сла­боумен, е да си губещ човек. И ето че родителите са недоволни от децата, че не са възрастни, а децата са недоволни от родителите, че стареят, погрозняват и гу­бят остротата на ума си. И родителите слагат децата си в пансиони, а децата — родителите си в старчески домове. И така постепенно идва сегашният, един-единствен сезон на живота ни, който се изразява в омразата на всеки и всички към всичко и всеки.

Защо разказвам цялата тази работа? Защото, въпреки че сме свикнали да мислим с мозъка си и смелостта на цялата си същност, че това е то — Човекът, отделният човек в максималната му реализация на зрял, умен, блес­тящ мъж и неговото щастие трябва да бъде над всичко, — дълбоко във вибрациите на костния си мозък чувствува­ме красотата на естествения биологичен кръговрат и не знаем на какво да вярваме. Защото сме по средата. Просто е било, когато човечеството е било разделено, грубо казано, на две цивилизации: кажи ги Източната и Западната — Европейската. Работата е, че по историчес­ки причини нашата област, медитеранската област, е залята от ценностите на ориентализма чрез Византия, Венеция, арабите на Пиренеите, турците във Виена и пр., и пр. И сега накъде сме ние, балканските емигранти на Запад, изкачили се на ръце по бобения филиз до върха на Айфеловата кула, а пъпът ни още вързан в Чифте кафене в Демрем дере в Мала Азия.

Живеем и тук, и там, и ни тук, ни там. Гравитираме към две цивилизации: Източната и Европейската.

Добре! Европейската цивилизация почива на принци­па, че щастието е в земния живот и целта на живота е щастието на отделния човек. Но всяка цивилизация, в качеството си на система за съхраняване на живота в определен ред, има да решава основното противоречие на самия живот — неговата крайност. И тя интерпретира тази своя основна задача според традициите си. Римска­та култура разви принципа: „Memento mori!" („Помни смъртта!") Англосаксонската култура е на другия полюс: „Never discus casualties!" („Не забравяй смъртта!" и „Не мисли за смъртта!"), обаче и двете сведени до едно: Смъртта е абсолютно извън живота... Живей сега, че после нищо няма (Рим)... Изключи я от съзнанието си (Англия)."

За да запази гражданина си от нихилизъм, цинизъм и апатия, Рим развива културни ритуали, внушаващи на човека неговата власт над смъртта. Съзнанието за стихийността на смъртта се изгонва чрез внушението, че човек може да предизвика смърт по своя воля (mors valuntaria), че смъртта е в негово владение. Самоубийст­вото на интелектуалеца се издига в култ (consciscere sibi mortem). Зрелищата на масите започват да се градят на масови екзекуции: горене на живи хора, разпъване на кръст и пр., при които човешката воля нарушава по най-необуздан начин естествения цикъл на биологичния кръговрат. Човекът, сенатът, тълпата, императорът ста­ват силата, владееща над смъртта — не стихийната при­рода. Гладиаторските игри се състоят в това, че лековъоръженият професионален убиец роб коли пред очите на публиката страхотно въоръжените, огромни, свирепи ка­то животни роби жертви. Техният шанс да победят е колкото на мене и на тебе да напердашим Мохамед Али, но когато се случи да повалят някой любимец на тълпа­та, идва най-важният момент. В нейна воля е — и тя я внушава с истерични крясъци към императора, който е на централната трибуна, дали победеният да остане жив, или не. И това е реално — решението й да даде или да отнеме живот. С едно навеждане или вдигане на палеца на императора нейното желание се осъществява. Така тя изживява в игрите на арената илюзията, че владее над смъртта.

Общо взето обаче, в Рим имаме защитни механизми срещу приближаването на смъртта. За да остане във владението на римлянина приближаването на смъртта, истинският реален изход е в напълно свободния му из­бор да скъси живота — на себе си, на роба си или на врага си. Оттам — след като животът бива скъсяван, за да се покаже свобода на избора на смъртта — щастието и смисълът се търсят във възбуждението (motus), вдъхно­вението (divino motu), емоцията (emocion у испанците).

Нито един от тези принципи не се тачи в източните култури, включително културата на американските инди­анци. За тях емоциите са за лигльовците, възбуждането е перверзия или проява на слабост, екзалтацията е клоунщина. Дрогите, които те взимат В повечето случаи, са „даунърс", помагащи за изключване от реалността, за медитация, за сливане с отвъдното, а не за нажежаване на настоящето и тукашното.

Англосаксонската култура, разбира се, пази гражда­нина си от нихилизма и отчаянието, като го засипва с даровете на живота: материални блага, пари, социална и политическа сила, свръхинформация, активно тяло, дълголетие, млад вид — в такъв обем и в такова тем­по, че е невъзможно не само да бъдат консумирани, а често пъти дори вкусвани. Мисълта за смъртта е изго­нена напълно. Ако жената в медитеранската култура, която вече не търси любовник, се облича в черно, аме­риканките на осемдесетгодишна възраст носят розово-лазурни импремета като ренесансови госпожички и грим като артистките от италианските улични комедии. Една моя позната — разведе се на 57-годишна възраст, вика: „Мъжът ми не иска да работи, излъга ме, че е богат, а няма пари. Сега е време да „енджойвам" жи­вота!" (тая дума не се превежда — не можеш да кажеш „да се наслаждавам на живота", защото наслаждаване-то има естетически елемент, а енджойването е чиста консумация. Слагаш една черна дъска в кухнята и с тебешир драскаш чертички в графите „getting laid!", „пътуване до Европа", „свикване парти с важни хора" и пр., за да знаеш в края на всеки месец колко си се „енджойвал").

Коленете й големи като костенурки, пищялите — свирки; тича, ту кракът й в гипс, ту вратът във висока яка, вика ме да пием чай и казва: „Синът ми има големи проблеми с полицията, но се оправя; дъщерята също има проблеми — любовникът й я бие..." Това според нея не са нейни проблеми. Тя не е баба, не е майка, не е съпру­га, не е леля.

Синът ми Иван вика: „Какво кукува в тази голяма къща." Та чакам на двора да пием чай и пристига един рус 26-годишен красавец с прозрачно сари, камбаните му се люлеят отдолу/дрънка ледчетата в уискито и ми говори с английско произношение, а аз го знам, защото

Пенка ми разказа как преди месец живеел с една нейна позната дама-кука в нейната къща — накратко мъжка проститутка, която наема долната стая в къщата на моята позната, след като й бил препоръчан от нейни близки дами, които са го ползували. Каква мъка, какво изтезание да изглеждащ млад, жизнерадостен, богат, силен, динамичен. Понеже тялото й е като скулптирано от Хенри Мур — т. е. в орелеф. Сухо, студено, зарасна­ло място, съединителна тъкан, и толкоз; мъчи се горко­то, иска да е живо (защото няма живот, ако не си млад в нейното съзнание, няма деца, няма внуци, няма се­мейство, разрушила го е, за да не мисли, че влиза в друга възраст), и се бори със старостта полупребитото човече в нея, заровено някъде дълбоко под цялата тази кокал-пастърма. Целува ме за довиждане по бузата и брадата й боде. И после пак тича, и гинсовете падат от хлопащите й кокали подире й.

Описваше Иван Черния една туристка на 90-годишна възраст как я изнесли двама мъжаги от един автобус на Акропола и я носили под мишниците, и тя правела снимки с една камера 6 на 6, а краката й се движели във въздуха, понеже, като минавали покрай колоните, вижда­ла, че се движат назад, и по рефлекс си мислела, че върви. А мъжагите направили полукръг и я внесли в автобуса, а крачетата се мърдат, вървят във въздуха. Чертичка в графата „пътуване до Европа".

Леля Кута — на майка ми сестрата, — след като не съм я виждал две години, отивам в Сливен, направо влизам в кухнята и тя казва: „Хъ тъйцък! Тьман съм свърилъ ина тръхъна, лютива, ъмъ щи хъреса! Чи кък улучи навреми дъ додиш бе, Наско!" И почва да сипва. Очите й светят от съвпадението. Трябва да беше 5 години по-млада от моята позната тогава. Точно тя е, дето викаше: „Погребението мина чудесно! Свако ти един се успокоил! Попът чудесно, ама чудесно пя! И от всичкото хората най-много харесаха пълнените чушки." За погре­бението на съпруга си. Като погребваха мама в гроба на леля ми и взеха да заравят гроба, тя се наведе и вика: „Виж ги тез софийските гробари бе! На леля ти Надка глезена." Вярно, че имаше една кост, останала навън, взе я и я забучи в могилата.

Няма тук спускане на ковчег, мъртвецът се усмихва като кукла, готова за танго. Няма старци и бабички, готови да ти сипят по едни пълнени чушки. Друго им е в главата: как да си открехнат пастърмата, за да могат да сложат още една чертичка на черната дъска в кухнята.

Помисли за бабата и стареца в Средиземноморието. Детските приказки. Фолклорът. Ами че те са любими в детската приказка именно с това, че са прегърбени, че фъфлят, че са полуслепи. В старата училищна песен от турско време невръстното дете в първата си стъпка в живота (първолачето) винаги среща грохнала баба, из­правена пред прага на смъртта, и този разпънат докрай диапазон на възрастовите различия е толкова грандио­зен, така свързва двата края на житейския кръговрат в пълна хармония, че и аз не зная какво да кажа!...

Тя го пита „накъде", и то казва:



Отивам, бабичко,

макар и слабичко,

книжка да уча,

добро да сполуча!

И после на свой ред я пита вярно ли е, че и тя е била малка и немирна като нея, и накрая:



Как се връщаше дома?

С дядо ли

или кат мен сама?

Старото и младото се събира в немощта си, трябва му подкрепата на живота, който е създаден за него от него, а средното, зрялата възраст, е прост хиатус, синкоп на „правенето", прост преход между горната и долната граница, които очертават цикъла.

На стогодишнината на Габровската гимназия има­ше четири старци от най-стария випуск от живи пред­ставители: пердашеха напред с лозунга: „Ние се разде­лихме в изгрева и се събрахме наново в залеза". Разхвърчахме се, тласкани от силата, младостта, амбициите, и се събрахме, укротени и уморени в старостта си, па накацаме за последен път върху почвата на родния град. В тази картина, в тази житейска философия, в този мироглед няма никаква нужда от очертаване на зрялата възраст, не е това важното. Както се казваше на оня надгробен камък в кюстендилското гробище: „Тук, че там, че пак тук!" Важното е, че си излязъл от земята и че си се върнал в земята, другото е само мехурите на сода­та, химерите, куку-валсът, пулсът на кръвта и експлозии­те на мускулите.

В културата на индустриализирания Запад, която тук е в най-чистия си вид, естественият цикъл на житейския кръговрат е нарушен. Началото е нищо, краят е нищо. Най-силната възраст, най-силният удар, най-силният звук — това е то! Така човекът става една атомизирана точка, не е свързана с процес, с биологическия цикъл — животът му има само една проекция, на която се придава смисленост, и това е ударът, големият удар на социална­та арена. Другото е подготовка за този удар и близане на раните след постигането или непостигането му.

За неуспехи не се говори, за старост, за болест, за катастрофи — не, не, не, не — това е абсолютно забране­но, ако не искаш да бъдеш в очите на всички „лузър" — бита карта! И ако си бита карта, ти вече представляваш негодността, старостта, болестта, смъртта, „the casualties" и не само трябва да бъдеш оставен извън играта, но и отст­ранен, погребан, без никой да види как те спускат в гроба, като първо устните на тленните ти останки бъдат начервени и краищата им извити в усмивка. Това е въпрос на урбанистична хигиена. Улиците се чистят. Така че, ако паднеш в калта, ще те вдигнат, за да не им е грозен тротоарът, но ако по руски образец си развързваш прев­ръзките на раните на стъпалата пред църквите им, за да ги накараш да проявят съчувствие, ако покажеш колко си тъжен, което на Изток ще те направи светец, тук съседът ти ще се обади по телефона на пожарната команда да дойде с един маркуч да те изчисти от лицето на града. Защото тъгата тук няма място и ако си тъжен, и ако не си успял, то е явно защото си „лузър", стар, мъртъв, жертва, за която не трябва да се мисли. Излизаш извън системата.

Различни култури са това, други култури, други циви­лизации и това няма нищо общо с кое е добро, кое е лошо. И двете са свързани с едно-едничко нещо: как да се интерпретира задачата човекът и обществото да се предпазят от паниката, внушавана ни от старостта, не-мощността и смъртта. И я решават по различен начин. Тежко ти обаче да очакваш другата цивилизация да фун­кционира по начина, по който ти си си представял, че трябва да функционира.


ДЪРВА ЗА ГОРЕНЕ

Във филма на Годфри Реджио — „Поуакаци" (Източ­никът на живота) — един мъж носи сноп съчки на гърба си на фона на есенното небе.


И ти става ясно: ще ги занесе вкъщи и ще накладе огън.

И съчките ще почнат да развиват слънцето, което е заключено в тях.

Ще стане светло и топло, и слънчеви зайчета ще експлодират от съчките и ще заиграят; и развитото слънце ще стопли мъжа и жена му; и те ще си свалят дрехите; и ще започнат да се любят на хасърчето.

И съчките ще станат на пепел.



И жената ще зачене..-..)

И мъжът ще умре и ще го покрие черноземът, и жълъди ще се заровят в очните му кухини, и борови шишарки ще се насадят в устата му, и белите чадърчета на глухарчето ще запълнят глухотата на ушите му, и перките на липовия цвят ще се спуснат като парашути в кухината на носа му.


И синът му ще слезе от люлката да бере съчки: дъбо­ви съчки, борови съчки; липовите съчки, които са спотаи­ли за него слънцето — така както са се пръснали сред глухарчетата.
И ето ти го: един мъж носи сноп съчки на гърба си на фона на есенното небе.

*

„Тези хора — казва бдителният човек, — кажи ми, добри ли са, или са лоши, преди да те изслушам докрай какво искаш да ми кажеш!"

Не ми се сърди!...

Този, който бди за лоши хора, убиецът, истинският патриот, светият отец, курвата — точно както е с дървата за горене, — всички те са изградени от слънцето, което е заключено в плътта, дадена им от някое семенце и някак­ва утроба.

И всички те — мъдри и глупави, добри и лоши, ще се превърнат в светлина и топлина, когато умрат.

А този, който бди на пост за лоши хора, той ще се превърне в една мигаща-недомигала Звездица в съзвезди­ето Змия.


ЗА СВОБОДАТА

Вървим по брега на река Потомак и се мъчим да се катерим през скалите в градските си мокасини. Кривим глезени, измъчваме се и говорим за свободата.

Никола се изчервява, понеже не съм ясен. Аз се изчер­вявам, понеже не мога да му кажа точно какво мисля. Нашите понятия, нашият речник са речникът и понятията на модерния човек, което значи, че става дума за речник на самосъзнание, а не на словесна стимулация. Привати­зацията на душевността е едно от ярко откроените качес­тва на модернизма и като модерни хора ние сме способ­ни да издуваме съзнанието си по великолепен начин, но не можем да комуникираме.

Аз говоря за принципите, върху които е построено рационалното мислене, и как те са се превърнали в собс­твената си карикатура от тази приватизация на душевно­то. Опитвам се да използувам принципите на индивидуал­ната свобода като пример. Опитвам се да кажа, че когато Русо, Милтън и Джеферсън развиват идеята за човешката свобода за своите съграждани, те са имали предвид човек, психиката на когото не е била „частна". Ставало е дума за човек, който не е могьл да съществува дори един миг, без да съизмерва мислите си, чувствата си и действията си откъм прекия принос, който могат да имат за семейството му, за приятелите му, за съседите и за града му. -

Но какво, ако човек е деградирал в някаква егоцентрична пихтия? Какво, ако се е превърнал в исихаст, който се втренчва в пъпа си, докато се самохинотизира и започне да се върти около себе си като дервиш с чувство­то, че се намира в извънземно пространство, въпреки че всъщност е на площада пред общината? Какво е свобо­дата, свързана с човек, който не може да комуникира и който не може да действува като социално същество?

А ако аз, в правото си на свобода на действието, реша да укротя този дервишки танц, ще ми бъде зададен въпро­сът: кой съм аз да смятам, че нашият дервиш не е прав; и след това ще бъда упрекнат, че под воала на авторитаризма са били извършени много ужасни престъпления срещу човечеството. И все пак тук не става дума за право и грешно, а за съвсем практични неща от ежедневието. И освен това отде-накъде да трябва да доказвам пред някакво жури от дванадесет наркомани, че имам правото да не бъда пилотиран, да речем, в пътнишкия самолет, на който съм се качил, от пилот наркоман или дервиш, или какъвто и да е ограничен в професионалните си качества човек, който раздува съзнанието си в правото си да бъде „частен" в свободния си избор на стил на живот.

Идеята за свободата се е развила, за да осигури на хората, които искат децата им да имат безопасен полет, правото да се борят за това. Идеята за свободата се е развила, за да осигури на хората, които са загрижени, правото да променят съществуващите правилници, нави­ци и възгледи, ако виждат как може да подобрят нещата. На тези хора едно време са казвали герои, което е значе­ло личности, разчупващи установените недобри поряд­ки. Джеферсън например бе видял Америка като нация на герои, загрижени за здравето на обществото, и се почувствува свободен да разбие съществуващия ред, за да го постигне. Така е с шаманите, които могат да видят какво е грешно под повърхността на видимото. И които могат да ни омагьосат да видим картината на съвършен­ството, което бихме постигнали чрез тази или онази про­мяна на това или онова, и които освен това могат да осъществят промяната, като ни извадят от стария мехур, в който сме заключени, и ни преместят на новия път, по който трябва да тръгнем оттук нататък.

В бързо променящите се условия на края на този век старите мехури, които обитаваме, ни спъват с ужасна сила. Трябва да се движим бързо напред. Всеки ден всеки един трябва да бъде малък герой. Всички трябва да събудим дремещите в себе си шамани, ясновидци, магьосници, герои. Всички отново трябва да деприватизираме душевността си, за да сме способни да извършим социално свободни действия.

Но аз не мога да кажа всичко това на Никола, защото не е прието публично да се изрича каквото и да е за отказване от личностното предпочитание в името на сво­бодата да се поеме отговорност за социално полезно действие. Може да мислиш за това колкото си щеш, можеш да си останеш честен в частническото си скрито съзнание, но външно трябва да си останеш поплювко, който не безпокои никого и нищо. Така че и аз не зная какво приказвам, какво мърморя, какво шикалкавя.

— А как са децата? — пита Никола.

Децата са добре.

Хм, може би трябваше все пак да му кажа, че вярвам, че свободата е толкова скъпоценна, че не трябва да се хаби. Не трябва да се пилее. Никола е приятел и би трябвало да знае, че нямам наум нищо лошо.


КАМБАННИЯТ ЗВЪН

От две години водя бележки и събирам някои от работите си, свързани с шаманизма днес. Неотдавна прегледах десетте връзки събрани материали и устано­вих, че темата ми е много дефокусирана. Ще бъде трудно да се подходи към нея по систематичен начин, между другото и затова, че самата тя по същност представлява бунт срещу такъв подход към нещата. Въпреки това тя ме пленява и затова ще сглобя сборник от текстове, възникнали спонтанно, като съм оглеждал различните й аспекти.

Изглежда обаче, че едновременно с това този сборник ще бъде и за мен — писател, майчиният език на когото е българският, — както и за Америка, която при пристига­нето си във Вашингтон намерих много по-напред в мо­дернизацията си, отколкото бях очаквал въз основа на допира си с нея през тридесетте години в Американското основно училище в София.

В това училище нашите учители протестанти от Масачузетс не се опитваха просто да ни наливат знания в главите, както правят учителите на децата ми в Бетезда днес. Когато училищният звънец забиеше в ръката на нашия байчо — бай Руси, — той ни призоваваше в храм на любовта, на толерантността, на широкия сияен свят, отворен пред нас; с портрета на Ситинг Бул на стената на библиотеката, с гласа на мисис Уудръф, която четеше на всеослушание писмото на вожда Сеатъл до американ­ския президент, с томовете на Торо, Емерсон, Уитман и Лонгфелоу по полиците, с кисканиците на Мики Маус, с триумфа на спорта и трудолюбието на обикновените хо­ра. Учеха ни на изкуството да се живее, на неделимостта на нашето съзнание, тяло и душа от вселената, която ни заобикаля.

Преди половин век слушах как камбаната звъни звуч­но и ясно в ръцете на бай Руси пред входа на Ей Джи Ес; сега виждам камбаната да се люлее, но не чувам нищо. Толкова много сме загубили!

*

Спомням си сега един етнически фестивал на Девето Авеню в Манхатън в края на седемдесетте години. Една 55—60-годишна жена стоеше зад сергията си и ни загово­ри на български, като ни чу да приказваме. Приличаше на индианска „скуа" в селската си забрадка, с изпъкнали­те скули и дълбоките си бръчки, и особено с най-тъжния от всички възможни тъжни черни очи в света. Почерпи ни по едни български кюфтета от скарата си и си побъбрихме. Каза ни, че след 35 години раздяла българските власти най-сетне й позволили да се събере с мъжа си в САЩ и колко хубаво било това; и аз я попитах как върви бизнесът, и жената ми каза, че тя и мъжът й имали повече долари, отколкото е могла изобщо да си предста­ви. И стана още по-тъжна.



— Пари, пари, пари! — каза тя. — Тук хората имат много пари, но от колко м^ого неща са се лишили само!

Просто — една жена, една индианска скуа от племето шопи в планините около София, където лелите и чичов­ците й още носят плетени на ръка чорапи от груба вълна, огромни овчи кожуси — дори през лятото, и танцуват в свински цървули, и пеят със същите пискливи, раздира­щи ушите дисонанси, в които са пели прадедите им преди петнадесет века по високопланинските пасбища на Памир в Централна Азия. Загубена и оглушена сред Ню Йорк, тя вече не можеше да чува звуците на живота.

А това да чуваш и да разбираш, и да оставяш вибра­циите на камбаната на живота да вибрира в костите ти е всичкото, което има значение.

*

Между другото образът на тази камбана е на българ­ския писател от девети век Йоан Екзарх, от текста, в който се опитва да опише какво значи за нас религията. Това е образ, който много обичам и непрекъснато цити­рам, защото именно Йоан Екзарх и школата му прокарват разделителна граница между религията с нейната функция да свързва Човека с Бога на съзнателно ниво и делата на теолозите (в случая на Йоан, разбира се, сред­новековните гръцки теолози). Голямото сражение от вре­мето на Екзарх е за това дали трябва да се позволи на българите да преведат Библията и да провеждат служби­те в църквите си на собствения си език; нещо, което според гръцките и германските духовници е изключител­но вулгарна идея. Според върхушката на гръцкото духо­венство има три свещени езика: гръцки, римски и еврейс­ки, и останалите езици са просто поганско джафкане. Българските учени от девети век възразяват, че това да произнасяш църковните служби на чужд език издига преграда между божествения свят и черкуващите се, кои­то искат да се издигнат до него с религиозните си чувст­ва. Нашият боголюбив брат вижда камбаната да се лю­лее и я чува да бие, но не разбира нищо от този камбанен звън, казва в образа си Йоан.



Аз не чувам дори звъна днес.

Тази книга обаче не е за религията, а за едно съзна­ние, което ни помага да взимаме пълно участие в живо­та. Нещо, което шаманското съзнание напълно успяваше да направи.

Разбира се, днес ние не можем да приемем шаманизма с всичко, което носи в себе си. Нашето силно развито чувство за състрадание няма да ни позволи да ликуваме при изпълнението на ритуалистични човешки жертвопри­ношения, мъчения и така нататък. Но като дете, назад в обикновена ежедневна България, и по-късно в Сърбия и Турция аз съм виждал как благодатта на държащите се още обичаи помага на хората да крачат яко напред и да участвуват с цялото си същество в големия танц на жи­вота. И зная, че това е хубаво.

Духът на шамана дреме във всички нас и ние трябва да го събудим и да го помолим да ни заговори отново — силно и ясно като църковна камбана.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница