Книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от миналото ни, която ни съпровожда



страница8/12
Дата01.02.2017
Размер2.74 Mb.
Размер2.74 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

ПЕЧЕНЕЖКИЯТ И КУМАНСКИЯТ ХРИСТИЯНИН

Когато говоря за български автори, принадлежащи към Бялото братство, не говоря за някой, който просто редовно е ходил на Поляната на Изгрева в неделя на приказки, преди да построят на нея съветското посолс­тво, или да слуша беседите на Учителя Дънов. Не трябва да се мисли за тези автори просто като за членове на някаква конгрегация. Това не е като писате­ли, които ходят на католическа църква или на протес­тантска църква и редовно си пускат лентата в дискоса. Белите братя ставаха бели братя не по наследство, не поради това, че се оставяха да ги носи течението на реката на тяхното семейство или поради традициите на селото или града им, ,а по лични причини. Очевидно от това произлизаше по-голямата им лична ангажираност с идеите на братството. Същото беше и с теософите, разбира се.

Какво произлиза от това? Знаем, че добрият писател пише от далака си, от сърцето си. И ако, да речем, си евреин само защото майка ти е еврейка, ти като автор може да пишеш неща, които не са особено свързани с религията ти, Всеки път, когато Нормьн Мейлър публи­кува нова книга, майка му го вика по телефона да му се кара и той й казва: „Каквото ниша, няма нищо общо с вярата ми, мамо. Аз съм професионален писател." Тоест казва й, че има една „личност като писател" и друга „религиозна личност". Същото е и с писатели католици, и с писатели протестанти. Само че, ако си избрал собст­вена религия по лични съображения, става съвсем друго. Нямаш една личност като верующ човек и друга личност като писател.

Има, разбира се, и християнски автори с еднаква религиозна и писателска личност — като Греъм Грийн например, когото толкова обичах да превеждам. И това им дава допълнителна сила. Но м допълнителна слабост!

Къде е слабостта? Те не могат да живеят раздвоен живот между ежедневната си реалност и космическото си съзнание. Нямат къде да избягат и да се скрият от отго­ворност, нито пък как да избегнат упреците на майките си и обществото за това, което изглежда у тях като отклонение от правата линия. Така че е трудно. И, разби­ра се, в тях сегиз-тогиз има лек елемент на едностранчи­вост, която лично за мен понякога не е особено привле­кателна, въпреки че оттам извират умът и духът, и творческата им мощ. Силата им.

Коя е допълнителната им сила? Изкуството им не е занаятът им, а интегрална част на тяхното същество, което им дава възможност веднага да хванат своите теми за рогата. Не трябва да ги превеждат на езика на католи­ческата църква или на фордовия мит, или на марксизма и след това да се чудят как да кажат това, което искат да кажат като творци с тези външни за себе си речници. Те са щастливците, които са си само себе си и не си играят на шикалки. Просто преследват творческите си идеи. Направо. По този начин те достигат върховната си фор­ма като творци бързо; по-странни са, особени са, защото са „по-лични"; и са по-убедителни и оттам — по-влия­телни в своята област на идеите.

В качеството си на по-искрени и сериозни личности и поради това, че не са раздвоени, те няма къде да избягат, както вече казахме, от суровото си обкръжение. От всич­ките тези зурли, които ги обграждат. Така че те трябва да омекотят виждането си с хумор или със закачките и игрите, на които мъжете си играят в кафенетата (което на известно ниво е едно и също).

Бешков е добър пример за този тип на „нераздвоен" творец. Коя е религията му? Шопската (печенежка) ин­терпретация на Източното православие. Това е много лична религия; и както ще видим, той писа и твори директно със собствения си печенежки артистичен език.

Но да се върнем към Томалевски. Когато пишеше, той пишеше като Бял брат. Всяка дума, която е написал. Когато Николай Райнов пишеше, той пишеше като теософ- Всяка дума. И доколкото бяха част от българската писателска среда, те влияеха на мисленето на български­те интелектуалци — единият като дьновист, а другият като последовател на Кришнамурти.

В своето есе „Измислица и случка" Николай Райнов насочва удара си към „историзма" в изкуството. Никога не е имало значение за големия творец — казва той — дали се е придържал към историческите факти. Голямата картина зад фактите, която той рисува, е това, което е важното. И — забележете — тя би могла да се реализира в безбройни превъплъщения, в безбройни алтернативни прераждания, така че какво значение има как и какво е станало точно в този случай. Какво е значението на това, което е станало, е важното, така че творецът свободно ще създаде още една алтернативна реалност в творбата си (която никога не е била реализирана), за да изтълкува за публиката си същността на Голямата картина, която случайните истински факти е трябвало да доведат до съзнанието ни. И това води до истори­чески невярното облекло в творбите на големите ху­дожници, анахронистичните характери и жестове, не на място и не навреме избраните архитектурни детайли. Това бе правило, а не изключение, за големите майсто­ри като Тинторето, Тициан и пр. — доказва Николай Райнов. Но те, майсторите, претворяват събитието по свой собствен начин. И това е то изкуството. Обръща­не гръб на фактите и създаване на една алтернативна реалност.

Томалевски в есето си за Илия Бешков не пише само за Бешков, но дава и една дьновистка интерпретация на хумора (не негативната гротеска и сатирата) като спасе­ние за сериозния и искрен творец, който трябва да живее в несъвършено обкръжение, с което не може да се при­мири. „Мисълта му — пише той за Бешков критичния — слиза от едрата къдрава глава, плъзва се надолу очаро­вателна и неповторима и внезапно, за да отпочине и той, и събеседникът му, се превръща на смешка и спира там, на капризното остро връхче на носа."

В това късо парче за Бешковата смърт се вижда как идеите на Томалевски са повлияли на големия български художник и чрез него — редицата български графици, които са му били студенти в Художествената академия. Всички знаем, че Бешков бе увлечен от идеята за сферич­ната перспектива и четвъртото измерение. Той бе препо­давал сферична перспектива в академията и асистентът му Чуховски продължи след него. Диманов също прос­мука творчеството си с нея. Зад всичко това бе Томалевски, който прочете на Бешков едно есе за пространството и го запали с идеята. Той му даде студията на Нуаркарм „Измеренията на света", а след това и „Проблеми на пространството" на Метерлинг.

По-нататък Томалевски ни говори за типично печенежката връзка на Бешков с животните. Това също е малко ръководство по дъновизъм и тъй като Бешков е темата, едновременно с това е и ръководство по шаманистичното номадско мислене на някогашните печенеги, сред които бе роден, и шопите, сред които живя. Съвър­шеното сливане и взаимопроникване между животинска­та и човешката същност. Силата на животинския харак­тер. Начинът, по който Бешков учи тънкостите на човешкия характер чрез животинския характер. Силата, която черпи от белия вол, у когото се залепял като дете, щом имал нужда от повече енергия. Светът на безкрай­ните му врабчета, котки, кучета, крави, магарета, майму­ни, населили рисунките му.

Томалевски говори за паралелното съществувание на живите с духа на мъртвите и за отвъдния живот. За силата на хумора като средство за разоръжаване на машинациите на Черното братство, с които то засенчва светлината на живота за нас, за да превърне силата в бруталност, присъствието в насилие и емоцията в ужас. Средство, което Бешков знаеше да използува като ни­кой друг. И ето го тук един чудесен пример. Двамата са в София през Втората световна война, мобилизира­ни във въздушната отбрана, и кооперацията на Бешков е ударена от бомба; картините и рисунките му са уни­щожени; бомбата е влязла през тавана на ателието му, излязла е през пода и е експлодирала на долния етаж и Томалевски просто ще припадне от шока. Но Бешков е до него и прави магията, която е нужна да се прогонят паниката и ужасът обратно в „долния свят", отдето са дошли с една проста смешка, обезсилваща злото. „Тази бомба — казва той — трябва отдавна да ме е търси­ла и като не е могла да ме намери в стаята, пръснала се е от яд!"

*

Бешков, разбира се, беше от „постоянното присъст­вие" на кафенетата в Париж и София. И то фигура от първа величина. Два странни документа са запазени от неговите кафеджийски подвизи. Първият е документал­ният филм, направен от неговия студент и приятел Тодор Динов — основателя и защитника на българския анима­ционен филм, който много има да каже за втъкаването на уроците на Бешков по сферичната перспектива в своя­та работа на аниматор. Вторият е свързан с най-хубавата кафеджийска история на всички времена.



Писателят С. С. — тогава поне полковник в Дър­жавна сигурност — е натоварен да седи на масата на Бешков в „Савоя", където професорът прекарва по-го­лямата част от деня със студентите си, и да следи как успява да ги поквари. С. С. постепенно обаче е така запленен от Бешков, че превръща бележките, които си води за това какво е казал Бешков, за докладите си пред ДС в документални записи на остроумието и мъд­ростта на маестрото и им посвещава цялото си сърце. Години по-късно той не само стана негов „ученик", но и издава бележките си в един том, който е единстве­ният изчерпателен документ за най-голямата кафе­джийска фигура, която познавам.

*

За Томалевски ли говорехме? Или може би за Беш­ков? Къде е разликата? Цялата тази работа просто беше едно огромно търкалящо се кълбо и вътре имаше дъно­визъм и теософски идеи, и какво ли не; и преди години Здравко Петров състави един сборник, в който включи двете есета, с които започнах; и при това е член на Комунистическата партия, без да е ясно откъде идва идеята му за култивирането на свободния творчески дух в артиста, и да изучава художествените феномени, без да плаща задължителния марксически дан към социалната и политическата картина, ограждаща художествения факт. И комунист или не, Петров обича и Томалевски, и Бешков; и той е вътре в него също — микробът на шаманизма, каквото ще да става! Защото марксизмът навярно също има нужда, като остане задъхан и без силица, да се облегне на белия вол като Бешков, за да почерпи от мистичната му сила.



*

Съгласно завещанието си Бешков бе изпратен с погре­бална церемония в църквата „Света София" (и беше дос­та интересно да се видят държавните официални лица да стоят чинно по време на църковен ритуал в официално атеистична България; още една шега, стичаща се от вър­ха на носа на маестрото, изглежда). Въпреки завещание­то да бъде изпратен с църковен ритуал, точно той беше, който се подиграваше на владиката Стефан и испанските католически свещеници през 1936—1937 г. най-много от всички. Не вярваше, че Бог е доволен от подкрепата им на генерал Франко, тъй като неговият обут в тънички сандали Бог му беше много скъп; неговият Бог на сфе­ричната перспектива, на врабчетата край плета, на чет­въртото измерение, на кафеджийските дърдореници под кестеновите дървета на „Савоя" и на волската сила, коя­то се излъчва като аура около всяко животно. Шопският Бог на Елин Пелин. Помните ли?



Темно епге, темно, брате,

като у катраница.

Ни ти месечника свети,

ни ясна Звездица. .

Куче лае у полето,

та си глава кине!

Ергени,ли мома крадят,

или някой гине?...

Че няма ли кой да палне

плевника на кмето,

да разсее това пусто

темнило проклето...
Последната миниатюра, която Бешков написа през нощта, преди да умре в правителствената болница край Бояна, беше пет реда парче за кучетата, които лаят някъ­де в тъмната като в рог софийска долина — сърцето на шопската вселена. Старобългарският Те-куч, куче-то; ду­хът на идващата пролет и надигащата се слънчева свет­лина, който стои пред източната врата на небесната юрта и се опитва да прогони мъртвото вълнение на черното безмълвие, наводняващо източния хоризонт. Но този път магията не хваща. Няма го вече белия вол, на който да се облегне човек. Няма го зодиака на алтайските животни-пазители, възправен срещу прибоя на ентропията.
БЪЛГАРСКИТЕ ПОСРЕЩАНИ НА СЛЪНЦЕТО

Читателят вече е забелязал, че в повечето случаи, ко­гато в рамките на тази книга говорим за отделни елемен­ти на шаманизъм, свързани с битието на българина, ние се обръщаме към далечното минало. В повечето случаи става дума за елементи, запазени от времето, когато бъл­гаринът е живял в алтайско-азиатската си прародина. Това са елементи на — така да се каже — неосъзнато наследство.

Има обаче и отделни елементи на шаманизъм, свърза­ни с по-новото битие на българина. В този случай, раз­бира се, става дума за елементи, привнесени в неотдав­нашното минало — т. е. за осъзнато наследство.

Един от най-интересните случаи от този род е цялото движение на Бялото братство (популярно известно като дъновизма), което се заражда някъде в края на миналия и самото начало на този век. Много бели братя и сестри отричат подобна връзка, тъй като гледат на наследството на Петър Дънов като на едно напълно ново учение, донесено по мистичен път от един нов Месия — равен на Исус, Мохамед или Буда. За духовен учител от тази величина се смята, че е недостойно да се търсят корените на неговите идеи в нищожното им земно обкръжение по време на живота им тук на земята. Чисто светският инте­рес към това учение обаче на хора, които не са чисти братя и сестри, може да им донесе много полезни наход­ки при диренето в тази насока. Полезни както по отно­шение на разбиране безкрайните форми на модерното присъствие на шаманизма (нашата частна тема тук), така и в сближаването им и по-проникновеното им разбиране на обхвата и мащабността на идеите на самото Бяло брат­ство (което — уви! — не е темата,.която дискутираме). Бялото братство има голямо влияние и много доказани духовни съпътници. Правомерността на надникването в Бялото братство, когато мислим за шаманизма обаче, на пръв поглед изглежда преувеличена и общите елемен­ти между двете мировъзрения сякаш са случайни. Всъщ­ност това съвсем не е така.

Един от ярките външни белези на Бялото братство е неговата Паневритмия: танцуването с музика за посре­щане на слънцето през пролетта и лятото. Подобни танци за сливане с енергиите на бога Слънце са добре известни сред свързаните с шаманизма американски индианци. То­ва са прочутите им „Слънчеви танци" по време на лятно­то слънцестоене. Връзката е всичко, но не и случайна. Основоположникът на Бялото братство Петър Дънов по време на седемгодишното си следване в САЩ в края на миналия век е имал възможност да се запознае с тях по времето, когато американските индианци и техните тра­диции имат най-висока видимост; едва ли ще е пресиле­но да кажем — когато новините за специалните им риту­ални танци заливат американската преса. Това е времето на последния им отпор срещу американските власти, вре­мето на бунтове сред тях, на нови идеи, нови ритуали, нови дискусии за съдбата им, наследството им и бъдеще­то им. Шаманистката идея за сливане с позитивните енергии на Бога-слънце, като най-ярката земна манифес­тация на Всемирния Дух по време на „Слънчевите тан­ци", е директно поставена в основите на идеята на Бяло­то братство за хармонизиране с Всемирното съзнание чрез положителните енергии на Слънцето по време на Паневритмията.

Много пъти се е говорило за елементи от устни текс­тове на красноречиви индиански вождове към американ­ските кблонисти, по-късно вградени както в Конституци­ята на САЩ, така и в основните документи на правата на човека и някои поправки към Конституцията. Става дума за безпрецедентните текстове на първите американски за­конодатели, говорещи не за законността, но за предзаконните, надобществени, вечни, иманентни основни пра­вила на всяко човешко същество. Тези шаманистки текстове, формулирани по време на споровете на индиан­ците с колонистите за правата над земята и природните източници, и неприкосновените права на свобода на религия и обичаи, през текстовете в американското законо­дателство стигат до основните текстове на Бялото брат­ство и залягат на главния му символ: Бялото. Както белият цвят произлиза от смесването на всички цветове-на светлинния спектър, така и идеята за универсална религия е смес от всички народи, раси, вяри и социални слоеве, където черни, жълти, червенокожи и пр. стоят на едно ниво, озарени от всепоглъщащите енергии на Все­мирното съзнание.

Можем да продължим още дълго нататък в този дух. Не е нужно. Просто е достатъчно тук да се каже, че надзъртането в духовната и житейската система на Бяло­то братство, като една от многото съвременни неорто-доксални духовни системи; стремящи се да надраснат църковното сектантство, ще помогне на читателя да над­зърне в някои важни за днешния ден аспекти на шама-нисткия светоглед — начините да се живее духовно в един материалистичен свят.

И с това да започнем своята разходка из предутринните, оросени с прана ливади на Бялото братство отпре­ди шестдесетина години, когато то още набираше сили.


БЕЛИТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ И ТЯХНОТО БРАТСТВО

Следва кратко описание на това какво представляваха белите братя и сестри и какво ги отличаваше от остана­лите им съграждани. Нашето описание е базирано глав­но на българското Бяло братство, въпреки че посетихме братствата в Монреал и Лавал (Канада), където разгле­дахме книжарници, лагери, общежития, ресторанти, из­дателството им и пр. и където интервюирахме няколко от най-активните членове на тяхното общество.



ЖИЛИЩА

Повечето от белите братя и сестри (или дъновистите, както ги наричат техните съграждани извън братст­вото) живееха смесени с населението на големите бъл­гарски градове. Около една трета от тях обаче живееха в предимно крайградски жилищни райони, наречени „лагери".

Най-големият, „Изгревът", се намираше в югоиз­точния край на София, върху слънчевите склонове на Долни Лозенец — разположение, предпочитано за всички лагери на братството. Лагерът се простираше във формата на голям триъгълник, ограден от запад от — както тогава се наричаше — Борисовата градина (след 1945 година — Парка на свободата); от север и северо­изток от „Дървенишкото шосе", по-късно „Българо-съветска дружба" и сега „Драган Цанков"), като околов­ръстната железопътна линия, минаваща през гара Дианабад (по-късно Пионер), опасваше лагера на брат­ството от юг и югоизток.

Всички в този триъгълник бяха членове на братство­то, с изключение на двете къщи на „Дървенишко шосе" 2 и 8: първата беше на адвентисткия пастор на София, а втората — на най-популярния представител на „Форд" в столицата — Савитски. Там, където бе издигнато съвет­ското посолство (сега руското посолство), бе разположен „салонът" на Бялото братство, където Учителят изнася­ше своите „беседи" три пъти седмично. До него бяха „поляната", на която се играеше Паневритмия по изгрев слънце, местната печатница на братството, „кухнята" с масите на открито, чешмата (украсена с важни символич­ни надписи и текстове), розовата градина и пр.

Много от членовете обаче живееха в близките кварта­ли Дианабад (през железопътната линия), Витоша (по протежение на симеоновското шосе по склоновете на Витоша, където живееше един от най-уважаваните братя Борис Николов, както и големия квартал на север, извес­тен под името Четвърти километър (сега Изток), където сестрата на царя Евдокия си построи резиденция (по-къс­но известна като резиденция на Васил Коларов на ул. „Коларов").

Нищо в лагера не беше регулирано по какъвто и да било специален начин. „Изгревът" не беше комуна в истинския смисъл на думата. Всеки си владееше имота или пък просто в някоя от бараките, които братята сами си строяха върху парцелите на благотворителни симпа­тизанти без каквито и да било споразумения или договори. Този факт по-късно (през 1951 година) бе използуван от комунистическия режим да постави братството извън закона и да национализира повечето от земята, върху която то бе разположено. Единствено салонът,(над кой­то Дънов живееше в една стая) и кухнята бяха обща собственост в такъв смисъл, че братята и сестрите ги бяха изградили с общи усилия. Независимо от това ня­маше никакви документи за собственост (освен за земята, върху която тези имоти бяха построени). Накратко — Бялото братство не беше юридическо лице от гледна точка на законите на страната. Дори паричните му средс­тва се съхраняваха от доверени членове и симпатизанти.

Въпреки че братята и сестрите имаха свободата да си построят каквито искат къщи, много малко от тях бяха масивни. Генералното схващане беше, че след като всич­ки „само временно са на бивак на тази земя", има по-важни цели за преследване и по-важни неща за правене, отколкото да се приковеш в градежите от тухли, камък и бетон. Повечето от белите братя и сестри живееха в шперплатови бараки, в сравнение с които колибата на Хенри Торо край езерото Уолдън би изглеждала като дворец.

Бараката на съветника на цар Борис — Лулчев — беше три на три метра: прозорец, врата, одър и микро­скопична кухничка с един електрически котлон. (За да го опише като разглезен царедворец, Иван Пауновски в книгата си за българската управляваща среда през Вто­рата световна война „Възмездието" нарича тази барака „вилата на Лулчев".) Колибата на най-уважавания член на братството след Дънов — Боян Боев — беше три на два метра, защото нямаше дори кухничка. Изключително благополучният бизнесмен и собственик на издателство „Славянски" живееше с .жена си и двете си дъщери в една двустайна къщичка от шперплат.

Подобни лагери имаше край големите градове Бур­гас, на Черно море, който се наричаше „Изгревът" като софийския лагер, и местността, върху която беше разпо­ложен, още носи името му; в Севлиево, където беше най-голямото братско издателство; в Русе; в Пловдив; в Търново и пр.
ВИСОКОПЛАНИНСКИ ЛАГЕРИ НА БЯЛОТО БРАТСТВО

През юни, юли и август Бялото братство строеше високопланински лагери, в които братята и сестрите чер­пеха положителните сили на непокварената природа по­някога с месеци наред.

Най-важният от тях беше „бивакът" на Второто от Седемте рилски езера, където Учителят прекарваше око­ло месец. Лагерът беше високо на линията на дърветата на около 2100 метра над морското равнище и обикнове­но наемаха катъри от селата в долината на Бели Искър (главно от Говедарци), за да изнесат палатки, чинии и паници, както и завивки (през нощите температурата чес­то достигаше точката на замръзването).

Първото нещо, което се подреждаше, беше кухнята и това ставаше в единствената трайна сграда .на Второто езеро: каменна постройка от суха зидария, покрита с каменни плочи. В нея се слагаха няколко големи казана и всеки ден, около час преди изгрев слънце, главната фигу­ра в братското домакинство, брат «Симеон, караше лед-никовите циркуси да ечат с тембристия му зов: „Вода за чааай..." Чаят, разбира се, се вареше от билки, брани на самото място.

Езерото имаше лодка. Имаше две чешми, където ле­дената вода течеше в мраморни чучури, оформени като , отворени длани. Тези чешми бяха разположени между Второто и Третото и между Петото и Шестото езеро. Непосредствената околност на бивака включваше целия циркус на Седемте езера, както и съседния циркус на северозапад с Езерото на чистотата и Езерото на съзер­цанието. На Седемте езера бяха дадени имена, свърза­ни с части на тялото: Сърцето, Дробовете, Главата, Бъбрека и пр.

Слънцето беше посрещано и изпращано с медитация от Молитвения връх, а целият район бе доминиран от Харамията; връх, който се издигаше между двата цирку-са на Седемте езера и на Езерото на чистотата. Този връх бе любимото място за медитация на по-подготвените туристи на братството.

Стотици хора лагеруваха тук въпреки ниските нощни температури и някои от снимките, направени през чети­ридесетте години на този век и публикувани в различни издания на братството, показват по повече от двеста души, изпълняващи Паневритмията. Бялото братство беше дълбоко уверено, че когато краят на съвременна­та цивилизация дойде с идването на края на века, хора от всички раси и от всички краища на света ще идват с хеликоптери да играят Паневритмия на огромните пас­бища край Петото езеро. Те не се съмняваха в окултни­те предания, че циркусът на Седемте езера е една от свещените точки на планетата (заедно с Еверест в Хи-малаите, Арарат в Кавказ, Халеакала в Хавай и Олимпия в щата Вашингтон, САЩ, за да споменем само някои от тях).

Други лагери на Бялото братство се организираха на Равна река, северно от Чаталка в Сливенския балкан (за които се вярваше, че са стара ерупция, представляваща мистичен антипод на Халеакала в Хавай); на Бивака, северно от село Симеоново в ниските склонове на Вито­ша; между върховете Соколец и Мусала в Рила (най-ви­сокият лагер на братството, на около 2400 метра над морското равнище).


ХИГИЕНА, ОБЛЕКЛО, ХРАНЕНЕ

Домовете на белите братя и сестри носеха донякъде необичайното, но приятно ухание на сухи плодове и ес­тествен мирис на тяло. Дъновистите не употребяваха парфюми, дезодоранти, помади и не се соанираха, но се къпеха и миеха по-често, отколкото обикновеният бълга­рин. Широко разпространена бе употребата им на „слън­чева вода" — просто вода (за предпочитане дъждовна), държана в открити съдове достатъчно дълго, за да се затопли от слънцето. Вярваше се, че такава вода има целебен ефект.



Белите братя и сестри лесно можеха да се разпознаят по облеклото. Носеха дрехи със светли цветове (най-чес­то бяло, светлосиво, небесносиньо и понякога розово и жълто). Червеното не беше желателно: като цвят, управляван от планетата Марс, се смяташе, че носи агресив­ност. Черното се избягваше на всяка цена като цвят на планетата Сатурн (или „старецът" по окултния жаргон) и се вярваше, че носи силите на Черното братство, които спъват положителните влияния на слънцето.

Най-отличителната черта на белите братя беше дълга­та им коса: мъжете я носеха до рамената и дори по-дъл­га. Вярваше се, че косата служи като средство за ловене на важни космически влияния.

Пиенето на леденостудени течности и дори студена вода беше абсолютно забранено. Всички бели братя и сестри бяха вегетарианци както българските есперантисти, толстоисти и повечето теософи. Взимането на хапчета и други лекарства не се препоръчваше, както и прибягва­нето до операции. Повечето бели братя се лекуваха по предписанията на самоукия природен лечител Димков, чиято дванадесеттомна система за лечение беше пулбику-вана през тридесетте години. Някои братя прибягваха и до различно по дължина постене, в известни случаи сти­гащо до дехидризация.

Подправките бяха добре дошли. Пиеха се билкови чайове, както и кафе в умерени количества. Въпреки че протоколите на първите три събора на братството показ­ват, че на съпътствуващите ги общи братски вечери се е сервирало вино чак до края на двадесетте години, по-късно братята и сестрите възприемат пълно въздържание от алкохол.

Вярваше се, че най-добре е човек да ляга по залез слънце и да става с изгрева.

Починалите се държаха непогребани три дни, преди да бъдат върнати в земята в общите обществени гроби­ща. Единственото изключение е гробът на Учителя Пе­тър Дънов. Той бе погребан в малкия парк на югоизток от руското посолство на улиците „Георги Мирчев" и „Методи Попов"; което някога беше топографският цен­тър на софийския лагер на дъновистите.



ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

Колкото и свободни да изглеждаха традициите и об­ществената структура на Бялото братство, те бяха пазени ревностно от братята и сестрите.

Най-тежкото задължение на членовете на братството беше личната вноска от десет процента от доходите им, което се правеше доброволно. Не се държеше писмена сметка дали това задължение се изпълнява, или не. Бед­ните братя и сестри помагаха в кухнята или работеха в овощните и зеленчуковите градини, за да дадат своя принос. Производството на градините поддържаше кух­нята.

Повечето от парите се влагаха в основните- линии на интерес на братството: на първо място беше издаването на месечното списание „Житно зърно" и многосерийната поредица с беседите на Учителя; на второ място беше музикалното обучение на децата на братски семейства. Най-талантливите между тях получаваха стипендии, кои­то ги изкарваха през музикалните училища в страната или Музикалната академия в София. Значително число от тях -<- цигулари, пианисти, певци, композитори и диригенти — извоюваха международно признание и ви­соки национални отличия и постове.

Кухнята ежедневно сервираше вегетариански обеди, които бяха абсолютно свободни за всички, било то братя или не. В края на обеда се пускаше касичка за събиране на доброволни дарения.

В специални случаи (главно пролетното и есенното равноденствие) се провеждаха „братски вечери", придру­жавани с песни и музикални изпълнения.

Специални концерти се организираха в „салона" на братството обикновено в неделя, след неделната беседа на Учителя. Много често световноизвестни изпълнители на турнета в България даваха свободни концерти на „Изгрева". Често гост тук беше тенорът на Виенската опера Тодор Мазаров и като пример можем да посочим, че по време на Втората световна война в „салона" на братството свири прочутият италиански цигулар Паоло Чомпи.

В неделя преди и след беседа „Изгревът" беше събирателна точка за известни български интелектуалци, кои­то си правеха разходката през гората (тогава Борисовата градина), за да дойдат да поговорят с известни членове на братството. Сред тях можеха да се видят земеделският поет и активист Трифон Кунев, популярният есеист Томалевски, професорът по философия в Софийския уни­верситет Михалчев, генерал Стоянов и много други.



УЧИТЕЛЯТ

Централната фигура в тези събирания на „поляната" и в розовата градина на братството, разбира се, беше Учителят Петър Дънов. Той невинаги можеше да се види тук, но все пак достатъчно често, за да поддържа откри­ти линиите за комуникация с онези членове на българ­ския елит, които проявяваха интерес към братството. Не е лесно да се предаде с прости думи необикновената магия на присъствието му: строен, висок, с изключително деликатно и красиво лице, сребърна коса, която се спус­ка на рамената му, големи ръце с елегантни пръсти — той пазеше известна дистанция с тези, с които разговаря­ше. Независимо от това неговият завладяващ магнети­зъм и необичайната му благост приковаваше вниманието на всички. Той БЕШЕ Учителят и на човек не му се искаше нищо друго, освен да седне и да го слуша. При срещите на поляната обаче той предпочиташе да изслуш­ва и да стимулира други да изразяват чувствата си и да търсят мястото си на „Изгрева". Времето, определено да. говори само той, беше по време на „беседа".

Преди да дойде на „Изгрева", Дънов делеше къща на улица „Опълченска" с бъдещия комунистически водач Георги Димитров — и двамата дългокоси, и двамата свързали образованието си с американските протестантс­ки мисии в страната.

Подхожда на това Място да се добави, че Дънов бе започнал дейността си като учен, който пътува из стра­ната по антропологическите си проучвания, свързани с измерване на черепите на българите. За да се издържа по време на тези пътувания, той изнасяше лекции, в които използуваше материал, усвоен от следването си в САЩ. Той имаше голям успех в това си начинание и въпреки че бързо успяваше да завърши и публикува пър­вата си научна книга, огромният отклик по време на лекциите му доведе до това „учителят" в него да надде­лее над „учения". Така или иначе, вкусът му към система­тически, количествен анализ никога не го изоставя напъл­но. През последните няколко десетилетия на живота си той прави астрономически наблюдения от малката об­серватория над „салона" на слънчевите петна и експло­зии, които методически нанася в специалните астрономи­чески дневници, с които се снабдява от британското Кралско астрономическо дружество (ако това наистина беше правилното название на този престижен институт — авторът тук цитира името му по памет!).



БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

Беседите на Учителя се провеждаха няколко пъти през седмицата: в понеделник — за вътрешния кръг от братя и сестри; в сряда преди изгрев слънце беше така- нарече­ният „младежки клас"; а в неделя в десет часа сутринта беше беседата за широката публика.

Въпреки че салонът имаше сцена за концертните пред­ставления, които се провеждаха тук, дървеният стол на Учителя беше поставен в средата на салона с лице към източната остъклена стена. Братята и сестрите седяха в полукръг около него и нямаше никакво чувство за дис­танция между учител и ученици. Това беше по-скоро древногръцки кръг: форум, при който интелектите и чув­ствата се сливаха с тези на своя учител в общ порив за обхващане на дадена тема.

Самите беседи съвсем не бяха интелектуални в обик­новения смисъл на думата. Те бяха ту поетични, ту мис­тични, внезапно осветени от анекдоти и истории, или пък даваха основни духовни формулировки, които се очаква­ше да бъдат запомнени от учениците и прилагани по-на-татък в живота им. Важното тук бе процесът на духовно сливане между учител и ученик и „словото на Учителя" беше само технически инструмент, използуван да стиму­лира този процес. Учителят имаше предвид само темата на това, което щеше да даде за деня, когато влизаше в салона, и останалото приемаше плът и кръв според реак­циите и скрития отглас, който намираше в присъствува­щите (важната причина, поради която неговите срещи с ученици или гости на братството през определените часо­ве през седмицата се наричаха „беседи", а не „лекции" или „сказки"). Независимо от всичко това група братя и сестри, ръководени от брат Боян Боев, стенографираха всяка негова беседа и по-късно текстовете им се издаваха от издателството на брат Калименов в Севлиево. Преди Бялото братство да бъде разтурено и собствеността му да бъде конфискувана, вече бяха публикувани повече от сто тома, някои от тях на чужди езици. Важно е на това място да се спомене, че сам Учителят не редактираше тези томове. За него това, което имаше значение, беше „живата дума" по време на беседата. Независимо от това той не обезкуражаваше учениците си да издават текстове­те на беседите, доколкото това им помагаше да растат като ученици в самия процес.



ПАНЕВРИТМИЯТА

Заедно с беседите на Учителя танцуването на Паневритмията беше втората най-важна дейност, която пра­веше Бялото братство това, което е. Точно както не­делните беседи бяха отворени за широката публика, така и танцуването на Паневритмия беше разрешено за всички, тъй като целта й беше точно това, за което бе създадено самото братство: да слее духа на всяко чо­вешко същество на земята с основните положителни сили на вселената.

На „Изгрева" Паневритмията се провеждаше на поля­ната всяка сутрин между пролетното и есенното равно­денствие (което се пада обикновено от 20 март до 21 септември). В началото тя се е играла на бос крак, но в края на тридесетте години и по време на Втората светов­на война вече никой не го правеше.

Група ученици свиреше мелодията на Паневритмията в центъра на поляната: обикновено имаше цигулки, вио­ла, чело, китари, кларнет и флейта. Братята и сестрите оформяха кръг около тях и играеха Паневритмията, коя­то външно изглеждаше нещо средно между гимнастически упражнения и танц, продължаващ повече от половин час.

Паневритмията имаше силен положителен ефект. Не като от медитация или молитва, но на осъществено чувс­тво за сливане с Космоса.

Тя се състоеше от три неравни части, от по няколко номера, макар че понякога се играеха и по-къси вариан­ти. Първият цикъл беше „събуждане" на братята и сест­рите; стимулиране на осъзнаването на непосредствено заобикалящото ги. След като това беше постигнато, се преминаваше към втория цикъл. Това беше „космическо­то пробуждане"; сливането на братята и сестрите чрез силите на природата (до осъзнаването на които бяха достигнали през първия цикъл) с Всемирното съзнание (или Бог). Третата — по-къса част — се състоеше от произнасянето на известни словесни формули и про­веждането на кратки дихателни упражнения, които имаха прочистващ ефект и целяха плавното завръщане на участниците в Паневритмията към реалностите на ежедневието.

Паневритмия се играеше от братята и сестрите в под­ножието на едно от пловдивските тепета, на хълмовете край Търново, на върха на русенските лозя и на други места, където имаше братства из страната.

ТУРИЗЪМ

Туризмът беше основното хоби на братята и сестрите. Това произлизаше направо от самото учение, което целе­ше хармоничното сливане на човешкия дух с положител­ните сили на природата.

Имаше туристически преходи, дадени от самия Учи­тел. Някои от тях бяха леки, като например екскурзията до лагера над Симеоново в подножието на Витоша, коя­то отнемаше час и половина. Други преходи бяха изклю­чително трудни. Трябва да се има предвид обаче, че братята и сестрите бяха най-добрите планинари в страна­та — някои от тях дълги години работеха във високопла­нинските метеорологични станции и зимните спасителни служби. Най-прочути между тях бяха братята Галилей, Атанас Минчев, Савата и Игнат Котаров. Послед­ният беше описан от друг прочут български планинар — писателя проф. Асен Христофоров в прочутата му книга ,Скици из Рила", очерка, озаглавен „Мусаленският Бог". Ще бъде справедливо тук да се каже, че на същата слава се радваха и белите сестри. Десетилетия наред станцията на Черни връх във Витоша беше в ръцете на сестра Димитринка, която еднакво справедливо с Игнат би мог­ла да се нарече „Богинята от Черни връх", ако това не звучеше абсурдно за нейната пословична скромност.

БРАТЯТА И СЕСТРИТЕ ИЗВЪН БРАТСТВОТО

В годините, последвали поставянето на Бялото брат­ство извън закона, неговите членове се интегрираха със следвоенното българско общество. Някои от тях вероят­но не искаха да си спомнят за предишните си връзки. Трябва да добавим тук обаче, че дори преди разтурянето на братството много негови членове бяха активно вклю­чени в обществения и творческия живот на страната.

Андро Лулчев, братът на царския съветник брат Лю­бомир Лулчев, беше важна политическа фигура, както беше и цялото семейство на есеиста брат Томалевски. Между свързаните с двореца фигури бе и генерал Стоя­нов. Тук трябва да се споменат художниците Васил Ива­нов, Цветана Симеонова, по-късно Диманов и пр. Има­ше композитори, диригенти, много от оркестрантите на Държавната филхармония и Операта; математици, извес­тни прависти, издатели, журналисти; преуспели бизнес­мени и индустриалци. Някои от членовете на братството бяха дошли от чужбина, за да живеят близо до Учителя на „Изгрева". Между тях беше чешката балерина Ярми-ла, италианският експерт по мозайките и каменната укра­са Бертоли, както и внучките на прочутия поет на Хър­ватското възраждане Надзор.

Повечето от братята и сестрите се задоволяваха, с по-обикновени занятия. Двамата известни астролози на братството — Иван Антонов (който пишеше под псевдонима Иван Изворски) и Влад Пашов (който написа пър­вата системна книга по астрология в България), бяха градинари на братството. Един от най-приближените ученици на Дънов — Борис Николов (който бе поразите­лен автор на поезия в проза), заедно с брат Бертоли поставиха основите на школата мозайкаджии на братст­вото, което даваше добре заплатена прехрана на много братя. Между тях бяха други доверени членове на вътреш­ния кръг на братството като брат Методи, който беше учил дипломация във Варшавския университет преди Втората световна война и за кратко време бе заемал дипломатичес­ки пост, преди да се присъедини към братството.

Друг добре заплатен занаят, в който братята се славеха като ненадминати (покрай мозайкаджийството и каменоделството), беше паркетчийството и дърводелството.

Ред прочути сгради в България са изпълнени от строителните майстори на братството, като шедьовъ­рът на школата на Бертоли си остават подовете и мозайките на бившата Съдебна палата в София. Мо­зайките на Министерството на отбраната до Народния театър също заслужават да се споменат на това място като добър спомен от братската строителна традиция.


УЧЕНИЕТО

За учения е трудно да формулира точно учението на Бялото братство. Няма определен текст, от който то би могло да се проучи. Публикуваните беседи на Учителя са само устната част на многослойното сливане между уче­ници, Учител и положителните сили на природата, както те ги виждаха. Що се отнася до думите на песните, свър­зани с Паневритмията, само няколко от тях са на самия Дънов, а другите — макар и да са приети от него като постоянни текстове на сутрешните танци на братята и сестрите, все пак са само един от трите елемента (поезия, музика и танц), съставящи Паневритмията. Независимо от това основните характеристики на братството, които привличаха растящото число дъновисти в края на триде­сетте и началото на четиридесетте години на този век, са сравнително ясни.

Първата особеност на учението е, че чрез него Дъ­нов иска да изгради универсална религия, в която всич­ки раси, етнически групи, класи, култури, нации, въз­растови и сексуални групи да се чувствуват равни като братя и сестри. За да постигне това, той центрира тази религия около основните, прости елементи на човеш­кия живот, които подхранват положителни чувства. Това се очаква да доведе до елиминирането на истори­ческите натоварвания, които биха могли да стимулират групови противоречия и религиозна враждебност — страдания, достатъчно измъчили нашата цивилизация в миналото.

Фокусът на тези положителни елементи е единстве­ният универсален „Бог", който човечеството е имало досега — Слънцето и неговите сили, които са били боготворени съзнателно или инстинктивно дълбоко в биологическото, психологическото и духовното сърце на всеки мъж и всяка жена, откак свят светува. Има много елементи, които (според популярния окултизъм) пряко или непряко орбитират около този фокус на боготворене, и братята и сестрите ги пазят свято. Това са: светлината, просветлението, яснотата, топлината, радостта, здравето, щастието, растежът, храненето, естествеността и универсалната зависимост от Любов, Благородство и безбрежността на космическото поле за действие.

Крайното обобщение е, че според учението на братст­вото нашата вселена и Всемирното съзнание (или Бог) са едно и също и в тази си форма на съществувание, в този си материален живот на земята човешките същества мо­гат „да видят" Всемирното съзнание единствено проекти­рани чрез силите на слънцето и множеството му транс­формации.

Втората важна характеристика на учението е, че то отрича материалната същност на вселената. Според него всичко — от ядрените частици до галактиките и човешкия мозък — е живо и е съзнателна частица от Всемирното съзнание. Това изисква огромна отговорност към обкръжението на всекиго л добре премислени отношения не само с всяко човешко същество, но и с животни, растения, предмети, както и с елементите и силите на природата.

Според учението процесът на еволюцията е издигнал атома към по-сложни и по-добре организирани (т. е. „по-съзнателни") форми на съществувание по стълбицата на минералите, после растенията, после животните, чо­веците, белите братя и сестри, учителите, светците и ангелите. Успоредно с този процес на еволюцията мо­же да се случи така (с оглед на това „да бъдат разши­рени корените на даден дух"), че човек може да бъде прероден в животно, животното в растение, растението в минерал; ангелите да бъдат свалени в светци и пр. — т. е. може да има временна енволюция за обогатяване на даден дух.

Третата характеристика на учението е, че основната цел на братята и сестрите, в рамките на тяхното задълже­ние да проправят пътя напред за овладяното от конф­ликти и враждебност човечество, е да се издигат стъпка по стъпка към примирението с Всемирното съзнание. Преведено на прост език, това значи да се движат напред към пълна хармония с обкръжението си. Инструментари­умът за постигането на това са основните сили, служещи на еволюцията във вселената.

ЛЮБОВТА. Това е единствената сила, чрез която можем да почувствуваме и да си представим (в качество­то си на човеци на тази земя) Всемирното съзнание или, казано по-точно — чрез която можем да почувствуваме процеса на своето постепенно сливане с него.

МЪДРОСТТА. Това е силата, която може да ни при­мири с осъзнаването, че всяка форма, в която Всемирно­то съзнание съществува, е ефимерна, временна и преход­на или, казано направо, че ще умрем.

ЗНАНИЕТО. Това е силата, която може да О2вети за нас хармоничния ред, в който елементите на света и фактите на живота са сглобени заедно в „голямата кар­тина" на Всемирното съзнание, както и основните сили, чрез които сме взаимозависими с него.

ЗДРАВЕТО. Това е силата, която ни учи как да ценим и да се грижим за тялото (формата), което Всемирното съзнание е избрало за нашето съществувание на земята, или за да бъдем по-директни — в което е избрало да съ-съществува с нас.

РАДОСТТА. Това е силата, която ни държи настрое­ни на вълните на космическите сили и ни дава неизчерпа­емата енергия да вървим напред към пълна хармония с Всемирното съзнание.
Четвъртата характеристика на учението, която ще из­тъкнем тук, е, че белите братя и сестри боравят и са свързани предимно с основните елементи на човешкото съществувание на земята. Те гледат на социалните, поли­тическите, класовите, културните, религиозните, езикови­те, етническите и пр. проблеми и тревоги като на „несъ­ществуващи". „Проблеми" (точно както се казва, в учението на Кришнамурти) всъщност няма. Според уче­нието на Бялото братство „проблемите" биват създавани от адептите на Черното братство, които забавят или спъват по всякакъв начин процеса на еволюция и хармо­низация с Всемирното съзнание.

Този принцип на грижа само за основните неща в живота е бил мощно средство на съпротива, използувано от братята и сестрите против настъплението на модерни­зацията, въпреки че то едва започва по онова време в историята на Източна Европа. И все пак дори тогава (в началото на 20-те години на този век) е ясно, че човечест­вото навлиза в свят, който ще ограничи човешката инди­видуалност в името на икономическата и социалната осигуреност, предлагана от индустриализацията. Беше ясно, че модернизацията, въпреки че удължава средната продължителност на индивидуалния човешки живот и увеличава достъпността на образование и масова инфор­мация, ще стесни пространството на свободно действие на човека и ще принизи постигането на универсалното хармонично знание и мъдрост до професионална подго­товка и индоктринация. В съзнанието на широка част от интелектуалния елит на обществото, в което се роди Бялото братство, беше очевидно, че държавните структури ще намерят начин да засилят „проводимостта" (кон-дуктивността) на социалните механизми и да дирижират груповото поведение; че ще натрупат управленческа власт и ще усъвършенствуват ефектността на бюрокра­тичния тероризъм срещу индивида, за да направят всеки мъж и всяка жена заменими в механизмите на масовата продукция на отворения световен пазар. Влиятелни вода­чи и мислители, като бившия толстоист Влайков от Ра­дикалната партия и Стамболийски от Земеделския съюз, търсеха пътища за нацията, за да я доведат до точката, в която ще й бъде достъпно всичко, което западната наука и технология може да предложи, без да се подчини на начините на живот на Запада.

Бялото братство не търсеше изход в нов социален ред. За него откопчаването от вътрешното „аз" от групо­вото поведение, което може да бъде манипулирано от механизмите на модернизацията (били те религиозни, идеологически, социални, класови, расови или езикови), и научаването как да се справя човек с основните необходимости в живота бе единственият път към хармонично съществувание, без да трябва индивидът да се подчини на изискванията на социалното групово поведение.

И тук достигаме до един поразителен пример на синхронизъм, сякаш в Юнговия смисъл на думата! Когато тежестта на западната „модернизация" започна да при­тиска „индивидуалността" в един свят, обсебен от идео­логическа нетърпимост и заглушен от масовите медии, англосаксонският свят видя прераждането на добрия стар трансцедентализъм — т. е. философията на единия нож, единия чифт ботуши, едната колиба с едната врата и на дългите коси, която Емерсон и Торо бяха сглобили точно на същия праг на идващия модернизъм, на кой­то Бялото братство построи лагера си в Източна Евро­па, седемдесет години след като Торо построи сам колибата си на брега на езерото Уолдън. „Гневните млади хора" и „битниците" отново включиха на ско­рост чувствителността и културата, постепенно донесла на бял свят песните на дългокосите миролюбци, които еднакво лесно биха могли да се препишат на авторите на текстовете за Дъновата Панеритмия; песни като песента на Харисън:


Ето идва слънцето... Така е добре!

Или пък Джон-Ленъновото:



Всичко, което ни трябва, е любов...

Или всъщност песента на Харисън не е ли наистина някакъв мистичен, обърнат назад във времето, превод на Паневритмията?



Изгрява слънцето... Ще бъде добре!

Вероятно не е превод. Вероятно просто е това, върху което учението на братството винаги се е градяло: че основните положителни сили на вселената ще бъдат на мястото си за нас, за да ги ползуваме всеки път, когато се въоръжим с достатъчно разум да започнем да дирим начин да влезем в хармония с Всемирното съзнание, и че основните между тях са Слънцето (като най-ясната фор­ма, в която Всемирното съзнание ни се разкрива) и Лю­бовта (като всесилната енергия, която ни приближава все повече и повече към истинската същност на нашето съ­ществувание).


БРАДАТИЯ МОРЖ ГОВОРИ ЗА ЛОВЕЦА, КОЙТО СВЕЖДА ОЧИ

Западното полукълбо има двама велики учители: Джон Дюи и Брадатия морж. Учението на Брадатия морж сме го зарязали зад гърба си като пълна глупост, но не мисля, че сме прави.

*

Джон Дюи беше бащата на образованието в напред­налото антропоцентрично общество и проповядваше, че знанието не е повече от форма на опита. Неговата теория за „непосредствения импиризъм" съветва младия ловец на щастие да се взира колкото може по-отблизо във всичко и във всекиго, с когото си има работа.



Брадатия морж, който е митологичният учител на примитивното шаманско общество, би се усмихнал, ако чуеше това. Той учеше младия ловец да не гледа хората в лицето. Ето какво казва на едно момче, което учи с него, според една легенда на ескимосите кодяк:

„Гледай добрия ловец, виж колко добро зрение има. Когато ни погледне, цялото ни същество се разтреперва и това е от могъщия му поглед... Когато се върнеш в селото си, когато започнеш да гледаш жените, зрението ти ще загуби силата си. Зрението ти отслабва. Но онези, които не гледат хората... онези, които използуват очите си пестеливо... те, като започнат лов и използуват очи­те си само да следят дивеча, техните очи са наистина силни."


Очевидно, докато Дюи учи за информацията, че „кол­кото повече е, толкова е по-добре", Брадатия морж съ­ветва мозъка да не бъде претоварван със затъпяващи сетивността факти.

Не е лесно за нас да приемем, че „фактите" и „истина­та" могат да бъдат объркващи. Според нашата космого-ния „тази тук" реалност е единствената, която съществу­ва; така че всеки новоустановен факт разкрива същността на вселената мъничко повече. Според шаманисткото мислене обаче (точно както е и за келтското мислене) има много паралелни действителности; така че фактите за една от тях не могат да обяснят другите. За всяка от тези различни действителности, според мъдростта на Брадатия морж, ни трябва различно множество от фак­ти, различен речник, различно зрение, за да ги опишат и анализират.

*

Младият ловец например трябва да прави разлика между два вида зрение: едното е зрението, което трябва да се използува в социалното обкръжение: вкъщи, в се­лото, сред членовете на семейството, в обкръжението на това, което Джоузеф Кембъл нарича „проявите на огра­ниченото във времето „това тука" въплъщение на има­нентното". Социалният свят, според шаманисткия мозък, е царството на морфогенните сили, на Жената Бог, и метафорично погледнато, ако се втренчим в „женското лице" на този свят, ще получим информация за ефимер­ните прояви, а не за истинската същност палещата.



Второто зрение е зрението, което човек използува из­вън дома и селото си, където сезоните на природата се сменят, без човешките прояви да могат да им попречат. Това е царството на проявата на „онази там" същност на нещата и процесите. „Външният свят", казано накратко, е светът на енергията първоизточник, на Бога Мъж. Ако си спести зрението за него, на ловеца ще му стане по-ясно какво се крие под повърхността на нещата и явленията и ще може да види лова си много по-добре.

В китайската космогония двата свята, в които нещата обитават, са представени от принципите „Янг" и „Йин" (мъжко — женско) като метафори на „дивото" и „питом­ното". Кристъфър Макинтош обяснява в своята история на астрологията, че по тази логика два отделни термина („чия" и „йи") са били въведени за „диво/сурово дърво" и „индустриално дърво", вместо да има една дума за дърво (един от основните елементи в китайската космогония).

Както казва Едуард Сапир, след като изучава семантиката на американските индианци (която подсказва съ­щия шаманистки мозък зад езика както китайската), „чо­вешкото същество не живее само в обективния свят, „истинския свят"... несъзнателно се изгражда върху ези­ковите обичаи на групата". Така че, докато говорещият английски език има един термин за водата (друг основен елемент в шаманизма), индианците хопи правят разлика между „пахе" (водата в природата) и „кейи" (вода в съд); или, с други думи, водата съществува или като елемент на „дивото/природата", или като елемент на „питомното/до­ма и селото" и не може да бъде определена извън тях.

Ясно е защо взирането в „кейи" (т. е. домашния/женс­ки елемент), според Брадатия морж, няма да помогне на младия ловец да разбере начина, по който съществува „пахе" (дивият/мъжки елемент). Явно е защо може да се смята, в метафоричния смисъл на думата, както смята Брадатия морж, че ако гледаш как две домакини си крещят една на друга през стобора за това колко не харесват прическата на съседката си, това няма да ти помогне да разбереш накъде е тръгнал светът.

Ако Брадатия морж може да види развитото индуст­риално общество, което е наследило света му, ще му се стори много женско: не само защото е бъбриво, шумно, ярко, неспокойно, винаги ровещо в долното бельо на другия, но защото е пристрастено към преходното, към това, което е ден за ден, към елемента „кейи", и изцяло е загърбило интереса си към Голямата картина, към „пахе-то". Ще му се стори странно, че знаем толкова много за всяка нова марка дезодорант на пазара и толкова малко за това какво правят аерозолите с атмосферата на планетата.

Освен това Брадатия морж абсолютно няма да може да разбере защо нашите идеали са толкова различни от идеалите на шаманския свят в едно основно нещо и това е „уловът", който човек преследва. За ловеца от едно време ставаше дума еленът и рибата да се вземат от природата и да се пренесат вкъщи за изхранване на семейството. Той трябваше да поддържа неизбежното ни­во „кейи" на материалното съществувание на народа си, за да могат всички да продължават да населяват приро­дата и да се наслаждават на „пахе"-същността (природността) на живота. Именно затова ловецът трябваше да се тренира да вижда през знаците на леда и завесите на листата. Брадатия морж никога няма да може да разбере милионите страници на вестниците, изхвърляни всеки ден из градовете ни, които едва ли могат да ни кажат нещо само за „улова" ни, но и за каквото и да било; ще се чуди защо обръщаме гръб към изкуството да си жи­веем живота заради „фрабджозното чортлуване на каху-ите и калетата" (както казва авторът на „Алиса в Страна­та на чудесата") на политическите си спорове.

От гледна точка на теория на информацията, за която Брадатия морж не би трябвало да знае нищо, тъй като никога не е помирисвал дори компютър (или „не е имал непосредствената импирична взаимовръзка с компютър" — както би казал Дюи), въпреки че няма проблем да види мъдростите й направо от костния мозък на генетичната си памет, има толкова много смущения, толкова много шум, толкова много буботене на печатарски машини, които бълват факти за абсолютно нищо, че не ни е останала капчица зрителна сила за каквото и да било повече освен ежедневните ни кахъри и клюки.

От гледна точка на Брадатия морж ловецът в нашия свят е подчинен на „връщането към селската сцена". И наистина той не може да разчете вече през леда и листата на гората очертанията на Голямата картина; той чете реклами за нови сенки за очите и бои за космите на пубиса, които можем да купим за приятелката си от „Фредерикс" в Холивуд с намаление по време на разпро­дажбите по празника на Колумб. Единствената надежда за ловеца е да ги прелисти набързо като нещо неважно и да ги изчисти от съзнанието си, но информацията никога не се изтрива напълно. Отделни битове памет, натоваре­ни с това, което е било възприето, независимо дали става дума за индивидуална или социална памет, не могат напълно да се разтоварят. Тривиални неща, образи на дразнещи социални навици продължават да обитават ка­то духове мозъците ни. Хаби се мисловна материя, милиони и милиони мегабитове памет биват погубени зави­наги. Наречете го „информационна ентропия" в днешния ни език, ако искате, въпреки че Платон го е описал чудесно на старогръцки преди повече от 2000 години, когато се аргументира, че писаното слово в края на краи­щата напълно ще ни изпоска мозъка. Брадатият морж също предупреждава срещу това на езика юпик от десет хиляди години насам. Въпреки това ние продължаваме да въртим дръжката и да произвеждаме социални иританти с очи, изскочили от главите ни като зрителните антени на листни жаби.

Прелиствам някои излезли напоследък публикации от втора ръка и ми се струва, че Брадатия морж се надига от водите на Потомак под надвесените чинари на Рузвелтовия остров да ни посъветва. „Сведете очи! — казва той. — Захвърлете вестниците! Не слушайте радиото, не гледайте телевизия!" — проповядва той. И тогава само за месец-два ще можете да видите пасажите на паламуда под леда как наближават от километри разстояние и как еленът върви през гъстата шума. Точно както тези серт тлингит-ски кучета виждат във вълшебната приказка на разказва­ча Наакалаан, когато сгащват човека-мечка в подземната му бърлога:

„...Зрението на кучетата се стрелкаше в бърлогата ка­то стрели... Виж например слънцето. През каквито и мънички дупчици да има, лъчите светят вътре. Точно така става. Човекът-мечка се спуска. Счупва стрелите на специалното зрение, дето се стрелкат отвън. Цялата ра­бота спира за миг, после пак почва. Кучетата и проница­телните им погледи пак проникват в бърлогата."

Вярно, че звучи патетично, знам! И въпреки това се чудя защо проповедта на Брадатия морж така запленява въображението ми и защо толкова мразя този получовек-полузвяр, дето чупи стрелите на чистото „пахе"-зрение с мазните си лапи.



Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница