Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса



страница11/21
Дата01.02.2017
Размер3.32 Mb.
Размер3.32 Mb.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   21

ЖЕСТОКОСТТА И НУЖДАТА ОТ СИЛА

Латинският корен на думата жестокост означава "жизнена сила". Самият произход на тази дума внушава, че чрез жестокостта се изявява поривът за живот. Ако тази основна жизненост не присъства в сърцето, тя се проявява изкривена от потискане и компромиси, от страхове и нарцистични манипулации.

Ще сгрешим, ако подходим към жестокостта с идеята просто да се отървем от нея. Ако се опитаме да изкореним нашата жестокост, възможно е да се откъснем от дълбоката сила, която-подхранва творческия живот. Освен това психоанализата показва, че никога не можем да постигнем онова, което желаем, чрез потискане. Потиснатото винаги се завръща в чудовищна форма. Жизненият поток на душата, УМ, е като естествената сила на растенията, като тревата, която пониква през цимента и за сравнително кратко време заличава огромни паметници на културата. Ако се опитаме да укротим и затворим тази вродена сила, тя неизбежно ще успее отново да се появи на бял свят.

"Потискане на жизнената сила" е диагноза, която важи за повечето от емоционалните проблеми, представени в терапията. Днес често се случва терапевтът да окуражава своите пациенти да изразяват гнева си, сякаш това е някаква панацея. Но аз подозирам, че гневът и неговото изразяване са само път към жизнената сила, която хората трудно усещат в съвременното общество. Ренесансовите доктори са поставяли гнева и жизнената сила под властта на един бог, Марс. Те учели, че всички хора носят в себе си една експлозивна сила, готова да се отприщи. Да бъдеш себе си - да позволиш на индивидуалността си и на уникалните си заложби да се проявят - е изява на Марс. Когато си позволиш да съществуваме истински и пълноценно, ние жегваме света със своите възгледи и го предизвикваме с начина си на съществуване.

В шоубшзнеса и в политиката понякога виждаме как хора с изключителен талант изгряват на обществената сцена с неудържимата си енергия и въображение; те просто са себе си и така ни смайват със своето съвършенство. За появяването им на сцената често се използва метафората "блестящо". Те блясват, пламтят и се втурват в нашия опитомен и плах свят. Казваме, че тези хора притежават "харизма", дума, която означава божествено благоволение и дар. Тяхната сила не идва от егото. Това, което виждаме у тези хора, е божествената светлина, която гори в личността и в действията им.

Но в историята на човечеството проявяването на индивидуалността се е възприемало като заплаха за статуквото. Независимо от парадираната възхвала на индивидуалността, нашата култура всячески благоприятства конформизма. Ние сме приятно успокоени от еднообразието и предсказуемостта на съвременния живот. Можете да пътувате надлъж и нашир и все пак трудно ще намерите магазин или ресторант, който е дори едва доловимо неповторим. В търговските центрове, в ресторантите, в киносалоните откриваме едни и същи дрехи, търговски марки, менюта, идентична архитектура.. На източния бряг можете да седнете в ресторант, идентичен на този, в който сте седели на западния бряг. И въпреки това според психоанализата повторението е смърт. То е защита срещу потока на индивидуалния живот. То се стреми към мъртвия покой за една култура, която е забранила изненадата.

Едно толкова просто нещо, като новата храна, може да бъде застрашително, а е всеизвестно, че стилът на обличане може да е израз на конформизъм или анархия. Политически групировки се идентифицират чрез дължината на косата. Подобен избор във всекидневния живот носи истинска сила и обществото, загрижено за реда и правилното функциониране, може постепенно и неусетно да се влее в потока на очевидното всеобщо благо.

Не е необичайно потиснатите сили и симптоми, в крайна сметка, да се обективират под формата на предмети; тоест нашата фантазия кристализира в нещо, което притежава силата и обаянието на фетиш. В този смисъл ядрените арсенали с тяхната загадка и заплаха са мрачните носители на онова, което е било пренебрегнато от душата. Бомбите и реактивните снаряди ни осигуряват постоянна, ежедневна близост със собствената ни разрушителност. Те ни напомнят, че не всичко може да бъде овладяно и контролирано, че ние като общество можем да се самоубием, да заличим други народи и самата Планета. Това е един безпрецедентен фетиш на силата.

Аналитикът Волфганг Гигерих, прави сравнение между бомбата и Златния телец от Сътворението. И двете са идоли. Гигерих отбелязва, че телецът всъщност е бик, въплъщение на неограничената животинска сила. Според него обаче в митичния момент, когато Мойсей унищожава бика, ние налагаме забрана върху тъмната сила и изграждаме олтари, насочени единствено към светлината. Така нашите бомби са продължение на този отлъчен златен телец. Ние сме отказали да сме свързани с тъмните сили и така те са били принудени да приемат форма на фетиш, в която остават пленителни и смъртоносни.

Затова аз виждам връзка между нашата на пръв поглед непобедима жестокост и скъпоценното ни, повторяемо еднообразие. Вековната традиция ни учи, че душата има нужда от дълбокото и предизвикателно изящество на Марс, който оцветява всичко наоколо със заревото на страстния живот, внася творчество във всяко наше действие и посява семената на силата във всеки миг и във всяко събитие. Когато пренебрегваме и подценяваме Марс, той е принуден да се проявява във фетиша и жестокото поведение. Марс е неизмеримо по-велик от личния израз на гняв. Съзидателен и разрушителен, той е самият живот, готов за борба.

В душата нищо не е неутрално. Тя е домът и изворът на живота. Ние или откликваме на онова, което душата изявява в своите фантазии и копнежи, или страдаме от това пренебрежение. Силата на душата може да хвърли човека в екстаз или в депресия. Тя може да бъде съзидателна или разрушителна, нежна или агресивна. Силата се ражда в душата, а след това прави въздействащата си крачка към живота като проявление на душата. Ако липсва душевност, липсва и истинската сила, а ако няма сила, тогава не може да има и истинска душевност.

САДОМАЗОХИЗЪМ

Когато пренебрегваме, узурпираме или си играем със силата на душата, ние изпадаме в проблематичното състояние на садомазохизъм, което варира от опасен клиничен синдром до динамичен модел, проявяващ се в най-обикновеното общуване. Истинската сила, в която липсват както тирани, така и типични жертви, при садомазохизма се разделя на две части: жестокост и мъченичество, контролиращ и подчинен. Макар на пръв поглед садомазохизмът да наподобява истинската сила, той е поражение на силата. Винаги когато един човек измъчва друг, истинската сила е изгубена и е заменена от една пиеса в буквалния смисъл на думата, която е опасна и за двете страни.

Садомазохистичното раздвояване на силата притежава характеристиките на всяко симптоматично поведение: то буквално е деструктивно и съдържа поляризация, при която едната страна на медала е очевидна, а другата - скрита. Хората, които се обръщат към жестокостта, са явно контролиращи; не е така очевидна обаче слабостта им и тяхното чувство за безсилие. От друга страна, тези, които обикновено играят ролята на жертва, може би не са наясно със собствените си, далеч по-незабележими методи за контрол. Затова проблемите, свързани със силата, са толкова трудно разрешими: нещата не са такива, каквито изглеждат. Слабите хора се напрягат и се опитват да изглеждат силни, силните крият своята уязвимост, а останалите не успяват да видят онова, което е под повърхността. Решаваме, че имитациите на сила около нас са истински, и ставаме техни жертви.

Като терапевт аз се сблъсквам с това раздвоение ежедневно. Веднъж една жена дойде при мен, обляна в сълзи и ми каза, че съпругът й, с когото са женени от десет години, има извънбрачна връзка. От самото начало беше очевидно, че тя иска от мен да й съчувствам, затова че е била предадена, да заклеймя мъжа и, а после да намеря начин да го поправя. Но аз се държах на дистанция. От първия момент съзнавах две неща - преувеличеното й чувство на жертва и силата й в опита да ме контролира. Докато говореше, тези два аспекта станаха още по-явни. Тя беше така увлечена в ролята си на жертва, че въобще не осъзнаваше усилията си да контролира мен и своя съпруг. Когато й посочих това, тя ми каза, че греша и че няма да идва повече. Не се стреснах от тази очевидна заплаха и в крайна сметка започнахме да изясняваме нещата. След няколко седмици съпругът й прекъсна своята връзка и беше възстановено някакво равновесие. Бях изненадан от бързината, с която се уталожиха нещата, но жената ми каза, че по време на една терапия преди години вниманието й било насочено към въпроса за контрола. Тя си мислела, подобно на много от нас, че може да "разреши" тези проблеми веднъж завинаги. Нейната истинска сила се криеше в способността й да анализира своя гняв и да се вглежда в себе си, когато е най-лесно да хвърли вината върху съпруга си.

ТЪМНИЯТ АНГЕЛ НА РАЗРУШЕНИЕТО

Жестокостта има много общо със сянката и в частност със сянката на силата. За много хора, родени и отгледани в съвременна Америка, невинността -отсъствието или отхвърлянето на сянката - е голямо препятствие по пътя към реализиране на душевната сила. Когато хората говорят за силата и невинността, те често се позовават на своето религиозно възпитание, което по един или друг начин ги е учило да. обръщат и другата буза и да страдат. Дейвид Милър посочва, че представата за набожните люде като стадо от овце, деликатно поддържа идеята, че за да си добър, трябва да си слаб и отстъпчив.

Друг начин да изгубим силата е идентификацията с риге - фантазията, която е така силна в американската душа. Младежкият дух на идеализма, казанът за претопяване, равният шанс за всички, равенството между хората - тези принципи на американския идеал не само хвърлят тъмна сянка, но и правят силата нежелана за мнозина. Като елемент на сянката, тя бива потисната и в резултат от това много силови битки протичат тайно, задкулисно.

Сънищата често пресъздават образи на тъмната сила, в които сънуващият е или носител на оръжията, или е тяхна жертва. Например един мъж на средна възраст ми разказа следния сън: Той стоял пред вратата на една банка и чакал да я отворят. Една жена стояла до него, както и още няколко души. Внезапно забелязал, че двама от мъжете до него са въоръжени. Видял как с бавни движения мъжете измъквали оръжието от джобовете си. Той изпаднал в паника при мисълта за изстрели и инстинктивно се затичал. Изоставил приятелката си в прахта, без да се погрижи за нея, и се събудил с чувство за вина поради страхливостта си.

Мъжът разглеждаше този сън като портрет на своя страх от жестокостта. Той срещаше големи трудности и при най-обикновено противопоставяне. Каза ми, че за него е характерно да бъде изключително загрижен за приятелката си, но в съня паниката затъмнила алтруизма му и той избягал удивително бързо. Спомена и за други сънища, в които е почувствал паника при вида на оръжие и единствената му грижа била собствената му сигурност. В сънищата си той никога не се включвал в битките и смяташе, че това е белег за слабохарактерност.

Понякога е полезно да разглеждаме образите в съня като ангели. Те имат човешки образ, но техният свят е сферата на въображението, където природните ;и моралните закони на действителния живот не са  приложими. Техните действия са загадъчни и не трябва да бъдат приемани буквално. Видях двамата мъже като тъмни ангели, правещи нещо, което сънуващият никога не би сторил. Той бил уплашен от оръжията и избягал, но може би не се е проявил като страхливец. Бягството е разумна реакция при вида на оръжие, особено ако самите вие не притежавате нищо подобно. Също така бихме могли да разглеждаме отдръпването му от жената като нещо, което се случва, когато усетим жестокост. Той вече не е близък с женствения, чувствителен свят, който обикновено си мисли, че трябва да защитава.

Сънят не се отнасяше само до оръжията. Той включваше и ограбването на банка. В този смисъл можем да го разглеждаме като урок за необходимостта от кражбата. Понякога трябва да си сложим черна маска, да скрием оръжие в джоба си - във фалическата област и в женствената кухина - за да се справим с нещата. Религията е пълна с учудващи истории за аморални финансови машинации. Както вече видяхме, Иисус разказва историята за човека, който плащал еднакво на онези, които работели по един час, и на онези, работили цял ден. Елините почитат легендата за Хермес, който в първия ден от живота си откраднал стадото на брат си Аполон. Може би за да се насладим на даровете на Хермес, е необходимо да бъдем лишени от аполоновите си ценности. Историята за Настрадин и урока по музика звучи като покана за измама. В Евангелията и в безбройните картини на разпятието Иисус е изобразяван на кръста между двама крадци, единият от които той взема със себе си в рая. Този образ понякога бива тълкуван като унижението на Иисус, но историята може би представлява извисяване на кражбата.

Писмото на Оскар Уайлд от затвора, познато като Де Профундис, "от дълбините", е необикновен пример за теологията на Романтизма. В него писателят разсъждава върху мястото на сянката в образа на Иисус:

"Светът винаги е обичал светеца като най-близкото подобие на божието съвършенство. По някакъв божествен инстинкт Христос, изглежда, винаги е обичал грешника като най-близкото подобие на човешкото съвършенство. Неговото основно желание е не толкова да промени хората, колкото да ги избави от страданията.., Но начина (който все още остава неразбран от света), по който той разглежда греха и страданието е като неща, които са красиви и свети, сами по себе си, и които са форми на съвършенство."

Ако позволим на Оскар Уайлд да бъде наш водач при теологичното тълкуване на съня на този мъж, бихме могли да разглеждаме двамата въоръжени мъже като двамата крадци, разпнати до Иисус. Те може би са паднали ангели, чиято работа е да ограбват банки. Те може би илюстрират горчивата истина, че за да стане духовно богат, човек понякога трябва да открадне, насилствено и мрачно, от хранилището на благата. И вие можете, подобно на Иисус, да се окажете в компанията на крадци и стрелци, точно когато се мислите за невинни, приемайки се за защитник в близост до жената.

Сянката е една ужасяваща реалност. Всеки, който говори сладкодумие за интеграцията със сянката та сякаш да се сближиш с нея е като да научиш чужд език, не познава мрака, с който тя е обгърната. Страхът винаги е близо до силата, а истинската невинност до кървавата вина. Трите кръста на Голгота не олицетворяват просто триумфа на добродетелта над порока. Те са отражение на най-скъпоценния образ в християнството, триединството. Те намекват за великата мистерия, която ни посочва и Оскар Уайлд: фактът, че добродетелта, която се разграничава от злото, никога не е истинска. Ние поддържаме жестокостта в нашия свят, когато не признаваме мястото й в сърцата ни и се идентифицираме единствено с искрената невинност.

Хората често ми разказват сънища за пушки и други оръжия. Мисля, че това е не толкова компенсация на невинността в живота, колкото знак, че душата обича силата. Сънищата ни предоставят възглед за потенциала на душата, който е по-малко цензуриран от онзи, който ни дава съзнателният самоанализ. Същевременно в обществото съществуват знаци за това, че пушката е един ритуален предмет. Пушките са забранявани и обожавани. Тези предмети будят страхопочитание. Те са загадъчно пленителни и смущаващи. Противниците на тяхната забрана може би говорят от името на един рядък идол на силата, благодарение на който ние виждаме силата на живота. Пушката е опасна не само защото тя застрашава нашия живот, но и защото конкретизира и фетишизира желанието ни за сила, като прави силата видима, но същевременно я отдалечава от духовното й присъствие в нашия всекидневен живот. Присъствието на пушката в обществото е заплаха и ние сме нейни жертви - знак за това, че нашият фетиш действа срещу нас. Старите, боядисани топове, които са поставени на привилегировани места в нашите градове - има един на пътя към моята къща в едно тихо селце -демонстрират пиетета, с който почитаме този свещен предмет, тайнството на нашата потенциална разрушителна сила.

Често се казва, че пушката е фалически символ. По-вероятно е обратното: фалосът е символ на пушката. Ние сме пленени от нейната сила и е интересно да се отбележи, че думата "пленителен" обикновено се отнася до фалоса. Но аз не мисля, че пушката е толкова мъжествена, колкото изглежда. Думата пушка (gun) произхожда от името на една жена, Гюнхилда, което на скандинавски означава "война". Едно известно оръдие е било наречено "Голямата Берта", което навежда на мисълта, че пушката може би излъчва силата на женската душа.

Душата е експлозивна и силна. С помощта на въображението, което винаги е предпоставка за действие и източник на смисъл, тя може да постигне всичко. Със силата на своите емоции, душата е оръжие, пълно с потенциална мощ и ефективност. Писателят, изразяващ душевната страст, е по-могъщ от меча, защото въображението може коренно да промени живота на хората.

Ако не станем представители на душевната сила, ние може да се превърнем в нейни жертви. Ние страдаме от своите емоции, вместо да почувстваме, че те работят за нас. Скриваме в себе си своите мисли и страсти, отделяме ги от живота и те започват да се бунтуват в нас, като ни правят дълбоко неспокойни или се превръщат в болест. Всички знаем какво е да сдържаш гнева в сърцето си, докато той расте и се изражда в разяждаща неприязън и ярост. Дори неиз-разената любов поражда натиск, който изисква някаква изява.

 

Ако жестокостта е симптоматично проявяващата се потисната жизнена сила, нейният лек е грижата за силата на душата. Глупаво е да отричаме сигналите за присъствие на тази сила - индивидуалността, ексцентричността, себеизразяването, страстта - защото тя не може да бъде истински потисната. Ако по улиците.ни има престъпления, от гледна точка на душата, те се дължат не само на мизерията и тежките условия на живот, но и на неуспеха на душата и на нейния дух да разкрият себе си.



Сократ и Иисус, двама учители на добродетелта и любовта, са били екзекутирани заради неспокойната, застрашителна сила на техните души, която се е разкривала в личния им живот и в думите им. Те не носели оръжия, но все пак представлявали заплаха, защото няма нищо по-силно от разкриването на душата. Ето и още една причина за поставянето на Иисус между двамата крадци. Той бил престъпник в очите на властта, отричаща душата. Престъплението и грехът, когато не се изразяват в жестокост, са тъмни добродетели на сърцето, необходими за пълноценното присъствие на и-ндивида на Земята. Само когато ги потискаме, те тръгват да се скитат по улиците на града като въплъщение на отхвърлената сянка.

В душевния живот винаги има сянка и част от силата на душата идва от нейните сенчести качества. Ако искаме да живеем с дълбините си - душевно -I трябва да се откажем от всички претенции за невинност, докато сянката става все по-тъмна. Основната награда при отказа от невинността, при което душата може да се изяви в пълна степен, е нарастването на силата. В присъствието на дълбоката сила животът става бурен и страстен, което сигнализира, че душата е намерила поле за изява. Когато почитаме Марс, той придава дълбок червен нюанс на всичко, което правим, и насища живота ни с енергия, страст, сила и смелост. Когато го пренебрегваме, страдаме от яростните атаки на невъздържана жестокост. Затова е важно да почитаме духа на Марс и да позволим на душата да се впусне в живота - с творчество, индивидуалност, новаторство и въображение.

Глава 7

ДАРОВЕТЕ  НА ДЕПРЕСИЯТА



Душата се разкрива в разнообразие от цветове, включващи всички оттенъци на сивото, синьото и черното. За да се грижим за душата, ние трябва да уважаваме цялата тази гама от цветове и да устояваме на изкушението да одобряваме само бялото, червеното и оранжевото - бляскавите цветове. "Чудесната" идея за оцветяване на старите черно-бели филми е в съответствие с общото отхвърляне на тъмното и сивото от нашата култура. В едно общество, защитено от трагичното усещане за живота, депресията прилича на враг, на неизлечима болест. Въпреки това в едно такова, отдадено на светлината, общество, депресията като компенсация е необикновено силна.

Грижата за душата изисква да ценим начините, по които тя се изявява. В моменти на депресия, ние бихме могли да се запитаме: "Какво прави тя тук? Играе ли тя някаква важна роля?" Особено когато се сблъскваме с депресията - настроение, близко до чувството ни за смъртност - ние трябва да се защитим от отричането на смъртта, в което е така лесно да изпаднем. Нещо повече, може да ни се наложи да развием вкус към депресираното състояние, позитивно отношение към мястото му в циклите на душата.

Някои чувства и мисли, изглежда, се появяват само при мрачни настроения. Потиснете тези настроения и ще потиснете свързаните с тях идеи и мисли. Депресията може да бъде толкова важен канал за ценни "негативни" чувства, колкото проявите на нежност за емоциите на любовта. Любовните чувства естествено пораждат жестове на привързаност. По същия начин пустотата и сивотата на депресията пробуждат осъзнаването и формулирането на мисли, които в противен случай остават скрити зад паравана на по-безметежни настроения. Понякога пациентът идва при терапевта в мрачно настроение. "Не трябваше да идвам днес - казва той. - Следващата седмица ще се чувствам по-добре и ще можем да продължим." Но аз съм доволен, че е дошъл, защото ни предстои да чуем мисли и да почувстваме душата му по начин, непостижим в добро настроение. Меланхолията дава възможност на душата да изрази една страна от своята природа, която е действителна, като всяка друга, но е скрита поради своя мрак и горчивина.

ДЕТЕТО НА САТУРН

Днес сякаш предпочитаме думата депресия пред тъга и меланхолия. Вероятно латинската й форма звучи по-клинично и по-сериозно. Но навремето, преди около петстотин или шестстотин години, меланхолията била идентифицирана с римския бог Сатурн. Да бъдеш депресиран, означавало да си "в Сатурн", а човек, завладян от хронична меланхолия, бил определян като "дете на Сатурн". Тъй като депресията била идентифицирана с бога и кръстената на него планета, тя се свързвала и с други качества на Сатурн. Например той бил познат като "старецът", който властвал през златната ера. Когато говорим за "златните години" или за "доброто старо време", ние призоваваме този бог, който е покровител на миналото. Депресираната личност понякога си мисли, че добрите времена вече са минало, че нищо не е останало за настоящето и за бъдещето. Тези меланхолични мисли са дълбоко вкоренени в предпочитанията на Сатурн .към миналите дни, към спомените и чувството, че времето тече. Със своята тъга тези мисли и чувства допринасят желанието на душата да бъде едновременно във времето и във вечността и затова те могат да бъдат приятни по някакъв странен начин.

Понякога свързваме депресията с остаряването в буквалния смисъл на думата, но тя е свързана по-скоро с душевното остаряване. Сатурн не само пробужда нежност към "доброто старо време", но е носител на по-съществената идея, че животът продължава: ние ставаме по-стари, по-опитни и може би дори по-мъдри, Дори един тридесет и пет - четиридесетгодишен човек може небрежно да спомене в разговор нещо, което се е случило преди двадесет години. И ще млъкне шокиран. "Никога преди не съм казвал такова нещо! Преди двадесет години. Остарявам." Тук Сатурн ни дарява възрастта и опита. Идентифициралата се с младостта душа сега придобива важни качества, които са положителни и полезни. Ако отречем възрастта, душата ще се изгуби в неуместното влечение към младостта.

Депресията ни дарява опита не като факт, а като отношение към себе си. Придобиваме чувството, че сме изживели нещо, че сме станали по-стари и по-мъдри. Разбираме, че животът е изпълнен със страдание и че познанието е важно. Вече не можем да се наслаждаваме на безметежната, безгрижна невинност на младостта, прозрение, което предизвиква както тъга от загубата, така и наслада от новото чувство на себеприемане и себепознание. Това осъзнаване на остаряването носи освен меланхоличен оттенък, и някаква степен на благородство.

Разбира се, ние оказваме съпротива на това нашествие на Сатурн, което наричаме депресия. Трудно е да се разделим с младостта, защото това изисква признаване на смъртта. Подозирам, че онези от нас, които избират вечната младост, са застрашени от тежки пристъпи на депресия. Ние каним Сатурн в дома си, когато се опитваме да отложим плащането на дълга си към него. Тогава депресията на Сатурн дава на душата, която твърде дълго е флиртувала с младостта, своя цвят, дълбочина и смисъл. Сатурн руши и състарява човека по естествен начин, така както температурата, ветровете и времето рушат плевнята. Когато сме в Сатурн, разсъжденията ни се задълбочават, мислите обхващат по-дълъг период от време и събитията от дългия живот се синтезират в чувството за осмисляне на истинската ни природа.



Сподели с приятели:
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   21


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница