Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса



страница21/21
Дата01.02.2017
Размер3.32 Mb.
Размер3.32 Mb.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   21

Движението към този съюз е нещо, към което трябва да се стремим, да работим и да пътуваме. Това е самата идея за изграждане на душата, описана от Кийтс и препоръчана от Хилман. Изграждането на душата е пътуване, което изисква време, усилия, умения, знание, интуиция и смелост. Полезно е да знаем, че всяка работа с душата е процес - алхимия, поклонничество и приключение -затова не трябва да очакваме незабавен успех или дори някакъв вид завършек.

Всяка цел и всеки край са евристични. Важно е да си ги представяме, но е невъзможно да ги осъществим дословно.

В духовната литература пътуването към Бог или към съвършенството често се описва като изкачване. То може да се осъществи на отделни етапи, но целта е очевидна, посоката - определена, а пътят - директен.

Както вече видяхме, образите на душевния път са доста различни. Това може да е лабиринт, пълен със задънени улици, в чийто край стои чудовището, или одисея с ясна цел, но пътят е много по-дълъг и по-заобиколен, отколкото очакваме. Одисеи е наричан "ххх", мъж на многото завои - подходяща дума за пътя на душата. Деметра трябва да търси дъщеря си навсякъде и накрая да слезе в подземния свят, за да се върне животът на земята. Такъв е и странният път на Тристан, който пътува из морето без весло или рул и си проправя път, свирейки на своята арфа.

Спецификите, местностите и личностите са важни по пътя на душата. Този път прилича повече на посвещаване в многообразието на живота, отколкото на едностранчив щурм към просвещението. Докато душата несигурно си пробива път, забавяна от препятствия и разсейвана от всевъзможни изкушения, безцелността не е преодоляна. Вероятно трябва да се откажем от желанието си за прогрес. В стихотворението си Ендимион Кийтс много точно описва този път на душата:

Животът на човека е война

и трепет, и надежда, и неволя.

Във въображението сблъскват се неща

човешки: всичко в тях е доброта,

че те са въздухът, недоловимата храна,

с която чувстваме, че съществуваме в света.

Това е "целта" на пътя на душата - да почувстваме съществуването; да не преодоляваме житейските битки и неволи, а да опознаем живота от първа ръка, да съществуваме изцяло в неговия контекст. Духовната практика понякога се описва като ходене по нечии стъпки: Иисус е пътят и истината, и животът; животът на Сидхарта (Буда) сочи правия път. Но в одисеята на душата, или в нейния лабиринт, имаме чувството, че никой преди нас не е минавал по същия път. През време на терапия хората често задават въпроса: "Познавате ли някой друг, който е преживял същото?" Облекчение е да знаем, че задънените алеи на пътя на душата са познати за някого. "Мислите ли, че съм на прав път?", ще попита някой друг. Но единственото, което трябва да направи, е да остане там, където е в този момент, в светлината на познанието или в дълбоките сенки на мистерията и на непознатото. Одисеи знае, че иска да стигне до дома си, и въпреки това прекарва години в леглото на Цирцея, развивайки своята душа на кръглия остров, където всички пътища свършват там, откъдето са започнали.

Вероятно не е съвсем правилно да говорим за пътя на душата. Това е по-скоро едно лъкатушене и скитничество. Пътят на душата е белязан от невротични тенденции и високи идеали, от невежество и познание, от всекидневно възраждащ се живот и висши прозрения. Затова, когато се обаждате на някой приятел, за да му разкажете за последната бъркотия в живота си, вие правите нов завой в политропичния си път. Душата става по-голяма и по-дълбока чрез изживяването на сривове и на моменти на обърканост. Същото се случи и с моята братовчедка, когато преоткри вярата в трагичната си болест. За душата това е "негативният път" на мистиката, едно приближаване към божественото, което е станало възможно тогава, когато сме се отказали да преследваме съвършенството.

Друго описание на пътя на душата може да бъде открито в концепцията на Юнг за индивидуацията[16].

Чувал съм хора, запознати с трудовете на Юнг, да задават въпроса: "Вие намерили ли сте себе си?" -сякаш индивидуацията е някакъв връх на терапевтичните постижения. Но индивидуацията не е цел или местоназначение - тя е процес. Бих посочил като същност на индивидуацията чувството за уникална индивидуалност и активното ангажиране в работата с душата. Всички мои дарби, пропуски и усилия се съединяват и коагулират - ако използваме езика на алхимията - в уникалния индивид, който съм. Никола от Куза пише на човек на име Джулиано: "Всичко у теб джулианизира."Индивидът, който активно се ангажира в процеса на изграждане на душата, се превръща в микрокосмос, един "човешки свят". Когато позволим на големите житейски възможности да навлязат в нас и ги прегърнем, ние сме най-индивидуални. Това е парадоксът, описан от Кузански по толкова много начини. През живота, независимо от това, дали е дълъг, или кратък, космическата хуманност и духовният идеал се разкриват чрез самия човек в различните степени на несъвършенство. Божествеността - тялото на Христос, природата на Буда - се преражда в нас, с цялата ни сложност и глупост. Когато божественото прозира през обикновения живот, то може да изглежда като лудост, а ние -като Божиите глупци.

Най-добрата дефиниция на индивидуацията, която съм чувал, се съдържа в един вдъхновен откъс от книгата на Джеймс Хилман Митът за анализа: какво да крие и който е станал прозрачен чрез себеприемането; неговата душа е обичана, напълно открита, напълно екзистенциална; той е точно това, което е, освободен от параноичното притворство, от познанието на тайните си и от тайното познание; неговата прозрачност играе ролята на призма за света и за не-света. Защото е невъзможно да опознаете себе си съзерцателно; само последният размисъл върху некролога би могъл да ни каже истината и само Бог знае истинските ни имена.

Пътят на душата е и пътят на глупака, онзи, който няма претенции за себепознание, за индивидуация или за съвършенство. Ако сме постигнали нещо по този път, това е абсолютното незнание, за което пишат Кузенски и други мистици, или "негативната способност" на Джон Кийтс - "съществуването в несигурността, мистерията, съмненията без никакъв дразнещ стремеж към фактите и разума." Когато ставаме прозрачни, когато разкриваме кои точно сме, а не кои искаме да бъдем, тогава мистерията на човешкия живот като цяло за момент ще ни осени с блясъка на прозрението. Духовността извира от ежедневието на този човешки живот, който е направен прозрачен чрез дългите грижи за неговата природа и съдба.

Пътят на душата не допуска прикриване на сянката без злощастни последици. Вие не постигате целта на философския камък, лапис-лазули[17], в дъното на сърцето си, без да смесите в казана всички човешки страсти. Необходимо е голямо количество алхимичен материал, за да се възпроизведе изяществото на петльовата опашка или златото - други образи на целта. Ако можете обаче да понесете целия товар на човешките възможности като суровина за един алхимичен, душевен живот, в края на пътя може би ще съзрете у себе си камъка и ще почувствате как каменните идоли на източния остров се изправят благородно в душата ви, а долменът на Стоунхендж бележи вечността във вашия живот. Тогава душата ви, за която се грижите толкова смело, ще бъде твърда, толкова обветрена и загадъчна, че божественото ще извира от самите вас. Ще притежавате духовното излъчване на свещения глупец, който се е осмелил да живее живота такъв, какъвто е, и да разгръща своята личност с нейното голямо, но съзидателно несъвършенство.

В края на своите Спомени, сънища, размисли Юнг пише: "Целият човек е предизвикан и влиза в казана с пълната си реалност. Само тогава той може да стане завършен и само тогава Бог може да се роди."

Духовният живот не печели истински от раздялата си с душата или с близостта си с живота. Бог, също както и човекът, е изпълнен със свои по-скромни същности, които приемат човешки образ. Теологичната доктрина за инкарнацията внушава, че Бог узаконява човешкото несъвършенство поради неговата загадъчна стойност. Нашата депресия, ревност, нарцисизъм и провал не са в свада с духовния живот. Всъщност те са много важни за него. Когато се грижим за тях, те предпазват духа от издигане в сферата на перфекционизма и духовната надменност. Нещо повече, те съдържат своя духовна чувствителност, която допълва онази, идваща от звездите. Крайният брак между духа и душата, аттиз и атта, е венчавката между Небето и Земята, между възвишените ни идеали и амбиции и нисшите симптоми и оплаквания.

ГРИЖА ЗА ДУШАТА НА СВЕТА

"Смирението у човека на изкуството е откровеното приемане на всичко преживяно, така както Любовта у него е просто това чувство за Красота, което разкрива пред света тялото и душата си."

Оскар Уайлд

Глава 12

КРАСОТАТА   И   СЪЖИВЯВАНЕТО   НА   НЕЩАТА

Наскоро бях на една католическа меса, ме порази превода на древната молитва, която познавах добре от времето, когато пееха месата на латински. Точният превод на молитвата от латински гласи: "Господи, само кажи думата и душата ми ще се изцели." Новата английска версия е: "Господи, само кажи думата и аз ще бъда изцелен." Разликата е малка, но показателна: ние вече не разграничаваме душата от Аза. Може би е изкушаващо да поставим идеята за грижа за душата в категорията на себеусъвършенстването, което е повече проекция на егото, отколкото грижа за душата. Но душата не е его. Тя е безкрайната дълбина на човека и на обществото, обхващаща всички загадъчни аспекти, които се обединяват, за да изградят идентичността ни.

Душата съществува отвъд личните предпочитания и концепции. Ренесансовите магове разбирали, че душата - мистерията, която съзираме, когато се вгледаме дълбоко в себе си - е част от една по-голяма душа, душата на света. Тази световна душа засяга всяко нещо, естествено или създадено от човека. Вие имате душа, дървото пред къщата ви има душа, но същото важи и за колата, паркирана под това дърво.

За съвременния човек, който може би мисли за душата като за химически апарат, за тялото - като за машина, а за изкуствено създадения свят - като за чудо на човешкия гений и на технологията, идеята за атта типси може би наистина изглежда странна. Най-доброто, което могат да направят някой дялове на психологията със случайното ни интуитивно чувство, че всички неща са живи, е да обяснят това явление като проекция, несъзнателно простиране на човешката фантазия върху "неодушевени" обекти. Неодушевени (таттШе) означава "без атта" - без атта типси.

Проблемът, който създава съвременното обяснение, че ние проектираме живота и личността върху нещата, се крие в това, че то е дълбоко вкоренено в егото: "Всичко живо и характерно произтича от мен, от начина, по който аз разбирам и си представям битието." Много по-различен е подходът, при който позволяваме на нещата да имат собствена жизненост и индивидуалност.

В този смисъл грижата за душата е една крачка, извеждаща ни от парадигмата на модернизма, за да ни запознае с нещо, напълно различно. Моята позиция се променя, когато призная душата на света. Тогава гледам и слушам нещата в света, които живо се разкриват пред мен. Уважавам ги, защото не съм техен създател и господар. Те притежават същата индивидуалност и независимост, каквито притежавам и самият аз.

Джеймс Хилман и Робърт Сардело, в чиито трудове обстойно се разглежда темата за душата на света днес, обясняват, че предметите изразяват себе си не посредством езика, а чрез забележителната си индивидуалност. Едно животно разкрива себе си чрез впечатляващия си външен вид, чрез житейските си навици и поведението си. Нещата в природата се открояват с необикновена яркост. Силата и красотата на реката й придават внушително личностно присъствие. Впечатляващата сграда се издига пред нас като личност, не по-малко душевна от самите нас.

Всеки знае, че нещата в природата могат силно да ни повлияят. Някой хълм или планина могат да ни предложат дълбоко емоционални мисли за нашия живот, семейство или общност. Когато баба ми и дядо ми се заселили в щата Ню Йорк след емигрирането си от Ирландия, те създали процъфтяваща ферма в провинцията. Отглеждали различни видове животни, сеели разнообразни земеделски култури и създали овощна градина. Къщата, която построили, била изящна отвън и пълна със стари картини и снимки отвътре. В малката гостна имало пиано до стената, а кухнята служела за основен център на семейния живот. Пред къщата имало два големи кестена, които повече от петдесет години предлагали своята сянка и красота на семейството и на многобройните посетители на ферма.

С моите братовчеди наскоро посетихме старата къща, продадена на един мъж, който искаше земята само за ловуване. Установихме, че плевнята се е срутила и е напълно скрита от гъстите храсталаци; дори къщата вече не се виждаше от високата трева, поникнала около основите й. Но част от овощната градина все още съществуваше, а кестените не бяха изгубили благородството и приветливостта си. С братовчедите говорихме за тези дървета и за някои от хората, седяли под тях в горещите летни дни, унесени в разкази за миналото. Спомних си, че един-от чичовците ми раз-ряза напречно малко клонче от дървото, за да ми покаже окраската, наподобяваща подкова - по този начин той ми обясни защо дървото е наречено конски кестен.

Ако някой реши да отсече тези кестени, за да разшири шосето или за да построи нова къща, това би било болезнена загуба за мен и много от членовете на семейството ми, не само защото дърветата са символ на миналите времена, но и защото те са живи същества, пълни с красота и обгърнати в аурата на спомените. Те наистина са част от семейството и са свързани с нас като индивиди от друг вид, но не и от друга общност.

Предметите, произведени изкуствено също имат душа. Можем да се привържем към тях и да открием смисъла им, заедно с дълбоко изживени ценности и мили спомени. Един съсед ми каза, че желае да се премести в друг град, но децата му обичат къщата толкова много, че не му позволяват да го направи. Познаваме тези чувства на привързаност към вещите, но не сме склонни да ги приемаме сериозно и да им позволим да бъдат част от мирогледа ни. Ами ако приемем по-сериозно способността на нещата да се сближават с нас, да разкриват своята красота и експресивна субективност? Резултатът би бил една душевна екология, една отговорност към нещата от света, основана по-скоро на оценяването и близостта, отколкото на абстрактни принципи. Нашите дълбоко изживени взаимоотношения с нещата не биха ни позволили да замърсяваме или да търпим грозотата. Не бихме позволили красивият океан да се превърне в канализационна система за корабоплаването и индустрията, защото сърцата ни биха се възпротивили на това издевателство върху душата. Може да се отнасяме лошо само с онези неща, чиято душа не признаваме.

Привързаността, която описвам, няма за цел да предизвика сантименталност или да идеализира нещата, а по-скоро да създаде чувство за общностен живот, което се простира и върху предметите. Сантименталността може да доведе единствено до изтезаване на природата, защото такава привързаност е повърхностна. Изглежда, че е възможно да обичаме Земята интелектуално, без да чувстваме някаква емоционална връзка. Ние поддържаме истинска връзка с природата, когато прекарваме известно време с нея, наблюдаваме я и приемаме с открито сърце уроците й. Всяка истинска връзка изисква време, определена уязвимост и готовност за влияние и промяна.

Дълбоката екологична чувствителност може да се роди само от дълбоката душа, процъфтяваща в общността и в мисленето, което не е отделено от сърцето и е свързано с детайлите. Идеята е проста: ако не обичате нещата по отделно, не можете да обичате света, защото той съществува чрез индивидуалните неща. Атгта типси се отнася до душата във всяко нещо и затова психологията като наука за душата е свързана с нещата. В крайна сметка, психологията и екологията се преплитат, защото грижата за света е грижа за душата, скрита в природата и в хората.

Нека се върнем към думата екология. Както вече видяхме, ххх означава "дом." От гледна точка на душата екологията не е наука за Земята, а е наука за дома; тя е свързана с култивиране на чувство към дома във всеки контекст. Нещата в света са част от домашната ни среда, затова душевната екология се корени в чувството, че този свят е наш дом и че отговорността ни към него не произтича от някакво задължение или логика, а от истинската нежност.

Без изживяната връзка с нещата ние ставаме безчувствени към света и губим този важен дом и това семейство. Бездомността, която виждаме по улиците на градовете, е отражение на една по-дълбока бездомпредметите, пренебрегваме ги и търпим прекалено много грозота в предметите на обществото. Явно не разбираме до каква степен нашата болка се отразява върху болестите на предметите ни.

В идеята за атта типсИ няма разграничаване между нашата душа и душата на света. Ако светът е невротичен, ние ще споделим неговото страдание. Ако сме депресирани, може би живеем или работим в депресирана сграда. Старите картини, като например скиците на мага от седемнадесети век Робърт Флъд, изобразяват как Бог акордира музикалния инструмент на сътворението. По струните на тази огромна световна китара има ангели, хора и предмети. Всички ние вибрираме в съзвучие като различните октави на един и същи тон. Човешките ни сърца пулсират в същите ритми като тези на материалния и на духовния свят. Ние участваме в съдбата на нашите предмети, точно както и те участват в нашата.

Въпросът, зададен от Сардело в духа на атта типсИ, е предизвикателен: Дали ракът, който засяга човешките ни тела, не е изначално същият, като този който разяжда градовете ни? Дали личното ни здраве н здравето на света не са едно и също?

Склонни сме да смятаме света за свой враг, изпълнен с отрови, които ни атакуват, и засяват в нас болести и смърт. Но ако душата на света и собствената ни душа са едно и също нещо, ние издевателстваме над себе си по същия начин, по който издевателстваме над света. Ако искаме да развиваме здравословна екология, трябва да се погрижим и за собственото ни вътрешно замърсяване, а ако искаме да почистим живота си чрез терапия или по някакъв друг начин, трябва същевременно да се погрижим за неврозата на света и за страданието на предметите.

Грижата за душата изисква да имаме очи и уши за страданието на света. В много американски градове улиците и откритите пространства са зарити с боклук - стари гуми, домакински уреди, мебели, хартия, очукани автомобили. Къщите са порутени, прозорците са изпочупени, дъските гният, а плевелите избуяват, Когато виждаме подобна сцена, си мислим, че изходът е в решаването на проблема с бедността. Защо обаче да не съчувстваме на самите предмети? Ние виждаме предмети, които страдат - болни, разнебитени и умиращи. Болестта пред нас изразява провала във взаимоотношенията ни със света. Кое е онова в нас, което може да понесе болката и симптомите в нещата от света, без да'откликне? Какво правим, когато се отнасяме към предметите толкова зле?

Мръсотията в градовете ни, рекламните табла по магистралите, които ни пречат да в:идим красотата на природата, безразсъдното унищожаване на сградите с минало и сглобяването на евтини: жилища и търговски центрове - тези и безброй други бездушни начини на общуване с нещата говорят за гнева ни към самия свят. Когато гражданите цапат със спрейове някой тролей, метро, мост или тротоар, те са ядосани не само на обществото. Те се гневят на предметите. Ако искаме да разберем взаимоотношенията си с нещата в света, ще трябва да се вгледаме по-дълбоко в този гняв, защото до известна степен хората, които обезобразяват обществените места, всъщност действат и от наше име. Ние се съдържаме имплицитно в техните външни изяви.

Защо нашата култура е така гневна към предметите? Защо пренасяме собственото си объркване върху същите неща, които имат потенциала да превърнат нашия свят в един удовлетворяващ и утешителен дом? Ето един от възможните отговори: когато сме отделени от душата и от нейната чувствителност към големите времеви обхвати и дори към елементите на безвремието, ние болезнено копнеем за идеално бъдеще и за безсмъртие. Предметите имат житейски обхват, го>различен от човешкия; те могат да надживеят цели поколения. Сградите ни напомнят за миналото, от което ние не сме част. Ако се идентифицираме с егото, тези минали времена се превръщат в обида към желанието ни за безсмъртие. На Хенри Форд, пионерът на ефективното производство, се приписват думите, че историята е пълна глупост. Ако житейските ни усилия са насочени към създаването на един нов свят, към израстване и постоянно усъвършенстване, тогава миналото е враг, защото ни подсеща за смъртта.

Съсредоточаването върху израстването и промяната разяжда оценяването на вечните реалности за онези части на Аза, които надхвърлят рамките на егото. Но душата обича миналото и не само се учи от историята, а и процъфтява сред нейните разкази и следи. Пророчеството, описвано от Платон и ренесансовите платонисти като една от силите на душата, е видение на живота, който прегръща минало, настояще и бъдеще по начин, превъзхождащ обикновеното им осъзнаване. Когато обаче прехвърлим вниманието си от егото към грижата за душата, ще успеем да се измъкнем от уклона към модернизъм, от живота ден за ден. Душевната чувствителност пробужда оценяването на отминалите времена и на древната мъдрост, на сградите, които съдържат в своята архитектура и дизайн вкусовете и стила на друга епоха. Душата обича миналото и не просто се учи от историята, тя се храни от нейните разкази и следи.

Освен това ние се гневим на предметите, които вече не ни служат. Много от ръждясалите боклуци, замърсяващи градските улици, са старомодни или повредени инструменти. Ако определяме отношението си към предметите единствено с оглед на тяхната функционалност, ние преставаме да имаме чувства към тях, когато те спрат да функционират. Отритваме ги без подобаващо погребение. И все пак старите неща, в крайна сметка, разкриват, че притежават голяма душа. Живея сред твърде малки стари ферми в Ню Инглънд и често виждам някое вехто рало, разположено красиво сред пасищата, стара плевня, наклонена под напора на вятъра, или скелет на някогашна величествена къща, превърната във великолепна руина. Тези следи от отминалите времена буквално блестят от душа.

Дж. Б. Джексън, историк, прави важна забележка за подобни неща в своето есе Необходимостта от руини. "Нещата в упадък - казва той,- изразяват теологията на раждането, смъртта и изкуплението." С други думи, нашите предмети, подобно на самите нас, трябва да умрат. Преструваме се, че произвеждаме вищи, които са вечни, но знаем, че всичко има определен живот. Чудя се дали боклукът, заринал градовете и дори провинцията, не е част от опитите ни да надхитрим смъртта. Не искаме предметите да умрат и се разгневяваме, като го направят - ако вече не функционират. В гнева си не им осигуряваме достойно погребение.

И въпреки това тяхното присъствие буквално и неизбежно ни напомня за упадъка. Не почитаме миналото и затова то ни се представя в лицето на собствения ни гняв, без човешка форма и въображение. Пропускаме да си спомним за времето преди нас и затова предметите дошли от него, отрупват градските улици. Джексън посочва, че от етимологична гледна точка паметникът "напомня." Нашият боклук напомня -докато още не е излекуван чрез въображението - за миналото, което сме пренебрегнали.

Основният принцип в грижата за душата е, че тя се нуждае от внимание. Ако не полагаме грижи за предметите в тяхното страдание и упадък с презумпцията, че щом не са човешки създания, значи не страдат, смъртта им ще бъде симптоматична за нас. Болестта им ще се прояви у хората, защото, когато не вярваме, че предметите също могат да изпитват болка, ние поемаме страданието им върху собствените си плещи.

Когато предметите спрат да функционират, те могат да възкръснат като исторически образи; а историята е добра храна за душата. Украсяваме домовете си с антики, за да пленим душата, а музеите са на централно място в градовете ни. В един свят, който отрича смъртта, жизнеността също може да избледнее, защото смъртта и животът са двете страни на една и съща монета. Смъртта може да се прояви в буквален смисъл. Боклукът ни например е станал така повсеместен и демоничен, че вече не можем да го погребваме. Способността му да трови нашия свят става все по-очевидна, особено когато произвеждаме предмети, без да заложим смъртта в тях от самото начало. Когато ги създаваме така, че да бъдат безсмъртни, ние тривиализираме възкресението и безсмъртието; когато предметите престанат да бъдат полезни, те просто няма да си отидат. В един стар филм с участието на Алек Гинес, Мъжът с белия костюм, един човек създава бял костюм, който никога няма да изгние или да се износи. В началото това изглежда като триумф на техниката, дар за цялото човечество. Но скоро се оказва, че този вечен костюм е проклятие, което лишава работниците от средства за съществуване, а процеса на производство (който, в крайна сметка, означава ръчна изработка) - от неговата душа.

Руините, подобно на старите земеделски инструменти в пасищата на моя съсед, ни показват, че нещата запазват част от своята красота, дори когато функционалността ги напусне. Тогава душата се разкрива така, сякаш през всичките тези години е била скрита зад добре смазаната функционалност. Душата не е свързана с функционалността, а с красотата, с формата и със спомена. Когато на художничката Мери Опенхайм й хрумва безумната идея да поръби чаената си чаша с кожа, тя е шокирана от тълкуването на нейното вдъхновение като голямо събитие в изкуството. Всъщност тя успява да открие елегантен начин, за да разкрие индивидуалността на чашата чрез засенчване на нейната функция. Революционният й акт е пробив по пътя към душата, постигнат чрез преодоляване на доминиращия, заслепяващ мит за употребата.

Предметите страдат, подобно на хората, когато ги сведем до техните функции. Затова грижата за душата на света изисква да видим в тях не толкова онова, което могат да направят за нас, колкото онова, което са. Изкуството ни помага в това, като поставя предметите в естетически контекст, независимо дали става дума за поръбената с кожа чаена чаша на Опенхайм, за изобразения на платното супник на Уорхол или за обувките и копите сено на Албрехт Дюрер, нарисувани с непосредствеността на Дзен. За да се грижим за душата на предметите, трябва да обръщаме внимание на формата и функцията, на упадъка и прогреса, на качеството и ефективността.

КРАСОТАТА - ЛИЦЕТО НА ДУШАТА

В историята има примери за определени школи на мисълта, като ренесансовите платонисти и поетите на Романтизма, които са обръщали внимание на душата. Интересно е да отбележим, че тези душевно-ориентирани писатели са наблегнали на определени общи теми. Обвързаността, детайлите, въображението, смъртността и удоволствието са сред тях; друга такава тема е красотата.        

В един свят, където душата е пренебрегвана, красотата е на последно място в списъка на приоритетите. В интелектуално ориентираните програми на нашите училища например естествените науки и математиката се смятат за важни дисциплини, защото те благоприятстват по-нататъшното развитие на техниката. Ако има съкращаване на бюджета, първи отпадат изкуствата дори преди спорта. Очевидното внушение е, че изкуствата не са жизненоважни: можем да живеем без красота, но не и без техника.  

Приемането на красотата за второстепенна показва, че не разбираме колко е важно да задоволяваме? потребностите на душата. Душата се храни от красотата. Завладяващите, сложни и приятни образи означават за душата същото, което означава храната за тялото. Ако нашата психология се корени в медицинското разбиране на човешкото поведение и емоционален живот, тогава здравето ще е най-висшата ценност. Но ако представата ни за психология се базира на душата, целта на терапевтичните ни усилия ще бъде красотата. Бих казал дори, че ако красотата липсва в . живота ни, ние вероятно ще преживеем някои познати душевни разстройства - депресия, параноя, безсмисленост и пристрастяване. Душата копнее за красота и при отсъствието й страда от онова, което Джеймс Хилман нарича "невроза по красотата".

Красотата помага на душата чрез специфичните си начини на съществуване. Красотата например е завладяваща. За душата е важно да бъде измъкната от забързания практичен живот, за да съзерцава вечните реалности. Традицията е нарекла тази потребност на душата масайо - освобождаване от обикновената дейност в името на момент за размисъл и възхищение. Можете да се носите по магистралата и внезапно някоя гледка да спре дъха ви. Вие спирате колата, излизате за няколко минути и усещате величието на природата. Това е завладяващата сила на красотата и когато се отдаваме на този внезапен копнеж на душата, ние всъщност й даваме това, от което се нуждае. Разговорите за красотата понякога могат да звучат отвлечено и философски, но от гледна точка на душата красотата е необходима част от обикновения живот. Всеки ден има моменти, в които душата съзира красотата, дори само на витрината на магазина в някой прекрасен пръстен или в поразяваща шарка на дреха.

Някои учени казват, че Трите грации, танцуващи в кръг в известната картина на Ботичели Рпта\ега, олицетворяват Красота, Въздържание и Удоволствие. Според ренесансовите съчинения това са трите грации на живота. Какъв би бил техният съвременен еквивалент - технология, информация и комуникация? Ренесансовите грации са пряко свързани с душата. Картината на Ботичели изобразява и Ерос, или Желание, който насочва пламтящата си стрела към Въздържание. Стрелата на желанието и привързаността ни отклонява от пътя ни - завладени сме от красотата и чувстваме удоволствието от нея. Външно, разбира се, не постигаме нищо. Може би няма да купим пръстена, грабнал окото ни, или да фотографираме изгледа. Смисълът на моментното завладяване се крие в това, да нахраним душата с нейната предпочитана храна - гледка, приканваща към съзерцание.

В този смисъл за душата красотата не е приятната форма, а по-скоро това качество на нещата, което предизвиква вглъбяваме и съзерцание. Соетсу Янаги, основоположникът на японското движение за модерни занаяти, определя красотата като нещо, което дава неограничен простор на въображението. Според него красотата е извор на въображение, който никога не пресъхва. Нещо твърде привлекателно и завладяващо може и да не е хубаво или приятно. Всъщност то може да е грозно и все пак да плени душата с красота в един по-особен смисъл на думата. Джеймс Хилман определя красотата за душата като неща, които се разкриват в своята индивидуалност. Според Янаги и Хилман красотата не изисква хубост. Някои произведения на изкуството не са приятни За гледане и въпреки това съдържанието и формата им са завладяващи и изкушават сърцето към дълбоко въображение.

За да се грижим за, душата, знаейки, че тя се подхранва от красотата, трябва да разберем красотата по-дълбоко и да и отредим по-важно място в живота. Религията винаги е разбирала стойността на красотата. Това се вижда в църквите и храмовете, които никога не са били строени за чисто практически цели, а винаги заради въображението. Високата камбанария или прозорецът-розетка не; целят да осигурят допълнително вътрешно пространство или по-добра светлина за четене. Те са адресиращи към душевната потребност от красота, от любов към самата сграда, а не само към нейното предназначение, от специална възможност за свято въображение. Не можем ли да се научим от църквите, храмовете и джамиите да обръщаме внимание на същата потребност в своите домове, търговски сгради, училища и магистрали?

По симптоматичен начин вандализмът - който засяга училища, гробища и църкви - парадоксално насочва вниманието към светостта на предметите. Когато сме изгубили чувството си за светост, то често се проявява в негативна форма. Делото на тъмните ангели не е абсолютно различно от делото на тези, които са облечени в бяло. Ето още един начин за интерпретация на издевателствата над вещите - като един идващ от подземния свят опит за възстановяване на тяхната светост.

Оценяването на красотата означава отваряне към силата на предметите да вълнуват душата. Ако можем да бъдем повлияни от красотата, значи душата е жива и е в нас, защото нейната най-велика дарба е да бъде повлиявана. Думата страст означава "да бъдеш повлиян", а страстта е първичната енергия на душата. Поетът Рилке описва тази пасивна сила чрез образността на структурата на цветята, когато я нарича "мускул на безкрайното приемане." Обикновено не смятаме способността си да се влияем от нещо за сила или за дело на някой здрав мускул, и въпреки това за душата, както и за цветето, това е най-тежката работа, която има голямо значение в нашия живот.

СЪЖИВЕНИТЕ ПРЕДМЕТИ

В различни периоди от историята сме отричали душата на класите, които сме искали да контролираме. Някога се е смятало, че жените нямат душа. Теологичната защита на жестоката робовладелска система декларирала, че робите нямат душа. Днес приемаме, че предметите нямат душа и затова можем да правим с тях каквото си пожелаем. Едно съживяване на доктрината за атта типсИ би върнало душата на природния свят и на света на изкуствено създадените предмети.

Ако в сърцата си знаехме, че предметите имат душа, не бихме властвали над тях като съзнателен над инертен обект. Вместо това бихме изградили взаимоотношения на основата на нежност, уважение и грижа. В един свят, оживен от своя собствена душа, не бихме се чувствали така самотни, както в механичния свят, който според нас трябва да поддържаме чрез технологичните си усилия. Колективно ние наподобяваме обременен индивид, който смята, че трябва да става рано всяка сутрин, за да помага на слънцето да изгрее. Това е една често срещана невротична концепция, която отразява общата ни нагласа като участници в духа на времето.

През 1947 г. Юнг пише на свой колега, изучаващ санскритска и индийска философия, че трябва да обърне внимание на своя сън, в който една звезда свети в гората. "Ще преоткриеш себе си само в простите и забравени неща", пише Юнг. "Защо някой път наистина не отидеш в гората? Понякога едно дърво може да ти каже повече от всички книги." Можем да открием себе си в такива прости и забравени неща, защото, когато не допускаме душата до обикновените неща около нас, ние губим този важен извор на душа. По-конкретно, едно дърво може да ни каже много на езика на своята форма, тъкан, възраст, цвят и начин, по който изразява индивидуалността си. Но в това свое изразяване то ни разкрива и тайните на нашите души, защото те не са абсолютно разграничени от душата на света. Ние наистина сме света и светът е нас. Атта типси не е мистична философия, изискваща извисени форми на медитация, нито завръщане към примитивния анимизъм[18]. Изтънчените художници, теолози и търговци от Ренесанса изповядвали тази философия, като Пико де ла Мирандола, Марсилио Фичино и Лоренцо ди Медичи, които са добър пример за нас. В мислите си, в личната си ежедневна практика и в изкуството и архитектурата те вдъхновяват и култивират един конкретен свят, пълен с душа. Красотата на ренесансовото изкуство е неразделна част от утвърждаващата душата философия, която го е родила.

Ренесансовите майстори учат, че трябва да култивираме взаимоотношенията си с одушевения свят чрез обикновено ежедневно внимание и имажинистична практика. Те препоръчват внимателен избор на специфична музика, изкуство, пейзажи, традиции и климат. Те са един вид епикурейци, вярващи, че нещата са богати с онова, което могат до предложат на душата, но за да достигнем до това богатство, трябва да се научим да се наслаждаваме на нещата спокойно и да ги използваме благоразумно.

Неоплатонизма учи тези ренесансови майстори, че душата обхваща както вечното, така и преходното и пълното смесване на тези две измерения дава на живота дълбочина и виталност. Дълбоката перспектива в изкуството отразява тази дълбока перспектива в мисълта. Фичино, който бил вегетарианец, се хранел скромно, но ценял добрите вина. Медичите били добри търговци и банкери, но въпреки това признавали значението на изкуствата и на теологията за душата на тяхното общество. Нашата светска епоха обаче затваря религията и теологията в някоя зала, обикновено в университета или в семинарията, изолирана от икономиката и правителството. А душата се нуждае от теологичен и артистичен мироглед, който влияе върху всички страни на живота ни.   

Религията и теологията разкриват мистериите и обредите, наситили всяка част на обикновения съвременен живот. Без образование в тези области ние се подвеждаме да повярваме, че светът е така светски,: както го вижда Просвещението през XVIII век. В: резултат от тази светска философия срещаме божественото само в дълбоките социални проблеми и в личните си психически и физически болести. Ние се смразяваме пред лицето на наркоманията и престъпността. Безпомощни сме. Не можем да разберем тези проблеми, защото в тях се крие негативната искра на божественото - една религия, която се разкрива от; тъмната си страна.

Затова обновяването на психологията и истинската грижа за душата се нуждаят от съживяване на световния мироглед, познат като апгта типсИ. В областта на психологията има тенденция за равняване с религията, особено в опитите ни да научим от източните религии техниките и предимствата на медитацията и на висшите нива на съзнанието. Често срещаме религиозни дейци и теолози, които, изучават психология и обществени науки. Тези две тенденции и други подобни говорят за едно ново разбиране, а именно, че религията, душата и светът са имплицитно заложени едни в други. Не е възможно обаче да преследваме това прозрение и същевременно да поддържаме преобладаващото схващане, според което светът е мъртъв и субективността се ограничава до мислещото его. Много коментатори посочват, че този погребан свят е характерен за модерния западен живот и не се среща в другите култури. Чрез това раздвоение сме си създали удивително ефективен и удобен начин на живот, но удоволствието и комфорта сме спечелили за сметка на душата.

За да се грижим за душата, ние трябва да се откажем от ограничените си идеи за същността на психологията, от опитите си да придобием рационален контрол над своите настроения и емоции, от илюзията, че съзнанието ни е единственият белег за съществуването на душа във Вселената и от желанието да доминираме над природата и изкуствено създадените неща. Ще трябва да се отворим към красотата с риск да изживеем ирационалността, която тя поражда, и препятствията, които би могла да постави по пътя ни към научно-техническия прогрес. Ще трябва да се откажем от много проекти, които изглеждат важни за съвременния свят, в името на святата природа и на нуждата от красиви предмети. Може би ще трябва да направим всичко това както колективно, така и индивидуално, като част от усилията ни да се грижим за душата.

Антагонизмът между техниката и красотата, между грижата за душата и развитието на културата не е задължителен. Науката съдържа толкова възможности за душевност, колкото и изкуството и религията. Но във всички тези области ние сме живели така, сякаш душата не е важен фактор, и съответно сме я срещали само в неразрешимите проблеми и в дълбоко вкоренената невроза. Ние например имаме изключително удобни коли, но не можем да поддържаме брака си.

Произвеждаме безброй филми и телевизионни програми, но не можем да си представим как да постигнем мирно съжителство в международната общност. Имаме много медицински инструменти, но не разбираме, освен по най-примитивен начин, връзката между живота и болестта. Навремето в гръцките трагедии и комедии изпълнението на пиесата се ръководело от жрец, което подсказвало, че това което ставало в театъра, е въпрос на живот и смърт. Днес поставяме театъра и другите изкуства в категорията на развлекателното. Представете си, че когато отворим неделния вестник на раздела за кино, музика и други изкуства, вместо "Развлекателна страница" прочитаме заглавието "Грижа за душата". Не е необходимо да изгубим удоволствието и смеха, за да задоволим потребностите на душата, но трябва да й отделим внимание и да й дадем възможност за изразяване.

Докато оставяме грижата за душата извън всекидневния си живот, ние ще страдаме от самотата на живота в един мъртъв, студен и чужд свят. Можем да се "усъвършенстваме" максимално, но въпреки това ще чувстваме отчуждението, присъщо на раздвоеното съществуване. Ще продължаваме да експлоатираме природата и способността си за изобретяване на нови неща, но те ще продължат да ни надвиват, ако не подхождаме към тях с достатъчно задълбоченост и въображение. За да се спасим от неврозата, трябва да се откажем от това модерно разграничаване и да научим от другите култури, от изкуството и религията и от новите философски течения, че има и друг начин за възприемане на света. Можем да заменим модернистичната си психология с грижа за душата и да започнем да изграждаме култура, чувствителна към въпросите на сърцето.

Глава 13

СВЕЩЕНИТЕ  ИЗКУСТВА   НА ЖИВОТА

Сега можем да се върнем към един от изразите, които Платон използва за грижата за душата,  занаята на живота. Грижата за душата изисква занаят - умение, внимание и изкуство. Да живеем с изкуство, означава да се грижим за малките неща, които ангажират душата в това, което правим. Това е същността на изграждането на душата. От определена гледна точка за живота може би изглежда, че, в крайна сметка, са важни само големите събития. Но за душата най-малките детайли и най-обикновените дейности, извършвани с размисъл и изкуство, имат ефект, който се простира далеч отвъд очевидната им важност. Изкуството не е затворено само в ателието на художника или в залите на музея. То има място в магазина, във фабриката и в дома. Всъщност, когато изкуството е запазена територия за професионалистите, възниква опасна пропаст между изящните изкуства и ежедневните изкуства. Изящните изкуства се извисяват и се отделят от живота като стават твърде ценни, а съответно и недостъпни. Когато затваряме изкуството в музея, ние не му отреждаме място в обикновения живот. Една от най-ефективните форми на репресия е да отдаваме на нещо прекалена почит.

Дори в художествените ни училища често доминира техническата гледна точка. Младият художник изучава различни материали и школи, но не и душата на своето призвание или дълбоката значимост на съдържанието на неговата работа. Студентката в музикалната академия очаква да стане певица, но още в първия си час тя е привлечена от осцилоскопа, който трябва да премери параметрите на гласа й и да отбележи в кои области й е необходимо усъвършенстване. Душата бързо си отива, щом се сблъска с тези чисто технически подходи на обучение.

Изкуствата са важни за всеки, независимо дали практикува някаква дисциплина. Изкуството, в широкия смисъл на понятието, е това, което ни кара да съзерцаваме - един рядък лукс в съвременния живот. В момента на съзерцание изкуството засилва присъствието на света. Виждаме го по-живо и по-дълбоко. Празнотата, която доминира в живота на много хора, отчасти идва от неуспеха да приемем света, да го почувстваме и да се слеем с него. Естествено е да се чувстваме празни, ако всичко което правим, се плъзва неусетно покрай нас. Както видяхме, изкуството завладява вниманието - това е важно за душата. Душата не може да процъфтява в забързания живот, защото е необходимо време, за да бъдем повлияни от нещата, да ги приемем и да ги интериоризираме.

За да живеем с изкуство, може би е необходимо просто да поспрем. Някой хора не могат да бъдат завладени от нещата, защото винаги са в движение. Общ симптом на модерния живот е липсата на време за размисъл или дори за осмисляне на впечатленията от деня. А единствено когато светът влезе в сърцето, той се превръща в душа. Съдът, в който произтича изграждането на душата, е вътрешното пространство, издълбано от размисъл и възхищение. Няма съмнение, че някои хора биха могли да си спестят разноските и проблемите с психотерапията, като отделят по няколко минути за размисъл всеки ден. Това обикновено действие би запълнило една празнота в техния живот: периодът на бездействие, който е важна храна за душата.

Подобно на спирането и също толкова важно за грижата за душата е отделянето на време. Разбирам, че това са изключително обикновени предложения, но ако ги вземем присърце, те биха могли да променят живота ни, включвайки душата в него. Когато отделяме време на предметите, опознаваме ги по-отблизо и се чувстваме свързани с тях. Един от симптомите на съвременното бездушие, отчуждаването от природата, от предметите и от другите човешки същества, може да бъде преодолян, ако отделяме достатъчно време на всичко, с което се заемаме.

За да живеем с изкуство може би е необходимо да отделяме време за купуване на вещи за дома, които имат душа. Хубавото спално бельо, специалното чердже или обикновеният чайник могат да бъдат източник на обогатяване не само в нашия живот, но и в живота на децата и внуците ни. Душата се наслаждава на това по-широко чувство за време. Но ние не можем да открием душата в една вещ, без най-напред да отделим време да я наблюдаваме и да бъдем с нея, В този вид наблюдение има някаква интимност. Той е различен от простото изучаване на указанията за потребление и от извършването на фактически и технически анализ. Повърхността, тъканта и чувството имат толкова голямо значение, колкото и ефективността.

Определени неща стимулират въображението повече от останалите и това разцъфване на фантазията може би е знак за присъствието на душата. Един изпълнителен директор на авиокомпания веднъж ми разказа за вътрешната си борба при избора между две длъжности. Едната била пълна с престиж и власт, докато другата била уютна, но доста обикновена. Той знаел, че трябва сериозно да обмисли първата, защото тя се ценяла високо сред колегите му, но мислите му за нея били сухи. За втората си фантазирал цял ден. В съзнанието си вече подреждал офиса и определял графика си. От богатството на образи на въображението му ставаше ясно, че по-скромната работа е по-привлекателна за душата му.

Обикновените изкуства, които практикуваме ежедневно у дома, са по-важни за душата, отколкото можем да си представим, съдейки по тяхната простота. Не мога да обясня защо, но аз например обичам да мия чиниите. Вече повече от година притежавам миялна машина, но никога не съм я използвал. Мисля, че това, което ми харесва в тази дейност, е унесът, предизвикан от ритуала на измиване, изплакване и подсушаване. Мари-Луиз фон Франц, последователка на Юнг от Швеция, отбелязва, че шиенето и плетенето също са много полезни за душата, защото насърчават размисъла и унеса. Харесва ми и да простирам дрехи. Свежата миризма, мокрият плат, полъха на вятъра и топлото слънце се обединяват, за да създадат едно проявление на природата и културата, което е уникално и особено приятно в своята простота.

Фотографката Дебора Хънтър преди няколко години направи серия от снимки на прострени дрехи, разлюлени от вятъра. В тези фотографии се съдържаше един труден за назоваване елемент, който докосваше виталността, дълбоките удоволствия на обикновения живот и невидимите природни сили, които витаят около дома.

В една своя още непубликувана книга астроложката Джийн Лол отбелязва, че всекидневния живот у дома е изпълнен с богоявления. "Всеки ден", пише тя, "духовете се движат и говорят като пазители на дома и градината, но ние не им обръщаме внимание. Те се промъкват през пукнатините, проявяват се в малките повреди в домакинските уреди, в неканените кълнове в лехите и във внезапните мигове на заслепяваща красота, като например отблясъка на слънчевата светлина върху току-що лакираната маса или простряното пране, което танцува в хореографията на вятъра."

Много от изкуствата у дома са особено подхранващи за душата, защото будят съзерцание и изискват някаква степен на творчество, като например подреждането на цветя, готвенето и ремонта. Имам една приятелка, която веднъж на няколко месеца отделя време, за да нарисува някаква градинска сцена на стената в трапезарията. Понякога това обикновено изкуство извежда на бял свят индивидуалността, затова, когато отидете в нечий дом, можете да видите особеностите на характера на вашите домакини в специфичните аспекти на дома им.

Грижата за душата на обикновените неща най-често води до един по-индивидуален живот, ако не до ексцентричен собствен стил. Едно от нещата, които обичам да правя в свободните си следобеди, е да посещавам гробището Слийпи Холоу в Конкорд, Масачузетс. На един малък, неравен хълм навътре в гробището е разположен гробът на Емерсън, белязан от голям, червеникав скален къс, който контрастира с типичните сиви правоъгълни надгробни камъни около него. Гробовете на Тороу и Хоторн са наблизо. За всеки, който обича съчиненията на Емерсън, това място е изпълнено с душа. За мен неговият забележителен надгробен камък отразява любовта му към природата, величието на душата му и неудържимата ексцентричност на въображението му. Специфичното присъствие на природата и общността от погребаните заедно писатели правят мястото истински свято.

Когато позволим на въображението да се задълбочи, святото се разкрива. Колкото по-различни по характер мисли буди един предмет и колкото по-дълбоки стават размислите ни, докато неговото изкуство ни завладява, толкова по-пълно се проявява неговата светост. Следователно животът, изживян с изкуство, може да бъде стимул за освобождаване от религиозното влияние, което характеризира нашето време. Разбира се, ние можем да приближим религията до всекидневния живот, като се потопим във формалните ритуали и традиционните учения; но бихме могли да обслужим душата на религията и като открием "естествената религия" във всяко нещо. Пътят към това откритие е изкуството - както изящното, така и това на всекидневния живот.

Ако можехме да не наблягаме толкова много на функционалността в живота и да си позволим да бъдем завладени от имажинистичното богатство, което обгръща всички предмети, естествени и създадени от човека, бихме могли да превърнем светската си нагласа в религиозна чувствителност и да дадем душа на обикновения живот.

Предлагам да разгледаме светостта по-скоро от гледна точка на душата, отколкото на духа. В този смисъл святото се появява, когато въображението достигне необикновена дълбочина и пълнота. Библията, Коранът, Будистките писания и ритуалните книги на всички религии ни карат да си представяме с изключителна широта и задълбоченост. Те ни водят към въпроси за Космоса, за широките предели на минало и настояще, за вечните ценности. Но по един не така формален начин всеки извор на въображение, който притежава това богатство и дълбочина, помага за създаването на религиозна чувствителност. Така наречените светска литература и изкуство също могат да обслужват религиозния импулс, когато разкриват дълбоки образи и теми, наситили човешкия живот.

Средновековната образователна идея, че теологията е основната наука и всички останали са "спомагателни" - скромно служещи - за мен е абсолютно вярна. Всеки въпрос, независимо от това, колко светски изглежда, има свещени измерения. Ако се задълбочите в нещо достатъчно много, ще стигнете или до святото, или до демоничното. Светските науки, като физика, социология и психология, спират точно преди теологичните категории, като по този начин запазват научната си "обективност", но губят душата си. Религиозната чувствителност и душата са неразделни. Не искам да кажа, че някакво конкретно религиозно приобщаване или вяра са жизненоважни за душата, а по-скоро, че солидното, осезаемо и интелектуално удовлетворяващо оценяване на святото е задължително условие за душевен живот.

Тази тема изисква да бъде разгледана в самостоятелно съчинение, но тук все пак трябва да кажа, че теологията е важна за всеки, защото и най-обикновените ни преживявания се докосват до въпроси, които са така дълбоки, че могат да бъдат смятани единствено за религиозни. Спомнете си твърдението на Николай Кузански, че Бог е както минимума, така и максимума. Малките неща във всекидневния живот са не по-малко свети от големите въпроси на човешкото съществуване; за живота му, тъй като терапията почти винаги е свързана с житейски ситуации. Може би ще забележа начините, по които сънят ни предлага образност и език за разговори за живота, изпълнени с дълбочина и въображение. Вместо да се опитваме да изясним съня, ние му позволяваме той да ни изясни, да повлияе и да оформи нашето въображение.

Обикновено основният проблем с житейските ребуси е, че не ги решаваме с достатъчно въображение. Разбираме трудностите си буквално и търсим буквални решения, които рядко действат, защото всъщност са част от проблема - липсата на въображение. Сънищата ни предлагат една свежа гледна точка. В терапията както пациентът, така и терапевтът се изкушават да преведат съня на езика на теориите и рационализациите, които просто поддържат идеите на терапевта и проблематичните нагласи на пациента. Много по-добре е да позволим на съня да ни разясни, отколкото да се преструваме на умни, тълкувайки съня по този начин, който е в най-голямо съответствие със съществуващите ни идеи.

От опит знам, че сънят се разкрива на пациента и на терапевта бавно, постепенно. Чувам съня и обикновено веднага на повърхността изникват някои впечатления и идеи. Но образите в съня могат да предизвикат и голямо объркване. Опитвам да се въздържа от желанието си да отрупам съня със смисъл. Приемам настроението му и позволявам на изненадващата му образност да ме завладее, да ме отклони от убежденията ми, за да усетя неговата загадка. Изключително важно е да имаме търпение със сънищата. Това, в крайна сметка, ей много по-ефективно, отколкото всяко използване на знания, техники и трикове. Сънят се разкрива в собствено времево пространство, но се разкрива. Важно е да вярвате на своята интуиция, която се различава от интелектуалната интерпретация. Например понякога човек ми разказва съня си и незабавно ми препоръчва начин, по който да го разбирам, или изразява предпочитание към някой от героите в него. Една жена например разказа сън, в който разсеяно забравила входната врата отворена и един мъж се промъкнал в къщата. "Това беше кошмар", казва тя. "Мисля, че сънят иска да ми подскаже, че не се пазя достатъчно. Прекалено съм открита."

Както виждате, сънят ми е поднесен заедно с тълкуването му. Всичко е толкова логично. Разбира се, тя е твърде уязвима и затова е застрашена от неприятел. Но след това си спомням моето първо правило: вярвай на интуицията си. Чудя се дали не е възможно "случайното" отваряне на вратата да е от полза за тази жена. То може би ще допусне нови личности в житейското й пространство. Съзнавам също, че непреднамереното може би не е съвсем непреднамерено: някой извън "мен" може би иска да остави вратата отворена. Нейното скръцване може би е случайност само за егото.

Често е налице очевиден заговор между егото в съня и будния сънуващ. Докато сънуващата разказва съня си, тя може да насочи историята към "личността" в съня, като по този начин принуждава слушателя да вземе определено отношение към персонажите в него. Вероятно за да компенсирам това, аз съм склонен към доста странна нагласа, след като чуя съня. Поглеждам нещата от гледна точка, различна от тази на сънуващия. На технически език аз презумирам, че при разказването на съня сънуващият може би е затворен в същия комплекс, в който е и егото в съня. Ако просто приема това, което сънуващият ми разказва, може би ще се окажа впримчен от комплекса и тогава от мен няма да има полза. Затова казах на жената: "Може би не е чак толкова лошо, че този път сте забравили да затворите вратата. Вероятно по този начин в живота ви е влязло нещо хубаво. Нека поне имаме предвид и тази вероятност."

Когато говорим от името на другите образи в съня, понякога срещу симпатиите на самия сънуващ, ние откриваме една изключително показателна перспектива към съня. Помнете, че грижата за душата не винаги означава грижа за егото. Може би другите герои също се нуждаят от приемане и разбиране. Вероятно трябва да разглеждаме спорните действия и герои като някак необходими и дори ценни.

Една писателка, ми разказа сън, в който залавя приятелката си да маже с пастели пишещата й машина. "Това беше ужасен сън", каза тя, "и знам какво означава. Детето в мен винаги пречи на зрялата ми работа. Само ако можех да порасна!"

Обърнете внимание, че и тази жена бързо посяга към интерпретациите. Нещо повече, тя иска от мен да взема определена позиция по отношение на съня й. По едва доловим начин това желание е защита срещу различността на съня й, срещу неговото предизвикателство. Душата и егото често са в конфликт, който понякога е спокоен, а понякога - ожесточен. Затова внимавам да не приема, че тя е праза за основната идея на съня.

- Приятелката ви от съня дете ли беше? - попитах аз.

- Не, беше зряла жена. Беше на същата възраст, на която е и в живота.

- Тогава защо смятате, че се държи детински?

- Пастелите са нещо детско - казва тя така, сякаш това е очевидно.

- Можете ли да ми разкажете нещо за тази ваша приятелка? - опитвам да се освободя от силните й концепции за съня.

- Много е привлекателна, винаги носи необикновени дрехи, сещате се какво имам предвид - ярки цветове, къси поли.

- Възможно ли е - попитах аз, насочвайки се към същността на нейната асоциация, - тази цветна, чувствена жена да добавя цвят, плът и някои положителни детски качества към вашите произведения?"

- Предполагам, че е възможно - каза тя. Все още имаше подозрения към това засягане на нейното много по-задоволително тълкуване.

Едно от нещата, които ме отклониха от нейния прочит на съня (освен общия принцип, че трябва да отбягваме оплитането в комплексите на егото в съня) беше негативният нарцисизъм в преценката й за детето: тя не желаеше да приеме детското у себе си. Щом успяхме да се откъснем от обичайните й концепции за самата нея - една нагласа, която силно влияеше на размислите й за съня - ние бяхме в състояние да разгледаме някои, наистина свежи идеи за живота й и за личните й навици.

Впуснах се в такива подробности относно сънищата не само защото те ни предоставят ясна представа за нашите навици и природа, но и защото отношението ни към сънищата може да е показателно за начина, по който се справяме с различни неща, включително с интерпретацията на миналото, на сегашното ни положение и проблеми и на културата в по-широк смисъл. Друго основно правило при сънищата е, че те никога нямат единствен и определен прочит. В друг момент същият сън би могъл да разкрие нещо съвсем ново. Обичам да разглеждам сънищата така, сякаш са картини, а картините - сякаш са сънища. Един пейзаж на Моне Може да означава нещо съвсем различно за различните хора, които го съзерцават. Той би могъл да предизвика съвсем различни реакции у един и същи човек в различни моменти. През годините добрата картина ще запази способността си да хипнотизира, да удовлетворява и да буди нов унес и учудване.

Същото важи и при сънищата. Един сън може да бъде пренебрегван цял живот, да претърпи яростни атаки от тълкувания и да остане икона и плодотворна енигма за години на съзерцание. При работата със съня е важно никога да не го свързваме с едно крайно значение и винаги да му отдаваме почит и уважение, извличайки от него толкова смисъл и имажинистично съзерцание, колкото е възможно. Навлизането в съня трябва да съживи въображението, вместо да го задържа в установените и трайни навици.

Един прост, но ефективен подход в работата с образите, независимо дали те идват от сънищата, от изкуството или от личните истории, е никога да не спираме да се вглеждаме в тях и да ги изследваме. Защо слушаме една творба на Бах повече от веднъж? Защото в природата на произведението на изкуството, както и на всеки образ, е да се разкрива до безкрайност. Затова и един от моите терапевтични методи е да изслушам прочита на съня или на историята и накрая да кажа: "Добре, а сега нека отново разгледаме това, този път по друг начин."

Веднъж при мен дойде един младеж с писмото, което беше написал на любимата си. То беше важно за него, защото изразяваше дълбоките му чувства. Каза ми, че желае да го прочете на глас. Прочете го бавно и изразително. Когато свърши, попитах дали би го прочел отново с друг тон. Той го направи и чухме различни смислови нюанси. Прочете го и трети, и четвърти път и отново научихме нещо ново. Това малко упражнение говори за богатата, многопластова природа на всички образи и за предимствата на непрестанното им изследване. Образите, сънищата и преживяванията, които са важни за нас, винаги ще имат много възможни прочити и интерпретации, защото те са богати на въображение и на душа.

Разбирам, че този подход към въображението се изправя срещу онази наша част, която копнее за извод и насока в търсенето на смисъла. Ето още една причина, поради която грижата за душата, за разлика от разбирането на душата, се свежда до нова парадигма за нашия модерен начин на живот. Тя изисква от нас да направим пълен завой в обичайните си усилия да изясняваме нещата. Това предполага различна съвкупност от ценности и нови техники, чрез които всъщност оценяваме и се наслаждаваме на вечното разкриване на смисъла, на безкрайно дълбоките и богати пластове на поетиката в гъвкавата, течна тъкан на битието.

Желанието да извлечем само едно значение от сън, от произведение на изкуството или от житейска история е изначално и дълбоко прометеевско. Ние искаме да откраднем огън от боговете в името на човечеството. Искаме да заменим божествената мистерия с човешката рационалност. Но тази загуба на сложността и на загадката във всекидневната реакция на житейските истории предполага и загуба на душата, защото душата винаги се изявява в мистерията и множествеността.

Самите сънища често ни показват начина за тяхното разбиране: те повличат сънуващия дълбоко във водата, в някоя пропаст,, в спускане с асансьора към мазето, надолу по тъмното стълбище или навътре в алеята. Обикновено сънуващият, който предпочита висините и светлината, се страхува да потъне надолу в тъмнината. Когато учех в университета, студентите често ми разказваха сънища за посещение в библиотеката или за изкачване с асансьора, след което са се озовавали в някое древно мазе. Сънят не е изненадващ, като се има предвид фактът, че академичният живот е така аполоновски, надземен, наподобяващ кула от слонова кост и представляващ метафора на всички опити за разбиране.

Една жена, която работеше в голяма компания за домакински уреди, веднъж ми разказа сън, в който тя и нейният съпруг слизат с асансьора до по-долния етаж на сградата и откриват, че всичко е наводнено. Те плуват заедно през коридори и улици, докато стигат до прекрасен ресторант, където сядат и вечерят вкусни ястия. Това също е образ на работата в съня: той ни позволява да се движим през течната среда на фантазията и да открием там питателност. В сънищата, които никога не трябва да бъдат приемани буквално или в съответствие с природните закони, ние можем да дишаме и във водата. Сънищата са водни: те устояват на всички усилия да бъдат направени твърди и солидни. Смятаме, че можем да оцелеем само във въздушния свят на мисълта и разума, но тази жена е открила, че може да се нахрани богато и в тази по-гъста среда, където въображението и живота са течни.

НАПЪТСТВАЩИЯТ ДЕМОН

Един често възприеман подход по отношение на образите е да потърсим смисъл извън самия образ. Пурата в съня се смята за фалически символ, вместо за пура. Жената е фигура на душата, вместо конкретна жена. Детето е "детето в мен", вместо просто детето в съня. Смятаме въображението за вид символно мислене, притежаващо, както се изразява Фройд, латентно и проявено съдържание. Ако можехме да "дешифрираме" - нека използвам тази популярна рационалистична дума - дадените символи, бихме могли да разберем смисъла, скрит в образа.

Но има и друг възможен начин, по който да разглеждаме създанията на съня. Ами ако той не съдържа скрит смисъл или кодирано послание? Какво ще стане, ако изберем да се изправим срещу сънищата в тяхната мистерия и да решим дали да ги последваме, или да се борим с тях?

Елините споменават множество неназовани духове, които мотивират и насочват живота като демони. Сократ твърди, че е изживял живота си под диктата на своя демон. В по-нови времена У. Б. Ийтс предупреждава, че демонът носи както вдъхновение, така и заплаха. В една от главите на книгата си Спомени, сънища, размисли, озаглавена "Късни мисли", Юнг също разглежда демона. "Знаем, че нещо непознато, чуждо пресича пътя ни, така както знаем, че сънят или вдъхновението не са родени от самите нас, а някак от само себе си. Може да се каже, че тези неща идват от свръхестественото, от демон, бог или от несъзнателното." Юнг продължава с думите, че предпочита термина несъзнателно, но можем да го наричаме и демон. Демоничният живот е реакция на движенията на въображението. Когато Юнг строи своята кула, работниците му донасят голям камък, който е с погрешни размери. Той приема тази "грешка" за дело на неговия меркуриев демон и използва камъка за една от най-известните си скулптури, Камъкът Болинген.

През петнадесети век Фичино препоръчва в своята книга за душата да открием онзи демон-пазител, който е с нас от самото начало: "Този, който изследва себе си задълбочено, ще открие собствения си демон." Рилке също се отнася към демона с уважение. В своите Писма към един млад поет той предлага да се потопим дълбоко в себе си, за да открием своята природа: "Влез в себе си и виж колко е дълбоко мястото, от което извира животът ти." Рилке съветва един млад мъж, който иска да узнае дали призванието му е да бъде човек на изкуството, но препоръката му важи за всеки, който иска да живее живот, изпълнен с изкуство. Душата желае да бъде свързана с това дълбоко място, от което извира животът, без да превежда неговите възможности на езика на познатите концепции. Най-добрият начин да осъществим това желание е да обърнем внимание на образите, които изникват като независими същества от изворите на ежедневното въображение.

Уважението към света на съня предполага нова представа за самото въображение. Вместо да го разглеждаме като изключително съзидателна форма на умствен труд, бихме могли да го разбираме в духа на гръцката митология като извор, от който изникват автономни същества. Отношението ни към него също би се променило от опита да преведем цветната фантазия в разумни термини, отнасящи се до наблюдението и навлизането в един истински свят на личности, местности, животни и събития - неща, които са неподатливи на абсолютно разбираеми или контролируеми термини.

Бихме могли да разберем, че образите от сънищата и изкуството не са ребуси, които трябва да бъдат решени, и че въображението скрива такава част от своя смисъл, каквато и разкрива. За да се повлияем от съня, не е необходимо да го разбираме или дори да търсим неговия смисъл. Ако просто обръщаме внимание на тази образност, признавайки нейната независимост и загадъчност, ние ще постигнем много в преместването на центъра на съзнателността от разбирането към отклика. Да живеем в присъствието на демоничното, означава да се подчиняваме на вътрешните закони и потребности. Цицерон казва, че именно аттш - латинския превод на "демон" - определя това, което сме. Според Фичино животът в конфликт с демона води до най-страшната душевна болест. Например, твърди той, никога не трябва да избирате къде ще живеете, без да се съобразите с изискванията на демона, които могат да се проявят като интуитивно привличане или отблъскване.

Изворът на живота е така дълбок, че го изживяваме като "някой друг." Когато говорим на древния език на демоничното, по-лесно внасяме въображение в своето самоусещане. Отношенията ни с този дълбок извор на живота стават интерперсонални и се поражда драматично напрежение между Аза и ангела. В този диалог животът също се изпълва с изкуство и понякога става дори драматичен. Виждаме това в хората, които наричаме "психично болни." Повечето от действията им са подчертано драматични. Тяхното дълбоко "другите", личностите, които играят важна, роля в живота им, се проявяват с пълна сила. Писателите говорят за героите на своите произведения като за хора с воля и целенасоченост. Романистката Маргарет Атуд казва в едно интервю: "Ако авторът стане твърде властен, героите могат да му напомнят, че макар и да е техен създател, до известна степен те също са негови създатели."

Изкуството ни учи да уважаваме въображението като нещо, простиращо се отвъд човешката власт и цели. Да живеем обикновения живот с изкуство, означава да притежаваме чувствителност към нещата от всекидневния живот, да живеем по-интуитивно и да сме готови да заменим част от своята рационалност и самоконтрол за даровете на душата.

ДУШЕВНИТЕ ИЗКУСТВА

Грижата за душата може да приеме формата на живот с пълнокръвно въображение. Можете да бъдете художници у дома и в работата си. Не е необходимо да сте професионалисти, за да се грижите за душата си с изкуство; всеки може да има ателие у дома, например. Подобно на Юнг, Блек Елк и Фичино бихте могли да украсите домовете си с образи от сънищата си и с оживели фантазии.

Една от моите форми за изразяване е да свиря на пиано в моменти на силно вълнение. Спомням си добре деня, в който беше убит Мартин Лутър Кинг. Бях толкова поразен, че седнах зад пианото и три часа свирих Бах. Музиката даде форма и глас на обърканите ми емоции без помощта на обяснения и рационални интерпретации.

Заложбите на света чакат да бъдат превърнати в образи, които да станат за нас храмове на духовността и жилища на мистерията. Ако не позволим на душата да заеме своето място в живота ни, ние ще се бъдем принудени да срещнем тези мистерии във фетиши и симптоми, които в известен смисъл са патологични форми на изкуството, боговете в нашите болести. Примерът на хората на изкуството ни учи, че можем ежедневно да трансформираме обикновените преживявания в душевен материал - в дневници, стихотворения, картини, музика, писма, акварели.

В едно писмо до брат си Джордж на тема изграждането на душата Кийтс описва процеса на трансформиране на света в душа чрез образа на училището: "Ще нарека света Училище, предназначено да научи малките деца да четат. Ще нарека човешкото сърце Учебник, използван в това Училище. Ще нарека детето, което може да чете, Душа, изградена от това Училище и неговия Учебник. Нима не разбираш колко е необходим един Свят на Болката и Бедите, който да обучава Интелигентността и да я превръща в душа?"

Когато разчитаме своите преживявания и се учим да ги изразяваме с изкуство, ние правим живота по-душевен. Изкуствата у дома за миг спират потока на живота и така събитията могат да бъдат предадени на алхимията на размисъла. С писмо до някой приятел можем да задълбочим впечатленията от битието и да ги настаним в сърцето, където те могат да се превърнат в основа на душата.

Великите музеи на изкуствата са просто един огромен модел на по-скромния музей - нашия дом. Няма причина да не си представяме домовете като място, което може ежедневно да бъде посещавано от Музите и от тяхното вдъхновение.

Друго предимство, което практикуването на обикновените изкуства дава на душата, е подаръкът, който остава за бъдещите поколения. Традицията твърди, че душата процъфтява в едно чувство за време, което е много по-всеобхватно от това на съзнанието. За душата както миналото, така и бъдещето са живи и ценни. Докато осъществяваме алхимията на скицирането или записването на ежедневните си преживявания, ние мислим за тези, които ще дойдат след нас.

Общността, създадена от изкуството, надминава пределите на личния живот. Именно затова можем да бъдем подпомогнати в работата си с душата от писмата на Джон Кийтс към неговия брат.

В съвременния свят, в който живеем главно за момента, лесно можем да пренебрегнем вкуса на душата към по-широко чувство за време и дълбоко съзнание за приобщеност. Склонни сме да даваме повърхностно обяснение на действията си, да използваме термините в буквалния им смисъл, вместо да се съсредоточаваме върху доводите на сърцето.

Един мъж, който ми обясняваше защо се развежда, подробно ми изложи дребнавите си оплаквания по отношение на жена си. Той обаче не спомена това, което вече ставаше очевидно от другите ни разговори - че сърцето му изживява голяма промяна. Искаше нов живот, но се опитваше да оправдае придружаващата го болка с повърхностни мотиви. Той не говореше задълбочено за произтичащото в него и затова се откъсваше от душата на своя развод.

Когато четем писмата на Кийтс, Рилке или други поети, откриваме едно страстно търсене на изразяване и език, съответстващи на удоволствията и болките на живота. Можем да научим от тях колко е важно за всички, а не само за поетите, да полагат усилия за превеждане на битието в думи и картини. В изкуството е важно не просто да изразим себе си, а да създадем външна конкретна форма, в която да пробудим и съхраним душата на живота си.

Децата рисуват всеки ден и обичат да излагат произведенията си по стените и по вратите на хладилниците. Но когато пораснем, забравяме тази важна душевна дейност от своето детство. Предполагам решаваме, че децата просто се учат на двигателна координация или на азбуката. Но те може би правят нещо много по-важно: откриват форми, които отразяват произтичащото в душите им. Когато пораснем и започнем да разглеждаме художествената галерия като много по-приемливо място от вратата на хладилника, ние губим важен ритуал от детството, отстъпвайки го на професионалните художници. Тогава в живота ни остават само рационалните доводи, чувството на празнота и объркване, скъпите посещения при психо-терапевта и натрапчивата привързаност към псевдообрази, като например елементарните телевизионни програми. Когато собствените ни образи останат без дом, без личен музей, ние удавяме чувството си за загуба в бледи заместители, глупави романи или еднообразни филми.

Както са се опитвали да ни кажат поетите и художниците през вековете, изкуството не е израз на таланта или създаване на красиви неща. То е свързано със съхраняването на душата и се отнася до спирането и съзерцанието на живота. Изкуството пленява вечното в ежедневието, а именно вечното подхранва душата -целият свят в едно зрънце пясък.

В една от своите тетрадки Леонардо да Винчи задава интересен въпрос: "Защо окото вижда по-ясно нещата в съня, отколкото въображението - в будно състояние?" Един от възможните отговори е, че окото на душата възприема вечните реалности, които са така важни за сърцето. В будния живот повечето от нас гледат само с физическите си очи, въпреки че с малко усилия на въображението бихме могли да зърнем части от вечността и в най-обикновените събития. Сънят ни учи да гледаме с това друго око, окото, което в будния живот принадлежи на хората на изкуството, на всеки от нас като човек на изкуството.

Когато виждаме болката, изписана на лицето на някой изтерзан човек, бихме могли да зърнем за миг образа на разпнатия Иисус, една реалност, която художниците от векове изобразяват в безкрайни вариации и подробности и която понякога е присъствала у всеки от нас. Бихме могли да погледнем някоя жена в бижутерийния магазин с очите на Д. Х. Лорънс, който видял Афродита в тялото на жената, перяща дрехите си на реката. Бихме могли да съзрем стила на Сезан, поглеждайки за миг към кухненската маса. Когато летният бриз подухва през отворения прозорец, докато сме унесени в четене през редките моменти на тишина, бихме могли да си спомним за някое от стотиците благовещения, пресъздадени от художниците, и да осъзнаем, че ангелите имат навика да ни посещават точно в такива моменти.

Духовно ориентираното разбиране на изкуството вижда взаимното проникване на поетичния образ и обикновения живот. Изкуството ни показва това, което вече присъства в обикновеното, а без него живеем с илюзията, че съществува само времето, но не и вечността. Докато практикуваме ежедневните си изкуства, дори само в съчиняването на едно писмо от сърце, ние откриваме вечното в рамките на обикновеното време, ангажирайки се със специалните качества, теми и обстоятелства на душата. Душата процъфтява, докато отбелязваме мисълта си в дневника или записваме съня си и така се доближаваме до вечността. Тогава нашите тетрадки наистина се превръщат в лично евангелие, в сутри и свещени книги, а простичките ни картини - в икони, които са така важни за работата на нашите души, както прекрасните икони на Източните църкви за техните паства.

Грижата за душата не е проект за самоусъвършенстване, нито начин за освобождаване от болките и неволите на човешкото съществуване. Тя съвсем не е свързана с праведния живот или с емоционалното здраве. Тези проблеми принадлежат на преходния, героичен, прометеевски живот. Грижата за душата докосва друго измерение, което в никакъв случай не е отделено от живота, но и не е идентично с решаването на проблеми и което заема такова важно място в съзнанието ни. Грижим се за душата като почитаме начина й на изразяване, като й предоставяме време и възможности да се разкрива и като живеем така, че да подхранва дълбочината, интериоризирането и качествата, в които процъфтява тя. Самата душа е и цел, и завършек.

За душата споменът е по-важен от планирането, изкуството - по-силно от разума, а любовта - по-удовлетворяваща от разбирането. Знаем, че вървим към душата, когато чувстваме привързаност към света и към хората около нас и когато живеем колкото с разум, толкова и със сърце. Знаем, че се грижим за душата, когато изживяваме удоволствието по-дълбоко от обикновено, когато не изпитваме потребност да се освободим от усложненията и от объркването и когато недоверието и страхът се заменят от съчувствие. Душата се интересува от различното у отделните индивиди и култури, а в самите нас тя иска да се изразява, ако не в откровена ексцентричност, то поне в уникалност. Затова, когато в разгара на моето объркване и на усилените ми опити да живея прозрачен живот се окаже, че не всички останали, а точно аз съм глупакът, тогава знам, че откривам силата на душата да прави живота интересен. Грижата за душата, в крайна сметка, води до едно индивидуално "аз", което никога не съм планирал, а може би не съм и желал. Когато се грижим за душата искрено и ежедневно, ние излизаме от утъпканата пътека и даваме възможност на своя гений да се развихри в пълна сила. Душата се слива със загадъчния философски камък - тази богата и наситена сърцевина на личността, търсена от алхимиците - или се разгръща в петльовата опашка - едно откровение на цветовете на душата, проявление на нейния пъстър блясък.

ЗА АВТОРА

Томас Мур е психотерапевт и писател, който живее в Ню Инглънд. Публикувал е много статии в областта на архетипната и аналитичната психология, на митологията и изкуствата. Написал е книгите: Планетите в нас,Ритуалите на въображението и Тъмният Ерос. Той е и редактор на Син огън, антология на съчиненията на Джеймс Хилман. В продължение на дванадесет години Мур е живял като монах в католически религиозен орден. Има докторска степен по религиозни науки от Сиракузкия Университет, магистърска степен по теология от Уиндзорския Университет, магистърска степен по музиковедство от Мичи-ганския Университет и бакалавърска степен по музика и философия от Университета Де Пол. Той е изтъкнат лектор и писател в Северна Америка и Европа.

 



[1] Марсилио Фичино - италиански философ неоплатонист, ръководител на Флорентинската Платонова академия. Превел на латински език съчиненията на Платон, Плотин и други, като ги прави достояние на европейската философия. Неговата Платонова теология съчетава традиционните християнски идеи с Неоплатонизма, (бел. прев.)

[2] Парацелз (1493-1541) - лекар и естествоизпитател. Проявява интерес към древната медицина, (бел. прев.)

[3] Легофаги - митични хора, които се хранели с лотосови плодове. Който хапнел от тях, забравял родината си и искал да остане завинаги в блажената земя на лотоса, (бел. прев.)

[4] Ментор - книж. съветник, наставник, (бел. прев.)

[5] Никола от Куза, наричан още Николай Кузански (1401-1464) - немски философ, учен и богослов. Под влиянието на Неоплатонизма той преработил понятията на християнската философия в учението за бога като максимум на битието, в който съвпадат всички противоположности, (бел прев.)

[6] Риег - лат., момче (бел. прев.)

[7] Пико де ла Мирандола (1463-1494) - италиански хуманист (бел. прев.)

[8] Сrap (англ.) - вулг. лайна; глупости (бел. прев.)

[9] Вероятно става дума за времето, когато Юнг официално се разграничава от Фройд, чийто последовател е първоначално, и в резултат от това изживява дълъг и мъчителен период на депресия, (бел. ред.)

[10] Демиург - създател на Вселената (бел. прев.)

[11] Ксенофобия - нетърпимост към чужденци (бел. прев.)

[12] Нагорна проповед - проповед, произнесена от Иисус на планината в Галилея (бел. прев.)

[13] Козимо ди Медичи (1389-1464) - флорентински търговец и политик, покровител на изкуствата. Заедно с Фичино основава Платоновата академия, (бел. прев.)

[14] Тора - морално-етичен кодекс, който Бог дава на Мойсей в планината Синай и който Мойсей предава на израилтяните след завръщането си. (бел. ред.)

[15] Витесда - къпалия в древен Ерусалим. Според Евангелието на Йоан 5:4 понякога над нея прелитал ангел, който вълнувал водите й. Първият, който влезел в тях, се изцелявал от болестта си. (бел. прев.)

[16] Индивидуация - термин от аналитичната психология, означаващ процес на самоизясняване на личността

[17] Лапис-лазули - ясносин лазурен камък, лазулит. (бел. прев.)

[18] Анимизъм - вярване у първобитните народи, според което всички предмети и явления в природата имат своя душа. (бел. прев.)

 

 

Сподели с приятели:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   21


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница