Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса



страница4/21
Дата01.02.2017
Размер3.32 Mb.
Размер3.32 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21

Не твърдя, че за да пробудите бащата, вие просто трябва да преминете през живота. Одисеи не преминава през живота. Той е далеч от него. Прекарва времето си, като флиртува с една зловеща богиня, надхитрява чудовища и пътува през подземния свят. Истинската одисея не се състои в натрупване на преживявания. Тя е едно дълбоко изживяно, рисковано и непредсказуемо пътуване на душата. Баща е някой, чиито знания и цел се коренят в подземния свят и са свързани с предците - тези, които вече са си отишли и са създали културата, която бащата поема в свои ръце. Мъдростта и моралната чувствителност на бащата са насочвани от гласове, които са извън живота. Ритуалът свързан с посвещаването се извършва както от бащите, които са създали културата, така и от собствените му дълбоки размисли.

Бащинството на душата е едно от лицата на онова, което Юнг нарича аттш. То може да се изразява в бащинския дух в мъж, в жена, в семейство, в организация, в нация или в местност. Една нация би могла да се реши на одисея и в този процес да открие бащинския принцип, който ще й даде авторитет и насоченост. Фактът, че Телемах стои на брега на същото море, в което баща му е получил посвещение, създава внушението, че ние, идентифицирайки се със сина, който чувства липсата на баща си, трябва да навлезем в същото неизследвано море на одисеята, ако искаме да се свържем с духа на бащинството. Трябва да се осмелим да изпитаме непознатото, да отворим себе си за неочакваните влияния върху душата. По-късно ще видим как Тристан, един син и любовник, трябва да отдаде себе си на морето, за да открие любовта.

Недостатъкът на някои от нашите съвременни терапии и теории в психологията е в това, че те се стремят към познати цели - фантазии за нормалност и безспорни ценности. Една психоложка твърди, че хората трябва да бъдат силни - това е нейната дефиниция за здравето. Но понякога имаме нужда да сме слаби и безсилни, уязвими и открити за въздействие, като Одисеи и Тристан, които използвали по-скоро разума, отколкото мускулите си. Друг психолог твърди, че хората трябва да са способни на интимност -взаимоотношенията са крайната цел. Но душата изисква също и уединение, и индивидуалност.

Целите, заявени от тези терапевти, са цялостни и монархически. Фокусирайки една ценност, ние се затваряме за многото други възможности, които може да изглеждат противоположни на избраната. В този смисъл образът на одисеята обслужва многостранната душа. Тя предполага възприемчивост към откритията и вяра в онези движения, които не са преднамерени или дори очаквани. Морето е съдбата, светът, в който човек се ражда. То е уникално и индивидуално, винаги неизследвано, изобилстващо от опасности, удоволствия и възможности. Човек става баща на собствения си живот, когато се запознае отблизо с него и се осмели да прекоси водите му. Тук говоря за дълбокия образ на бащата, който се настанява в душата, за да осигури усещането за авторитет, чувството, че сте автори на собствения си живот, че сте главата на домакинството, що се отнася до собствените ви дела. Одисея добавя един интересен мотив към този процес. Докато Одисеи отсъства от дома си, зает със собственото си обучение в бащинство, той има заместник в лицето на Ментор[4], който се грижи за къщата и обучава Телемах. Образът на бащата в нашия живот бива два вида. Той може да е заместник, който симптоматично играе ролята на баща, но се намесва в собствената ни бащинска одисея. Някои образи на бащата обаче са истински ментори, които развиват дълбокия процес на бащинството, като осъзнават ограничената си роля и не узурпират тази на бащата, когато поучават и насочват. Някои преподаватели явно не разбират потребността на своите студенти от одисея и откриване на собственото им бащинство. Те очакват студентите им да бъдат копия на тях самите и да изповядват същите ценности и мнения. Някои икономически и политически лидери виждат своята роля в обществото по-скоро в прокарването на личната си идеология, отколкото в призванието си за истински ментори. Те не разбират, че хората трябва да изживеят собствената си колективна одисея, за да пробудят духовното бащинство в обществото. Необходима е истинската мъдрост на ментора, удоволствието от която идва по-скоро с развиването на бащинството, отколкото с неговото възхваляване.

Библията изгражда образа на бащата в небето, а Одисея ни разказва за бащата в морето. Докато последният е възпитаван и просветляван, ние се нуждаем от ментори, образи на бащата, които пазят у нас жива идеята за него. Не смятам, че е особено полезно да разглеждаме образите на бащата като "продължения" на собствените си очаквания за него, въплътени в определени хора. Би било по-добре да мислим за тези важни личности като за ментори или представители на бащата, който е винаги и безкрайно в дълбокото море, сътворявайки своето бащинство. Имаме голяма потребност от образи на бащата, от хора, които могат да ни свързват или да стимулират в нас дълбокия принцип на душата, който ни дава наставления и мъдрост. В този смисъл "имиджът" на нашите сенатори и президенти е така важен за обществото, както техните постижения, ако не и по-важен. Под "имидж" нямам предвид рекламния образ, който те желаят да изградят, а по-дълбоката представа за лидера, мислителя, съветника и авторитета, който може да накара всеки да се почувства сигурен поради бащинската си автентичност.

Без духовни бащи, единствени водачи на нашето общество остават разумът и идеологията. Тогава страдаме от колективно осиротяване: нямаме ясна национална перспектива; малцина се ползват от придобивките на богатата икономика; откриваме само редки примери за дълбок морал, законност и приобщеност; не търсим одисеята, защото предпочитаме твърдата почва на мнението и идеологията. Да се впуснем в морето, означава да рискуваме своята сигурност, но този опасен път може би е единственият начин да стигнем до бащата.

В културно отношение също страдаме от рухването на патриархата. Макар че феминистите с право критикуват потискането на жената о г трайното мъжко доминиране, този политически патриархат не трябва да се смесва с душевния. "Патриархат" означава абсолютно, дълбоко, архетипно бащинство. Нуждаем се от възкресяване на патриархата в най-дълбокия смисъл на думата, защото колебанието между приемането на симптоматичното и тиранично бащинство, от една страна, и критикуването му, от друга, не води до никъде. При това разцепление никога няма да открием, че духът на бащинството, от който се нуждаем, както като общество, така и като индивиди, живее и у мъжа, и у жената.

Митовете разказват, че ще се насладим на завръщането на бащата, когато се освободим от всекидневните битки - Троянската война на живот и смърт - и заскитаме от остров на остров из огромното море на въображението. Ще създаваме бащата, докато ни брулят ветровете и бурите, донесени от боговете, за да ни научат на географията и социологията на душата. Затова грижата за бащинството на душата изисква да преживеем липсата, скитничеството, копнежа, меланхолията, отчуждението, хаоса и дълбокото приключение. Няма кратък път към бащата. Измерено в единиците за време на душата са необходими десет символични години, за да изградим истинско чувство за бащинство. С други думи, одисеята продължава вечно. Тя няма финал и награда, но винаги напредва. При Душата периодите от време се застъпват: отчасти ние винаги сме в морето, винаги пътуваме към нов остров, винаги се връщаме у дома с надеждата да бъдем признати за бащи след дълбоко почувстваните трансформиращи преживявания.

Одисея ни учи, че е предизвикателство да пробудим дълбоко скрития баща и да не се задоволяваме със заместници и празни роли. Няма лесен път към бащата и прост начин за изграждане на бащинството. И въпреки това без наставленията и авторитета на опитния баща ние оставаме дезориентирани и неконтролирани. Особено когато цари хаос, ние бихме могли да засилим и разширим своята молитва и да кажем от сърце: "Отче наш, Който си на небето и в морето, да се свети Твоето име."

МАЙКАТА

Древните гърци са разказали и друга история за митичното семейство - една толкова почитана история, че била ритуализирана в Елевсинските мистерии, великото тайнство, с което мъже и жени били посвещавани в същността на религиозното чувство. Тези мистерии са съсредоточени върху историята за божествената майка Деметра, която изгубва своята любима дъщеря Персефона. Тяхната значимост в духовния живот на Древна Гърция може да ни убеди в това, че майчинството е духовна мистерия, представена в отношенията между майката и детето, но то изразява и нещо още по-фундаментално.



Един мит би могъл да бъде разглеждан като отнасящ се до много различни нива на познанието едновременно. Историята на тази майка и нейната дъщеря е изживяване между много майки и дъщери, но тя е в сила и при взаимоотношенията между самите нас и други майчински образи - мъже и жени или понякога дори институции като училища и църкви, които за нас играят майчинска роля. В душевно отношение тази легенда описва напрежението между измеренията на нашата душа.

Историята, както е разказана в древния Омиров химн към Деметра започва с образа на Персефона, която беряла цветя далеч от майка си - рози, минзухари, теменуги, перуники, зюмбюли и нарциси. От земята бил изникнал нарцис като омайно изкушение. Легендата разказва, че той бил чудно красив и удивлявал всеки, който го видел. Имал сто цвята и аромат, опияняващ небето, земята и морето.

Щом Персефона протегнала ръка към нарциса, земята се разтворила, появил се Хадес и я отнесъл против волята й. Когато я качил в златната си колесница, тя извикала, но не я чул никой, освен слънцето и луната. Зевс бил заминал по своите дела, а и според химна одобрявал отвличането. Накрая Деметра чула вика на дъщеря си и "остра болка обзела сърцето й". Тя бързо захвърлила диадемата си и, отказвайки се от божествената храна и напитки, се отправила да търси Персефона.

Хадес е "Невидимият", господарят на подземното царство. Негова е сферата на субстанциите, на вечните фактори, които, макар да са голяма част от живота, са невидими. За гърците подземното царство е подобаващият дом за душата и ако искаме да притежаваме душа и задълбоченост имаме нужда от взаимоотношения с това подземно царство или поне от чувството, че там сме донякъде у дома си. Както вече видяхме, било е необходимо Одисеи да се запознае с подземното царство като част от неговото бащинство. Орфей също го е посетил и е открил, че понякога е трудно да се завърнеш оттам. И Иисус е пътувал до земята на мъртвите през периода от смъртта до възкресението си, а Данте започва мистичното си поклонение от там. Образът на подземния свят в тези истории е свързан с действителната смърт, но той разкрива и невидимите, загадъчни ц непредсказуеми дълбини на човека и обществото.

Митът за Персефона ни показва, че понякога човек открива душата и подземното царство против волята си. Определени привлекателни неща в този свят могат да изиграят ролята на изкушения, които ни водят към предизвикателното спускане в дълбините на Аза.

Някога познавах един мъж, който имаше преуспяващ бизнес и осигуряваше на семейството си изключително добър живот. Веднъж той реши да посети местна художествена галерия, нещо, което не бе правил никога преди. Беше много очарован от няколко снимки и тогава реши да стане фотограф. Продаде предприятието си и се отказа от своите доходи. Снимките, които видя в онзи ден, бяха като стоцветните нарциси - дълбоко изкусителни. При това негово посещение земята се разтвори и въображението му беше пленено. Съпругата му играеше ролята на Деметра. Тя скърбеше от загубата на приятния и познат живот, но той така беше завладян от изкуството, че позволи на предишния си живот да изчезне.

Родителите знаят колко е лесно децата им да бъдат привлечени от хора и дейности, които са опасни и заплашват да доведат рожбите им до мрачни места. За детето асоциалното поведение би могло да бъде привлекателно, докато от гледна точка на родителя то може да разруши всичките му усилия да осигури на детето си ценностна система и порядъчен житейски път. Бихме могли да разгледаме историята за Персефона като митът на всяко дете, когато разберем, че детската податливост на мрачни хора и места е може би опасен, но неизбежен начин за изграждане на душата.

Познавам няколко жени, които изживяха този мит като трансформация в живота си. Те започнаха като наивни момичета, подобно на Персефона, но се срещнаха с мрачни мъже, с подземния свят на наркотиците и престъпността, със сексуални експерименти, за каквито преди дори не бяха помисляли. Спомням си и една жена, която имаше серия от сънища за един безличен, застрашителен мъж, криещ се в сянката на стълбищната площадка. Някога тя била невинна, но през последните две години се променила и станала по-съвършена и светска личност. Нейното похищение бе извършено от самата нея.

Независимо дали става дума за взаимните отношения между истинската майка и децата й, или за друг човек, изпитващ силно емоционално влечение към дълбините, свързаната с това загуба на невинността може да бъде болезнена и дезориентираща. Патриша Бери описва тази майчина скръб като депресията на Деметра. Загубата на интерес от страна на богинята към дрехи, чистота и храна наподобява отказа на дъщерята от обикновения живот. Депресията на майката е израз както на съчувствие към съдбата на дъщеря й, така и на гняв към боговете, допуснали това да се случи.

Деметра и Персефона са двата аспекта на едно и също митично похищение. Нещо в нас ни влече към дълбините, като ни залъгва с нарцистични изкушения, докато нещо друго се опитва да ни задържи в утъпканата пътека, в света на познатите, безопасни ценности. Любовта на Деметра към Персефона и нейното постоянство в търсенето позволяват на дъщерята да открие земята на душата, без напълно да загуби живота си. Деметра ни разкрива най-голямото изпитание за майката: тя отстоява своята привързаност и желанията си за своето дете, като същевременно остава вярна на дъщеря си в нейната трансформация. Легендата ни показва каква голяма любов се изисква от всяка майка, която закриля детето си, като съзнава, че то трябва да се сблъска с мрака, и колко много се очаква от всеки от нас, чиято душа, изкушена от опасни съблазни, ще се нуждае от собствената ни майчинска привързаност и грижа.

Всяко майчинство, в семейството и в индивида, е изградено както от нежна грижа, така и от горчива емоционална болка. Християнството ни предоставя великия образ на Дева Мария, която е и утешаващата мадона, скърбящата майка. И при двете емоции майката е близо до детето, като същевременно му позволява, въпреки болката и гнева си, да се превърне в личност посредством сблъсъка с живота и съдбата.

Съблазнително е да се опитаме да живеем без подземния свят, без душа и без размисъл за загадъчните елементи, свързани с духовността и религията. В легендата, когато Деметра разбира, че Зевс е одобрил отвличането на дъщеря й, тя решава да тръгне по света като смъртна. Започва обикновена работа като бавачка в едно домакинство в Елевсин, град, близо до Атина.

Според Патриша Бери тази крачка към нормалността и баналния човешки живот е защита срещу влечението към подземното царство. Същото можем да открием в съвета, който приятелите дават на човек, потиснат и смутен от някой посетител от ада: "Отдай се на работа", казват те. Дори професионалните психолози понякога препоръчват стратегията на потъване в детайлите на обикновения живот, за да се избегне изкушението от "налудничави" фантазии. От гледна точка на Деметра отвличането в дълбините е нечувано престъпление. Но от съучастничеството на Зевс разбираме, че това е и една необходимост. Ако Зевс одобрява онова, което се случва, значи това наистина е божията воля. Естествено е да бъдем привличани от преживяванията, които ще погубят нашата невинност, ще преобразят живота ни и ще ни дадат необходимата сложност и задълбоченост.

Едно малко момче, Демофоний, е поставено под грижите на Деметра. Тя бди над него, маже го с амброзия, прегръща го, а то вдишва дъха й - силни образи на грижата за човешкия живот от страна на боговете. През нощта тя го слага в пещта, за да го направи безсмъртен, докато майка му не вижда какво се случва и не надава писък на ужас. Деметра се разгневява от неразбирането на смъртната. "Ти не съзнаваш кога съдбата ти носи добро и кога - лошо", извиква тя. Тази тема е основна в легендата, в която Зевс и Хадес, богът на живота и богът на смъртта, са в действие. Това е добър съвет от майката към майките: разберете, че понякога неща, които изглеждат опасни, от гледна точка на смъртните, могат да са полезни в една по-широка перспектива.

За краткото време, през което е бавачка на смъртен, Деметра ни дава много уроци по майчинство, като ни показва, че то е подхранващо не само по човешки, но и по божествен начин. Поставянето на детето в пещта е начин за изгаряне на елементите на човешкото с цел да се постигне безсмъртие. Не трябва да приемаме безсмъртието буквално като живот след смъртта, а по-скоро като вечно съществуващата дълбочина на душата. Божествените майчински грижи на Деметра държат детето в огъня и страстта на живота, който обезсмъртява и изгражда душевността. Майчинството включва не само физическото оцеляване и реализация - зърното и плодовете на Деметра - то засяга също и насочването на детето към неговите или нейните незнайни дълбини и към мистерията на съдбата.

В практиката си често срещам мъже и жени, които се идентифицират с майката. Когато се идентифицираме твърде тясно с някой архетипен образ, ние се заплитаме в изопаченост, преувеличение и принуда. Има хора, които губят своята интелигентност и самоконтрол в присъствието на човек, изпаднал в нужда. Някои казват, че са се оженили, защото партньорът им много се е нуждаел от тях. Жените могат да бъдат привлечени от раними и чувствителни мъже, незрели момчета; мъжете - от крехки жени, които сякаш се нуждаят от закрила и майчински грижи. Тези проблеми на "майчинския комплекс" изискват дълбоко да почувстваме същността на майката, както и да разберем, че често можем да дадем майчинска грижа на човека отсреща не като сами се превърнем в майки, а като открием начин да пробудим майчинския импулс у него.

Митът за Деметра и Персефона учи, че майчинството предполага не просто грижа за непосредствените потребности на човека; то е признание на това, че всеки индивид има специфичен характер и специална съдба - качества на душата, които трябва да се пазят, дори е риск да се загуби обичайното чувство за безопасност и нормалност. Поставянето на детето в пещта на съдбата и живота се изправя срещу естественото желание за закрила. Митът ни показва, че има разлика между човешкото и божественото майчинство, Последното предлага една по-широка перспектива и е дълбока форма на майчински импулс.

В мита Деметра разкрива своята божественост и иска да бъде построен храм в нейна чест; преминаваме от Деметра, смъртната бавачка, към Деметра, почитаната богиня. Всеки от нас може да бъде окуражен да изгради подобен храм на майката. Така майчинството, което се проявява в живота чрез нас и нашите действия е пресъздаване на Великата Майка. По своя обхват то надвишава всяка човешка майчина грижа. На практика, когато усетим, че се престараваме като майки или сме твърде чувствителни към потребностите на околните, може би е време да почетем една по-велика майка, да пробудим духа на Деметра, вместо сами да поемаме нейната роля.

Именно в този момент от легендата - в края на нейната роля като бавачка - Деметра отказва да дава плод на дърветата и заплашва да заличи човешкия род. В обикновения живот, посвещаването ни в мистериите на Деметра - щом нещо дълбоко в нас ни повлече и ни превърне в личности - може да доведе До загуба на смисъла или плодовитостта във външния свят. Обикновено Деметра е Майката Природа, която ни храни и облича; тя е богинята на жизненоважните потребности и на удоволствията в естествения свят. Но когато се окажем запленени от този мит, външните придобивки могат да бъдат изместени от вътрешните Дела на подземното царство.

Страданието на Деметра е болезнено за всички и затова в този момент Зевс е принуден да потърси компромис между законните права на Хадес и неистовото желание на Деметра да върне дъщеря си отново към живота. Той праща Ирида, дъгата, да помоли Деметра да заеме отново мястото си сред боговете, но увещанията й остават напразни. След това Зевс изпраща при Деметра всеки един от боговете, но никой не я убеждава да позволи на земята да бъде плодородна. Накрая той праща Хермес, ненадминатият посредник и арбитър, да поиска помощ от Хадес.

Хадес "се усмихна мрачно и не се противопостави на заповедите на цар Зевс". Той казва на Персефона да се върне при майка си, но преди това тайно й дава да погълне зърно от плода на нара, поради което никога не би могла да се освободи напълно от неговата власт. Тя ще прекарва една трета от времето си с него, а останалите две трети - с майка си.

Веднъж един студент отбеляза, че това са пропорциите на съня и будуването. Вътрешните картини и емоции през нощта могат да бъдат качествено различни от тези през деня; те могат да бъдат особено живи и смущаващи. Понякога в блажените си нощни сънища ние зърваме прекрасния стоцветен нарцис, който притежава красота, излизаща извън рамките на естественото; но може да почувстваме и ужаса от мрачните подземия на Хадес. Също така поне една трета от живота, изглежда, принадлежи на бога на смъртта - когато чувстваме болката от изгубени взаимоотношения, избледняващи надежди и пропаднали начинания.

Един начин да примирим тези внушения за смъртта с трепетния живот на Деметра е обръщането към Хермес - към "херменевтика", изкуството да тълкуваме нашите преживявания, извличайки тяхната поезия.

Гледната точка на Хермес е в състояние да разкрие как нашите дълбоки и тъмни преживявания да се помирят с обикновения живот. Според легендата Хермес може да възстанови взаимоотношенията между майката-душа, която, независимо от всичко, иска животът да разцъфтява, и дъщерята-душа, която е склонна да се отдалечава от живота заради неизвестното. С помощта на Хермес можем да "прозрем" нашата саморазрушителност и депресия, флирта ни с опасността и с маниите и да се запитаме, какво дават те на живота ни и какво изразяват.

Един общ проблем при майките е това, че те често са така загрижени за благото на своите деца, така силно завладени от ролята си на майки, че им е трудно да позволят на децата си да станат личности, различни от тях самите. Често съм чувал от жени, че не искат да приличат на майките си, а от мъже, че не искат да бъдат доминирани от тях. Ако успеем да изведем тези проблеми от сферата на индивидуалното, бихме могли да видим мита за Деметра-Персефона в действие. Всички се нуждаем от начин да станем личности, като открием собствените си дълбини и тъмни кътчета, без да се откъсваме от майчинското напътствие вътре в нас, което ни свързва с живота и общността.

Елевсинската мистерия е толкова важна, защото тя засяга самото ни оцеляване - както физическо, така и психическо. Ние ставаме личности посредством опасните изпитания на тъмнината; можем да оцелеем през тези трудни посвещавания. Всяко истинско посвещава-не е движение от смъртта към новия живот. Елевсинската мистерия съдържа нашето възкресение - като Персефона, като сезонното узряване на плодовете и зърното - от изграждащата душата дълбина към непрестанния изобилен живот. Подобно на съпругата на Одисеи, Пенелопа, която тъче покров през време на цялата одисея, болката, невротичните постъпки и гнева на Деметра съпровождат, а оттам и обслужват, душата при посещението й в подземния свят.

Персефона е позната като царицата на подземното царство и в изкуството е изобразявана на трон, редом с Хадес. Тя е обект на вечна почит както там, така и когато се завръща при майка си, за да й разкаже всички подробности около своето похищение (както би постъпила всяка дъщеря). Душата има нужда да се свърже както с живота, така и със смъртта.

Повечето от нас вероятно могат да разкажат три или четири преживявания, подобни на тези на Персефона, и докато разказваме тези истории навярно включваме в тях и темата за възкресението. "Минах през този период от живота си и сега съм добре." Онова, което ни е извело от срещите с Хадес, е било дълбокото майчинско отношение към живота, вечността и плодовитостта. Тази дълбока любов към живота и неговите възможности е дарът на Деметра, който парадоксално става по-изявен и по-солиден в моментите, когато е застрашен сериозно. Бихме могли да последваме примера на поклонниците от Елевсин през време на празниците на Деметра: да хванем житен клас в ръка и да си спомним, че животът продължава да е плодороден в свят, който е пропит от всички форми на смъртта.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница