Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса



страница5/21
Дата01.02.2017
Размер3.32 Mb.
Размер3.32 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21

Легендата ни дава повод да се замислим за самата смърт. Хадес може да ни повлече надолу чрез преживяване, свързано със смъртта, застрашаваща нас самите или сполетяла нашите близки. Необходима е дълбока майчинска увереност в живота, за да допуснем смъртта да ни засегне, да се запознаем с мистериите на подземния свят, а след това да се върнем към живота променени. Когато позволим на смъртта да ни докосне в повлече надолу, ние се връщаме, погълнали зърното на нара, плодът, който изглежда слънчев и цялостен отвън, но има съвсем разчленена сърцевина и е изпълнен с тъмни семена, напомнящи за подземния свят.

Мъдрата майка знае, че детето й може да стане личност само като изживее мистермта, разиграла се преди много векове в Елевсин. Не можем да скрием всички изкушения, които водят към унищожение. Напразно се опитваме да предпазим децата си от заразата на смъртта. Можем да научим това от легендата за родителите на Буда, които се опитали да го защитят от човешките страдания; но пълноценното майчинство изисква да позволим на детето да рискува. Дълбоката представа за майчинството обхваща голямата способност на Деметра да обича дъщеря си и все пак да почита останалите богове, които имат своите собствени планове и изисквания.

Накрая Деметра връща богатството и изобилието в природата. Певецът на нейния химн ни напомня, че Хадес е познат и като Плутон, бога на богатството. Както Деметра, така и Плутон обогатяват живота, въпреки че хармонията помежду им най-често се разкрива като ребус. Химнът завършва с молитва, отправена към най-истинската от всички майки:

Властна царице Део, златодарна и бляскавоплодна; ти, Персефоно прекрасна, красавице дивна и млада! Моля - за моята песен дарете ми пълна трапеза.

ДЕТЕТО

В началото на Коледната Меса в Римо-католическата църква хорът пее:  - "Роди ни се дете." Коледа е празнуване на Иисус - детето и бога - който навлиза в човешкия свят. Мотивът за божественото дете е познат в много религии. Той разкрива не само детството на бога, но и божественото в детството. Както митичната майка е в основата на всеки живот, така божественото дете е аспект на всяко преживяване. Юнг, вдъхновен от митологичните легенди за детството на героите, описва детето на душата, архетипното дете, като нещо, което е изоставено, беззащитно, уязвимо и въпреки това божествено силно. Отново откриваме богатството на парадокса -един архетип с две лица, при който силата и слабостта действат едновременно.



Митологията на много култури разказва за специалното дете, изоставено от родителите му и отгледано на пусто място от хора със скромен произход. Всъщност има един аспект от детето, който изцяло е оставен на произвола на съдбата, времето и обстоятелствата, който не е защитен, дори когато го разглеждаме в личен план. Но именно тази беззащитност позволява на детето да стане един нов и силен човек. Собствената ни безпомощност пред живота е както заплаха, така и възможност. В моментите, когато се чувстваме особено уязвими, това дете може да се окаже беззащитно, но също и в състояние да се подготви за една специална роля в живота си.

Някои съвременни теории в психологията виждат "детето в нас" като олицетворение на изобретателността и спонтанността. Но детето на Юнг е по-сложно. Ние се доближаваме до силата на това дете не като бягаме от неговата уязвимост, а като я утвърждаваме. Има особена сила, свързана със самото непознаване на живота и слабостта на детската фигура. В сънищата децата често се появяват, скитащи се по улиците на града, изоставени, незнаещи къде да отидат и как да получат помощ. Това е състояние на детството на душата. Когато се събудим от подобен сън, изкушаваме се да вземем решение никога вече да не бъдем така изгубени и дезориентирани. Но ако искаме да признаем детето и грижата за него, без да се опитваме да го "усъвършенстваме", тогава трябва да оставим място за скитничество, лутане и безпомощност. Те също са част от детето.

В едно свое ранно есе Хилман отбелязва, че ние се отдръпваме от чувството за малоценност на детето и се опитваме да го променим посредством образование, кръщение и израстване. Той се противопоставя на превръщането на израстването във верую. Понякога може би имаме нужда да спрем да растем. Може би имаме нужда да се върнем назад и да се смалим. Растежът, който днес толкова често автоматично бива приеман за цел в психологията и в живота като цяло, може да се превърне в сантиментална ценност, проявяваща снизхождение към инертността и пътуването по повърхността на живота. Ние не уважаваме детето, ако винаги очакваме от него да расте, защото то не е възрастен.

Ежедневно използваме фрази, които представляват деликатни намеци, насочени срещу детето. "Много съм незрял", ще каже някой самокритично по повод изразяването на някои примитивни чувства. Ако сте в състояние да направите това изявление не като критика към детето, а просто като констатация, тогава то би могло да бъде точно описание на мита, изживяван в момента. Аз съм незрял. Незрелостта е част от моята природа. Но подобно твърдение често означава, че аз се чувствам смутен от това внезапно, нежелано усещане за незрелост. Искам да го надрасна.

Или бихме могли да кажем: "Това е един стар проблем, който произтича от детството ми.11' Отново мислим за детството като за нещо, което трябва да бъде надраснато. То е причината за всички настоящи беди. Само ако беше различно! Но отхвърлянето на детето е друг начин да отхвърлим себе си и със сигурност не е грижа за душата. Онова дете, което вечно присъства в нашите мисли и сънища, може да има много слабости и недостатъци, но такива сме и ние. Ние до голяма степен сме това, което сме, колкото поради нашата сила, толкова и поради провалите и грешките си. Освен това мисълта, че проблемите на възрастния произтичат от детството, поддържа нашата връзка с божественото силно дете и неговата плодотворна малоценност. Помнете, че душата най-лесно се проявява там, където изпитваме най-силно чувство за малоценност.

Понякога чуваме зрели хора на по тридесет -четиридесет години да казват безгрижно: "Все още не знам какъв да стана като порасна." Независимо от лекотата с която е произнесено това обикновено изявление, то е изпълнено с чувство за малоценност. Какво ми е! Досега трябваше да съм преуспял. Би трябвало да печеля много пари. Би трябвало да съм намерил своето място. Но въпреки тези желания тук преобладават чувствата на детето, което все още не е готово за успех и за установяване на едно място. Това признание може да бъде един душевен момент. То носи меланхоличния тон, който сигнализира за душата, размишляваща върху своята съдба и своето бъдеще. Това е едно потенциално отваряне на въображението и в него, до известна степен, е силата на детето. Беззащитността и объркването на детето са "Сезам, отвори се" за бъдещето и за разгръщането на потенциала.

Незнанието на детето също е плодотворно. В евангелието детето Иисус се отделя от своите родители през време на едно пътуване към Ерусалим и те го намират да обсъжда теологични въпроси с равини-те в храма. Дали това е изпълнена с чудеса легенда или начин да ни се напомни за особената интелигентност на детето, така неоформено и въпреки това, както казва Юнг, така мъдро. Никола от Куза[5], великият теолог на петнадесети век, който написа книга за значението на "образованото невежество", казва, че трябва да открием начин да забравим наученото, което ни пречи да възприемем дълбоката истина. Трябва да постигнем незнанието на детето, защото сме били създадени умни. Дзен също препоръчва да не губим "ума на начинаещия", нещо толкова важно за непосредствеността на преживяванията.

Това са детски качества, които никога не израстват, които никога не надрастваме. Поради факта, че присъствието на душевното дете с неговото невежество и непохватност генерира подобен дискомфорт, изкушаващо е да отречем детето, да се опитаме да го прикрием или да го принудим да изчезне. Но посредством подобни форми на потискане е по-трудно да се справим с детето. Колкото повече се опитваме да прикрием нашето невежество, толкова повече се откроява то. Колкото повече се опитваме да се държим хладнокръвно и спокойно, толкова по-очевидна е нашата неопитност. Колкото по-възрастни се опитваме да бъдем, толкова по-детински изглеждаме.

Освен това подозирам, че ако можехме да оценим архетипното дете, което чувстваме в себе си, щяхме да бъдем в състояние да имаме по-открито и изпълнено с уважение отношение към истинските деца. Например вечният въпрос за децата е, как би трябвало да ги обучаваме. Политици и просветители обмислят възможността за увеличаване броя на учебните часове през годината, за повече математика и естествени науки, за използване на компютри и други технологии в класната стая, за повече изпити и тестове, повече учителски дипломи и по-малко пари за изкуство. Всички тези реакции се дължат на това, че искаме да направим от децата си чудесни възрастни, но не според концепциите на древните гърци за добродетелност и мъдрост, а водени от идеята да бъдат ефективни части от машината на обществото. Но поради всичко това душата се оказва пренебрегната. Искаме да подготвим егото за борбата за оцеляване, но не забелязваме потребностите на душата.

Латинската дума за образование означава и извеждане . Ние сякаш разбираме това като извеждане от детството, но може би бихме могли да го разглеждаме като извличане на мъдростта и таланта на детството. Както е казал А. С. Нийл, основателят на школата "Самърхил", можем да вярваме, че детето притежава вродени таланти и способности. Вярваме, че в интелектуално отношение детето е една празна черна дъска, но може би то знае повече, отколкото подозираме. Детската мъдрост е различна от мъдростта на възрастния, но тя има своето място.

Всяка крачка срещу архетипнато дете е крачка срещу душата, защото детето е едно от лицата на душата, а тя страда, когато пренебрегваме някоя от нейните страни. Нашето общество трудно открива бурната радост и спонтанността на детството; вместо това харчим огромни суми в електронни центрове за развлечения, които не отговарят на потребността на душата от непосредствени детски удоволствия. САЩ се нарежда на едно от последните места сред останалите нации по грижата за своите деца. Въпреки цялото ни сантиментално застьпничество за децата, ние не полагаме искрени усилия за тях. В нашата страна злоупотребите с децата са широко разпространени и въпреки това те все още са масово прикривани и отричани. Тази трагична ситуация е както симптом, така и причина за неуспеха да оценим архетипното дете. Когато прегърнем детето, бихме могли да застрашим възрастния, който цени информацията повече от чудесата, развлечението - повече от играта и интелигентността - повече от невежеството. Когато наистина се грижим за детето, ще трябва да погледнем открито нашата по-нисша природа - неукротимите си емоции, лудите си желания и широкия обхват на незнанието ни.

В своите мемоари Юнг прави едно забележително изявление за детето. Той казва, че детството "скицира една по-пълна картина на Аза, на целия човек в неговата чиста индивидуалност, отколкото зрелостта." Той допълва, че детето ще събуди у възрастния примитивни копнежи за неосъществените желания, изгубени при приспособяването към цивилизацията. Широко разпространените физически злоупотреби и сексуална експлоатация на децата определено са свързани със сложното отношение, което имаме към архетипното дете. Изкушени сме от мита за прогреса така силно, че на социално ниво приемаме, че сме по-интелигентни и развити от нашите предшественици, а на лично ниво - че възрастните са по-интелигентни от децата. Тази еволюционна фантазия има дълбоки корени и засяга много от ценностите ни. Живеем в йерархичен свят, в който се защитаваме от примитивната си природа чрез надменно отношение към по-слабо развитите култури, а от вечното си детство и инфантилност - чрез установяването на степенувано, необходимо издигане на детето до възрастния посредством обучение и технологично усъвършенстване. Това не е истинско посвещаване, оценяващо както предишните форми на съществуване, така и нововъзникналите; това е защита срещу унизителната същност на детето, унижение, което смущава прометеевския копнеж за зрял контрол 'над живота, но е пълно с душа. Ние не се грижим за душата, когато фабрикуваме начини за отричане на малоценните й състояния, сред които се откроява детството. Грижим се за нея, когато признаваме мястото на вечното детство, откривайки, че недостатъците му са добродетелни, а непълноценността - пътят към духовна чувствителност.

Глава З

ЛЮБОВТА   КЪМ   СЕБЕ   СИ И  НЕЙНИЯТ   МИТ:   НАРЦИС И  НАРЦИСИЗЪМ



Традиционната психология твърде много вярва в силното его. Развитието на егото и позитивната самооценка се приемат за важни съставки на зрялата личност. И въпреки това нарцисизмът, навикът да се фокусира вниманието върху себе си, вместо върху външния свят, се смята за разстройство. От друга страна, Юнг, с ударението, което той поставя върху несъзнателното и архетипната психология, с високата си оценка за неегоистичните страни на душата, оставя впечатлението, че егото е грешник, който е педант по отношение на всичко и който, в крайна сметка, създава хаос. Дори при анализа на сънищата се изкушаваме винаги да виним егото. Добавете вековните предупреждения на религията срещу егоизма и любовта към себе си, при което гордостта се приема за един от основните грехове, и нещата започват да наподобяват морален заговор срещу егото.

Едностранчивостта и морализма на разнообразните атаки срещу нарцисизма навеждат на мисълта, че в отритнатата купчина от его и любов към себе си би трябвало да има и душа: нещо толкова лошо непременно притежава някаква стойност. Възможно ли е нашите справедливи атаки срещу нарцисизма и любовта към себе си да прикриват някаква мистерия, свързана с природата на любовта на душата? Може би заклеймяването на нарцисизма е защита срещу настойчивата потребност на душата да бъде обичана?

Този проблем не е чисто теоретичен. В терапевтичната си работа често съм бил изненадан, когато някой, иначе зрял и разумен, възрастен човек, изправен пред труден избор, срива всичко с изявлението: "Не мога да бъда егоист." Когато изследвам този тежък морален императив, обикновено откривам, че той е свързан с религиозно възпитание. "Учили са ме да не бъда егоист", заявява някой категорично. Забелязвам обаче, че докато този човек настоява на своето себеотрицание, той всъщност е твърде зает със себе си. Преследвайки ценностите на себеотричането, вниманието към Аза избира заобиколни пътища и се превръща в несъзнателна и разяждаща привързаност към любими теории и ценности. Затова, когато чуя някой да казва: "Не искам да бъда егоист", се приготвям за трудна борба с егото.

Нашата всеобща нетолерантност към нарцисизма на околните показва, че в тази мида се крие бисер; реакцията ни е сигнал, че тази сфера съдържа нещо важно. В този смисъл нарцисизмът е качество на сянката. Юнг обяснява, че когато срещнем нещо от сянката на околните, често се чувстваме отблъснати, но това се дължи на факта, че се сблъскваме с нещо, което осъждаме у самите нас, нещо, с което се борим и което съдържа ценни качества за душата. Нашата негативна представа за нарцисизма може би подсказва, че вниманието към себе си съдържа нещо, от което се нуждаем така силно, че го обгръщаме с негативни допълнителни значения. Раздразненият ни морализъм го държи настрана, но също така сигнализира за присъствието на душата.

Как тогава да закриляме симптома на нарцисизма, предполагайки, че в калната локва се крие златен къс? Как да преминем от повърхностната мътилка към дълбоката потребност? Отговорът, както може би вече започва да става ясно, е да включим в играта мъдростта на въображението. В случая с нарцисизма пътят се е прострял пред нас: бихме могли да вникнем в мита за Нарцис, на когото е кръстен този душевен смут.

НАРЦИС


Древната легенда за Нарцис, както е разказана от римския писател Овидий в неговите Метаморфози, не е просто една обикновена история за момче, което се е влюбило в себе си. Тя притежава много деликатни и специфични детайли. Овидий разказва например, че Нарцис е син на речен бог и нимфа. В митологията произходът често съдържа поетични откровения. Очевидно има нещо изначално течно или водно в Нарцис, а съответно - в нашия собствен нарцисизъм. Когато сме нарцисисти, ние не сме стъпили на твърда почва (земя), не разсъждаваме ясно (въздух) и не сме обзети от страст (огън). Ако следваме мита, ние сме някак замечтани, флуидни, с размити очертания по-скоро потопени в потока на фантазията, отколкото безопасно стъпили върху установената си идентичност. Друг детайл, който се появява в началото на легендата, е предсказанието на Тирезий, прочутия прорицател: "Той ще доживее до дълбока старост, стига никога да не познае себе си." Това е едно странно предсказание: то подсказва, че легендата е за себепознанието, за любовта към себе си и за смъртоносния изход от себепознанието. Този аспект на мита създава впечатлението, че сме по-скоро в сферата на мистерията, отколкото - на обикновения синдром.

При следващата ни среща с Нарцис, той е на шестнадесет години и е толкова очарователен, че много девойки се влюбват в него; но според Овидий той е изпълнен със "сурова гордост" и отхвърля всички. Една от нимфите, която се влюбва в него, Ехо, притежава някои специфични особености: може да говори само с думи и фрази, които току-що е чула от някой друг. Един ден Нарцис се изгубва и извиква:

- Има ли някой тук?

- Тук - отвръща Ехо.

- Ела насам - казва Нарцис.

- Насам - откликва Ехо. Но щом тя се приближава, Нарцис се отдръпва.

- Бих умрял, преди да ти дам своята сила - казва той.

-  Да ти дам своята сила - отговаря тя по своя начин. В мъката си, отблъсната и нещастна, Ехо изгубва своето тяло и остава само гласът й.

В този ранен епизод виждаме Нарцис преди да е опознал себе си. Той въплъщава образа на нарцисизма, който все още не е вникнал в собствената си мистерия. Тук съзираме симптома: самовглъбеност и сдържаност, които не позволяват сърдечни връзки. Това е твърдо като скала и отхвърля близостта на любовта. Обсебваща, но не и истинска, любовта към себе си не оставя място за интимност с друг. Ехото в нарцисизма - чувството, че всичко в света е само отражение на Аза - не се отказва от своята сила. Откликването на друг човек или обект от външния свят би застрашило крехкото чувство на сила, поддържано от тази упорита и дефанзивна отдаденост на себе си. Като всяко симптоматично поведение нарцисиз-мът разкрива точно какво му липсва, чрез самите неща, на които държи. Нарцистичната личност пита отново и отново: "Добре ли се справям?" Посланието е: "Независимо какво правя и колко се старая, все не мога да почувствам, че се справям добре." С други думи, външната проява на самовлюбеност от страна на нарцисиста сама по сама си е знак, че той не може да открие адекватен начин да обича себе си.

Ако използваме терминологията на Юнг, бихме могли да разпознаем риег[6] , момчешката страна в душата на Нарцис - отчужден, студен, сдържан. Ехо е неговата противоположност - душата, която отчаяно се нуждае от свързване с момчешката красота. Но в присъствието на Нарцис душата се смалява до отекващ глас. Нарцисизмът няма душа. В нарцисизма ние отнемаме същността на душата, нейната тежест и значимост и я принизяваме до ехо от собствените ни мисли. "Душата не съществува", казваме ние. Съществува само мозък, в който настъпват електрически и химически промени. Това е само поведение. Или е само спомени и обусловеност. Отхвърляме душата като неуместна и в социалния си нарцисизъм. Изготвяме националния или градския бюджет, без да се погрижим за потребностите на душата. Нарцисизмът никога не би отстъпил своята сила на нещо, което толкова много прилича на нимфа, както душата.

Но за щастие легендата продължава. Една от тези, които Нарцис е отхвърлил, го проклина: "Дано и той се влюби, без да получи взаимност." И ние бихме могли да промълвим това проклятие, когато се сблъскваме със студената надменност на нарцисизма. Нещастният влюбен казва: "Надявам се, че един ден и ти ще разбереш какво е да обичаш, без да ти отвръщат със същото". Усещаме студенината на бездушието и прошепваме проклятие, което подобно на предсказанието на Тирезий всъщност е скрит благослов. Ако проклятието подейства, човекът би могъл да се промени.

Понякога в митовете проклятията се сбъдват по драматичен начин. В този случай богинята Немезида чува молитвата и решава да й отговори. Това ни отвежда към следващия етап в легендата, който на пръв поглед сякаш се отнася до наказанието на надменността. На Нарцис предстои да преживее трансформиращ, жизнено опасен и влудяващ епизод край един ручей. Намесата на богинята обаче може би сигнализира за разчупване на симптоматичното поведение, и за разтваряне на неврозата в болезнена дезориентираност. Твърде вероятно е божественото разграждане на нарцисизма да се концентрира в себепознанието и любовта към себе си. Идентичността би могла да стане още по-неясна и флуидна.

По-нататък в легендата младежът се приближава до един спокоен ручей, никога не докосван от човек или животно. Ручеят е обграден от хладна и тъмна гора. Когато Нарцис навежда глава, за да пие, той вижда своя лик във водата и застива. Овидий описва възхищението на Нарцис от образа, който сякаш е изваян от мрамор, и особено от шията, напомняща слонова кост. (Обърнете внимание на внушението за твърдост, едно ключово качество при нарцисизма.) Подобно на тези, които преди го пожелавали, Нарцис изпитва огромен копнеж да притежава този образ. Той протяга ръце към него, но не може да го достигне.

"Онова, което търсиш - казва Овидий, - не съществува. Обърни глава и ще изгубиш това, което обичаш."

Тук виждаме началото на реализацията на симптома. Нарцисизмът, бездушната и лишена от любов самовглъбеност, постепенно се превръща в една по-дълбока версия на самия себе си. Той остава истински застинал, изумен, потънал в размисъл за собствената си природа. За първи път нарцисистът се замисля за самия себе си - един основен образ в легендата. Преди вниманието му към него самия е било .празно, сега то води до изумление. В симптоматичния нарцисизъм няма размисъл и изумление. Но когато нарцисизмът се трансформира в една своя по-дълбока версия, той се изпълва със същност. Нарцисистът може би обича да се оглежда в истинско огледало, но само в момент на душевна трансформация гой се наслаждава на едно дълбоко, вътрешно отражение. Подобно на Нарцис, той има нужда от своя образ, за да медитира. Това е нещо много -по-ефективно и душевно от огледалото в буквалния смисъл на думата, използвано за повърхностните актове на самоодобрение.

Образът, в който нарцисизмът се реализира, не трябва да се възприема буквално. Това не е образът, който виждаме в огледалото, нито имиджът, който бихме искали да си изградим (както биха казали на Медисън Авеню), не е представата за себе си, нито онова, което искаме да видим. Образът, който Нарцис съзира, е нов, нещо, което той не е виждал никога преди, нещо различно. Младежът е хипнотизирай и очарован от него. Овидий казва: "Образът, който търсиш, не съществува." Той не може да бъде открит преднамерено. Човек се натъква на него неочаквано в ручей сред гората, където не грее слънце и не стъпва човешки крак. Онова, което нарцисистът не разбира, е, че себеприемането, за което той копнее, не може да бъде изработено или постигнато със сила. То трябва да бъде открито на място, което е по-интровертно от обичайните убежища на нарцисиста. Трябва да са налице вътрешни въпроси, може би дори объркване. Възможно е да му се наложи да стигне до точката, в която да се запита: "Какво става?"     

Особено показателен е фактът, че Нарцис намира новия поглед към себе си във водата. В този елемент,: който е негова специална същност и изконно право, той открива нещо за себе си. Не искам да разглеждам тази нарцистична вода като символ и да твърдя, че тя визира несъзнателното, майчината утроба или нещо подобно. По-добре би било да изхождаме директно от образа: Има ли нещо в мен, което да прилича на този ручей? Имам ли дълбини? Дали моите чувства и; мисли не пребивават на място, така отдалечено от. утъпканата пътека, че да е абсолютно спокойно и непокътнато? Има ли у мен влажно място, не територията на сухата интелектуалност, а по-скоро тази на влажните чувства и зеленото, плодородно, сенчесто въображение далеч от човешко влияние? Дали понякога не се улавям в момент на размисъл, когато си почивам, да се изумявам, а после да съзирам едно непознато лице, което е мое? Ако е така, значи митът за Нарцис, лечението на нарцисизма, може би живее у мен.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница