Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса



страница7/21
Дата01.02.2017
Размер3.32 Mb.
Размер3.32 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   21

Едно от предимствата на осъщественото от Юнг обръщане към алхимията с цел вглеждане в душата е това, че то ни предлага представа за Аза като изграден от вещества и от тяхното взаимодействие и свойства - сол, сяра, желязо, вода; студ, топлина; суша, влага, печене, къкрене, врене и кипене. Ние използваме някои от тези думи в ежедневната реч, за да опишем състоянието на душата. Когаго признаем нейната обективна природа по начин, който ни позволява да я обичаме, без да ставаме пленници на солипстично самовглъбяване, ние можем, подобно на Нарцис да обикнем себе си така, сякаш обичаме Другия. Дори егото е нарцистично. Всъщност осъзнаването на качествата на душата - отдалечеността на Нарцис от обекта на любовта му - може да помогне за трансформиране на нарцисизма в истинска любов към Аза.

Между другото нарцисизмът не винаги е състояние на личността. Сградите, някое произведение на изкуството, градоустройствен проект, магистрала, филм, закон - всички тези неща носят в себе си нюанс или дори ярък щрих на нарцисизъм. Нарцистичният предмет е нещо, което явно не обича себе си. Звучи странно, но една сграда може да се извисява наперено и високомерно, въпреки че формата й сама по себе си е завършена и достойна за любов. За мен например Емпайър Стейт Билдинг се издига високо и самоуверено за разлика от много сгради в нашите градове, които прекалено много държат на своята индивидуалност. Те сякаш искат да се откроят. Изглежда изпитват чувство за малоценност в общността на другите стради, затова им се налага да се изтъкват, за да бъдат забелязани. Емпайър Стейт Билдинг не губи от ръста си за това, че сградите наоколо са по-високи и по-нови. Тя изглежда сигурна в своята любов към себе си. Митът показва и нещо друго: нарцисизмът е част от една по-голяма трансформационна схема. В легендата декорът се променя от гора в подземен свят, героят - от човек в цвете, тоест от личност в предмет. В това виждам крачка за преминаване от човешката субективност към природата.

Нарцисизмът лекува себе си от самотата чрез творчество: в нарцисизма си ние нараняваме природата и създаваме неща, които не могат да бъдат обичани. Но когато той се трансформира, резултатът е любов към Аза, която поражда чувство на приобщеност с природата и с всичко в нея. Може би ще кажете, че в този случай е налице споделен нарцисизъм, взаимна любов към себе си, вид мистично кръвно родство между всички създания. Без да се отдръпваме от мистицизма, бихме могли да кажем, че симптоматичният нарцисизъм може да бъде излекуван, когато се превърне в истинска религиозна добродетел. Когато бъдат възприети в дълбочина и осъзнати по духовен начин, всички човешки симптоми и проблеми откриват своето крайно разрешение в религиозната чувствителност.

Райнер Мария Рилке е поетът на философията, която трансформира всекидневното в свещено, видимото в невидимо. В едно прочуто писмо от 1925г. той пише: "Нашата задача е да запечатим у себе си тази преходна, загиваща земя така дълбоко, така болезнено и страстно, че нейното съществуване да се възроди, "невидимо", у нас." Това ми напомня за превръщането на Нарцис в цвете: природата изразява себе си чрез човешкия живот, нашата личност разцъфва като акт на сътворение. В своите Сонети към Орфей Рилке отново се обръща директно към Нарцис:

Във водата все по-непознат отразеният образ ще свети: ала ти го познай!

Само там, само в двойния свят пълни с нежност ще са гласовете, без начало и край.

Нарцисистът може да бъде суров и жесток дори когато той, или тя, понася остра самокритика. Но когато открием "двойствения свят" и Нарцис легне край ручея, свързвайки се със своята различност, тогава трайните, вечни, недокоснати дълбини ни дават опора и увереност. Те притъпяват нарцистичния садизъм, защото водите на себеоткриването са изпълнени със спокойствие. Подобно на Нарцис, ние вече не сме от мрамор в опитите си да се самосъхраним; докато се наслаждаваме на искреното смирение на природата, ние започваме да приличаме на цветята, чиито корени са дълбоки и чиято пищна хубост е земна.

Бедата е в това, че твърде често симптомите ни не се развиват. Метаморфозата е невъзможна без творческото ни участие. Това е учението на ренесансовите магове, като Фичино и Пико де ла Мирандола[7] , които са писали, че трябва да бъдем художници и поети на собствения си живот. Симптомите се трансформират от въображението. Ако усетя в себе си частица нарцисизъм, аз мога да тръгна по следата и да потърся местата, където не обичам душата и не се грижа за нея. Обстоятелствата, времето, специфичният език на моя нарцисизъм ми казват точно къде да търся и какво да правя. Странното е, че мога да бъда благодарен на своя нарцисизъм, ако го призная като такъв и чуя тътена на мита в него. Той съдържа семената на себеприемането и любящата привързаност към широкия свят.

Глава 4


ПОСВЕЩАВАМЕ ЛЮБОВТА

Вяатон е казал, че любовта е вид лудост, божествена лудост. Днес говорим за любовта така, сякаш тя е главно аспект на взаимоотношенията, сякаш е нещо, което сме в състояние да контролираме. Загрижени сме за това, как да я изживеем правилно, как да я направим успешна, как да преодолеем нейните проблеми и да оцелеем от пораженията й. Много от проблемите, с които хората идват при терапевта, са свързани с големите очаквания и тежките изпитания на любовта. Ясно е, че любовта никога не е лесна, че тя носи борба с миналото и надежди за бъдещето и че е натоварена с материал, който може да няма връзка с явния обект на любовта ни.

Понякога говорим за любовта безгрижно, без да признаваме колко силна и трайна може да бъде тя. Винаги очакваме от нея да е изцеляваща и изпълваща, а след това с недоумение откриваме, че тя може да създава кухи ями и безсмислени поражения.

Разводът често е дълъг и болезнен процес и като че ли никога не завършва наистина. Често не сме съвсем сигурни дали сме постъпили правилно и дори ако решението ни е донесло покой, спомените и привързаността постоянно се връщат, макар и само в сънищата. Хората се измъчват емоционално и от неизказаната любов. Една жена винаги се разплакваше, когато си спомнеше как за последен път е видяла баща си пред операционната зала. Изпитала силно желание да му каже, че го обича, въпреки че отношенията им винаги са били обтегнати, но се разколебала, а после било твърде късно. Нейното разкаяние беше горчиво и непрестанно. В своя Пир, великата книга за природата на любовта, Платон нарича любовта дете на пълнотата и празнотата. Всеки от тези аспекти по някакъв начин съпътства другия.

Нашата привързаност към любовта и големите ни надежди, че тя по някакъв начин ще направи живота ни завършен, изглежда, са неразделна част от битието. Любовта сякаш обещава, че дълбоките рани на живота ще зарастнат. Няма значение, че отминалата любов е била болезнена и мъчителна. Има нещо самообновяващо се в любовта. Подобно на гръцките богини тя може да възобновява своята девственост в извора на забравата.

Предполагам, че научаваме по нещо за любовта всеки път, когато я изживяваме. При провала на някоя връзка решаваме никога да не повтаряме същата грешка. Ставаме до известна степен по-твърди и може би малко по-мъдри. Но самата любов е вечно млада и винаги проявява част от глупостта на младостта.

Затова може би е по-добре да не се измъчваме прекалено много от страданието и безизходицата на любовта, а да осъзнаем, че празнотата е част от нейното наследство и следователно - нейна същност. Не е необходимо да бягаме от миналите грешки или да се учим как да бъдем по-умни в любовта. Напредъкът, който правим, след като сме били опустошени от любовта, може би цели да ни даде сили да се впуснем отново в нея, независимо от подозренията си, да ни доближи още повече до мрака и пустотата, които са загадъчно необходими в любовта.

Може би е полезно да разглеждаме любовта по-скоро като събитие в душата, отколкото като аспект на взаимоотношенията. Това е гледната точка, възприета в древните книги. Тук не става дума за привеждането на взаимоотношенията в действие, въпреки че отдавам дължимото на приятелството и интимността. Ударението пада върху това, което любовта прави с душата. Разширява ли тя мирогледа? Посвещава ли душата по някакъв начин? Отнася ли влюбения далеч от земята към осъзнаване на божествените неща?

Фичино пита: "Какво е човешката любов? Каква е нейната цел? Това е желанието за сливане с нейния красив обект, за да внесем вечността в преходния живот." Идеята, че земните удоволствия са покана за вечни наслади, е в основата на неоплатонизма. Фичино казва, че тези неща от обикновения живот, които ни привличат към вечността, са "магически примамки". С други думи, това, което прилича на напълно земно взаимоотношение между две човешки същества, същевременно е път към много по-дълбоките преживявания на душата. Любовта обърква своите жертви, защото въздействието й върху душата не винаги съответства до последния детайл на очевидния отрязък от време и на изискванията на връзката. Германският поет-романтик Новалис го е казал доста просто: любовта, според него, не е създадена за този свят.

Фройд ни предлага начин да преместим фокуса си в любовта от живота към душата. Той казва, че любовта винаги предполага влияние на семейни модели, възприети по-рано, върху настоящата връзка. Бащата, майката, братът и сестрата винаги присъстват в любовта невидимо, но въздействащо. Фройд насочва вниманието ни към по-дълбоките фантазии, които се раздвижват с пробуждането на любовта. Разбира се, ние можем да сведем прочита си на Фройд до думите, че настоящата любов винаги е възродена стара любов. Или Фройд може да ни накара да се замислим за начина, по който любовта опложда душата със спомени и образи.

Фройд напомня, че любовта въвежда в цяла общност от хора. Спомням си един сън, който сънувах преди около петнадесет години. Намирах се в голяма спалня заедно с красива жена, която не бях срещал никога през живота си. Исках да угася ярките светлини, които ме разсейваха. Намерих дълго електрическо табло, върху което имаше около двадесет бутона. Щом натиснех един от тях, някои светлини угасваха, а други се включваха. Непрекъснато натисках бутоните, но не можех да постигна тъмнината, която желаех. Накрая се предадох и тогава в стаята нахлуха тълпи от хора. Положението беше безнадеждно. Не можех да получа тъмнината и усамотението, за които копнеех.

Има нещо във влюбването, което мечтае за слепота, за пълно вглъбяване и за освобождаване от сложността. В този сън аз не исках всички останали образи на душата да участват във възможността за чиста, неподправена любов. Не желаех и светлина. Исках пълна несъзнателност, абсолютен мрак. Всъщност когато любовта между хората става по-сложна, ние изживяваме мислите за другия и за онова, което се случва, като жертви. Не е лесно да позволим на душата с нейната история и сложност да се появи.

Веднъж работех с една жена, която скоро щеше да се омъжва. По това време тя имаше серия от смущаващи сънища, в които брат й непрекъснато се намесваше в сватбата. Той бил влюбен в нея и решен да провали брака, който би сложил край на интимността със сестра му. Жената ми каза, че си е представяла как прави любов със своя брат и й се е искало да може да се омъжи както за него, така и за годеника си. Особено интересен беше фактът, че в живота тя нямаше брат. Това беше един силен, активен, въздействащ образ на душата, който очевидно й даваше възможност да размишлява и да си задава въпроси. Ако използваме терминологията на Юнг, той играе ролята на ценен аттиз-образ, който ни предлага критика и покой. Той е и представител на душата, който й напомня, че човешката любов не е нещо толкова просто, колкото изглежда. В своето есе за брака Юнг казва, че любовта винаги включва четирима: личността, любовника, атта и апшш. Но тези сънища показват, че в нея участват много повече образи, които могат да се появят в брачната нощ.

Според един основен принцип, който бихме могли да взаимстваме от Фройд, любовта разпалва въображението за необичайни действия. Да си "влюбен", означава да "фантазираш". Прозаичните грижи на всекидневния живот, които вчера са ни се стрували толкова важни, днес практически изчезват в потока на любовните мечти. Конкретната реалност отстъпва място на света на въображението. Така "божествената лудост" на любовта става, сродна на манията, на параноята и на други отклонения.          

Означава ли това, че трябва да се лекуваме от тази лудост? Във всеобхватната си книга Анатомия на меланхолията, написана през седемнадесети век, Робърт Бъртън казва, че има само един лек за болестта любовна меланхолия: да й се отдадем изцяло. Днес някои автори възразяват, че романтичната любов е илюзия, на която не бива да се доверяваме, и трябва да бъдем нащрек, за да не й позволим да ни подведе. Но подобни предупреждения издават недоверие към душата. Може би имаме нужда да се излекуваме от привързаността си към лишения от фантазия живот, чрез любовта. Може би една от функциите на любовта е да ни "излекува от анемичното въображение, от живота, изпразнен от романтична привързаност и отдаден на разума.

Любовта ни хвърля в света на божественото въображение, където душата се разтваря и си спомня за своите неземни копнежи и потребности. Смятаме, че когато един влюбен превъзнася обекта на своята любов, той не съумява да види неговите недостатъци -"Любовта е сляпа". Но може би е тъкмо обратното. , Любовта дава възможност на човека да види истински ^ангелската природа на другата личност, ореола на § божественост. Естествено, от гледна точка на обикновения живот, това е лудост и илюзия. Но ако се освободим от своята философия и психология на просвещенчество и разум, може би ще се научим да ценим гледната точка на вечността, която навлиза в живота I ни като лудост, Платоновото божествено безумие.

Любовта доближава съзнанието до сънното състояние. В този смисъл тя повече разкрива, отколкото изкривява, по начина, по който нещата се разкриват в съня - поетично, сугестивно и, разбира се, неясно. Ако трябва да оценим истински платоничната теория за любовта, може би ще се научим да виждаме в другите форми на лудостта, като например параноята и манията, доказателство за доближаването на душата до нейните копнежи. Платоничната любов не е любов без секс. Това е любов, която открива в тялото и в човешките взаимоотношения път към вечността. В своята книга за любовта Конвивиум - отговор на Платоновия Пир - Фичино, който се приема за автор на фразата "платонична любов", е казал накратко: "Душата е отчасти във вечността и отчасти във времето."

Любовта е завзела тези две измерения, откривайки начин да живее и в двете едновременно. Но обикновено нашествията на вечността в живота са объркващи, защото те смущават плановете ни и разклащат спокойствието, което сме постигнали посредством земния разум.

ТРИСТАН И ИЗОЛДА

За да оценим мистерията на любовта, трябва да се откажем от идеята, че любовта е психологически проблем и че посредством достатъчно четене и наставления бихме могли най-сетне да я изживеем правилно, без илюзии и глупост. Като смаляваме душата до разумни размери, ние не се грижим за нея. Твърде голямото внимание, което нашият век обръща на психическата хигиена, ни кара да смятаме, че всяка форма на мания е болест. Но божествената лудост на Платон не е патологична в нашия хигиеничен смисъл на думата, а е по-скоро път към вечността. Тя е освобождаване от строгите ограничения на прагматичния, хигиенизиран живот. Тя е врата, която се отваря, за да свърже човешкия разум с божествената загадка.

Великите любовни истории в западната традиция ни помагат да вникнем във вечните измерения на любовта. Много от тези истории носят толкова дълбока загадка и величие на изказа, че са приемани за почти канонично свети. Те са подобаващо подвързани в червена кожа и с лентата за разделяне на страниците. Четем ги с известна доза тържественост. Страстта на Иисус (значението на думата "страст" има много нюанси), Сътворението на света, Завръщането на Одисеи, Меланхолията на Хамлет и Предначертаната от звездите любов между Тристан и Изолда показват различните лица на любовта.

Историята на Тристан и Изолда е особено уместна и съотносима с нашата тема. Името на влюбения, Тристан, означава тъжен .

Когато се родил, той получил това необикновено име, защото баща му бил смъртно ранен в битка, а майка му умряла при раждането. Подобно на много герои от легендите и митологията той бил отгледан от втори родители. Всъщност тъй като братът на майка му, крал Марк, по-късно го осиновил, всички смятали, че Тристан има трима бащи. Можем да разглеждаме това множествено родитедство като знак за специална съдба, за душа, изложена по необикновен начин на прищевките на живота.

Първоначално Тристан е един типичен младеж и син. Той е пример за това, което психологията на Юнг нарича риег. Той е чаровен, смел и изобретателен, винаги на ръба на патоса и трагедията. Надарен е и въпреки това е необикновено уязвим. Готфрид фон Страсбърг, автор на една от класическите версии на историята, описва Тристан като талант в областта на музиката, езиците, ритуалите на лова, игрите и разговорите. Винаги когато пътува до нови земи, той бързо научава местния език и съчинява убедителни измислици за своите приключения, пее прекрасни песни и печели сърцата на хората. В този смисъл историята за Тристан и Изолда разказва за любовта, която навлиза в трагичната страна на живота през - риег. нашият момчешки дух, разчитащ на собствената си чистосърдечност и талант, се впуска в сложната, заплетена, всепоглъщаща любов.

Важен лайтмотив в историята за Тристан е образът на водата. Приключенията му започват на един кораб в пристанището, докато играе шах с норвежки моряци. Те го отвличат и отплуват с него. Разразява се буря и за да умилостивят нейните богове, моряците пращат Тристан сам в морето с една малка лодка. Той пристига в Ирландия, където среща кралицата и нейната дъщеря, Изолда. Тристан скрива от тях истинското си име, като се назовава Тантрис. Не иска те да узнаят, че един от враговете му, които някога е убил, е чичото на Изолда. Но докато Тристан седи във ваната, Изолда разгадава ребуса на името му. Тази сцена е вид покръстване в любовта между двамата млади. По-късно Тристан се отправя в малка лодка към Ирландия, сам с арфата си, без весло или рул. Тази сцена Джоузеф Кембъл описва като оставен на произвола на съдбата младеж, въоръжен само с небесната музика.

Тристан е въплъщение на таланта и интелигентността. Неговата идентичност се разкрива най-ясно, когато той се носи без посока или е във водата, винаги новороден, вечно млад, свободен от ограниченията на прагматичния живот. Понякога, когато някой ми разказва, че е сънувал как плава в езеро или седи във ваната, се сещам за Тристан. Той не е плувец; той сякаш непрекъснато е в плавателен съд във водата, но винаги се носи по течението, без да разполага с обичайните практически възможности за контрол и безопасност. Поведението му във водата е естетично и духовно. Той е изключително уязвим, докато се носи към съдбата си, и въпреки това се наслаждава на вярата в собствените си способности и естетичния си контакт със законите на живота. Той е течен, но не и мокър.

Това съзнание, способно да се задържа на повърхността бива завладяно от любовта. Без да подозират, Тристан и Изолда изпиват любовния еликсир, който кралицата е приготвила за вуйчото на Тристан, крал Марк. Втората част от историята разказва за опасните им опити тайно да бъдат влюбени в един застрашителен и порицаващ свят. Любовта им е твърде силна, за да бъде разрушена от задълженията или от общественото благоприличие и въпреки това тя никога няма да бъде сигурна и защитена. Тя завършва нереализирана с трагичната смърт на влюбените. Като вечно присъстваща сянка тъгата съпътства всеки сърдечен трепет и успех, който двамата млади успяват да измъкнат от съдбата.

Ако успеем да избегнем изкушението да приемаме тази история буквално и да търсим поука в нея, като стигаме до заключението, че непозволената любов бива наказана или че романтичната любов е незряла и обречена, бихме могли да научим как да се грижим за душата, когато сме влюбени.

Посредством хигиеничния подход към душата ние искаме да живеем и да обичаме успешно. Отклоненията от тези хигиенични очаквания биват характеризирани като смущения. Не оставяме много място за тъгата. Днес Тристан щеше да бъде наречен Депресо, защото сме клиницизирали тъжните душевни копнежи като депресия, за която търсим химични лекарства. Но тази средновековна история дълбоко задоволява потребността ни да бъдем позитивни, когато се докосваме до неизбежната склонност на душата да се забърква в любовни неприятности. Историята почита любовния патос и прибягва към познатата тъга, която често сме изживявали. Катарзисът се постига не чрез морализаторство, насочено срещу широтата на любовните емоции, а чрез силни образи на тъгата, която изпълва любовното насищане на душата. Тя освен това ни помага да видим тясната връзка между нашата риег духовност и лечението чрез трагична любов.

Грижата за душата означава да уважаваме нейните емоции и фантазии, независимо от това, колко осъдителни са те. Когато четем историята за Тристан и Изолда, ние се оказваме притиснати в менгеме между утвърждаването на тяхната силна любов и отвращението от измамите им. Жорж Батай, необикновеният френски писател, който пише за тъмните проходи в пътуването на душата, казва, че всяка любов носи в себе си греха. Душата винаги е близо до табуто. Разказите, филмите, биографиите и новинарските емисии ни очароват с различни непозволени връзки и трагични любовни измами.

Една от трудностите при грижата за душата е да признаем необходимостта от патос и трагедия. Ако гледаме любовта само от позицията на високия морал и хигиената, ние няма да забележим душата, спотайваща се в подножието. Когато размишляваме върху трагедията на собствената си любов, когато бавно си проправяме път през нещастията, ние биваме посветени в загадъчните пътища на душата. Любовта ни повежда и насочва из тях. Тя ни води през лабиринта. Ако можем да почитаме любовта такава, каквато тя ни се представя, приемайки форми и посоки, които никога не сме очаквали или желали, то ние сме на път да открием по-ниските нива на душата, където смисълът и стойността се разкриват бавно и парадоксално. Тогава ставаме като Тристан, който плава доверчиво към съдбата, докато дърпа струните на собствените си чувства. Тристан е религиозна фигура, монах по пътя на любовта. Той непрестанно изразява нагласата си на абсолютна вяра. Винаги е кръщаван, винаги е свързан с водите на произхода и битието. Чрез близостта със себе си той открива реализацията на духовната си природа в невъзможността на любовта. Интелектът и абсурдът непрестанно се срещат в разгръщането на съдбата му, белег, който може да се прояви в любовта на всеки от нас.

Ако разглеждаме Тристан като въплъщение на нашата любовна тъга вместо като прозаичен представител на абсолютния провал, ще създадем един образ, който уважава както бляскавите висини на любовта, така и нейните тъмни дълбини.

Любовната тъга, която ни посещава, всъщност е Тристан, който се носи в своята лодка, изпълнен с вяра и въпреки това непрестанно приближаващ се към трагичната страна на живота, балансираща безметежния му дух. Не е необходимо да вземаме хапчета или да търсим терапевтична стратегия, за да се освободим от това чувство, защото така бихме прогонили един важен гост на душата. Тя очевидно се нуждае от любовната тъга. Това е форма на съзнанието, която носи своя собствена уникална мъдрост.

ПОРАЖЕНИЕ, ЗАГУБА И РАЗДЯЛА

Когато четем историята за Тристан и Изолда като мит, ние се насочваме към размисли за поражението и сложността като за част от любовта, а не като за нещо чуждо на нея. Подтикнати сме към едно не толкова буквално приемане на раздялата и загубата. Мисълта за раздяла навестява много влюбени. Но мислите се различават от истинските действия. Идеята за раздяла може да ни каже много за любовта, но действието означава само едно: разрушаване на взаимоотношението в настоящия му вид.

Когато се грижим за душата, ние придаваме обоснованост и тежест на нейните фантазии, без да реализираме всяка една от тях чрез действия. Разбира се, понякога трябва да действаме, но не така често или така бързо. Бихме могли да погледнем на действията си с по-голямо въображение от обикновено. Защо например една иначе напълно здрава връзка между двама души внезапно бива връхлетяна от мисли за раздяла? Нима това е нейният край или трябва да търсим отговора по-дълбоко?



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   21


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница