Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса



страница8/21
Дата01.02.2017
Размер3.32 Mb.
Размер3.32 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   21

Една чувствителна, разумна и добронамерена жена, Мериън, веднъж дойде при мен, за да сподели мислите си.

- Искам да се разделя със съпруга си - каза тя с болезнено изражение, - а не знам дали мога да го направя.

- Какво не е наред? - попитах аз.

- Той е прекрасен човек - каза тя. - Обичам го и го уважавам. Но изпитвам неудържима потребност да избягам от него. Спорим често, а сексуалният ни живот е стигнал дъното. Имаме три деца и той е страхотен баща. Но потребността да се разделя с него е по-силна от загрижеността ми за децата.

Забелязах, че тя използваше думата "раздяла" отново и отново. Разговаряхме за нейните идеи и надежди. Тя се чувстваше опустошена от мисълта да разруши брака си, но съзнаваше, че не би могла да пренебрегне силната си потребност. Реших да се съсредоточа върху конкретния образ, който рисуваше душата й - раздялата.

В проучванията си, свързани със средновековната алхимия, Юнг говори за раздялата като за душевен процес. Латинската дума за раздяла, означава алхимична операция, приемана за основна в процеса на превръщане на обикновените вещества в злато. Юнг е разгледал тази неясна символика от психологическа гледна точка: за него раздяла означава протичащото в душата разделяне на веществата, които се нуждаят от диференциация. Те вероятно са били твърде тясно свързани, което не е позволявало индивидуалното им разпознаване. Парацелз разбира раздяла като първичната дейност при сътворението както на света, така и на всяка човешка постъпка. Мислех за тези антични представи, докато Мериън ми разказваше за желанието си за раздяла.

Най-очевидната причина за нуждата от раздяла в един брак, като този на Мериън, е липсата на диференциация между двамата индивиди. Когато хората се влюбят, съберат се и създадат дом, дълбоките им фантазии понякога се смесват и всеки изживява своя собствен мит посредством другия. В подобна ситуация е трудно да усетиш собствената си индивидуалност. Докато разговаряхме, стана ясно, че Мериън и друг път е изпитвала силна идентификация, от която се е опитвала да се освободи. Родителите й например били прекалено грижовни и не искали да я оставят да живее собствения си живот. Имала и сестра, която твърде много се месела в делата й.

Мериън ми разказа, че в началото на брака си е имала силното желание да създаде свое собствено семейство, свободно от родителите й и тяхното влияние. Но те непрекъснато играели централна роля в семейството й благодарение на финансовата подкрепа, която му оказвали. Тя явно не съзнаваше до каква степен отрича индивидуалността на съпруга си и се отнасяше с него по същия начин, по който родителите й се отнасяха с нея. В крайна сметка, стори ми се, че тя имаше нужда от много видове раздяла в много сфери на живота си и особено в отношенията си с околните. Колкото до собствената й душа, жената явно копнееше да освободи нейния дух от затвора, в който я бе държала дълги години.

Един ден Мериън дойде и ми съобщи, че е решила да се изнесе. Каза, че ще превърне мислите за раздяла в действителност. След като известно време разговаряхме за различните смислови нива на желанието й за раздяла, тя ми каза, че носи тези мисли в себе си, но интуитивно чувства, че не е достатъчно само да говори за това. Решението й звучеше разумно и за мен. Разширяването на съзнанието понякога изисква да направим голяма крачка в живота си. Живеейки сама, тя би могла по-точно да опознае потребностите на душата си.

Тя се изнесе, намери си нова работа и нови приятели. Излизаше с мъже и общо взето се наслаждаваше на свободата си. Тя с изненада откри, че съпругът й лесно се приспособи към новата ситуация, и за първи път с^г толкова години изпита известна ревност. Мериън разбра, че един непознат дотогава мотив за раздяла е желанието й да накаже съпруга си или поне да му покаже колко дълбок е гневът й.

Тя вкуси от живота извън стереотипа на детството. Родителите й, разбира се, силно се противопоставиха на раздялата, но за нея това беше като допълнителна премия. Харесваше й да върви срещу техните ценности и одобрение. Беше се омъжила млада и за първи път в живота си откри какво е да си относително сам и независим. Хареса й. Видя и почувства себе си по нов начин.

След три месеца раздяла тя реши да се върне у дома при съпруга си. Сега, няколко години по-късно, домът й процъфтява и тя вече не се измъчва от мисли за раздяла. В нейния живот навлязоха други теми, които нямат връзка с брака й, но са не по-малко предизвикателни. Поне в една сфера тя е "отделен" човек.

Историята на Мериън е пример за начина, по който грижата за посланията на душата ни отвежда на неочаквани места. Идеите за раздяла на пръв поглед противоречат на любовта и брака, но те може би са част от тях, тяхната невидима страна, която въображението може да приеме, без да унищожи любовта. Дори разводът може да бъде разглеждан като вид реализация на любовта: това е животът извън нейната пълнота. Любовта иска от нас много, включително действия, които сякаш напълно противоречат на чувствата на привързаност и вярност. И въпреки това тези качества на сянката могат, в крайна сметка, да отведат любовта в нейния подходящ дом, колкото и загадъчен и непредсказуем да е той.

СЕНКИТЕ НА ЛЮБОВТА

Не бихме могли да изживеем напълно любовта, ако не се срещнем със сянката й. Сантименталната философия на любовта, която признава само романтичното и позитивното, пропада и при най-малкия знак за присъствие на сянката - мислите за раздяла, загубата на вяра и надежда във връзката или неочакваните промени в ценностната система на партньора. Подобна едностранчива гледна точка поставя недостижими идеали и очаквания. Ако любовта не може да отговори на тези идеали, тя бива отхвърлена като незадоволяваща. Обичам да си напомням, че в нашето литературно и художествено наследство любовта е рисувана като дете с вързани очи или като непокорен юноша.

Поради самото си естество любовта изглежда незадоволяваща, но тази незадоволителност оформя широкия кръг любовни емоции. Любовта открива своята душа в чувството за непълнота, невъзможност и несъвършенство.

Като терапевт аз съм запознат твърде добре със сенките на любовта. Хората идват за терапия с искреното желание да получат внимание и лечение и после се влюбват в терапевта. Самата ситуация - редовните срещи, усамотената стая, интимният разговор - може да бъде също толкова ефективна и силна, колкото любовният еликсир на Изолда. Пациентът се измъчва от силни емоции, на които терапевтът обикновено не откликва.

"Защо не ми разкажете за живота си?", пита пациентката отчаяно. "Настанили сте се удобно и сигурно, свободно, защитен от своя професионализъм, а аз си разголвам душата. Ставам уязвима и се влюбвам във вас. Но вие не ме обичате. За вас аз съм просто една от многото. Вие да не сте воайор?"

Ние често се поддаваме на любовни фантазии, свързани с определени хора, особено такива със следните професии: учители, директори, медицински сестри и секретарки. За душата тази любов е истинска, но в контекста на живота тя няма голямо значение. В терапията, медицината и образованието любовта е предизвикана от разговорите, изпълнени със загриженост, от интимните признания и от самото вслушване. Вслушва-нето в думите на околните и грижата за тяхното благо могат да бъдат така приятни, че магическият ореол на любовта да се спусне съвсем незабелязано.

Гърците са разказали една странна история за тъмната любов. Адмет бил виден мъж, който се ползвал с благоволението на Аполон, защото помогнал на бога, когато бил в беда. Като награда му била предоставена възможност да избегне смъртта. Когато смъртта дошла, за да го отведе в подземното си царство, на Адмет било позволено да намери някой, който да се съгласи да заеме мястото му и да умре вместо него. Той помолил престарелите си родители да го заместят. Те обаче отказали под благовиден предлог. Но жена му Алкеста се съгласила и била отведена от Танатос. По някакво съвпадение през това време у Адмет гостувал героят Херкулес. Щом научил за случилото се, той последвал Танатос и се преборил с него. Тогава от подземното царство се появила жена, покрита с воал. Тя сякаш била освободената от Херкулес Алкеста.

Според мен тази история разкрива една от най-тайнствените и необясними загадки на любовта. Любовта винаги е тясно свързана със смъртта. Обикновено легендата е била разглеждана като история, разкриваща призванието на съпругата да жертва живота си за своя съпруг. Но възприето буквално, това тълкуване води до женомразие и повърхностно покорство. Аз разглеждам смъртта на Алкеста по-скоро като смъртта на Нарцис в неговия ручей. Любовта ни извежда от живота и плановете, които сме изградили за него. Алкеста е образът на женското лице на душата, чиято съдба е да премине от живота към дълбините, разкрити посредством смъртта и подземния свят. Да се отдадем на любовта и брака, означава да кажем "да" на смъртта. Покорството е свързано със загуба в живота, но и с печалба за душата. Според древните гърци, в подземното царство душата е у дома си. На пръв поглед любовта предлага придобивки за егото и живота, но всъщност душата се подхранва от интимната близост между любовта и смъртта. Волята и самоконтролът, които губим, когато сме влюбени, могат да бъдат изключително подхранващи за душата.

И все пак не е лесно да приемем смъртоносния аспект на любовта. Той накърнява общоприетите ценности и надежди и противоречи на потребността ни от отговорно поведение. Когато се появи смъртта, всички можем да заприличаме на родителите на Адмет и да си намерим отлични извинения за отклоняване на поканата й. В крайна сметка аз имам планове и удобен живот, защо да се отдавам на тази любов, която би променила всичко завинаги? Или можем да сме герои като Херкулес и да изтръгнем онова, което желаем, от прегръдката на смъртта. Може би в моето сърце живее една Алкеста, която иска да се покори на повелите на любовта, но и един Херкулес, който се разгневява при тази мисъл и побеждава смъртта със силата на мускулите си.

Легендата има двойнствен и загадъчен край. Дали това е Алкеста, която се завръща у дома? Защо лицето й е покрито с воал? Възможно ли е, когато насилствено връщаме към живот онова, което сме изгубили в любовта, да получаваме само сянка на предишната му същност? Навярно никога не бихме могли да възкресим душата напълно. Може би тя винаги ще е покрита с воал и поне отчасти защитена от несгодите на реалния живот. Любовта изисква пълно отдаване.

В терапевтичните си опити да направим живота си успешен ние се държим като Херкулес, който избавя душата от смъртта. Спасяваме човека от депресията, като го включваме активно в живота - това иска и Херкулес. Тогава обаче се сблъскваме със забулената от воал душа, с някой, който е познат, но и скрит, който страда от деформация на душата. Когато връщаме човек към живота посредством лекарства, често го виждаме отново сред живите, но с вид на зомби, подобно на жената, която Херкулес възкресява. Алтернативата на тази героична борба от името на живота е да открием нещо алкестианско у нас, което е склонно да отиде в подземния свят, да преживее онова, което съдбата изисква от душата.

Мислим, че знаем какво е любовта както на теория, така и в конкретните житейски ситуации. Но любовта се спотайва в загадъчните тъмни кътчета на | душевния подземен свят. Нейната реализация е смъртта - по-скоро край на онова, което е било досега, отколкото начало на това, което очакваме да се случи.

Любовта ни отвежда до ръба на познатото и изживяното и ние заприличваме на Алкеста всеки път, когато приемем любовта с готовност и я придружим под маската на смъртта.

ЛЮБОВТА НА ОБЩНОСТТА

Една от най-силните потребности на душата е потребността от общност, но от гледна точка на душата общността се различава от социалните си форми. Душата копнее за привързаност, за разнообразие в личността, за интимност и индивидуалност. Затова тя търси именно тези качества на общността, а не еднородността и неизменността.

В обществото ни има много знаци, които говорят за липсата на достатъчно дълбоко чувство на приобщеност. Налице е енергично търсене на общността, при което хората преминават от една църква към друга с надеждата, че ще задоволят своя глад за приобщеност. Те оплакват разрива в семейството и съседските взаимоотношения и копнеят за доброто старо време, когато общността можеше да бъде открита у дома или в жилищния блок. Самотата е основен проблем, причиняващ дълбоко вкоренената емоционална болка, която води до отчаяние и до мисълта за самоубийство.

Познавах една общителна жена, която имаше разностранни интереси и беше добър събеседник. Тя винаги вършеше нещо и ходеше някъде, но през нощта, когато вече не можеше да се разсейва, се появяваше демонът на самотата и тя не успяваше да заспи. Беше вицепрезидент на една голяма корпорация и въпреки това самотата й у дома бе толкова силна, че започнаха да я навестяват мисли за самоубийство.

Тя винаги говореше за това, колко прекрасни са хората и колко обича да е заобиколена от приятели, но на мен ми се струваше, че тази настойчивост е породена от силното й желание да си повярва. Един ден тя ми разказа за посещението си при стара приятелка. В края на срещата им приятелката й се опитала да я прегърне, но тя се отдръпнала. Според нея не било прилично тази жена да дава външен израз на привързаността си. Запитала се дали приятелката й не е бисексуална и дали не се опитва да я сваля.

Историята ме наведе на мисълта, че самотата на тази жена няма нищо общо с многото хора в живота й, а е тясно свързана с някакъв вид моралистична самозащита. По-късно тя ми разказа друга история. Била на пикник край реката, на който присъствали много хора. Както обикновено, помагала в приготвянето на храна и прибирането на празните чинии. Когато дошло време за песни и вицове,,тя се отдръпнала в сянката, но някой я забелязал и я дръпнал в центъра. Знаела, че може да си измисли извинение и да се измъкне, но нещо в нея се отприщило и тя запяла една простичка песен, която помнела от детството си. Никога преди не била правила подобно нещо и се смутила, но компанията била във възторг. След това тя се почувствала така, сякаш е направила пробив в самотата си. Била преминала от своя морализъм и идеалите си за общността към тяхното истинско и непосредствено изживяване.

В своята книга Във възхвала на глупостта ренесансовият хуманист Еразъм казва, че хората се сприятеляват благодарение на глупостта си. Общността не може да вирее на много високо равнище. Тя процъфтява по-скоро в дълбините на душата, отколкото във висините на духа.

Бил, един свещеник, към когото ще се върнем в една от следващите глави, много пъти ми е разказвал, че в неговия религиозен орден книгите за праведен живот и отшелниците смятат общността за идеал. И въпреки това, когато Бил се вглеждал в живота си на свещеник, той се сещал за малко истински приятели сред колегите си. В тази общност винаги се чувствал самотен. Той казваше, че няма много възможности за близост. Всички очаквали от него да говори за религия или евентуално за спорт, но не и за себе си. В тази своя душевна борба и особено когато се измъчвал от скрупулите си, той седял сред останалите свещеници и единственото, което чувал всеки път, било: "А какво ще кажеш за "Янките"? Ако не можеш да се включиш в този спортен разговор, значи не можеш да бъдеш и част от общността."

Самотата може да бъде резултат от нагласата, че общността е нещо, в което човек бива приет. Много хора чакат членовете на общността да ги поканят в нея и през това време се чувстват самотни. В това може би се проявява детето, което очаква семейството да се погрижи за него. Но общността не е семейство. Тя е група от хора, обединени от чувство за принадлежност, а това чувство не е вродено. "Принадлежа" е активен глагол, нещо, което действително вършим. В едно от своите писма Фичино прави следната забележка: "Единственият пазител на живота е любовта, но за да си обичан, трябва да обичаш." Потиснатият от самотата човек може да излезе сред света и да започне да му принадлежи, не чрез присъединяване към някаква организация, а чрез чувството за приобщеност към другите хора, към природата, към обществото, към света като цяло. Приобщеността е знак от душата. Допускайки понякога ранимите чувства на приобщеност, душата се влива в живота, без да й се налага да се утвърждава симптоматично.

Както всички дейности на душата, връзката с общността е свързана със смъртта и подземния свят. Християнството говори за "общност от светци", имайки предвид всички хора, с които миналото и настоящето ни свързват на основата на човешката общност. От гледна точка на душата, мъртвите са също толкова част от общността, колкото и живите. В предговора на своята автобиография Юнг прави загадъчен коментар в същия дух: "Хората се запечатват завинаги в паметта ми само ако имената им са били записани в ръкописите на моята съдба от самото начало, така че срещата с тях да е същевременно и припомняне." Външната общност разцъфва, когато сме свързани с вътрешните личности, които изпълват нашите сънища ц мисли. За да преодолеем самотата, ние бихме могли да допуснем тези вътрешни образи в живота - като например образът, който иска да пее, да ругае в гнева си, да е чувствителен, критичен или по-нуждаещ се, отколкото Азът би приел. Да "приема" кой съм, означава да допусна тези хора в живота си. Така вътрешната общност поставя началото на чувството за приобщеност в живота. "Помня" хора, които срещам за първи път, защото съм свързан с архетипния свят на своето въображение и на основата на това себепознание мога да обикна всеки срещнат и да бъда обикнат в отговор. Корените на общността са неизмеримо дълбоки и процесът на принадлежене, въздействащ активно върху самотата, започва в дълбините на душата.

Любовта помага на душата да остане в коловоза на своята съдба и довежда съзнанието до ръба на пропастта на безкрайността, представляваща душата. Това не означава, че взаимоотношенията между хората не са важни за любовта на душата. Напротив, когато признаваме значението на любовта на душата, нашата обикновена човешка любов се облагородява неимоверно много. Това семейство, този приятел, този любим, този партньор е израз на мотивиращата сила на самия живот. Това е фонтанът на живота, който изпълва и оживява душата. Няма друг път към божествената любов освен чрез откриването на човешката интимност и общност. Едното храни другото.

Грижата за душата изисква приемане на различните форми на любовта. Не случайно толкова много от неприятностите, които водят хората при терапевта, имат своите корени или изяви в нея. В тези тежки моменти той може да им помогне да си спомнят, че любовта е свързана не само с взаимоотношенията, но и с душата. Любовните разочарования, дори предателствата и загубите, служат на душата даже когато приличат на житейски трагедии. Душата е отчасти във времето, отчасти във вечността. Бихме могли да си спомним за онази нейна част, която пребивава във вечността, когато почувстваме, че другата е отчаяна.

Глава 5

РЕВНОСТ И ЗАВИСТ: ЛЕКУВАЩИ  ОТРОВИ



Въпреки че грижата за душата не е свързана с промяна, нагаждане, приспособяване и подобряване, ние трябва да открием начин да живеем с тревожните си чувства., такива като ревността и завистта. Може би не желаем да тънем вечно в тези така зловредни и разяждащи емоции. Но какво бихме могли да направим освен да се опитваме да се освободим от тях? Самото отвращение, което изпитваме към тях, би могло да ни подскаже отговора: всяко нещо, което се приема толкова трудно, би трябвало да съдържа в себе си някаква специална сянка, зародиш на творчество, забулен във воал от отвращение. Както често сме установявали, най-недостойните части на душата се оказват най-градивни. Камъкът, който строителите пренебрегват, става крайъгълен.

Както завистта, така и ревността са често срещани преживявания. Това са две напълно различни чувства - първото е желание за това, което другият притежава, а второто е страх, че другият ще ни отнеме онова, което притежаваме - но и двете имат разяждащ ефект върху сърцето. Всяка от тези емоции може да накара човека да се почувства грозен. В тях няма нищо благородно. Същевременно личността може да се почувства странно привлечена към тях. Ревнивият човек изпитва удоволствие от своите подозрения, а завистливият се храни от желанието си за онова, което другите притежават.

Митологията внушава, че както завистта, така и ревността са дълбоко вкоренени в душата. Дори боговете изпитват ревност. Произведението на Еврипид Хиполит например е основано на мита за един младеж, изключително предан на непорочната богиня Артемида. Афродита е дълбоко покрусена от тази негова едностранчивост и от пренебрежението му към онази част от живота, която е под нейна власт: любовта и секса. Гневна и ревнива, тя кара втората му майка, Федра, да се влюби в него. Естествено следват всевъзможни усложнения и беди: накрая Хиполит е премазан до смърт от своите коне, ужасени от една гигантска вълна с форма на бик, образувана в морето от Афродита. Тази смърт представлява поетично възмездие, тъй като Хиполит е бил по-силно привързан към своите коне - животни, които отразяват неговата неспокойна енергия и дух - отколкото към хората и особено жените.

В гръцката митология боговете и богините се обръщат към нас директно. В началото на пиесата Хиполит на Еврипид Афродита признава: "Нося беди на всеки, който ме пренебрегва или подценява, поради упорита гордост." Тук откриваме едно фройдистко наблюдение, което датира от пети век преди новата ера - потиснете своята сексуалност и бъдете готови за неприятности. От устата на богинята научаваме, че когато съзнателно и преднамерено не откликваме на потребностите на своята сексуалност, ние дълбоко я разстройваме. (Артемида също изпитва ревност. В края на пиесата тя казва за Афродита: "Ще избера някой неин голям любимец и ще го прострелям с моя лък.")

Хиполит представя типичния модел на ревността - триъгълникът, който в този случай възниква между две богини и един смъртен. Внушението е, че макар емоциите на ревността да са фокусирани в обикновения живот, те са свързани и с велики митични теми. Склонни сме да разглеждаме ревността като емоция, която сме в състояние да контролираме с разбиране и с воля, и се опитваме да се справим с нея по най-добрия начин. Но независимо от усилията ни, човешката душа се оказва арена, на която се разиграват велики битки, твърде задълбочени, за да са разбираеми за рационалното мислене. Ревността е така всепоглъщаща, защото е нещо повече от повърхностно явление. Когато се появи тя, в душата изникват въпроси и ценности. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да не се отъждествяваме с емоциите, а просто да позволим на битката да стигне до своя естествен край.

РЕВНОСТ


Ако свещените изкуства драма и митология ни казват, че боговете са ревниви, можем да предположим, че съществува необходимост от вписването на тази емоция в божествения сценарий на битието. Ревността не е несигурност или емоционална нестабилност. Щом боговете са ревниви, значи нашата ревност е архетипна и не може напълно да бъде обяснена чрез взаимоотношенията, личността или семейния произход. Напрежението, което чувстваме при ревност, може би е породено от сблъскването на два свята, много по-големи от онези, които виждаме, вглеждайки се само в конкретната ситуация. Първата стъпка към откриване на душата в ревността е да разсъждаваме митологично, да обмисляме какъв би могъл да е широкият контекст за силните емоции и дълбокото преобразяване, които чувстваме в такива моменти.

Историята за Хиполит ни подсказва каква е целта на ревността. Един човек системно и съзнателно пренебрегва богинята, чиято задача е да покровителства едно изключително важно измерение в човешкия живот - любовта, секса, красотата и тялото. Според нея няма нищо лошо в това, човек да се посвети на чистотата и независимостта на Артемида, но желанието към някой друг е също така сериозно и важно. Ревнивият гняв на Афродита и гибелта на младия мъж произлизат от пренебрегването на тази необходимост. Монотеистичното му съсредоточаване върху една божествена мистерия (моралната чистота ипренебрегването на пола) наранява останалите. Прегрешението на Хиполит се състои в това, че той отрича политеистичните потребности на душата. Разсъждавайки митологично, ние бихме могли да си представим нашата собствена болка, параноичните си подозрения и ревнивия си гняв като протест на бога, който не получава достатъчно внимание. Можем да бъдем като Хиполит, да се отдадем искрено и честно на принципите, които приемаме за абсолютни, докато, без да подозираме други, на пръв поглед несъвместими с тях, потребности, се приближават към нас. Надменната чистота на Хиполит и разяждащата му омраза към жените могат да бъдат разглеждани като отказ от негова страна да погледне към един свят, по-различен от този, към който изпитва любов и възхищение. Накрая той е унищожен именно от животните, които олицетворяват неговия свободолюбив дух. Извисеният му монотеизъм го убива. Той е твърде чист, твърде естествен, твърде устойчив на напрежението, породено от сложните изисквания, които животът поставя пред сърцето.



Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   21


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница