Книга трета „Само един свят не стига Откъс от роман



страница1/5
Дата18.11.2017
Размер0.73 Mb.
Размер0.73 Mb.
  1   2   3   4   5

„Абстрактна справедливост”

Книга трета

„Само един свят не стига”
Откъс от роман
Настоящият роман е художествено произведение. Героите имат свои прототипи в действителността, но техните постъпки, мисли и действия са плод на авторовото въображение. Въпреки че сюжетът се базира на факти, взаимовръзки, научни хипотези, технически разработки и обективни явления от заобикалящия ни свят, фабулата на романа е художествена постановка и като такава, също е плод на авторовото въображение. Изказаните в романа становища по исторически, социални, философски, религиозни, верски, политически, технически и транснационални въпроси са част от контекста на книгата и не ангажират автора по никакъв начин. Описаните тактически действия са така представени, че да не издават истинските методики и прийоми за водене на специализирани военни и разузнавателни операции.
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

ИЛИ КАКВО НЕ Е И КАКВО Е РОМАНЪТ


Това не е роман за масонството или за Теорията на Световната конспирация, при все че темата е обширно засегната. Не е и роман за политика. Още по-малко за мутри. И въпреки че представя по занимателен начин екзотичните следствия от медитативната практика, това не е и наръчник по медитация. Нито пък е психологическо ръководство за изграждане на бойци. Колкото до любовта и секса, да има ги, надявам се в достатъчно количество, както и в живота, но не, това съвсем не е любовен роман.

А най-вече не е роман за глупостите, далаверите и тайните задкулисни врътки в държавата, наречена България. Доколкото все още се нарича така и доколкото я има... още.

Това е просто третата и, надявам се, последната част от цикъла «Абстрактна справедливост». Казвам «надявам се», защото написаното е художествено отражение на реалната действителност. Но не се заблуждавайте – художествено не значи изцяло измислено. Немалка част от представеното се е случвало в действителност като отделни нищо не значещи фрагменти или низ от премислени действия.

Поредицата беше замислена точно по този начин – три романа във възходяща линия. Първият – занимаващ се с локални и регионални проблеми. Вторият – «Пътят на костите», обхваща почти цялата страна. Третият «Само един свят не стига», отправя поглед към съдбините и бъдещето на цялото човечество. Естествено, поглед, пречупен през съвременната проблематика на нас, българите.

Всеки е запознат с примера за невъзможността на врабчето да литне и да избяга, сковано от студения, хипнотизиращ поглед на змията. Казано иначе, всичките му мисли, въжделения и целият му (отиващ си?) живот са блокирани от едно, единствено вторачено взиране. В човешки аспект явлението се нарича «тунелно виждане». Тоест, гледаш само в една посока, мислиш само в една посока и за теб съществува само един начин. И само една очевидна (за теб!) липса на изход. Никаква широта на идеите и възприятията. Не можеш да се погледнеш отстрани. Всички твои стъпки и действия са предрешени и лесни за манипулиране. Лява юзда – ляв завой. Дясна юзда – десен завой. Двете назад или наникъде и – стоп. Иде ли опасност, не иде ли, или – дали изобщо иде нещо, друг да му мисли.

Защото си «кон с капаци», казано по нашенски.

Бидейки в собствената си «кофти» кожа, действителността, която ще решиш да създадеш, ако въобще ти мине през ума да го направиш съзнателно и волево, ще е жалка, измъчена и очевидно наподобяваща объркаността и липсите в главата ти. Действителност, пристегната в калъп. Същото ще предадеш и на децата си. Безнадежност до дупка. Схематичен и предначертан живот, развиващ се в ограничения, тенденциозен свят на матрицата, родена в чужд мозък и програмирана от чуждо съзнание.

Нищо повече. За съжаление. Нищо повече, наистина.


* * *
Е, този роман, както и другите два, представят различен възможен модел. Различен и позитивен начин на мислене и на реагиране, въпреки обстоятелствата. Различен начин за изграждане на междучовешки отношения и въобще модел на активно житейско присъствие, които са в основата на по-различна и по-добра действителност. Действителност, изградена от теб, мен, тях и всички нас. Задружно. Живот в усмихната топлота и взаимност. Живот, живян в заедност, единодействие, доверие и зачитане на другия и другите.

И преди всичко вяра в себе си и собствените сили.

Проста работа.
* * *
ДОБРЕ ДОШЛИ В ПРИКЛЮЧЕНИЕТО!

Във връзка с придобилото гражданственост понятие «Нов Световен ред»:

« ...Това е луциферианска организация и главата на тази организация са Ротшилдови и потомците им. Състои се предимно от масони, свободни масони, членове на други секти, тайни общества, включително и комунисти. Организацията е много голяма. Нещата се въртят около политика и финанси и се изповядва идеята да бъде създадено единно Световно правителство. Тя ще направи всичко, за да постигне световно господство и в сметките ù влиза дори Трета Световна война. Първата и Втората световни войни бяха нейно дело. Тя нарича себе си «илюминатите». Думата означава «носители на светлина»...

По-нататък:

«... Ако някой е политик в САЩ, той обикновено е и масон, защото това е начинът за влизане в политическите кръгове. След Уилсън, президентът от времето на Първата световна война, няма друг, без Айзенхауер, който да не е принадлежал към илюминатите или да не е бил контролиран от тях. На Земята има около пет хиляди човека, които добре познават илюминатите. За тях работят милиони хора, без да го съзнават. При масоните нещата са почти същите. Само посветените рицари на 33-та степен на Шотландския Таен ритуал имат познание. Останалите не. На тях (илюминатите) принадлежи всяка голяма фирма за производство на бензин и горива в света, всички големи спедиторски фирми в САЩ, банките и 90% от големите търговски къщи. Всички електронни каси в САЩ са свързани с голям компютър в Далас (Тексас), наричан „The Beast” (Звяра). Той, от своя страна, е свързан с два компютъра в Брюксел, Амстердам и отскоро с трети в Женева, които също се казват „Тhe Beast”.»

Джон Тод, бивш високопоставен член на

илюминатското общество.

Не е нужно да правиш кой знае какво. Просто се остави на течението и то ще те заведе там, където наис тина щ е трябва да правиш нещо.
Древна източна мъдрост
ПЪРВА ЧАСТ
НЯКОЙ СЕ ОПИТВА ДА РАЗДАВА КАРТИТЕ

1
Цялата тая зловеща, бих казал, зловещо-сатанинска история, започна съвсем като на майтап. Както всички сериозни неща, които се случват наоколо и за които въобще не си даваме сметка, а когато успеем да се огледаме и да си кажем, че нещо не е както трябва, вече сме затънали до гуша в блатото, от което измъкване няма.

Освен, ако под измъкване не разбираме потъването още по-надълбоко.

Не че историята беше започнала отнякъде. Тя, ако питате мен, си върви откакто съществува човечеството. Лошото е, че аз и хората ми се оказахме активно въвлечени в нея в самия ù край. Който край, по скромната ми преценка, би могъл да се окаже и краят на същото това смотано до невъзможност човечество, ако то не се огледа, не види свинщините, които е натворило и не вземе да подшушне само на себе си няколко наистина сериозни думички. А после да ги чуе, да се замисли, да послуша сърцето си и лека-полека, като онзи известен шегаджия барон Мюнхаузен, да се хване за косите и да направи опит да се издърпа самичко от споменатото вече блато. Нагоре.

Само опит, бе хора! Само опит. Мисля, че и той би бил достатъчен. Поне на първо време.

И така:


Тъкмо бе излязла „Абстрактна справедливост – 2”, „Пътят на коститте”, и се радвах на засилена медийна популярност. Каквото и да означава това, защото докато не ни се стовари на главата, все си мислим, че медийната популярност е прекрасно нещо и споходи ли ни, оттам нататък вече сме цъфнали и вързали. Съдете сами, приятели:

Да, първото представяне на книгата бе преминало при небивал интерес, пръскаща се по шевовете зала и дори в присъствието на няколко силно попрецъфтели академични светила, довлечени кой знае как чак от столицата. После научих (И то как!! Четете внимателно, а на по-страшните места дишайте дълбоко, викайте някой близък и палете всички лампи в стаята!), че поводът за присъствието им бил съвсем, ама съвсем друг и че без аз да знам, са били извършвани наблюдения, били са вземани решения и някой ни е включил в схема, от която на по-лабилен човек направо биха му гръмнали бушоните.

И, да, светлият ми писателски, но с бандитски привкус, остриган нула номер лик, опакован в лъскаво кожено яке и с накриво завързана вратовръзка, се бе появил тук и там из местните ежедневници и из някои не толкова местни. Близкото бъдеще, умело подбутвано в настоящето от някои мои, уж, приятели, вещаеше и тъй дълго жадуваната поява по някои от големите национални радиа и телевизии. Сутрешни и вечерни интервюта, шоу-програми, късни нощни арт-блокове, благи разговори по кабеларките и прочие.

Няколкото представяния на книгата из страната представляваха такъв триумф, че ако го приемех насериозно, като нищо бих повярвал, че съм господ. Но, слава богу (имам предвид някой друг бог, не себе си), въпреки заетостта, все пак успявах да влизам поне два пъти седмично в залата и да водя тренировка, а карате е дейност, която бързо връща всеки в руслото на директната реалност. Потта, болката, умората, крайната концентрираност и съприкосновението с по-силни от теб е нещо, което комплексарите всячески избягват. Но то е и единственият начин да си поставен на точното – от психологическа гледна точка – място, поддържащо адекватност на реакциите, съзнанието на режим «позитивна готовност» и издухващо балонните самовнушения за изключителност, пасивното очакване на божествена благосклонност, предзнаименования за вселенски и астрални взаимовръзки и ровичкането в съдбовни предопределения.

Сума народ ме знаеше, сума народ ме четеше и купуваше за наближаващите коледни и новогодишни подаръци, сума народ държеше да има автограф от мен и сума народ – предимно жени, ако трябва да съм честен и ако жените минават за..., хм, народ – се натискаше да се снима с мен. Където и когато, но предимно навсякъде. Авторът разгръщащ книгата си, авторът безметежно усмихнат с поредната Иванка, Пенка, Цуци, Пуци, Васи, Деси, Хортензия, Евлампия и т. н., авторът фриволно прегърнат или пък за ръчичка с (виж по-горе и ако ти е малко, прибави още пет кила от същото)... читателка, авторът на кола, кафе, чай, айрян, шкембе-чорба, чиния боб (ако щете вярвайте, но веднъж се... фотах с една в някой от моловете, където бях седнал да ям и си бях поръчал... боб!) със своята близка приятелка – името, имената или гальовните прякори – справка по-горе.

Или... тихичко, на тъмничко и на ушенце.

Красота!

После започна, как да кажа..., некрасотата. Това, жените, въобразят ли си нещо, а те видимо я карат предимно на въобразяване, започват да живеят в свой, абсолютно нереален, съставен от блянове, комплекси и страхове свят, в който случващото се, за тях (жените) си е съвсем реално.

Една ме харесала и ми писа многократно, как си представя идеалната/идеалните нощи... с мен. С моето... хм, активно участие, искам да кажа. На Фройд фройдизмът ряпа да яде. След нея втора, трета, пета, а после следващата и по-следващата. И още по-следващата. Някаква, с която се беше случило да се видим по някакви поводи в извънслужебна обстановка, си беше въобразила, че вече съм неин – при положение, че самият аз не знам, чий, по дяволите, съм! – и ми направи скандал, за всички останали, с които се бях снимал. Нямал съм право и това, видите ли, било кален номер. Изпрати ми само около петдесет електронни съобщения, в които най-срещаната думичка бе... лайно. Във всеки от есемесите тази, хм, цветиста думичка, беше повторена поне по пет пъти. Съдете сами що писане и емоция е падало. Цяла седмица поред получавах клозетните позивни, след което изведнъж спряха. Нищо чудно или Активията-та да и е подействала, или най-после да си бе намерила някой, който според вижданията ù е... по-малко лайно от мен.

Друга госпожица, с която се бях виждал основно, представете си, в залата за фитнес, ме обвини, че съм тъпо, долно, гадно и нагло копеле, което заслужавало само едно – в следващия си живот да се прероди (аз, де!) в жена и някой с много голям, ама много, много голям... знаете какво, да ме изнасилел брутално и да ми го начукал отзад. И туй само защото, идвайки от поредното писателско представяне, бях влязъл в залата с официално облекло, по мен бяха останали конфети, а на устните ми имаше блестящи остатъци от дамите, чиито ръце бях целунал и на чиито уши бях прошепнал по някоя казионна реплика.

Случайно имах информация, че въпросната... фитнес-пожелателка в девическата си възраст е била изнасилена точно по този, отзаден, начин и оттогава някои части от психиката ù, всъщност повечето, дават на късо в определени моменти. Хората наоколо, включително и мъжа ù – да, тая двадесет и шест годишна патка на всичкото отгоре беше женена и дори с дете на година и половина! – въобще не подозираха за нейните скрити... психофизиологични опции, но това е разбираемо. При положение, че общуването в повечето днешни семейства се изчерпва с неща от рода на «писе, много те обичам, сипи ми още сосец за джумерките» или «извади бирата, коте, дай дистанционното и си намери работа другаде, че искам да гледам мача на спокойствие с приятели», не е учудващо, че съпругът нямаше начин да знае, каква бомба със закъснител представлява собствената му, уж, обична съпруга. Психически нестабилна, издухана тотално откъм манталитет, физически неконтролируема и сексуално незадоволена женска, готова да се изчука в тъмното, зад първия ъгъл, докато си навива наум, че го прави само... веднъж. От немай къде, видите ли. И си вярва. А после да повтаря методично, всеотдайно, редовно и с огромно удоволствие това «веднъж», да го разширява като качество, интензитет и асортимент, ако щете и като реквизит и интериор, в разстояние на пет, шест и повече месеца, примерно, като през цялото време проглушава ушите на балъците с умнотии за морал, чест, отговорност, майчина обич и всяка вечер кудкудяка на съпругуващия дебил, че му е вярна и че за нея на тоя свят съществува единствено... той.

Той, бе..., представете си. Стига да сте в състояние.

Учудващо е до какви върхове на задкулисните женски стремления, от каквото си щете естество, може да се изкачи човек, споходен от късмета на... ежедневната медийна известност.
2
Две седмици след излизането на «Пътят на костите» в Спортната зала във Варна се проведе гласеният повече от година Велик Събор на българите живеещи в чужбина. По разбираеми – поне аз така мислех! – причини бях поканен за делегат, бе ми връчен ламиниран бадж с името ми, няколко рекламни брошури и машинописен лист с дневния ред на дейностите, заседанията и часовете на платените хапки/пийки за почетните гости. Сигурен съм, че за повечето делегати последното се явяваше основен мотив, подклаждащ патриотичното им присъствие.

Аз не ходя по подобни, хм, високопатриотични форуми, но ми бе намекнато оттук-оттам, че появата ми би била желателна, а и ако съм се завъртял из залите, щял да ми бъде предоставен отделен щанд, на който да се продават книгите ми. Е, да се мотая два-три часа някъде, пък било то и опакован в официален костюм, е нищожна цена, ако се съпостави с печалбата от стотина книги. В края на краищата целта на всеки автор е да продаде по-добре стоката си, нали така? Щях да преживея безсмислените брътвежи из кулоарите, яловите срещи с непознати приказливци, скуката от слушането по микрофоните на надутите, помпозни академични слова, както и тоновете отровен тютюнев дим, стелещи се навсякъде в коридорите, където стотици умно изглеждащи хора, най-вече мъже, щяха да разискват бъдещето на България и съдбата на българите.

Ние, трениращите карате, сме свикнали да оцеляваме и в по-тежки условия, някои от които съвсем лишени от... патриотизъм. И от платени обеди.

В свежия, топъл и слънчев октомврийски предиобед, даващ началото на мероприятието, навлякох омразния костюм, обух скърцащите, твърди, огледално лъснати обувки и се въоръжих с най-нужното – леко дебилна, неслизаща от лицето ми, полукрива усмивка и ефектно, младо, русо момиче, което в качеството си на секретарка щеше да разкарва досадниците, да се усмихва на натрапниците и безотказно да шашва любопитните. Външният и, умишлено търсен екстравагантен вид, хем бе каруцарски намек, че (с малко побутване, може би?) още ставам за нещо, хем сигурна преграда срещу желаещите да ми губят времето. Който ме познава, поне като литературен герой, знае, че това е то, моят истински камуфлаж и обичайно прикритие в напрегнатите шпионски ситуации. Най-често успявам да запазя живота си благодарение на перфектния макиаж, късата поличка, впечатляващите гърди и дълбокия, крайно двусмислен поглед на някое красиво и сексапилно девойче.

Да ви кажа, скуката не ни се размина. То не бяха речи, встъпителни приветствия, богоугодни напътствени слова от патриарси и владики, бойки лозунги от бойно настроени симпатизанти, агресивни призиви от молдовски, бесарабски и живеещи в Сърбия българи, както и откровени препирни по двата, поставени насред залата, микрофона. Като цяло българите от по-далечните краища на света – Щатите, Канада и Австралия се оказаха по-сдържани и не налитаха на бой след всяка, по-накриво изречена по техен адрес реплика.

Двамата с моята фешън-секретарка седнахме по-високо и вляво, с надеждата че никой няма да има смелостта и физическата издържливост да предприеме изкачване чак до тук. Оказах се жалък непрозорливец, защото на делегатите бяха раздадени бланки с местата и секторите им. Зала Конгресна беше почти празна и откровено тъмна от средата нагоре. Повечето поканени явно обикаляха магазините и кафенетата, но ония, които незнайно защо, бяха решили да присъстват, държаха да си седнат точно, ама точно на местата, представете си. И то при положение, че който и когато и да влезеше, можеше да се разположи царски къде-къде по-напред, на първите редове и съвсем близо до заветните микрофони. Имах чувството, че от всички дисциплинирани дебили по света, в огромното, пестеливо осветено, почти празно помещение са се събрали най-отявлените и фанатични поддръжници на реда и дисциплината, каквито и със свещ не можеш намери у нас. Просто надули тръбата в четирите посоки на света, строили ги и с маршова стъпка ги довели у нас. Хитлерюгените на Хитлер трябва да са били разпасана пасмина в сравнение с тия. Постоянно ни бутаха и вдигаха разни бодри кретени, някои с включени джобни фенерчета, търсещи с кравешко търпение заветния номер на проклетата си седалка, при положение, че хилядите празни столове наоколо биха отчаяли в делото му и крайно отдаден на пророка и Аллаха арабски терорист-самоубиец.

Нито ме интересуваха речите, нито пък имах някаква работа в точно тази зала. Приказвах си нежно с мечтанието до мен, зяпах насам-натам, на моменти се опитвах да слушам какво се говори по микрофоните, а в други моменти ме налягаше най-откровена дрямка През половин час отскачах до мястото, където бяха разположени щандовете за книги, сувенири и разни арт-стоки. Картини, фотографии и скулптури. Икони, календари и тефтерчета. Дори известният Гаро Кешишян бе накачил свои скъпоструващи фотоси с надеждата да припечели нещо. В интерес на истината нито той, нито аз, нито който и да е от задругата успя да продаде нещо, защото за трите дни на събора тук не се вясна и един делегат. Все едно, че организаторите и делегатите се бяха наговорили да бойкотират до дупка представеното местно и национално изкуство.

Надеждата ни за алъш-вериш се оказа точно това – само и единствено... надежда.

Не помня за кой път вече бях слаломирал устремно, трополейки с официалните си обувки, между залата с книгите и тая с речите. Трябваше и да щадя коленете си, защото след близо трийсет години безпощадни тренировки, десетки състезания, стотици спортно-състезателни лагери, три операции, две от които на менискусите и почти ежедневно себераздаване пред учениците, преди месец ги бях претоварил сериозно. Затуй се бях тръшнал на седалката с твърдото убеждение, че за днес вече стига толкоз, когато далеч вляво в мрака, от вътрешната страна на нашия ред се надигна огромен мъж и тръгна да излиза. Сигурен бях, че на тоя слоноподобен селянин и през ум няма да му мине, че вместо да ни кара да ставаме и да отърква дебелия си задник в нас, може просто да прекрачи седалките на долния, абсолютно празен ред и да си излезе по живо, по здраво. Толкова едрогабаритен беше, че с три-четири прекрачвания можеше да стигне и до официалната трибуна. Следях с кисел поглед малоумника и когато ни наближи, побутнах девойчето до мен. Тя се изправи, услужливо правейки път, аз също, но далеч не толкоз услужливо, когато големият, минавайки плътно до мен, забави ход. Миг преди да... хм, поема нещата в свои ръце, срещнах настойчивия му, познат от години, приятелски поглед.

Едва не хлъцнах от изненада.

Румен. Румен Касъров.

Очите му обаче ме гледаха почти тревожно и ме възпряха да изрека каквото и да е. Безпогрешно разбрах посланието. Приятелят ми стигна края на реда, спря за миг като един от десетките мотаещи се делегати, размишляващи към кое барче да поемат, погледна ме, отново преднамерено индиферентно, и бавно слезе по стръмните стъпала. Зави вдясно и огромният му силует се изгуби под светещия в червено надпис «изход» за етажа.

Нещо някъде вече се случваше.

Изчаках седем-осем секунди, измърморих на помощничката си, че отивам до тоалетната и по същия нехаен начин се изнизах от залата.


3
Румен Касъров е мой бивш съученик до осми клас. Навремето бяхме учили заедно в Русе. Тогава баща му се водеше шеф в едно от районните МВР-та. Преди четири години пътищата ни се бяха пресекли и моят бивш съученик ми се беше представил като шеф на БДЖ в крайдунавския град. Повярвал му бях... докато не се оказа друго.

Много доста по-друго.

Румчо, който е огромен и тежък като хипопотам, всъщност се бе оказал дълбоко законспирирана персона и истинският шеф на русенските спец-части за контратероризъм в градски условия. Като привиден президент на БДЖ бе поискал от мен и моите момчета да поразровим боклука около нападенията над товарните влакове в областта и изчезващите тонове метал за скрап. Беше го направил, защото ми имаше доверие, защото бяхме външни за оня край лица, защото знаеше, че не сме повърхностни приказливци, които биха се издънили просто така и защото за него бе повече от ясно, че няма и няма как да има доверие на хората по веригата информатори-полиция-следствие-прокуратура. По дяволите, в България човек не може да има доверие и на собствения си министър на вътрешните работи, а какво остава да вярваш на обикновените, скапани от тормоз и работа, смачкани от несигурността в системата, лошо заплатени и притиснати от престъпността и безизходицата, редови полицаи. Всичко това и резултатите от свършеното съм описал в първата Абстрактна справедливост.

Покрай цялата тамошна крайдунавска бъркотия бяхме спечелили и добри пари.

Година след това Румен ми се обади отново и когато се видяхме във Велико Търново, където беше по работа, приятелят ми ме помоли да поемем по дирята на наркопотока в Югозападна България. Отново една от причините да ни включи, бе явното изтичане на информация от службите и очебийната невъзможност да се проведе истински тайна операция, която да достигне до недвусмислени работни резултати.

Румбата искаше от нас просто да наблюдаваме тихомълком и да събираме сведения.

Е, събирахме ги тихомълком до момента, в който се оказа, че цялата нарко-мръсотия, незаконна сеч, както и огромните приходи от контрабандата на наше и чуждо древно историческо изкуство, текат към партийните правителствени каси и, в буквалния смисъл, захранват кампанията на действащия тогава президент на държавата. Ама буквално. На този етап вече ни се бе изяснило и друго.Че от безмълвни наблюдатели сме на път да се превърнем в крайно безмълвни и изцяло безименни... трупове нейде из сокаците на татковината. Издигнали се бяхме до ранга на ВИП-персони-нон-грата, търсени както от цялата държавна машина, така и от ударните мутренски групи, гравитиращи около правителството и играещи ролята на експресни чистачи. Е, помъдрувахме, пообсъдихме положението и решихме да вземем нещата активно в свои ръце. Много, много активно и много здраво в свои ръце. Както ние, мъжете на карате, разбираме тия работи. Какво, как и защо се случи, и по какъв точно начин успяхме да отървем кожите – справка в Абстрактна справедливост 2, Пътят на костите.

Да споменавам ли, че отново се прибрахме по къщите с добра сума в джобовете?

От далечни, бивши съученици с Румен Касъров се бяхме превърнали в истински приятели. Вярвах му безусловно. Сега, когато от ония мрачни екшън-изживявания ни деляха почти две години и половина, бях решил, че бъдещето вече ще е безоблачно. Медийна популярност, снимки под път и над път и лайняни заклинания. Пишех си книгите, давах интервюта, водех тренировки и дори се опитвах да бъда добър даскал по физическо с бруто заплата от четиристотин и петдесет лева. Чисто – триста и петдесет. Уж, познатата, уж, светла страна от многоизмерния, твърде противоречив и крайно комплициран образ на Филип Найденов набъбваше като медийно присъствие, усмихваше се и ръсеше умнотии по вестници, радиа и телевизии. Хората четяха книгите ми, смееха се на майтапите и макар че някои нюанси звучаха почти обезпокоително актуално и убедително фактологично, всички бяха на мнение, че описаното е плод на авторовата фантазия, а и да е имало нещо реално, то е толкова незначително, че не си струва да се споменава. Всеобщото мнение бе, че аз и момчетата ми сме просто едни истински душички и мили симпатяги, които, макар и да са истински мъжкари, се правят на страшни само и единствено по кимона в залата.

Без да са такива наистина. Картонени герои, един вид. И няма никой, ама съвсем никой, който би искал да ни гръмне. Голям майтап, без всъщност да има майтап, разбирате.

Мм-да-а-а...

Докато не настъпи следобедът на онзи октомврийски ден от Великия Събор на българите живеещи в чужбина, когато вместо просто да ми се обади по телефона, големият Румчо Касъров изплува неочаквано от мрака на залата, погледна ме с тревожни очи и ми даде да разбера, че е наложително да се видим.

Веднага.
4
Обикалящият в полукръг залата коридор на втория етаж, за разлика от първия, бе празен открай докрай. Очевидно, ако изключим дисциплината, спортуването не бе силната страна на сънародниците ни живеещи в чужбина. Добре избрано място за бърза, инкогнито среща на прима виста. Вляво коридорът свършваше пресечен от стена, облицована в кафеникава дървена ламперия. Погледнах скоростно двете стълби за надолу. Нищо. Ако искаше да се видим, Румен нямаше да търчи главоломно и да ми поставя игриви загадки за разрешаване. Завъртях глава вдясно. Още петдесетина метра празен коридор и тоалетни – мъжка и женска.

Хлътнах в мъжката.

Румбата се правеше на пикаещ делегат, заел третия писоар вляво. Залепих се нехигиенично до него и се заех да разкопчавам панталоните. Красива, весела и пълна с подтекст картинка трябва да бяхме, абсолютно в стила на демократичните глупости за лесбо и гей-толерантност.

Срещнахме погледи.

Той не промълви и дума, но кимна надолу, сочейки с очи нещо по себе си. Нали съм си схватлив, веднага разбрах, че не става въпрос за онова, дето го държеше в ръце. От малкото джобче на сивото му сако се подаваше добре сгънато листче, наподобяващо кърпичка. Даваше ми знак да го взема. Все така с полуразкопчан панталон се почесах нехайно по ухото, прокарах ръка по остриганата си глава и бързо дръпнах листчето. Румбата веднага направи крачка назад, погледна ме възпиращо, приведе се в лицеприятен вид и излезе.

Останах на място и разгърнах бележката. С безличен печатен почерк на нея пишеше:

«Опасност за Габриела. След половин час среща в големия МОЛ до гробищата. Книжарница Ориндж. Трети етаж. Щандовете за дискове с музика и филми.»

Издишах бавно. После вдишах бавно. Ноздрите ми се изпълниха с миризмата на изпаряващата се в топлата тоалетна урина. Побързах да се закопчея, прибрах листчето и много бавно излязох в коридора. Очите на четири. Нищо и никой. От залата се чуваше, как по микрофоните някой разпалено обяснява нещо. Все така с локатори разперени на всички страни слязох на първия етаж, прекосих го, минах през тютюневите облаци покрай магазините и излязох навън. Спрях до вестниците, разгледах ги, размених две-три думи с продавача, докато преценявах дали не съм следен.

Никой не се интересуваше от мен. Засега.

Отидох до стоянката на такситата, пъхнах се в първото и казах на шофьора адрес и улица, съвсем различни от мястото, където трябваше да отида.


* * *
Нуждаете ли се от обяснение? Нуждаете ли се наистина?

Габриела е моята двадесет и две годишна дъщеря. Студентка е, четвърти курс в София. Живее с някакво добричко момченце от столицата на студентски/семейни начала и с нея винаги всичко е наред. Винаги. В смисъл, че е моя дъщеря, което за посветените изчерпва въпросите. За непосветените ще поясня, че тя е мое, може би непълно, женско, но все пак автентично копие и поради това е човек, който се оправя, оцелява и върви напред, въпреки всичко. Отличен студент е и дори работи като помощник-редактор в един от най-големите ежедневници в страната. Пише статии, получава пари, пътува навсякъде, учи, явява се на изпити, кара скейт- и сноуборд и през зимата винаги успява да ме ядоса. Първо, защото харесва тоя противен, пълен със студ и студенина сезон, в който без никакво усилие можеш да се потрошиш целия и второ, защото когато я потърся, винаги е нейде из планината на ски или на някое от ония измислени състезания по противната измишльотина... сноуборда.

Харчи парите си основно за висококачествени студо-, ветро- и водоупорни обувки, маратонки и якета с коефициент на устойчивост незнам колко си, предназначени единствено за идиотите, изкачващи (поради вроден идиотизъм навярно?) оная студена, струпана накрай света камара камънаци, дето я именуват с идиотското име Покривът на света. Джомолунгма по тамошному. Фризерът на Господ, пълен с добре отлежало, гарантирано замразено месо от всичките бодри малоумници, пристигащи от цял свят с комплексарското желание да стъпят най-горе. Най-горе, представете си. Пълзят си, значи, тия нагоре и пътьом ръсят насам-натам оборудването си. Горе си е жив битак, ама купувачи трудно се намират. После, същите пълзачи, храчейки слуз и кръв, посяват в скалната снежна пустош дробовете си, след туй и други части от анатомията си – я измръзнало пръстче, я крак, я нос или ухо и накрая, понеже им е недостатъчно, самоотвержено засяват и себе си нейде по пътя. За да се превърнат в абсолютно неразрушим, твърд и леден символ на човешката глупост, най-сетне да разберем, че седалището на Господ е доста по-високо от..., хм, Покрива на света. И много по-далеко.

Ама много, много по-далеко.

И че, ако толкоз сме се забързали за към него, има къде по-лесни и по-бързи пътища. За които съвсем не ни е нужно оборудване. Тялото ни, дори съвсем голо и със скръстени ръце си ни е достатъчно. Дори и ковчегът не е задължителен.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница