Книга в предосвобожденски издания проф д-р Лъчезар Георгиев



Дата16.11.2017
Размер255.8 Kb.
Размер255.8 Kb.

ПРОЕКЦИИ НА ЕМБЛЕМАТИКАТА НА

БЪЛГАРСКАТА РЪКОПИСНА КНИГА

В ПРЕДОСВОБОЖДЕНСКИ ИЗДАНИЯ



Проф. д-р Лъчезар Георгиев

(Велико Търново, България)
Емблематиката е модерно напрaвление от литературно-книговедските науки в Европа, а и в света. Поредица от международни научни форуми съпътстват нейното съвременно развитие. Световният конгрес по емблематика през август 1996 г. се провежда в големия университетски център – гр. Льовен, фламандска Белгия. Участниците във форума посещават големия музей на печатарската и издателската дейност в Европа “Плантейн – Моретус”, където са изложени редица графични творби, предимно фронтисписи и рисунки от Питер Паул Рубенс, художник-илюстратор в книгите на издателя-печатар Кристоф Плантейн. Един от изтъкнатите изследователи в тази област, белгийският професор Карел Портеман, откроява две тенденции – класификация и систематизация на емблеми в библиографиите по емблематика, и създаването на теории за естетическата функция на емблемите1. Белгия и Холандия заемат водещо място в съвременните изследвания в Северна Европа, където Амстердамската школа схваща литературната история като част от историята на културата2. Самият проф. Портеман през този период издава луксозното издание на издателство „Бреполс” – Брюксел „Емблематичните книги от Брюкселския йезуитски колеж 1830–1865 г.”3 Наред с тези възгледи в западноевропейската кодикология се среща и понятието илюминирани манускрипти4. Уилям Райън и Тиъдър Коновар пък откриват в термина визуална комуникация връзка с наследството на миналото5.

Съотнесена към традициите у нас, емблематиката на старобългарската ръкописна книга и особено манускриптите след ХIII–ХIV век имат благоприятно въздействие още в първите проявления на новобългарската печатна книга и в изграждането на българска книгоиздателска традиция до Освобож­дението. Историята на книгата, лите­ра­турна­та история, кодикологията и палеографиятта имат допирни точки с историята на книгоиздаването и с композиционните особености на доосвобожденската книга. Изследването на илюст­рациите, фронтисписите, орнаментите, букве­ните и графичните символи влияе върху цялостното пред­ставяне на старо­бъл­гарските манускрипти. Украсата и орнамен­тиката, худо­жествено-декоративните елементи проник­ват плавно и се на­станяват в творческата лаборатория на книжовниците и изда­телите през Възраждането понякога дори по-успешно от самите текстове. Още в бурната епоха на българ­ското Просве­щение се формира род­ният модел при композицията и илюстрацията на изда­нията и е напълно логично този модел да има своите първообрази в бъл­гарските манускрипти6. Родната ръкописна книга, наред с функциите си като носител на култура и познание, изпълнява и своята естетическа мисия, нещо повече, тя е считана за „декоративна система” за различните епохи от своето създаване и възниква благодарение на изтощителния и изнурителен труд на калиграфи-преписвачи, художници и орнаментатори, книговезци7.

Първи емблематични книги в историята на южнославянското книгопечатане се откриват при книжовника-печатар Макарий в първата южнославянска печатница на кирилица, основана в черногорската столица Цетина в края на ХV век. Дело на Макарий са “Октоих” в две части, “Псалтир” и “Мо­­литвеник”, в които преобладават растителните елементи, съче­тава се балканска и венецианска стилна орнаментика, печата се с помощта на дървени гравюри. След 1566 г. наследилият печатницата на черногореца Бо­жидар Вукович във Венеция български издател от София Яков Крайков въвежда прогресивните за епохата поли­графически технологии, като прилага двуцветен печат, гравюри, пле­тенични и растителни заставки. Редактира и извършва препечатване на богослужебните издания “Часословец” (1566), “Псалтир” (1569), “Требник” (1569), “Молитвеник” (1570), сборника, съставен лично от него под заглавие “Различний потребий” (1572)8. Така издателят Яков Крайков става далечен пред­ходник на емблематичната традиция, развита от бъл­гарските книгопе­чатници и издатели до Освобож­де­нието. Някои изследователи у нас виждат през ХVIII век упадък и грубо копиране на миниатюрата, която следва вече печатните образци; по отношение на късните български манускрипти липсват и ясни дефиниции стиловете като „византийския” /геометричен/, „неовизантийски”, „балкански плетеничен”, растителен”9. Между XV до средата на XVII век доминират създадените от Етрополската школа калиграфски и орнаментални норми /школата на Етрополски манастир „Св. Троица”/, с наличието на зооморфни, антропоморфни и растителни мотиви, заставки-миниатюри, морастителни и плетенични орнаменти и инициали, ярка цветност на изображението, позлата10. Геометрично-плетенични растителни мотиви се прилагат в средногорската ръкописна традиция от книжовниците от Аджар, Карлово и Куклен, в маргиналните бели пространства се появяват дори изображения на човешки лица.

В ръкописните паметници от Котленският книжовен център през ХVIII век се налага използването на хартия от първата отоманска фабрика в град Ялова (Мала Азия) с филигран-воден знак три луни, воден знак корона със звезда и полумесец, хералдични мотиви фронтон, цвят, стилизация на стативи за шапки, трайни черни и тъмнокафяви мастила за текста, а за заглавия, маргиналии и инициали огнено червено, малиново червено, специфични подвързии с орнаментални елементи по кожата /напр. в манускриптите на дакал Милко Котленски и поп Стойко Владиславов–Софроний, които сами изработвали и орнаментирали подвързиите на ръкописните си книги/11.

Емблематиката при печатните издания на българските католи­ци води началото си от издаденото през 1651 г. от Филип Станиславов ком­­пила-тивно съчинение “Абагар”. Характерни за изданието са гра­вю­рите на Богородица и някои светци, орнаментиката на началната за­ставка, нестандартното отпечатване върху дълги листи (ивици). Пред­шестващо новобългарската печатна книга е и емблематичното издание на Христофор Жефарович “Стематография” (Виена, 1741), в което се съдържат необичайни емблематични изображения – се­дем видни южнославянски личности, между които Свети Кирил и Свети Методий, а в първата част са поместени и гербовете на сла­вянските държави, с емблемата и на българския лъв. Под влияние на европейската традиция Жефарович работи медни гравюри с ви­сока художествена стойност. Емблематичните си приноси утвърж­дава и в следващата своя книга “пътуване до Йерусалим”. През 1792 г. Марко Теодорович от Разлог отпечатва своя “Буквар”, а Ата­насий Нескович през 1801 г. в Будапеща издава своята “История словено-болгарског народа”. И двете книги, макар и по-скромно илюстрирани, носят емблематични белези, предхождащи ново­българските печатни издания.

Новобългарската печатна книга се нуждае от по­добни опити в ранното книгопечатане, проправяйки си постепенно път през първата половина на ХIХ век с издания, в чийто графичен облик се откриват най-добрите ембле­матич­ни традиции, принесени от Средновековието, с най-удачното от манус­крипт­ната емблематика.

Изследователят на ранното българско книгопечатане Пе­тър Атанасов открива приемственост между образците от Тър­нов­ската книжовна школа през последния век от съществуването на Втората бъл­гарска държава, и печатаните в румънското печатарско средище Мун­тения богослужебни книги “Служебник” (1508), “Ок­тоих” (1510) и “Четвероевангелие” (1512), като намира общи черти в емблематичното оформление – началки, рамкиране, заставки. Самият свещеноинок Макарий в Мунтения е личност, свързана с българските художествени тра­диции и е лице, различно от известния печатар в черногорската сто­лица12. Според П. Атанасов щампарницата в Рилския манастир пък се явява първото графично заведение от края на ХVIII век13. Дейността на Милетий Македон­ски, учил печатарство в Русия, е свързана с работата на румъно-българските печатници в Дълго поле и Говора. В издаваните от него книги се използва заставка от първа страница, която изпълнява функцията на графичен лайтмотив и се поставя по-нататък за начало на разделите, подобно на българските манускрипти с богослужебен характер в епохата на Средновековието. В печатаните от Милетий Македонски издания орнаментите и заставките с растителен и геометричен характер се подготвят чрез гравюри от дърво и мед. Присъстват и наборни елементи в ролята на емблеми-символи – кръст, земно кълбо, ангелски крила и пр. Готовата орнаментиката се е прилагала в руски богослужебни издания и се среща и в по-късни новобългарски печатни издания14.

Обикнат похват в средновековните манускрипти е миниатюрата, разполагана на самостоятелен лист, под формата на фронтиспис, срещу началната страница на книгата, или между самия текст, илюстрирайки отделни епизоди, герои, но и ктитора на ръкописа. В книгите с богослужебен характер се открояват емблематичните похвати с явно влияние върху родната илюстрационно-оформителската традиция, формираща се през 40-те–50-те години на ХІХ век – такива са напр. „Служба Фотия” /виж Ил.1/ за светия отец и равноапостол, патриарха на Цариград Фотий Изповедник, съставена от Неофит Рилски и отпечатана през 1849 г. в цариградската Патриаршеска типография; както и „Служба с житием св. Георгия Новаго”, отпечатана през 1855 г. в Самоков. В книги с нравоучителен характер също се наблюдават впечатляващи графични решения – в „Огледало магесници”15 от Г. Икономов, публикувана в Цариград пред 1855 г. присъства гротескно карикатурно изображение на магьосник в европейски дрехи и сатанинска глава, а изпълнението е чрез литографски отпечатък; в „Поучителни речи” от Ан. Гранитски, отпечатана в Цариград през 1854 г., е поместена илюстрацията на птицата-феникс. Напредък бележи графичната композиция на титулните страници и илюстрациите при книги, издадени във Виена – такива са титулите и лицевите корици към „Учител Добре” (1873) от Йоаким Груев в издателската поредица „Книжница за народа” /Ил. 2/, „Съдружество за памучна фабрика” (1865) /Ил. 3/ и „Упътване за български язик” от д-р Иван Богоров (1869), „Читанка” от Тодор Икономов (1874), от Йоаким Груев – отново в издателската поредица „Книжница за народа”. Подобни издания, печатани в столицата на Австро-Унгария в печатниците на Леополд Зомер и на Янко С. Ковачев и С-ие, ползват тенденциите в книжната емблематика на века, но в орнаментиката са изразени детайли и мотиви, свързани с традиционната графика на късната старобългарска ръкописна книга.

След османското нашествие и нанесения тежък удар върху Търновската книжовна школа центровете на духовен живот се изместват в Западна България, като новите явления в ръко­писната традиция се наблюдават през втората половина на ХV век, когато книжовниците от Рилския манастир вна­сят в ръко­писната илю­ми­нация източни елементи, каквито не се срещат в по-ранни български паметници16. В тази ръкописна илю­минация при авторите на Со­фийската книжовна школа от ХVI век намира място миниатюрата под влияние на Кратовската художествена школа на поп Йоан Кратовски. В началото на ХVII век водещо място в ем­бле­матиката заема Етро­полската калиграфска художествена школа, а през втората половина на столетието като важно средище се очер­тава Карлово-Аджарската шко­ла. За значителния период ХV–ХVIII век в орнаментиката на бъл­гарските ръкописи се наблюдават няколко основ­ни мотива – плетеница (отначало с геометричен характер, а по-късно лентова (или кръгова), кръс­тен мотив, птица, човешко лице, застав­ки с илюстриращи об­рази и сложни сюжетни компози­ции – характерни за сборниците с поучителни слова (дамаскини)17.

В считаната за първо новобългарско печатно издание книга на Софроний Врачански “Кириакодромион сиреч Неделник поуче­ние” (1806) са налице белезите на осмислено емблематично твор­чест­во, съхранило богатството на орнаментика от старобългар­ски­те ману­скрипти – с фронтисписната гравюра, винетките, заглав­ната страница, наподобяващи заставка със свод и обрамчени с орна­менти колони с кръс­тове. Маньо Стоянов в своите проучвания за началната буква в бъл­гарската книга, проследявайки мястото и функциите ѝ като рубрика, инициал, украсителен елемент в ръкописните и печат­ните издания, сочи голямата, изградена от отвесни и хоризонтални линии началка на пред­говора към “Кириакодромион” и допълва примера си с издания, в които се съдържат сполучливо изработени началки при малкото българско “Евангелие” на издателя Петър Сапунов (Букурещ, 1828) и големите богослужебни евангелия на Александър Екзарх (Цариград, 1858) и Н. Несторов (Русе, 1865)18. При последните две издания се използват черни ленти с цветя и листа, плътни линии със сенки и аканти. Мнението на автора е, че са използвани чужди клишета. Още на първия лист в “Кириакодромион” е композирана гравюра; позициониран е и интересен колофон в долния край на л. 51 Б, ограден на четири места от кръстчета, което говори за придържане към ембле­ма­тичните традиции на българската ръкописна книга. Второто издание под заглавие “Евангелие поучително” излиза доста по-късно, през 1856 г. в печатницата на д-р Данило Медакович в Нови Сад под ре­дакцията на свищовския учител и издател Теодор Хрулев, като изданието се реа­лизира с материалната подкрепа на друг книжовник и издател от Свищов – Иван Стоянов Мерданчани­на. Титулната страница в горния край над заглавието е с композирана гравюра, изобразяваща ангел хранител, като текстовете са обградени от стилна орнаментирана рамка, обхващаща в правоъгълник страницата. “Неделник поучение” претърпява до Освобождението още две издания – в Букурещ през 1865 г. и в Белград – 1868 г. В тях печа­тарите вече влагат европейските достижения в емблематиката на печатната книга. Определено влияние на средновековната българска ръкописна книга се забелязва най-вече при първото издание. Извест­но сходство в неговата титулна страница може да открием при начал­ната страница на “Четириевангелие” (Сучавско) от 1529 г. в ръкопис­ната сбирка на Рил­ския манастир19.

Правителствената печатница в Крагуевац и сетне в Белград, изпълняваща поръчки на български автори и издатели като Емануил Васкидович, Неофит Бозвели, Аверкий Петрович, Никола Кара­стоянов и Христаки Павлович, се придържа близо до издателските им замисли и печата такива илюстрации в техните книги, които стоят близо до традициите на старобългарската емблематика.

В първото детско енциклопедично издание “Славеноболгарское детеводство” (част 2.) от архим. Неофит Бозвели и Ем. Васкидович, из­лязло през 1835 г. в Крагуевац, на с. 56–57 са отпечатани диаго­нално разположени илюстрации – птици и ангелчета, тематично свър­зани със спецификата на жанра, отделяйки подобно на старобъл­гарските ембле­матични книги края и началото на отделните части от изданието. Инте­ресен фронтиспис е представен след втора стра­ница на книгата “Перва понятия за Детинско употребление” от Ем. Васкидович (белград, 1847). В същото издание разнообразни по кегел шрифтове изпълват на с. 3 посве­щението на автора към султан Абдул Меджид, завършващо с красив орнамент. Вътрешно-титулната стра­ница с. 1 от книгата е от­пе­чатана с друг, цветно-растителен ор­намент. Самата корица на изда­нието по заглавието има подзаглавен фрон­тиспис – група деца, разглеждащи книга. Илюстрация с лика на дете е отпечатана в “Раз­говори за сърдечно и душевно образование” от сръбския архимандрит Гаврил Попович, превод на Аверкий Попович (Белград, 1847). Не бива да се забравя, че книгата се издава с "иждивението" на бъдещия виден издател Иван Момчилов, основал издателско-книжарско сдружение в Търново през 1868 г. Книжов­никът и издателят Момчилов добре е поз­навал и следвал емблема­тичните традиции на българската ръко­писна книга от Сред­но­веко­вието – доказват го петнадесетте негови из­дания – богослу­жеб­­ни, буквари, граматики, землеописания, отправени най-вече към началния курс на обучение, дори едно “Описание на светия град Йе­русалим и изобщо на светите места на Изток” (1865). С малки изклю­чения Ив. Момчилов из­работва книгите си в печатницата на Леополд Сомер (Зомер) във Виена и налага, особено при издания с църковен характер като “Крат­ка све­щена история” (1868), “Свещен православен катехизис за на­родните ни училища” (1869), ”Църковен цветник” (1869) и др. еле­менти от емблематичното оформление, близко до средновековната ръкописна традиция, съчетавайки ги със съвременното за епохата полигра­фическо офор­мление. Затова книгите на Момчилов стават широко популярни, а орга­низираното от него дружество продължава да функ­ционира и след смърт­та му, дори и след Освобождението20.

В средата на 50-те години на ХIХ век и печатниците в Цариград, изработващи български книги, са се съобразявали с определени изисквания към илюстрирането, което не е далеч от традициите в емблематиката на старобългарската ръкописна книга – такива се забелязват в „Малка енциклопедия или първоначални познания за деца” /виж графичните рисунки със змията и пауна, ил. 4 и ил. 5/ от Тодор Шишков (2. и 3. изд. Цариград, печ. Цариградски вестник, 1857).

От белградските издания на Христаки Павлович можем да посочим “Граматика Славено-болгарска” (2. изд. 1845; 1. изд. 1836, Будапеща), с емблематична украса под заглавието на титулната стра­ница; “Писменик общеполезен” (Белград, 1835) – с растителен орнамент над заглавието, върху вътрешно-титулната страница, която освен с ор­наментика е разчупена и с разнообразен кегел от големи и по-дребни шриф­тове. По-модерна графична стилистика внасят илюстрациите, напомнящи миниатюри с определен сюжет в „Упътване за българский език” (Виена, печ. Леополд Сомер,1869) от Иван Богоров и „Ръководство за словосъчинение на българский язик” от Тодор Икономов (Виена, Бълг. печ. Я. С. Ковачев, 1875).

Фронтисписът на Христаки Павлович, бли­зък по емблематика до старобългарската миниатюра, в книгата му “Ка­нон молебний святому священномученику Харалампию” (Букурещ, 1841). Фронтисписът изобразява Свети Харалампий, разговарящ с Бога. В гравюрата е вмъкнат текст, диагонално разположен над главата на светеца и също набран с църковнославянски шрифт. Фронтисписът е сътворен и позициониран под влияние на старобългар­ската книжна ем­блематика. През 1843 г. в цариградската печатница „Писмени трудолюбивия Пчели” е издадена една кратка служба с църковнославянски шрифт, от 28 с. , за Свети Харалампий Магнисийски Чудотворец под редакцията на Неофит Рилски (превод от йеромонах Е. Хилендарец и Р. Попович от гръцки). През 1849 г. Н. Рил­ски издава и по-горе споменатата служба за мъченика патриарх Фотий. И двете ли­тографии, изработени в Цариград, издателят помества в службите, след­вайки принципа на миниатюрната илюстрация в старобългарските издания. За пръв път в “Български буквар” на Г. Бусилин, издаден през 1844 г., се появява фронтиспис на създателите на българската азбука светите братя Кирил и Методий.

Самоковският печатар-издател Никола Карастоянов в един доста голям период от своята дейност – 30-те–70-те години на ХIХ век, сам изработва щампите и гравюрите за своите издания, в чиито фронтис­писи, надзаглавни илюстрации и винетки личи ясно изразено влияние на старобългарските емблематични традиции. В “Молитва на святаго великомученика Мина, кога се некому нечто изгуби или украде и от житието с неколко чудесии на святаго” (1872) върху заглавната страница буквално е щампована заставка с вграден образ на Св. Мина. Близостта със старобългарските ръкописи се до­пълва от църковнославянския шрифт. Най-големият син на самоковския издател-печатар – Анастас Карастоянов, се изявява като отличен илюстратор на книгите в тази печатница, които изработва от дървени и медни гравюри; изявява се и като отличен гравьор на щампи. На с. 3 в книгата на дупничанина Хрис­то Ди­митриевич “Служба с житием и страданием светаго велико­му­ченика Георгия Новаго” (Самоков, печ. Н. Карастоянов, 1854)ил илююстраторът Анастас Карастоянов об­на­родва своя гравюра-фронтиспис с образа на мъченика за христи­ян­ската вяра Георги Нови /ил. 6/.

Впечатляващи са илюстрациите на Анастас Карастоянов към книгата „Страдание святаго славного великомученика Христова Димитрия” (Самоков, 1852)21. За илюстрацията „Св. Димитрий и змеят” /ил. 7/ в същата книга е използвана медна гравюра 83х50 мм22. Пак в това издание обаче други илюстрации /ил.8/ и /ил. 9/ със Св. Димитър са изпълнени с гравюри върху дърво.

Подобни емблематични похвати ни от­веждат към образци от фронтисписната миниатюра на ХVI век като “Чети­риевангелие” (НБКМ 65), “Требник на даскал Филип” от 1685 г. (НБКМ 972), “Поп Пунчов сборник” от 1796 г. (НБКМ 693) и др.23

Излезлият през 1824 г. в Брашов “Буквар с различни поучения” на д-р Петър Берон, преиздаден от Зах. Каркалеки в 1841 г. – Букурещ, както и други сродни издания-буквари – на Василий Ненович (1826), на Г. Бусилин (Москва, 1844), “Буквар или Началное учение” (Моск­ва, 1851) от х. Найден Йованович Татарпазарджичанин, носят едни или други емблематични белези, издаващи връзки със старобъл­гарската ръко­писна книга пряко, или пък опосредствано – чрез църков­нославянските изда­ния, печатани в Русия. Това е характерно и за много други учебници, школска и особено богословска книжнина през Възраждането, отпечатвана в съседни на Османската империя дър­жави. Естествено е, новобъл­гарските издания, излезли в големите издателски центрове – Виена, Будапеща, Париж, Одеса, Москва, да носят също характеристиките и спецификата на ев­ропей­ското емблематично оформление.

Един от първите български печатари през Възраждането – хад­жи Теодосий Синаитски, в изданията си – предимно с бого­слу­жебен характер, следва емблематичната старобългарска тради­ция и прилага заставки, животински, растителни и геометрични орна­менти от ХIII–ХIV век, както и гравюри, близки до среднобългарската миниатюра, което е знак за приемственост в емблематичното композиране на книгата. Така е илюстрирана “Служение еврейско”, превод от гръцки на Натанаил Зографски (Солун, печ. Т. Синаитски, 1839) с ефектна заставка с кръст в средата, както и авторската книга на Теодосий Синаитски “Кратко описание двадясет монастирей обретаю­щиеся во святой гору Атонской” (Со­лун, 1839, 10 л.)

И в цариградската печатницата-издателство на в. „Македония” излизат български книги, в които се налага навлязлото в полиграфията печатане с граждански шрифтове, но все още за специалните текстове и орнаментиката, свързани с богослужебната традиция, се прилагат съответстващи графични подходи и набор от църковнославянски букви, както е използвано /ил. 10/ в „Ръководство по звучната метода за учителите в първоначалното училище” (Цариград, Македония, 1872) от Райчо Михов Каролев (1846 –1928).

Рамкирането на титула при възрожденската книга следва традицията заглавната страница при българските манускрипти да се поставя в рамка. Добър пример за този графичен подход е заглавната страница-корица на първата книга /ил.11/, издадена от Христо Г. Данов – „Старопланинче. Календар за 1856. високосна година, която има 366 дни”24, отпечатана в правителствената печатница в Белград /Белградска книгопечатня/. Задният капак на корицата има същата орнаментирана в растително-плетеничен стил рамка, като в нея са поставени два кратки поучителни текста „Начало на въспитание” и „Доброжелателни родителе!”.

Бордюри от плетенични линии, фигури и листи украсяват титулните страници на издания дори от набралото известен опит българско книгоиздаване в през 60-те години на ХIХ век като „Сионски песнопевец”, „Разбойникът в Балкана” (П.Р. Славейков), „Църковен цветник” /Ив. Момчилов/; появяват се и бордюри-рамки на титули в преводни издания като „Меропа” от Волтер (прев. П. Сребров; Цариград, 1872) и в късни печатани житиеписи като „Житие на Григорий Омиритски” в превод на Ав. Попстоянов (Белград, 1852/. Дори пасторалните мотиви в „Аделаида алпийска пастирка” (Белград, 1857) от Кръстю Пишурка /ил. 12/ напомнят композиционната специфика на миниатюрите в късните български манускрипти.
В други издания пък се прилага оформление-портал в страницата за посвещение на печатното издание, каквото се открива в издадената през 1854 г. от Анастас Гранитски в цариградската печатница на Тадей Дивитчиян преводна книга „Практическа медицина”25. В това издание надписът в авторското посвещение /ил. 13/, отправено към сръбския дипломатически представител в Цариград „ЕГО ВыСОКОБЛАГОРОДИО МИЛОСТИВОМУ ГОСПОДАРЮ К. НИКОЛАЕВИЧУ”, е набран с получер шрифт–главни букви, а в останалите редове по-надолу е спазен йерархическият композиционен принцип за осово позициониране и йерархическо разположение от голямото към по-малките заглавни елементи и от по-значимите в съдържателно отношение лексикални конструкции към второстепенните, при това вградени в доста ефектен портал-вход към книгата, наподобяващ иконостаса в църковен православен храм.

Краен и начален орнамент, близки до стила на средновековната българска емблематика, откриваме в друга книга за нуждите на цър­­ковното ни образование: “Библическа повест вехтаго завета за юност” от свищовските издатели константин Теодорович и Георги Владикин (Будапеща, 1847, с. 46–47). И в печатницата на Дунавския вилает в Русе, просъществувала от 1864 до 1878 г., някои от изданията носят сходна ор­на­ментика с тази на старобългарските печатни издания. Така са оформени, най-често с подходящи графични сим­воли под заглавието и подзаглавието, както и с различни по голе­мина църковнославянски шрифтове, книгите на отец Матей Петров Преображенски: “Молебни ка­нони ко святому славному мученику Мине за изгубена вещ и ко св. священомученику Антипе за зъбобол и главобол и за други болести” (1867), “Подобни на осъмтях гласове” (1867), “Притчи Варлаамови” (1868), “Защита на православието на­паднато от протестантските ми­сионери с разни брошури” (1870), “приказки или нравоучителни при­мери за прочитание на всекиго, който желае своето поправление” (1872). Склонност към традициите на старобългарската емблематика се проя­вява и при други автори и издатели, ползвали вилаетската печатница в Русе: Тодор Хаджис­танчев с историческата драма “Кардам Страшний” (1872), “Ижица Доситея Обрадовича” в превод на свищовския издател Теодор Хру­лев (1868) и др.

Цариградските български печатници – на “Цариградски вест­ник” и на П. Славейковия в. “Македония”, се придържат в изработката на отпечата­ните книги, предимно при кориците и титулните страници, към рас­тително-плетеничните и звериновите орамчвания, винетки и фрон­тисписи, характерни за емблематиката на старобългарските ръко­писи, както и напомнящи по-късните творби на книжовниците да­маскинари. Лицеви фронтисписи-гравюри се срещат в титулното и коричното оформление на книгите от печатницата на А. Дамянов в Смирна: “Психология или душесловие за учение на децата” (1844) и “Благонравни учения” (1843); сложна орнаментика върху титула пък става носител на естетическа функция в „Кратка читанка”/ил. 14/ от П. Р. Славейков (Цариград, печ. на в. Македония, 1869. 28 с.).

Две издания със сходно тематично съдържание излизат в началото на 50-те години на ХIХ век – „Езопови басни” (Букурещ, печатница на Св. митрополия, 1852 – на кор. Басненик) е преведена и „наредена” от Петко Р. Славейков, и „Езопа фригийскаго баснотворца басни или приказки” (Белград, Княжеско-сръб. типогр., 1854) в превод и съставителство на Райно Попович (ок. 1773–1858). Изданията носят специфичната емблематика, привнесена от богатата орнаментика на старобългарската манускриптна традиция. Корицата на Славейковата книга е в духа на орнаментиката, очевидно близка до традицията на ръкописната българска книга. През 1854 г. в правителствената белградска печатница излиза книгата „Есопа фригийскаго баснотворца Басни или приказки”/ил. 15/, преведена и съставена от Райно Попович. Съставителят, а и други наши книжовници-издатели от този период, са отбелязвали тази типография като Княжеско-сръбска книгопечатня, а по-често се среща като: Княжеско-сръбска типография. Заглавната страница на изданието е композирана с правоъгълна рамка, върху която е нанесена богата растително плетенична украса и орнаменти в четирите ъгъла, докато вътре шрифтовете се отличават с йерархическо степенуване на шрифтове и редуване на получерни и светли букви. Отбелязан е и фактическият книгоиздател – хаджи Найден Йованович Татарпазарджичанина.

Сътрудничеството на Христо Г. Данов с виенската печатница на Леополд Сомер /Зомер/ през 60-те –началото на 70-те години на ХХ век дава отлични резултати в емблематиката на книгите, предавани за печат от пловдивския издател. Наред със съставителството на книги, Х. Г. Данов е и автор на сполучливи учебници за началния курс, които подобряват постиженията на редица възрожденски книжовници. Удачен пример в тази посока е „Втора четеница за ученици в средни училища с 25 изображения”26. Книгата /ил. 16/ претърпява четири издания, а това говори за нейния успех. Изображенията във „Втора четеница” са постижение при осъществяването на онагледяваща емблематична връзка между текст и графичен образ, способствайки за по-добра визуална комуникация на късновъзрожденските учебници и помагала. Първите три излизат в печатницата на Л. Сомер, а четвъртото вече се печата в печатницата на Я. Ковачев – Виена, през 1974 г., когато тук е съдружник и самият Х. Г. Данов.

В българските печатници, а и в останалите европейски полиграфически предприятия, с които си сътрудничат българските кни­гоиздатели, използваната сродна емблематика със старобъл­гар­ската ръ­ко­писна книга е предимно по отношение на графичното оформ­ление – заставката, винетката, орнаментното орамчване най-вече на титулни стра­ници, фронтисписа, балканския и растително-геометричните орна­менти, и по-рядко в цветово отношение – при илю­страцията предимно на книги с богослужебен характер, където се използва плетеничната за­ставка в балкански стил, с вградени червени растително-геометрични орнаменти, и използване на тератологични елементи. Но дори и считаните за научни или учебно-помощни илюстрации в българските издания, особено през 70-те години на XIX век, все пак носят нещо от духа на далечната среднобългарска традиция, от апокрифните сборници, от дамаскините и по-късните емблематични книги. Една титулна страница на „Сметница с фигурки”27 (1875) от Д. Хибнер /ил. 17/, в превод на Моско Добринов (1847–1909), публикувана от издателя Христо Г. Данов и отпечатана в съдружествената с него печатница на Янко С. Ковачев във Виена, е повод да се замислим доколко твърденията, че подобни фигури, орнаменти и малки илюстрации нямат оригинален характер, са верни. Би било интересно например да се открие връзката между съществуващите готови печатни щрихови орнаменти-клишета в тази печатница и творчеството на Янко С. Ковачев, който сам рисува и подготвя илюстрациите на издаваните в дружествената печатница-издателство във Виена книги28. Нещо повече, Я. Ковачев има намерение да издава дори илюстрован вестник във Виена, което издава готовност за определени творчески нагласи и авторско участие29. При това виенската печатница изработва книги с „черни, златни, сребърни бои” на умерени цени и приема поръчки „ксилографически и литографически”, разполага с двайсет различни видове и големини букви за обикновен и чер набор, с курсивни, заглавни и църковнославянски шрифтове30.

Доколко Я. С. Ковачев участва в интерпретацията и има оригинално авторство върху различни емблематични елементи петдесетината осъществени издания на виенската му печатница, навярно ще отговорят бъдещи проучвания в архивите, но фактът, че той е редактор на последните две годишнини на Х. Г. Дановия „Летоструй” /ил. 18/, а между 1880–1882 г. издава първото наше илюстровано списание „Българска илюстрация”, дава повод да се преосмисли идеята за заимстването на готови клишета в орнаментиката и илюстрирането, поне що се отнася до онези издания, излезли с участието на Янко С. Ковачев; убеждава ни и останалата негова дейност като издател и печатар след Освобождението.

И доколко книги
Първите списания в националната ни периодика също носят сходни черти на старобългар­ската емблематика – така на­пример сп. “Летоструй или домашен календар” (1869–1876), издание на книжарницата на Хр. Г. Да­нов в Пловдив, Русчук и Велес и от­печатано в печатницата на Л. Сомер във Виена (до 1874 г.; 1875 и 1876 г.: Бълг. печ. на Янко С. Ковачев у Виена), е с позиционирана върху титула (респ. на корицата) групова гравюра, включваща заглавието Летоструй или Къщен календар в полукръг, подобно на заставката в “Иван-Александровия песнивец” от 1337 г. (л. 158 а)31, или на заставката в “Четириевангелие” от сре­­дата на ХIV век (л. 170 а)32. Под небесният ангел, разделящ главата на емблематичния комплекс и благославящ, с получер шрифт се набира съответната година в календара.

Емблематичните изследвания се нуж­даят от по-аналитично вглеждане в графич­ното и орнаментното оформление на отделните съпоставяни книги и ръко­писи; от съпоставителен анализ, включващ и издателско-полиграфически ретроспекции, който по-пълно и в детайли би разкрил връзките между новобългарските възрож­денски из­дания и старобългарската ръкописна книга. При проследяване на графичната композиция би следвало да се изследват в повече детайли и инициалите, отстъпите, прозорците в текста, шрифтовите семейства и гарнитури, заставките и фронтисписите при българските манускрипти и новобългарските печатни издания, както и някои специфични оформителски средства като филиграни, украсни линии, графични фигури. Емблематичните проекции на българските манускрипти, както е видно и от приведените тук примери, са дали своето отражение при формирането на национална книгоиздателска традиция, способствали са за избистряне и значително подобряване на графичния образ на българските доосвобожденски издания, проправяйки пътя и за още по удачни и находчиви емблематични решения на издателите в композицията на родната ни книга след Освобождението.


БЕЛЕЖКИ


1


 Борисова, Б. С проф. Карел Портеман за емблематиката в рамките на литературната история”(Met prof. dr. Karel Porteman over de emblematiek in het kader van de literatuurgeschiedenis). // И з д а т е л, 1997, № 1–2, с. 7.

2 Борисова, Б. Цит. съч., с. 8.

3 Пак там, с. 8.а,

4 По този въпрос виж в: Христова, Б. Украса на българските ръкописни книги. // Б ъ л г а р с к а книга. Енциклопедия. София-Москва, Pensoft, 2004, с. 433. Терминът идва от лат. Illuminare – осветлявам, с който се определя „открояването на части от текста с блестящи цветове”. // Пак там., с.433.

5 Райън, Уилям, Тиъдър Коновар. // Графичната комуникация днес. 4 изд. Прев. от англ. М. Балабанов. С., Сиела, с. 59–67. ISBN 978–954–8396–31–8

6 В изследването ми са използвани следните източници: Кодов, Хр., Б. Райков и Ст. Кожухаров. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Зографския манастир в Света гора. Т. 1. С., 1985. Прилож. табл. СХХIV (л. 170 а); Стоянов,_М.'>Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българ­ски­те книги и периодични издания 1806–1878. Т. 1. Състав д-р М. Стоянов. С., Нау­ка и изк., 1957; Стоянов, М. Букви и книги.С., Наука и изкуство, 1978; Данчев, Г. Владислав Граматик. Книжовник и писател. С., БАН, 1969; Христова, Б. Опис на ръкописите на Владислав Граматик. В. Търново, ПИК, 1996; Караджова, Д. Котленският книжовен център през ХVIII век. Пловдив, Х. Г. Данов, 1994. Като по-обща библиографска инфор­мация съм използвал и изданията: Христова, Б., Д. Караджова и Ан. Икономова. Български ръкописи от ХI до ХVIII век, запазени в България. Т. 1. С., НБКМ, 1982, 366 с.; Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в биб­лиотеката на Българската академия на науките. С., БАН, 1969, 298 с.; Гергова, А. Книгознание. С., Унив. изд. Св. Климент Охридски, 195. 272 с.; Томов, Евтим. Български възрожденски щампи. С., Бълг. художник, 1975. 350 с. с ил.; Георгиев, Л. Свищов – издателски и печатар­ски център ХIХ – началото на ХХ век. Свищов, Междунар. фондация Ал. Константинов, 1997. 400 с.; Георгиев, Л. Книгоиздаване и печатни комуникации. (Изследвания за книгата и медиите). В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2013. 424 с. с ил. Взети са предвид и други книговедски проучвания като: Христо Г. Данов. Старопланинче. Календар за 1856 високосна година, която има 366 дни. Фототипно изд. (Издание по случай 150 години от рождението на Христо Г. данов). Пловдив, Х. Г. Данов, 1878. 32 с. Даскалова, Кр. Грамотност, книжнина, читатели и че­­тене в България. С., 1999, с. 90; Денев, В., В. Кисьова, М. Караянкова-Генчева. Христо Г. Данов – патриарх на българското книгоиздаване. 1828 – 1911. Пловдив, , 2003. 72 с. с ил.; Радева, Ж. Сборникът през Възраждането. В. Търново, 2012. 310 с. с ил.; Коларов, Ст. Едно светло и благословено начало. Хроника за българската първопечатна книга и нейните създатели от „Служебник” и „Абагар” до „Неделник”. // К н и ж о в н и светове. Очерци и етюди. Ред. Л. Георгиев. В. Търново, Фабер, 2012, с. 191–226.

7 Христова, Б. Българската ръкописна книга IХ–XIX век. // Б ъ л г а р с к а книга. Енциклопедия. София-Москва, Pensoft, 2004, с. 91.

8 Парижков, П. Апостоли на книгата. Кн. 1. С., 1984, с. 8–9; Атана­­сов, П. Яков Крайков. Книжовник. Издател. Гравьор. ХVI в. С., 1980, с. 144.

9 Христова, Б. Украса на българските ръкописни книги. // Б ъ л г а р с к а книга. Енциклопедия. София-Москва, Pensoft, 2004, с. 435–436; Коцева, Е. Елементи на украсата на ръкописната книга. // И з к у с т - в о, 1976, №9, с. 30–37; Джурова, А. Орнаменталните стилове в ръкописната книга на Втората българска държава. // С л а в я н с к а палеография и дипломатика.Т. 1. С., 1980, с. 203–212; Райков, Б. Украсата на българските ръкописи от 15–18 век. // С л а в я н с к а палеография и дипломатика.Т. 1. С., 1980, с. 213–218.

10 Христова, Б. Украса на българските ръкописни книги. // Цит. съч. Б ъ л г а р с к а книга, с. 435.

11 Караджова, Д. Конленският книжовен цетър през XVIII век. Пловдив, Х. Г. Данов,1994, с. 167–179.

12 Атанасов, П. Начало на българското книгопечатане. С., Наука и и изкуство, 1959. 242 с.

13 Атанасов, П. Цит. съч.

14 Стоянов, М. Букви и книги.С., Наука и изкуство, 1978, с. 131–132.

15 Икономов, Георги. Огледало на гръко-арнаутските магесници, шарлатани и биляро-бузаджии, хикими. Нареди един българин.Цариград, 1855. 17 с. 1 литографски образ-карикатура.

16 Райков, Б. Орнамент и миниатюра в българските ръкописи от ХV– ХVIII век. С., 1979, с. 2.

17 Райков, Б. Цит. съч.Орнамент и миниатюра в българските ръкописи от ХV– ХVIII век, с. 3–4.

18 Стоянов, М. Началната буква. // Б у к в и и книги. С., 1978, с. 8.

19 Райков, Б., Хр. Кодов и Б. Христова. Славянски ръкописи в Рилския манастир. С., 1986, прилож. табл.VI, № 9 – Четириевангелие (Сучавско) от 1529 г. – л. 169 а.

20 Георгиев, Лъчезар. Книгоиздаване и печатни комуникации. Изследвания за книгата и медиите. В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2013, с. 322–331.

21 Страдание святаго славного великомученика Христова Димитрия, преведено на язик славеноболгарский за полза на православните, напечета ся от Николай Карастояновича, книгопродавца в Самокове, 1852. 48 с. 4 образи. Църков.-слав. шрифт.

22 Гравюрата е с размери 83х50 мм. Пази се в градския исторически музей на Самоков. По този въпрос виж: Томов, Евтим. Български възрожденски щампи. С., Бълг. художник, 1975, с. 69.

23 По този въпрос виж и някои емблематични примери, публикувани в: Стоянов, М. Цит. съч. Букви и книги, прилож. № 25; № 26; № 40.

24 Старо-планинче. Календар за 1856. високосня година, която има 366 дни. С прибавление правила за холера. Нарядил Х. Г. Данов. В Белградска книгопечатня, 32 с. Църк.-слав. шрифт

25 По този въпрос виж: Стоянов, М. Цит. съч., с. 134. Цялостното описание на тази книга е: Практическа медицина. Разделена на три томове. Съчинение Д. Пирово. Превел на блъгарски Анастасий П. Петрович Гранитский от Котел или Казан в Блъгария, бивший ученик на Императорската в Константинопол отоманска медико-хирургическа академия на Галата-Сарай и проч. Том пръвий. Константинопол, типография Т. Дивитчиянова, 1854. 20, 534, 2 с., 2табл. Църк.-слав. Шрифт.

26 Данов, Христо Груев.

27 Сметница с фигурки за първийт основен разред в първото шестмесячие от Д. Хибнера Превел М. П. Добринов. (С ръководство за предаванието ѝ.) Издава книжарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив, Русчук и Велес. 1875. (Българска печатница на Янко С. Ковачев.) [Виена.] 48 с. Илюстрация на корицата публикувана в: Българска възрожденска книжнина. Състав. М. Стоянов. С., Наука и изкуство, 1957, с. 85.

28 За Янко С. Ковачев и неговите дейности като издател и печатар виж в: Кутинчев, Ст. Печатарството в България до Освобождението. С., 1920, с. 167–173; Бобчев, Ст. С. Преглед на българский печат 1844–1894. С., 1894, с. 79; Парижков, П. От “Летоструй” до „Книжарски известия”. Щрихи към портрета на Янко С. Ковачев – съдружник на Христо Г. Данов. // И з д а т е л, 2003, №1–2, с. 16–19; Парижков, П. Ковачев, Янко. // Б ъ л г а р с к а книга. Енциклопедия. София-Москва, 2004, с. 245. Печатницата фамилията Ковачеви в австро-унгарската столица действа активно през 1874–1875 г. под името „Българска печатница на Янко С. Ковачев &Сие

29 Намерението да издава илюстрован вестник Янко Ковачев заявява в писмо от 7/19 януари 1876 г., написано върху бланка на „Книгопечатница, дърворезница, каменорезница Янко С. Ковачев – Виена” до съгражданина си в Свищов, художника Николай Павлович. // Народна библиотека „Иван Вазов” – Пловдив, ф. 1, оп. 58 л. 1–2. Заради Априлското въстание 1876 г. и последващите събития проектът за илюстрован вестник се осуетява.

30 Кутинчев, Ст. Цит. съч., с. 169.

31 Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969. Прилож. табл. IV (л. 158 а).

32 Кодов, Хр. Пак там, (л. 170 а).



Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница