Кодекс "Адвокатски преглед"



страница1/5
Дата01.02.2017
Размер0.83 Mb.
Размер0.83 Mb.
  1   2   3   4   5

Списание „Адвокатски преглед” - брой 4-5 от 2006 г.

Към нов Граждански процесуален кодекс - "Адвокатски преглед"


Предстои разглеждането и приемането от Народното събрание на нов Граждански процесуален кодекс, чийто проект — според някои изявления — бил изготвен в рекорден срок — година и половина (в. „Труд" от 24 май 2006 г.). Според мотивите към внесения проект осъществената реформа на гражданското съдопроизводство със законите за изменения и допълнения на действащия Граждански процесуален кодекс от 24 декември 1997 г., 16 юли 1999 г. и 8 ноември 2002 г. не само не е очертала „ясни концепции за възможните варианти" и за техните предимства и недостатъци, но е задълбочила недостатъците на съдопроизводството, особено в исковия процес. Все според мотивите към проекта най-съществените недостатъци на действащата сега уредба (чиито преодоляване е неотложно) се свеждат до обезсмисляне на ролята на първата инстанция чрез демотиви-ращата както съда, така и страните уредба на производството пред първата инстанция, изнасянето на тежестта на делото във въззивния съд и претовареността на касационния съд, който не само не изпълнява конституционните си функции, но сам се превръща в източник на противоречива практика. Това според вносителя на проекта е довело не само до недоверие и недоволство сред обществото, но и до критики от страна на институциите на Европейския съюз.
Не тук е мястото за преценка на основателността на тези мотиви. Това ще сторим пространно в следващите книжки. Следва обаче да се изтъкне още отсега, че има много сериозни основания за критика на състоянието на гражданското правораздаване, дължащи се на действията и поведението на всички участващи в него — съд и страни, в това число и адвокати; че сега действащата уредба е съобразена с директивите (препоръките) на Съвета на Европа № Р/84/5 от 1984 г., № Р/95/5 от 1995 г. (те са обнародвани в .Адвокатски преглед", 2003 г., кн. 1—2, с. 7 и с. 40). От друга страна е всеизвестно, че съдебната система и съдопроизводствената уредба в различните правови държави са различни и не са унифицирани. От тази гледна точка е повече от наложително сериозно проучване и обсъждане на предимствата и недостатъците на една или друга уредба. И не на последно място, се налага сериозен анализ на практиката на нашите съдилища на всички нива, за да се разграничат и установят причините за недостатъците на правосъдието — доколко те се дължат на лошо законодателство или са резултат на неточно и дори лошо прилагане на закона, на което да се постави преграда.
„Адвокатски преглед" ще направи опит за задълбочени разисквания във връзка с проекта за нов Граждански процесуален кодекс. Можем отсега обаче да заявим твърдо, че абсолютно нищо не налага прибързано — в „рекорден срок" — приемането му, което да предизвика основателни критики и преди всичко необходимост от изменения и допълнение още преди да бъде прилаган, както това се очертава с Наказателно-процесуалния кодекс.
Така или иначе действащото гражданско съдопроизводство не се отличава от това на редица демократични и правови държави. И още нещо — проектът е изготвен в сътрудничество и съдействие с австрийски експерти, ползата от което е несъмнена. Но дали за решаването на проблемите на съдопроизводството ни, — ако не можем да разчитаме само на силите на българските юристи, — не би било полезно да се потърси съдействието например на френски или италиански експерти?

Бележки за подготвяните реформи в гражданското правораздаване - Димитър Горанов, адвокат


Повод да напиша тези редове са съобщенията в медиите, че за да се подобри гражданското правораздаване в България и то да отговаря на европейските стандарти, се работи върху създаването на нов Граждански процесуален кодекс, както и че за ускоряване на правораздаването по гражданските дела се обмислял въпросът да бъде ограничено обжалването на решенията по тези дела до Върховния касационен съд като последна инстанция.
Като човек, който повече от 60 години има пряк поглед върху дейността на съдилищата по гражданските дела, си позволявам да споделя някои свои мисли, наложени от личния ми опит.
Преди всичко държа да подчертая, че проблемът за сегашното състояние на гражданското ни правораздаване не се крие в Гражданския процесуален кодекс, така че само с един нов процесуален кодекс, колкото и да е добър той, нещата едва ли ще се оправят. Трябва да си дадем сметка, че причините за лошото ни правораздаване са много по-дълбоки и многостранни.
І. Трябва да не забравяне, че и най-съвършеният процесуален кодекс не може да подобри нещата, ако хората, които го прилагат, не са на съответното равнище.
1) Ние не можем да очакваме качествено правораздаване от недостатъчно юридически подготвени кадри. Затова реформите трябва да започнат още в университетите, в които трябва да се създадат условия за подготвяне на хора, които да имат не само юридически познания във всички области на правото, защото не се знае като съдии какви дела ще им бъдат възлагани, но които, най-важното е, да бъдат научени да мислят юридически, защото животът е много по-многообразен от отделните законови текстове и само един добър юрист може да достигне до правилните решения за многообразните случаи на живота.
Недопустимо на път и под път да се създават, съществуват и узаконяват т.н. „юридически факултети” с преподаватели със съмнителна компетентност ,устроени по принципа на свободната конкуренция за привличане на студенти на всяка цена, без никакъв контрол за качеството на преподаването, оценяването и дипломирането на кадрите, които те ежегодно бълват.
На второ място, самата диплома, издадена от който и да е юридически факултет, не трябва да дава на притежателя й сама по себе си правото да работи като юрист. Такова право трябва да бъде давано само от една централна държавна институция след успешно положен писмен и устен изпит поне по основните юридически дисциплини.
2) Назначаването на съдиите трябва да става само след конкурсен изпит по основните правни дисциплини, проведен от смесена комисия от представители на ВКС, ВАС и избрани преподаватели от Юридическия факултет на Софийския университет. Това е единственият начин за съдии да бъдат назначени най-подготвените кандидати и да се избегне пробутването на свои хора и в крайна сметка корупцията.
Също повишаването в ранг трябва да става само след конкурс, проведен от комисия със състав като комисията за конкурсния изпит за първоначално назначаване на длъжността съдия. Повишаването чрез конкурс не само е гаранция, че в по-горните инстанции ще влязат най-подготвените хора, но то създава и нужния стимул у всеки съдия да повишава своята квалификация, за да отговаря на изискванията за по-висок ранг.
Прокараното набързо, без нужното публично обсъждане изменение на Конституцията, съгласно което назначенията и повишенията на съдиите става по предложение на министъра на правосъдието, създаде една конфузна ситуация, защото министърът на правосъдието е политическо лице, провеждащо политиката на своята партия и своето правителство, а това не дава никаква гаранция за обективен подбор на съдебните кадри. На практика министърът се превръща в кадровик и то за една политическа система. Единственият начин да се избегне опасността и по отношение на съдебната власт да започнат да се прилагат разни квотни принципи, каквито за жалост се прилагат в администрацията и които биха сложили край на независимото правосъдие, е да се отнеме всякаква възможност за свободна политическа и друга преценка при решаването на въпросите от министъра, като със закон бъде предвидено, че той има право и е длъжен да прави предложенията само на основание на резултатите от надлежно проведените конкурсни изпити. Само така ще се избегнат всякакви политически и други намеси и всякаква опасност от пробутване на неподходящи хора и от скрита корупция, защото ако преценката ще се прави от самият министър, колкото и почтен и добросъвестен да е той, той ще взема решенията си въз основа на доклади, политически натиск и ходатайства на други хора без никаква гаранция, че посочените от тях лица са най-подходящите. Даването право на министъра сам да избира и предлага кандидатите не само на практика нарушава независимостта на съдебната власт, не само не дава никаква гаранция, че ще бъдат назначени и повишени най-подходящите лица, но то също така ще демотивира кандидатите за назначаване и повишаване да полагат усилия за своята квалификация, след като знаят, че тя няма да има никакво значение за назначаването или повишаването им.
3) Тъй като съдийската дейност има своите особености, наложително е новоприетите съдии да минат съответен курс за квалификация като съдии, завършващ със съответните изпити. Не може да се счита, че включването на новоприетия съдия като младши член в тричленен състав е достатъчно.
4) Важно условие за качествено правораздаване е всеки съдия през цялата си кариера да знае, че неговата дейност подлежи на контрол. Това не значи, че някой има право да му казва как да решава конкретните дела. Но съдийската независимост не означава, че не трябва да има надлежни органи, които да следят общата съдийска дейност на всеки съдия. Това е единственият начин, по който от системата ще бъдат отстранявани тези, които се окажат негодни да дават качествено правораздаване. Това е и единственият начин за борба с корупцията, защото е наивно да се очаква, че някой ще дойде да каже, че е дал подкуп. Но когато един съдия постановява решения, за които не може да има юридически разумни основания, това е достатъчно основание той да бъде отстранен от системата като непригоден, без да чака да бъде заловен в получаване на подкуп. И този контрол може да се осъществява без всякакъв субективизъм, като за критерий за качеството на дейността на съдията служат само решенията на контролните органи по постановените от него решения. От тези решения по делата на даден съдия се вижда доколко той е квалифициран като юрист, доколко правосъдната му дейност е съобразена с процесуалните разпореждания, доколко задълбочено и компетентно обсъжда доказателствата и въобще доколко отговаря на изискванията да бъде съдия в съответната инстанция.
Когато решенията се постановяват в състав от трима или повече съдии, трябва законодателно да бъде предвидено, че всеки съдия от състава, който е подписал едно решение, носи съответната отговорност в горепосочения смисъл и който не иска да носи такава отговорност, е длъжен да подпише решението при особено мнение.
Непрекъснатият контрол е и най-сигурният стимул всеки съдия непрекъснато да полага усилия за подобряване на своята квалификация.
Без горепосочените реформи и мерки, какъвто и ГПК да имаме, превораздаването ни няма да бъде на нужното ниво.

ІІ. Не зная какви да новите положения в изготвящия се сега нов Граждански процесуален кодекс, но от това, което прочетох във вестника, разбирам, че се обмисляло за ускоряване на правораздаването основанията за обжалване пред Върховния касационен съд да бъдат намалени, така че редица решения на контролните съдебни инстанции да не подлежат на касационно обжалване. Бих посъветвал тези, които изказват това мнение, преди всичко да прочетат решенията на Върховния касационен съд.


Моето лично впечатление е, че със значителна част от решенията си Върховният касационен съд отменява решенията на апелативните инстанции, а това показва, че тези решения са неправилни и че ако не подлежаха на обжалване, на практика засегнатите лица щяха да бъдат лишени от конституционното си право на съдебна защита. Само когато решенията на апелативните инстанции станат толкова издържани, че Върховният касационен съд да не намира основания за отменяването им, едва тогава касационното обжалване ще стане излишно.

ІІІ. За да разберем защо се бавят делата с години, сме длъжни да хвърлим поглед върху самите дела и по-специално върху процесите, които са продължили много години. И тогава ще видим, че причината делата да продължават с години не е в наличието на излини инстанции, а в продължителността на процесите в отделните инстанции и по-специално в инстанциите по същество.


Ще видим също, че една от главните причини за протакането на делата е в дадената на стараещата се да протака делото страна възможност непрекъснато да предоставя и сочи нови доказателства (каквито тя би могла и би следвало да представи и поиска още в първото съдебно заседание) както и да отрупват делото с доказателства, които нямат никакво значение за решаването на конкретния казус. За да не се допуска това, е нужно съдията още преди първото съдебно заседание да е проучил делото, да е съвсем наясно с казуса, да е добър юрист и да е наясно по кои текстове на закона трябва да се реши казусът, какви факти трябва да бъдат доказани с оглед на тези текстове и с какви доказателства те могат да бъдат доказани. И да откаже допускането на доказателства, които са без значение за решаването на конкретния казус.
Друга причина за протакането на делата е лошата квалификация, а често – направо недобросъвестността на вещите лица, назначаване по делата, достигащи до скандални заключения и водещи до нови и нови проверочни експертизи, отлагания на делата и т.н. Тук реформата трябва да бъде в две насоки: първо да се намери начин в списъците на вещите лица да бъдат включвани само действително компетентни, заслужаващи доверие лица, и второ, в тези списъци незабавно да бъдат заличавани лицата, дали явно некомпетентни и явно пристрастни заключения. В интерес на самите съдии е да сигнализират за това надлежния орган.
Въз основа на дългогодишния си житейски и професионален опит си позволявам да апелирам, когато се създава нов закон, който ще засяга на практика всички, да бъде давана по-голяма гласност на всички нови идеи и положения, а да не се разчита само на компетентността и прозорливостта на ограничен брой специалисти, защото не знам да има някоя държава в света, в която във всеки нов закон да има толкова много изменения и допълнения след приемането му, както е в България.

Тормоз на работното място – същност, последици и правна защита - Ивайло Стайков, доктор по право, ст. ас. по трудово и осигурително право в НБУ – град София


І. През септември 2003 г. Народното събрание прие Закон за защита срещу дискриминацията (ЗЗДиск)( 1 Обн., ДВ, бр. 86 от 2003 г., изм. и доп. Законът е в сила от 1 януари 2004 г ). Раздел І на глава ІІ ЗЗДиск (чл. 12-28) е посветен на материалноправната защита от дискриминация при упражняване на правото на труд. Съобразно предмета на правно регулиране и отрасловото деление на българската правна система, правните норми, съдържащи се в разпоредбите на този раздел, трябва да се определят като трудовоправни норми. С приетите юридически забрани за дискриминация и юридически задължения за работодателя като страна на индивидуалното трудово правоотношение се доразвива и детайлизира основният принцип на трудовото право по чл. 8, ал. 3 КТ за равенство във възможностите и премахване на дискриминацията. Новите разпоредби имат отношение към преобладаващата част от основните институти на индивидуалното трудово право и се отнасят до всички етапи от развитието на динамичното трудово правоотношение. По този начин се изгражда цялостната философия и конкретните нормативни разрешения на българското антидискриминационно трудово законодателство (За някои аспекти на забраната и защитата срещу дискриминация в трудовите отношения по ЗЗДиск вж. подробно Стайков, Ив. Защита от дискриминация при наемане на работа. - В: Актуални проблеми на трудовото и осигурителното право. Том І. Сборник в памет на доц. Елисавета Христова, УИ “Св. Кл. Охридски”, С., 2004, с. 128-149; Защита от дискриминация на работници или служители с намалена работоспособност. – В: Правен преглед, 2004, бр. 1, с. 101-116; Дискриминация при прекратяване на трудовото правоотношение. – В: Съвременно право, 2003, бр. 6, с. 16-31.).
ІІ. Член 13 и следващите от ЗЗДиск регламентират различни забрани и юридически задължения за работодателя, свързани с осъществяването на индивидуалното трудово правоотношение. Няма значение дали основанието за възникване на индивидуалното трудово правоотношение е трудов договор или конкурс.
Забраните за работодателя са формулирани като юридически задължения за действия (активно поведение) в качеството му на страна по индивидуалното трудово правоотношение. Но зад всяко задължение за действие се открива и едно второ юридическо задължение – за бездействие, за въздържане от действия, представляващи дискриминационни актове. Това са забрани за дискриминиране на работника или служителя от работодателя, когато последният осъществява трудовите си права по трудовото правоотношение. Разглеждайки в единство всичките забрани, може да се направи изводът, че при съществуването на трудовото правоотношение работодателят, упражнявайки своята работодателска власт (нормативна, управленска, дисциплинарна) е длъжен да не извършва и да не допуска извършване на актове на дискриминация спрямо работниците и служителите в своето предприятие. Тази забрана е формулирана в обобщен вид и в чл. 8, ал. 3 КТ.
От друга страна, всяка една от законовите забрани е доразвитие на основно трудово задължение на работодателя по трудовото правоотношение (напр. задължението да осигури здравословни и безопасни условия за труд; да заплаща уговореното трудово възнаграждание). Доразвитието е спрямо защитата от дискриминация на работника при изпълнението на възложената работа и упражняването на трудовите му права по трудовото правоотношение. Забраната за дискриминация, разгледана като юридическо задължение за работодателя при осъществяване на трудовото правоотношение, кореспондира на субективното право на работника или служителя на равно третиране и на равни възможности при упражняване на неговите трудови права. Погледнато от гледна точка на целта на тези забрани за дискриминация, се вижда, че тяхното изпълнение от работодателя е същевременно изпълнение и на едно специфично за него юридическо задължение в рамките на трудовото правоотношение – да пази достойнството на работника или служителя по време на изпълнение на работата по трудовото правоотношение (чл. 127, ал. 2 КТ). Всеки акт на дискриминация в една или друга степен накърнява човешкото достойнство. Това е особено подчертано при трудовите отношения, защото по-голяма част от съзнателния човешки живот преминава в труд, а преобладаваща част от трудещите се полагат труда си по трудови правоотношения. Всяка форма на трудова дискриминация има като цел (съзнавана или несъзнавана) и резултат накърняване на трудовото достойнство на работника или служителя (В литературата е дефинирано и понятието трудова чест – уважение на достойнството и трудовата репутация на работника от страна на обкръжаващите го, както и оценката на неговите нравствени и трудови качества. Така Бару, М. И. Охрана трудовой чести по советскому законодательству. Наука, М., 1966, с. 26. Вж. и Гулиев, В. Е., Рудинский, Ф. М. Демократия и достоинство личности. Наука, М., 1983, с. 152 и 159.). Неслучайно в преамбюлите на всички универсални международноправни актове в областта на правата на човека, както и в конвенциите на МОТ, посветени на забраната за дискриминация, се посочва, че една от целите, за които се приемат, е утвърждаване на вярата в основните права на човека, в достойнството и ценността на човешката личност и в равноправието на мъжете и жените (Вж. Конвенция на ООН за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените от 1979 г.), както и правото на хората да осъществяват своето материално благосъстояние и духовно развитие в свобода и достойнство и с равни възможности (Вж. Конвенция № 111 на МОТ относно дискриминацията в областта на труда и професиите от 1958 г.). В чл. 6 от Конституцията са регламентирани в своята философска взаимовръзка фундаменталните човешки права, които стоят в основата на демократичната държава - правото на свобода, правото на равенство, правото на достойнство и забраната за дискриминация (Вж. Спасов, Б. Достойнството като конституционно понятие. – В: Съвременно право, 2001, бр. 4, с. 17-25; Павиа, Мари-Люс Откриване на принципа на достойнството на човешката личност. - В: Сб. Теоретични проблеми на защитата на основните права в европейските държави. С., 1998, с. 55-59.). Следва да се направи изводът, че дискриминацията, във всяка от формите й, представлява нарушаване на правата на човека и по-конкретно на правото на човешко достойнство. Това важи с особена сила за трудовите права като едни от основните социално-икономически права на човека и за трудовото достойнство като елемент от човешкото достойнство изобщо (Достойнството на личността е включено и в легалната дефиниция на термина “тормоз” като форма на дискриминация, вкл. и такава на работното място (вж. § 1, т. 1 ДР ЗЗДиск). Нежеланото поведение на работодателя, в което се изразява тормозът трябва да има за цел или резултат накърняване на достойнството на работника)..
В българската трудовоправна литература е посочвано, че съдържанието на трудовия договор се характеризира с взаимност на субективните права и юридическите задължения на страните (арг. чл. 124-129 КТ). От една страна, те са насрещни – на всяко задължение на работника или служителя съответства задължение на работодателя. От друга страна, на юридическите задължения на едната страна по правоотношението съответстват корелативни субективни права на другата страна. Обоснована е тезата, че един от съществените белези на юридическата характеристика на трудовия договор е неговата синалагматичност – на задълженията на едната страна съответстват задължения на другата. Но тази синалагматичност не е пълна, защото има задължения, които не са синалагматични. Като класически пример се посочва задължението на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд (чл. 275, ал. 1 КТ), което работодателско задължение не е обусловено от задължението на работника да съблюдава изискванията за създадените условия. Работодателят е длъжен да изпълни това свое публичноправно задължение независимо от това дали работникът или служителят съблюдава, или не изискванията относно установените здравословни и безопасни условия на труд (Така Мръчков, В. Трудово право. 4-то изд. Сиби, С., 2004, с. 199-201, 412; Василев, Ат. Трудово право. БСУ, Бургас, 1997, с. 115-116, 459; Мингов, Е. За трудовото правоотношение и неговата правна уредба. – В: Съвременно право, 2003, бр. 2, с. 63-72.).
Като изключение от принципа за синалагматичността на трудовия договор следва да се разглежда и задължението на работодателя по чл. 127, ал. 2 КТ да пази достойнството на работника или служителя по време на изпълнение на работата по трудовото правоотношение и производното от това задължение за бездействие - да не извършва и да не допуска извършване на актове на дискриминация спрямо работниците и служителите в предприятието (чл. 8, ал. 3 КТ и чл. 13 и сл. ЗЗДиск).
ІІІ. 1. Разпоредбите на членове 17, 18 и 19 ЗЗДиск представляват един нормен комплекс, обхващащ юридически задължения на работодателя, насочени към предотвратяване на всички форми на дискриминация на работното място, отстраняване на предпоставките за това и създаване на психологически климат на нетърпимост към подобни противоправни прояви. Първите две разпоредби регламентират юридически задължения на работодателя в процеса на осъществяване на трудовото правоотношение, а третата е посветена на юридическата отговорност при неизпълнение на едно от задълженията. Но правно-логически те могат да бъдат разгледани и като компоненти на едно по-общо юридическо задължение – предприемане на ефективни мерки за предотвратяване на всички форми на дискриминация на работното място и юридическата отговорност при неизпълнение на това задължение (Вж. за тези въпроси подробно Стайков, Ив. Задължения на работодателя за предотвратяване на дискриминационни актове на работното място. – В: Юридически свят, 2004, бр. 1, с. 117-134.).
2. Законът задължава работодателя в сътрудничество със синдикатите да предприеме ефективни мерки за предотвратяване на дискриминационни актове. Това са актове на дискриминация, извършени на работното място от работник или служител спрямо друг работник или служител в същото предприятие и при същия работодател. Този извод следва от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл. 18 и чл. 19 от закона и от използваното в чл. 19 притежателно местоимение “негов”, отнасящо се до работник или служител. Правната цел на тези разпоредби е не само предотвратяване и защита на работника от дискриминационни актове на работодателя, но и предотвратяване и защита от такива актове, извършвани от друг(и) работници в предприятието.
Задължението на работодателя и на синдикалната организация е за предприемане на ефективни мерки за предотвратяване на трудова дискриминация. Могат да се посочат някои примери за предприемане на превантивни мерки, чрез които действия работодателят изпълнява законовото си задължение. Така например по инициатива на работодателя юрисконсултът на предприятието или друго лице с юридическо образование, или синдикален член може да изнесе беседа пред трудовия колектив, като запознае работниците с техните трудови права в борбата им срещу дискриминацията на работното място. Работодателят може да прави периодични анкети сред своите работници, като от отговорите на поставените въпроси прави оценка на психологическия климат и на нагласите в трудовия колектив по конкретни въпроси на разглежданата проблематика. Самият ЗЗДиск предвижда юридически задължения за работодателя, при изпълнението на които се създават обективни предпоставки за недопускане на различни прояви на дискриминация в предприятието (Такива са насърчителните мерки по чл. 24 от закона (особено тази по ал. 1 при наемането на работа), които наред с всичко друго имат и една превантивна защитна функция срещу потенциални бъдещи дискриминационни актове на основата на пол или етническа принадлежност. В тази връзка са и нормите на чл. 22 и чл. 23 ЗЗДиск.). Доколко предприетите мерки са били ефективни е въпрос на последваща оценъчна дейност. Житейският опит учи, че щом в конкретно предприятие няма извършени актове на дискриминация, мерките, предприети в тази насока, са били ефективни. Това е една човешка (проста) презумпция (praesumptiones ad hominem). Същата е логиката и по отношение на законовото изискване мерките да се отнасят до всички възможни форми на трудова дискриминация – пряка и непряка, етническа, полова и т.н.
3. Въпреки че изрично в закона не се посочва, че е забранена дискриминацията на работното място от работник спрямо друг работник, тя може да се извлече не само от разпоредбите на чл. 17-19, но и от общата и принципна забрана за дискриминация по чл. 4 от закона, както и от нормата на чл. 6, съгласно която “забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи”. В групата на тези “всички” са и физическите лица, които имат правното качество работник или служител, а по отношение на “предвидените в Конституцията и законите права и свободи” - в тях несъмнено се включават и трудовите права. Може да се направи изводът, че наред с другите многобройни юридически задължения в рамките на трудовото правоотношение, всеки работник и служител има и юридическото задължение да не извършва под каквато и да е форма акт на дискриминация спрямо друг работник или служител в предприятието. Това юридическо задължение е част от законовото съдържание на индивидуалното трудово правоотношение. То се извлича по тълкувателен път и от разпоредбата на чл. 8, ал. 3 КТ. На работника или служителя е забранено да извършва акт на дискриминация спрямо друг работник или служител както при упражняване на трудовите си права, така и при изпълнение на трудовите си задължения. Неизпълнението на това трудово задължение на общо основание представлява нарушение на трудовата дисциплина и е основание за дисциплинарна отговорност (арг. чл. 186 КТ, както и чл. 17 ЗЗДиск).
Предвид важността на това юридическо задължение е удачно чрез допълнение на чл. 126 КТ, където са регламентирани основните трудови задължения на работника или служителя при изпълнение на възложената работа, да се създаде текст, в който да се установи задължението. Като се следва вътрешната логика и систематиката на правните разпоредби на КТ, може да се направи и второ предложение de lege ferenda. То е свързано с дисциплинарната отговорност, която трябва да понесе работник, който не е изпълнил това свое трудово задължение и така е нарушил трудовата дисциплина. Предвид умишления характер на дисциплинарното нарушение и тежките последици, до които води неговото извършване, може да се предложи то да бъде квалифицирано от трудовия закон като “тежко” (За понятието “тежко дисциплинарно нарушение” вж. Милованов, Кр. Дисциплинарно уволнение. НИ, С., 1967, с. 160-162; Мръчков, В. Трудово право, с. 606-607.). За целта е необходимо, чрез допълнение на чл. 190, ал. 1 КТ да се създаде нова точка, в която да се определи съставът на дисциплинарното нарушение.
В редакциите на новите трудовоправни норми изрично трябва да се включват и действията, представляващи тормоз на основата на дискриминационен признак и сексуален тормоз, тъй като те съгласно чл. 5 ЗЗДиск се смятат за форма на дискриминация.
4. В чл. 17 ЗЗДиск законодателят е установил три взаимносвързани помежду си трудови задължения на работодателя, отнасящи се до извършени прояви на тормоз, включително сексуален тормоз, на работното място. Наличието на тормоз, включително и сексуален, от един работник спрямо друг работник, е свързано с разгледаната вече необорима правна презумпция, че работодателят не е изпълнил задължението си по чл. 18 ЗЗДиск да предприеме ефективни мерки за предотвратяване на всички форми на трудова дискриминация или предприетите от него мерки не са били достатъчно ефективни. Използваното в закона понятие “работно място” следва да се разбира в смисъла му по § 1, т. 4 ДР КТ. Но за някои хипотези е наложително разширително тълкуване на това понятие, като в него се вложи съдържанието на понятието “предприятие” по смисъла на § 1, т. 2 ДР КТ (Поради това, че терминът “предприятие” се използва като легален в различни по отраслова принадлежност нормативни актове, тук той се употребява в неговия трудовоправен смисъл, определен в § 1, т. 2 ДР КТ – всяко място, където се полага наемен (зависим) труд – производствено предприятие, държавно учреждение, организация, кооперация, заведение, домакинство и т.н.). Подобно тълкуване ще обхване по-голям кръг хипотези и в по-голяма степен ще отговаря на целта на законовата норма и целта на закона в цялост (С цел преодоляване на възможни противоречия и нееднакви решения в практиката, може да се препоръча в чл. 17 ЗЗДиск думите “на работното място” да се заменят с думите “в предприятието”. Така нормата ще обхваща и общия, и по-частния в териториално отношение случай на дискриминация.).
Съгласно чл. 5 ЗЗДиск тормозът на основа на признаците по чл. 4, ал. 1 и сексуалният тормоз се смятат за дискриминация (Правна регламентация на забраната за тормоз на работното място като форма на трудова дискриминация се съдържа и в националните законодателства на повечето страни-членки на ЕС. Като пример може да се посочи Законът за защита срещу тормоз от 1997 г. в Обединено кралство Великобритания, който осигурява правна защита на лица, подложени на тормоз въз основа на расова принадлежност. Това се отнася и за отношенията работодател - работник. Съгласно този закон извършителите на престъпление, които се опитват да накарат други лица да изпитват страх за своята сигурност, могат да бъдат наказани с лишаване от свобода до пет години и/или да им бъде наложена глоба в неограничен размер. Законът постановява, че дори и в случаите, при които тормозът не е предизвикал страх за личната сигурност, на извършителя може да бъде наложено наказание лишаване от свобода до шест месеца и/или глоба в размер до 5000 лири. Законът за сексуална дискриминация от 1975 г. и неговите изменения от 1986 г. забраняват дискриминацията при предлагане и преди сключване на трудов договор. Освен това той забранява след наемане по трудов договор дискриминация, основана на семейно положение, както и дискриминацията в профсъюзите и професионалното обучение. Законът урежда както пряката, така и непряката дискриминация, включително и забрана за сексуален тормоз. В случаите, включващи твърдения за дискриминация под формата на сексуален тормоз, съдът по трудови дела е оправомощен да постанови разпореждане за ограничено докладване, с което се избягва установяването на самоличността на лице, представящо или засегнато от твърденията, докато не бъде обявено решението. В такива случаи се разрешава заличаване на информацията, уточняваща самоличността, от решения и други официални документи. Съдебните искове за дискриминация по отношение на трудовите права във Великобритания се разглеждат по реда на Закона за съдилищата по трудови дела от 1996 г. От 1999 г. в Ирландия е в сила ново антидискриминационно законодателство, което се оценява като революционно в областта на равенството при наемане на работа. Законът е приложим в публичния и частния трудов сектор, като с неговото прилагане са ангажирани синдикатите, работодателските организации и държавни органи. В чл. 6 е регламентирана забрана на всички форми на дискриминация, основана на голям брой дискриминационни признаци. Тормозът на работното място също е изрично забранен и работодателят има задължението да вземе всички необходими и разумни мерки, за да осигури работно място без тормоз. Повече информация за съответните антидискриминационни национални правни уредби може да се намери в редовните годишни доклади на Европейската комисия за отделните държави-членки на ЕС, както и в сравнителното изследване на Килпатрик, К. Эффективное использование равных прав: равное вознаграждение за труд равной ценности в Франции и Британии. - В: Обеспечение равенства полов: политика стран Западной Европы. Под ред. Фр. Гардинер. Пер. с англ. Идея-Пресс, М., 2001, с. 47-76. За забраната за дискриминация при наемането на работа, както и за забраната за сексуален и друг тормоз в страните от Западна Европа вж. Киселев, И. Я. Зарубежное трудовое право. Учебник для вузов. Изд. група “Норма - Инфра-М”, М., 1998, с. 68-70, 105-106.). Това са проявни форми на дискриминационен акт, изразяващи се в нежелано от засегнатото лице поведение, мотивирани от действително или предполагаемо наличие у него на един или повече дискриминационни признаци по чл. 4, ал. 1, и в крайна сметка водещи до неблагоприятно третиране на дискриминираното лице. Използваните в закона понятия “тормоз” и “сексуален тормоз” имат легални определения в § 1, т. 1 и 2 ДР ЗЗДиск. Под понятието “тормоз” се разбира всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. Понятието “сексуален тормоз” е почти идентично по съдържание, тъй като е разновидност на тормоза, като особеното е, че нежеланото поведение е от сексуално естество, т.е. дискриминацията е мотивирана от наличието или липсата у дискриминираното лице на два конкретни дискриминационни признака - пол и/или сексуална ориентация. В този смисъл сексуалният тормоз, когато е мотивиран и от двата признака едновременно ще представлява и акт на множествена дискриминация по смисъла на § 1, т. 11 ДР ЗЗДиск. При сексуалния тормоз законът е въвел и една допълнителна частна негова разновидност. Това е отказът да се приеме подобно поведение от сексуално естество или принудата към него, когато този отказ може да повлияе на вземането на решения, засягащи увреденото лице. Отказът на засегнатото лице може да бъде изричен (изразен устно или писмено) или мълчалив (чрез физически действия). От своя страна принудата може да бъде физическа или психическа.
Тормоз е налице, само когато поведението на едно лице, изразено чрез действие или бездействие, е нежелано за друго лице, към което е насочено. Нежелано е това поведение, което създава за адресата си в психическо отношение отрицателни чувства, емоции и преживявания. Наличието на психически дискомфорт има за последици накърняване на достойнството и честта на дискриминираното лице, както и създаване на враждебна, обидна, унизителна или застрашителна трудова среда. Тези психически състояния законът разглежда и като неблагоприятни за засегнатото лице правни последици на дискриминационния акт. Спрямо дискриминираното чрез тормоз лице настъпва неблагоприятен правен резултат – причиняват се вреди, които са нематериални (неимуществени) по своя характер. В тази връзка може да се направи изводът, че тормозът, включително и сексуалният тормоз, е резултатен дискриминационен акт.
На следващо място, поведението трябва да е мотивирано от действителното или предполагано наличие или липса на някой от дискриминационните признаци по чл. 4, ал. 1 от закона. Но и нещо повече. Самото нежелано поведение трябва да бъде свързано по някакъв начин с наличието или липсата на конкретен дискриминационен признак у засегнатото лице. Поведението трябва да показва отрицателно отношение на дискриминиращия към дискриминираното лице чрез показване, подчертаване, оценяване и други подобни на наличието или липсата на дискриминационния признак. Само тогава може да се приеме, че тормозът е акт на дискриминация. По отношение на сексуалния тормоз това са признаците “пол” и “сексуална ориентация”. Второто понятие, което е ново за българското право, е определено в дефинитивната норма на § 1, т. 10 ДР ЗЗДиск и означава хетеросексуална, хомосексуална или бисексуална ориентация. Сексуалният тормоз е частна проява сексуалната дискриминация (Във връзка с половата дискриминация се разглежда и т.нар. сексуална дискриминация, при която дискриминационното отношение не се изразява само и единствено като отношение между двата пола. При сексуалната дискриминация е от значение т.нар. сексуална ориентация. Този признак е различен от традиционния признак “пол”. Докато полът се свързва с външните първични и вторични полови белези на човека и е определен с раждането му, сексуалната ориентация е психическо отношение на индивида, изразяващо се в полово влечение към индивиди от същия или другия пол или и към двата пола едновременно. Вж. подробно Davidson, K. M. Text, Cases and Materials on Sex-Based Discrimination. West Publishing Company, St. Paul, 1974. За понятието “полово самосъзнание”, което лежи в основата на сексуалната ориентация, и за неговите компоненти вж. Хайнце, Ер. Сексуалната ориентация като човешко право в контекста на международното законодателство за правата на човека. Инфонет – 2000 и ИК Труд, С., 2002.).
Законът неизчерпателно посочва различни форми на външна проява (материализиране) на желанието и мотивите да се дискриминира определено лице чрез тормоз. Това може да бъде физически, т.е. чрез деяние като система от телодвижения (действие) или липсата на такива, когато са необходими (бездействие); словесно чрез използване на човешката реч – писмена или говорима; както и по всякакъв друг мислим начин. Такива други начини са мимиките и жестовете, въпреки че и те попадат под физическите начини за изразяване на отношение, мнение или оценка спрямо друго лице.
Нормата на чл. 17 ЗЗДиск има предвид хипотезата на извършен тормоз, включително сексуален, от работник в предприятието спрямо друг работник. Извършителят на дискриминационния акт е нарушил основното си задължение по трудовото правоотношение да не извършва акт на дискриминация спрямо друг работник. Дискриминираният работник трябва да е направил оплакване пред работодателя за извършения спрямо него тормоз, включително сексуален. Под действието “оплакване” се разбира довеждане до знанието на работодателя на факта на извършване на тормоз, с разгледаното вече съдържание. В този момент работодателят узнава, че в неговото предприятие е извършен дискриминационен акт от негов работник спрямо друг негов работник под формата на тормоз или сексуален тормоз. Работодателят трябва да узнае и да установи в съществените му признаци факта на дискриминационния акт като правонарушение от обективна и субективна страна. В това отношение нямат правно значение неопределени сигнали или сведения на трети лица за акта на тормоз. Сигналът (“оплакването”) трябва да бъде направен от самото засегнато от тормоза лице. Законът не предписва определена форма на оплакването. Следователно трябва да се приеме, че то може да бъде в писмена или устна форма. Оплакването като изявление на едно лице обаче трябва ясно и недвусмислено да съдържа данни и констатации, че спрямо лицето, което го прави е извършен тормоз (сексуален тормоз). Работникът следва да посочи обективни факти и обстоятелства, от личната оценка на които, както посочва законът, той “се смята за подложен на тормоз, включително сексуален тормоз”.
Законът посочва като адресат на оплакването работодателя като страна по индивидуалното трудово правоотношение. Именно до него, а не например до прекия ръководител, трябва да достигне изявлението на засегнатия работник. Това е така, защото именно на работодателя законът възлага определени задължения, които той следва да изпълни като реакция на подадено до него оплакване за извършен акт на дискриминация в неговото предприятие. Законодателят включва получаването на оплакване от дискриминиран работник като елемент от фактическия състав, от който възникват установените в чл. 17 ЗЗДиск юридически задължения за работодателя.
Трите юридически задължения на работодателя са взаимно свързани помежду си и логически тяхното изпълнение следва едно след друго във времето. Тези работодателски задължения са: незабавно извършване на проверка на обстоятелствата по подаденото оплакване; предприемане на мерки за прекратяване на тормоза; започване на процедура за реализация на дисциплинарна отговорност спрямо виновния работник или служител. Проверката трябва да бъде извършена незабавно, което означава веднага след получаване на оплакването. Тя се изразява в извършване на фактически действия от работодателя като например разговор с лицето, твърдящо, че е жертва на тормоз; среща и събеседване с евентуални свидетели на дискриминационния акт, особено когото той е извършен публично, пред много хора; събиране на писмени и веществени доказателства (предмети, документи), ако има данни за наличието на такива и други подобни действия. Целта на тази проверка е работодателят да установи по категоричен начин, че действително в неговото предприятие е извършен акт на дискриминация под формата на тормоз, както и установяване на извършителя на дискриминационния акт, причините, довели до неговото извършване и всички релевантни обстоятелства, свързани с него.
Установявайки посочените факти и обстоятелства, работодателят е длъжен да предприеме мерки за прекратяване на тормоза. От редакцията на разпоредбата като че ли става въпрос за тормоз като едно продължаващо във времето поведение на дискриминиращото лице, включително и към момента на узнаване за него от работодателя. На практика тормозът, включително и сексуалния, може да бъде не само поведение с перманентен характер за определен период от време, но и еднократен във времево отношение поведенчески акт. Идеята на закона е предприемане на мерки за прекратяване на тормоза в смисъл на бъдещо недопускане на нови еднократни или постоянни прояви на тормоз от един работник спрямо друг работник в предприятието. Работодателят е длъжен да предприеме ефективни мерки с превантивен характер срещу нови актове на тормоз. Той следва, ако е необходимо, да изолира засегнатия от контакт с дискриминиращото го лице; да проведе разговор с другите работници или дори с целия трудов колектив, ако тормозът е станал публично достояние; да съдейства за оказване на психологическа помощ на дискриминирания работник, ако той има нужда от такава.
Последното юридическо задължение на работодателя по чл. 17 ЗЗДиск е за налагане на дисциплинарна отговорност на работника или служителя, извършил дискриминационния акт. В тази си част законовата разпоредба се нуждае от по-подробен теоретичен анализ. На първо място следва да се отбележи, че изказът на законодателя не е от най-прецизните. Приета словоупотреба в материята на юридическата отговорност е да се говори за налагане на санкции (наказания) за извършени правонарушения, за реализация на юридическа отговорност, за възникване на отговорност, а не за “налагане на отговорност”. На второ място, от така редактираната правна норма може да се остане с убеждение, че работодателят има императивно задължение за налагане на дисциплинарно наказание, особено ако под използвания израз “предприемане на мерки за налагане на дисциплинарна отговорност” се разбира “налагане на дисциплинарно наказание”. Както е посочвано в правната литература, когато събраните в дисциплинарното производство доказателства потвърждават извършването на дисциплинарно нарушение, работодателят може (има право) да наложи или да не наложи дисциплинарно наказание. Налагането на дисциплинарно наказание е субективно право на работодателя, което той може да упражни или да не упражни, ако в конкретния случай прецени, че самото установяване на нарушението и неговото авторство е изиграло своето поправящо въздействие. След измененията на КТ от ноември 1992 г. трудовият закон изостави нормативното разрешение, съгласно което работодателят при определени дисциплинарни нарушения беше длъжен да наложи на работника дисциплинарно наказание “уволнение” (вж. чл. 190, ал. 2 КТ, ред. 1986 г.) (Така Мръчков, В. Трудово право, с. 484; Василев, Ат. Трудово право, с. 295-296.). Като че ли с въвеждането на тази част от нормата на чл. 17 ЗЗДиск законодателят се връща към старото нормативно разрешение и създава за работодателя задължение да наложи дисциплинарно наказание на работника, извършил акт на дискриминация. Истинският смисъл на анализираната норма не е този. Законодателната идея е била законът да задължи работодателя да започне дисциплинарно производство по правилата на чл. 193-195 КТ. След като установи факта на извършено дисциплинарно нарушение, изслуша работника или приеме писмените му обяснения, както и след като събере и оцени всички доказателства по случая, работодателят по своя преценка ще реши дали да издаде писмена заповед, с която да наложи дисциплинарно наказание и кое от трите възможни по чл. 188 КТ да бъде то.
По повод на направения тълкувателен извод, като предложение de lege ferenda анализираната част от разпоредбата на чл. 17 ЗЗДиск трябва да бъде изменена, като задължението на работодателя се преформулира “да започне производство по реализация на дисциплинарна отговорност”. Така ще се постигне необходимата съгласуваност между тази разпоредба и принципите на института на дисциплинарната отговорност по КТ (Може да бъде предложена и по-радикална промяна на законовата норма, в смисъл въпросната част да бъде заличена от текста на разпоредбата. Тя практически не е необходима, ако се приемат направените предложения за изрична уредба в КТ на трудово задължение на всеки работник и служител да не извършва акт на дискриминация спрямо друг работник или служител, както и включването на състав на тежко дисциплинарно нарушение в този смисъл в чл. 190, ал. 1 КТ.).
5. В предходните редове стана дума за реализация на дисциплинарна отговорност като вид юридическа отговорност. Необходимо е да се обърне внимание и на един друг важен въпрос. Извършеният тормоз, включително сексуален, от един работник спрямо друг работник от същото предприятие, както и всякакъв друг по форма акт на трудова дискриминация, освен че е дисциплинарно нарушение, е и административно нарушение (чл. 78, ал. 1 ЗЗДиск), а в хипотезите на чл. 162, ал. 1 (проповядване или подбуждане към расова или национална вражда или омраза, или към расова дискриминация), чл. 165, ал. 1 (пречене със сила или заплашване на гражданин свободно да изповядва своята вяра или да извършва религиозните си обреди и служби, с които се нарушават законите на страната, обществения ред и добрите нрави), чл. 165, ал. 2 (принуда да се участва в религиозни обреди и служби), чл. 172, ал. 1 (съзнателно принуждение на лице да напусне работа поради наличие на дискриминационен признак) от НК, е и престъпление (Анализ на тези престъпления вж. у Стойнов, Ал. Наказателно право. Особена част. Престъпления против правата на човека. Сиела, С., 1997, с. 178-182, 208-209; Гиргинов, А. Наказателно право на Република България. Особена част. Софи-Р, С., 2002, с. 143-147, 159-161.).
По този начин противоправното деяние консумира едновременно фактическите състави на дисциплинарно нарушение и административно нарушение или престъпление. За това свое противоправно поведение виновното лице ще понесе кумулативно дисциплинарна и административнонаказателна или наказателна отговорност (вж. и чл. 186, изр. ІІ КТ). За причинените от дискриминационния акт вреди, на общо основание ще се носи и гражданска (имуществена) отговорност. При откриване на акт на дискриминация от работник спрямо друг работник работодателят има право освен да упражни дисциплинарната си работодателска власт, като наложи дисциплинарно наказание, но и да подаде писмен сигнал (да сезира) до КЗД (чл. 50, т. 3 ЗЗДиск), която може да образува административнонаказателно производство и ако установи извършване на административно нарушение, с наказателно постановление да наложи административно наказание глоба на виновния работник (вж. и чл. 84 ЗЗДиск) (Такова право има и синдикалната организация (чл. 50, т. 3 и чл. 76, ал. 1 ЗЗДиск), като то може да се разглежда като частна хипотеза на сигналната функция и свързаните с нея права на синдикалните организации по чл. 406, ал. 1 КТ.).

Прехвърляне на собственост върху чужд и съсобствен поземлен имот. Последици. - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница