[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница10/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   19

И накрая, призовавам Духа, за да изпълни нашия кръг и да ни помогне да изградим връзка помежду си, за да можем, като братя и сестри, заедно да постигнем благоденствие.

Невероятно, но в момента, в който поетът запали свещта от големия огън и я постави на масата, почувствах собствената си душа да се издига, сякаш ми поникнаха криле.

Тогава Неферет започна да обикаля кръга, да говори с нас, гледайки ни в очите.

— Сега е времето на Пълната луна. Всяко нещо расте и вехне, дори децата на Никс, вампирите. Но в тази нощ силите на живота, магията и сътворението са най-силни, както е луната на нашата богиня. Това е времето да създаваме, да творим.

Сърцето ми биеше лудо, докато слушах Неферет да говори, и изведнъж осъзнах, че тя изнасяше нещо като проповед. Обстановката и думите й ми въздействаха толкова силно, както никоя проповед в църква досега. Огледах се. Стаята беше задимена от тамян, а блещукащите свещи придаваха магическа атмосфера. Неферет беше всичко, което една Висша жрица би трябвало да бъде. Красотата й имаше свой собствен блясък, а гласът й притежаваше сила, която приковаваше вниманието на всички.

— Това е време, в което границата между земния свят и магическите владения на Никс става особено тънка. В тази нощ, ако някой прекрачи между световете, ще може да опознае красотата и очарованието на нашата богиня.

Тези думи ме накараха да потръпна и белегът на челото ми изведнъж започна да гори. Тогава поетът заговори е дълбокия си и силен глас:

— Това е време, в което трябва да придадем живот на неземното, да изпредем нишките на пространството и времето, за да постигнем Сътворение. Защото животът е кръговрат, а също и мистерия. Нашата богиня разбира това, разбира го и нейният съпруг Еребус.

Тези думи отнеха голяма част от тъгата ми заради смъртта на Елизабет. Вече не се чувствах толкова уплашена, толкова ужасена. Всичко започна да ми изглежда като една нормална част от кръговрата на живота, от който всички ние сме част.

— Светлина… мрак… ден… нощ… смърт… живот, всички те са тясно свързани с духа и докосването на Никс. Ако запазим баланса и се уповаваме на богинята, ще се научим да тъчем заклинания от лунната светлина и да създаваме от тях чиста магическа субстанция, за да запазим всички дни от живота си.

— Затворете очи, Деца на Никс — започна Неферет — и изпратете своята тайна молба към богинята. Тази нощ, когато границата между световете е тънка, когато магията е на една крачка от земния свят, може би Никс ще обърне внимание на вашите копнежи и ще ви поръси с ефирната мъгла на сбъднатите желания.

Магия! Те наистина се молеха за магия. Дали е възможно да проработи? Дали в света наистина има магия? Спомних си как душата ми беше способна да види думите на богинята и как тя ми говореше с видимия си глас, после целуна челото ми и промени живота ми завинаги. А преди няколко мига усетих силата на четирите елемента в думите на Неферет. Не съм си го измислила. Не бих могла да си го измисля.

Затворих очи и се оставих на магията, която ме заобикаля, а след това изпратих своето тайно желание в нощта:

_Да намеря най-после своето място, да имам дом, към който да принадлежа и който никой да не може да ми отнеме._

Усещах необичайна лекота и щастие, когато Неферет ни прикани да отворим очи и с глас, който беше едновременно нежен и силен — комбинация от жена и воин — тя продължи ритуала.

Сега е време за пътешествие, невидимо на лунна светлина. За слушане на музика, неизпълнена от човешки или вампирски ръце. Време за единение с ветровете, които ни галят — Неферет наклони глава на изток — и със светкавиците, които съдържат искрата на първия живот. — Тя обърна главата си на запад. — Сега е време да се наслаждаваме на вечното море и на топлите дъждове, които ни успокояван както девствената земя, която ни заобикаля и пази. — Тя се обърна и към останалите елементи.

И всеки път, когато казваше името на някой от тях, сякаш ток преминаваше през тялото ми като приятна тръпка.

Четирите жени, които символизираха елементите, се приближиха до масата. Заедно с Неферет и Лорън, всеки от тях вдигна по един бокал.

— Приветстваме те, богиньо на нощта и пълнолунието извика Неферет. — Приветстваме Нощта, от която произтича нашата благословия. В тази нощ ние се прекланяме пред теб с благодарност.

С бокалите в ръка четирите жени се върнаха по местата си.

— В името на Никс! — каза Неферет.

— И на Еребус — добави поетът.

— Молим се да получим познанието, което ще ни научи да говорим езика на дивите зверове, да летим волно като птиците, да придобием силата и грацията на котките и да намерим екстаз и радост в живота, който ще ни разкрие нови висини на съществуването. Да бъдем благословени!

Не можех да събера усмивката си. Никога не съм чувала нещо подобно в църква и с абсолютна сигурност никога не съм се чувствала толкова заредена с енергия.

Неферет отпи от бокала, след което го предложи на Лорън, който също отпи и ни приветства с „Да бъдем благословени!“.

След тях четирите жени минаха покрай всеки — и новак и възрастен вампир, като му даваха да отпие от бокала. Когато дойде моят ред, бях много доволна да видя познатото лице на Пентесилея. Виното беше червено и очаквах да е горчиво като глътката, която отпих веднъж от скришните запаси с каберне на майка ми (и определено не ми хареса), но беше сладко и ароматно и от него ми стана дори още по-леко.

Когато всички отпиха, бокалите бяха върнати на масата.

— Тази вечер искам всеки от вас да прекара минута-две насаме на лунната светлина. Нека тази светлина ви презареди и ви напомни колко необикновени сте… или сте на път да станете. — Тя се усмихна на няколко от новаците, включително и на мен. — Насладете се на своята уникалност и сила. Ние сме различни от останалия свят заради дарбите, които притежаваме. Никога не забравяйте това, защото можете да бъдете сигурни, че светът няма да го забрави. Нека сега да затворим кръга и да прегърнем нощта.

Неферет благодари на всички елементи в обратен ред, като свещите им бяха загасени една по една и в тези мигове изпитвах тъга, сякаш се сбогувах с добри приятели. След това приключиха ритуала с думите:

— Обредът е завършен.

— Нека пътищата ни се съберат отново — отговориха като ехо всички присъстващи.

И това беше. Първият ми ритуал приключи.

Кръгът бързо се разпръсна. По-бързо, отколкото ми се искаше. Предпочитах да остана там и да си мисля за удивителните неща, които преживях, особено момента с призоваването на елементите, но беше невъзможно. Понесох се с тълпата. От една страна, се радвах, че всички бяха толкова заети да си бъбрят, защото не забелязваха колко мълчалива съм аз. Не мисля, че бих могла да им обясня какво се случи с мен току-що. По дяволите! Не можех да го обясня дори на себе си.

— Ей, мислите ли, че и днес ще има китайско за вечеря? Още си спомням прекрасното ядене от миналия ритуал на Пълнолунието. Беше м-м-много вкусно — заоблизва се Шоуни. — Да не споменавам, че ми се падна късметче, гласящо „Ще станеш известна“, което е готино.

— Толкова съм гладна, че не ме интересува изобщо с какво ще ни нахранят, стига само да го направят — каза Ерин.

— И аз — добави Стиви Рей.

— Понеже сме в такова перфектно съгласие — изрече Деймиън и хвана мен и Стиви Рей за ръце — нека да хапнем.

И изведнъж си спомних нещо.

— О, момичета… — Това прекрасно чувство, с което ритуалът ме беше изпълнил, изчезна. — Не мога да дойда. Трябва да…

— Ей, много сме тъпи! — Стиви Рей се плесна звучно по челото. — Съвсем забравихме.

— Уф, мамка му! — изсумтя Шоуни.

— Вярно, време е за Адските кучки — каза Ерин.

— Искаш ли да ти запазя нещо за ядене? — услужливо ми предложи Деймиън.

— Не, Афродита каза, че те щели да ме нахранят.

— Сигурно със сурово месо — предположи Шоуни.

— Да, от някое нещастно хлапе, което Афродита е уловила в гадната си паяжина — допълни Ерин.

— Имаш предвид онази паяжина между краката й — поясни Шоуни.

— Стига сте стресирали Зоуи — намеси се Стиви Рей и започна да ме побутва към вратата. — Ще й покажа къде е залата и като се върна, ще се видим на нашата маса.

Като излязохме навън, се обърнах към нея:

— Сега ми кажи, че се шегуваха за суровото месо, моля те!

Тя измънка нещо.

— Чудесно — въздъхнах. — А аз даже не харесвам пържолите алангле. Какво да направя, ако те наистина решат да ме хранят със сурово месо?

Отказах да мисля за какво точно сурово месо може да става въпрос.

— Мисля, че имам хапче против гадене някъде в чантата си. Искаш ли да ти дам? — попита ме тя.

— Да — отвърнах аз, защото още отсега ми се гадеше.

Шестнадесета глава

— Ето тук е — каза Стиви Рей и спря пред стълбището, което водеше към цилиндрична постройка, разположена върху леко възвишение, което се издигаше над източната страна на стената, ограждаща училището. Високи дъбове я обвиваха в мрак, така че едва-едва различавах блещукането на свещите, разположени на входа.

— Ами добре. Благодаря ти за хапчетата. — Опитвах се да бъда смела. — И ми запазете място на вечерята. Това тук едва ли ще продължи кой знае колко. Сигурно ще успея да дойда, преди да сте приключили е вечерята.

— Не бързай, наистина. Може да срещнеш някого, когото харесваш и с когото искаш да бъдеш. Не се притеснявай, ако стане така. Ще кажа на Деймиън и близначките, че просто разузнаваш.

— Нямам намерение да ставам една от тях, Стиви Рей!

— Вярвам ти — каза ми тя, но очите й изглеждаха изпълнени с подозрение.

— Значи ще се видим скоро.

— Да, до скоро — отвърна ми тя и тръгна по пътеката обратно към сградата на училището.

Не исках да гледам как се отдалечава. Изглеждаше като отчаяно и пребито кученце. Вместо това се качих по стълбите и си казах, че не трябва да се впрягам. Едва ли ще е по-лошо от онзи път, когато лигавата ми сестра ме замъкна на лагер с останалите клакьорки от нейната група. Най-малкото, няма да продължи цяла седмица. Най-вероятно ще направят и те някакъв кръг (което беше доста приятно), после ще кажат няколко заклинания, както направи Неферет, и накрая ще прекъснат за вечеря. Тогава ще настъпи моментът, в който ще се усмихна мило и ще се изнижа. Лесна работа.

Светлините от двете страни на дебелата дървена врата бяха от газени лампи, а не свещи, както беше в храма на Никс. Посегнах към масивното метално чукало, но в този момент със звук, който наподобяваше въздишка, вратата се отвори само от докосването ми.

— Добра среща, Зоуи.

Олеле! Беше Ерик. Облечен изцяло в черно, с чупливата си коса и безумно сините си очи ми напомняше на Кларк Кент. Хм, добре де, без идиотските очила и тъпо пригладената коса… Предполагам, че по-скоро напомняше на Супермен. Но без наметалото и буквата „S“.

Умът ми напълно изключи, щом той потопи пръста си в маслото и изписа пентаграмата на челото ми.

— Бъди благословена — каза той.

— Бъди благословен — отвърнах аз и бях хиляди пъти благодарна, че гласът ми не прозвуча фалцетно.

Той ухаеше прекрасно, макар да не можех да определя точно на какво. Не беше от обикновените парфюми, които момчетата използват. Миришеше на… миришеше на… на гора през нощта, непосредствено след като е валяло дъжд… на нещо, което идва от земята, нещо чисто…

— Можеш да влезеш — каза ми той.

— О, да. Благодаря ти — отвърнах и прекрачих прага, като веднага се спрях до него. Вътре имаше огромна стая, чиито обли стени бяха покрити е черно кадифе, което покриваше дори прозорците и скриваше сребърната лунна светлина. Иззад завесите се виждаха сенки със странна форма, което тъкмо беше започнало да ме плаши, когато се сетих, че това е обикновена всекидневна и най-вероятно са скрили зад завесите телевизорите и конзолните игри. Но така всичко определено изглеждаше… зловещо.

Изведнъж вниманието ми бе привлечено от самия кръг. Разположен беше в средата на стаята и описан от единични свещи, поставени във високи червени свещници. Сигурно бяха повече от сто и осветяваха учениците, застанали в кръг зад тях. Направи ми впечатление, че всички са облечени в черно, без каквито и да било бродерии, но пък всеки от тях носеше на врата си сребърна огърлица, на която висеше някакъв странен символ. Изглеждаше като два полумесеца, застанали с гръб срещу пълната луна.

— Ето те и теб, Зоуи! — Гласът на Афродита се промъкна в стаята преди тялото й. Беше с дълга черна рокля, обсипана с камъни оникс, която изглеждаше като копие на тоалета, който Неферет носеше на училищния ритуал. Тя имаше същата огърлица като останалите, но нейната беше по-голяма и очертана с червени камъни, които като че ли бяха от алмандин. Русата й коса беше пусната и я обвиваше като воал. Изглеждаше някак пресилено красива.

— Ерик, благодаря ти, че посрещна Зоуи. Мога да поема нещата оттук нататък. — Звучеше съвсем нормално, даже сложи за миг ръката си в ръката на Ерик, което за неинформирания наблюдател би изглеждало като обикновен приятелски жест, но лицето й показваше друго. Беше безизразно и студено, но търсещо неговия поглед.

Той почти не я погледна и бързо отдръпна ръката си. Усмихна ми се и без да се обърне повече към Афродита, влезе.

Чудесно. Изобщо нямах нужда точно сега да се насадя в центъра на скъсването им. Но нямаше начин да се въздържа и да не проследя Ерик с очи.

Каква глупачка съм!

Афродита се закашля и аз се постарах, доколкото можах, да не изглеждам като хваната на местопрестъплението, но нейната мазна и гадна усмивка ми показа, че без никакво съмнение е забелязала интереса ми към Ерик (и неговия към мен). И отново се зачудих дали се е досетила, че аз ги видях в онзи коридор. Не че можех да я попитам.

— Трябва да побързаш, донесла съм нещо, с което да се преоблечеш — подбра ме тя към женската тоалетна. Хвърли ми отвратен поглед през рамо. — Не може да се появиш на наш ритуал, облечена по този начин. — Връчи ми роклята и започна да ми помага да я облека.

Чувствах се доста тъпо. Сякаш съм отишла на купон, маскирана като патица, защото никой не ми е казал, че купонът не е маскен бал и останалите са по дънки.

Преоблякох се набързо и с облекчение установих, че роклята, която Афродита ми даде, ми е по мярка. Изглеждаше обикновена, но красива. Беше направена от онази нежна, прилепваща материя, която не се мачка. Имаше дълги ръкави и голямо обло деколте, което откриваше раменете ми (добре, че бях с черен сутиен). По ръба на деколтето и на ръкавите имаше червени мъниста. Роклята наистина беше много красива. Обух си обувките, доволна, че такива страхотни обувки биха паснали на всякакъв тоалет.

— Е, поне ми става — казах на Афродита.

Но забелязах, че тя не гледаше роклята. Гледаше втренчено белега ми, което адски ме подразни. Добре, полумесецът ми е запълнен, голяма работа! Но не казах нищо, понеже това все пак беше нейното „парти“, на което аз бях просто гост. С две думи: бях малцинство, така че най-добре бе да не се караме.

— Понеже ще водя ритуала, няма да имам възможност да те държа за ръка през цялото време.

Току-що бях решила да си държа устата затворена, но тя играеше по нервите ми.

— Виж, Афродита. Изобщо нямам нужда някой да ми държи ръката.

Тя присви очи и аз се приготвих да видя поредната психопатска сцена от нейна страна. Вместо това тя ми отправи изключително неприятна усмивка, която й придаде вид на озъбено куче. Не защото я смятам за кучка, просто аналогията беше много точна.

Естествено, че нямаш нужда някой да ти държи ръката. Ти просто ще преминеш безгрижно през този ритуал, както го правиш и с всичко останало. Нали все пак ти си новата любимка на Неферет.

Върхът. Не стига цялата работа с Ерик и странния ми белег, а сега излиза, че ревнува и заради това, че менторът ми е Неферет.

— Афродита, не мисля, че съм новата любимка на Неферет, аз съм просто новата. — Положих всички усилия да говоря разумно и дори се усмихнах.

— Както и да е. Готова ли си?

Отказах се да се разправям с нея и кимнах, като се надявах този ритуал да приключи по-скоро.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Излязохме от тоалетната и тя ме поведе към кръга. По пътя срещнахме две момичета, които аз разпознах като „подлизурките“ — бяха я придружавали вчера по време на вечерята. Само че този път вместо изражения в стил „току-що изядох лимон“, на лицата си имаха по една приветлива усмивка.

Не, не че се заблудих, че са невероятно приятелски настроени към мен. Но и аз се усмихнах. Когато си на вражеска територия е най-добре да се смесиш с тълпата или да си незабележим, дори и леко глуповат.

— Здравей, аз съм Енио — каза ми по-високата от двете. Тя, разбира се, беше руса, но дългата й къдрава коса беше по-скоро като пшеница, отколкото златиста на цвят, макар че на светлината от свещите беше малко трудно да се определи.

— Здравей — отвърнах аз.

— Аз съм Дейно — каза другото момиче.

Кожата й имаше цвят на кафе с повечко сметана. Притежаваше невероятно гъста и къдрава коса, която е адски трудно да поддържаш в такъв вид.

И двете бяха стряскащо перфектни.

— Здравей — казах и на нея.

Започваше да ме хваща клаустрофобията, затова направих крачка напред и застанах между тях.

— Надявам се и трите да се насладите на ритуала — каза ни Афродита.

— О, задължително! — отвърнаха в един глас Енио и Дейно Те си размениха погледи, от които кожата ми настръхна.

Насочих вниманието си встрани от тях, преди трезвата ми преценка да е надвила гордостта ми и да съм избягала от залата.

От мястото, където стоях, имаше добра видимост към кръга. Всичко много приличаше на ритуала в храма на Никс, но тук зад масата беше поставен стол, на който седеше някой. Или по-скоро се беше свлякъл, а черната качулка на наметалото му покриваше изцяло главата му.

Хм…


Както и да е. Масата беше покрита със същото черно кадифе, както и прозорците. На нея имаше статуя на богинята, купа с плодове и хляб, няколко бокала и кана. И нож. Вгледах се отново, за да съм сигурна, че не греша. Да, определено беше нож — дръжката му беше направена от кост и имаше дълго, зловещо закривено острие. Изглеждаше прекалено остър, за да може с него безопасно да се нарежат плодове или хляб. Едно момиче, което като че ли съм виждала в общежитието, нареждаше на масата дебели свещи и тамян и напълно игнорираше седящото на стола момче. Хм, да не би да е заспал?

Изведнъж помещението започна да се изпълва с пушек, който, кълна се, беше зеленикав на цвят и се виеше призрачно из стаята. Очаквах да има сладникава миризма като тамяна в храма на Никс, но когато димът достигна до мен и го вдишах, останах изненадана от горчивия му аромат. Беше ми някак познато и аз свих вежди в опит да се сетя на какво… ох, мамка му, на какво приличаше? Беше почти като лавров лист, смесен е карамфил. Но имаше и още нещо. (Да не забравя да благодаря на баба Редбърд, че ме научи да разпознавам миризмите на подправките.) Заинтригувана, подуших отново и главата ми леко се замая. Странно. Добре, беше нещо особено. Миризмата започна да се променя — изпълни стаята като скъп парфюм, променящ се с всеки, който го употребява. Вдишах отново. Да, карамфил и лавър, но имаше и още нещо, което правеше миризмата тръпчива, някак… мрачна, мистична и привлекателна в своята… гадост.

Гадост? И тогава се сетих.

Мамка му! Миризмата, която изпълни стаята, бе на марихуана… трева, смесена е подправки. Устоявала съм на натиска и години наред отказвах дори най-учтивите покани да си дръпна от ръчно свития джойнт, който се върти по купоните и къде ли още не. (Даже не е хигиенично! И от какъв зор да пробвам дрога, която ще ме накара да се тъпча неконтролируемо с храна?) А сега стоя тук, потопена в миризмата на трева. Ех, Кайла никога няма да го повярва.

Изведнъж ме обзе параноя (явно друг страничен ефект на марихуаната) и започнах да се оглеждам, за да видя дали отнякъде няма да се появи учител, който да ни… да ни… не знам, да ни направи нещо неописуемо ужасно.

Но за щастие, за разлика от ритуала в храма на Никс, тук нямаше никакви учители, нито други възрастни вампири. Всички присъстващи бяха ученици, около двайсетина. Те си говореха тихо и се държаха така, сякаш незаконната марихуана не е кой знае какво. Опитах се да дишам бавно и се обърнах към момичето от дясната ми страна.

— Дейно е ммм… странно име. Означавали нещо конкретно?

— Дейно означава „ужасна“ — усмихна се мило тя.

— А Енио означава „войнствена“ — обади се със закачлив глас от другата ми страна високата блондинка.

— Аха — отвърнах аз, опитвайки се да бъда учтива.

— А момичето, което запали свещите, е Пемфредо — означава „оса“. Имената ни са взети от гръцката митология. Това са трите сестри на Горгона и Сцила. Според митовете те са били вещици, които са си споделяли едно око, но според нас това са тъпотии и мъжка пропаганда, написана от човешки мъже, които са искали да държат силните жени в подчинение.

— Наистина ли? — знаех какво друго да кажа. Наистина.

— Да. Човешките мъже са гадове — отговори Дейно.

— И до един трябва да умрат — допълни Енио.

След тези прекрасни размишления засвири музика, която беше прекалено силна, за да продължим разговора (за щастие).

Музиката беше неприятна. Имаше дълбок, пулсираш ритъм и беше колкото древна, толкова и модерна. Сякаш някой беше смесил една от тези противни песни за връткане на задник с племенен молитвен танц. И тогава, за да ме шокира още повече, Афродита започна да танцува в кръга. Е, предполагам, че е изглеждала готина. Имам предвид, че тялото й е хубаво и танцуваше като Катрин-Зита Джоунс в „Чикаго“. Но въпреки това някак не ме грабна. И то не защото не съм обратна (въпреки че наистина не съм). Не ме грабна, защото изглеждаше като недодялана имитация на Неферет и нейния прекрасен танц на „Пленителна като нощта“. Ако тази музика тук беше поема, повече би й паснало да се казва „Задника си ще разтърся“.

Докато Афродита се кълчеше, естествено всички гледаха нея, така че аз хвърлих едно око наоколо, като се преструвах, че не търся точно Ерик, и… по дяволите, открих го на отсрещната страна на кръга. Той беше единственият човек в залата, който не гледаше Афродита. Гледаше мен. Преди да реша дали трябва да отместя поглед, да му се усмихна или да му помахам (Деймиън каза да му се усмихна, а той е самопровъзгласил се експерт по момчетата), музиката спря и аз машинално погледнах към Афродита. Тя стоеше в средата на кръга, точно пред масата. В едната ръка държеше голяма виолетова свещ и нож в другата. Свещта бе запалена и тя я понесе пред себе си, вървейки към едната страна на кръга, където, както сега забелязах, имаше жълта свещ сред множество червени. Нямаше нужда Войнствената или Ужасната да ми дават указания да се обърна на изток. Когато вятърът започна да роши косата ми, видях как Афродита запали жълтата свещ и вдигна ножа, изписвайки с него пентаграма във въздуха.

О, ветрове на бурята! В името на Никс ви призовавам

да разпръснете моята благословия

сред магията, която ще бъде извършена тук!

Трябва да призная, че беше добра. Естествено не така силна, както Неферет, но си личеше, че е тренирала силата на гласа си и коприненият звук на думите й се носеше във въздуха.

Обърнахме се на юг, тя взе голямата червена свещ, поставена сред другите червени, и аз вече предусетих силата на огъня.

О, небесен огън! В името на Никс те призовавам

да ни подкрепиш в заклинанието, което създаваме тук!

Завъртяхме се отново, изведнъж неочаквано лицето ми се наля с кръв и се почувствах силно привлечена от синята свещ, която стоеше при червените. Въпреки че това ме ужасяваше, трябваше да положа усилия да не изляза от кръга и да се присъединя към нея в призоваването на водата.

О, потоци от дъжд, в името на Никс ви призовавам!

Присъединете се към нас със смъртоносна сила

в изпълнението на този мощен ритуал.

Какво, по дяволите, ставаше с мен? Потях се и вместо да почувствам лека топлина, както по време на предишния ритуал, белегът на лицето ми стана горещ, огнено горещ, а в ушите си започнах да чувам грохота на морето. Безмълвно се обърнах надясно.

О, Земя! Дълбока и влажна. В името на Никс те призовавам!



Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница