[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница13/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   19

Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Разговорът започна да става много зловещ, затова реших да сменя малко темата:

— Е, може и да съм се объркала. Може да е било друго момиче, което просто прилича на нея и има странни очи. Беше тъмно, а и точно тогава Хийт и Кайла се появиха.

— А какво са правили там?

— Хийт каза, че са дошли да ме измъкнат от тук. — Завъртях очи от досада. — Можеш ли да си представиш?

— Те идиоти ли са?

— Явно. О, и забелязах, че Кайла сваля Хийт.

— Кучка!


— Няма майтап. Както и да е. Казах им да си тръгват и да не се връщат повече. Бях много потисната от цялата случка и тогава Ерик ме намери.

— Аууу! Беше ли романтично?

— Да, определено. И ме нарича Зи!

— О, прякорът е много добър знак.

— Точно това си помислих и аз.

— И тогава те изпрати до общежитието?

— Предложи ми да идем някъде да хапнем, но единственото отворено място беше залата е ритуала, а аз не исках да се връщам повече там…

О, мамка му! Това не трябваше да го казвам.

— Гадно ли беше с „Дъщерите на мрака“?

Погледнах Стиви Рей право в детските й очи и разбрах, че не мога да й разкажа за пиенето на кръв. Не и сега.

— Ами, нали видя Неферет? Изглеждаше едновременно красива, секси и вълнуваща. — Стиви Рей кимна. — Афродита правеше почти същите неща, но изглеждаше като абсолютна мръсница.

— Винаги съм знаела, че е противна кучка.

— На мен ли го казваш. Вчера, точно преди Неферет да ме доведе тук, видях как Афродита се опитваше да направи свирка на Ерик.

— Стига, бе! Ама че мръсница. Чакай, чакай. Казваш, че се е опитвала. Как така?

— Ами той й казваше да престане и я буташе назад. Каза й, че не я иска повече.

Стиви Рей се усмихна:

Надявам се, че това я е накарало да загуби и малкото мозък, с който разполага.

Спомних си колко разпалена и настоятелна беше тя, дори когато той категорично й отказваше.

— В интерес на истината, дори бих я съжалила, ако не беше толкова…

— Ако не беше такава кучка?

— Да, нещо такова имам предвид. Държи се, сякаш има пълното право да бъде гадна колкото си иска, а ние трябва да й се кланяме до земята.

Стиви Рей кимна.

— И приятелките й са същите.

— О, запознах се вече с Трите Гадини.

— Имаш предвид Войнствената, Ужасната и Осата ли?

— Точно тях. Какво ли са си мислели, като са си избирали тези ужасни имена? — казах аз, докато похапвах солети.

— Каквото си мислят и цялата й групичка. Че са нещо повече от останалите и че са недосегаеми, защото противната Афродита е следващата Висша жрица.

Прибързано изрекох първото, което ми дойде наум:

— Не мисля, че Никс би го допуснала.

— Какво имаш предвид? Те вече са връзкарки, освен това Афродита е лидер на „Дъщерите на мрака“ от момента, в който дарбата й стана известна.

— А каква е дарбата й?

— Има видения, които предсказват бъдещи трагедии.

— Смяташ ли, че понякога си ги измисля?

— О, не. Тя е изключително стриктна. Но аз си мисля — а Деймиън и близначките са съгласни с мен, че тя споделя само виденията, които е получила в присъствието на други хора, на хора извън нейната групичка.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че тя вижда в бъдещето ужасни неща, но вместо да ги разкаже на някого, за да ги предотврати, тя си трае?

— Да. Миналата седмица получи видение по време на обяда и групичката кучки около нея я обгради. Тръгнаха да я извеждат от залата, но Деймиън налетя право на тях, защото закъсняваше за обяд, и ги разбута, за да мине. Ако не беше той, никой нямаше да научи, че Афродита е имала видение. И хората в един самолет щяха да загинат.

Задавих се със солетата. Докато кашлях, успях да изфъфля:

— Самолет с хора?! Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Деймиън разбрал, че Афродита има видение, и извикал Неферет. Афродита нямало как да не й разкаже видението си, което представлявало самолет, който избухва веднага след излитането си. Видението й било толкова ясно, че тя успяла да опише летището и да види номера на самолета. След тази информация Неферет се свързала с летището в Денвър. Те повторили техническата проверка на самолета и открили повреда, която неминуемо щяла да доведе до избухване по време на излитане. Но аз познавам Афродита много добре и ми е ясно, че тя нямаше да каже и думичка, ако не я бяха хванали. Разбира се, тя изтърси пред всички грандиозната лъжа, че приятелките й всъщност я водели при Неферет. Пълни тъпотии.

Започнах да казвам, че не ми се вярва дори Афродита и нейните кучки да допуснат смъртта на стотици хора, но после си спомних какви отвратителни неща наприказваха тази вечер. „Човешките мъже са гадове. И до един трябва да умрат.“ Стана ми ясно, че това не са били просто думи.

— А защо Афродита не е излъгала Неферет? Например да й каже друго летище или друг номер на самолета?

— Не е възможно да излъжеш вампир, особено ако ти задава директен въпрос. И нека не забравяме, че Афродита иска да стане Висша жрица повече от всичко. Ако Неферет разбере каква е всъщност, шансовете й драстично ще намалеят.

— Афродита просто няма как да стане Висша жрица. Прекалено е себична и изпълнена е омраза. Както и приятелките й.

— Така е, но Неферет не е на съвсем същото мнение. Освен това беше неин ментор.

Примигах шокирано.

— Сигурно се шегуваш! И не е забелязала какво лайно е тя? — Това просто не можеше да е вярно. Неферет е малко по-умна.

Стиви Рей вдигна рамене.

— Покрай Неферет тя се държи по друг начин.

— Но все пак…

— И има много силна дарба, което недвусмислено означава, че Никс има специални планове за нея.

— Или по-скоро, че е демон от ада и черпи силите си от Тъмната страна. Ехо, никой ли не е гледал „Междузвездни войни“? Трудно беше да повярваш, че Анакин Скайуокър ще се поддаде на Тъмната страна, а виж какво стана после.

— Зоуи, това са пълни измислици.

— Все пак мисля, че има някаква логика.

— Тогава опитай да говориш с Неферет.

Замислих се за това, докато дъвчех сандвича си. Може би наистина ще го направя. Неферет изглежда твърде умна, за да се хване на игричките на Афродита. Тя сигурно се досеща за някои от нещата, които правят кучките. Може би просто трябва някой да й каже директно.

— А някой досега не се ли е опитвал да каже на Неферет за Афродита?

— Аз поне не съм чувала.

— А защо не?

На Стиви Рей й стана малко неудобно.

— Изглежда ми като някаква клюкарска история. Какво бихме могли да й кажем? Струва ни се, че Афродита може би крие виденията си и единственото доказателство, с което разполагаме, е фактът, че е гадна кучка. — Тя поклати глава. — Не, просто не виждам как Неферет взема на сериозно подобно нещо. Но дори да предположим, че ни повярва, какво би могла да направи? Няма как да изрита Афродита училището, където да си изкашля вътрешностите до смърт. Пак ще си остане тук в училище и пак ще е заобиколена от кучките си и всички онези момчета, които са готови да направят за нея каквото пожелае, само за да ги докосне с гадните си пръсти. Смятам, че просто не си струва.

Стиви Рей имаше право, но това просто не ми харесваше. Никак, ама никак не ми харесваше.

_Нещата могат да се променят, ако някои по-силен новак заеме мястото на Афродита като лидер на „Дъщерите на мрака“_

Подскочих гузно и се опитах да го прикрия, като отпих голяма глътка кола. Какви си ги мислех? Аз не бях жадна за власт. Не исках да ставам Висша жрица, нито да се изправям в схватка срещу Афродита и половината училище (при това по-красивата половина). Просто искам да намеря мястото си в този нов живот. Място, което да чувствам като свой дом. Място, на което ще принадлежа и ще бъда като всички останали.

Тогава си спомних колко осезаемо почувствах призоваването на елементите по време на двата ритуала и колко трудно ми беше да се заставя да остана в кръга, вместо да се присъединя към Афродита в призоваването.

— Стиви Рей, когато бяха призовани елементите, ти почувства ли нещо по-различно? — попитах внезапно.

— Какво имаш предвид?

— Ами например, когато призоваха огъня, усети ли да ти става горещо?

— Не. Искам да кажа, че наистина ми е много приятна тази част с призоваването и когато Неферет изрича молитвата, усещам силен прилив на енергия да преминава през целия кръг, но това е всичко.

— Значи никога не си усещала вятър, когато призовават въздуха, или миризма на дъжд за водата? Или пък трева под краката си за земята?

— Няма начин. Само Висша жрица със специална дарба за елементите би могла. — Тя млъкна рязко. — Да не би да ми казваш, че ти си усетила всички тези неща?

— Може би — промълвих засрамено.

— Може би!? Зоуи, имаш ли представа какво може да означава това?

Поклатих глава.

— Тъкмо миналия път по социология учихме за най-могъщата Висша жрица в историята. Не е имало жрица с дарба за всичките четири елемента от векове насам.

— Пет.

— Пет! Почувствала си нещо и за духа, така ли?



— Да, така мисля.

— Зоуи! Това е поразително. Не мисля, че изобщо е имало Висша жрица, която да е имала такава дарба. — Тя посочи белега ми. — Заради него е. Той показва, че си различна и ти наистина си такава.

— Стиви Рей, нали това ще си остане между нас засега? Искам да кажа, не споменавай дори на Деймиън и близначките. Искам просто… просто да си подредя мислите малко. Струва ми се, че всичко се случва прекалено бързо.

— Но, Зоуи…

— А може и да греша — прекъснах я набързо. — Ами ако просто съм била превъзбудена или нервна, понеже никога преди това не съм била на ритуал? Представяш ли си колко неудобно ще се получи, ако разглася на всички: „Хей, аз съм единственият новак в историята, който има дарба за всичките пет елемента!“, а накрая се окаже, че е било нерви?

— Не знам. Все още смятам, че трябва да кажеш на някого.

— Да, тогава Афродита й нейната тълпа ще се пръснат кеф, ако се окаже, че си въобразявам разни неща.

Стиви Рей пребледня.

— Човече, адски си права. Би било наистина много гадно. Няма да казвам нищо, докато не си готова. Обещавам.

Реакцията й ми напомни да я питам нещо, което отдавна се канех:

— А какво толкова ти е направила Афродита?

Стиви Рей погледна надолу, стисна ръце и присви рамене, сякаш внезапно е почувствала силен студ.

— Покани ме на ритуал. Тук бях отскоро, може би от месец. Бях въодушевена, че групичката на важните клечки ме канят. — Тя поклати глава, без да ме поглежда. — Беше глупаво от моя страна, но все още не познавах никого особено добре и си помислих, че те могат да ми бъдат приятели. Така че отидох. Но те не искаха да бъда една от тях. Искаха да съм… кръвен донор за техния ритуал. Даже ме наричаха „хладилник“, все едно не ставам за нищо друго, освен да им съхранявам кръв. Разплакаха ме и когато не се съгласих, ми се присмяха и ме изритаха навън. Така срещнах Деймиън, Ерин и Шоуни. Те се разхождаха там и ме видяха да излизам тичешком от залата. Настигнаха ме и ми казаха да не се притеснявам за това. Оттогава са ми приятели. — Най-сетне погледна към мен. — Съжалявам. Щях да ти кажа за това по-рано, но знаех, че няма да се опитат да направят същото с теб. Ти си прекалено силна, а Афродита е твърде заинтригувана от белега ти. Освен това си достатъчно красива, за да бъдеш една от тях.

— Хей, ти също си красива! — Прилоша ми при мисълта за Стиви Рей, която можеше да е на мястото на Елиът… при мисълта да пия от кръвта й.

— Не, аз просто съм симпатична, но не съм като тях.

— Аз също не съм като тях! — извиках и стреснах Нала, която подремваше блажено.

— Знам, че не си. Нямах това предвид. Просто исках да кажа, че ми е ясно защо те поканиха. Те искат да се присъединиш към тях, а не да те използват по този начин.

— Напротив — те успяха да ме измамят, а се постараха и да ме изплашат. Но защо? Чакай! Сещам се какво са целели. Ерик каза, че когато за пръв път е опитал кръв, му се е сторило отвратително и е побягнал, повръщайки. Аз съм тук само от два дни. Искали са да направят нещо, с което да ме отвратят от своите ритуали и да ме накарат да се страхувам от тях.

Изобщо не са искали да ставам част от „Дъщерите на мрака“, но също така не биха казали на Неферет, че не ме искат. Вместо това са се постарали _аз_ да откажа да се присъединя към _тях_. Поради някаква сбъркана причина грубиянката Афродита иска да ме държи настрана от „Дъщерите на мрака“. Грубиянството винаги страшно ме е нервирало, така че ми стана ясно какво трябва да направя.

О, мамка му! Трябваше да се присъединя към „Дъщерите на мрака“.

— Зоуи, нали не ми се сърдиш? — попита Стиви Рей тихо.

— Разбира се, че не. Била си права. Афродита нямаше намерение да ме кара да давам кръв. — Напъхах в устата си последната хапка от сандвича и смених набързо темата: — Хей, наистина съм като пребита. Можеш ли да ми помогнеш да намерим котешка тоалетна за Нала, за да мога малко да подремна.

Стиви Рей стана с въодушевление и измъкна голяма чанта, от която извади котешка тоалетна, купички за храна и вода, котешка храна (с витамини и минерали за подхранване на козината) и пакет с пълнеж за тоалетната.

— Как разбра, че ще ми трябва?

— Не съм. Намерих го пред вратата, когато се прибирах от вечеря. — Тя бръкна отново в чантата и извади от там свитък, завързан е красива кожена панделка, по която проблясваха малки сребърни капси. — Ето, за теб е.

Отворих го и вътре имаше само един ред.

_Скайлар ми каза, че тя ще дойде._

Беше подписано с една-единствена буква: Н.

Двадесета глава

Трябваше да говоря с Неферет. Замислих се за това, когато на другата сутрин със Стиви Рей бързахме за закуска. Не исках да й казвам нищо за моите предполагаеми реакции по време на призоваването на елементите. Може и да съм се заблудила с всичко това. Какво би станало, ако кажа на Неферет, а тя ме подложи на някакъв тест за дарби (нищо чудно да има и такова нещо в това училище) и се види, че единствената ми дарба е развинтеното ми въображение? По никой начин не искам да се подлагам на това. Смятам да си трая, докато науча повече. Също така смятам да не й споменавам нищо за призрака на Елизабет. Все пак не искам Неферет да ме помисли за откачалка. Тя е готина, но също така е и възрастна и направо я чувам как ми казва: „Всичко това е плод на въображението ти, защото в живота ти настъпват много промени…“

Но определено трябва да поговоря с нея за тази история с Жаждата. (Ако толкова ми е харесало, защо ми прилошава само при мисълта за това?)

— Мислиш ли, че ще идва с теб в часовете? — попита Стиви Рей, като имаше предвид Нала.

— Може ли? — попитах аз и погледнах към Нала, която се търкаше в краката ми.

— Питаш дали е позволено ли? Котките могат да ходят където си поискат.

— Хм, ами в такъв случай ми се струва, че ще върви след мен по цял ден.

— Радвам се, че не е моя. От това, което видях, като се включи алармата, тази котка е страшен окупатор на възглавници.

Засмях се.

— Права си. Погледни колко е малка, а успя да ме измести от собствената ми възглавница. Хайде, да тръгваме, че ще закъснеем.

Изправих се рязко с купата си в ръка и за малко да се блъсна в Афродита. Както винаги, придружена от Ужасната и Войнствената. Осата не се виждаше наоколо. Гадната усмивка на Афродита ми напомни на пиранята, която видях миналата година, когато учителят по биология ни заведе в един аквариум.

— Хей, Зоуи! Толкова бързо си тръгна снощи, че не успях да ти кажа „чао“. Съжалявам, че не си изкара добре. Много жалко, но „Дъщерите на мрака“ не са за всеки. — Тя погледна към Стиви Рей и повдигна устни в лека иронична усмивка.

— Всъщност снощи изкарах страхотно и адски ми хареса роклята, която ми даде! — възкликнах възторжено. — Благодаря ти за поканата да се присъединя към „Дъщерите на мрака“. Приемам. Без колебание.

Гадната усмивка на Афродита помръкна.

— Наистина ли?

Ухилих се като пълен идиот.

— Наистина! Кога е следващата среща или ритуал, или каквото и да е? Или просто да питам Неферет? Тази сутрин ще се виждам с нея. Знам, че ще бъде много щастлива да научи колко добре ме посрещнахте снощи и че вече съм част от „Дъщерите на мрака“.

Афродита се поколеба само за миг. След това се усмихна и перфектно уцели моя небрежен тон.

— Да, предполагам, че Неферет ще бъде много доволна да го научи. Но аз съм лидер на „Дъщерите на мрака“ и знам графика ни наизуст. Няма смисъл да занимаваш Неферет с такива маловажни въпроси. Утре ще празнуваме Самхайн. Облечи своята рокля. — Тя така подчерта думата, че се усмихнах широко. Исках да я засегна и бях успяла. — Ще се срещнем в същата зала след вечеря, в четири и половина.

— Чудесно, ще бъда там.

— Добре, това е много приятна изненада — изтърси тя мазно. И последвана от Ужасната и Войнствената (които изглеждаха меко казано шокирани), напусна кухнята.

— Кучки! — промърморих под носа си. Обърнах се към Стиви Рей, която ме гледаше с паническо изражение, застинало на лицето й.

— Ще се присъединиш към тях?

— Не е каквото си мислиш. Хайде, ще ти разкажа по пътя.

Оставих съдовете в миялнята и поведох безмълвната Стиви Рей навън. Нала подтичваше след мен и съскаше срещу всяка котка, която се опитваше да ме доближи.

— Влизам като шпионин. Точно както ти предложи снощи.

— Не, това не ми харесва — възпротиви се тя.

— Никога ли не си чувала старата поговорка „Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо“?

— Да, но…

— Точно това и правя. Афродита си проправя път напред чрез гадости. Тя е себична и зла. Не може да е това, което Никс би искала за своя Висша жрица.

Стиви Рей облещи очи.

— Смяташ да я спреш ли?

— Е, поне мисля да опитам.

И докато го изричах, усетих сапфирения полумесец на челото ми да потръпва.

— Благодаря за котешките принадлежности, които си взела за Нала — казах аз.

Неферет вдигна поглед от това, което четеше, и се усмихна.

— Нала — страхотно име! Но трябва да благодариш на Скайлар, не на мен. Той ми каза, че тя идва. — Неферет се загледа в рижата топка козина, която нетърпеливо обикаляше около мен. — Много е привързана към теб. — Тя вдигна очи към мен и погледите ни се срещнаха. — Зоуи, кажи ми, досега чувала ли си я да ти говори с глас? И случвало ли ти се е да знаеш точно къде е, дори когато не е при теб?

Примигах смутено. Неферет сигурно си мисли, че имам дарба, свързана с котките.

— Не, аз… не съм я чувала да говори. Но доста често ми мяука. И няма как да знам къде е, ако не е с мен, защото винаги е с мен.

— Страхотна е. — Неферет протегна пръст към Нала. — Ела тук, мъниче.

Изведнъж Нала скочи върху бюрото на Неферет, разпилявайки листове навсякъде.

— О, Неферет, много съжалявам! — Посегнах да взема Нала, но тя не ми позволи. Започна да гали котето по главата, а то затвори очи и замърка.

— Котките винаги са добре дошли тук, а листовете лесно ще ги събера. И така — за какво искаше да говорим, Зоуибърд?

Нарече ме с прякора, който баба ми измисли, и от спомена за нея направо ме заболя сърцето. Липсваше ми толкова много, че не успях да сдържа сълзите си.

— Липсва ли ти предишният дом? — попита ме нежно тя.

— Не, определено не. Само баба. Но бях толкова заета, че явно го осъзнавам едва сега.

— Не ти е мъчно за родителите ти.

Не го каза като въпрос, но имах чувството, че трябва да й отговоря.

— Не. Може да се каже, че нямам баща, той ни изостави, когато бях малка. А преди три години майка ми се омъжи повторно и… ами…

— Можеш да ми кажеш. Давам ти думата си, че няма да разкажа на никого.

— Мразя го — изрекох с повече омраза, отколкото предполагах, че изнизвам. — Откакто се присъедини към нашето семейство — казах думата с ирония, — нищо не е както трябва. Майка ми напълно се промени. Сякаш не може да ми бъде и майка, и негова съпруга. Онази къща отдавна престана да е мой дом.

Моята майка почина, когато бях на десет. Баща ми не се ожени повторно. Вместо това започна да ме използва като съпруга. От тогава чак до момента, в който Никс ме беляза и спаси, той ме изнасилваше. — Неферет замълча и ми даде време да преглътна шока си от думите й. — Като казах, че разбирам какво е домът ти да се превърне в непоносимо място, наистина го мислех.

— Това е ужасно… — Просто не знаех какво повече да кажа.

— Тогава беше. Сега е просто лош спомен. Зоуи, хората от твоето минало и настояще ще стават все по-незначителни с времето и рядко ще си спомняш за тях. Ще го разбереш по-добре, когато настъпи Промяната.

Имаше хлад в гласа й, от който се почувствах странно.

— Не искам да преставам да се сещам за баба — чух се да казвам.

— Разбира се, че не искаш. — Тя отново стана приветлива. — Едва девет вечерта е. Защо не й се обадиш? Може би малко ще закъснееш за часа по актьорско майсторство, но аз ще предупредя професор Нолън да те извини.

— Благодаря. Много бих се зарадвала. Но не заради това исках да говорим. — Поех си дълбоко дъх. — Снощи пих кръв.

Неферет кимна.

— Да, „Дъщерите на мрака“ често смесват ритуалното си вино с кръв от третокурсник. Явно така им харесва. Това много ли те притеснява, Зоуи?

— Ами, аз първоначално не знаех. А после… да, притесни ме.

Неферет се намръщи.

— Не беше много етично от страна на Афродита да не ти каже. Трябвало е да имаш избор дали да пиеш. Ще поговоря с нея.

— Не! — извиках, а после се постарах да се успокоя и да звуча по-уравновесено. — Не, наистина няма нужда. Ще се оправя. Реших да се присъединя към „Дъщерите на мрака“ и не искам още от самото начало да изглежда, сякаш се мъча да създавам проблеми на Афродита.

— Вероятно си права. Афродита е доста темпераментна, но аз вярвам в теб и смятам, че можеш да се справиш и сама. Тук се стремим да насърчаваме учениците сами да решават конфликтите помежду си, когато е възможно. — Тя ме гледаше с тревожно изражение. — Нормално е, когато опитваш кръв за пръв път, да ти се стори доста неприятно. Щеше да си наясно с това, ако беше тук от по-отдавна.

— Напротив. Беше прекрасно на вкус. Ерик ми каза, че не било обичайна реакция.

Неферет сключи вежди.

— Да, определено не е. Почувства ли се замаяна или развеселена?

— И двете.

Неферет се загледа в белега ми.

— Ти си уникална. Зоуи Редбърд. Мисля, че ще е най-добре да те преместя в часа по социология на шести курс.

— Наистина бих предпочела да не го правите. И без това вече се чувствам достатъчно странна, задето всички се взират в челото ми и гледат дали няма да направя нещо кой знае колко странно. Ако ме преместите в час с ученици, които учат тук вече три години, наистина всички ще решат, че съм откачалка.

Неферет се поколеба за миг, без да спира да гали Нала.

— Разбирам какво имаш предвид, Зоуи. Не съм била тийнейджърка от сто години, но пък имам адекватни спомени и помня какво беше да минаваш през Промяната. — Тя въздъхна. — Добре, какво ще кажеш за следния компромис. Ще продължиш да учиш социология е трети курс, но ще ти давам да четеш текстовете, които учим с по-големите. Ще четеш по една глава на седмица и задължително ще ме питаш, ако имаш някакви въпроси.

— Съгласна съм.

— Зоуи, знаеш, че посредством Промяната ти се превръщаш в напълно ново същество. Вампирите не са хора, макар да изглеждаме като такива. Сега може да ти звучи ужасно, но Жаждата за кръв с толкова нормално нещо за новия ти живот, колкото досега е било… пиенето на кола.

— Ти всичко ли знаеш?

— Никс беше щедра към мен, когато ми даваше дарби. Освен способността да общувам с любимите ни котки и лечителството, имам много силна интуиция.

— Можеш да четеш мислите ми? — попитах нервно.

— Не точно. Просто усещам някои неща. Сега например виждам, че снощи се е случило още нещо, за което искаш да говориш с мен.

Поех си дълбоко въздух:

— Бях много разстроена, когато разбрах за кръвта, и побягнах от залата. Така намерих Нала. Беше се покачила на едно дърво, което се намираше много близо до стената. Мислех си, че се е заклещила там, така че се покатерих да я взема. Докато й говорех, двама мои бивши съученици ме намериха.



Сподели с приятели:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница