[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница15/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

— Добре, тогава ще ми трябва и по една свещ за всеки от петте елемента — реших аз.

— Фасулска работа — обади се Шоуни. — Храмът никога не се заключва и там има милиарди кръгли свещи.

— Но трябва ли да вземаме оттам? — усъмних се аз. Не ми се струваше добра идея да крадем от храма на Никс.

Няма проблем, стига да ги върнем обратно — увери ме Деймиън. — Има ли друго?

— Това е. Поне така мисля.

Мисля, глупости. Изобщо не бях сигурна. Нито знаех какво всъщност трябва да направя.

— Тогава къде и кога? — попита Деймиън.

— След вечеря. Да кажем, пет часа. И няма да отидем заедно. Последното нещо, което ни трябва сега, е Афродита или друга от „Дъщерите на мрака“ да реши, че се събираме на съвещание, и да заподозре нещо. — Погледнах ги поред и обясних с хитра усмивка. — Най-лесно е да се престорите, че случайно сте попаднали на някой от техните ритуали в спортната зала, и да побързате да изчезнете от полезрението им.

— Дори няма нужда да се преструваме — измърмори Шоуни.

Ерин изсумтя в съгласие.

— Добре — каза Деймиън. Ние ще донесем нещата.

— Да, ние ще донесем нещата, а ти ще носиш мугъщиствата — изрече Шоуни и хвърли многозначителен поглед към Деймиън.

— Не се казва „мугъщиства“ — направи й забележка той. — Знаеш ли, наистина трябва да прочетеш няколко книжки. Това ще подобри речника ти.

— Майка ти да чете книжки, от онези, специализираните, дето са за _проблемни_ деца — озъби се Шоуни, намигна на Ерин и двете избухнаха в луд кикот. Явно си харесаха шегата.

Бях доволна, че това отклони вниманието им от мен, и докато тримата продължиха да се заяждат, аз получих неочакваната възможност да изям салатата си на спокойствие и да помисля. Дъвчех усърдно и се опитвах да си припомня всички думи на молитвата за пречистване, когато Нала се озова в скута ми. Поглеждаше ме с големите си очи, наместваше се и мъркаше доволно. Не знам защо, но ми помогна да се почувствам по-добре.

Когато звънецът ни изправи на крак и ние забързахме към класната стая, всеки от четиримата ми приятели ми се усмихна, смигна ми набързо и каза:

— Доскоро, Зи.

От това също се почувствах добре, въпреки че бързото приемане на прякора, който ми лепна Ерик, накара сърцето ми да трепне.

По програма имахме испански — цял един час, за да научим как да казваме, че харесваме или не харесваме разни неща. Професор Гарми ме разби, като заяви, че това щяло да промени живота ни. Me gusta gatos (Аз обичам котки.). Me gust ail de compras (Аз обичам да пазарувам.). No me gusta cocinar (Аз не обичам да готвя.). No me gusta lavantar el gato (Аз не обичам да къпя котката.). Тези бяха любимите на професор Гарми и ние ти сричахме цял час, докато дойдем до нашите любими „обичам“ и „не обичам“.

Опитвах се да не съчинявам изрази като „Me gusta Erik…“ и „No me gusta el hag-o Aphrodite“. Добре де, знам, че „el hag-o“ не е като нашето „вещерка“, но все пак… Както и да е, урокът беше готин и аз наистина разбирах какво се говори. Часът по езда също мина много добре. Оказа се, че чистенето на оборите се съчетава добре с мисленето и докато действах с греблото, повтарях наум отново и отново пречистващата молитва, което беше полезно, но към края на часа вече не ме свърташе на едно място. Този път не беше нужно Стиви Рей да ме подканва да тръгвам. Бях нащрек, не исках да губя нито секунда. Щом чух звънеца, оставих чесалото щастлива, че Ленобия ми позволи да се погрижа отново за Персефона и най-вече от това, което ми каза — че следващата седмица бих могла да започна с уроците по езда. Напуснах бързо конюшнята, искаше ми се времето да не тича толкова бързо напред. С удоволствие бих се обадила на баба, за да й се похваля колко добре се справям с конете.

— Знам какво става.

За малко да припадна, кълна се.

— Божичко, Афродита! Защо не предупреждаваш? Би могла да вдигнеш някакъв шум, да издадеш звук, знам ли? Да не си паяк? Изкара ми акъла.

— И защо така? — измърка тя. — Гузна съвест?

— Съвестта няма нищо общо. Плашиш хората, като се промъкваш така зад тях.

— Значи не се чувстваш гузна?

— От къде на къде?

— Знам какво си намислила тази вечер.

— Нямам представа за какво говориш. — По дяволите! Откъде може да е научила?

— Всички те имат за дяволски сладка и дяволски невинна и всички ахкат и охкат по странния ти Белег. Но не и аз. — Тя спря и се обърна към мен. Сините й очи се впиха злобно в Белега ми, лицето й се изкриви и тя заприлича досущ на стара вещица. — Но знай, каквито и идиотщини да сте намислили, той е мой. И винаги ще бъде мой.

Погледнах я изумено, но бързо съобразих. Вълната на облекчение ме заля толкова бързо, че едва не се засмях на глас. Тя говореше за Ерик, не за пречистващата молитва.

Брей говориш, сякаш си му майка — набрах самочувствие. — Интересно дали той знае, че е твоя собственост?

— Приличах ли ти на негова майка, докато ме гледаше какво му правя в коридора?

Значи ме бе видяла. Какво пък? Така или иначе този разговор трябваше да се състои.

— Не, не приличаше. Приличаше на това, което всъщност си — на жалка твар, отчаяно опитваща се да задържи момчето, което й казва съвсем ясно, че не я иска повече.

— Скапана кучка! Никой не може да ми говори такива неща! — развилия се тя, вдигна ръка и замахна, готова да ми извади очите с орловите си нокти.

За миг светът спря, затвори ни сякаш във воден мехур и забави движенията ни. Сграбчих ръката й и спрях лесно удара. Прекалено лесно. Сякаш беше малко болнаво дете, което беснееше от яд, но бе прекалено слабо, за да нарани някого. За миг останахме неподвижни, погледите ни се срещнаха.

— Повече никога не се опитвай да ме удряш. Аз не съм някоя от подлизурките, които треперят, щом те видят. Не ме е страх от теб. Набий си го в главата веднъж завинаги.

Отблъснах ръката й и зяпнах от изненада, когато я видях да залита.

Тя разтри китката си и заби злите си очи в мен.

— Не си прави труда да идваш утре. Смятай, че не си поканена. И вече не си от „Дъщерите на мрака“.

— Така ли? — казах напълно спокойно. Знаех, че държа козовете в ръцете си, и ги изиграх подред. — Значи си готова да обясниш на Великата жрица Неферет, по чието настояване се присъединих към „Дъщерите на мрака“, че ме изритваш, защото те е яд, дето бившето ти гадже ме харесва?

Лицето й пребледня.

— И бъди сигурна, че ще демонстрирам пълно отчаяние, когато Неферет ме помоли да разкажа какво се е случило — заявих аз и за да й демонстрирам какво имам предвид, започнах да подсмърчам и да бърша невидими сълзи от лицето си.

— Знаеш ли какво е да си част от група, в която никой не те иска? — просъска тя.

Усетих стомахът ми да се свива на топка, но се постарах да не издам вълнението си. Да, знаех точно какво е да си част от нещо, например от семейство, и да усещаш, че никой не те иска. Но нямах намерение да й обяснявам. Не исках да знае нищо за мен. Затова й се усмихнах и рекох:

— Не знам за какво говориш. Ерик е част от „Синовете на мрака“ и днес на обяд ми каза колко много се радва, че съм се присъединила към Дъщерите.

— Добре тогава. Ела на ритуала, прави се, че си част от нас. Но запомни нещо. Това са моите „Дъщери на мрака“. Ти си извън тях. Ти си тази, която никой не иска. И още нещо: между Ерик и мен съществува връзка, която ти никога няма да разбереш. Това между нас никога не е приключвало. Трябваше да останеш докрай тогава в коридора, за да разбереш. И тогава, и сега, той е такъв, какъвто искам да бъде. Разбра ли?

Тя размаха своята много дълга и много руса коса и се отдалечи.

Няколко секунди по-късно Стиви Рей подаде глава иззад един стар дъб до пътеката и попита плахо:

— Отиде ли си?

— За щастие, да — кимнах аз и на свой ред попитах. — Ти какво правиш тук?

— Как какво? Крия се — отговори простодушно тя. — Тя ме плаши до смърт. Идвах към теб, когато ви видях да се карате. Не мога да повярвам, че наистина се опита да те удари! Явно има проблеми е гнева — каза през смях приятелката ми.

— Можеш да излезеш вече, тя си тръгна.

Стиви Рей ме хвана за ръката и все още през смях, рече:

— Ама ти наистина й се изрепчи.

— Наистина.

— И тя наистина, ама наистина се ядоса на смелостта ти.

— Съвсем наистина.

— Знаеш ли какво означава това? — попита тя.

— Да. Сега вече нямам избор. Трябва да я победя.

— Да.


Но аз знаех, че нямам друг избор още преди Афродита да се опита да ми извади очите. Всички други варианти изчезнаха в мига, в който Никс постави своя Белег върху мен. Докато двете със Стиви Рей вървяхме из ярко осветената с газени лампи вечер, думите на богинята не спираха да се въртят в ума ми: _Ти си много зряла за годините си, Зоуибърд. Вярвай в себе си и ще намериш пътя. И помни, мракът невинаги означава зло и светлината невинаги носи добро._

Двадесет и трета глава

— Надявам се останалите да открият мястото. — Огледах се притеснено, докато чакахме до големия дъб със Стиви Рей.

— Не знам. Тази вечер облаците са много, луната едва се показва. Но не се тревожи, Промяната помага на нощната ни среща. Аз лично виждам по-добре и от Нала. — Стиви Рей почеса котката. Нала примижа и замърка. — Сигурно ще ни намерят.

Облегнах се на стената със свито сърце. Вечерята беше чудесна — сериозна порция варено пиле, ориз с подправки, задушен грах (едно нещо не мога да им отрека тук, наистина готвят чудесно). Изобщо всичко беше супер, преди Ерик да мине край масата ни. Каза „здрасти“, но не прозвуча като „здрасти, Зи, все още те харесвам“, а като „здрасти, Зоуи“. И точка. Само толкова. Беше взел порцията си и вървеше с други двама Близнаци, наричаха ги Лютите. В първия момент изобщо не ги забелязах. Бях прекалено заета да гледам Ерик. Те минаха край нас и аз се спрях. Вдигнах поглед към него и се усмихнах. Той ме погледна, каза „Здрасти, Зоуи“ и продължи. Изведнъж пилето вече не ми се струваше толкова вкусно.

— Защото нарани егото му. Бъди по-мила е него и той отново ще те харесва — посъветва ме Стиви Рей и ме върна в действителността.

— Откъде разбра, че мисля за Ерик? — изгледах я смаяно.

Беше престанала да гали котката и аз побързах да вдигна ръка и да я почеша, преди да започне да мяука жаловито.

— Защото аз самата си мисля за това.

— Знам, че трябва да се съсредоточа върху кръга, защото никога не съм събирала кръг, както и за пречистващия ритуал вместо за някакво си момче, само че…

— Само че той не е някакво си момче, а момчето на твоите мечти — възрази така разпалено тя, че ме разсмя.

— Сигурно говориш за Ерик — чух гласа на Деймиън и в същия миг го видях да изплува от сянката на стената. — Споко. Видях го как те зяпа днес на обяд. Пак ще те потърси.

— Така е. Послушай Деймиън, той ги разбира тия работи — обади се Шоуни.

— Той е нашият експерт по всичко, свързано с „оная работа“ — разнесе се гласът и на Ерин, която току-що се бе присъединила към групата.

— Вярно е.

Побързах да сменя темата, преди да ми надуят главата.

— Носите ли нещата?

— Да. Наложи се лично да смеся лавандулата и салвията. Завързах ги така. Дано да е добре — каза Деймиън, извади букета сухи треви от ръкава на якето си и ми го връчи.

Беше голям и дълъг поне трийсетина сантиметра. От него ме лъхна познатият сладък аромат на лавандула. Деймиън беше овързал здраво единия му край със здрав конец.

— Перфектен е — усмихнах се.

Той видимо си отдъхна и измърмори срамежливо:

— Използвах специален кръстат бод, за да е по-стегнат снопът.

— Хей, казах ти и преди, не се срамувай заради бродирането. Аз го намирам за чудесно хоби. А и ти си много добър — намеси се Стиви Рей.

— Ще ми се и татко да мислеше така — въздъхна Деймиън.

Мразех да го виждам тъжен.

— Искам да научиш и мен — излъгах и се зарадвах, когато видях очите му да се проясняват. — Винаги съм си мечтала да мога да бродирам.

— Кажи кога и почваме — каза развълнувано той.

— Ами свещите? — погледнах към Близнаците.

— Казах ти, че е фасулска… — Шоуни отвори чантата си и извади оттам една зелена, една жълта и една синя свещ, както и три дебели стъклени подложки в съответните цветове.

— … работа — довърши Ерин и извади от своята чанта червена и лилава свещ, също с подложки.

— Добре, да видим сега какво ще стане. Нека се преместим ей там, малко по-далеч от ствола на дървото, но да си останем под клоните му.

Направих три крачки встрани и те ме последваха Погледнах към свещите. Какво да направя? Може би трябваше… да… Изведнъж се сетих. И се захванах за работа, без да се замислям как и защо интуитивното познание бе дошло в главата ми.

— Ще дам на всеки от вас по една свещ. И вие, точно както вампирите на ритуала на Пълната луна на Неферет, ще представлявате съответния елемент. Аз ще бъда духът.

Ерин ми подаде лилавата свещ и подложката и аз продължих:

— Аз съм центърът на кръга. Вие ще се наредите около мен. — Грабнах червената свещ от Ерик и я подадох на Шоуни. — Ти ще си огън.

— Правилно. Всички знаят колко пламенна личност съм — ухили се тя и се премести към южната страна на кръга.

Следваше зелената свещ. Дадох я на Стиви Рей.

— Ти ще си земята.

— Любимият ми цвят! — зарадва се тя и застана срещу Шоуни.

— Ерин, ти си вода.

— Супер. Обичам да лежа, а това включва и плуване, когато искам да се разхладя премести се на запад тя.

— Аз трябва да съм въздух — досети се Деймиън и взе жълтата свещ.

— Точно така. Твоят елемент отваря кръга.

— Нали точно това искам? Да отворя човешките умове — отвърна той и зае позиция на изток.

Усмихнах му се и кимнах.

— Точно така.

— Добре. Сега какво следва? — погледна ме любопитно Стиви Рей.

— Сега ще използваме пушека от снопа, за да се пречистим.

Оставих лилавата свещ в краката си и се заех със снопа от билки, но веднага извъртях очи.

— По дяволите! Някой сети ли се да вземе кибрит или запалка?

— Естествено — откликна Деймиън и извади запалка от джоба си.

— Благодаря ти, въздух — отдъхнах си аз.

— Дреболия, Велика жрицо — отвърна той.

Не казах нищо, но когато чух да ме нарича така, потръпнах от вълнение.

— Ето как ще използваме снопа — казах аз, доволна, че гласът ми звучи по-уверено, отколкото се чувствах.

Реших, че трябва да започна от началото на кръга, и застанах срещу Деймиън. Осъзнавайки, че повтарям плашещо точно думите на баба и уроците от детството, започнах да обяснявам на приятелите си смисъла на ритуала.

— Опушването е ритуал за пречистване на човек, място или предмет от натрупана негативна енергия, зли духове или нечие пагубно влияние. Церемонията включва изгарянето на специални свещени треви и билки, после поставяме обекта над пушека или разпръскваме пушека около човека или мястото. Духът на растенията пречиства замърсения обект. — Спрях и попитах Деймиън: — Готови ли сме?

— Абсолютно и категорично — отвърна ми той в типичния си стил.

Запалих снопа и оставих сухите треви да погорят известно време, после ги изгасих, но не напълно, за да продължат да пушат. Започнах от краката на Деймиън. Поставих пушещия сноп там и изчаках димът да обгърне тялото му. През това време продължих да обяснявам:

— Много е важно да помним, че молим духовете на свещените растения за помощ. Трябва да им засвидетелстваме подобаващо уважение и признание на силата им.

— Какво правят лавандулата и салвията? — попита Стиви Рей.

Заговорих, като продължих да опушвам тялото на Деймиън:

— Бялата салвия се използва често в традиционните церемонии. Прогонва негативните енергии, духове и влияния. Лилавата салвия прави същото, но аз предпочитам бялата, защото мирише по-хубаво.

Деймиън кимна, явно затова бе избрал бяла салвия. Усмихнах му се и побързах да го похваля:

— Добър избор, Деймиън.

— Понякога ми се струва, че имам дарба на медиум — каза той.

Ерин и Шоуни изсумтяха, но ние се направихме, че не ги забелязваме.

— Добре, сега се завърти по часовниковата стрелка, за да опуша и гърба ти. — Той се завъртя и аз продължих: — Баба винаги използва и лавандула при този ритуал. Сигурна съм, че основната причина според мен е, че притежава плантация с лавандула.

— Колко интересно! — обади се Стиви Рей.

— Да. Там наистина е върховно място — усмихнах й се през рамо, но продължавах да движа пушещия сноп по тялото на Деймиън. — Другата причина е, че лавандулата възстановява баланса и възвръща покоя на духа. Носи позитивна енергия.

Потупах Деймиън по гърба, за да се обърне.

— Готов си.

После отидох до Шоуни, която представляваше елемента огън, и започнах да я опушвам.

— Позитивни енергии и духове? — изрече притеснено Стиви Рей. Гласът й издаваше, че е изплашена. — Не знаех, че призоваваме нещо повече, освен елементите в кръга.

— Моля те, престани, Стиви Рей! — стрелна я гневно през пушека Шоуни. — Не може да си вампир, а да те е страх от призраци.

— Разбира се. Звучи абсурдно — подкрепи я Ерин.

Погледнах към Стиви Рей и очите ни се срещнаха. И двете мислехме за срещата ми с онова, което вероятно беше духът на Елизабет, но никоя от нас не пожела да го изрече.

— Аз не съм вампир. Засега. Още съм подрастваща. Нормално е да се плаша от духове.

— Чакай. Зоуи всъщност говори за духове на чероките. Не вярвам обаче те да обърнат някакво внимание на ритуал, извършен от банда недорасли вампири. Фактът, че не сме от тяхната раса, значи за тях повече от факта, че Великата ни жрица е чероки. Резултатът е четири на едно в полза на нечероките — замисли се Деймиън.

През това време свърших с Шоуни и се придвижих към Ерин.

— Мисля, че няма голямо значение какви сме отвън — казах аз и изведнъж усетих пълна увереност в правотата си. — Важното е какви сме отвътре. Афродита и нейната група например изглеждат фантастично, те са едни от най-талантливите в училището и клубът „Дъщерите на мрака“ се възприема за най-готиното нещо в „Дома на нощта“. Но вместо да им се възхищаваме, ние ги наричаме разглезени кучки, а момчетата им — подлизурковци.

Докато говорех, се запитах къде в тази ужасна групичка е мястото на Ерик. Дали беше с тях „просто ей така“, както ми каза, или е вътре е двата крака, както твърди Афродита?

— Или са попаднали в „Дъщерите на мрака“ насила и не смеят да се махнат оттам — каза Ерин.

— Точно така — кимнах и се поздравих наум.

Сега не беше време да мечтая за Ерик. Свърших с Ерин и се преместих при Стиви Рей.

— Сигурна съм, че духовете на прадедите ми ще ни чуят, както съм сигурна, че духовете на лавандулата и салвията работят за нас. Няма от какво да се страхуваме, Стиви Рей. Не сме се събрали тук да ги призовем на наша страна само за да сритаме задника на Афродита. — Замълчах за миг, докато наглася пушека, после продължих: — Въпреки че това момиче плаче за един здрав ритник. Сигурна съм, че тази вечер няма да има нито зли духове, нито призраци.

Накрая подадох снопа на Стиви Рей и казах:

— Добре, сега ти опуши мен.

Тя преповтори действията ми и аз поех дълбоко от познатия сладък аромат на изгорели билки.

— Значи няма да ги молим да ни помогнат да й сритаме задника? — попита Шоуни. Долових явно разочарование в гласа й.

— Не. Пречистваме се, за да можем да помолим Никс за съвет. Аз не искам просто да набия Афродита… — запънах се, щом си спомних колко добре се почувствах, като я сложих на мястото й. — Добре, де, може и да искам, но истината е, че това няма да разреши проблема с „Дъщерите на мрака“.

Стиви Рей привърши. Взех снопа от ръката й и го изгасих внимателно в земята. После се върнах в центъра на кръга, където Нала се бе свила на малко оранжево кълбо точно до свещта ми. Огледах поред приятелите си и казах:

— Вярно е, че ние не обичаме Афродита, но е важно да не се фокусираме в негативните си желания, като това да й сритаме задника или да я изгоним от „Дъщерите на мрака“. На наше място тя би постъпила точно така. Но ние искаме не отмъщение, а справедливост. Ние не сме като нея и ако успеем да заемем нейното място в клуба, той ще бъде съвсем различен от сегашния.

— Виждаш ли защо ти трябва да си Великата жрица, а аз и Ерин — твои верни поддръжници? Защото ние сме елементарни, искаме само да свалим красивата й главица от раменете — каза Шоуни и Ерин кимна в съгласие.

— Моля всички да се заредят с позитивни мисли — извика Деймиън. — Не забравяйте, че сме по средата на ритуал за пречистване.

И преди Шоуни да успее да направи нещо повече, освен да го изгледа възмутено, Стиви Рей изчурулика:

— Добре. Ще си мисля само за приятни неща. Ще си представям колко хубаво би било, ако Зоуи стане лидер на „Дъщерите на мрака“.

— Чудесна идея, Стиви Рей — усмихна се Деймиън. — Аз ще си мисля за същото.

— Хей, и аз си бях избрала същото — провикна се Ерин и се обърна към Шоуни, която спря да се дразни на Деймиън: — Близначке, весели мисли?

— Знаеш, че съм готова за всякакви весели мисли. Наистина, би било дяволски хубаво, ако Зоуи стане водач на „Дъщерите на мрака“ и действително бъде обявена за Велика жрица.

_Действително… Велика жрица._

Думите накараха стомахът ми да се разбунтува. Зачудих се дали това е добър или лош знак. Въздъхнах дълбоко и запалих лилавата свещ.

— Готови ли сте? — изгледах четиримата един по един.

— Готови — отвърнаха в хор всички.

— Запалете свещите си.

Вече без никакво колебание (което означава, че не си дадох време да размисля и да се изплаша) вдигнах моята свещ над главата на Деймиън. Нямах опит и не бях съвършена като Неферет или съблазнителна и уверена като Афродита. Бях си аз. Просто Зоуи — познатата непозната, която от нормална гимназистка се бе превърнала в странна кандидат-вампирка. Поех дълбоко въздух. Както би казала баба, реших да дам всичко от себе си.

— Въздухът е навсякъде, затова е редно той да бъде първият призован в кръга елемент. Чуй ме, въздух, призовавам те в този кръг!

Запалих жълтата свещ на Деймиън от моята и пламъкът лумна изведнъж. Видях как очите му се изпълниха със страх, когато вятърът внезапно се изви във вихрушка около нас, разроши косите и погали нежно кожата ни.

— Значи е било истина — прошепна той и ме погледна възторжено. — Ти наистина можеш да призоваваш елементите.

— Засега един от тях — отвърнах също шепнешком със замаяна от изненада глава. — Нека опитаме с втория.

Отидох при Шоуни. Тя вдигна ентусиазирано свещта си и ме разсмя, като избъбри:

— Готова съм за огъня. Дай ми го.

— Огънят ми напомня за студените зимни нощи, за топлината и сигурността на огнището, което гори в колибата на баба. Чуй ме, огън, призовавам те в този кръг!

Запалих червената свещ и пламъкът се извиси, необичайно червен и ярък. Въздухът около нас се изпълни с мирис на дърво и стана топло като пред бумтяща печка.

— Олеле! — изписка Шоуни. Танцуващият огън се отрази в черните й очи. — Фантастично е!

— Станаха два — чух гласа на Деймиън.

Приближих се към Ерин.

— Готова съм за водата — избърбори тя и се изкиска.

— Водата е благодат в горещ летен ден в Оклахома. Тя е огромният океан, който си мечтая да видя един ден. Тя е дъждът, който помага на лавандулата да расте. Чуй ме, вода, призовавам те в този кръг!

Запалих синята свещ и веднага долових хладна свежест по кожата си, свеж аромат на солена вода, който можеше да идва единствено от океана, макар да не го бях виждала още.

— Страхотно, наистина страхотно! — възкликна Ерин и пое дълбоко от морския въздух.

— Станаха три — отчете Деймиън.

— Вече не се страхувам — каза Стиви Рей, когато застанах пред нея.

— Браво! — усмихнах се аз и се съсредоточих върху четвъртия елемент. — Земята ни закриля, дава ни опора. Без нея няма живот. Чуй ме, земя, призовавам те в този кръг!

Зелената свещ поде веднага пламъка от моята и изведнъж около нас със Стиви Рей се разнесе аромат на прясно окосена трева. Чух шумоленето на листата и клоните на дъба се приведоха над нас, сякаш искаха да ни защитят от всяко зло.



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница