[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница16/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

— Невероятно! — промълви Стиви Рей.

— Четири — развълнува се Деймиън.

Бързо отидох до центъра на кръга и запалих моята свещ.

— Последният елемент е във всичко и във всеки от нас. Той ни прави неповторими и вдъхва живот на целия свят. Чуй ме, дух, призовавам те в кръга!

Изведнъж се видях обградена от четирите елемента в центъра на вихър от въздух, огън, вода и земя. Но не беше страшно. Ни най-малко. Усетих невероятно спокойствие и в същото време се изпълних с огромна енергия. Трябваше да стисна устни, за да не се засмея от радост.

— Вижте! Вижте кръга! — извика Деймиън.

Примигах, за да видя по-добре, и в същия миг забелязах елементите да се успокояват, сякаш бяха игриви котенца, насядали около мен в очакване да ги почеша зад ушите. Сравнението ме накара да се усмихна. После видях бялата светлина, която свърза Деймиън, Шоуни, Ерин и Стиви Рей. Беше ярка, чиста и сребриста като пълната луна.

— Станаха пет — каза Деймиън.

— Мамка му, супер яко е! — изтърсих с необичаен за една Велика жрица тон. Четиримата се засмяха, изпълвайки нощта с весели гласове и аз за пръв път разбрах защо Неферет и Афродита танцуваха по време на ритуали. На мен също ми се искаше да танцувам, да се смея и да крещя от радост. Но не сега. Тази вечер ни предстоеше още много и сериозна работа.

— Добре. Сега ще кажа пречистващата молитва — продължих аз. — И докато произнасям думите, ще се изправям пред всеки от елементите.

— Ние какво трябва да правим? — попита Стиви Рей.

— Съсредоточете се в молитвата. Концентрирайте се. Вярвайте, че елементите ще предадат думите на Никс и богинята ще откликне на молбите ни. Ще ми каже какво да правя — казах с увереност, каквато все още не чувствах.

И отново се обърнах на изток. Деймиън ми се усмихна насърчително. Започнах да рецитирам древната пречистваща молитва, която бях повтаряла поне милион пъти след баба със съвсем леки промени, които бях обмислила предварително.

— Велика богиньо на нощта, чийто глас чувам във вятъра. Ти, която вдъхваш живот в дъха на своите чада, чуй ме, нуждая се от твоята сила и мъдрост.

Спрях за момент и се обърнах на юг.

— Покажи ми пътя към красотата, направи така, че очите ми да задържат завинаги червения и лилав залез, който предшества великолепието на твоята нощ. Направи така, че ръцете ми да погалят нещата, сътворени от теб, и ушите ми да чуят гласа ти. Дай ми мъдрост, за да вникна в нещата, на които ни учиш.

Отново се обърнах надясно, гласът ми укрепна и навлязох уверено в ритъма на молитвата.

— Помогни ми да остана силна и непоколебима пред лицето на злото, което идва към мен. Помогни ми да науча уроците, скрити от теб във всяко листо и всеки камък. Просветли мислите ми и ме научи да помагам на другите. Да изпълня сърцето си с любов и състрадание и да забравя за омразата.

Обърнах се към Стиви Рей, чиито очи бяха затворени, за да не се разсейва.

— Търся сила не за да бъда по-велика от другите, а за да се боря с най-големите си врагове — собствените си съмнения.

Върнах се в центъра на кръга, довърших молитвата и за пръв път в живота си усетих силата на древните думи да протича през мен към онова, което с цялата си душа и сърце се надявах да е моята богиня.

— Нека винаги да идвам при теб с чисти ръце и открит поглед. И когато животът ми залезе като вечерното слънце, духът ми да не се срамува да се изправи пред теб.

Тук молитвата, както я помнех от баба, свършваше, но аз продължих:

— Никс, не разбирам защо ме беляза и защо ме дари с усещането за петте елемента. Но и не искам да знам. Искам само да ми посочиш какво да правя и да ми вдъхнеш смелост да го направя.

После завърших молитвата, както бях чула да го прави Неферет.

— Нека пътищата ни се съберат отново! Бъдете благословени!

— Бъди благословена! — отвърнаха всички.

Двадесет и четвърта глава

— Това беше най-предизвикателният кръг, в който някога съм участвал — заяви Деймиън.

Бяхме приключили с кръга и вече прибирахме свещите.

— „Предизвикателният“… в смисъл на голям? — обади се Шоуни.

— В смисъл също и на вълнуващ, но думата може да означава и друго. Нещо монументално или ужасно глупаво — впусна се в обяснения Деймиън.

— О, моля те, не ми се спори — дръпна се Шоуни и изненада всички, с изключение на Ерин.

— Да, кръгът наистина беше невероятен — потвърди тя.

— Знаете ли, аз почувствах земята, когато Зоуи я призова — каза Стиви Рей. — Усетих се заобиколена от житни поля. Не, не бях заобиколена, беше нещо повече. Сякаш бях част от тях.

— Знам какво имаш предвид. Когато тя призова отъня, той сякаш изригна от мен — обади се Шоуни.

Докато четиримата споделяха впечатленията си, аз се опитах да подредя чувствата си. Бях щастлива, но наред е това — малко напрегната и объркана. Най-важното бе, че си доказах една истина: усещах и петте елемента.

_Защо?_

Само за да победя Афродита ли? (Въпреки че все още нямах никаква представа как да го направя.) Не, не мислех, че е за това. Не вярвах, че Никс ме дари с такава мощ само за да изритам глезлата от лидерското място на клуба.



Вярно беше, че „Дъщерите на мрака“ бяха много повече от обикновен ученически клуб, но все пак…

— Зоуи, добре ли си?

Загриженият глас на Деймиън ме изтръгна от мислите ми и аз осъзнах, че седя в средата на мястото, където допреди малко беше кръгът, с котката в скута си и я чешех несъзнателно между ушите, потънала в собствените си мисли.

— Ох, да. Извинявайте! Просто се замислих.

— Трябва да се връщаме. Става късно — каза Стиви Рей.

— Права си — кимнах и се изправих, без да изпускам Нала от ръцете си.

Но не успях да накарам краката си да тръгнат след тях.

— Зоуи?


Пръв забелязал колебанието ми. Деймиън бе спрял да ме извика. Другите също спряха и ме погледнаха със смесено чувство на тревога и объркване.

— Вие вървете — подхвърлих нехайно. — Аз ще постоя още малко.

— Ние също ще поостанем… — започна Деймиън, но Стиви Рей (благословено да е страхливото й сърчице) го прекъсна:

— Зоуи има нужда да остане сама и да помисли. Да осмисли случилото се. Нямаше ли и ти да искаш да останеш насаме с мислите си, ако току-що бе открил, че усещаш всичките пет елемента?

— Щях — призна Деймиън.

— Добре. Зоуи, но не забравяй, че скоро ще се развидели.

Усмихнах им се и се постарах да изглеждам убедително.

— Няма. Ще се прибера скоро.

— Ще ти направя сандвич и ще се опитам да свия малко чипс за твоята кафява недиетична бира. Великата жрица трябва да си хапне добре след ритуал — усмихна се Стиви Рей и махна с ръка към останалите.

Благодарих й, изчаках мракът да ги скрие, после отидох до дървото, седнах и облегнах гръб на дънера. Затворих очи и погалих Нала. Познатото мъркане ме успокои и ми възвърна самообладанието.

— Все още съм си аз — прошепнах в ухото й. — Точно както казваше баба. Всичко останало се промени, но Зоуи си остана такава, каквато е вече шестнайсет години.

Реших, че ако продължа да си го повтарям отново и отново, ще успея да повярвам в това. Подпрях глава на ръката си, зачесах Нала с другата и започнах да си повтарям, че все още съм си аз… аз… аз…

— Виж как търси ръката ти. О, да имаше ръкавица на ръката ми, можех и аз да я почеша.

Подскочих от изненада, изпуснах Нала и тя веднага се заоплаква с нейното жаловито „мяу“.

— Продължавам да те намирам под това дърво — усмихна се Ерик и заприлича на бог.

Това веднага накара пеперудите в стомаха ми да запърхат с криле. Знаех, че причината е той, но тази вечер ме накара да се замисля и за нещо друго. Например защо и как продължава да ме „намира“? И колко време ме е наблюдавал тайно този път?

— Какво правиш тук. Ерик?

— Здравей, и аз се радвам да те видя. Да, благодаря, ще поседна — отвърна той и се приготви да седне.

Станах бързо и това накара Нала отново да подхване протестите си.

— Всъщност тъкмо се връщах в общежитието.

— Хей, чакай, не съм искал да ти се натрапвам. Просто не успях да се концентрирам в урока и излязох да се поразходя. Предполагам, че краката ми сами поеха в тази посока, защото следващото нещо, което видях, беше, че ти си тук и аз съм тук. Не те следя, честна дума.

Той наведе глава и пъхна ръце в джобовете си. Изглеждаше смутен. Много сладък и смутен. Спомних си колко много исках да му кажа „да“, когато ми предложи да гледаме заедно някой от старите филми. Защо сега го отблъсквах и го карах да се чувства неудобно? Цяло чудо е, че продължаваше да говори с мен. Дали не се вживявах прекалено в цялата тази работа с Великата жрица?

— Искаш ли да се върнеш обратно към общежитието? Да ме изпратиш? — попитах накрая.

Понечих да взема Нала на ръце, но този път тя възрази. Краката ми влязоха лесно в синхрон с неговите и двамата закрачихме един до друг, както преди. Известно време вървяхме мълчаливо. Исках да го питам за Афродита или поне да му кажа какво ми бе казала тя за него, но се изплаших да не изтърся нещо, което не ми беше работа.

— И какво правеше тук по това време? — попита той.

— Мислех — отвърнах и това си беше самата истина.

Наистина мислех. И то усилено. Мислех през цялото време — преди, по време и след затварянето на кръга, за който нямах намерение да споменавам.

— Аха, тревожиш се за онзи Хийт?

Не бях мислила за Хийт, нито за Кайла от момента на разговора ми е Неферет, но свих рамене. Не ми се искаше да уточнявам за какво съм мислила всъщност.

— Предполагам, че е много трудно да скъсаш с някого само защото си белязана — каза той.

— Не съм скъсала с него заради Белега. Връзката ни беше приключила още преди това. Белегът само сложи точката. — Поех дълбоко въздух и го погледнах в очите. — Ами ти и Афродита?

Той примигна изненадано.

— Какво искаш да кажеш?

— Днес тя ми заяви, че ти не си й бивш, защото винаги си бил неин.

Ерик присви очи. Виждаше се, че е искрено ядосан.

— Афродита има сериозни проблеми с казването на истината.

— Не че е моя работа, но…

— Твоя работа е! — отвърна бързо той и взе ръката ми, което ме побърка тотално. — Поне аз искам да е твоя.

— О! Ами аз… — заплетох език. — Добре де, добре.

За пореден път пусках в действие „удивителното“ си красноречие.

— Значи тази вечер не си тук, защото ме отбягваш, а защото наистина си имала повод за размисъл?

— Не съм те отбягвала. Аз просто… — измънках нерешително. Нямах представа как да му обясня нещо, което бях сигурна, че не бива да му обяснявам. — В момента ми се случват разни неща. Цялата работа с тази Промяна е доста объркваща.

— Постепенно ще се оправиш — стисна ръката ми той.

— Съмнявам се — измърморих под носа си.

Той се засмя и потупа с пръст Белега ми.

— Ти си по-напред от всички подрастващи. Отначало е трудно, но повярвай ми, ще стане по-лесно… дори и за теб.

— Надявам се — въздъхнах, но дълбоко в себе си се съмнявах.

Спряхме пред вратата на общежитието и той се обърна към мен. Гласът му се промени, стана неочаквано сериозен.

— Зи, не вярвай на тази гаднярка Афродита. От месеци не съм бил с нея.

— Да, но преди си бил.

Той кимна и очите му потъмняха.

— Тя не е много приятна личност, Ерик.

— Знам.

Изведнъж осъзнах какво точно ме притесняваше и реших, ох, добре, какво толкова, да го кажа.



Не ми харесва, че си бил с тази гаднярка. Това ме кара, да се замисля дали искам да съм с теб.

Ерик отвори уста да каже нещо, но аз не исках да слушам извинения, на които не знаех дали да вярвам, и продължих:

— Благодаря, че ме изпрати. Радвам се, че се срещнахме за втори път.

— Аз също се радвам, че те срещнах, Зи — каза той. — Бих искал да те видя отново, но този път неслучайно.

Поколебах се и се изненадах, че се колебая. Аз също исках да го видя отново. Но как да забравя за Афродита? Тя наистина беше пленително красива, а той беше момче. Щеше да палне във вещерските й (но страстни) прегръдки, преди да се усети. Афродита беше като паяк. Чудно ми беше как така досега не го е оплела съвсем в мрежите си, как е допуснала той да получи втори шанс.

— Добре. Какво ще кажеш да гледаме онзи стар филм в неделя? — казах, преди да скоча на луната от радост, че ще излизам с най-готиното момче от цялото училище.

— Дадено — кимна той.

Бавно, много бавно, сякаш ми даваше възможност да избягам, ако реша, Ерик се наведе и ме целуна по устните. Устните му бяха топли и ухаеха прекрасно. Целувката беше мека и замайваща. Честно, беше толкова прекрасна, че си пожелах да ме целуне пак. Той отдели устни от моите, но не се отдалечи. Стояхме съвсем близо един до друг, ръцете ми бяха на гърдите му. Неговите почиваха на раменете ми.

— Радвам се, че поиска да се срещнем — усмихнах му се аз.

— Аз се радвам, че каза „да“.

И ме целуна отново. Този път без колебание. Целувката се задълбочи и ръцете ми го притеглиха към мен. Не чух, но усетих как изстена, докато устните му отключваха нещо скрито дълбоко в мен, което премина през тялото ми като гореща вълна. Беше невероятно, неописуемо, различно от всяка друга целувка, която бях изпит вала досега.

Тялото ми пасна точно на прегръдката му. Силните му ръце докоснаха меката ми кожа и разпалиха в мен желание. Притиснах се по-силно в него, забравила напълно за Афродита, за кръга, който бях затворила току-що, и за останалия свят. Отделихме устни, впихме погледи един в друг, задъхани и замаяни от силата на чувството. Постепенно разумът ми се възвърна и чак сега осъзнах, че стоя плътно долепена до него пред общежитието и му се натискам като мръсница. Веднага го избутах.

— Какво стана? Защо се промени изведнъж? — стегна ме в прегръдките си той.

— Защото не съм като Афродита — извиках, започнах да се боря и той най-после ме пусна.

— Знам, че не си. Нямаше да те харесвам, ако мислех така.

— Нямах предвид само характера. Просто за мен не е нормално да стоя под прозорците на общежитието и да се натискам с някого.

— Добре — той протегна ръка към мен, сякаш искаше да ме притегли отново към себе си, но веднага се отказа. — Зоуи, ти ме караш да се чувствам както никога досега.

Усетих, че бузите ми пламват, но не бих могла да кажа дали от гняв или от смущение.

— Не ме будалкай, Ерик. Видях ви с Афродита в коридора. Мога да се закълна, че се чувстваше точно по този начин, беше дори по-разгорещен.

Той поклати глава и очите му ми казаха, че съм го обидила.

— Афродита ме възбуди физически. Това, което правиш ти, докосва сърцето ми. Знам разликата и мислех, че и ти я съзнаваш.

Погледнах в красивите му сини очи, запленили сърцето ми още от първия миг, когато погледнаха в моите, и казах тихо:

— Извинявай. Не беше честно от моя страна. Аз също осъзнавам разликата.

— Обещай ми, че няма да допуснеш Афродита да застане между нас.

— Обещавам!

Обещанието ми ме изплаши, но бях искрена.

— Добре.

Нала изплува от мрака, уви се около краката ми и замяука.

— Трябва да я прибера и да я сложа да спи — казах тихо.

— Добре — усмихна се той и ме целуна бързо. — Довиждане, Зи. Ще се видим в събота.

Прибрах се в стаята с пламнали устни.

Двадесет и пета глава

Следващият ден започна, както по-късно отчетох, подозрително нормално. Докато закусвахме, разказах шепнешком на Стиви Рей колко готин и страстен беше Ерик снощи, после започнахме да обсъждаме какво да облека за събота. Изобщо не забелязахме приближаването на Афродита и зловещата й тройка — Войнствената, Ужасната и Осата. Часът по история на вампирите беше толкова интересен — от амазонките преминахме в Древна Гърция и научихме за техния вампирски празник, наречен Корея — че забравих за планирания тази вечер ритуал на „Дъщерите на мрака“. Поне за мъничко бях престанала да се тревожа за Афродита и да се чудя какво да направя. Часът по актьорско майсторство също ми хареса. Бях подготвила един от монолозите на Кейт от „Укротяване на опърничавата“ (Обикнах тази пиеса, след като гледах филма с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън.) Когато излязох от класната стая, Неферет ме приклещи в ъгъла и ме попита докъде съм стигнала с учебника по социология на вампирите от шести курс. Трябваше да й призная, че не съм напреднала много (всъщност не бях прочела нищо, но се опитах да не обръщам внимание на огорчението й и казах, че бързам за часа по английски). Влязох в стаята, наместих се между Деймиън и Стиви Рей и адът изведнъж се отвори.

Всичко, което до този момент изглеждаше нормално, се обърна с краката нагоре.

Пентесилея четеше „Ти тръгни, а аз ще остана още малко…“ от четвърта глава на „Последната нощ на Титаник“ от Уолтър Лорл. Книгата беше интересна и ние слушахме както обикновено, когато глупакът Елиът започна да кашля. Голям досадник беше този.

Някъде по средата на главата и на изнервящата кашлици изведнъж подуших странна миризма, сладка, вкусна и изкусителна. Вдишах дълбоко, но се опитах да не изпускам нишката на текста.

Кашлицата на Елиът се засили и целият курс, включително аз, обърнахме гневни погледи към него. Не можеше ли да вземе някакви капки, сироп за кашлица или поне да пийне малко вода?

И тогава видях кръвта.

Както никога Елиът не се излежаваше и не дремеше. Седеше изпънат като струна и гледаше покритата си с прясна кръв длан. Изкашля се отново и всички чухме ужасния пльокащ звук, който ми напомни за деня, когато бях белязана. От устата му блъвна аленочервена кръв.

Гърлото му загъргори.

— Извикайте Неферет! — кресна Пентесилея, издърпа едно от чекмеджетата на бюрото, извади чиста, сгъната на четири кърпа и тръгна бързо между редовете към Елиът. Ученикът, който беше най-близо до вратата, изхвърча навън.

Гледахме смаяни как Пентесилея достига до Елиът в момента на следващия пристъп на кървава кашлица, точно навреме, за да я улови в кърпата. Той заби лице в кърпата, започна да плюе, повръща и хълца и когато най-после вдигна поглед, всички видяхме, че по бледото му кръгло лице се стичат кървави сълзи. Кръв шуртеше от носа му, сякаш беше чешма с отворено докрай кранче. Той обърна лице към Пентесилея и аз забелязах тънката кървава струйка, която се стичаше от ушите му.

— Не! — извика той с чувство, на каквото смятах, че е неспособен. — Не искам да умра!

— Ш-ш-шт… — опита се да го успокои Пентесилея. Оранжевата й коса полепна по потното му лице. — Болката скоро ще премине.

— Но… но аз… — зарида той с глас, който само напомняше за неговия, после избухна в нов пристъп на кашлица и повърна във вече напоената с кръв кърпа.

Неферет влезе в стаята с двама високи и яки вампири, които носеха носилка и одеяло. В ръцете й имаше шишенце е бяла като мляко течност. Преди да ги огледаме добре, вратата се отвори отново и Дракон Ланкфорт връхлетя в стаята.

— Това е менторът му — прошепна почти без глас Стиви Рей.

Кимнах и си спомних.

Неферет подаде на Дракона шишенцето с бялата течност и застана зад Елиът. Сложи ръце на раменете му и в същия миг кашлянето и повръщането престанаха.

— Изпий това, Елиът — каза Дракона. Елиът поклати треперещата си глава и той продължи меко: — То ще спре болката.

— Ще останеш ли е мен? — попита задъхано Елиът.

— Разбира се. Няма да те оставя нито за миг.

— Ще извикаш ли мама? — прошепна момчето.

— Ще я извикам.

Елиът затвори за миг очи, после пое шишенцето с треперещите си ръце, допря го до устните си и го изпи. Неферет кимна към двамата вампири, те го вдигнаха и го сложиха на носилката, сякаш беше кукла, а не умиращо дете, и придружени от Дракона, го изнесоха от стаята. Преди да ги последва, Неферет се обърна и изгледа шокираните лица на учениците от трети курс.

— Бих могла да ви кажа, че Елиът ще се оправи и всичко ще е наред, но това би било лъжа — започна тя и гласът й се извиси чист и мек, но всички различихме студените нотки в него. — Истината с, че тялото му отхвърля Промяната. След минути ще умре завинаги, без да узрее до вампир. Бих могла да ви кажа да не се тревожите, защото това не може да се случи с вас. Но и това би било лъжа. Горе-долу един от десет няма да понесе Промяната. Някои от новаците умират през третата предшестваща година. Други имат повече сили и ще удържат до шестата предшестваща година, но ще се разболеят и ще умрат внезапно. Казвам ви това не за да живеете в страх, а поради две основни причини. Първо, искам да знаете, че като ваша Висша жрица, никога няма да ви излъжа и ще ви помогна да преминете бързо и леко в следващия свят, когато дойде времето за това. И второ, надявам се да живеете така, сякаш днес е последният ден в живота ви, защото той наистина може да е такъв. Само така ще оставите достоен спомен за себе си и духът ви ще почива в мир. Ако не умрете, тогава ще се радвате на дълъг живот като уважаван и почитан вампир. — Погледна право в мен и заключи: — Моля Никс да ви благослови с мир и спокойствие. Запомнете, че смъртта е естествена част от живота, дори от живота на вампира, и че един ден всички ще се завърнем в прегръдката на нашата богиня.

Звукът от затръшването на вратата след нея прозвуча като финален акорд.

Пентесилея се захвана за работа. Бързо и без излишни емоции почисти кървавите пръски по чина на Елиът, скри всички свидетелства за смъртта му, върна се на подиума и обяви минута мълчание в негова памет. После вдигна книгата и зачете оттам, докъдето бе стигнала. Опитах се да се съсредоточа и да забравя гледката на бликащата от ушите, носа и очите на Елиът кръв. Опитах се също да забравя и сладката миризма, която без съмнение идваше от умиращото тяло на Елиът.

Би трябвало нещата да продължат обичайния си ход, независимо че някой от новаците е умрял, но да умрат двама за толкова кратък период от време вече беше необичайно и през останалата част от деня всички бяхме тихи и умърлушени. Атмосферата по време на обяда беше потискаща. Забелязах, че по-голямата част от децата върнаха храната си. Близнаците не направиха дори и опит да се заядат с Деймиън и това би било приятна промяна, ако не знаех каква е причината. Когато Стиви Рей скалъпи някакво извинение да напусне столовата по-рано и да се върне в класната стая далеч преди звънеца за петия час, веднага заявих, че отивам с нея.

Тръгнахме заедно по алеята в гъстия нощен мрак. Тази вечер светлината на газените лампи не ми изглеждаше топла и ярка. Беше студена и мътна.

— Никой не обичаше Елиът и все пак този път го приех по-тежко — заговори Стиви Рей. — Колкото и да е странно, с Елизабет не се разстроих толкова. Поне можехме да скърбим искрено за нея.

— Напълно те разбирам. И аз се чувствам зле, но това, което ме разстрои най-много, е, че видях с очите си какво може да ми се случи. Просто не мога да го изтрия от ума си.

— Добре, че умря бързо — каза тя.

— Чудя се дали боли — потръпнах неволно.

— Предполагам, че не. Дават ти нещо. Онази бяла течност, която Елиът изпи. Тя спира болката, но те оставя в съзнание до самия край. Неферет винаги се притичва на помощ.

— Плашещо е, нали? — погледнах я аз.

— Да.

Известно време останахме мълчаливи. Луната се подаде иззад облаците и листата на дърветата заблестяха в зловеща сребриста светлина. Това неочаквано ми напомни за Афродита и нейния ритуал.



— Има ли шанс Афродита да отложи запланувания за тази вечер ритуал на Самхайн?

— Абсурд. Ритуалите на „Дъщерите на мрака“ никога не се отлагат.

— По дяволите! — плеснах се по бедрата и се втренчих в нея. — Той е бил техният хладилник.

Стиви Рей ме погледна изплашено.

— Кой, Елиът ли?

— Да. Беше някак подпухнал и се държеше като дрогиран. Вероятно е започнал да отхвърля Промяната още тогава. — Настъпи неловка тишина. Аз добавих. — Не исках да ти казвам преди, особено след като ми разказа за… знаеш за какво. Сигурна ли си, че Афродита няма да отложи ритуала? Имам предвид, във връзка със смъртта на Елизабет и на Елиът?

— За „Дъщерите на мрака“ това няма никакво значение. Тях не ги е грижа за децата хладилници. Просто ще ги заменят с други. — Тя се поколеба за миг, после продължи тихо: — Зоуи, мислех си… Може би е по-добре да не ходиш там. Чух какво ти каза вчера Афродита. Тя ще направи така, че никой да не те приеме. Афродита е много, много злобна.



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница