[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница17/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

Всичко ще е наред, Стиви Рей.

— Не, имам лошо предчувствие. Сигурна съм, че още нямаш план, нали?

— Така е. Все още съм на етап проучване — опитах се да разведря обстановката.

— Тогава го отложи за друг път. Днес беше отвратителен ден. Всички са разстроени. Изчакай.

— Не мога да не отида, особено след това, което ми каза Афродита вчера. Иначе ще си помисли, че съм се изплашила.

Стиви Рей въздъхна.

— Тогава вземи и мен.

Поклатих глава, но тя продължи:

— Сега си Дъщеря на мрака и можеш да каниш хора на ритуалите. Покани ме. Ще дойда и ще ти пазя гърба.

Не, изключено. Мислех непрекъснато за кръв, представях си, че я пия и лижа, и това беше очевидно дори за Войнствената и Ужасната. Стараех се с всички сили, но продължавах да мисля за кръв, за тази на Хийт, на Ерик и дори на Елиът. Стиви Рей щеше да научи един ден колко много ме привлича тази миризма, но не и тази нощ. Ако зависеше от мен, най-добре никога да не разбираше. Не исках да загубя нито нея, нито Близнаците или Деймиън, а се страхувах, че ще стане точно така. Те знаеха, че съм „специална“, но ме приемаха, защото моята уникалност означаваше да си имат своя Висша жрица, а това ги устройваше. Жаждата ми за кръв обаче със сигурност нямаше да ги устрои. Нямаше да ме разберат.

— Няма да стане, Стиви Рей.

— Зоуи, не бива да ходиш сама при тези вещици.

— Няма да съм сама. Ерик ще бъде там.

— Да, но той е бил гадже на Афродита. Кой знае как ще реагира, ако му се наложи да застане между двете?

— Скъпа, мога да се защитавам и сама.

— Знам, но… — Тя млъкна и ме изгледа стреснато. — Зи, вибрираш ли?

— Какво? — опулих се срещу нея. В същия момент го чух и избухнах в смях. — Това е мобилният ми телефон. Снощи преди ритуала го сложих в чантата си.

Извадих телефона и погледнах екранчето.

— Минава полунощ, кой, по дя… — отворих капачето и видях, че имам петнайсет нови съобщения и пет пропуснати обаждания. — Леле, някой е звънял до припадък, а аз не съм забелязала.

Проверих първо съобщенията и щом зачетох, стомахът ми се сви.

„Зо, обади ми се, още те обичам.“ „Зо, обади ми се, моля те.“ „Искам да те видя.“ „Ти+Аз“ „Ще се обадиш ли?“ „Искам да говоря с теб, Зо!“ „Обади ми се!“

Нямаше нужда да продължавам. Всички бяха в този дух.

— Ох! Всичките са от Хийт.

— Бившият ти ли?

— Да — въздъхнах аз.

— Какво иска?

— Очевидно мен.

Натиснах с нежелание бутона за гласовата си поща и се изненадах от вълнението в иначе сънливия глас на Хийт.

— Обади ми се. Знам, че е късно, но… чакай. Късно е, но не за теб, а за мен. Но няма значение. Не ми пука. Просто искам да ми звъннеш. Това е. Чао. Обади се!

Изтрих го и продължих нататък. Следващото беше още по-шантаво.

— Зоуи! Виж. Трябва да ми се обадиш. Наистина. И недей да ми се сърдиш. Кайла дори не ми харесва. Тя е скапанячка. Обичам теб, Зоуи, само теб. Така че обади ми се. Няма значение кога. Тъкмо ставам.

— Ох, мъже! — въздъхна Стиви Рей, явно дочула трескавия глас на Хийт. — Момчето е като обсебено. Не е чудно, че си му била дузпата.

— Да — измънках и изтрих второто съобщение. Третото приличаше на първите две, само че беше още по-отчаяно. Намалих звука и е нервно потропващ крак прехвърлих всичките пет, без да ги изслушам, само изчаквах, за да видя кога точно да натисна бутона за изтриване и да отворя другото.

— Трябва да се видя с Неферет — казах повече на себе си, отколкото на Стиви Рей.

— Защо? Искаш да блокираш обажданията му ли?

— Не. Да. Нещо такова. Искам да говоря с нея за… ами да ми каже какво да правя — избегнах настойчивия й поглед аз. — Искам да кажа… той вече се появи тук веднъж. Не желая да идва пак и да създава неприятности.

— Права си. Ще стане кофти, ако налети случайно на Ерик.

— Ще стане ужасно. Добре, сега по-добре да побързам да хвана Неферет преди петия час. Ще се видим след училище.

И без да изчакам нейното „довиждане“, тръгнах за стаята на Великата жрица. Какъв ужасен ден! Елиът умира, а аз съм съблазнена от кръвта му. Отивах на ритуал на Самхайн с група момичета, които ме мразеха и държаха да ми го покажат. На всичкото отгоре, изглежда, бях обсебила бившето си гадже.

Да, днешният ден определено беше един от най-гадните.

Двадесет и шеста глава

Ако ръмженето и съскането на Скайлар не бе привлякло вниманието ми, никога нямаше да забележа Афродита да се промъква покрай стаята на Неферет и да прибягва крадешком към нишата в дъното на коридора.

— Какво има, Скайлар? — Вдигнах предпазливо ръката си към котарака на Неферет, припомняйки си думите й за лошия му характер. Добре, че този път както никога Нала беше до мен, а не се мъкнеше на метри отзад, както правеше обикновено, иначе Скайлар щеше да я изгризка на една хапка. — Мац-пис-пис!

Огромният оранжев котарак ме изгледа замислено (може би се питаше дали си заслужава труда да ухапе протегнатата към него ръка). Накрая взе решение, изпухтя и тръгна мързеливо. Отърка се в краката ми, изсъска още веднъж към нишата и изчезна към стаята на Неферет.

— Какъв му е проблемът, по дяволите? — Погледнах нерешително и се зачудих какво би накарало една котка да пухти и съска така яростно.

В същия момент я видях. Седеше на пода до красивата статуя на Никс. Беше в сянката на постамента, затова не я забелязах веднага. Главата й бе отметната назад, от очите й се виждаше само бялото. Изкарах си акъла. Стоях като закована и очаквах всеки момент от лицето и да потече кръв. Тя простена и измърмори нещо, което не успях да разбера, очите й зашариха под притворените клепачи, сякаш гледаше филм. Афродита имаше видение. Сигурно бе усетила, че наближава, и се бе скрила в нишата, за да не я види никой и да запази за себе си видените ужасии. Кучка проклета!

_Добре. Сега щях да разбера какво замисля._ Наведох се, хванах я за ръката и й помогнах да се изправи на крака. (Оказа се много по-тежка, отколкото изглеждаше.)

— Хайде — изпъшках и я поведох по коридора, превита под тежестта й. — Хайде да се поразходим и да видим какво искаш да скриеш от Великата жрица.

За моя радост стаята на Неферет беше наблизо. Влязохме, залитайки, а Неферет веднага скочи от бюрото и се спусна към нас.

— Зоуи! Афродита! Какво става? — Но щом огледа по-добре Афродита, тревогата й бе заменена от облекчение и разбиране. — Помогни ми да я сложим на стола. Там ще й е по-удобно.

С общи усилия я пренесохме до големия кожен стол и я оставихме да потъне в него. Неферет приклекна до нея и я хвана за ръката.

— Афродита, в името на богинята те призовавам да кажеш какво виждаш!

Гласът й беше тих, но твърд и нетърпящ възражения.

Клепачите на Афродита потрепнаха, тя отвори уста и пое дълбоко въздух. Изведнъж очите се отвориха, бяха изпълнени е ужас.

— Толкова много кръв! От тялото му изригва толкова много кръв!

— От чие тяло, Афродита? Концентрирай се, моля те, и проясни видението — изкомандва Неферет.

Афродита отново отвори уста, жадна за въздух.

— Но те са мъртви! Не! Не! Това не може да бъде! Не е правилно. Не е естествено! Не разбирам, не…

Клепките й отново запърхаха и погледът й започна да се прояснява. Огледа се объркано, изглежда не можеше да познае никого и нищо. Очите й ме докоснаха и останаха втренчени в моите.

— Ти… — каза накрая, — ти си знаела.

— Да — кимнах, убедена, че се опитва да скрие видението си, но не подех темата, само отбелязах: — Намерих те в коридора и…

Неферет вдигна ръка и ме спря.

— Не, тя не е свършила. Не може да свърши толкова бързо. Просто видението още не се е избистрило — изрече припряно, после отново сниши глас и възприе същия заповеден тон: — Афродита, върни се. Кажи какво става и какво искаш да промениш.

_Ха! Сега те сгащиха!_ Не можах да се въздържа да не злорадствам. Все пак вчера се бе опитала да извади очите ми.

— Мъртвите…

Ставаше все по-трудно да я разбере човек. Тя избърбори нещо, което ми прозвуча като „Тунели… убиха някого там… аз не… аз не мога…“.

Безспорно не беше на себе си. Почти ми стана мъчно за нея. Беше ясно, че това, което виждаше, я побърква. Очите й зашариха из стаята, намериха Неферет и сякаш я разпознаха. Това ме успокои. Тя се завръщаше и от цялата бъркотия нямаше да остане и помен. Но още не си бях довършила мисълта и очите й, които бяха като залепени за тези на Неферет, се разшириха болезнено. По лицето й се изписа ужас и тя изпищя.

Неферет сключи ръце около треперещите й рамене.

— Събуди се, Афродита! — заповяда й тя и вдигна поглед към мен над раменете на Афродита. — Върви си, Зоуи. Видението й е неясно. Явно е разстроена от смъртта на Елиът. Нека остане тук, за да съм сигурна, че когато дойде на себе си, всичко ще е наред.

Нямаше нужда да ме подканя. Манията на Хийт бе забравена напълно. Изхвръкнах на секундата и влязох в часа по испански.

Но не успях да се съсредоточа в урока. Продължавах да предъвквам в съзнанието си странната сцена в кабинета на Неферет. Явно Афродита бе видяла умиращи хора и от реакцията на Неферет си извадих заключение, че смъртта им беше насилствена. Стиви Рей ми бе казала, че виденията на Афродита са кристално ясни. Тя можеше да изпрати хора на летището в конкретен час и на конкретен номер на полет, сигурна, че самолетът ще катастрофира, както го бе видяла преди това във видението си. Но днес най-неочаквано нищо от видяното не беше ясно. Щом ме видя, заговори несвързано и изписка от ужас, което накара Неферет да подскочи. Стори ми се, че във всичко това има някаква логика. Нямах търпение да видя как ще се държи на ритуала.

Щом привърших със своеобразното сресване на Персефона, оставих четките, качих на рамо Нала, която стоеше на хранилката за конете, гледаше ме и мяукаше по своя си начин, и тръгнах бавно към общежитието. Този път минахме без Афродита да ни пресрещне и да се заяде с мен, но щом завихме зад ъгъла, видях Стиви Рей, Деймиън и Близнаците. Стояха до стария дъб, увлечени в таен разговор. Щом ме видяха, замлъкнаха и ме погледнаха виновно. Ясно за кого говореха.

— Какво? — спрях и попитах.

— Чакахме те — отвърна Стиви Рей. От предизвикателния й поглед нямаше и следа.

— Какво става с теб? — вгледах се в нея.

— Просто се тревожи за теб — каза Шоуни.

— Всички се тревожим — допълни Ерин.

— Какво става с бившето ти гадже? — попита Деймиън.

— Досажда ми, какво. Ако не беше досадник, нямаше да ми бъде бивш.

Опитвах се да не адресирам думите си към никого, нито да спирам поглед върху някого. (Никога не съм била добра лъжкиня.)

— Ние решихме аз да дойда с теб тази нощ — рече Стиви Рей.

— Всъщност мислим, че всички трябва да дойдем — поправи я Деймиън.

Свъсих вежди и ги изгледах лошо. Нямаше начин да ги оставя да ме гледат как пия кръвта или каквото там щяха да ми сложат в чашата с виното.

— Не.

— Зоуи, днес беше един наистина отвратителен ден. Всички сме в стрес. А Афродита е решена на всичко, за да те разкара. Мисля, че е логично да сме заедно тази нощ — разсъди Деймиън.



Да, беше логично, но те не знаеха цялата истина. Аз не исках да я знаят. Държах прекалено много на тях. Те ме караха да се чувствам желана и в безопасност. За първи път не бях излишната. Не исках да рискувам да ги загубя. Не и сега, когато всичко около мен беше съвсем ново и плашещо. Затова направих това, което правех вкъщи, когато бях изплашена и тъжна и не знаех как да постъпя — нападнах.

— Нали казвате, че притежавам сили, които един ден ще ме направят ваша Висша жрица?

Те закимаха ентусиазирано и ми се усмихнаха, което накара сърцето ми да се свие. Стиснах зъби и заговорих с леден тон:

— Тогава ще ме слушате, когато ви казвам „не“. Не ви искам там тази нощ! Това е нещо, с което трябва да се справя сама. Точка по въпроса.

Врътнах се и се отдалечих.

Естествено след половин час вече съжалявах, че се бях държала толкова грубо. Закрачих нервно напред-назад около стария дъб, превърнал се неусетно в мое убежище, което никак не се хареса на Нала. Но аз продължавах да обикалям и да се моля Стиви Рей да се появи отнякъде, за да й се извиня. Приятелите ми не знаеха защо не ги искам там. Просто се притесняваха за мен. Може би… може би щяха да разберат за кръвта? Ерик, изглежда, разбираше. Естествено, нали беше пета предшестваща година? Все пак… ние всички щяхме да минем през това. Рано или късно щяхме да залочим кръв… или да умрем. Тази мисъл успя да ме успокои поне отчасти и аз вдигнах ръка да почеша Нала.

Когато алтернативата е смърт, пиенето на кръв не изглежда толкова ужасно, нали?

Тя замърка и аз го приех за „да“. Погледнах часовника си и подскочих. По дяволите! Трябваше да се върна в стаята, да се преоблека и да отида на срещата с „Дъщерите на мрака“. Тръгнах обратно към стената. И тази нощ небето бе покрито с облаци, но аз нямах нищо против тъмнината. Бях започнала да харесвам нощта. Така и трябваше. Тя щеше да бъде моя спътница дълго време. _Ако оцелеех._ Сякаш прочела мрачните ми мисли, Нала ме изгледа накриво и измяука.

— Да, знам. Не бива да гледам толкова мрачно на нещата. Чакай, ще се развеселя, след като…

Ниското й ръмжене ме накара да спра и да се огледам. Тя също спря. Гърбът й се изви в дъга, козината й настръхна и тя заприлича на малка космата топка. Но присвитите й очи гледаха злобно и войнствено, когато изсъска яростно в нощта.

— Нала, какво…

И още преди да се обърна и да погледна в посоката, накъдето гледаше тя, по гърба ми полазиха ледени тръпки. По-късно, когато направих разбор на ситуацията, не можах да си обясня защо не изкрещях. Спомням си, че устата ми се отвори и поех въздух, но звук не последва. Сякаш бях онемяла. Но дори да бях онемяла, това не обясняваше пълното ми вцепенение.

На по-малко от десетина крачки от мен, в сянката на стената, стоеше Елиът. Стори ми се, че се движи в посоката, в която вървяхме и ние с Нала. Чу съскането й и се обърна наполовина към нас. Нала изфуча отново. Елиът се стресна и с едно бързо движение се обърна изцяло към нас.

Кълна се, че спрях да дишам. Беше призрак — трябваше да бъде, но изглеждаше толкова плътен, толкова реален, че настръхнах цялата. Ако не бях видяла с очите си как тялото му отхвърля Промяната, щях да си помисля, че си е той, само дето изглежда адски блед и… странен. Беше направо бял, но имаше и друго. Очите му бяха различни. Слабата светлина се отразяваше в тях и те блестяха в зловещо ръждиво като засъхнала кръв.

_Точно както светеха и очите на Елизабет._

Имаше и още. Тялото му изглеждаше променено — слабо. Как беше възможно това? Накрая дойде миризмата. Миришеше на старо, на прах, на нещо древно, като скрин, останал затворен с години, или като зловещо подземие. Същата миризма, каквато усетих и при Елизабет.

Нала изръмжа. Елиът приклекна, изви гръб и изсъска срещу нея. Оголи зъби и аз видях издължените му кучешки зъби. Той направи крачка към нея, сякаш се готвеше да я нападне. Реагирах светкавично, без да мисля.

— Остави я на мира и се махай оттук!

Изненадах се от себе си. Сякаш подвиквах на злобно куче. Изобщо не ми личеше, че всеки момент щях да припадна от страх.

Главата на Елиът се люшна към мен и пламъкът в очите му ме докосна за първи път. Злото в чистия му вид. Гласът на интуицията, който вече познавах добре, изкрещя в мен: „Това е отвратително“

— Ти… — изграчи той.

Гласът му беше ужасен, стържещ и гърлен, сякаш нещо бе повредило гърлото му.

— Ще те хвана — изръмжа той и тръгна към мен.

Страхът ме парализира.

В същия миг бойният вик на Нала разцепи нощта. Тя се хвърли върху призрака на Елиът. Зашеметена от ставащото, очаквах да видя как забива зъби в празното пространство, но тя се вкопчи в бедрото му, пусна ноктите си и зафуча като хищник с поне три пъти по-големи размери от нейните. Той изпищя, хвана я за врата, отскубна я от себе си и с невероятна скорост буквално прелетя над високата стена и изчезна в нощта.

Затресох се от ужас, разтреперих се толкова силно, че едва не паднах.

— Нала! — проплаках в тъмното. — Къде си, момичето ми?

Веднага дочух ръмженето й и след миг беше при мен, но приличните й на цепки очи бяха отправени все още към стената. Приклекнах до нея и опипах костите й е треперещите си ръце. Изглеждаше цяла и невредима. Гушнах я и побягнах с все сила далеч от стената.

— Всичко е наред. Всичко свърши. Той си отиде. Смелото ми момиче! — продължих да бъбря и да тичам.

Тя опря предните си лапи на рамото ми, надигна се и продължи да ръмжи, вперила поглед назад.

Щом стигнахме до първите улични лампи, спрях и я вдигнах пред себе си, за да се уверя още веднъж, че наистина е добре. Това, което открих, накара стомаха ми да се сгърчи толкова силно, че едва не повърнах. По лапата й имаше кръв. Само че не беше нейна. И не миришеше приятно като прясната. Имаше дъх на мухъл, на мазе. Изтрих лапата в тревата и едва се сдържах да не повърна. Вдигнах я отново и забързах по алеята към общежитието. Нала продължи да ръмжи и да гледа назад.

Стиви Рей, Деймиън и Близнаците не бяха там и това ми се стори подозрително. Нямаше ги пред телевизора, нито в компютърната зала и в библиотеката. Не бяха и в кухнята. Изкачих задъхано стълбите с надеждата да заваря Стиви Рей в стаята. Уви!

Седнах на леглото си и започнах да галя притихналата Нала. Дали да ги потърся? Или да остана тук, докато Стиви Рей се прибере? Погледнах към часовника. Имах не повече от десет минути да се преоблека и да отида в спортната зала. Но как да отида след всичко, което се случи?

Всъщност какво точно се бе случило?

Един призрак се бе опитал да ме нападне. Не, не беше така. Призраците не кървяха. Всъщност кръв ли беше това? Не миришеше като другата. Нямах представа какво става.

Трябваше да отида при Неферет и да й разкажа всичко. Да си замъкна задника при нея и побеснялата й котка и да й кажа за Елизабет и за Елиът. Трябваше… Трябваше…

_Не!_

Този път нямаше надигащ се в гърлото ми писък. Това, което се надигна, беше решителност. Не можех да й кажа, не и в момента.



— Трябва да отида на ритуала — изрекох на глас думите, които не спираха да се въртят в главата ми. — Трябва да присъствам.

Докато вадех черната рокля и ровех из гардероба за балетните обувки, изведнъж се успокоих. Нещата тук не следваха логиката, която следваха в стария свят — в моя стар живот. Беше време да приема този факт и да свикна.

Усещах петте елемента, което означаваше, че богинята ме е дарила с невероятна сила и власт. И както често ми повтаряше баба, с голямата власт идват и големите отговорности. По някаква причина бях получила способността да виждам разни неща, например призраци, които не изглеждат, не действат и не миришат като призраци. Но все още не знаех за какво можеше да ми послужи това. Всъщност не знаех нищо, освен две неща, които не подлежаха на съмнение. Не трябваше да казвам нищо на Неферет и трябваше да отида на ритуала.

Забързах към спортната зала, като си наложих да мисля позитивно. Можеше Афродита да не се появи тази нощ или да забрави да се заяде с мен.

С моя късмет обаче нито едно от двете не се случи.

Двадесет и седма глава

— Хубава рокля, Зоуи. Изглежда точно като моята. Ох, почакай! Та тя беше моя — изсмя се някак гърлено Афродита в стил „аз съм голямо момиче, а ти си още детенце“.

Много се дразнех от такива момичета. Да, тя наистина е по-голяма, но и аз имам гърди.

Усмихнах се многозначително, придадох загадъчна нотка на гласа си и изтърсих огромна лъжа, при това ми се стори, че се справих доста добре, като се има предвид, че не умея да лъжа, че току-що бях нападната от призрак и че всички наоколо не сваляха погледи от мен.

— Здравей, Афродита! Тъкмо прочетох глава четиристотин и петнайсета от книгата, която ми даде Неферет. Там пише, че е много важно лидерът на „Дъщерите на мрака“ да направи така, че всеки нов член да се чувства охотно приет и добре дошъл. Сигурно се гордееш, че се справяш толкова добре със задачата? — Пристъпих към нея и сниших глас, така че да ме чуе само тя: — И искам да ти кажа, че изглеждаш доста по-добре от последния път, когато се видяхме.

Видях ясно как пребледня и в очите й се появи страх. Изненадващо за мен, това не ме зарадва, нито ми донесе усещане на победител. Напротив, почувствах се подла, празна и уморена.

Тя стисна зъби и изсъска:

— Майната ти!

После се засмя високо, сякаш се бе пошегувала (за моя сметка), обърна ми гръб, отметна презрително разкошната си коса и отиде към центъра на залата.

Това беше достатъчно, за да освободи съвестта ми от угризенията. Гадна крава.

Тя вдигна ръка и всички, които ме гледаха и се подхилкваха ехидно, насочиха вниманието си към нея. Тази вечер Афродита беше в старомодна рокля от червена коприна, толкова плътно прилепнала по тялото й, че изглеждаше като нарисувана върху кожата й. Бих искала да разбера откъде ги намира тия страхотни дрехи. Дали има вампирски молове?

— Вчера умря един новак. Днес още един — започна тя. Гласът й беше чист и силен, с нотка на съчувствие, което ме изненада. Заприлича ми на Неферет и аз зачаках да видя дали ще каже нещо дълбокомислено като истински лидер.

— Всички ги познавахме. Елизабет беше мило и скромно момиче. Елиът беше наш хладилник през последните няколко ритуала.

Тя се усмихна за миг. Усмивката й беше цинична и злобна и всяка прилика с Неферет изчезна на секундата.

— Но те бяха слаби, а вампирите нямат нужда от слабаци в редиците си. — Сви покритите с алената коприна рамене и продължи: — Ако бяхме хора, щяхме да го наречем естествен подбор. Слава на богинята, че не сме, затова нека го наречем Съдба и да се радваме, че не споходи някого от нас.

Всеобщото одобрение от страна на останалите ме потресе. Не познавах добре Елизабет, но тя се бе държала мило с мен. За Елиът си признавам — не го харесвах. Никой не го харесваше. Беше досаден и неприятен на външен вид (а неговият призрак, или каквото там беше, имаше същия характер), но смъртта му ме натъжи. Ако някога стана водач на Дъщерите на мрака никога няма да си правя шеги със смъртта на някой новак, независимо колко безличен е бил той. Заклех се пред себе си, но се постарах да го повторя като молитва, с надеждата да бъда чута от Никс и да получа одобрението й.

— Но стига сме си говорили за тях — продължи Афродита. — Тази нощ е Самхайн. Тази нощ празнуваме края на събирането на реколтата. Тази нощ отдаваме почит на нашите прадеди — всички велики вампири, които са живели и са били почитани преди нас.

Колкото повече се вживяваше в шоуто, толкова по-зловещ ставаше гласът й. Тя продължи:

— Тази нощ границата между живота и смъртта изтънява и духовете слизат на земята.

Спря и огледа групата, като се постара да забележа, че ме игнорира (както правеха и останалите). Това ми даде възможност да осмисля последните й думи. Дали случилото се с Елиът имаше нещо общо е изтънялата граница между живота и смъртта и с факта, че бе умрял на Самхайн? Но нямах време да продължа разсъжденията си, защото Афродита издигна глас и извика:

— Излизаме навън!

„Дъщерите и Синовете на мрака“ повториха думите й.

Смехът на Афродита беше прекалено секси за случая и се кълна, че я видях да се докосва. Пред очите на всички. Пфу, извратена кучка!

— Това е истина. Избрала съм за нас страхотно място, където ще ни чакат момичетата и един малък хладилник.

Бррр! Дали под „момичетата“ разбираше Войнствената, Ужасната и Осата? Огледах набързо залата. Трите не се виждаха никъде. Леле! Можех да си представя какво означаваше за тях и Афродита „страхотно“ място. И дори не ми се мислеше за нещастното хлапе, което по някакъв начин бяха накарали да стане техен хладилник.

И, да. Опитах се да отрека пред себе си, че устата ми се напълни със слюнка, когато спомена, че ни чака хладилник, което означаваше, че отново ще пием кръв.

— Хайде, тръгваме! И помнете, трябва да пазим тишина. Съсредоточете се, станете невидими, така че, ако някой от човеците все още не е заспал, да не може да ни види. — Тя се обърна и погледна право в мен: — И дано Никс има милост към този, които ни издаде, защото ние няма да проявим такава.



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница