[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница18/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

Хвърли подкупваща усмивка към останалите и вдигна ръка.

След мен, Дъщери и Синове на мрака! — каза и ги поведе към задната врата на залата.

Децата тръгнаха по двойки или на малки групички след Афродита. Естествено всички ме подминаха. Малко оставаше да се откажа. Просто изгубих желание. Реших, че ми стига за тази нощ. Трябваше да се върна в общежитието и да се извиня на Стиви Рей. После щяхме да намерим Деймиън и Близнаците и да им разкажа за Елиът. (Спрях за момент, за да разбера дали вътрешният ми глас протестира срещу намерението ми да им разкажа всичко, но този път всичко беше спокойно.) Добре. Значи можех да им кажа. Беше много по-добре, отколкото да следвам тази кучка Афродита и група новаци, които не можеха да ме понасят. Но интуицията ми подсказваше, че трябва да отида на ритуала.

— Хайде, Зи. Нали не искаш да изпуснеш шоуто?

Ерик стоеше до вратата — същински Супермен със сини очи — и ми се усмихваше.

— Голямо шоу, няма що!

— Че малко ли е? Лоши момичета, скрита драма, възможности за неочаквани сблъсъци и кръвопускане. Какво по-хубаво? Не бих искал да изпусна и минута.

И ние последвахме групата навън.

Всички се придвижиха безшумно към стената зад спортната зала, съвсем близо до мястото, където бях видяла Елизабет. Ерик вървеше до мен и шумът от стъпките му ме караше да се чувствам сигурна и защитена. Най-неочаквано всички започнаха да изчезват един по един в стената.

— Какво, по ляв… — прошепнах.

— Това е трик. Ще видиш.

И аз видях. В стената имаше тайна врата, от онези, които бях виждала по филмите с убийства, само че вместо зад библиотечен шкаф или камина (както беше в една от сериите за Индиана Джоунс — време е да си призная, умирам си за стари филми), тази врата беше част от дебелата и иначе изглеждаща солидно училищна стена. Част от нея отваряше тясно пространство, колкото да се провре един човек (или новак, или вампир, възможно беше да минат дори и един-два призрака, при това плътни). С Ерик минахме последни. Чух след себе си мек звук, обърнах се и видях вратата да се затваря.

— Заключва се автоматично, като при колите — обясни ми шепнешком Ерик.

— Хм. И кой друг знае за нея?

— Всеки, който някога е бил Дъщеря или Син на мрака.

Ясно, значи почти всички зрели вампири. Огледах се и видях, че никой не ни гледа.

— Не ги интересуваме — каза Ерик. — Измъкването от ритуалите е училищна традиция. Ако се върнем, ще се правят, че не са забелязали, стига да не направим нещо прекалено глупаво. Стара практика.

— Стига да не направим нещо прекалено глупаво — повторих след него.

— Ш-т! — скастри ни някой отпред.

Затворих уста и се опитах да разбера накъде вървим.

Беше около четири и половина сутринта. Всички спяха. Видя ми се странно да вървя из тази хубава част на Тулса — квартал, застроен е петродолари — без да ме забележи никой. Минавахме напряко през разкошни градини и дворове, но нито едно куче не залая. Сякаш бяхме сенки… или призраци… Тази мисъл ме накара да потръпна.

До скоро скритата в облаците луна сега огряваше със сребристобялата си светлина неочаквано ясното небе. Кълна се, че още преди да получа Белега, можех да гадая по светлината й. Беше студено, но странно защо това не ми пречеше. Опитах се да не мисля какво прави Промяната с физиката ми.

Пресякохме улицата, после се промушихме безшумно между два двора, чух ромон на течаща вода и скоро зърнах пред нас малко мостче. Луната огряваше поточето под него и то изглеждаше така, сякаш някой бе разпръснал живак по водната повърхност. Красотата му ме заплени и аз забавих инстинктивно ход, напомняйки си, че нощта е моят нов ден. Надявах се никога да не се наситя на прелестите на тъмнината.

— Хайде, Зи — прошепна Ерик от другата страна на мостчето.

Вдигнах поглед към него и видях силуета му пред великолепна къща с терасирани поляни, с езеро, павилион, фонтани и водопади (тези хора бяха въшливи от пари). Изведнъж ми заприлича на романтичен исторически герой като… като… сещах се само за двама романтични герои — Супермен и Зоро — но нито един от тях не беше историческа личност. Но Ерик изглеждаше като рицар, обвит в романтичен ореол. Изведнъж се сетих чия е тази фантастична къща и забързах по мостчето.

— Ерик — прошепнах развълнувано. — Това е музеят на Филбрук. Ако ни хванат, че се мотаем наоколо, здравата ще загазим.

— Няма да ни хванат.

Трябваше да подтичвам, за да не изостана от него. Той бързаше, изгаряше от нетърпение да настигнем тихата призрачна група.

— Но това не е просто някаква богаташка къща. Това е музей. Има двайсет и четири часова охрана.

— Афродита ще ги дрогира.

— Какво?!

— Ш-т! Няма да им стане нищо. Ще поспят известно време, после ще се приберат у дома и няма да помнят нищо. Какво толкова?

Не отговорих, но не ми хареса, че за него дрогирането на охраната беше „какво толкова“. На мен не ми изглеждаше редно, въпреки че разбирах необходимостта от това. Ние бяхме нарушители. И не искахме да ни хванат. Затова охраната трябваше да бъде дрогирана. Разбирах го. Но просто не ми харесваше. Беше поредното нещо в устава на „Дъщерите на мрака“ и тяхното самовлюбено отношение към света, което плачеше за промяна. Все повече ми напомняха на фанатици, което не бе особено ласкателно сравнение. Афродита не беше бог (нито пък богиня, в нейния случай), независимо как се виждаше самата тя.

Ерик спря и ме изчака. Скоро се присъединихме към останалите в подножието на хълма, на върха на който се виждаше красив павилион, и оформихме около него широк кръг. Бяхме съвсем близо до декоративното езеро, чиито каменни стени опираха до терасите пред музея. Мястото беше удивително красиво. Бях идвала тук няколко пъти на екскурзия и веднъж за час по изобразително изкуство. До такава степен се бях влюбила в мястото, че се опитах да го нарисувам, въпреки че не ме бива в рисуването. Нощта бе превърнала добре поддържаното имение с красиви градини и мраморни фонтани, което помнех, в приказно, окъпано в лунна светлина царство, сгушено сред сиви, сребристи и тъмносини редици от облаци.

Самият павилион също беше прекрасен. До него се стигаше по голяма мраморна кръгла стълба, а самият той изглеждаше като трон. Куполът му се поддържаше от красиви бели колони и бе осветен отвътре. Приличаше на древногръцки павилион, реставриран и облян от светлина, за да може нощта да разкрие цялото му великолепие.

Афродита изкачи стълбите, зае мястото си в средата на павилиона и веднага засмука част от красотата и магията му. Естествено Войнствената, Ужасната и Осата също бяха там. Имаше и още едно момиче, което не познавах. Може да съм я виждала милион пъти, но не я бях запомнила. Беше просто още една русокоса Барби (въпреки че най-вероятно се казваше Злата или Жестоката). Масата в средата беше покрита е черна покривка, върху която имаше купища свещи и други неща, включително един бокал и нож. Някакво хлапе дремеше с подпряна на масата глава. Покрито бе с плащ, за да не се вижда тялото му. Заприлича ми на Елиът в нощта, в която играеше ролята на хладилник.

Сигурно му бе коствало много да позволи на Афродита да източи кръвта му за ритуалите си. Запитах се дали тази процедура е ускорила смъртта на Елиът. Категорично отказах да си призная, че устата ми отново се напълни със слюнка, когато си помислих, че кръвта на покритото с плащ дете ще бъде смесена с виното в бокала. Отвратих се от себе си и едновременно с това го пожелах още по-силно.

— Ще събера кръга и ще призова духовете на нашите прадеди да празнуват с нас — започна Афродита.

Говореше тихо, но гласът й ни заля като отровна мъгла. Беше глупаво да се плаша от духовете, които щяха да влязат в кръга на Афродита, особено след скорошната ми среща с техни побратими, но честно казано, не бях толкова любопитна, колкото изплашена. Може би интуицията ми казваше, че трябва да остана, за да разбера нещо за Елизабет и Елиът. А и ритуалът беше нещо, което всяка Дъщеря на мрака правеше. Следователно не би могло да бъде толкова страшно или опасно. Афродита изглеждаше спокойна и овладяна, но според мен играеше роля. Дълбоко в себе си беше като всяка друга грубиянка — несигурна и незряла. Грубияните избягваха по-силните от тях, затова ми се стори логично да призове безобидни, дори мили духове. Не вярвах, че ще посмее да се изправи пред някое голямо и лошо чудовище.

Или странен тип като Елиът.

Започнах да се отпускам под вече познатия тътен на силите, докато всяка от четирите Дъщери на мрака поемаше съответстващата на представяния от нея елемент свещ и заставаше в правилната посока на малкия кръг в павилиона. Афродита призова вятъра и мекият бриз повдигна леко косата ми, незабелязано от другите. Затворих очи и се насладих на тръпката от преминаващото през тялото ми електричество. Напук на Афродита и нейните слуги посрещнах с радост началото на ритуала. Ерик стоеше до мен и това ме накара да забравя, че никой друг не иска да разговаря с мен.

Отпуснах се, напълно убедена, че бъдещето не може да бъде чак толкова лошо. Щях да се извиня на приятелите си и щяхме заедно да разнищим цялата странна история около онези призраци. Освен това може би щях да се сдобия с най-готиното гадже в училището. Всичко щеше да се оправи. Отворих очи и се загледах в Афродита, която обикаляше кръга. Всеки един от елементите пращеше и хвърляше електричество по кожата ми. Зачудих се как Ерик, който беше толкова близо до мен, не усеща нищо. Дори се обърнах лекичко към него, очаквайки да срещна погледа му, докато елементите играеха по кожата ми, но той като всички други гледаше в Афродита. (Което беше доста дразнещо. Не беше ли редно поне веднъж да ме погледне?) Афродита започна ритуала с призоваването на предците. Аз забравих за всичко друго и се загледах в нея. Тя застана до масата и поднесе над пламъка на лилавата свещ дълга плитка от суха трева. Тя пламна бързо. Афродита я остави да се разгори, после я загаси, размаха я около себе си и заговори, изпълвайки въздуха с гъсти валма дим. До ноздрите ми достигна аромат на бизонова трева. Тя беше една от най-свещените ритуални билки, защото привличаше духовната енергия. Баба често я използваше за подсилване на молитвите си. Но изведнъж сбърчих нос. Бизоновата трева трябваше да се използва само след като салвията пречистеше пространството. Иначе можеше да привлече всякаква енергия, а „всякаква“ не означаваше само добра. Но вече беше късно да се намесвам, даже и да успеех да спра церемонията. Афродита вече призоваваше духовете. Гласът й звучеше напевно и злокобно, добил нова сила от къдрещия се около нея дим.

— Чуйте древния зов в тази нощ на Самхайн, о, вие, духове на нашите прадеди! Нека в тази нощ на Самхайн димът да отнесе гласа ми към Другия свят, където светли духове играят по зелената трева на вечната памет. В нощта на Самхайн аз няма да призова духовете на нашите човешки прадеди. Ще ги оставя да спят. Нямам нужда от тях нито в живота, нито в смъртта. В нощта на Самхайн призовавам нашите мистични предци, нашите духовни прадеди — онези, които някога са били повече от човеци и които и след смъртта си са повече от човеци.

Напълно омагьосана, гледах заедно е другите как пушекът се вие нагоре, къдри се и постепенно придобива форма.

В началото реших, че си въобразявам, и примигнах, за да се отърся от видението, но скоро разбрах, че това, което виждам, не е въображаем образ. Димът започна да оформя фигури на хора. Бяха трудно забележими, по-скоро очертания на силуети, отколкото на тела, но Афродита продължаваше да размахва оплетения сноп и те постепенно се изпълниха със същност. Кръгът изведнъж се изпълни с призрачни фигури с тъмни дупки вместо очи и отворени усти.

Тези не приличаха по нищо на Елизабет и Елиът. Бяха си точно такива, каквито си представях, че са призраците — сиви, прозрачни и зловещи. Подуших въздуха и не долових миризма на мухъл.

Афродита остави на земята димящата главня и взе бокала. Дори от мястото, където стоях, можех да видя необикновената бледност на лицето й, сякаш бе придобила физическите характеристики на призраците около себе си. Червената й рокля изглеждаше болезнено ярка в кръга от сиви силуети, мъгла и дим.

— Приветствам ви, духове на нашите предци, и ви моля да приемете нашия дар от вино и кръв, за да усетите отново вкуса на живота. — Вдигна високо бокала и призраците зацвъртяха и заръмжаха развълнувано. — Добре дошли сред нас! Под защитата на моя кръг ви…

— Зо! Знаех си, че ако се потрудя, ще те намеря! — Гласът на Хийт отекна в мрака и заглуши думите на Афродита.

Двадесет осма глава

— Хийт? Какво правиш тук?

— Ами… ти не ми се обади…

Глух и ням за всичко останало, гой се приближи до мен и ме прегърна. Нямах нужда от лунната светлина, за да видя зачервените му от недоспиване очи.

— Липсваше ми, Зо! — каза високо и усетих дъх на бира.

— Хийт, трябва да…

— Не. Нека остане — прекъсна ме Афродита.

Погледът на Хийт се премести върху нея и аз се запитах как ли изглежда тя през неговите очи. Афродита стоеше в езеро от светлина, идваща от осветения таван на павилиона, сред облаци от ароматен пушек. Изглеждаше така, сякаш беше под вода. Червената копринена рокля бе като втора кожа по тялото й. Гъстата руса коса падайте тежко по раменете й. Устните й бяха изкривени в злобна усмивка, но бях сигурна, че Хийт няма да я разчете правилно и ще реши, че е мила. Предполагах, че не забелязва призраците, които спряха да витаят около бокала и обърнаха празните си очи към него. Естествено не забеляза и странния, лишен от емоции глас на Афродита, нито стъкления й поглед. Доколкото го познавах, не виждаше нищо, освен големите й бомби.

— Ама че сладка вампирка! — възкликна той и потвърди изцяло предположенията ми.

— Разкарай го оттук — чух тревожния глас на Ерик.

Хийт успя да откъсне поглед от циците на Афродита и се извъртя към Ерик.

— Ти пък кой си?

По дяволите! Познавах този тон. Използваше го винаги, когато смяташе, че има повод да ревнува. (Друга причина да ми е бивш.)

— Хийт, махни се — дръпнах го аз.

— Не — тръсна глава той и сложи собственически ръка около раменете ми, но не ме погледна. Погледът му беше забит в Ерик. — Дойдох да видя любимата си и ще я видя.

Помъчих се да забравя факта, че вената му пулсира, върху рамото ми и вместо да направя някоя тотална глупост — например да забия зъби в китката му, аз се измъкнах от прегръдката му и застанах пред него така, че да закрия Ерик.

— Не съм ги никаква любима.

— О, Зо, как можа да го кажеш!

Стиснах зъби. Леле, какъв глупак! (Още една причина да ми е бивш.)

— Да не би да ти е изтекъл мозъкът? — извика Ерик.

— Виж какво, кръвопиещо лайно, аз съм… — започна Хийт, но странно ехтящият глас на Афродита го спря.

— Ела тук, човеко!

Това вече не беше добре. Инстинктът ми подсказа, че ако отиде в кръга, с него ще се случи нещо ужасно.

Напълно запленен от Афродита. Хийт се спусна към нея без никакво колебание (и капчица здрав разум). Сграбчих го за ръката и се зарадвах, когато видях, че Ерик го хвана за другата.

— Спри. Хийт. Искам веднага да си тръгнеш. Ти не си за тук.

Той откъсна с мъка очи от Афродита. Отскубна ръката си от Ерик и изръмжа като звяр в лицето му. После се обърна към мен:

— Ти ми изневеряваш с този.

— Няма ли да ме чуеш най-после? Не е възможно да ти изневерявам, защото не сме заедно. А сега се махай…

— Щом отказва поканата ни, тогава ние ще отидем при него — чух гласа на Афродита.

Проточих врат и я видях. Тялото й се гърчеше и при всяка конвулсия от него излизаха сиви струйки дим. Тя изстена болезнено — нещо средно между ридание и писък. Духовете, включително и онези, които очевидно я владееха, се хвърлиха към края на кръга, за да го разкъсат и достигнат до Хийт.

— Спри ги, Афродита. Иначе ще го убият — показа се Деймиън иззад живия плет около езерото.

— Деймиън, какво… — започнах, но той тръсна глава.

— Нямам време за обяснения — извика към мен и отново се обърна към Афродита: — Ти знаеш какво представляват те. Трябва да ги удържиш в кръга, иначе Хийт ще умре.

Афродита пребледня така, че самата тя заприлича на призрак. Започна да отстъпва от сивите сенки, които продължаваха да натискат невидимата граница на кръга, докато не се удари в единия край на масата.

— Не могат да бъдат спрени — каза тя. — Искат го и ще го имат. По-добре него, отколкото мен… или някой от нас.

— Не искаме да се обърнат срещу нас — извика Ужасната и пусна свещта на земята. Тя се разля и изгасна. Ужасната се обърна и без да каже нищо повече, хукна надолу по стълбите далеч от павилиона. Другите три, олицетворяващи елементите момичета я последваха, захвърлиха свещите и изчезнаха в нощта.

С ужас видях как една от сивите фигури започна да се топи върху сияйната граница на кръга. Димът, който образуваше призрачното му тяло, се стече бавно по стълбите като пълзяща змия. Дъщерите и Синовете на мрака започнаха да се споглеждат нервно и заотстъпваха назад с разкривени от страх лица.

— Ти си на ход, Зоуи.

— Стиви Рей!

Тя стоеше в средата на кръга и се клатушкаше несигурно. Бе махнала плаща, който я покриваше. Превръзките на китките й белееха в мрака.

— Казах ти, че трябва да сме заедно — усмихна ми се тя.

— По-добре побързай — чух и Шоуни.

— Тези призраци побъркаха бившия ти. — Беше Ерик.

Обърнах се, видях Близначките до белия като платно Хийт и едва не подскочих от радост. Приятелите ми не ме бяха изоставили. Не бях сама.

— Хайде да приключваме с това — казах и се обърнах към Ерик, който ме гледаше със зяпнала уста. — Дръж Хийт настрана.

Сигурна, че приятелите ми са след мен, забързах по стълбите на претъпкания със сиви форми павилион. Достигнах до границата на кръга и за миг се поколебах. Призраците се изливаха бавно навън с приковани в Хийт невиждащи очи. Поех дълбоко въздух и прескочих невидимата граница. Мъртвите пръсти докоснаха кожата ми и по нея премина ледена тръпка.

— Нямаш право да влизаш тук. Това е моят кръг! — извика Афродита, едва събрала сили да ми се озъби и да препречи пътя ми към масата и лилавата свещ — единствената, която продължаваше да гори.

— Беше твоят кръг. Сега си затваряй устата и не ми пречи!

Тя присви злобно очи.

Ах, защо нямах време да я сръфам?

— Направи, каквото ти казва Зоуи, вещице! Вече две години си мечтая да те изритам по задника — застана до мен Шоуни.

— И аз, усойнице — застана от другата ми страна Ерин.

В този момент нощта се огласи от писъка на Хийт. Обърнах се светкавично назад. По краката му пълзеше гъста мъгла и оставяше по дънките му дълги тънки сиви следи, които се изпълваха с кръв. Той пищеше неистово и риташе като луд. Ерик беше там, не бе избягал, но мъглата бе нападнала и него. Видях сивите ръце да разкъсват дрехите му и да пробиват кожата му на места.

— Бързо! Заемете местата си! — извиках, преди миризмата на кръв да ме изкуши.

Приятелите ми се спуснаха към захвърлените свещи. Вдигнаха ги и заеха позиции.

Отидох до Афродита, която гледаше Хийт и Ерик и притискаше устните си с ръка, сякаш се мъчеше да сдържи надигащия се в нея вик на ужас. Взех лилавата свещ и изтичах при Деймиън.

— Вятър! Призовавам те в този кръг! — извиках и приближих лилавата свещ до жълтата.

За малко не се разплаках от радост, когато познатата вихрушка се завъртя около мен и повдигна косите ми.

Сложих ръка пред моята свещ, за да я предпазя от вятъра, и изтичах при Шоуни.

— Огън! Призовавам те в този кръг!

Запалих червената свещ. Вятърът запрати в лицата ни гореща вълна и опари лекичко кожата ни. Без да губя време, продължих по часовниковата стрелка.

— Вода! Призовавам те в този кръг!

И в същия миг усетих сладко-соления мирис на море.

— Земя! Призовавам те в този кръг!

Докоснах свещта на Стиви Рей е моята, избягвайки да гледам превързаните й китки. Тя беше изключително бледа, но намери сили да се усмихне, когато въздухът се изпълни с аромат на прясно окосена трева.

Хийт извика отново и аз се спуснах обратно към центъра с вдигната над главата си свещ.

— Дух! Призовавам те в този кръг!

Енергията плъзна по вените ми. Погледнах към границите на кръга и видях енергията на духа да ги огражда като сияйно бяла панделка. Затворих очи и прошепнах в себе си: Благодаря ти, Никс!

После оставих свещта на масата, хванах бокала с кървавото вино и се обърнах към Хийт, Ерик и призраците около тях.

— Ето го вашето жертвоприношение — извиках силно и плиснах съдържанието около себе си. То се изви в арка и образува кървав кръг по мраморния под.

— Вие не бяхте призовани тук да убивате. Извикахме ви, защото е Самхайн и искахме да ви почетем.

Излях остатъка от виното и мислено запуших нос за миризмата на примесената прясна кръв.

Призраците спряха атаката си. Съсредоточих се върху тях, не исках да се разсейвам с полуделия от ужас Хийт и болката на Ерик.

— Предпочитаме тази топла човешка кръв. Жрице. — Зловещият глас проехтя в нощта и кожата ми настръхна.

Кълна се, че подуших дъх на разлагаща се плът. Преглътнах с мъка, но продължих:

— Знам, но тези живи същества не са определени за вас. Тази нощ трябва да празнуваме, не да сеем смърт.

— Ние избираме смъртта. Тя е по-сладка за пас.

Из парка се разнесе призрачен смях, смеси се с тънкия аромат на бизонова трева и вампирите обградиха отново Хийт.

Захвърлих бокала и вдигнах ръце.

— Тогава ще приключа с вас. Не се шегувам. Вятър, огън, вода, земя и дух! Заповядвам ви от името на богинята Никс да затворите кръга и да върнете обратно мъртвите, които го напуснаха. Сега!

По тялото ми се разнесе топлина и достигна до пръстите на ръцете ми. Един горещ порив на вятъра с мирис на море поде струящата от ръцете ми зелена мъгла, понесе я по стълбите и покри с нея Хийт и Ерик. Косите и дрехите им заплющяха в нощта. Вълшебният вятър се уви около сивите сенки, отдели ги от жертвите им и с победен вой ги всмука обратно в кръга. Изведнъж се оказах заобиколена от призрачни гладни сенки. Подуших ясно пулсиращата от тях опасност, както бях подушила кръвта на Хийт. Афродита се сви на стола и затрепери от страх. Един от призраците посегна към нея и от гърлото й излезе вик, което ги настърви още повече. Те стегнаха кръга около нас.

— Зоуи! — изписка Стиви Рей и направи крачка към мен. Гласът й вибрираше от страх.

— Не! — изкрещя Деймиън. — Не разкъсвай кръга! Те не могат да наранят Зоуи. Не могат да наранят никого от нас, кръгът е достатъчно силен. Но само ако остане цял.

— Няма да мръднем оттук — извика Шоуни.

— Ще стоим, колкото трябва — додаде задъхано Ерин.

Почувствах тяхната подкрепа и доверие като шести елемент. Това ме изпълни с увереност и сила. Изправих гръб и погледнах към виещите се около мен гневни призраци.

— Ние няма да си тръгнем — казах спокойно, — следователно вие трябва да се измитате оттук.

Посочих разпиляната по земята смес от вино и кръв.

— Вземете вашето приношение и се махайте. Това е цялата кръв, която ще ви дадем тази нощ.

Сивата орда спря за миг и аз разбрах, че ги държа в ръцете си. Поех дълбоко въздух и приключих:

— Заповядвам ви със силата на елементите: Вървете си!

Изведнъж сякаш невидим гигант ги натисна с крак, те се разляха по напоения с вино и кръв под, успяха някак си да абсорбират течността и тя изчезна заедно с тях.

Изпуснах дълбока звучна въздишка на облекчение и веднага се обърнах към Деймиън.

— Благодаря ти, вятър. Можеш да се оттеглиш.

Деймиън понечи да загаси свещта си, но вятърът го изпревари, изпрати лек, изненадващо игрив полъх, който свърши работата вместо него. Деймиън ми се усмихна, но в същото време очите му се разшириха от изненада.

— Зоуи! Белегът ти!

— Какво? — попитах и вдигнах ръка към челото си.

Той ме сърбеше, както и раменете и врата ми (раменете и вратът ме засърбяват винаги, когато съм под стрес). Тялото ми все още тръпнеше от ефекта на елементите, затова до този момент не бях усетила нищо.

Изненадата в очите на Деймиън се замени с възторг.

— Затвори кръга, после вземи едно от безбройните огледала на Ерин и виж какво е станало.



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница