[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница19/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

Обърнах се към Шоуни и казах довиждане и на огъня.

— Ах! Невероятно! — загледа се в мен тя.

— Хей, ти откъде знаеш, че имам повече от едно огледало в чантата си? — сопна се Ерин, която все още стоеше на мястото си срещу Деймиън. После погледна към мен и опули очи. — Мамка му!

— Ерин! Не бива да ругаеш, когато си в свещения кръг, всички знаете за това — каза Стиви Рей със сладкия си носов глас. Но щом ме погледна, зяпна срещу мен. — Мамка му!

Въздъхнах и ги изгледах сърдито.

— Ето, че и ти ругаеш — укорих я, отидох до масата, изгасих лилавата свещ и казах: — Благодаря ти, дух, можеш да се оттеглиш.

— Защо? — скочи от мястото си Афродита толкова рязко, че се удари в стола. Тя също ме зяпаше като невидяла. — Защо ти? Защо не аз?

— За какво говориш?

— За това. — Ерин извади пудриерата си от кожената чанта, която не слизаше от рамото й, и ми я подаде.

Отворих я и погледнах в огледалцето. В началото не разбрах какво виждам. Беше толкова необяснимо, толкова изненадващо. После Стиви Рей застана до мен и прошепна:

— Много е красива!

Беше права. Наистина бе красива. Белегът се бе разраснал. Около очите ми имаше рамка от фина сапфирена татуировка с красиви извивки като дантела. Не толкова сложна и широка като на възрастен вампир, но нито един новак нямаше такава. Прокарах пръсти по извивките и си помислих, че такава красива татуировка трябва да краси лицето на някоя екзотична принцеса… или на Велика жрица. Дълго се взирах в моето ново „аз“, което все още не беше съвсем мое, и постепенно започнах да свиквам с непознатия си образ.

— Това не е всичко, Зоуи. Погледни рамото си — обади се Деймиън.

Извърнах глава и погледнах рамото си и едва не ахнах. Видях същите нежни мотиви като тези около очите ми. Започваха от основата на врата, обхващаха рамото и продължаваха надолу по гърба ми. Изглеждаха по-древни и по-неразгадаеми от онези около очите ми, защото бяха нашарени със символи, приличащи на стари букви. Отворих уста, но не знаех какво да кажа.

— Зи, той има нужда от помощ — прекъсна унеса ми Ерик.

Погледнах през рамо и го видях да се препъва нагоре по стълбите към павилиона е изпадналия в безсъзнание Хийт.

— Остави го тук — обади се Афродита. — Някой ще го открие на сутринта. Трябва да се махнем, преди охраната да се е събудила.

Завъртях се и я пронизах с поглед.

— И ти ме питаш защо аз, а не ти? Може би, защото на Никс й е дошло до гуша от твоя егоизъм, глезотии, алчност, омраза… — спрях неочаквано. Бях толкова ядосана, че не успях да измисля нещо повече.

— И грубост — добавиха в хор Шоуни и Ерин.

— Да, и грубост. — Направих крачка към нея и изръмжах в лицето й: — Промяната е достатъчно мъчителна и без някой като теб да диша във вратовете ни.

Побързах да намеря погледа на Деймиън и му се усмихнах.

— Караш всички да ти се подмазват, а с онези, които не искат, се държиш, сякаш са нищо. Край на всичко това, Афродита! Тази нощ ти допусна огромна грешка. Почти обрече Хийт на смърт. Същото можеше да се случи и с Ерик и кой знае още с колко деца. И всичко това — заради твоя егоизъм.

— Не е моя вината, че гаджето ти те проследи дотук — извика тя.

— Не, за това наистина нямаш вина, единственото нещо, за което не си виновна тази нощ. Но вината, че твоите приятелки не останаха до теб и разкъсаха кръга, е изцяло твоя. Както и това, че в кръга попаднаха зли духове.

Тя ме погледна объркано и това ме разяри още повече.

— Салвия, тъпа краво! Трябваше първо да използваш салвия, за да прогониш негативната енергия, и после да запалиш бизоновата трева. Не е учудващо, че привлече такива ужасни духове.

— Защото тя самата е ужасна — провикна се Стиви Рей.

— Ти нямаш думата, хладилник! — просъска Афродита.

— Не — заврях пръст в лицето й. — Тази гадост с хладилниците ще е първото нещо, което ще отменя.

— О, сега ще ми се правиш, че не жадуваш за кръв както всички нас!

Погледнах смутено към приятелите си. Те срещнаха погледа ми без смущение. Деймиън ми се усмихна окуражително. Стиви Рей кимна. Близнаците ми смигнаха. И аз разбрах каква глупачка съм била. Те нямаше да се отвърнат от мен. Те бяха мои приятели. Трябваше да им се доверя, въпреки че още не се бях научила да се доверявам на себе си.

— В крайна сметка всички ние ще започнем да пием кръв — казах простичко. — Иначе ще умрем. Но това не ни превръща в чудовища. Време е „Дъщерите на мрака“ да престанат да се държат като такива. Край с теб, Афродита. Вече не си техен водач.

— Какво искаш да кажеш? Че сега начело ще застанеш ти ли?

Аз кимнах.

— Да. Не дойдох в „Дома на нощта“, за да моля за тази сила. Исках само място, към което да принадлежа. Предполагам, че това е начинът на Никс да отговори на молитвата ми — замълчах за миг, усмихнах се на приятелите си и те ми отвърнаха на усмивката. — Явно богинята има чувство за хумор.

— Кучка! Не можеш сама да се назначиш за лидер на „Дъщерите на мрака“. Само Великата жрица има право да ме смени.

— Какъв късмет, че съм тук, нали? Беше Неферет.

Двадесет и девета глава

Неферет излезе от сенките и тръгна бързо към Хийт и Ерик. Докосна първо лицето на Ерик и прегледа кървавите белези по ръцете му, оставени от призраците, докато се бе опитвал да защити Хийт от тях. Прокара пръсти по раните му и кръвта започна да засъхва. Болката го напусна и Ерик въздъхна щастливо.

— Ще зараснат. Когато се върнем в училище, ела в лечебницата да ти дам един мехлем. — Потупа го нежно по бузата и той се изчерви. — Ти защити момчето и показа, че си истински воин вампир. Гордея се с теб, рицарю Ерик. Богинята също.

Сърцето ми преля от радост. Аз също се гордеех с постъпката му. Чух зад себе си одобрителен шепот и разбрах, че Дъщерите и Синовете на мрака се бяха върнали и се тълпяха по стъпалата към павилиона. Колко дълго бяха стояли там? Неферет се обърна към Хийт и аз забравих за всички останали. Повдигна дънките му и огледа раздраните участъци по ръцете и краката му. После скри бледото му лице в шепите си и затвори очи. Видях как тялото му се изпъва и свива в конвулсии, как въздъхва и се отпуска, както бе направил и Ерик. След секунди вече спеше спокойно, нямаше нищо общо с онова момче, което се бореше със смъртта пред очите ни. Все още коленичила до него, Неферет каза:

— Ще се възстанови и няма да си спомня нищо от тази нощ. Ще си мисли, че се е напил и опитвайки се да открие бившата си любима, се е изгубил. — Докато го изричаше, вдигна очи към мен и аз видях в тях съчувствие и разбиране.

— Благодаря ти — прошепнах с устни.

Тя кимна, стана и се обърна към Афродита:

— Аз съм отговорна за случилото се тази нощ толкова, колкото и ти. Познавам твоята себичност от години, но предпочетох да си затворя очите, като се надявах, че с годините и с помощта на богинята да узрееш. Но съм сгрешила. — Гласът й се извиси и придоби метални нотки. — Афродита, освобождавам те от лидерския пост в клуба на Дъщерите и Синовете на мрака. Подготовката ти за Велика жрица също се прекратява. Сега не си по-различна от всеки новак.

Хвана огърлицата от сребро и гранат, която висеше върху гърдите на Афродита, и с рязко движение я свали.

Афродита мълчеше, бялото й като тебешир лице бе обърнато към Неферет.

Великата жрица й обърна гръб и се приближи към мен.

— Зоуи Редбърд. Разбрах, че си специална от деня, когато Никс ми показа, че ще бъдеш белязана.

Усмихна се и повдигна брадичката ми, за да огледа по-добре разрасналия се белег. После отметна косите ми, за да открие новата ми татуировка по врата, раменете и гърба. Щом видяха необикновената рисунка, Дъщерите и Синовете на мрака ахнаха.

— Изключително, наистина изключително! — прошепна възхитено Неферет. — Тази нощ ти прослави мъдростта на богинята, която те дари със своята мощ. Честно си заслужи мястото на водач на Дъщерите и Синовете на мрака и ще бъдеш обучавана от богинята. Ти ще ги ръководиш чрез своята мъдрост и състрадание и е помощта на великата Никс.

Тя ми подаде огърлицата на Афродита. Пръстите ми усетиха тежестта и топлината й.

— Носи я и управлявай с повече достойнство и чест от твоята предшественичка.

После направи нещо наистина смайващо. Неферет, Великата жрица на Никс, ме приветства с кръстосани пред сърцето си юмруци и ниско приведена глава — вампирският знак за почит и уважение. Всички, освен Афродита, повториха жеста й.

Сълзите замъглиха погледа ми, когато видях приятелите ми да се усмихват и да ми засвидетелстват своята вярност заедно с другите Дъщери и Синове.

Но дори и в този момент на върховно щастие, усетих някакво смущение. Как съм могла да се съмнявам в Неферет, как съм могла да не споделя с нея всичко?

— Върни се в училище — каза тя. — Аз ще се погрижа за всичко тук.

Прегърна ме и прошепна в ухото ми:

— Гордея се с теб, Зоуи Редбърд.

После ме обърна към приятелите ми:

— Приветствайте новия водач на Дъщерите и Синовете на мрака!

Първи пристъпиха към мен Деймиън, Стиви Рей, Шоуни и Ерин. Останалите ги последваха. Всички ме наобиколиха и засипаха с възторжени възгласи, поздравления и смях. Усмихвах се и кимах на „новите си приятели“, но не бях глупачка. Напомних си, че само преди минути същите синове и дъщери кимаха и се съгласяваха с Афродита.

Щеше да мине време, докато променя това.

Тръгнахме по обратния път. Стигнахме мостчето и аз напомних на хората си, че трябва да бъдем тихи, докато минаваме през квартала около училището. После им дадох знак с глава да минат пред мен. Когато Стиви Рей, Деймиън и Близнаците минаха покрай мен, прошепнах:

— Не, вие останете с мен.

Устите им се разтегнаха в толкова широки усмивки, че заприличаха на пуснати от лудницата.

Обърнах се към Стиви Рей и я изгледах строго:

— Не биваше да се съгласяваш да ставаш хладилник. Знам колко много се страхуваше.

Тя отвърна на укора ми е вяла усмивка.

— Но ако не се бях съгласила, нямаше да разберем къде ще се състои ритуалът. Направих го, за да разбера, и изпратих съобщение на Деймиън да чака тук е Близнаците. Знаехме, че ще имаш нужда от нас.

Вдигнах ръка и тя замълча, но очите й се напълниха със сълзи. Усмихнах се и продължих:

— Не ме остави да довърша. Исках да кажа, че не биваше да го правиш, но съм щастлива, че го направи. — Прегърнах я и погледнах през сълзи към другите. — Благодаря ви, приятели мои. Радвам се, че сте до мен.

— Нали това правят приятелите? — усмихна ми се Деймиън.

— Да — поде Шоуни.

— Точно така — добави Ерин.

Тримата ме наобиколиха и всички застинахме в една голяма групова прегръдка.

— Хей, мога ли и аз да взема участие?

Вдигнах поглед и видях Ерик.

— Абсолютно да — извика Деймиън.

Стиви Рей се затресе от смях. Шоуни въздъхна и каза:

— Зарежи тези изрази, Деймиън, никого не впечатляваш с тях.

Ерин ме избута от центъра на групата към Ерик и рече:

Прегърни този приятел, Зоуи. Той защити гаджето ти тази нощ.

— Бившето гадже — поправих я бързо и прегърнах Ерик малко по-развълнувана от очакваното заради попилата в дрехите му миризма на кръв от раните на Хийт и поради факта, че ръцете му са на раменете ми. А за да увеличи вълнението ми, той ме целуна толкова силно, че главата ми се замая.

— Ох, моля ви, престанете! — чух гласа на Шоуни.

— Или си наемете стая! — това беше Ерин.

Деймиън се изкиска, когато се дръпнах засрамено от прегръдките на Ерик.

— Умирам от глад — обади се Стиви Рей. — Да знаете, че тая работа с хладилника много изтощава.

— Хайде да ти намерим нещо за хапване — предложих аз.

Тръгнахме всички по мостчето. Чух зад мен Шоуни да спори с Деймиън дали да си вземем пица или сандвич.

— Имаш ли нещо против да дойда с вас? — попита Ерик.

— Не, вече започнах да свиквам да сме шестима — усмихнах се аз.

Той се засмя и тръгна до мен. Изведнъж от мрака зад мен чух много ясно и много сърдито „мяу“.

— Вие вървете. Ще ви настигна — казах на Ерик и се върнах назад към сенките в края на поляната на Филбрук.

— Нала, пис-пис — извиках и в същия миг от храсталака се изтъркаля една пухкава топка.

Тупна в краката ми, като не спираше да повтаря своето сърдито „мяу“. Взех я на ръце и тя моментално започна да мърка.

— Добре, добре, глупачето ми. Защо ме следиш, щом не искаш да се отдалечаваш от общежитието? Тази нощ разходките ти дойдоха малко повечко — замърморих под носа си, но преди да премина обратно моста, от храстите излезе Афродита и ми прекрачи пътя.

— Тази нощ победи, но това не е краят — изсъска тя.

Ох, наистина ме изморяваше.

— Не съм имала за цел да те побеждавам, а да оправя нещата.

— И си мислиш, че си ги оправила? — Очите й се стрелнаха от мен към пътеката за павилиона, сякаш очакваше някой да се появи оттам. — Изобщо не разбираш какво се случи тази нощ. Вие бяхте използвани. Ние бяхме използвани. Всички сме марионетки.

Тя подсмръкна, избърса нервно лицето си с ръка и аз разбрах, че плаче.

— Афродита, не искам неразбирателството между нас да продължава — казах тихо.

— Но трябва. Защото това се очаква нас. Ти ще видиш… ще разбереш… — извика тя и бавно започна да се отдалечава от мен.

Изведнъж се сетих за думите й по време на видението: _Но те са мъртви! Не! Не! Това не може да бъде! Не е правилно. Не е естествено! Не разбирам, не… ти… ти си знаела…_

Последвалият писък отекна в съзнанието ми. Замислих се за Елизабет… за Елиът… за това, че се бяха появили пред мен. И реших, че в думите на Афродита има някакъв смисъл.

— Почакай! — извиках след нея.

Тя погледна през рамото си.

— Видението, което получи днес в кабинета на Неферет. Какво точно видя?

Тя поклати бавно глава.

— Това е само началото. Ще стане много по-лошо — обърна се напред, но неочаквано спря.

Някой бе препречил пътя й. Моите приятели.

— Всичко е наред — казах. — Оставете я да мине.

Шоуни и Ерин се разделиха и й направиха път. Афродита вдигна високо глава, отметна разкошната си коса и мина покрай тях, сякаш светът беше неин. Гледах я как върви по моста и усещах стомахът ми да се свива на топка. Тя знаеше нещо за Елизабет и Елиът. И аз трябваше да разбера какво.

— Хей — извика ми Стиви Рей.

Обърнах поглед към своята приятелка и съквартирантка и зачаках съвет от вътрешния си глас.

Каквото и да става, ще се справим заедно, Зоуи.

Стомахът ми се отпусна.

— Да тръгваме — казах и всички потеглихме към дома.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3451

__Издание:__

П. С. Каст, Кристин Каст. Белязана

ИК „СофтПрес“, София, 2010

Редактор: Димитър Риков, Слави Димов



Коректор: Лилия Атанасова

ISBN 978-954-685-933-4

Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница