[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница2/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

Защо бях толкова нетърпелива да вляза вътре? Предполагам, че всъщност не съм била чак толкова нетърпелива. По-скоро се опитвах да избягам от това, което се случи преди малко на паркинга с Хийт.

Не, сега не мога да мисля за това. А и съм сигурна, че всичко си има рационално обяснение, рационално и просто обяснение. Дъстин и Дрю бяха идиоти. Абсолютно безмозъчни типове. Не съм използвала новата си сила, за да им изкарам акъла. Те си бяха напълно изтрещели още като видяха, че съм белязана. Толкова е просто. Хората се страхуват от вампирите.

— Но аз не съм вампир! — казах си. И тогава си спомних за хипнотизиращата красота на кръвта на Хийт и огромното желание, което изпитвах към нея. Не към Хийт, а именно към кръвта му.

Не, не, не! Кръвта не може да бъде нещо красиво или пък желано. Сигурно съм в шок. Това ще да е. В шок съм и не мога да мисля трезво. Добре, добре… неволно докоснах белега си. Вече не гореше, но все още беше странен на пипане. Кашлицата ме нападна отново за милионен път. Добре, не мога да мисля за Хийт, но не мога да продължавам да го отричам. Чувствах се различна. Кожата ми беше свръхчувствителна, гърдите ме боляха, а очите ми сълзяха болезнено, въпреки че сложих слънчевите си очила.

— Умирам — простенах и веднага стиснах устни. Сигурно наистина умирах. Погледнах към голямата тухлена къща, която след почти три години все още не чувствах като дом. — Хайде да приключвам с това. Просто да приключа веднъж завинаги.

Най-вероятно сестра ми няма да си е вкъщи, сигурно е на репетиция с клакьорките. Надявам се, че досадният трол, тоест брат ми, ще бъде напълно погълнат от новата си видеоигра. Може би ще мога да остана насаме с мама. Тя сигурно ще ме разбере. Може би дори ще знае какво да направим…

Е, не! На шестнайсет години съм и осъзнавам, че не се нуждая от нищо друго така, както от майка си.

— Моля се, дано да ме разбере! — промълвих кратка молитва към някой бог или богиня, който и да ме слушаше в момента.

Както обикновено влязох през гаража. Отидох до стаята си и сложих на леглото учебника по геометрия, дамската чанта и раницата и се отправих да търся майка си.

Намерих я в дневната, седнала на дивана, с ролки на главата, пиеше кафе и четеше „Пилешка супа за женската душа“. Изглеждаше толкова нормална, колкото изглежда обикновено. С изключение на това, че преди четеше екзотични романи и носеше грим. Но новият й съпруг не й дава да го прави вече (какъв тъпак).

— Мамо?

— М-м? — Тя дори не погледна към мен.



— Мамче — обърнах се към нея по начина, по който я наричах, преди да се омъжи за Джон. — Нуждая се от помощта ти.

Не знам дали заради обръщението, или нещо в гласа ми е докоснало нейната майчина интуиция, но погледът, с който ми отвърна, беше изпълнен е нежност и загриженост.

— Какво има, миличка? — започна тя, но в същия миг забеляза белега на челото ми. — О, Господи! Какво си направила?

Сърцето ме заболя.

— Мамо! Това не е нещо, което аз съм направила, то ми се е случило! Но не заради мен, вината не е моя.

— О, не! — продължи да се вайка тя, сякаш не бях казала и думичка. — А сега какво ще каже баща ти?

Искаше ми се да изкрещя: „Как, по дяволите, може някой от нас да знае какво ще каже баща ми, след като не сме го виждали и чували вече четиринайсет години?“, но знаех, че това само ще влоши нещата, защото тя винаги побеснява, когато намеквам, че Джон не е „истинският“ ми баща. Затова реших да пробвам друга тактика. Такава каквато не бях предприемала през последните три години.

— Мамо, моля те! Може ли просто да не му казваш? Поне за ден-два. Запази го само между нас двете, докато… знам ли… докато свикнем с това. — Притаих дъх в очакване.

— Но какво да му кажа? Не можеш да прикриваш това нещо на челото си с грим! — устните й се свиха в гримаса, когато хвърли поглед към полумесеца.

— Мамо, нямах предвид, че ще стоя тук през това време. Трябва да си тръгна, знаеш го. — Направих пауза, защото тялото ми се разтресе от пристъп на кашлица. — Ловецът ме беляза. Трябва да се преместя в „Дома на нощта“. Ако не го направя, ще се разболея и ще ставам все по-зле и все по-зле… — Докато умра. Опитах се да го кажа с поглед, защото не можех с думи. — Просто искам няколко дни, преди да се наложи да се разправям с… — Не исках да казвам името му и този път нарочно се престорих, че кашлям.

— И какво точно да кажа на баща ти?

Усетих страх и паника в гласа й. Нали тя беше майката? Не трябваше ли тя да знае отговорите, вместо да задава въпросите?

— Ами… кажи му, че ще прекарам следващите няколко дни у Кайла, защото имаме да правим проект по биология.

Забелязах как очите на майка ми се промениха. Загрижеността се изпари от тях и отстъпи място на твърдостта, която така добре познавах.

Значи ми казваш, че искаш от мен да го излъжа?

— Не, мамо. Казвам ти, че искам поне веднъж да дадеш предимство на това, от което аз се нуждая, пред това, което той иска. Искам да ми бъдеш майка. Да ми помогнеш да си събера багажа и да отида до това ново училище, защото съм уплашена, болна и не знам дали ще мога да се справя сама — изрекох всичко това на един дъх и отново се закашлях.

— Не съм забелязала да съм преставала да ти бъда майка — каза тя студено.

Дори Кайла не успяваше да ми дотегне толкова. Въздъхнах:

— Мисля, че точно в това е проблемът. Не ти пука достатъчно, за да го забележиш. Въобще не се интересуваш от нищо друго, освен от Джон, откакто се омъжи за него.

Тя присви ядосано очи.

— Как може да си такава егоистка? Не осъзнаваш ли колко много неща направи той за нас? Благодарение на него напуснах ужасната си работа, благодарение на него не се налага да се притесняваме за пари и имаме тази хубава, голяма къща. Благодарение на него имаме сигурност и светло бъдеще.

Чувала съм тези думи толкова пъти, че бих могла да ги изрецитирам едновременно с нея. На този етап от разговора аз обикновено се извинявах и отивах в стаята си. Днес обаче бях различна. Всичко беше различно.

— Не, майко. Истината е, че заради него ти не обръщаше никакво внимание на децата си през последните три години. Знаеш ли, че голямата ти дъщеря се е превърнала в подла, разглезена кучка, която е преспала с половината футболен отбор? Знаеш ли какви отвратителни и кървави компютърни игри играе Кевин тайно? Не, разбира се. Не знаеш, понеже те двамата се преструват на щастливи и се правят, че много харесват Джон и цялата семейна бутафория. Затова ти им се усмихваш, молиш се за тяхно добро и им разрешаваш да правят каквото си искат. А аз? Аз съм лошата, защото не се преструвам, защото съм честна. Знаеш ли какво? Животът ми е толкова скапан, че направо съм доволна, че Ловецът ме беляза. Наричат това вампирско училище „Домът на нощта“, но то едва ли е по-мрачно място от този перфектен „дом“.

Преди да се разкрещя или разплача, хукнах към стаята си и затръшнах вратата след себе си.

Да се задавят дано!

През стената на стаята чувах как майка ми говори с истеричен глас на Джон по телефона. Нямаше никакво съмнение, че той ще дойде по най-бързия начин, за да се разправя с мен. Вместо да стоя на леглото и да плача, както ми се искаше, аз се заех да изпразвам училищните глупости от раницата си. Така или иначе няма да ми трябват там, където отивам. Най-вероятно те изобщо нямат нормални предмети. Сигурно имат часове по „Прерязване на човешки гърла“… или… хм… например: „Как да виждаме в тъмното“.

Както и да е.

Независимо от това, което майка ми направи или не направи, аз не можех да остана тук, трябваше да си тръгна. Тогава какво да взема със себе си? Любимите си джинси и тези, които нося в момента. Няколко черни тениски. Така де, какво друго носят вампирите? Почти пропуснах много готиния си син потник и понеже всички тези черни неща ме караха да се чувствам още по-депресирана, реших да го взема. След това натъпках един тон сутиени и прашки, а в страничните джобове напълних всичките си гримове и козметика. Почти пропуснах моето любимо животинче „Либката Отис“ (не съм можела да казвам „р“ когато съм била на две), което стоеше на възглавницата ми. Така де, вампир или не, не мисля, че бих могла да заспя много добре без него. Така че го сложих внимателно в раницата.

В този момент чух да се тропа по вратата и неговия глас да ме вика.

— Какво? — извиках в отговор и веднага се задавих в ужасна кашлица.

— Зоуи, с майка ти трябва да говорим с теб.

Прекрасно. Значи явно не са се задавили. Потупах нежно „Либката Отис“:

— Голяма гадост, да знаеш.

Вдигнах рамене, закашлях се отново и излязох да се срещна лице в лице с врага.

Трета глава

На пръв поглед Джон Хийфър, загубенякът, играещ ролята на баща, изглежда напълно нормален човек. Когато той започна да излиза с майка ми, често дочувах нейни приятелки да го наричат „красив“ и „чаровен“. Първоначално. Сега вече майка ми си има нови приятелки. Такива, които според господин Чаровен Красавец са много по-подходящи, отколкото групата готини неомъжени жени, с които майка ми преди се събираше.

Никога не съм го харесвала. Сериозно. Не го казвам просто защото сега не мога да го понасям. От първия момент, когато го видях, забелязах само едно нещо — фалш. Той се преструва на готин тип. Преструва се на добър съпруг. Дори се опитва да се преструва на добър баща.

Изглежда като всеки друг мъж на възраст да бъде баща. Има тъмна коса, кльощави крака и е заформил шкембе. Очите му са точно като душата му — бездушни, студени и тъмни.

Влязох във всекидневната и го видях да седи на дивана. Майка ми се беше свила до него и стискаше ръката му. Очите й вече бяха зачервени и влажни. Идеално. Значи се канеше да играе наранена и истерична майка. Тази роля й се удава много добре.

Джон се опита да отправи към мен пронизващ поглед, но белегът ми му отвлече вниманието. Той сбърчи лице от отвращение.

— Махни се от мене. Сатана! — изрече с проповеднически глас.

Въздъхнах.

— Не е Сатаната, това съм си аз.

— Сега не е време за сарказъм, Зоуи! — намеси се майка ми.

— Ще оправя това, скъпа — каза Джон, като я потупваше разсеяно по рамото, преди да насочи вниманието си отново към мен. — Казах ти, че лошото ти поведение и липсата на добро възпитание ще те провалят. Дори не съм изненадан, че това се случва толкова скоро.

Поклатих глава. Очаквах нещо такова. Хем го очаквах, хем бях в шок. Целият свят знае, че няма нищо, което човек може да направи, за да предизвика Промяната. Цялата работа, че ако те ухапе вампир, ще умреш и ще се превърнеш и ти в такъв, е пълна измислица. Учените от години се опитват да разберат какво предизвиква физическите промени, които води със себе си вампиризмът. Мислят си, че ако открият какво го предизвиква, ще могат да го лекуват или дори да изобретят ваксина, която да го предотвратява. Но до момента не са открили абсолютно нищо. Но Джон Хийфър, този загубеняк, изведнъж откри, че лошото тийнейджърско поведение, и в частност моето, което се изчерпва с няколко инцидентни лъжи, някои лоши мисли и злобни коментари, насочени най-вече към родителите ми, всъщност са довели до тази физическа промяна в тялото ми. Брей, кой би предположил?

— Това не е нещо, което аз съм предизвикала — успях да кажа най-после. — Не е нещо, което аз съм направила, то е направено на мен. Всеки учен на тази земя ще го потвърди.

— Учените не знаят всичко. Те не са Божии хора.

Вгледах се в него. Той беше старейшина на вярващите — позиция, с която особено много се гордееше. Това беше една от причините, поради които майка ми беше привлечена от него. Да си старейшина означава да си човек с голям успех. Той имаше правилната професия. Чудесна къща. Перфектното семейство. Очакваше се, че може да взема винаги правилните решения. На пръв поглед той има всички предпоставки да бъде перфектният съпруг и най-добрият баща за нас. Жалко, че този пръв поглед не показва цялата картинка. И сега се опитваше да ми се прави на старейшина и да тика Господ в лицето ми. Бих заложила новите си яки обувки „Стийв Мадън“ че Той би се подразнил от това не по-малко от мен.

Направих пореден опит:

— Учихме за това в часа по биология. Това е физическа реакция при някои тийнейджъри в резултат на хормоналните промени в телата им. — Спрях, за да се насладя на гордостта си от това, че съм си спомнила нещо, което сме учили този срок. — При някои хора хормоните предизвикват нещо в… ъъъ… — Замислих се по-сериозно и си спомних: — Неизползваните части от ДНК веригата, което предизвиква цялата Промяна. — Усмихнах се, но не на Джон, а на това, че успях да си спомня толкова много от урок, който сме учили преди месеци. Осъзнах, че усмивката беше грешка, когато видях начина, по който той стисна зъби.

— Божието знание превъзхожда науката и е богохулство да твърдиш обратното, млада госпожице!

— Никога не съм казвала, че учените са по-умни от Бог… — отново се закашлях. — Просто се опитвам да ти обясня всичко това…

— Не се нуждая от обясненията на една шестнайсетгодишна.

В интерес на истината той носеше ужасни панталони и отвратителна риза. Определено се нуждаеше от някои обяснения на тийнейджър, но мисля, че сега не беше най-добрият момент да споменавам очебийната му модна инвалидност.

— Но, Джон, скъпи, какво ще правим с нея? Какво ще кажат съседите? — Лицето на майка ми пребледня още повече и тя се разрида. — Какво ще кажат хората на неделната среща?

Той присви очи точно когато аз си поех дъх да отговоря и ме прекъсна, преди да успея да кажа нещо.

— Ще направим това, което се очаква от всяко едно порядъчно семейство. Ще предадем зова на Бог.

Смятаха да ме изпратят в манастир? За съжаление можех да възразя единствено с нов пристъп на кашлица, затова те си запазиха правото на следваща реплика.

— Освен това трябва да се обадим на доктор Ашър. Той най-добре ще знае как да се справи с тази ситуация.

Чудесно. Направо великолепно. Обажда се на семейния психиатър — Невероятно Безизразният Човек. Перфектно.

— Линда, обади се на спешния номер на доктор Ашър. Също така мисля, че трябва да сигнализираме Вярващите за обща молитва. Постарай се всички останали старейшини да разберат, че са призовани да се съберат тук.

Майка ми кимна и хвана слушалката на телефона, но думите, които излязоха от устата ми в този момент, я накараха да го затвори.

— Какво?! Мислите да доведете тук онзи психар, който и представа си няма от тийнейджъри, и онези жестоки старейшини? Сякаш те веднага ще схванат за какво става дума. Забравихте ли? Трябва да си замина. Тази вечер. — Последвалият пристъп на кашлица ми причини ужасна болка. — Вижте, състоянието ми непрекъснато ще се влошава, ако не отида при… — поколебах се. Защо е толкова трудно да кажа „вампири“? Защото звучеше толкова чуждо, толкова крайно… и… част от мен го призна, толкова фантастично. Трябва да отида в „Дома на нощта“.

Майка ми изведнъж скочи и за миг си помислих, че наистина има намерение да ме спаси. Тогава обаче Джон сложи ръката си покровителствено на рамото и. Тя погледна към него и когато погледът й се върна обратно към мен, забелязах в очите й почти съжаление, но думите и казваха това, което Джон очакваше от нея.

— Зоуи, предполагам, че нищо няма да навреди, ако прекараш поне тази нощ вкъщи?

— Естествено, че няма — добави Джон. — Сигурен съм, че доктор Ашър всеки момент ще види повикването за домашно посещение. След като дойде тук, всичко ще бъде наред е нея. — Той потупа майка ми по рамото, за да се престори на загрижен, но изглеждаше адски гаден.

Погледнах първо към майка ми, после към него. Никой от тях нямаше намерение да ме остави да си тръгна. Не и сега. А може би дори и изобщо. Не и преди да ме изнесат докторите. Изведнъж осъзнах, че не става дума само за това, че съм белязана и животът ми тотално се преобръща. Цялата работа е заради контрола. Ако ме пуснат да си тръгна, те някак си губят. В случая с майка ми предпочитах да си мисля, че тя се страхува да ме загуби. Знаех, че Джон никак не обича да губи. Не искаше да загуби авторитета си и илюзията, че ние сме едно прекрасно, сплотено семейство. Както майка ми вече каза, какво ще си помислят съседите, какво ще кажат хората на неделната сбирка? Джон трябваше да запази илюзията за пред хората и ако това означаваше да ме държат тук, докато стана много, много болна, той би платил тази цена.

Аз обаче не бих. Мисля, че беше време да взема нещата в свои ръце. Най-малкото имах перфектен маникюр.

— Добре — казах. Повикайте доктор Ашър. Обадете се на всички, за да се включат в молитвата. Но имате ли нещо против да полегна, преди всички да са пристигнали? — Закашлях се отново за по-убедително.

— Разбира се, че не, миличка отвърна майка ми, която изглеждаше видимо облекчена. — Малко почивка ще ти се отрази по-добре. — Тя се отдръпна от покровителствената ръка на Джон, усмихна се и ме прегърна. — Да ти донеса ли един аспирин?

— Няма нужда, ще се оправя — рекох аз и се притиснах в нея, представяйки си, че всичко това се случва преди три години и тя е все още на моя страна. След това си поех дълбоко дъх и отстъпих назад. — Ще се оправя.

Тя ме погледна и кимна. Каза ми, че съжалява по единствения възможен в момента начин — с очи. Обърнах се и тръгнах към стаята си. Зад гърба ми загубенякът попита:

— И защо не вземеш да направиш услуга на всички ни, като замаскираш това нещо с някоя пудра или друго подобно?

Дори не се спрях. Продължих да вървя. И си обещах, че няма да се разплача.

_Ще запомня това много добре_ — обещах си. — _Много добре ще запомня колко гадно ме накараха да се чувствам днес. И когато съм самотна или изплашена, винаги ще помня, че нищо не може да е по-лошо от това да съм тук. Нищо._

Четвърта глава

Седнах на леглото си и се закашлях, докато слушах майка ми да води паникьосано разговор след разговор по спешната телефонна линия, съобщавайки на всички Вярващи за молитвата, която ще се състои у нас. След трийсетина минути къщата ни щеше да започне да се пълни е дебели жени и техните подобни на педофили съпрузи. Ще ме извикат в дневната. Белегът ми ще бъде обявен за изключително голям и сериозен проблем. Предполагам, че ще ме намажат с някаква гадост, която със сигурност ще запуши порите ми и ще ми излезе пъпка с размерите на окото на Циклопа, още преди да са сложили ръцете си върху мен и да са започнали да се молят. Ще се молят на Бог да престана да бъда толкова лошо момиче и да създавам проблеми на родителите си. И, разбира се, след това белегът ми ще трябва да изчезне.

Де да ставаше толкова лесно. С най-голямо удоволствие бих направила сделка е Господ да бъда добро момиче срещу това да не се налага да сменям училището и биологичния си вид. Дори ще направя теста по геометрия. Добре де, може би без теста по геометрия, но определено не е като да съм искала да се превърна в чудовище. Всичко това означаваше, че нямам друг избор, освен да си тръгна. Да започна живота си отново някъде, където ще бъда нов човек. Някъде, където нямам никакви приятели. Заставих се да не се разплача. Училището беше единственото място, където се чувствах у дома си. Приятелите ми бяха единственото ми семейство. Стиснах юмруци и положих всички усилия да не се разплача. Стъпка по стъпка. Ще правя нещата стъпка по стъпка.

Последното нещо, което исках, е да се разправям с клонингите на загубеняка. И ако Вярващите не бяха достатъчни, ужасният молитвен сеанс щеше да бъде последван от друг, не по-малко досаден сеанс с доктор Ашър. Той ще ми зададе много въпроси относно как това или онова ме кара да се чувствам. След това ще започне да дърдори за това, че тийнейджърският гняв и страхове са нормални, но че само аз мога да избера как това ще се отрази на живота ми. Дрън-дрън… И понеже това е преглед, сигурно ще ме накара да нарисувам нещо, което да представи детето вътре в мен или нещо подобно.

Определено трябваше да се измъкна от тук.

Добре, че винаги съм била лошото дете — бях подготвена за ситуации като тази. Добре де, не съм си представяла, че ще ми се наложи да се измъквам от къщи, за да се присъединя към вампирите, когато скривах резервния ключ за колата си под саксията до прозореца. Просто си мислех, че може някой път да ми се прииска да се измъкна и да отида при Кайла. Или когато наистина имах желание да бъда лоша, можех да се измъкна и да се срещна с Хийт, за да се целуваме в парка. Но той започна да пие, а сега аз започнах да се превръщам във вампир. Понякога в живота няма абсолютно никаква логика.

Грабнах раницата си, отворих прозореца и е лекота, която говореше много повече за греховната ми природа, отколкото проповедите на загубеняка, се покачих на прозореца. Сложих си слънчевите очила и се огледах внимателно. Все още беше едва четири и половина следобед и бях много благодарна, че оградата ни напълно ме скриваше от съседите. От тази страна на къщата имаше само един прозорец — този на стаята на сестра ми, но според мен тя още не се беше прибрала от заниманията си с клакьорките. За пръв път бях невероятно щастлива, че целият свят на сестра ми се изчерпва с клакьорството. Хвърлих първо раницата си на земята, а след това се спуснах бавно след нея, полагайки максимални усилия да не издам и най-малкия шум. Спрях се за миг и зарових лице в ръцете си, за да заглуша ужасната кашлица. После се набрах на оградата, където стоеше саксията е лавандулата, подарена ми от баба Редбърд, и заопипвах, докато усетя твърдия метал на ключовете, които се бяха настанили удобно в меката трева.

Вратата дори не скръцна, когато я отворих и се изнизах като една от „Ангелите на Чарли“ Колата ми стоеше точно там, където винаги я оставям — точно пред третата врата на триместния ни гараж. Загубенякът казваше, че косачката за трева е по-важна и затова ще стои в гаража, а колата ми отвън. (Как пък да не е по-важна от моя ретро фолксваген? Пфу, каква глупост. Започвах да разсъждавам като момче. Откога съм взела да се интересувам дали колата ми е ретро? Явно наистина в мен е започнала да настъпва Промяната). Огледах се на двете страни. Беше чисто. Скочих в колата, включих на първа и бях искрено благодарна, че улицата ни е толкова необичайно гладка, когато чудесното ми автомобилче се плъзна нежно и тихо по нея.

Дори не поглеждах в огледалото за обратно виждане. Пресегнах се и изключих мобилния си телефон. Изобщо нямах желание да говоря с когото и да било. Всъщност не беше точно така. Имаше един човек, с когото определено, исках да говоря. Тя беше единственият човек в света, който след като научеше за белега ми, нямаше да реши, че съм чудовище, изрод или кой знае какво още.

Колата сякаш прочете мислите ми и сама вземаше завоите по магистралата към може би най-прекрасното място на света — лавандуловата ферма на баба Редбърд.

За разлика от пътуването от училище до вкъщи, шофирането до фермата на баба ми отне час и половина и ми се стори, че продължи цяла вечност.

По времето, когато отбих от магистралата и тръгнах по малкия разбит и мръсен път, който водеше до фермата, цялото тяло ме болеше ужасно. Чувствах се по-зле дори от онзи път, когато ни бяха назначили една нова, побъркана учителка по физическо, която ни караше да правим невероятно тежки упражнения, докато размахваше камшика и ни се присмиваше. Добре, де, може и да е нямала камшик, но все пак…

Мускулите ме боляха зверски. Наближаваше шест часът и слънцето се канеше скоро да залезе, но все още дразнеше очите ми и предизвикваше неприятни усещания по кожата ми. За щастие беше краят на октомври и можех да нося любимия си пуловер с надпис „Нашествието на боргите 4D“ (да, луда фенка съм на „Стар Трек“), който за щастие добре ме скриваше от слънцето.

Преди да сляза от колата, седнах на задната седалка, за да потърся старата си шапка с емблемата на университета на Оклахома. Нахлупих я на главата си така, че лицето ми да бъде напълно скрито от слънцето.

Къщата на баба ми се намираше между две ниви с лавандула, а над нея се извисяваха няколко огромни стари дъба. Построена е от камък през година. Имаше много удобна веранда и огромни прозорци. Обожавам тази къща. Дори само да се кача по дървените стълби, които водят към верандата, вече ми е достатъчно, за да се почувствам по-добре… на сигурно място. Тогава забелязах бележката от външната страна на вратата. Не беше трудно да позная красивия почерк на баба: „На склона съм, бера диви цветя.“



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница