[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница7/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   19

— А защо е необходимо да правят нещо? Той пак си е техният син, просто харесва момчета.

— Работата е там, че те живеят в Далас и баща му е някаква голяма клечка в обществото на Вярващите. Мисля, че е някакъв министър или нещо от този сорт.

Протегнах ръка.

— Стига, няма нужда да казваш и дума повече. Цялата работа ми стана кристално ясна.

И наистина беше така. Бях отлично запозната с тесногръдието на тези хора, за които единствено вярно е само тяхното собствено мнение. Дори само при мисълта за тях се депресирах.

Стигнахме до общежитията и Стиви Рей отвори входната врата. Общата стая беше почти празна, имаше само няколко момичета, които гледаха телевизия. Стиви Рей им махна с ръка разсеяно.

— Искаш ли да си вземем нещо за пиене горе?

Кимнах в знак на съгласие и я последвах към една по-малка стая, в която имаше четири хладилника, голяма мивка, две микровълнови фурни, много шкафове и симпатична бяла дървена маса в центъра. Всичко изглеждаше като в обикновена кухня, само дето тази беше попрекалила с хладилниците. Всичко беше чисто и подредено. Стиви Рей отвори един хладилник и аз надникнах зад рамото й. Имаше всякакви питиета — газирани, сокове, както и от онази гадна на вкус минерална вода.

— Какво си избираш?

— Нещо газирано, например кола.

Тя ми връчи две кутийки диетична кола.

— В другите два хладилника има плодове и зеленчуци, а в третия — месо за сандвичи. Те са винаги пълни. Вампирите са напълно вманиачени в идеята да се храним здравословно, така че тук няма да намериш чипсове и други подобни неща.

— И няма шоколад?

— Всъщност има някакви скъпи шоколади в шкафовете. Според вампирите шоколадът в умерени дози е дори полезен.

_Хм, така ли? А кой, по дяволите, би искал да яде шоколад в умерени дози?_

Запазих тази мисъл за себе си, докато се качвахме по стълбите и влязохме в стаята си.

— Значи вампирите… — Малко се запънах на думата. — Вампирите значи си падат по здравословното хранене?

— Хм, да. Но според мен повече ги интересува новаците да се хранят здравословно. Искам да кажа, че няма да видиш дебели вампири, но също така няма да видиш и вампир да гризе морков или да се тъпче със салата. Обикновено те ядат в своя собствена зала за хранене и слуховете твърдят, че добре си похапвали. — Тя се доближи до мен и понижи глас: — Чувала съм, че ядели много червено месо. Имам предвид сурово червено месо.

— Ъъъгх! — представих си Неферет как глозга кървава пържола и гледката определено не ми хареса.

Стиви Рей потръпна и продължи:

— Понякога се случва нечий ментор да седне с новаците на една маса, но тогава само пийва една-две чаши вино. Никога не се хранят с нас.

Стиви Рей отвори вратата и аз с въздишка се метнах на леглото и събух обувките си. Господи, колко бях уморена. Разтривайки краката си, се замислих каква ли е причината възрастните вампири да не искат да седят на една маса с нас и много скоро установих, че нямам желание да разсъждавам над това дълго. Имам предвид, че това събужда прекалено много въпроси, като например какво точно ядат те и какво ще се налага да ям аз, когато стана вампир. Ъхх.

А някъде в подсъзнанието ми изникна споменът за начина, по който реагирах вчера на кръвта на Хийт. Това вчера ли беше? А също и реакцията ми при вида на кръвта на онова момче в тъмния коридор. Не, определено не исках да мисля за нито една от тези случки, така че набързо насочих мислите си към здравословната диета.

— Добре де, след като те самите не се интересуват толкова от здравословното хранене, защо са толкова вманиачени от нашата диета? — попитах Стиви Рей.

Тя срещна погледа ми. В очите й се таеше страх.

— Карат ни да се храним здравословно поради същата причина, поради която ни карат да спортуваме всеки ден, за да могат телата ни да станат колкото се може по-силни. Защото ако някой от нас започне да отслабва, да напълнява или да се разболява, това са първите признаци, че тялото му отхвърля Промяната.

— И след това умира — промълвих аз.

— Да — потвърди тъжно тя.

Единадесета глава

Не мисля, че щях да заспя. По-скоро щях да си лежа и да си мисля за дома и за невероятния обрат, който животът ми пое в последните дни. Тревожните пламъчета в очите на момчето от тъмния коридор се носеха в мислите ми, но бях прекалено уморена, за да задържа вниманието си върху тях. Даже и омразната Афродита ми се струваше далечна. Последните мисли, които си спомням, преди да потъна в дълбок сън, се отнасяха до челото ми. Чудех се дали още ме боли белегът или раната на слепоочието… или пък ми излизаше огромен цирей? Дали косата ми ще изглежда добре в първия ми ден във вампирското училище? Но когато се завих с одеялото и подуших познатата миризма, която ми напомняше за вкъщи, се почувствах спокойна, в пълна безопасност и веднага заспах.

Нямах кошмари. Вместо това сънувах котки. А готини момчета? Не. Свръхестествени вампирски сили? Не. Само котки. И по-конкретно една — малка рижа котка с тигрова окраска, която имаше много малки лапи и издут корем с гънка, едва ли не като торба на двуутробно. Тя мяукаше с женски глас и ме питаше какво ме е забавило толкова много. Тогава котешкият глас се промени на досадно бибипкане и аз…

— Зоуи! Изключи най-после тази глупава аларма!

— Кой… какво? — По дяволите, мразя сутрините. Посегнах да изключа досадния будилник.

Споменавала ли съм, че без контактните си лещи съм сляпа като къртица? Грабнах очилата и се опитах да видя колко е часът. Шест и половина вечерта, а аз тъкмо се събуждам. Шантава работа.

Искаш ли да се изкъпеш, или аз да вляза първа; — попита ме сънливо Стиви Рей.

— Аз ще те изчакам, ако нямаш нищо против.

— Нямам — прозя се тя.

— Добре.

— Трябва да побързаме, защото не знам за теб, но аз, ако не закусвам, на обед вече съм умряла от глад.

— Мюсли ли ще закусваме? — разсмях се аз. Обожавам мюсли, даже имам една тениска с надпис „Аз — сърчице — мюсли“ за доказателство. Особено любимо ми е „Граф Шоколакула“ — поредната ирония на съдбата.

— Да, всяка сутрин има мюсли, плодове, твърдо сварени яйца и други подобни.

— Ще побързам. — Изведнъж се почувствах ужасно гладна. — Хей, а има ли значение как съм облечена?

— Абсолютно никакво — отвърна тя и пак се прозя. — Просто сложи някоя от дрехите, на които има символа на третокурсниците, и си готова.

Постарах се да побързам, въпреки че бях много нервна и смятах, че не изглеждам добре. Искаше ми се да имам поне няколко часа на разположение, за да пооправя косата и грима си. Използвах огледалото на Стиви Рей, докато тя беше в банята, и установих, че изглеждам по-добре е молив, отколкото с очна линия. Странно е как белегът променя лицето ми. Очите ми винаги са били хубави — големи и кръгли, с гъсти мигли. Толкова гъсти, че Кайла винаги мърмореше колко било нечестно, че миглите ми били като за трима, за разлика от нейните — къси и русоляви. (Като стана дума, Кайла ми липсва, особено тази сутрин, докато се приготвях да отида на училище без нея. Може би по-късно трябва да й звънна. Или да й пратя имейл. Или… Спомних си какво каза Хийт за партито и реших да не я търся.) Както и да е, белегът някак си правеше очите ми по-големи и по-тъмни. Използвах тъмни сенки за ефекта „леко опушени очи с леки сребристи проблясъци“ Не се нацапах с твърде голямо количество като онези загубенячки, които си мислят, че като си сложат един тон грим, изглеждат много готини. Всъщност стават направо страшни.

Размазах леко очната линия и после си сложих спирала, както и гланц за устни, за да прикрия, че си хапя устните от нерви.

Вгледах се в отражението си.

За щастие косата ми изглеждаше добре и не стърчеше на всички страни, както се случва понякога. Въпреки това изглеждах някак… различна и в същото време като предишната аз. Белегът някак подчертаваше индианския ми произход — тъмните очи, високите скули, правия нос и маслиновата кожа. Сапфиреният полумесец на лицето ми подчертаваше всичко това и изкарваше на показ индианското момиче в мен.

— Косата ти изглежда чудесно — отбеляза Стиви Рей, когато излезе от банята с кърпа на късата си коса. Иска ми се и моята да изглежда нормално. Като я пусна по-дълга обаче, става като разплетена кошница.

— Много ми харесва късата ти коса — казах, докато обувах обувките си.

— Да, но изглеждам много странно тук, където всички са дългокоси.

— И на мен ми направи впечатление.

— Това е едно от нещата, които се случват по време на Промяната. Косата ти започва да расте ненормално бързо. Както и ноктите всъщност.

Потръпнах при спомена за ноктите на Афродита, които разрязаха дънките и кожата на онова момче. За щастие Стиви Рей беше далеч моите мисли и продължи:

— Ще видиш, че след известно време, без да гледаш символите, ще знаеш кой в кой курс е. Всичко това ще го научиш в часовете по социология. Което ми напомня… Тя се разрови из някакви листове на бюрото си. — Ето ти програмата. Третият и петият час ни съвпадат. Разгледай и списъка с избираемите. Можеш да си избираш измежду всичките.

Най-отгоре на листа с големи букви стоеше моето име: ЗОУИ РЕДБЪРД, ТРЕТИ КУРС, а под него датата, която беше пет (!?) дни преди Ловецът да ме бележи.

| Първи час | Социология на вампирите 101 | стая 215 | проф. Неферет

| Втори час | Актьорско майсторство 101 | Център за приложни изкуства | проф. Нолън

| | Или | |

| | Графика 101 | стая 312 | проф. Донър

| | Или | |

| | Въведение в музиката | стая 314 | проф. Венто

| Трети час | Литература 101 | стая 214 | проф. Пентесилея

| Четвърти час | Фехтовка | гимнастически салон | проф. Д. Ланкфорт

| | ОБЕДНА ПОЧИВКА | |

| Пети час | Испански език 101 | стая 216 | проф. Гарми

| Шести час | Въведение в ездата | стадиона | проф. Ленобия

— Няма геометрия? — възкликнах аз, изненадана от програмата, но все пак се опитах да гледам на нещата от положителната им страна.

— За щастие няма. Следващия срок ще имаме икономика, но това едва ли може да е чак толкова лошо.

— Фехтовка? Езда?

— Казах ти вече, че искат да ни поддържат в добра форма. Фехтовката е готина, въпреки че е малко трудно. Аз не съм много добра. Но доста често ни разпределят с някой от по-горен курс и мога откровено да заявя, че някои от момчетата са много готини. Този срок нямам езда, мен ме разпределиха в курса по таекуондо. Обожавам го!

— Сериозно? — казах аз, изпълнена със съмнение. Чудя се какво ли ще представляват часовете по езда.

— Да. Кои от избираемите ще запишеш?

Погледнах отново към програмата.

— А ти кои си избрала?

— Въведение в музиката. Професор Венто е толкова готин, а аз… ъъъ… — Тя се изчерви и се усмихна неловко. — Искам да стана кънтри звезда. Все пак Кени Чесни, Фейт Хил и Шаная Туейн са все вампири. И това са само трима. А Гарт Брукс е отраснал тук в Оклахома и също е вампир. Така че не виждам защо и аз да не стана една от тях.

— Звучи ми напълно логично — съгласих се. — Защо не?

— Искаш ли заедно да се занимаваме с музика?

— Би било забавно, ако можех да пея или да свиря на поне някакво подобие на инструмент. Но не мога.

— Е, тогава може би няма да стане.

— Всъщност си мислех да избера актьорското майсторство. В предишното си училище имахме такива часове и много ми харесваше. Знаеш ли нещо за професор Нолън?

— Да, тя е от Тексас и има ужасен акцент, но преподава актьорско майсторство в Ню Йорк и всички много я харесват.

За малко да се разсмея, когато Стиви Рей спомена за акцента. Самата тя говореше толкова смешно, че можеше да озвучава реклама на селскостопанска техника, но никога не бих й го казала, за да не я обидя.

— Добре, значи избирам театъра.

— Хубаво. Вземи си програмата и да тръгваме. Хей! — подвикна тя, когато излизахме от стаята и тръгнахме към стълбището. — Може би ти ще си новата Никол Кидман.

Не би било зле да съм следващата Никол Кидман (макар че нямах планове да се омъжвам и после да се развеждам с вманиачен нисък мъж). Но сега, след като Стиви Рей го спомена, осъзнах, че не съм се замисляла за бъдещите си планове, откакто бях белязана и в живота ми настъпи пълен хаос. Установих, че все още искам да съм ветеринарен лекар.

Дебела, дългокосместа черно-бяла котка подскачаше нагоре-надолу по стълбите, като гонеше по-малко коте, досущ като нея на вид. С всички тези котки наоколо как да не си помисли човек, че вампирите имат нужда от ветеринарни лекари. (Ха-ха, „Вампиринари“ — мога да си кръстя клиниката „Вампиринари“ и в рекламите да се казва „Ще ви вземем кръв безплатно“)

Кухнята и всекидневната на женското общежитие бяха препълнени с момичета, които хапваха, говореха си и бързаха насам-натам. Опитах се да отвърна на всички поздрави и в същото време целеустремено да се вмъкна в кухнята, където се надявах да открия някой пакет от любимите мюсли „Граф Шоколакула“. Тъкмо бях започнала да се притеснявам, когато ги открих зад няколко по-големи кутии на други марки. Не че бяха лоши, но не бяха шоколадови и нямаха малки вкусни бонбончета. Стиви Рей също си взе закуска и седнахме на масата да хапнем.

— Хей, Зоуи!

Ах, този глас. Знаех на кого е още преди да видя как Стиви Рей забива поглед в чинията си.

— Здравей, Афродита — опитах се да звуча неутрално.

— Ако не се видим по-късно, искам да съм сигурна, че знаеш как да ни намериш довечера. Ритуалът на „Дъщерите на мрака“ ще започне в четири след полунощ, непосредствено след училищния ритуал. Ще пропуснеш вечерята, но не се тревожи, ние ще осигурим храна. Ще се срещнем пред храма на Никс преди училищния ритуал и ще отидем заедно, а после ще те заведа към залата за нашия ритуал.

— Всъщност вече обещах на Стиви Рей, че ще отидем заедно на училищния ритуал. — Невероятно много мразя нахалници.

— Да, много съжалявам. — Бях много приятно изненадана, че Стиви Рей вдигна глава.

— Хей, ти сигурно знаеш къде се намира тази зала, нали? — попитах Стиви Рей с възможно най-закачливия си глас.

— Да, знам.

— В такъв случай можеш просто да ми покажеш как да стигна дотам. А това значи, че Афродита няма защо да се притеснява, че мога да се загубя.

— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна — изчурулика Стиви Рей, най-сетне преодоляла притеснението си.

— Значи проблемът е разрешен — усмихнах се широко на Афродита.

— Добре. Чудесно. Ще се видим в четири след полунощ. Не закъснявай. — Тя се оттегли.

— Ако си завърти задника малко повече, докато върви, ще счупи нещо — казах аз.

Стиви Рей за малко да се задави с млякото си.

— Не прави така, докато пия — скара ми се тя на шега. А после добави: — Не я остави да се прави на шеф, а?

— Нито пък ти.

— Готова ли си да тръгваме? — попитах, след като изядох закуската си.

— Готова. Няма да се притесняваш. Първият ти час е много близо до моя. Всички третокурсници имат занятия на един и същи етаж. Хайде, ще те заведа.

Изплакнахме съдовете си и ги подредихме в една от петте миялни машини, след което излязохме в мрачната и красива есенна вечер. Беше много странно да ходя на училище нощно време, но тялото ми твърдеше, че всичко е наред. Вървяхме с потока от ученици и влязохме през голямата дървена порта.

— Ето тук са часовете на третокурсниците — посочи ми Стиви Рей и ме поведе по един коридор, а после — към малко стълбище.

— Това тоалетни ли са? — попитах аз, докато минавахме покрай няколко чешми, разположени между две врати.

Да — отговори ми тя. — Ето тук е моят час, а в съседната врата е твоят. Ще се видим после.

— Добре, благодаря ти.

Поне тоалетните бяха близо. Ако внезапно получа разстройство, нямаше да се налага да тичам дълго.

Дванадесета глава

— Зоуи, насам!

Почти се разплаках от радост, когато чух гласа на Деймиън и го видях да ми маха с ръка към свободния чин до себе си.

— Привет — седнах и му се усмихнах с благодарност.

— Готова ли си за първия си учебен ден?

Не бях, но кимнах утвърдително.

— Да.

Искаше ми се да му кажа още много неща, но в този момент започна да бие камбана, която отброи точно пет удара. Още преди ехото от последния да е заглъхнало, вратата се отвори и в стаята влезе Неферет. Беше с дълга черна пола, под която се виждаха красивите й ботуши на тънък висок ток. Имаше виолетов копринен пуловер. На сърцето й със сребърни конци бе избродирана фигура на богиня с вдигнати ръце, в които държи полумесец. Кестенявата й коса беше опъната назад в дебела плитка. С подобните на морски вълни рисунки по лицето си тя изглеждаше като древна жрица на войната. Усмихна се и забелязах, че всички ученици са така запленени от нейното силно присъствие, както бях и аз.



— Добър вечер. Нямах търпение да започнем този урок, защото богатата социология на амазонките е сред любимите ми теми. — Тя посочи с ръка към мен: — Това е чудесен момент за Зоуи Редбърд да се присъедини към нас. Аз съм ментор на Зоуи, така че ще очаквам от вас да я приветствате. Деймиън, би ли дал на Зоуи учебник? Твоето шкафче е точно до нейното. Докато го направиш, искам останалите да споделят какви впечатления имат от древните вампирски воини, известни като амазонките.

Учениците започнаха да шумолят с учебниците, а Деймиън ме поведе към дъното на стаята, където бяха разположени шкафчетата. Отвори едно, на което пишеше 12 със сребърни цифри. Вътре имаше няколко рафта, на които бяха подредени учебници, тетрадки и други принадлежности.

— В „Дома на нощта“ шкафчетата нямат ключалки като в обикновените училища. Това е нещо като наша класна стая и шкафчетата ни са вътре. Всичко винаги е отключено, така че можеш да идваш, когато си поискаш, за да си вземеш учебници или каквото ти потрябва. Ето ти учебника по социология. — Той ми подаде дебела книга в кожена подвързия. На корицата й имаше силует на богинята и името на предмета — „Вампирска социология“.

Взех тетрадка и няколко химикалки. Затворих вратичката и се поколебах за миг.

— Не се ли заключва някак?

— Не. — Деймиън понижи глас. — Тук не се нуждаем от ключалки. Ако някой открадне нещо, вампирите по някакъв начин научават. Дори не искам да си мисля какво ще се случи на този, който реши да прояви подобна глупост.

Седнахме обратно на местата си и аз започнах да пиша единствените неща, които се сещах за амазонките. Че са жени воини, които не са се нуждаели особено много от мъже. Но мисълта ми блуждаеше в друга посока. Замислих се защо Деймиън, Стиви Рей, че дори и Ерин и Шоуни толкова много се притесняват да не загазят. Например, аз съм много примерна. Не идеална, но все пак. Получавала съм наказание в училище само веднъж, и то не по моя вина. Един тъпанар ми каза да му духам. Какво трябваше да направя? Да се разплача, да се разхиля? Или да се нацупя? Вместо това просто го цапардосах (въпреки че предпочитам да използвам думата „плеснах“) и заради това ме наказаха. Както и да е. Наказанието не беше кой знае какво. Бях си написала всички домашни, затова започнах да си чета книга, докато бях наказана да стоя в класната стая след часовете в продължение на четирийсет и пет минути.

Явно наказанията в „Дома на нощта“ нямаше да са от този род. Дано да не забравя да попитам Стиви Рей.

— Най-напред да припомним каква част от амазонските традиции спазваме и досега в „Дома на нощта“? — Неферет привлече отново вниманието ми към темата на урока.

Деймиън вдигна ръка.

— Поклонът на уважение, когато слагаме на сърцето си ръката, свита в юмрук. Също и ръкостискането, при което хващаме предмишницата вместо китката.

— Правилно. Деймиън.

Хм, това обясняваше тези странни ръкостискания.

— И така, какво сте чували досега за амазонките? — попита тя целия курс.

Една блондинка, която стоеше в другия край на стаята, вдигна ръка.

— Амазонките са били силно матриархални, каквито са всички вампирски общества.

Определено говореше като интелигентно момиче.

— Това е вярно. Елизабет, но когато хората обсъждат амазонките, легендите придават допълнителни пластове към историята. Какво точно имам предвид?

— Ами… хората смятат, че амазонките са били мъжемразки обади се Деймиън.

— Именно. Това, че обществото им е било матриархално, каквото е нашето, не означава автоматично, че е антимъжко. Дори Никс има съпруг — богът Еребус, на когото се е посветила. Амазонките са уникални с това, че са избрали да бъдат воини и сами да се защитават. Както повечето от вас вече знаят, нашето общество в момента също е матриархално, но ние уважаваме и ценим „Синовете на нощта“, които са наши защитници и съпрузи. Така, сега отворете учебниците си на текст номер три и прочете за една от най-великите жени — воини, Пентесилея, и внимавайте да не бъркате историята с легендите.

Така започна най-готиният урок, който някога съм слушала. Изобщо не усетих кога мина цял час. Бях много изненадана, когато би звънецът. Тъкмо тръгнах да прибирам учебника по социология обратно в шкафчето си, когато Неферет ме повика. Взех тетрадка и химикалка и отидох до бюрото й.

— Как си? — попита ме тя и се усмихна сърдечно.

— Чудесно. Много съм добре — избъбрих. Тя ме изгледа подозрително и аз побързах да добавя: — Ами… може би съм малко нервна и объркана.

— Разбира се, че си. Винаги е много объркващо, когато се сменя училище. Да не говорим, когато сменяш училището и живота си. — Тя погледна през рамото ми. — Деймиън, ще заведеш ли Зоуи до кабинета по актьорско майсторство?

— Разбира се.

— Зоуи, ще се видим на ритуала довечера. О, и още нещо. Афродита даде ли ти персонална покана да се присъединиш към „Дъщерите на мрака“ по време на тяхната церемония след това?

— Да.

— Исках да проверя дали си разбрала и да се уверя, че всичко е наред и наистина искаш да отидеш. Естествено, бих разбрала, ако откажеш, но те съветвам да отидеш. Иска ми се да те насърча да вземаш участие в колкото се може повече от нашите мероприятия, а „Дъщерите на мрака“ са изключителна организация и е голям комплимент към теб, че толкова бързо си привлякла вниманието им като тяхна потенциална последователка.



— Няма проблем, ще отида. — Положих усилия гласът ми да не трепне и да говоря колкото се може по-безгрижно. Най-малкото тя очакваше от мен да отида, а аз никак не исках да разочаровам ментора си. Да не говорим, че по никой начин нямаше да направя нещо, с което да оставя у Афродита впечатлението, че се страхувам от нея.

— Браво! — зарадва се Неферет и стисна ръката ми. — Ако ти потрябвам, ще бъда в кабинета си. — Тя погледна към челото ми. — Виждам, че шевовете ти са почти напълно зараснали. Главата боли ли те още?

Машинално посегнах към слепоочието си. Все още се напипваше някой и друг шев, но изглеждаше, сякаш съм получила раната преди повече от десет дни. Много, много странно. А още по-странно бе, че изобщо не се бях сещала за това цяла сутрин.

Тогава осъзнах, че не се бях сещала нито за това, нито за мама или Хийт, нито дори за баба Редбърд…

— Не — отговорих най-после, като осъзнах, че Неферет и Деймиън очакват да отговоря. — Не, изобщо не ме боли.

— Чудесно. Вие двамата по-добре тръгвайте, преди да сте закъснели за следващия си час. Сигурна съм, че театърът много ще ти хареса. Доколкото си спомням, професор Нолън тъкмо започна да преподава за монолозите.

Притичах след Деймиън и вече бяхме стигнали средата на коридора, когато се спрях учудено.

— Тя откъде знае, че съм избрала театъра? Реших го едва тази сутрин.

— Възрастните вампири знаят твърде много неща — прошепна ми той. — Запомни го. Възрастните вампири знаят всичко. Непрекъснато. Особено когато става дума за Висшата жрица.

В светлината на информацията, която криех от Неферет, не ми се искаше да мисля дълго за това.

— Ехо! — Стиви Рей подтичваше след нас. — Как беше вампирската социология? Започнахте ли за амазонките?

— Много беше готино — зарадвах се, че мога да сменя темата за мистериозните умения на вампирите. — Нямах представа, че понякога си отрязвали десните гърди, за да не им пречат при стрелбата е лък.

— Изобщо нямаше да им се налага да го правят, ако бяха плоски като мен — Стиви Рей сведе поглед към гърдите си.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница