[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница8/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   19

— Или като мен — въздъхна драматично Деймиън.

Все още се смеех, когато стигнахме до кабинета по актьорско майсторство. Професор Нолън не излъчваше сила така, както Неферет. Вместо това излъчваше енергия. Беше много атлетична жена, с черна, дълга и права коса. Стиви Рей беше права. Имаше ужасен тексаски акцент.

— Зоуи, добре дошла. Намери си свободно място някъде.

Поздравих я и седнах зад Елизабет, момичето, което разпознах от предишния час по социология. Изглеждаше дружелюбна, а и вече знаех, че е интелигентна. Винаги е добре да седиш зад умен ученик.

— Време е да си изберете монолозите, които ще представите пред класа другата седмица. Но преди това ви обещах, че ще ви демонстрирам как трябва да бъде представен един монолог, затова помолих един от талантливите си ученици от горните курсове да изрецитира монолога на Отело от известната пиеса на най-прочутия писател вампир — Шекспир. — Професор Нолън направи кратка пауза, след което посочи към вратата. — Ето го и него!

Вратата се отвори и… о, боже мой, стори ми се, че сърцето ми направо спря. Сигурна съм, че със зяпналата си уста съм изглеждала като идиот. Беше най-красивият младеж, който някога съм виждала — висок, с тъмна, леко чуплива коса, като на Супермен. Очите му бяха поразително сапфиреносини и…

О! По дяволите! По дяволите! По дяволите! Това беше момчето от тъмния коридор.

— Заповядай, Ерик. Както винаги си много точен е появата си. Вече очакваме твоя монолог. — Професор Нолън се обърна отново към курса: — Повечето от вас вече познават петокурсника Ерик Найт и са наясно, че миналата година той спечели световния конкурс на „Домовете на нощта“ за актьорско майсторство, чиито финали се проведоха в Лондон. Освен това вече се шуми около негово участие в Холивуд, както и за изпълнението му на Бродуей миналия срок, където изигра Тони в нашия спектакъл по „Уестсайдска история“. Ерик, курсът е твой.

Карах на автопилот и заръкоплясках заедно е останали те от курса. Усмихнат и самоуверен, той излезе на малката сцена отпред.

— Привет на всички. Как сте?

Говореше на мен. Имам предвид конкретно на мен. Усетих, че се изчервявам.

— Монолозите изглеждат малко страшни, но номерът е да си научите много добре текста и да си представите, че играете с целия актьорски състав. Представете си, че не сте сами тук горе на сцената. Ето така.

И той започна монолога от „Отело“. Не знам много за пиесата, освен че е една от трагедиите на Шекспир, но изпълнението на Ерик беше поразително. Той беше доста висок, може би над метър и осемдесет, но като започна монолога, сякаш се извиси още повече. Изглеждаше по-възрастен и по-силен. Гласът му беше дълбок и с акцент, който не можех да определя. Очите му изглеждаха по-тъмни и присвити, а начинът, по който изрече името на Дездемона, прозвуча като молитва. Беше очевидно, че я обича, много преди да изрече заключителните думи:

И тъй обикнахме се ние двама,

тя — мен за туй, че мъки срещал бях;

аз — нея, че пожали ме за тях.

В този момент очите му срещнаха моите и както в тъмния коридор предния ден ми се стори, че всички около нас са изчезнали. Не само в стаята, а всички хора по света просто ги нямаше. Съществувахме само ние двамата. Почувствах трепет много дълбоко в себе си, както съм се чувствала само два пъти досега в живота си — двата пъти, когато усетих миризмата на кръв, след като бях белязана. Само дето тук нямаше кръв. Имаше само Ерик. Изведнъж той се усмихна, докосна устните си, сякаш ми праща въздушна целувка, и се поклони. Всички ръкопляскаха като луди, включително и аз. Направо не можех да се спра.

— Ето така се прави — каза усмихнато професор Нолън. — Нека сега всеки от вас да си избере от библиотеката в кабинета няколко книги и да ги разгледа. Това, което трябва да търсите, е сцена, която по някакъв начин да е важна за вас, да ви трогва, да докосва душата ви. Ще обикалям около чиновете и ще отговарям на всичките ви въпроси, свързани с монолозите. След като си изберете текст, ще преминем към стъпките за подготовка, които ще ви помогнат да се справите със задачата.

С енергична усмивка и кимване тя ни подкани да си изберем измежду милиардите книги в библиотеката.

Все още бях зачервена и останала без дъх, но станах машинално с останалите, за да търся монолози в книгите. Не можех да спра да зяпам към Ерик през рамо. Той (за съжаление) напускаше стаята, но не и преди да се обърне и да види как го зяпам. Изчервих се (отново). Той срещна погледа ми и ми се усмихна (отново). И чак тогава излезе.

— Адски готин е, нали? — прошепна някой в ухото ми. Обърнах се и останах шокирана да видя госпожица Перфектна ученичка Елизабет.

— Има ли си приятелка? — избърборих като последна глупачка.

— Само в мечтите ми — отвърна Елизабет. — Всъщност се носеше слух, че с Афродита са заедно, но аз съм тук от няколко месеца и поне оттогава са скъсали. Заповядай. — Тя ми връчи няколко книги с монолози. — Аз съм Елизабет. Без фамилия.

Лицето ми изобразяваше учудване. Тя въздъхна.

Фамилията ми беше Цицуърт. Можеш ли да си представиш? Когато дойдох тук преди няколко месеца и моят ментор ми обясни, че мога да си избера друго име, веднага реших да се отърва от фамилията си, но цялата работа по измисляне на ново име стресира още повече. Така че реших да запазя първото си име и да не се тормозя с фамилия. — Елизабет Без Фамилия вдигна рамене.

— Ами… здрасти. — Тук наистина беше пълно със странни птици.

— Хей — каза ми тя, когато се върнахме на чиновете си. — Ерик гледаше към теб.

— Той гледаше към всички — опитах се да замажа положението, въпреки че усетих как лицето ми пламва отново.

— Да, но определено гледаше конкретно към теб. — Тя се ухили и добави: — А, и да ти кажа, запълненият ти полумесец е готин.

— Благодаря. — Представям си колко странно изглежда на изчервеното ми лице.

— Имаш ли въпроси във връзка с монолозите, Зоуи? — попита ме професор Нолън, с което ме накара да подскоча.

— Не, професор Нолън. Правила съм ги и в предишното ми училище.

— Чудесно. Ако имаш нужда от пояснения относно постановката или героите, аз съм на разположение.

Тя ме потупа по рамото и продължи да обикаля из стаята. Хванах първата книга и започнах да разгръщам страниците, като се опитах (неуспешно) да забравя временно за Ерик и да се концентрирам над монолозите.

Той наистина гледаше в мен. Но защо? Сигурно се е досетил, че аз бях тази, която ги видя в коридора. Така че какъв ли точно интерес към мен показваше? И дали искам да ме харесва момче, на което омразната Афродита правеше онези неща! Предполагам, че не. Определено не бих поела нещата оттам, откъдето ги видях последно.

Или просто беше любопитен заради моя странен белег, както и абсолютно всички останали? Но не изглеждаше така… изглеждаше сякаш гледа мен и това ми хареса.

Погледнах към книгата, която разгръщах. Бях отворила на страницата с драматични женски монолози. Първият монолог беше от „Вечно на присмех“ от Хосе Ечегарай.

Хм, мамка му. Това трябва да е знак.

Тринадесета глава

Успях сама да намеря кабинета по математика. Добре, де, той всъщност беше точно срещу кабинета на Неферет, но все пак се почувствах малко по-уверена, че не се налага непрекъснато някой да ме води, все едно съм безпомощно дете идиотче.

Зоуи, запазихме ти място! — провикна се към мен Стиви Рей, веднага щом влязох в стаята. Седнала бе зад Деймиън и буквално подскачаше от въодушевление. Отново имаше вид на щастливо кученце и аз неусетно се усмихнах. Много се радвах да я видя.

— Хайде, хайде. Разкажи ми всичко. Как беше актьорското майсторство? Хареса ли ти? Какво мислиш за професор Нолън? Нали има много готина татуировка? Малко ми прилича на маска.

Деймиън я дръпна за ръката.

— Поеми си малко въздух и дай думата на момичето да ти отговори.

— Извинявам се — смути се тя.

— Предполагам, че е хубава — отговорих аз.

— Предполагаш?

— Ами… разсейваха ме.

— Какво? — Тя присви очи. — Да не би някой да те е тормозил заради белега ти? Хората са просто отвратителни същества!

— Не, нищо подобно. Онази Елизабет Без Фамилия спомена, че била готина татуировка… А аз бях разсеяна, защото… ами… — усетих, че отново се изчервявам. Бях решила да ги разпитам за Ерик, но сега, като започнах да говоря, се разколебах дали изобщо трябва да казвам нещо. Например, дали да им кажа за случката в тъмния коридор?

Деймиън наостри уши.

— Усещам, че сега идва интересната част. Хайде, Зоуи. Ти беше разсеяна, защо-о-ото-о-о?

— Добре, добре. Мога да го обобщя с две думи. Ерик Найт.

Стиви Рей зяпна, а Деймиън се престори, че припада, но много бързо се наложи да се изправи, защото в този момент звънецът би и професор Пентесилея влезе в стаята.

— По-късно — прошепна ми Стиви Рей.

— Обезателно! — добави Деймиън.

Усмихнах се невинно. Ако не друго, поне бях доволна, че със споменаването на Ерик ще ги държа в напрежение цял час.

Урокът по литература си беше цяло преживяване. Стаята беше напълно различна от всички, които досега съм виждала. По стените имаше много интересни и странни рисунки, картини и плакати, които запълваха всеки сантиметър. А от тавана висяха най-различни камбани, много на брой.

Професор Пентесилея (чието име аз вече познавах от урока по социология и знаех, че е принадлежало на една от най-почитаните амазонки, и която всички наричаха просто професор Пи) беше като излязла от филм. И то от научнофантастичен. Имаше червеникаворуса коса и лешникови очи, а фигурата й беше толкова перфектна, че сигурно всички момчета в курса точеха лиги. (Не че е особено трудно да накараш един тийнейджър да точи лиги.) Татуировката й изобразяваше фин и красив кел тек и възел, стигащ до скулите й, което придаваше на лицето й суров и сериозен вид. Носеше скъпи черни панталони и копринена жилетка с цвят на планински мъх, а на гърдите си имаше същата бродерия, която носеше и Неферет.

— Родена съм през 1902. — Тя привлече вниманието към себе си. Странна работа, аз не бих й дала повече от трийсет. — Бях на десет години през април, когато се случи трагедията и помня всичко много ясно. За какво говоря? Дали някой от вас може да се досети?

Отлично знаех за какво говори, но това не се дължеше на необятните ми познания по история. По-скоро се дължеше на факта, че като малка бях лудо влюбена в Леонардо ди Каприо и майка ми ми купи всички негови филми за дванайсетия ми рожден ден. А конкретно този филм съм го гледала толкова много пъти, че все още помня части от него наизуст (и не мога да преброя колко пъти съм плакала, когато накрая той се изхлузва от дъската и потъва… толкова сладък, направо да го схрускаш).

Огледах се. Явно никой друг не се досещаше, затова въздъхнах и вдигнах ръка.

— Корабът „Титаник“ е потънал през април 1902 година. Бил е ударен от айсберг късно през нощта в неделя, четиринайсети април и е потънал няколко часа след полунощ, на петнайсети.

Чух зад себе си възклицанията на Деймиън и Стиви Рей. Толкова глупава ли им се струвах по принцип, че правилният ми отговор сега ги изненада така?

— Обичам, когато новаците знаят отговорите — усмихна се професор Пи. — Абсолютно вярно, госпожице Редбърд. Живеех в Чикаго по време на трагедията и никога няма да забравя как от всеки ъгъл продавачите на вестниците подвикваха страшните заглавия. Беше наистина ужасно, особено заради всички тези нелепо загинали хора. Това събитие беше знаменателно за края на една ера и началото на нова, която доведе много промени и наложи отдавна необходими закони за корабоплаването. За всичко това ще учим сега, както и за мелодраматичните събития от онази нощ в произведението на Уолтър Лорд — „Последната нощ на Титаник“. Въпреки че Лорд не е вампир, а си е срамота, че не е — добави тя тихо, — аз намирам неговия разказ за събитията за много завладяващ, а стилът му на писане за изключително интересен. И така, да започваме. Нека тези, които стоят на последните чинове, да вземат от библиотеката зад себе си книги за останалите от своята редица.

Брей! Това определено беше по-интересно от нашите часове по литература, където се налагаше да четем „Големите надежди“. (Пип, Естела, на кого му пука за тези глупости?!)

Взех книгата си, настаних се удобно и отворих тетрадката, за да си водя записки. Професор Пи започна да ни чете първа глава на глас и определено го правеше много добре. Цели три часа изкарах в това училище и всеки от тях ми беше приятен. Ще вземе да се окаже, че това вампирско училище е нещо много повече от досадно място, където така и така съм принудена да ходя и където да се срещам с приятелите си. Не че абсолютно всички часове в предишното ми училище бяха досадни, но не сме учили за амазонките или за „Титаник“ (и то от учител, който е бил жив, когато корабът е потънал!).

Докато професор Пи четеше, аз хвърлих поглед на съучениците си. Бяха около петнайсетина, което е горе-долу колкото в предишния ми курс. Всеки от тях беше отворил учебника си и следеше текста.

Тогава погледът ми засече в другия край на стаята нещо червеникаво и рошаво. Коригирам се — не всички ученици внимаваха. Този например беше подпрял главата си с ръце, отдаден на сладка дрямка. Сигурна бях, защото виждах лицето му. Устата му беше леко отворена и предположих, че му тече някоя лига. Зачудих се как ли професор Пи ще реагира на това. Не прилича на учител, който би толерирал спането в час, но тя просто си продължи четенето, само от време на време прекъсваше, за да сподели интересни факти от първа ръка за началото на двайсети век, към който аз проявявах голям интерес.

Когато звънецът би, професор Пи ни остави за домашно следващата глава. Каза ни да разговаряме по-тихо, сякаш беше забелязала спящото момче. Най-после то се размърда, надигна глава и ми се стори, че изглеждаше ужасно не на мястото си, въпреки белега на челото му.

— Елиът, трябва да поговорим — каза професор Пи, седнала зад бюрото си. Момчето се надигна и с провлачена походка се доближи до бюрото й.

— Да?

— Елиът, ти се проваляш по литература. Но, което е по-важно, проваляш се и в живота. Мъжете вампири са силни, благородни и уникални. Те са наши воини и защитници от безброй поколения. Как си представяш, че ще се превърнеш в същество, което е повече воин, отколкото човек, ако си толкова недисциплиниран, че дори не можеш да стоиш буден по време на час?



Той вдигна крехките си рамене. Изражението на професор Пи стана по-сурово.

— Ще ти дам възможност да поправиш двойката, която току-що получи за участие в клас, ако напишеш съчинение за кое да е важно за Америка събитие от началото на двайсети век. Искам го за утре.

Без да каже и дума, той понечи да се обърне.

— Елиът! — Гласът й беше изпълнен с раздразнение и тя ми се стори доста по-страшна, отколкото докато четеше книгата. Можех да усетя силата, която се излъчваше от нея и започнах да се чудя защо ли изобщо й е необходим мъж, който да я защитава. Момчето спря и се обърна към нея. — Не съм те освободила! Какво е решението ти относно възможността да поправиш двойката си?

Момчето просто стоеше и мълчеше.

— Въпросът ми се нуждае от отговор, Елиът. Веднага! — Думите й направо нажежиха въздуха и усетих тръпки по кожата си.

Напълно незаинтересован, той отново вдигна рамене:

— Най-вероятно няма да го напиша.

— Това говори много за твоя характер, Елиът. И то не хубави неща. Излагаш не само себе си, но и своя ментор.

Той отново вдигна рамене и разсеяно докосна носа си.

— Дракона вече знае как съм.

Звънецът би и професор Пи направи жест с ръка към Елиът да напусне стаята. Аз, Деймиън и Стиви Рей тъкмо излизахме през вратата, когато той мина покрай нас изненадващо забързано. Бутна се в Деймиън, който изохка и залитна.

Разкарай се от пътя ми, шибан педал! — озъби му се противното момче и то блъсна с рамо, така че да излезе преди него през вратата.

— Трябваше да смачкам това лайно — изсъска Стиви Рей.

— Не се тревожи. Този Елиът си има сериозни проблеми и без това.

— Да, като например, че има изпражнения вместо мозък! — процедих аз, като гледах отдалечаващия се тъпанар. Косата му наистина изглеждаше противно.

— Изпражнения вместо мозък? — Деймиън се засмя и ме хвана под ръка, а другата подаде на Стиви Рей и ни поведе към коридора като героите от „Магьосникът от Оз“. — Това й харесвам на нашата Зоуи. Има особен подход към вулгарния език.

— „Изпражнения“ не е вулгарно — казах аз в своя защита.

— Да, много мила беше — засмя се Стиви Рей.

Аз също се засмях и определено много, ама много ми хареса как ме нарече Деймиън — „нашата“ Зоуи. Сякаш бях част от тях, сякаш бях намерила вече своя дом.

Четиринадесета глава

Фехтовката се оказа много готина за моя изненада. Урокът се провеждаше в огромна зала, подобна на салон за танци и стените бяха от горе до долу в огледала. От тавана висеше манекен, който ми напомняше на триизмерните тренировъчни мишени по стрелба. Всички наричаха професор Ланкфорт — Дракона Ланкфорт или просто Дракона. Не се наложи дълго да се чудя защо. Неговата татуировка изобразяваше два дракона, чиито змиеподобни тела стигаха чак до челюстите му. Главите им бяха над веждите му, а от устите им излизаше огън, насочен към полумесеца на челото му. Беше невероятен и с усилие се въздържах да не го зяпам. Да не говорим, че Дракона беше първият възрастен мъж вампир, когото виждах. Първото ми впечатление беше малко объркано. Ако трябваше предварително да кажа как очаквах да изглежда един мъж вампир, щях да опиша нещо точно противоположно на него. Честно казано, в главата си имах стереотип, изграден от кинозвездите вампири — високи, опасни, красиви. Нещо като Вин Дизел. Както и да е. Дракона беше нисък, с дълга руса коса, вързана на опашка, с красиво лице и приветлива усмивка (с изключение на зловещо изглеждащата татуировка). Едва когато започнахме тренировката с упражненията за разгряване, усетих неговата сила. От момента, в който хвана меча за поздрав (по-късно разбрах, че се нарича шпага), той сякаш стана друг човек — някой, който се движи с невероятна бързина и грация. Беше толкова прецизен в движенията си, че в сравнение с него учениците, дори напредналите като Деймиън, изглеждаха като дървета. Приключихме с упражненията за разгрявка и Дракона ни разпредели по двойки, за да изпълняваме т.нар, основни позиции. Бях много доволна, че Деймиън ми се падна за партньор.

— Зоуи, много се радвам, че се присъедини към нас в „Дома на нощта“ — каза Дракона и стисна ръката ми по традиционния амазонски начин. — Деймиън ще ти обясни за различните части на екипировката, а аз ще ти дам една информационна брошура, за да прочетеш за следващия път основните теоретични неща. Предполагам, че досега не си се занимавала с фехтовка.

— Не, не съм — отговорих аз, а после добавих припряно: — Но много ще се радвам да се науча. Искам да кажа, че е много готино да се биеш с меч.

— Шпага — поправи ме той. — Ще се научиш как да си служиш с нея. Тя е най-леката от трите вида оръжия, с които работим тук и е много подходящ избор за жена. Знаеш ли, че фехтовката е един от малкото спортове, при които жените и мъжете се състезават при напълно еднакви условия?

— Не — отвърнах аз, искрено заинтригувана. Би било много яко да наритам задника на някое момче на фехтовка.

— Това е защото интелигентността и концентрацията могат да компенсират всички съществени различия между мъжа и жената във физическо отношение. С други думи, ти може да не си толкова силна или толкова бърза колкото твоя опонент, но може да си по-умна или по-концентрирана, което може да обърне нещата в твоя полза. Нали така. Деймиън?

— Точно така — ухили се той.

— Деймиън е един от най-концентрираните фехтовачи, които съм имал честта да тренирам вече десетилетия, което го прави много опасен противник.

Хвърлих поглед към Деймиън, който за малко да полети от гордост и удоволствие.

— Следващата една-две седмици Деймиън ще ти помага с началните движения. Трябва да знаеш, че фехтовката е набор от умения, които са взаимно свързани и се надграждат. Ако едно умение не е усвоено добре, е много трудно да се продължи към следващото и колкото и да тренираш, този пропуск няма да ти позволи да напредваш.

— Добре, ще го запомня.

Дракона ми се усмихна сърдечно, преди да продължи тренировката е останалите двойки.

— Това, което той искаше да каже, е да не се отчайваш или отказваш, ако те карам да правиш едни и същи упражнения до втръсване.

— С други думи, ми казваш, че ще бъдеш много досаден, но ще трябва да го изтърпя в името на целта.

— Да. И част от тази цел ще ти помогне да си раздвижиш малкия готин задник — каза ми наперено той и ме перна леко с шпагата.

След двайсет минути редуване на напад — връщане — напад — връщане, отново и отново, разбрах, че той е прав. Утре ме очакваше зверска мускулна треска на задните части.

След урока си взехме по един душ (за щастие имаше отделни кабинки в женската баня и не се налагаше да се къпем заедно в общо открито помещение, все едно сме в затвора) и после заедно забързахме към столовата. И като казвам забързахме, имам предвид, че наистина бързахме. Умирах от глад.

На обяд имахме на разположение голям избор от салати, като започнеш от салата с риба тон (брей!) и стигнеш до онези странни бейби царевични, които даже нямат вкус на царевица. Напълних чинията си хубаво, след което си взех и от прясно изпечените хлебчета. Наредих се до Стиви Рей, а Деймиън остана зад мен. Ерин и Шоуни вече се караха коя е написала по-хубаво есе по литература, въпреки че и двете имаха шестици.

— Хайде, Зоуи, разказвай. Какво за Ерик Найт? — попита ме Стиви Рей в момента, в който напълних устата си с храна. Думите й предизвикаха моментална тишина на масата и вниманието на близначките се насочи изцяло към мен.

Замислих се какво точно да им разкажа за Ерик и прецених, че не съм готова да споменавам за сцената между него и Афродита, на която се натъкнах. Затова казах само:

— Той ме гледаше — от израженията им се досетих, че заради пълната ми уста думите ми са прозвучали прекалено неразбираемо, затова първо преглътнах и повторих: — Той ме гледаше. В часа по литература. Аз… беше много объркващо.

— Разясни „гледаше ме“ — помоли Деймиън.

— Ами, случи се още в момента, в който влезе, но беше особено забележимо, докато играеше монолога от „Отело“. Когато започна тази част за любовта и т.н., гледаше право в мен. И не беше случайност, защото гледаше в мен и преди да започне монолога, а после и преди да си тръгне.

Въздъхнах и взех да се въртя нервно на стола. Очаквах да ми кажат, че всичко е било само част от актьорското му изпълнение.

— Ерик Найт е най-готиното нещо в това училище — обади се Шоуни.

— Грешиш. Той е най-готиното нещо на цялата тази планета — добави Ерин.

— Не е по-готин от Кени Чесни — намеси се Стиви Рей.

— Добре, добре. Стига и ти е твоята мания по кънтрито — скара се Шоуни, преди да насочи вниманието си обратно към мен. — Не допускай тази възможност да ги се изплъзне.

— Да — започна да й приглася Ерин. — Не го изпускай.

— Да не го изпускам? Какво мога да направя? Той не ми каза нищо.

— Ех, Зоуи, миличка. Ти поне усмихна ли му се в отговор?

Примигнах. Дали му се бях усмихнала? Ох, по дяволите! Хващам се на бас, че не съм. Даже сигурно съм стояла и съм го зяпала като пълен идиот. Допускам, че може и да са ми текли лигите. Добре де, може би без лигите, но картинката е ясна.

— Не знам — отговорих аз, вместо да кажа самата истина, но пък това ни най-малко не заблуди Деймиън.

— Следващия път му се усмихни.

— Може и да му кажеш „здрасти“ — добави Стиви Рей.

— Мислех си, че Ерик е само едно красиво личице — започна Шоуни.

— И тяло — допълни Ерин.

— Но когато разкара Афродита — продължи Шоуни. — Разбрах, че сигурно има пълнеж на горния етаж.

— Вече сме наясно, че има пълнеж и на долния — каза Ерин, мърдайки вежди.

— Аха — засмя се Шоуни и започна да облизва устните си.

— Големи сте мръсници! — скастри ги Деймиън.

— Само искахме да намекнем, че има най-готиния задник в града — обясни Шоуни.



Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница