[Kodirane utf-8] П. С. Каст, Кристин Каст



страница9/19
Дата01.02.2017
Размер2.5 Mb.
Размер2.5 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   19

— В случай, че вече не си го забелязал — допълни Ерин.

— Ако заговориш Ерик, това наистина адски ще ядоса Афродита — каза ми Стиви Рей.

Всички се втренчиха в нея, сякаш току-що е разделила Червено море на две.

— Вярно е — съгласи се Деймиън.

— Даже много вярно — добавиха в един глас Шоуни и Ерин.

— Значи според слуховете той е излизал е Афродита? — попитах аз.

— Да — потвърди Ерин.

— Слуховете са ужасни, но верни — включи се Шоуни. — Което прави нещата още по-готини сега, когато той си пада по теб.

— Момичета, най-вероятно той просто е зяпал странния ми белег — избърборих аз.

— А може би не е това. Ти наистина си много готина, Зоуи — каза ми Стиви Рей с мила усмивка.

— А може би първоначално те е погледнал заради белега, а после е забелязал, че си готина, и е продължил да те гледа — предположи Деймиън.

— Какъвто и да е случаят, при всички положения това много ще подразни Афродита — каза Шоуни.

— Което е чудесно — допълни Ерин.

Стиви Рей игнорира техните коментари.

— Забрави за Афродита, за белега и всички тези работи. Следващия път като ти се усмихне, просто му кажи „здрасти“. Това е.

— Лесно — каза Ерин.

— И просто — допълни Шоуни.

— Добре — отговорих аз и се концентрирах над салатата си с искрената надежда, че цялата тази работа покрай Ерик Найт ще бъде толкова лесна и проста, колкото те ми я описваха.

Имаше нещо, по което обядът в „Дома на нощта“ много приличаше на обяда в предишното ми училище, както и във всички училища, в които някога съм обядвала. Свършва прекалено бързо.

Следваше часът по испански, който бе като студен душ за мен. Професор Гарми приличаше на испански вихър. Макар и симпатична (татуировката й беше с формата на пера, с което ми напомняше на испанска птица), тя обикаляше между нас, говорейки само на испански. През цялото време. Не съм учила испански от осми клас, а и тогава не наблягах особено на него. Така че се чувствах като в тъмна Индия, но си записах домашното и си обещах да науча новите думи. Мразя да се чувствам толкова безпомощна.

Урокът по езда се проведе в конюшните. Това беше дълга тухлена постройка, свързана с арена за езда. Мястото имаше специфичната и приятна смесица от миризмите на талаш, коне и кожа. Приятна е, дори ако знаеш, че част от тази смесица идва от конските изпражнения.

Заедно с малката група ученици стояхме нервно от вътрешната страна на оградата, където момче от горните курсове ни остави да чакаме. Бяхме само десетина и все третокурсници. Онова противно червенокосо момче Елиът беше до стената и подритваше талаша по пода, вдигайки във въздуха толкова прахоляк, че момичето зад него започна да киха. Тя му хвърли мръснишки поглед и се премести няколко крачки встрани. Олеле, всички ли ги дразни толкова? И не може ли да направи нещо (например да използва гребен) за рошавата си коса?

Тропот на копита привлече вниманието ми и се обърнах тъкмо навреме, за да видя великолепната черна кобила, носеща се в галоп. Закова на място само на няколко крачки от нас. Докато ние гледахме със зяпнали усти, ездачката на кобилата скочи на земята е елегантно движение. Гъстата й коса стигаше чак до кръста и беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, а очите й имаха необикновен тъмносив цвят. Беше слаба, но стойката й ми напомняше на онези момичета, които денонощно ходят на уроци по балет и дори когато не танцуват, изглеждат все едно са глътнали бастун. Татуировката й бе сложна плетеница от възли, в които (бях сигурна) можех да различа силуетите на препускащи коне.

— Добър вечер. Аз съм Ленобия, а това… — И тя посочи кобилата и хвърли презрителен поглед към нас. — Това е кон. — Гласът й кънтеше. Конят изпръхтя, явно за да потвърди думите й. — А вие сте новата ми група от третокурсници. Всеки от вас е избран за моя курс, защото вярваме, че може би имате афинитет към ездата. Истината е, че по-малко от половината ще завършат успешно срока и по-малко от половината от тези, които завършат срока, ще станат добри ездачи. Имате ли някакви въпроси? — Но тя не направи достатъчно голяма пауза, за да може някой да попита нещо. — Добре, тогава ме последвайте и да започваме.

Тя тръгна към коневръза, а ние я последвахме.

Искаше ми се да попитам кои са тези, които са решили, че може да имам афинитет към ездата, но ме беше страх да го направя и просто се влачех след нея, както и останалите.

Тя спря пред редица от празни отделения за коне. Пред всяко от тях имаше вила и ръчна количка. Ленобия се обърна към нас:

— Конете не са големи кучета. И нямат нищо общо с романтичните представи на малките момиченца за перфектния им най-добър приятел, който винаги ще ги разбере. — Две момичета до мен се размърдаха виновно и Ленобия ги прониза със сивите си очи. — Конете са работа, конете изискват отдаване, интелигентно отношение и време. Ще започнем с работата. В стаичката в дъното ще намерите ботуши, после ще ви раздам ръкавици. След това всеки от вас ще се заеме с едно от отделенията за коне.

— Професор Ленобия? — обади се пълничко момиче и плахо вдигна ръка.

— Само Ленобия. Името, което съм си избрала в чест на древната вампирска кралица, не се нуждае от допълнителни титли.

Нямах представа коя е била Ленобия и си заръчах да проверя, когато мога.

— Хайде, какво искаше да ме питаш, Аманда?

— Ами… ъъъ… — Ленобия вдигна въпросително едната си вежда. Аманда преглътна шумно. — Как точно ще се заемем с отделенията, проф… искам да кажа Ленобия… госпожо?

— Като ги изчистите, разбира се. Събирате торта в количките. Като напълните количката догоре, я изсипвате отвън на торището. Чист талаш има в склада, който се намира зад стаята е такъмите. Имате петдесет минути. Аз ще се върна след четирийсет и пет минути, за да проверя как вървят нещата.

Всички мигахме глуповато срещу нея.

— Можете да започвате. Веднага.

И ние започнахме.

Знам, че звучи странно, но нямах нищо против да чистя. Конският тор не е чак толкова гаден. А и си личеше, че тези отделения се чистят всеки ден. Обух гумените ботуши (доста грозновати, но покриваха дънките ми чак до коленете), сложих ръкавиците и се захванах за работа. По високоговорителите звучеше прекрасна музика. Почти съм сигурна, че беше последният албум на „Ения“ (майка ми много често слушаше „Ения“, преди да се омъжи за Джон, но той реши, че тази музика му звучи окултно, и й забрани да го прави. (Ето защо винаги много съм харесвала „Ения“). Така че аз се наслаждавах на грабващата галска музика, докато ринех конският тор. Не беше минало много време, когато напълних количката е чист талаш и го разсипах по пода. Обзе ме обаче странното усещане, че някой ме наблюдава.

— Добра работа, Зоуи.

Подскочих и се обърнах, за да видя Ленобия точно до вратата на отделението. В едната си ръка държеше голяма мека четка. В другата държеше юздата на една пъстра кобила.

— Явно си чистила обор и преди — каза тя.

— Баба ми имаше едно сладко конче на име Бъни — отговорих, преди да съм осъзнала колко глупаво прозвуча. Изчервих се и се опитах да замажа положението: — Бях на десет и цветът му ми приличаше на Зайчето Бъни, затова така го кръстих.

Устните на Ленобия се разтеглиха в бегло подобие на усмивка.

— Конюшнята на Бъни ли си чистила?

— Да. Обичах да го яздя, а баба казваше, че никой не трябва да язди кон, ако не му е почистил преди и след това. — Свих рамене и заключих: — Ето защо му чистех.

— Баба ти явно е умна жена. — Кимнах. — А ти имаше ли нещо против да чистиш на Бъни?

— Не, определено нямах.

— Това е чудесно. Запознай се е Персефона. — Ленобия посочи с глава към кобилата зад себе си. — Ти току-що изчисти нейното отделение.

Кобилата влезе при мен, навря си муцуната в лицето ми и усетих дъха й, който ме гъделичкаше.

— Здравей, Персефона.

— До края на часа остават още пет минути, така че не е необходимо да оставаш, но ми се струва, че си спечели привилегията да срешеш Персефона.

Изненадана, аз потупах коня по врата.

— Ще остана, няма проблем — чух се да отговарям.

— Чудесно. Можеш да върнеш четката в стаята с такъмите, когато приключиш. Ще се видим утре, Зоуи.

Ленобия ми връчи четката, потупа коня по шията и ни остави сами.

Персефона мушна глава в хранилката, която беше пълна със сено, а аз се заех с моята част от работата. Бях забравила колко е релаксиращо да се грижиш за кон. Бъни беше починал внезапно от сърдечен удар преди две години и баба беше прекалено разстроена, за да си вземе друг кон. Каза, че „зайчето“ (тя така го наричаше) не може да бъде заменено. Така че са минали две години, откакто не съм се доближавала до кон, но изведнъж си спомних всичко. Миризмата, топлината, успокояващият звук на коня, хрупащ сено, и нежният звук, който четката издаваше при търкането с косъма — оказа се, че всичко това ми е липсвало.

От другия край на конюшнята се дочу ядосаният глас на Ленобия, която гневно нахока някой ученик. Надявах се да е противното червенокосо хлапе. Повдигнах се на пръсти и погледнах над Персефона, за да хвърля бърз поглед на случващото се. Червенокосият нахалник стоеше на мястото си, а до него Ленобия бе сложила ръце на кръста. Дори от тук беше ясно, че е побесняла. Зачудих се дали това хлапе е дошло е мисия да вбесява всеки преподавател. А менторът му беше Дракона, който изглеждаше симпатяга, докато не извади меча си… искам да кажа шпагата. Тогава професорът се превърна в смъртоносен вампир воин.

— Този червенокос досадник трябва да си измисли предсмъртно желание — казах на Персефона, обърнах се и продължих да я четкам. Тя завъртя едното си ухо към мен и изпръхтя. — Да, знаех си, че ще се съгласиш с мен. Искаш ли да те светна каква теория имам за спасяването на Америка от лигльовци и загубеняци? — Тя изглеждаше съгласна, така че започнах да й изнасям речта си на тема „Не се чифтосвай със загубеняци“.

— Зоуи, ето къде си била!

— О! Стиви Рей, изкара ми акъла! — извиках аз и потупах успокоително Персефона, която се беше стреснала, като изписках от изненада.

— Какво, по дяволите, правиш?

— А на теб на какво ти прилича? Пробвай да изкажеш някакво предположение.

— Престани да се цапотиш тук! Ритуалът по случай Пълнолунието започва след две минути!

— О, по дяволите! Потупах Персефона за последно и изхвърчах навън по най-бързия начин.

— Беше забравила за него, нали? — скара ми се Стиви Рей, която държеше ръката ми, за да пазя равновесие, докато събувах гумените ботуши.

— Не — излъгах.

В този момент осъзнах, че освен за него съм забравила и за ритуала на „Дъщерите на мрака“!

Петнадесета глава

На средата на пътя до Храма на Никс ми направи впечатление, че Стиви Рей е необичайно мълчалива. Хвърлих й един поглед. Май изглеждаше и пребледняла. Усетих, че има нещо.

— Стиви Рей, нещо не е наред ли?

— Да. Нещо тъжно и малко страшно.

— Какво е то? Ритуалът по случай Пълнолунието ли?

— Не, той ще ти хареса. Поне този.

Май имаше предвид, че ще ми хареса в сравнение с другия — ритуала на „Дъщерите на мрака“, но не исках да говоря за това. Следващите й думи ме накараха напълно да забравя за „Дъщерите на мрака“.

— Едно момиче почина по време на последния час.

— Какво? Как?

— Както умират всички. Тялото й не е понесло Промяната и просто… — Стиви Рей млъкна и потрепери. — Случи се по време на часа по таекуондо. Кашляше и не можеше да си поеме дъх, докато правехме упражненията за разгряване. Не обърнах внимание. Или може би обърнах, но не се замислих за това. — Тя ме погледна и се усмихна тъжно. Изглеждаше засрамена от себе си.

— Имало ли е някакъв начин да я спасят? Искам да кажа, след като се появят първите признаци…

— Не. Няма никакъв начин да бъдеш спасен, ако тялото ти започне да отхвърля Промяната.

— Тогава няма защо да се чувстваш зле заради това, че не си обърнала внимание на кашлицата й. И без това не е имало какво да се направи.

— Знам. Аз просто… Беше ужасно… А Елизабет беше толкова симпатична.

Някъде отвътре нещо ме прониза.

— Елизабет Без Фамилия? Тя ли е починала?

Стиви Рей само кимна в знак на съгласие, мигайки учестено, като явно се опитваше да не се разплаче.

— Това е ужасно! — прошепнах. Спомних си колко мило се изказа тя за моя белег и как забеляза, че Ерик ме гледа. — Но аз преди малко я видях в часа по актьорско майсторство. Изглеждаше съвсем добре.

— Така става. В един момент стои до теб и всичко изглежда съвършено нормално, а в следващия… — Стиви Рей отново потръпна.

— И всичко си продължава както обикновено? Дори когато някой ученик току-що е починал? — Спомних си, че миналата година група второкурсници претърпяха автомобилна катастрофа и двама от тях загинаха. Всички спортни занятия бяха отменени за цяла седмица.

— Всичко си продължава както обикновено. Предполагам, за да свикнем с идеята, че може да се случи на всеки от нас. Ще видиш. Всички ще се държат, все едно нищо не се е случило, особено по-големите. Единствено третокурсниците и приятелите на Елизабет ще тъжат. Третокурсниците — тоест ние — се очаква да се държим прилично и да не се вайкаме. Съквартирантката на Елизабет и най-близките й приятели сигурно ще потъгуват няколко дена, но след това ще трябва да го преживеят. — Тя понижи леко глас. — Честно казано, според мен вампирите не гледат на никого от нас като на истински, докато не се извърши Промяната.

Замислих се над това. Неферет не се държеше с мен така, все едно съм нещо временно. Даже каза, че е много добър знак, че полумесецът ми е запълнен. Не че аз бях толкова уверена за своето бъдеще, колкото изглеждаше тя. Но в никакъв случай не бих казала нищо, от което да се подразбира, че Неферет ми покачва специално отношение. Не исках ли съм „особената“. Исках просто да съм приятелка на Стиви Рей и да се впиша в новата си среда.

— Това наистина е ужасно — промълвих.

— Да. Поне става бързо.

Част от мен искаше да научи подробностите, а друга част бе прекалено уплашена, за да зададе въпроса. За щастие ме прекъснаха, преди да попитам това, което ме беше страх да науча.

Стига сте се мотали! — извика Шоуни от стълбището на Храма. — Ерин и Деймиън вече са вътре и ви пазят място. И да знаете, че когато ритуалът започне, не пускат никого вътре. Побързайте!

Изкачихме стълбите и влязохме в Храма. Сладникавата и задушлива миризма на тамян ме обгърна, когато влязох в мрачното фоайе. Изведнъж се поколебах. Шоуни и Стиви Рей се обърнаха към мен.

— Всичко е наред, няма от какво да се страхуваш. — Стиви Рей срещна погледа ми и добави: — Поне не и тук вътре.

— Ритуалът по случай Пълнолунието е прекрасен. Ще ти хареса. А, забравих да ти кажа, когато жрицата изпише на челото ти пентаграма и каже „Бъди благословена“, трябва само да кажеш същите думи в отговор — обясни ми Шоуни. — След това ни последвай към мястото си в кръга. — Тя ми се усмихна окуражително и се запромъква напред през задимената стая.

— Чакай! — Сграбчих ръкава на Стиви Рей. — Не искам да звуча глупаво или нещо такова, но пентаграмата не е ли знакът на злите сили?

— И аз така си мислех, преди да дойда тук. Но всички тези тъпотии със злото са измислица на Вярващите. Не знам как хората са се вързали на тази история. Истината е, че от безкрайно много години пентаграмата е символ на мъдростта, закрилата и съвършенството. Все хубави неща. Тя е просто петолъчка. Четири от лъчите символизират четирите елемента, а петият символизира духа. Това е всичко.

— Контрол — промърморих аз, доволна, че спряхме да говорим за Елизабет и смъртта.

— А?

— Вярващите искат да контролират всичко. И една от целите им, за да го постигнат, е всички хора да вярват в едно и също нещо. Това е причината, поради която искат хората да си мислят, че пентаграмата е нещо лошо. — Поклатих глава с отвращение. — Както и да е, хайде. По-готова съм, отколкото си мислех. Да влизаме.



Влязохме по-навътре и дочух шум от течаща вода. Минахме край красив фонтан, а след него пътеката плавно зави наляво. До една висока каменна арка стоеше жена, която не познавах. Беше облечена изцяло в черно — дълга пола и копринена блуза. Единствената декорация в тоалета й бе сребърен силует на богинята, избродиран на гърдите й. Косата й беше дълга и златисторуса. От полумесеца на челото й тръгваха спирали с цвят на сапфир, които описваха съвършено гладкото й лице.

— Това е Анастасия. Тя води часовете по Заклинания и Ритуали. Освен това е съпруга на Дракона — прошепна набързо Стиви Рей в ухото ми, преди да застане пред жената и да направи специалния поздрав с юмрук на сърцето.

Анастасия се усмихна и натопи пръст в бокала, който държеше. След това нарисува пентаграма на челото на Стиви Рей.

— Бъди благословена, Стиви Рей.

— Бъдете благословена.

Тя ми хвърли окуражаващ поглед, преди да влезе в задимената стая.

Поех си дълбоко дъх и реших да прогоня всички мисли за Елизабет и за умирането поне по време на този ритуал. Направих решителна крачка към Анастасия. Имитирайки Стиви Рей, сложих юмрук на сърцето си. Анастасия потопи пръста си в нещо, което ми заприлича на масло.

— Радвам се да те видя, Зоуи Редбърд. Добре дошла в „Дома на нощта“ и в своя нов живот — каза ми тя, докато чертаеше пентаграма на челото ми. — Бъди благословена.

— Бъдете благословена — промълвих аз, поразена от тръпката, която премина през тялото ми, когато звездата бе нарисувана на челото ми.

— Влез и се присъедини към приятелите си — каза ми тя мило. — Няма причина да се притесняваш. Вярвам, че Богинята вече се грижи за теб.

— Б-благодаря — отвърнах и побързах да вляза в стаята.

Големи бели свещи висяха от тавана в метални свещници. По стените имаше дървени, обсипани с още повече свещи.

Знам, че това място е било построено като църква на Вярващите в чест на свети Августин, но не приличаше на нито една църква, която съм виждала. Освен че осветлението идваше единствено от свещите, нямаше никакви пейки. (Освен това аз не понасям пейките в църквите. Едва ли в света съществува нещо по-неудобно за сядане от тях.) Всъщност единствената мебел в тази стая беше старинна дървена маса, сложена в средата, която по нещо приличаше на онази в залата за хранене, само че тази не беше отрупана с храна, вино и т.н. На тази също имаше огромна статуя на богинята с вдигнати ръце и изглеждаше точно като бродериите с нейния образ. Свещникът беше отрупан с големи бели свещи, които разпръскваха силна светлина.

Изведнъж погледът ми беше привлечен от огъня в средата на стаята. Той гореше силно и огнените му езици отлитаха нависоко. Изглеждаше красиво и опасно и сякаш ме теглеше напред. За щастие Стиви Рей ме сграбчи навреме, преди да последвам порива си да се доближа до огъня. Тогава с изненада забелязах колко много хора има в стаята — и ученици, и възрастни вампири, застанали в голям кръг. Бях нервна и в същото време така изпълнена е благоговение, че с усилие заставих краката си да се движат, за да заема мястото зад Стиви Рей.

— Най-накрая! — изсумтя Деймиън.

— Съжалявам, че закъсняхме — казах.

— Остави я на мира! И без това е достатъчно нервна — скара му се Стиви Рей.

— Ш-т! Започва! — скастри ни Шоуни.

Четири сенки изникнаха от тъмните ъгли на залата и се превърнаха в жени, които заеха местата си в кръга като четирите посоки на компаса. Още две сенки се приближиха откъм главния вход.

Едната се оказа висок мъж и… олеле, той беше много готин. Истинско олицетворение на стереотипа, че мъжете вампири са адски красиви. И беше на крачка от мен. На височина достигаше повече от метър и осемдесет и изглеждаше като кинозвезда.

— Ето това е единствената причина да се спра на поезията като предмет по избор — прошепна Шоуни.

— С теб съм, сестра ми — въздъхна Ерин замечтано.

— Кой е той? — попитах.

— Лорън Блейк. Лауреат по вампирска поезия. Той е първият мъж-поет от двеста години насам. Буквално. А е само на двайсет и нещо. Имам предвид истинската му възраст, а не че изглежда на толкова.

Преди да успея да кажа каквото и да било, той започна да говори и устата ми се оказа прекалено заета да зяпа от изумление, за да отроня и думичка.

Пленителна като нощта

под ясни звездни небеса…

Докато говореше, бавно се приближаваше към кръга. Жената, която влезе едновременно с него, започна да танцува, сякаш думите му бяха музика.

тя в хубостта си съчета

от ден лице, от мрак коса…

Танцуващата жена прикова вниманието на всички. С вълнение забелязах, че е Неферет. Носеше дълга копринена рокля, покрита с кристални мъниста, които проблясваха на светлината на свещите при всяко движение. Танцът й сякаш съживяваше думите от древната поема (явно умът ми все още е функционирал правилно, след като разпознах „Пленителна като нощта“ на лорд Байрон).

и поглед пълен с бистрота,

като разискрена роса.

И двамата завършиха едновременно в центъра на кръга. Тогава Неферет взе бокала от масата и го вдигна във въздуха, сякаш ни предлагаше питие.

— Добре дошли, деца на Никс, на божествения празник по случай Пълнолунието.

Възрастните вампири отговориха в хор с „Добра среща“.

Неферет се усмихна, върна бокала на масата и взе малка свещ, която бе поставена в отделен, единичен свещник. Тръгна с нея към кръга и спря пред непозната за мен жена, която стоеше начело на кръга. Жената я поздрави с ръка на сърцето, след което се обърна с гръб към нея.

— Ехо — прошепна Стиви Рей. — Сега трябва да се обръщаме с лице към всяка от четирите посоки, когато Неферет обяви елементите. Започва се с „изток“ и „въздух“.

В този момент всички, включително аз, макар че леко се позабавих, се обърнахме на изток. С ъгълчетата на очите си успявах да видя Неферет, вдигнала високо ръце над главата си, а гласът й кънтеше в каменните стени на Храма.

— От изток аз призовавам въздуха и се моля да ни дари с познание, което да съпровожда нашия път.

В момента, в който Неферет започна да изрича заклинанието, усетих, че въздухът се промени. Той се раздвижи наоколо, разроши косата ми и изпълни слуха ми с шепота на листа. Огледах се и очаквах да видя как същото се случва и с останалите, но не забелязах ничия друга коса да се движи от вятъра. Странно.

Жената, която стоеше от източната страна, извади от роклята си дебела жълта свещ и я подаде на Неферет, за да я запали. След това я повдигна високо във въздуха и после я постави до краката си, блещукаща.

— Следва огънят, обърни се надясно — прошепна ми Стиви Рей.

Завъртяхме се, а Неферет продължи:

— От юг призовавам огъня и се моля да ни дари със силна воля, за да постигнем обединение и могъщество.

Вятърът, който духаше нежно към мен, отстъпи място на горещината. Не беше неприятно, приличаше на усещането, когато рязко се доближиш до огън, но все пак бе достатъчно горещо, защото започнах да се изпотявам. Погледнах към Стиви Рей. Тя бе вдигнала глава, а очите й бяха затворени. Не изглеждаше да й е горещо или да се изпотява. Горещината изведнъж рязко изчезна и аз погледнах към Неферет. Тя запали голяма, червена свещ и я подаде на Пентесилея, която, след като я вдигна високо, я постави в краката си, както беше направила преди това жената, символизираща въздуха.

Този път нямаше нужда някой да ми казва да се завъртя надясно, за да застана с лице на запад. Някак си вече знаех не само посоката, а и че следващият призован елемент ще бъде водата.

— От Запад призовавам водата и се моля да ни дари със състрадание, а светлината на Пълнолунието да ни донесе изцеление и разбирателство.

Неферет запали синята свещ на жената, стояща от западната страна. Когато тя я постави на земята до краката си, чух плясъка на вълни и ме изпълни солената миризма на море. Енергично се обърнах на север, защото знаех, че следва призоваването на четвъртия елемент — земята.

Изведнъж почувствах мекотата на тревата под краката си и миризмата на сено, чуваха се птичи песни. Зелена свещ беше запалена и поставена в краката на „земята“.

Може би трябваше да се притесня от тези странни усещания, но те ме изпълваха с почти непоносима светлина — чувствах се добре. Толкова добре, че когато Неферет се обърна с лице към огъня в средата на кръга, трябваше да стисна здраво устни, за да не се разсмея от радост. Поетът стоеше от другата страна на огъня и държеше в ръце виолетова свещ.



Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница