Колелото на времето Карлос Кастанеда въведение



страница10/10
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

ИЗВАДКИ ОТ „ОГЪНЯТ ОТВЪТРЕ"


Няма цялостност без тъга и копнеж, защото без тях няма нито трезвост, ни­то доброта. Мъдрост без доброта и зна­ние без трезвост са безполезни.

Чувството за собствената значимост е най-големият враг на човека. Когато се чувства засегнат от деянията и зло­деянията на хората, това отслабва сили­те му. Чувството за собствена значимост заставя човек да прекара по-голямата част от живота си засегнат от някого или нещо.

За да следва пътя на знанието, човек трябва да е с много богато въображе­ние. По пътя на знанието нищо не е та­ка ясно, както бихме искали да бъде.

Ако виждащите успяват да се владе­ят в присъствието на дребните тирани, те със сигурност ще могат да се изпра­вят безнаказано и пред непознатото, а след това да издържат и на присъствие­то на непознаваемото.

По-естественото е да се мисли, че ако един воин се владее пред лицето на не­познатото, той със сигурност ще може да се изправи безнаказано и пред дреб­ните тирани. Но не е така. Изключител­ните воини от древните времена били унищожени именно защото се опирали на това схващане. Нищо не може да ка­ли толкова духа на воина, както предиз­викателството да си има работа с невъз­можни хора, разполагащи с власт. Са­мо в такива условия един воин може да придобие нужното трезвомислие и спо­койствие, за да издържи натиска на не­познаваемото.

Непознатото е нещо, което е скрито от човека, забулено може би от ужася­ващ контекст, но въпреки това е дости­жимо за човека. Непознатото в даден момент става познато. Непознаваемото, от друга страна, е неописуемо, невъоб­разимо, непонятно. То е нещо, което ни­кога няма да опознаем, и все пак го има — изумително и същевременно ужася­ващо в своята необятност.

Ние възприемаме. Това е неоспорим факт. Но това, което възприемаме, не е същият тип факт, защото ние сме приу­чени какво да възприемаме.

Според воините ние си мислим, че там, вън, съществува един веществен свят единствено поради нашето осъзна­ване. Но това, което действително съ­ществува там, са излъчванията на Оре­ла— протичащи, постоянно в движение и заедно с това неизменни, вечни.

Най-дълбокият недостатък на несъ­вършените воини е, че са склонни да забравят чудото на това, което виждат. Те се главозамайват от факта, че виж­дат, и започват да вярват, че това се дъл­жи на собствената им гениалност. Опит­ният воин трябва да бъде безупречен, за да може да надделее тази почти не­победима човешка слабост. По-важно и от самото виждане е какво ще направят воините с това, което виждат.

Една от най-великите сили в живота на воините е страхът, защото той ги под­тиква да учат.

За виждащия истината е, че всички живи същества се стремят да умрат. То­ва, което възпира смъртта, е осъзнава­нето.

Непознатото присъства постоянно, но е извън възможностите на нормал­ното ни съзнание. Непознатото е безпо­лезната част от обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек не разполага с достатъчно свободна енергия, за да се добере до нея.

Най-голямата грешка на хората е, че не могат да се откъснат от описа на ра­зума. Разумът не се занимава с човека като енергия. Разумът се занимава с уре­ди, които създават енергия, но никога не му е хрумвало сериозно, че ние сме нещо по-добро от уреди — ние сме ор­ганизми, които създават енергия. Ние сме мехурчета енергия.

Воините, които по своя воля пости­гат пълно осъзнаване, са изумителна гледка. В този момент те пламват отвът­ре. Огънят отвътре ги изгаря. И в пълно осъзнаване те се сливат с излъчванията на Орела и се зарейват във вечността.

Веднъж постигнем ли вътрешно мъл­чание, всичко става възможно. Начинът да престанем да говорим на себе си е съвсем същият като начина, по който сме се научили да си говорим — ние сме били обучени принудително и катего­рично, затова точно така трябва и да се отучим — принудително и категорично.

Безупречността започва от едно от­делно действие, което трябва да се из­вършва умишлено, точно и продължи­телно време. Ако това действие се пов­таря достатъчно дълго, човек придоби­ва чувството за непреклонно намерение, което може да се приложи към всяко друго нещо. Постигне ли се това, пътят е чист. Едно нещо ще води към друго, докато воинът осъзнае пълния си потен­циал.

Тайната на осъзнаването е мрак. Чо­вешките същества са пропити от тази тайна, от необясними неща. Лудост е да гледаме на себе си по какъвто и да било друг начин. Затова воинът не унижава тайната на човека, като се опитва да я обясни разумно.

Осъзнаването бива два вида. Едини­ят е просто словоизлияния, огромни емоционални изблици и нищо повече. Другият е в резултат от преместването на събирателната точка; той не е свър­зан с емоционални изблици, а с дейст­вия. Емоционалното осъзнаване идва години по-късно, след като воинът е зак­репил чрез дълга практика събирател­ната точка на новото й положение.

Най-лошото, което може да ни се слу­чи, е да умрем и след като това е неми­нуемата ни участ, ние сме свободни; който е загубил всичко, вече няма от какво изобщо да се страхува.

Воинът не се хвърля в непознатото от алчност. Алчността е подтик само в света на обикновените дела. За да дръз­не да навлезе в тази ужасяваща самота на непознатото, човек трябва да има не­що повече от алчност. Обич, човек се нуждае от обич към живота, към инт­ригуващото, към тайната. Човек се нуж­дае от неутолимо любопитство и без­мерна храброст.

Воинът мисли само за тайните на осъзнаването — тайната е единствено­то, което има значение. Ние сме живи същества; ще трябва да умрем и да от­дадем своето осъзнаване. Но ако можех­ме да променим съвсем мъничко това, какви ли тайни ни очакват? Какви тай­ни!

КОМЕНТАР


„Огънят отвътре" като книга беше поредният резултат от влиянието на Флоринда Матус над моя живот. Този път тя ме напътстваше да фо­кусирам вниманието си над учителя на дон Ху­ан, нагуала Хулиан Осорио. И Флоринда, и мо­ето фокусиране над подробности за този човек ми разкриха, че нагуалът Хулиан Осорио е бил актьор с определен талант, но повече от актьор той бил разпътен мъж, който се интересувал единствено да съблазнява жени — всякакви же­ни, които му попадали покрай театралните му изяви. Бил разпътен до такава крайност, че в последна сметка си увредил здравето и се раз­болял от туберкулоза.

Неговият учител, нагуалът Елиас, се натък­нал на него един следобед насред полето, в пок­райнините на град Дуранго, както прелъстявал дъщерята на един заможен земевладелец. От напрягането актьорът получил кръвоизлив, и то толкова тежък, че едва не умрял. По думите на Флоринда нагуалът Елиас видял, че нямало как да му помогне. Да го излекува било невъзмож­но, а единственото, което можел да направи като нагуал, било да спре кръвоизлива. Това и сто­рил. След това решил да предложи нещо на ак­тьора.

— В пет сутринта тръгвам за планината — казал му той. — Бъди на изхода от града. Неп­ременно. Не успееш ли да дойдеш, ще умреш, и то по-скоро, отколкото си мислиш. Единстве­ното, което ти остава, е да дойдеш с мен. Едва ли ще мога да те излекувам, но поне ще те отк­лоня от бездната, право към която си се запъ­тил и която означава край на живота. Всички ние, хората, неизбежно стигаме до тази бездна, рано или късно. Аз ще те напътствам да извър­виш цялото разстояние било отляво, било от­дясно покрай пропастта. И стига да не паднеш, ти ще живееш. Така и няма да оздравееш, но поне ще си жив.

Нагуалът Елиас не вярвал особено на актьо­ра, който бил ленив, разпуснат, малодушен и дори може би страхлив. Доста се изненадал на другия ден, когато в пет сутринта заварил ак­тьора да го чака на края на града. Взел го в пла­нината и след време актьорът станал нагуала Хулиан — един туберкулозен мъж, който нико­га не се излекувал, но доживял до сто и седем години, като непрекъснато вървял по ръба на пропастта.

— За теб, разбира се, е от изключително зна­чение да изследваш как нагуалът Хулиан е вър­вял по ръба на пропастта — каза ми веднъж Флоринда. — Нагуалът Хуан Матус не се заинтере­сува да го узнае. Според него всичко това бяха излишни подробности. Но ти не си толкова та­лантлив. За теб, като воин, нищо не може да бъде излишно. Ти трябва да позволиш на мис­лите, чувствата и представите на шаманите от древно Мексико да идват свободно до теб.

Флоринда беше права. Аз нямах блестящите способности на нагуала Хуан Матус. Точно как­то беше казала тя — нищо не ми беше излишно. Имах нужда от всяка опорна точка, всяка извив­ка от пътя. Не можех да си позволя да подмина който и да било възглед или идея на шаманите от древно Мексико, все едно колко невъобрази­ми можеха да ми се струват.

Да изследвам как нагуалът Хулиан е вървял по ръба на пропастта означаваше да обхвана със своята способност да фокусирам прегледа си чувствата, които е изпитвал нагуалът Хулиан в изключителната си борба да остане жив. Разтър­сен бях до мозъка на костите си, като открих, че е водил тази борба във всяка секунда, и то при всичките капани пред твърдата му решимост да оцелее, които му поставяли ужасните му нави­ци да си угажда и изключителната му чувстве­ност. Борбата му не била въпрос на откъслечни битки; това било една непрекъсната, дисципли­нирана борба да запазва равновесие. Да върви по ръба на пропастта за воина означава да води такава ожесточена битка, в която всяка секунда е решаваща. Един едничък миг на слабост е мо­жел да запрати нагуала Хулиан в пропастта.

Ако обаче фокусирал поглед, цялото си вни­мание и всичките си усилия над това, което Фло­ринда наричаше ръба на пропастта, напреже­нието отслабвало. Вече не гледал с такова от­чаяние, както по времето, когато го обсебвали старите му навици. Когато разглеждах нагуала Хулиан в тези му мигове, струваше ми се, че правя преглед на съвършено различен човек — един по-умиротворен, по-отстранен, по-овладян човек.


ИЗВАДКИ ОТ „СИЛАТА НА МЪЛЧАНИЕТО”


С течение на времето воинът се учи не толкова на шаманство; по-вярното е, че с течение на времето воинът се нау­чава да събира енергия. Тази енергия ще му позволи досег до някои енергийни полета, които обикновено са недостъп­ни за него. Шаманството е състояние на осъзнаване, способността да се използ­ват енергийни полета, към които не при­бягваме при възприемането на всекид­невния свят, който познаваме.

Във Вселената съществува една не­измерима, неописуема сила, която ша­маните наричат намерение, и абсолют­но всяко нещо, което съществува в пе­лия Космос, е прикрепено към намере­нието чрез една свързваща брънка. За­дачата на воините е да обсъждат, осмис­лят и използват тази свързваща брънка. Но особено внимание отделят да я из­чистят от сковаващото въздействие, оказвано от обичайните грижи на все­кидневието им. На това ниво шаманст­вото може да се определи като проце­дура за изчистване на тази брънка, свър­зваща ни с намерението.

Интересът на шаманите към минало­то им е жизненоважен, но не към лич­ното им минало. За шаманите тяхното минало представлява нещата, които са постигнали другите шамани преди тях. Те се допитват до миналото си, за да по­лучат отправна точка. Само шаманите действително търсят отправна точка в миналото си. За тях установяването на отправна точка означава възможност да изследват намерението.

Обикновеният човек също се занима­ва с миналото. Но той се интересува от личното си минало, по лични причини. Той се съизмерва с личното си минало или с познанието от миналото, достиг­нало до неговото време, за да намери оправдание за настоящото си или бъде­що поведение или пък за да определи модел за себе си.

Духът се проявява пред воина на вся­ка крачка. Но това не е цялата истина. Цялата истина е, че духът се разкрива на всеки човек с еднаква сила и посто­янство, но само воините са постоянно настроени да възприемат тези проявле­ния.

Според воините шаманизмът е маги­ческа, тайнствена птица, която спира за миг своя полет, за да дари човека с на­дежда и чувство за предопределение; во­ините живеят под крилото на тази пти­ца, която наричат птицата на мъдрост­та, птицата на свободата.

За воина духът е абстракция, просто защото той го познава без помощта на думи или дори мисли. Той е абстракция, защото воинът не може да проумее как­во е духът. И все пак, дори без най-мал­кия изглед или желание да го разбере, воинът се справя с духа. Той го разпоз­нава, призовава го, подмамва го, сбли­жава се с него и му дава израз чрез дейс­твията си.

Свързващата брънка на обикновения човек с намерението на практика е мър­тва, така че воинът започва от една без­полезна брънка, понеже тя не реагира волево. За да съживи тази брънка, вои­нът трябва да има непоколебимо, жес­токо чувство за цел — едно особено със­тояние на съзнанието, което се нарича непреклонно намерение.

Силата на човека е неизмерима; смъртта съществува единствено защо­то ние сме я възнамерили още от мо­мента на раждането си. Намерението на смъртта може да се възпре, като премес­тим положението на събирателната точ­ка.

Изкуството на прикриването означа­ва да научиш всевъзможни трикове за замаскирането си, и то да ги усвоиш тол­кова добре, че никой да не заподозре как си се престорил на някой друг. За тази цел трябва да бъдеш безжалостен, хи­тър, търпелив и благ. Твоята безжалос­тност не бива да бъде грубост, хитрост­та не бива да бъде коварство, търпение­то не бива да бъде пренебрежение и бла­гостта — простодушие.

Воините имат една по-далечна цел, предопределяща действията им, която няма нищо общо с личната облага. Обикновеният човек прави нещо само ако има изгледи за облага. Воините не действат заради ползата, а заради духа.

Древните виждащи шамани чрез виждането си забелязали още отначало, че всякакво по-необичайно поведение разтърсва събирателната точка. Скоро открили, че ако човек системно се дър­жи необичайно и насочва мъдро това по­ведение, то заставя събирателната точ­ка да се премества.

Мълчаливото знание е не друго, а пряк досег до намерението.

Шаманството е пътешествие на зав­ръщането. Воинът се завръща победо­носно към духа, след като се е спускал в ада. А от ада той донася трофеи. Един от тези негови трофеи е разбирането.

От това, че воините са прикривачи, те разбират до съвършенство човешко­то поведение. Разбират например, че чо­вешките същества са създания на инвен­тарния опис. Точното познаване на на­личностите и липсите в даден инвентар прави човека учен или специалист в не­говата област.

Воините знаят, че когато инвентарът на един обикновен човек не върши ра­бота, тогава човекът или разширява ин­вентара си, или светът на неговото се­беотразяване рухва. Обикновеният чо­век е в състояние да включи нови еле­менти в инвентара си, стига те да не про­тиворечат на основната подредба на ин­вентара. Ако тези елементи противоре­чат на подредбата му, човешкият ум рухва. Инвентарът е умът. Воинът раз­чита на това, когато се опитва да разбие огледалото на себеотразяването.

Воините никога не могат да прока­рат мост, за да се присъединят към хо­рата от обикновения свят. Но ако сами­те хора го пожелаят, те трябва да пост­роят мост, за да се присъединят към во­ините.

За да може човек да получи достъп до тайнствата на шаманизма, духът трябва да се спусне над човека, който е проявил интерес към това. Със самото си присъствие духът кара събирателна­та точка на човек да се премести в спе­цифично положение. Това място шама­ните познават като място на пълната безжалостност.

Всъщност няма никаква процедура, за да се накара събирателната точка да се премести в място на безжалостност. Духът докосва човека и събирателната му точка се премества. Толкова е прос­то.

Това, което ни е нужно, за да позво­лим на магията да ни подейства, е да из­хвърлим от ума си всякакви съмнения. Веднъж освободим ли се от съмнение­то, всичко е възможно.

Възможностите на човека са толкова безпределни и тайнствени, че воините вместо да мислят над тях, предпочитат да ги изследват, без изобщо да се надя­ват, че някога ще ги разберат.

Всяко нещо, което правят воините, става вследствие преместването на тях­ната събирателна точка, а това премес­тване зависи от количеството енергия, с която разполагат воините.

Всяко придвижване на събирателна­та точка означава отместване от прека­леното занимаване с индивидуалното си аз. Шаманите смятат, че именно поло­жението на събирателната точка прави съвременния човек самоубийствено его­истичен, напълно погълнат от предста­вата за себе си. Загубил надеждата да се завърне изобщо някога към първоизточ­ника на всичко, обикновеният човек търси утеха в своя егоизъм.

Това, което отваря пред човек пътя на воина, е детронирането на чувството за собствена значимост. И всяко нещо, което воинът прави, е насочено към пос­тигането на тази цел.

Шаманите са смъкнали маската на чувството за собствена значимост и са открили, че то е самосъжаление, маски­рало се като нещо друго.

В света на всекидневия живот човек лесно може да си върне обратно думата или решението. Единственото необра­тимо нещо във всекидневния свят е смъртта. В света на шаманите, от друга страна, обикновената смърт може да бъ­де отменена, но не и думата на шамана. В света на шаманите решенията не мо­гат да бъдат променяни или преразглеж­дани. Те се взимат веднъж завинаги.

Едно от най-драматичните неща в чо­вешката същност е пагубната връзка между глупостта и себеотразяването. Именно глупостта принуждава обикно­вения човек да отхвърля всичко, което не отговаря на собствените му себеот­разяващи го очаквания. Например като обикновени хора ние сме слепи за тако­ва изключително късче познание, което е на разположение на човека: същест­вуването на събирателната точка и фак­та, че тя може да се мести.

Това, че рационалният човек се е вкопчил упорито в собствената предс­тава за себе си, го води до бездънно не­вежество. Той не допуска факта, че ша­манството не е въпрос на заклинания и фокуси, а свободата да възприемаш не само света, който сме приели за даде­ност, но и всяко друго нещо, постижи­мо за човешките възможности. Той тре­пери пред възможността за свобода. А свободата е под носа му.

Затруднението на човека е, че той ин­туитивно долавя своите скрити възмож­ности, но не се осмелява да ги използва. Затова воините казват, че окаяното по­ложение на човека се дължи на борбата между собствената му глупост и неве­жеството му. Човек сега, повече отвся­кога, има нужда да бъде научен на нови идеи, които се отнасят преди всичко до вътрешния му свят — шамански идеи, а не социални идеи, идеите на човека, из­правен пред непознатото, изправен пред личната си смърт. Сега, повече от всич­ко друго той има нужда да бъде научен на тайните на събирателната точка.

Духът слуша само когато му се гово­ри с жестове. Обаче жестове не като зна­ци или движения на тялото, а като акт на пълно себеотдаване, акт на щедрост, на духовитост. Като жест към духа вои­нът изважда най-доброто от себе си и мълчаливо го поднася на абстракта.


КОМЕНТАР


Последната книга за дон Хуан, която напи­сах, се казва „Силата на мълчанието", заглавие, избрано от редактора ми; моето заглавие беше „Вътрешното мълчание". По времето, когато ра­ботех над книгата, възгледите на шаманите от древно Мексико бяха станали крайно абстракт­ни за мен. Флоринда правеше всичко възможно да ме извади от това затъване в абстрактното. Опитваше се да пренасочи вниманието ми към различни аспекти от древните шамански тех­ники или успяваше да ме отклони, като ме шо­кира със скандално поведение. Но нищо не бе­ше достатъчно, за да ме отклони от явно неп­реклонното ми влечение.

„Силата на мълчанието" е интелектуален преглед на мисленето на шаманите от древно Мексико в най-абстрактния му аспект. Докато работех в самота над книгата, аз се чувствах за­разен от нагласата на тези хора, от стремежа им да научават все повече и повече, но по един поч­ти рационален път. Флоринда ми бе обяснила, че накрая тези шамани станали изключително студени и отстранени. За тях вече не съществувало нищо топло. Те вече били потеглили на из­следователското си пътешествие — студенина­та им като хора била опит да отговорят на студа на безкрайността. Успели да променят човеш­ките си очи така, че да посрещат студените очи на непознатото.

Долавях същото в себе си и правех отчаяни опити да сменя тази посока. Още не съм успял. Мислите ми все повече и повече заприличваха на мислите на онези хора от края на търсенията ми. Не че не се смея. Тъкмо обратното, животът ми е безкрайна радост. Но в същото време той е и едно безкрайно, безжалостно търсене. Безк­райността ще ме погълне и искам да съм готов за това. Не искам безкрайността да ме разтвори и превърне в нищо само защото съм задържал в себе си човешки желания, топли чувства, при­вързаност, колкото и смътни да са те. Повече от всичко на света искам да бъда като онези хора. Никога не съм ги познавал. Единствените ша­мани, които познавах, бяха дон Хуан и негова­та група, а нещата, които изразяваха те, бяха много далеч от студенината, която долавях ин­туитивно у онези непознати хора.

Благодарение на влиянието, което Флоринда оказваше над живота ми, аз успях да се науча да фокусирам блестящо неотклонното си вни­мание над същността на хора, които никога не съм познавал. Фокусирах вниманието на прег­леда си над същността на тези шамани и се оказвах пленен от нея, без никаква надежда да се измъкна от привличането й. Флоринда не вяр­ваше, че това ми състояние е толкова оконча­телно. Тя ме занасяше и открито ми се присми­ваше:

— Това състояние само ти изглежда оконча­телно, но всъщност не е — каза ми тя. — Ще дойде момент, когато ще смениш посоката. Мо­же дори да захвърлиш всякаква мисъл за шама­ните от древно Мексико. Може да захвърлиш мислите и възгледите на самите тези шамани, с които си работил толкова тясно, като например нагуала Хуан Матус. Може дори да отречеш съ­ществуването му. Ще видиш. Воинът няма ни­какви граници. Усетът му за импровизация е толкова силен, че той може от нищо нещо да изгражда, но не просто някакви кухи конструк­ции; по-скоро нещо прагматично, което върши работа. Ще видиш. Не че ще ги забравиш, но в един момент, преди да се хвърлиш в бездната, ако си имал хъса да вървиш по ръба й, ако си имал храбростта да не се отдръпваш от него, то­гава като воин ще успееш да си изведеш такива подредени и стабилни заключения, които безк­райно повече ще ти подхождат, отколкото това болезнено съсредоточаване над шаманите от древно Мексико.

Думите на Флоринда бяха като красиво про­рочество, вдъхващо надежда. Може би беше права. Естествено, беше права да твърди. че възможностите на един воин нямат граници. Един­ствената пречка е, че за да мога аз да имам раз­лично подреден възглед за света и за себе си, възглед, който да подхожда повече на моя ха­рактер, аз ще трябва да вървя по ръба на про­пастта, а се съмнявам, че имам храбростта и си­лата да постигна този подвиг.



Но кой може да каже?

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница