Колелото на времето Карлос Кастанеда въведение



страница2/10
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

ИЗВАДКИ ОТ „УЧЕНИЕТО НА ДОН ХУАН"


Силата се основава на вида знание, което човек притежава. Какъв смисъл има да знаем непотребни неща? Те ня­ма да ни подготвят за неизбежната ни среща с непознатото.

Нищо на този свят не е даром. Как­вото и да имаме да научим, ние трябва да го научаваме по труден път.

Човек тръгва към знанието, както се тръгва на война — нащрек, със страх, с респект и с абсолютна увереност. Тръг­не ли към знанието или на война по вся­какъв друг начин, е грешка и направи ли я, човек може и изобщо да не дожи­вее, за да се разкайва за това.

Когато човек е изпълнил тези чети­ри изисквания — да бъде нащрек, да из­питва страх, респект и абсолютна уве­реност, — не може да направи грешки, за които да плаща; при такива условия той не може да се заплита в действията си като глупак. Ако такъв човек се про­вали или претърпи поражение, той ще е загубил само една битка и няма мъчи­телно да съжалява за това.

Когато мислиш прекалено много за себе си, това ужасно изтощава. В тако­ва положение човек е глух и сляп за всичко останало. Самото изтощение не му позволява да вижда чудесата нався­къде около себе си.

Всеки път, когато човек се залавя да учи, той трябва да работи до предела на възможностите си, а границите на това, което ще научи, са определени от собс­твената му природа. Затова няма ника­къв смисъл да се говори за знанието. Страхът от знанието е нещо естестве­но; всеки го е изпитвал и в това отно­шение нищо не може да се направи. Но колкото и да ни плаши знанието, още по-ужасно е да си представиш човек без знание.

Да се ядосва човек от хората, значи да придава значение на постъпките им. На всяка цена трябва да се освобождава от такива чувства. Човешките постъп­ки не могат да бъдат толкова важни, че да го отклонят от единствената същест­вена алтернатива — нашата неотменна среща с безкрайността.

Всяко нещо е един от милиони пъти­ща. Затова воинът трябва винаги да пом­ни, че пътят си е само път — ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва да­ден път или да го изостави не бива да се влияе от страх или честолюбие. Воинът трябва да се вглежда във всеки път съв­сем съзнателно и с изострено внимание. Съществува един въпрос, който воинът непременно трябва да си зададе: „Има ли този път сърце."

Всички пътища са еднакви: те не во­дят до никъде. Но път без сърце никога не доставя радост. От друга страна, пъ­тят със сърце е лек — човек не се на­силва да го хареса и пътешествието по него доставя радост; докато човек го следва, той е едно с него.

Има един цял свят от щастие, където няма разлика между нещата, защото там няма кой да попита за разликата. Но то­ва не е светът на хората. Някои хора имат суетата да вярват, че живеят в два свята, но това си е само тяхна суета. За нас има само един свят. Ние сме хора и трябва да се задоволим да следваме чо­вешкия свят.

Човек има четири естествени враго­ве: страхът, яснотата, силата и старост­та. Страхът, яснотата и силата могат да бъдат победени, но не и старостта. Ней­ното въздействие може да се отложи, но никога не може да се победи.

КОМЕНТАР


Същността на нещата, които ми е казвал дон Хуан в началото на моето ученичество, се съ­държа в абстрактните по характер извадки, под­брани от първата книга, „Учението на дон Ху­ан". В текста на книгата като цяло дон Хуан го­вори много за съюзници, растения на силата, Мескалито, малкия дим, вятъра, духове на ре­ките и планините, духа на храсталака и т.н. и т.н. Когато по-късно го питах защо е отдавал толкова внимание на тези елементи, а сега по­вече не ги използва, той най-нагло си призна, че в началото на моето ученичество прибягвал до всички тези псевдоиндиански шамански ба­бини деветини за мое добро.

Бях направо сащисан. Чудех се как изобщо може да твърди такива неща, които явно не бя­ха истина. Той никога не говореше празни при­казки, а тъкмо аз бях човекът, който можеше да потвърди истинността на неговите думи и нас­троения.

— Не го взимай толкова на сериозно — каза той през смях. — За мен бе удоволствие да се заглавиквам с всички тези идиотщини, а още по-приятно ми беше, като знаех, че го правя за твое добро.

— За мое добро ли, дон Хуан? Що за преи­начаване е това?

— Да, за твое добро. Аз те примамих, като насочих вниманието ти към неща от твоя свят, които страхотно те прехласват, а ти налапа стръвта с все кордата и поплавъка.

На мен ми трябваше само твоето нераздвое­но внимание — продължи той. — Но как можех да го постигна при твоя толкова недисциплини­ран дух? Ти самият неведнъж си ми повтарял, че си с мен, защото направо те прехласвали не­щата, които ти казвам за света. Но това, което ти не знаеше как да изразиш, бе, че удивление­то ти се дължеше на факта, че ти смътно раз­познаваше всеки елемент, за който ти говорех. Ти си мислеше, че самата тази неяснота е ша­манизмът, и се хвана на това, тоест остана с мен.

— С всеки ли правиш така, дон Хуан?

Не с всеки, защото не всеки идва при мен и най-вече защото мен не ме интересува всеки. Интересувах се и продължавам да се интересу­вам от теб, лично от теб. Моят учител, нагуа­лът Хулиан, ме надхитри по подобен начин. Подмами ме, разчитайки на моята похотливост и алчност. Обеща ми, че ще са мои всички же­ни, които се въртяха около него, обеща ми да ме обсипе със злато. Обеща ми цяло състояние и аз се хванах. Всички шамани от моята приемствена линия са били подмамвани по подобен начин, още от памтивека. Шаманите от моята линия не са учители или гуру. Изобщо не ги ин­тересува да преподават своето знание. За тях важното е да намерят наследници на знанието си, а не хора, които проявяват смътен интерес към знанието им по чисто интелектуални при­чини.

Дон Хуан беше прав, като каза, че съм се хва­нал напълно на маневрите му. Наистина вярвах, че съм открил съвършения за един антрополог шаман информатор. Това беше по времето, ко­гато под покровителството на дон Хуан и под негово влияние аз си водех записки и събирах всякакви стари карти с разположението на се­лища на индианците от племето яки в течение на векове, като се започне от хрониките на йе­зуитите от края на XVIII век. Записвах си всич­ки тези местоположения и си отбелязвах и най-незначителните промени, като започнах да се замислям защо селищата са били премествани и да се питам защо всеки път след преместване­то им са били разполагани в малко по-различен начин. Изграждах псевдохипотези за причини­те и после ме обхващаха основателни съмнения. Трупах хиляди листове с кратки бележки и пред­положения, извлечени от книги и хроники. Бях съвършен студент по антропология. Дон Хуан разпалваше въображението ми по всевъзможни начини.

— По пътя на знанието няма доброволци — каза ми веднъж дон Хуан под формата на обяс­нение. — Човек трябва да бъде принуден да по­еме пътя на воина против волята му.

— Какво да правя с хилядите записки, дон Хуан, които ти ме подведе да си събирам? — попитах го аз по това време.

Отговорът му направо ме потресе.

— Напиши книга за тях! — каза той. — Си­гурен съм, че ако се заловиш да я пишеш, ти така и няма да използваш тези записки. Те са непотребни, но кой съм аз, че да ти го кажа? Сам се увери. Но не се залавяй да пишеш книга като писател. Заеми се да я пишеш като воин, като шаман воин.

Какво искаш да кажеш с това, дон Хуан?

— Не знам. Сам го разбери.

Той беше напълно прав. Така и не използвах всичките онези записки. Вместо това се оказа, че без да съм си го поставял за цел, аз започнах да пиша за невъобразимите възможности, кои­то предоставя съществуването на друга позна­вателна система.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница