Колелото на времето Карлос Кастанеда въведение



страница3/10
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

ИЗВАДКИ ОТ „ЕДНА ОТДЕЛНА РЕАЛНОСТ"


Воинът знае, че е само човек. Еднич­кото, за което съжалява, е, че животът му е твърде кратък, за да може да досег­не всички неща, които би искал. Но за него това не е мъка, а единствено съжа­ление.

Чувството за собствена значимост прави човека тежък, тромав и суетен. За да бъде воин, той трябва да бъде лек и гъвкав.

Когато се виждат като енергийни по­лета, човешките същества изглеждат ка­то фибри светлина, подобни на бяла па­яжина, много тънки нишки, които оби­калят от главата до краката. Така в очи­те на виждащия човекът има вид на яй­це от циркулиращи фибри. А ръцете и краката му са като светеща козина, щръкнала във всички посоки.

Виждащият вижда, че всеки човек е в досег с всичко останало, но не чрез ръцете си, а чрез сноп дълги фибри, ко­ито излизат от средата на корема му и се разпростират във всички посоки. Те­зи фибри свързват човека с всичко нао­коло; те поддържат равновесието му и му дават стабилност.

Когато воинът се научи да вижда, той вижда, че всеки човек е сияйно яйце, бил той просяк или цар, и че нищо не може да се промени; или по-точно — какво би могло да се промени в това сияйно яйце? Какво?
Воинът никога не се затормозява да мисли за страха си. Вместо това той си мисли какво чудо е да видиш протича­нето на енергията! Всичко останало са превземки, най-нищожни превземки.

Само един смахнат човек би се заел по своя воля със задачата да стане чо­век на знанието. Трезвомислещият чо­век трябва да бъде подмамен с хитрост, за да го стори. Има много хора, които с радост биха се заловили с тази задача, но те не влизат в сметката. Те обикно­вено са пропукани — приличат на кра­туни, които отвън изглеждат наред, оба­че ще започнат да пропускат в момен­та, в който се окаже натиск над тях, в момента, в който ги напълниш с вода.


Ако човек не се е научил да вижда, всеки път, когато погледне света, неща­та му изглеждат еднакви. От друга стра­на, когато се научи да вижда, нищо не е същото всеки път, когато го види, и все пак то си е същото. За окото на вижда­щия човекът е като яйце. Всеки път, ко­гато вижда един и същ човек, той го вижда като сияйно яйце и все пак то не е същото сияйно яйце.

Шаманите от древно Мексико дали названието съюзници на необясними сили, които им въздействат. Те ги на­рекли съюзници, защото си мислели, че могат да ги използват колкото си искат — представа, която едва не се оказала фатална за тези шамани, защото това, което нарекли съюзник, е същество без плът, което съществува във Вселената. Днешните шамани ги наричат неорга­нични същества.

Да питаш за какво са съюзниците е същото като да попиташ какво правим ние, хората, на този свят. Ние сме тук и толкова. А съюзниците са тук също ка­то нас; и може би са били тук преди нас.

Най-резултатният начин на живот е* да живееш като воин. Един воин може да се тревожи и премисля, преди да взе­ме някое решение, но веднъж вземе ли го, той го следва по своя начин — без повече тревоги и размишления; тепър­ва го чакат милион други решения. Та­къв е пътят на един воин.

Когато нещата станат неясни, воинът се замисля за смъртта. Мисълта за смъртта е единственото, което укрепва духа ни.

Смъртта е навсякъде. Тя може да бъ­де фаровете на една кола на хълма да­леч зад теб. Може известно време да се виждат и после да изчезнат в мрака ка­то пометени, но само за да се появят от­ново на друго било и пак да изчезнат.

Тези светлини са на главата на смърт­та. Смъртта си ги слага като шапка и после се втурва в галоп след нас да ни догони, като приближава все повече и повече. Понякога тя изключва светли­ните си. Но смъртта никога не спира.

Воинът трябва първо да знае, че дейс­твията му са безсмислени, въпреки то­ва да продължи да действа така, сякаш не го знае. Това е тъй наречената конт­ролирана глупост на шаманите.

Очите на човек могат да изпълняват две функции: едната е да виждат енер­гията като протичане през цялата Все­лена, а другата е да „гледат нещата на този свят". Нито едната от тези функ­ции не е по-добра от другата; обаче да приучиш очите само да гледат е жалка и ненужна загуба.

Воинът живее, като действа, а не ка­то размишлява за действията си или пък какво ще си мисли, когато приключи действието.

Воинът избира път със сърце, който и да било път със сърце, и го следва; тогава той е радостен и се смее. Той знае, понеже вижда, че животът му ще изтече твърде скоро. Той вижда, че ни­кое нещо не е по-важно от което и да било друго.

Воинът няма чест, няма достойнст­во, няма семейство, нито име, нито ро­дина, а само един живот, който трябва да изживее и при това положение един­ствената му връзка с ближните е него­вата контролирана глупост.


След като нищо не е по-важно от не­що друго, воинът избира което и да би­ло действие и го извършва така, сякаш то има значение за него. Неговата конт­ролирана глупост го кара да казва, че това, което прави, има значение, и го ка­ра да действа, като че ли наистина е та­ка, и все пак той знае, че няма значе­ние; затова когато извърши действието си, той се оттегля в покой и вече не го интересува дали действията му са били добри или лоши, полезни или не.

Воинът може да избере да остане на­пълно невъзмутим и изобщо да не дейс­тва, като се държи така, сякаш за него наистина е от значение да бъде невъз­мутим; той и в това ще бъде искрен, за­щото то също ще бъде негова контро­лирана глупост.

В живота на воина няма празнота. Всичко е препълнено докрай. Всичко е препълнено докрай и всичко е еднакво.

Обикновеният човек прекалено се грижи да харесва хората и самият той да се харесва на хората. Един воин прос­то харесва и толкова. Той харесва как­вото или когото си иска, просто ей-та­ка.

Воинът поема отговорност за дейст­вията си и за най-незначителното от тях. Обикновеният човек действа, изхождай­ки от своите мисли, и никога не поема отговорност за това, което прави.

Обикновеният човек е или победител, или победен и в зависимост от това той се превръща в преследвач или жертва. Докато не започне да вижда, преобла­дават тези две положения. Виждането обаче разсейва илюзията за победа, по­ражение или страдание.

Воинът знае, че чака и какво чака; а докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получи, е по­вече от това, което той може да вземе. Ако има нужда да яде, той намира на­чин, понеже не е гладен; ако нещо на­рани тялото му, той намира начин да го възпре, защото не го боли. Когато чо­век е гладен и го боли, това означава, че не е воин; и силите на глада и болка­та му ще го унищожат.

Да се отказваш от нещо в себе си е глезотия. Може би най-лошата глезотия — тя ни кара да вярваме, че вършим не­що велико с това отказване, но на прак­тика ние само съсредоточаваме прека­лено вниманието си над себе си.

Волята не е мисъл, нито обект, нито желание. Воля е това, което може да на­кара човек да успее, когато мислите му казват, че е претърпял поражение. Тя действа въпреки самосъжалението. Во­лята е която прави воина неуязвим. Именно волята превежда шамана през една стена, през пространството и до безкрайността.

Когато човек поеме по пътя на вои­на, той постепенно осъзнава, че обик­новеният живот е останал завинаги зад гърба му. Средствата от обикновения живот повече не са буфер за него; той трябва да възприеме нов начин на жи­вот, ако иска да оцелее.

Всяко късче знание, което става си­ла, съдържа в ядрото си смъртта като основна сила. Докосването на смъртта е окончателно, затова всяко нещо, до­коснато от смъртта, наистина се прев­ръща в сила.

Само мисълта за смъртта прави вои­на достатъчно отстранен от всичко, за да може да се отдаде изцяло на което и да било нещо. Той знае, че смъртта го дебне и няма да му остави време да се вкопчи задълго в нищо, затова той опит­ва възможно най-пълно всяко нещо, но без да се встрастява.

Ние сме хора и нашата участ е да учим и да бъдем запокитвани в невъоб­разимо нови светове. Воинът, който вижда енергията, знае, че нямат край но­вите светове за погледа ни.

„Смъртта е цветче; смъртта е озарен облак на хоризонта; смъртта съм аз, как­то ти говоря; смъртта си ти и твоят бе­лежник; смъртта е нищо. Нищо! Тя е тук и все пак изобщо я няма."

Духът на воина не е настроен за хленч и самосъжаления, нито е с нагласа за по­беди или загуби. Духът на воина е наст­роен единствено да се бори и за него вся­ка битка е последното му сражение на земята. Затова изходът няма особено значение за него. За последната си бит­ка на земята воинът оставя духа си сво­боден и ясен. И когато подхваща сра­жението си със съзнанието, че волята му е безупречна, воинът се смее ли, смее.

Ние неспирно разговаряме вътре в се­бе си за нашия свят. Всъщност ние под­държаме своя свят с вътрешния си диа­лог. И в моментите, когато спрем да си говорим за себе си и за нашия свят, све­тът винаги си е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалва­ме и поддържаме с вътрешния си диа­лог. Не само това, но и когато говорим със себе си, ние избираме и своя път. Така ние правим един и същи избор от­ново и отново, чак до деня на смъртта ни, защото повтаряме един и същи вът­решен диалог отново и отново, до деня на смъртта ни. Воинът съзнава това и се стреми да спре вътрешния си диалог.

Светът е всичко, което е затворено тук: живот, смърт, хора и всичко оста­нало, което ни заобикаля. Светът е не­познаваем. Ние никога няма да го раз­берем, никога няма да разбулим тайни­те му. Затова трябва да приемаме света такъв, какъвто е: една пълна загадка.

Нещата, които хората правят, в ни­какъв случай не могат да имат по-голя­мо значение от света. Затова воинът се отнася към света като към една безкрай­на загадка, а към нещата, които хората правят — като към безкрайна глупост.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница