Колелото на времето Карлос Кастанеда въведение



страница4/10
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

КОМЕНТАР


В извадките от „Една отделна реалност" за­почва да се проявява със забележителна яснота намерението, което съпътства всяко действие на шаманите от древно Мексико. Самият дон Хуан, когато ми говореше за тези древни ша­мани, ми обърна внимание на този аспект от техния свят, който представлява изключителен интерес за съвременните практикуващи — ост­рото като бръснач осъзнаване на тази сила във Вселената, която древните шамани наричали на­мерение. Те обяснявали, че връзката на всеки от тях с тази сила била толкова тясна и чиста, че можели да въздействат над нещата колкото искат. Дон Хуан каза, че намерението на тези шамани, заредено с такава изострена интензив­ност, е единствената помощ, с която разпола­гат съвременните практикуващи. Или както се изрази той с по-прости думи — съвременните практикуващи, ако бъдат откровени пред себе си, биха платили каквато и да било цена, за да могат да живеят под чадъра на такова намере­ние.

Дон Хуан твърдеше, че всеки, проявил и най-лек интерес към света на древните шамани, вед­нага бивал притеглян в кръга на тяхното изост­рено намерение. Според дон Хуан тяхното на­мерение било нещо непомерно, с което никой от нас не можел успешно да се пребори. Пък и изобщо не било нужно да се бориш с такова на­мерение, разсъждаваше той, понеже то било единственото нещо, което има значение; то би­ло самата същност на света на тези шамани, све­тът, към който съвременните практикуващи се стремят повече от всичко, което човек може да си представи.

Тонът на извадките от „Една отделна реал­ност" не е нещо, което умишлено съм търсил. Той се прояви на повърхността независимо от моята цел и желание. Мога да кажа дори, че се оказа обратният на това, което бях замислил. По-скоро сякаш тайнственото кълбо на колело­то на времето, скрито в текста на книгата, вне­запно се бе задвижило и започна бурно да се развива: толкова силно, че то налагаше посока­та на моите усилия.

По отношение на чувствата ми към моята ра­бота от времето, когато пишех „Една отделна реалност", мога съвсем искрено да кажа, че се смятах за щастливо отдаден на антропологичес­ките си полеви изследвания, а чувствата и мис­лите ми бяха твърде далеч от света на древните шамани. Дон Хуан беше на друго мнение. Като опитен воин той знаеше, че е невъзможно аз да се откъсна от това магнетично привличане на намерението, което тези шамани бяха създали. Аз направо потъвах в него, все едно дали вяр­вах в него и дали го желаех.

Това състояние на нещата ме доведе до едно несъзнателно безпокойство. Не беше някаква тревога, която можех да определя или окачест­вя, дори да осъзная. Тя се проливаше в дейст­вията ми, без да съм в състояние да я обмисля съзнателно или да й потърся обяснение. Сега, като се връщам назад, мога да кажа само, че то­гава съм се страхувал до смърт, макар че не мо­га да определя от какво е бил този страх.

Много пъти се опитвах да анализирам този страх, но почти веднага ме налягаше умора и ми ставаше досадно. Моментално това рович­кане започваше да ми се струва безпочвено, не­нужно и накрая го зарязвах. Попитах дон Хуан да ми обясни моето състояние, имах нужда от неговия съвет, насърчение.

— Просто се страхуваш и толкоз — каза той. — Няма защо да търсиш някакви тайнствени причини за страха си. Тази тайнствена причина е ей-тук, пред очите ти, в обсега на ръката ти. Тя е намерението на шаманите от древно Мек­сико. Ти се занимаваш с техния свят, а този свят ти показва от време на време лицето си. Ти, раз­бира се, не можеш да възприемеш тази гледка. Но и аз навремето не можех. А и никой от нас.

— Говориш ми с гатанки, дон Хуан!

— Да, за момента е така. Но един ден ще ти се изясни. Засега е идиотско да се опитвам да ти говоря за това или да ти обяснявам нещо. Нищичко от нещата, които се опитвам да ти по­кажа, не би имало смисъл за теб. За момента някоя непонятна баналност може да ти изглеж­да безкрайно по-смислена.

Той беше напълно прав. Всичките ми стра­хове се задействаха от нещо съвсем банално, от което ме беше срам и тогава, пък и сега — стра­хувах се да не ме обсебят демони. Този страх ми беше внушен още от ранното ми детство. Всяко нещо, което беше необяснимо, се смята­ше, естествено, за някакво зло, нещо злотвор­но, което имаше за цел да ме унищожи.

Колкото по-дълбоко навлизаше дон Хуан в обяснения за света на древните шамани, толко­ва повече се засилваше моята потребност да се пазя. Това чувство не беше нещо, което може да се изрази с думи. То беше не толкова нужда да предпазя себе си, а по-скоро потребност да опазя истинността и неопровержимата стойност на света, в който живеем ние, хората. За мен моят свят бе единственият свят, който призна­вах. Щом той биваше застрашен, следваше не­забавна реакция от моя страна, реакция, която се проявяваше в някакъв страх, който никога ня­ма да съм в състояние да обясня; това е страх, който човек трябва сам да изпита, за да си представи колко е огромен. Това не беше страхът от смъртта или да не ме нарани нещо. Беше нещо неизмеримо по-дълбоко от това. Толкова дъл­боко, че всеки практикуващ шаман дори не би могъл да си го представи.

— Ти по един заобиколен път се оказа заста­нал направо пред воина — каза дон Хуан.

По онова време той безкрайно ми изтъкваше схващането за воина. Казваше, че воинът, раз­бира се, е нещо повече от понятие. Това е на­чин на живот и този начин на живот е единст­вена спирачка за страха, както и единственият канал, по който практикуващият може да пусне потока на своите действия да протича по-сво­бодно. Без схващането за воина бе невъзможно да се преодолеят препятствията по пътя на зна­нието.

Дон Хуан определяше воина като чиста про­ба боец. Това е състояние, подпомагано от на­мерението на древните шамани; състояние, в ко­ето всеки човек може да навлезе.

— Намерението на онези шамани — казва­ше дон Хуан — е било така интензивно, толко­ва силно, че можело да укрепи структурата на воина, дори без практикуващият изобщо да го съзнава.

Накратко, за шаманите от древно Мексико воинът е представлявал бойна единица, така пълно концентрирана над битката около себе си, с такава изключителна бдителност, че в най-чистата му форма един воин не се нуждае от нищо излишно, за да оцелее. Един воин не се нуждае нито да получава подаръци, нито да го подкрепят с думи или действия, не му трябва ни утеха, ни поощрение. Всички тези неща се съдържат в самата структура на воина. И тъй като структурата му е определена от намерени­ето на шаманите от древно Мексико, това озна­чава, че те са предвидили и вложили всичко не­обходимо. Крайният резултат е един боец, кой­то се сражава сам и черпи от собствената си мъл­чалива убеденост подтика, нужен му, за да про­дължава напред, без да се оплаква и без потреб­ност от похвали.

Аз самият бях запленен от това схващане за воина, но в същото време го намирах за едно от най-ужасяващите неща, които съм срещал. Мис­лех си, че възприема ли това схващане, то ще ме заслепи и превърне в роб и няма да ми оста­ви нито време, нито способност да протестирам, анализирам или да се оплаквам. Защото оплак­ването си ми беше навик откак се помня и, отк­ровено казано, можех да се боря със зъби и нок­ти, само да не се лиша от него. Смятах, че роп­таенето е признак на чувствителност, смелост, прямота, качества на човек, който не се бои да излага открито фактите, да заявява какво му ха­ресва и какво не. Ако всичко това трябваше да се превърне в един боен организъм, бях сигурен, че щях да загубя повече, отколкото можех да си позволя.

Това бяха дълбоко скритите ми мисли. И все пак аз копнеех за това чувство за посока, за мир със себе си и за изключителните умения на во­ина. Един от най-големите помощници, който шаманите от древно Мексико използват, за да затвърдят схващането за воина, е идеята да при­емем смъртта си като наш спътник, свидетел на всичките ни дела. Дон Хуан казваше, че вед­нъж приемем ли това предварително условие, макар и в съвсем лека форма, то прехвърля мост над пропастта между света на всекидневието ни и нещо, което е пред нас, но няма име; нещо, което тъне в мъгла и няма вид да съществува. Нещо така ужасно мъгляво, че не може да се използва като отправна точка и все пак е тук с едно неоспоримо присъствие.

Дон Хуан твърдеше, че единственото същес­тво на земята, способно да прекоси този мост, е воинът; безмълвен в битката си, неудържим, за­щото няма какво да губи, изкусен и ефикасен, защото може да спечели всичко.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница