Колелото на времето Карлос Кастанеда въведение



страница5/10
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

ИЗВАДКИ ОТ „ПЪТУВАНЕ КЪМ ИКСТЛАН"


Хората едва ли изобщо разбират, че можем да отрежем всяко нещо от жи­вота си, по всяко време, само в един миг.

Човек не бива да се тревожи за сним­ки и магнетофонни записи. Това са из­лишества на улегналия живот. Човек трябва да се тревожи за духа, който все повече линее.

Воинът няма нужда от лична исто­рия. Един ден той открива, че тя повече не му трябва, и се отказва от нея.

„Ще взема за пример баща ти, за да илюстрирам моето схващане за лична­та история. Твоят баща знае всичко за теб. Така че си е съставил пълна предс­тава за теб. Той знае кой си и какво пра­виш и няма сила на земята, която да го накара да промени мнението си за теб.

Естествено, така отблизо те познават и всичките ти приятели. Всеки, който те познава, има определена представа за теб, а ти продължаваш да подхранваш тази представа с всичко, което правиш. Личната история трябва постоянно да се обновява, като разказваш на родите­ли, роднини и приятели всичко, което правиш. От друга страна, един воин, който няма лична история, не е длъжен да дава никакви обяснения; никой няма да се ядоса или разочарова от действия­та му. И най-вече, никой не го прикова­ва с мислите и очакванията си."

Когато нищо не е сигурно, ние оста­ваме нащрек, винаги готови да дейст­ваме. По-вълнуващо е да не знаем зад кои храст се крие заекът, отколкото да се държим така, сякаш знаем всичко

Докато човек има самочувствието, че е най-важното нещо на света, той не мо­же истински да оцени света около себе си. Той е като кон с капаци — вижда единствено себе си и нищо друго.

Смъртта е нашият вечен спътник. Тя винаги е от лявата ни страна, на една ръка разстояние от нас. Смъртта е един­ственият мъдър съветник, когото вои­нът има. Всеки път, когато изпита чув­ството, че всичко върви зле и с него е свършено, той може да се обърне към своята смърт и да я попита дали е така. Неговата смърт ще му каже, че греши, че нищо друго няма значение освен ней­ното докосване. Неговата смърт ще му каже: „Аз още не съм те докоснала."

Когато един воин реши да направи нещо, той трябва да го свърши докрай, обаче трябва да поеме отговорността за това, което прави. Каквото и да прави, той трябва да знае първо защо го прави и тогава да се залови за действие, без да изпитва никакви съмнения или угризе­ния за действията си.

В един свят, където смъртта е ловец, няма време за съжаления или съмнения. Има време единствено за решения. Не е важно какви са решенията. Нищо не мо­же да бъде по-сериозно или по-малко се­риозно от нещо друго. В един свят, къ­дето смъртта е ловец, няма малки или големи решения. Има само решения, ко­ито воинът взима пред лицето на неиз­бежната си смърт.

Воинът трябва да се научи да бъде досегаем или недосегаем на съответния завой на пътя. Няма смисъл да бъде без­разсъдно открит по всяко време, но съ­що толкова безсмислено е един воин да се крие, когато всички знаят, че се крие.

За един воин да бъде недосегаем оз­начава, че той се докосва до света око­ло себе си пестеливо. И най-вече, той съзнателно избягва да изтощава себе си и другите. Той не използва и не изцеж­да хората до капка, особено хората, ко­ито обича.

Когато човек се тревожи, той се вкоп­чва във всичко от отчаяние; а веднъж вкопчи ли се в нещо, сигурно е, че ще изтощи себе си, ще изтощи този или то­ва, в което се е вкопчил. Воинът ловец, от друга страна, знае, че пак ще прима­ми дивеч в капана си и затова не се тре­вожи. Да се тревожиш означава да ста­неш досегаем, безразсъдно досегаем.

Воинът ловец се отнася приятелски към своя свят и въпреки това е недосе­гаем за същия този свят. Той го потуп­ва леко, остава колкото му е нужно и после бързо си отива, като почти не ос­тавя следа.

Да си воин ловец не значи само да за­лагаш капани за дивеча. Воинът ловец не хваща дивеча, понеже е заложил ка­паните си или защото познава навиците на плячката си, а защото той самият ня­ма затвърдени навици. Това е неговото преимущество. Той не е като животни­те, които преследва — оковани от теж­ки навици и предсказуеми ходове; той е свободен, леко подвижен, непредсказу­ем.

За обикновения човек светът е непо­нятен, защото или не се интересува от него или е скаран с него. За воина све­тът е непонятен, защото е изумителен, страховит, тайнствен, неразгадаем. Един воин трябва да поема отговорност за това, че е тук, в този чудесен свят, в това чудесно време.

Един воин трябва да се научи да осъз­нава всяко свое действие, защото ще бъ­де тук, на този свят, за съвсем кратко време, всъщност прекалено кратко, за да стане свидетел на всичките му чуде­са.

Действията имат сила. Особено ко­гато, извършвайки ги, воинът съзнава, че тези действия са последната му бит­ка. Има едно особено, изгарящо щастие в това да действа с пълното съзнание, че всяко нещо, което прави, може да бъ­де последното му действие на земята.

Воинът трябва да съсредоточи вни­манието си над връзката между него и неговата смърт. Без угризения, тъга или тревога трябва да съсредоточи той вни­манието си над факта, че няма време, и да остави действията си да протичат в съответствие с това. Трябва да превръ­ща всяко свое действие в последната си битка на земята. Само при това поло­жение действията му ще имат полага­щата им се сила. Иначе до края на жи­вота му те ще бъдат действия на глу­пак.

„Нашата смърт ни чака и точно това действие, което извършваме в момен­та, може да се окаже последната ни бит­ка на земята. Наричам я битка, понеже си е борба. Повечето хора минават от едно дело към друго без всякаква бор­ба, без изобщо да се замислят. Воинът ловец, обратното, преценява всяко свое действие; и понеже познава отблизо сво­ята смърт, той действа обмислено, та­ка, сякаш всяко негово действие е пос­ледната му битка. Само един глупак би пропуснал да забележи преимущество­то, което има воинът ловец над събра­тята си. Воинът ловец отдава на послед­ната си битка дължимото уважение. Съвсем естествено е в последното си действие на земята да вложи най-доб­рото от себе си. Така става по-приятно. Това притъпява острието на ужаса му."

Воинът е безупречен ловец, който преследва силата; той не е пиян, нито полудял и няма време, нито склонност да заблуждава или да се самозалъгва, да прави погрешни стъпки. Твърде голям е залогът за това. Залогът е неговият стегнат, дисциплиниран живот, който той толкова дълго е укрепвал и усъвър­шенствал. И той няма да захвърли всич­ко това, като направи някой глупав, пог­решно изчислен ход, като сбърка едно нещо с друго.

Човекът, всеки човек, заслужава вся­ко нещо, което е отредено на хората — радост, мъка, тъга и борба. И естество­то на действията му не е от значение, стига той да действа като воин.

Ако духът му се е изкривил, той тряб­ва просто да го оправи — да го пречис­ти, да го направи съвършен — защото в целия ни живот няма по-достойна зада­ча. Не оправиш ли духа си, то е все ед­но да търсиш смъртта, а това означава да търсиш нищото, понеже смъртта и без друго ще ни настигне. Да търсиш съвършенство на воинския дух е единс­твената достойна задача за нашия ми­молетен живот, за човешката ни приро­да.

Най-трудното нещо на света е да въз­приемеш нагласата на воин. Няма пол­за да тъжиш, да хленчиш и да оправда­ваш тези чувства, като си мислиш, че вечно някой ти причинява нещо. Никой нищо не прави никому, още по-малко пък на един воин.

Един воин е ловец. Той преценява всичко. Това е контрол. И веднъж пре­ценил нещата, той започва да действа. Отдава се изцяло на мига и забравя всичко друго. Това е отдаденост. Вои­нът не е лист на произвола на вятъра. Никой не може да го тласка, никой не може да го принуждава да прави неща против волята му или против собстве­ната му преценка. Воинът е с нагласата да оцелее и той оцелява по възможно най-добрия начин.

Воинът е само човек, един смирен чо­век. Той не може да промени плановете на своята смърт. Обаче безупречният му дух, който е натрупал сила след неимо­верни изпитания, със сигурност ще мо­же да спре за миг смъртта си, миг дос­татъчно дълъг, за да му позволи да се порадва за последен път на възможност­та да си възвърне силата. Може да се каже, че това е жест, който смъртта пра­ви на хората с безупречен дух.

Няма значение как е бил възпитан чо­век. Начинът, по който прави всяко не­що, се определя от личната сила. Човек е само сумата от личната си сила и тази сума определя как ще живее и как ще умре.

Личната сила е чувство. Нещо като чувството, че си роден с късмет. Или мо­же да се нарече нагласа. Личната сила е нещо, което човек придобива с цял един живот на борба.

Воинът действа така, сякаш знае как­во прави, когато всъщност не знае ни­що.

Воинът не се разкайва за нищо, кое­то е сторил, защото ако отдели някое свое действие, окачествявайки го като подло, грозно или лошо, това значи да придава неоснователно значение на са­мия себе си.

Номерът е над какво ще насочим по­вече вниманието си. Ние сами се пра­вим или злочести, или силни. И за ед­ното, и за другото трябва еднакво рабо­та.

От самото ни раждане хората ни каз­ват, че светът е такъв и такъв или еди какъв си и ние, естествено, нямаме друг избор, освен да приемем, че светът е та­къв, какъвто хората разправят, че бил.

Изкуството на воина е да балансира ужаса от това да си човек с чудото да си човек.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница