Колелото на времето Карлос Кастанеда въведение



страница8/10
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

КОМЕНТАР


Бяха минали години, преди да напиша „Вто­рият пръстен на силата". Дон Хуан отдавна си бе отишъл и извадките от тази книга представ­ляват спомени от онова, което е казвал; споме­ни, съживени от една нова ситуация и ново раз­витие на нещата. В живота ми се бе появило ново действащо лице. Беше от групата на дон Хуан — Флоринда Матус. Всички ученици на дон Хуан разбираха, че след като дон Хуан си бе отишъл, Флоринда бе оставена да завърши последната част от нашето обучение.

— Ти няма да бъдеш завършен воин, докато не си в състояние да приемаш заповеди от же­на, без да се чувстваш накърнен до дъното на душата си — бе казал дон Хуан. — Но тази же­на не може да бъде коя да е. Трябва да е някой много специален човек, разполагащ с такава си­ла и безпощадност, които няма да ти позволят да бъдеш „мъжът, който командва", какъвто си въобразяваш, че си.

Естествено, тогава се разсмях на думите му. Помислих си, че той положително се шегува. Но истината беше, че той изобщо не се шегуваше. Един ден Флоринда Донър-Грау и Тайша Абелар се върнаха и ние отидохме в Мексико. И там, в един универсален магазин в Гуадала­хара, се намерихме с Флоринда Матус, най-стра­хотната жена, която изобщо съм виждал — изк­лючително висока, около метър и осемдесет, жилеста и кльощава, с красиво лице, определе­но възрастна и все пак много млада.

— Я! Ето ви и вас! — възкликна тя, когато ни видя. — Тримата мускетари! Лудите глави! Къде ли не ви търсих!

И без повече приказки тя пое командването. Флоринда Донър-Грау, естествено, страхотно се зарадва. Тайша Абелар, както обикновено, бе­ше крайно сдържана, а аз се почувствах толко­ва засегнат, че бях направо бесен. Знаех си, че тая няма да я бъде. Усетих, че ще бъда на нож с тая жена още от момента, когато отвори нагла­та си уста и ни излезе с тъпотии от рода на „лу­дите глави".

Но някакви неподозирани неща, които явно съм имал в запас, ми се притекоха на помощ и ме възпряха да реагирам ядосано или заядливо; с Флоринда изключително се сработихме, по-добре, отколкото изобщо съм си представял. Тя ни ръководеше с желязна ръка. Беше неоспо­римата царица на живота ни. Тя имаше нужна­та сила и отстраненост, за да постига задачата си — да мобилизира максимално способности­те ни по най-неуловим начин. Не допускаше никой от нас да изпада в самосъжаление или хлен­чове, ако нещо не ни допадаше особено. Тя изоб­що не приличаше на дон Хуан. Липсваше й не­говото трезвомислие, но компенсираше това с друго свое качество: светкавично схващаше всичко. Стигаше й един поглед, за да вникне ця­лостно в дадена ситуация и да действа мигно­вено в съответствие с това, което се очаква от нея.

Една от любимите й задявки, която страхот­но ми допадаше, бе да запита най-сериозно за­лата или групата хора, на които говореше: „Ня­кой от вас тук знае ли нещо за налягането и раз­местването на газовете?" Задаваше този въпрос напълно сериозно. И когато слушателите отго­вореха: „Не, не знаем", тя казваше: „Значи то­гава мога да ви кажа каквото си искам, нали?" — и наистина се впускаше да говори каквото си иска. Понякога казваше толкова смешни не­ща, че направо се търкалях на пода от смях.

Друг класически неин въпрос беше: „Някой тук знае ли нещо за ретината на шимпанзетата? Не?", и Флоринда започваше да говори абсолют­ни щуротии за ретината на шимпанзетата. Ни­кога през живота си не съм се забавлявал тол­кова. Бях се превърнал в неин обожател и най-предан последовател.

Веднъж ми се появи фистула на бедрената кост, последица от падането ми преди години в един пролом, пълен с бодливи кактуси. Тогава в тялото ми се бяха забили седемдесет и пет иг­лици. Една от тях или не беше извадена напъл­но, или бе останало замърсяване, което години по-късно бе предизвикало тази фистула.

Лекарят ми каза:

— Не е нищо сериозно. Просто гнойна тор­бичка, която трябва да се разреже с ланцет. Съв­сем проста операция. Само за няколко минути ще го изчистим.

Посъветвах се с Флоринда и тя ми каза:

— Ти си нагуал. Или сам ще се излекуваш, или ще умреш. Няма място за колебания или двойствено поведение. Един нагуал да остави да го реже лекар, това значи да е загубил силата си. Един нагуал да умре от фистула? Какъв срам.

С изключение на Флоринда Донър-Грау и Тайша Абелар, останалите ученици на дон Ху­ан изобщо не взимаха надълбоко Флоринда. За тях тя беше просто особа, която внушава страх. Човек, който никога не им позволяваше свобо­дата, която те смятаха, че им се полага. Тя ни­кога не ги хвалеше за псевдопостиженията им в шаманизма и ги възпираше всеки път, когато се отклоняваха от пътя на воина.

В текста на „Вторият пръстен на силата" та­зи борба между учениците е повече от явна. Уче­ниците на дон Хуан бяха едно заблудено стадо, с вечни изблици на егоцентричност до вманиа­чаване, като всеки от тях теглеше в своята си посока, всеки се стремеше да утвърди собстве­ната си стойност.

Всичко, което се случваше в живота ни отто­гава насам, беше дълбоко повлияно от Флорин­да Матус и въпреки това тя никога не се изтък­ваше. Винаги беше фигура на втори план, мъд­ра, забавна, безмилостна. Флоринда Донър-Грау и аз я обикнахме, както никога дотогава не сме обичали, а когато си отиде, тя завеща на Фло­ринда Донър-Грау името си, скъпоценностите си, парите си, своята изисканост, уменията си. Чувствах, че никога не бих могъл да напиша книга за Флоринда Матус и че ако някой го сто­ри, то трябва да бъде Флоринда Донър-Грау, нейната същинска наследница, нейна дъщеря повече от всички. Аз бях като Флоринда Матус — само една фигура на втори план, оставена там от дон Хуан Матус да преодолява самотата на един воин и да се радва на пътя си по тази земя.


ИЗВАДКИ ОТ „ДАРЪТ НА ОРЕЛА"


Изкуството на сънуването е способ­ността човек да използва обикновените си сънища и да ги превърне в контро­лирано осъзнаване посредством опреде­лена форма на внимание, наречена сън­но внимание.

Изкуството на прикриването е набор процедури и начини на поведение, поз­воляващи на воина да извлече най-доб­рото от всяка възможна ситуация.

Препоръката към воините е да не притежават каквито и да било матери­ални неща, над които да съсредоточа­ват силата си, а да я съсредоточават над духа, над истинския полет към непоз­натото, не над дребнави неща.

Всеки, който иска да следва пътя на воина, трябва да се освободи от склон­ността да притежава неща и да държи на тях.

Виждането е знание на тялото. По­неже у нас преобладаващото сетиво е зрението, то оказва влияние над това знание на тялото и го кара да изглежда свързано с очите.

Загубването на човешката форма е като спирала. То дава на воина свобо­дата да си спомни себе си като изправе­ни енергийни полета и това на свой ред го прави още по-свободен.

Воинът знае, че чака и знае какво ча­ка, а докато чака, погледът му се нас­лаждава на света. Най-върховното пос­тижение на воина е да се наслаждава на радостта от безкрая.

Посоката, в която върви съдбата на воина, не може да се променя. Предиз­викателството е колко далеч може да стигне той и колко безупречен може да бъде в тези строго определени граници.

Когато воинът няма никакви очаква­ния към хората, техните постъпки по­вече не го засягат. Един особен покой става движещата сила в живота му. Той вече е възприел едно от схващанията в живота на воина — отстранеността.

Отстраненост не означава автоматич­но мъдрост, но въпреки това тя е пре­димство, защото позволява на воина да спре за един миг, за да прецени отново ситуацията, да провери позициите си. За да може да се възползва правилно от този допълнителен миг обаче, воинът трябва да се бори непоколебимо през це­лия си живот.

Вече съм отдаден на силата, която направлява съдбата ми.

Не се вкопчвам в нищо, така не ще имам какво да браня.

Нямам мисли, така че ще виждам.

Не се страхувам от нищо, така че ще си спомням себе си.

Необвързан с нищо и с покой изпъл­нен,

ще се стрелна покрай Орела, за да бъ­да свободен.

За един воин е много по-лесно да се сбогува в условията на краен стрес, от­колкото да бъде безупречен в нормални обстоятелства.

Човешките същества имат две стра­ни. Дясната страна включва всичко, ко­ето интелектът може да схване. Лявата страна е сфера на неописуеми неща: свят, който е невъзможно да се побере в думи. Лявата страна може би се раз­бира, ако изобщо става дума за разби­ране, с цялото тяло; затова тя не се под­дава на рационално обяснение.

Всички способности, възможности и постижения на шаманизма, от най-прос­тото до най-изумителното, са в самото тяло на човека.

Силата, която направлява съдбата на всички живи същества, е наречена Оре­ла, не защото е орел или има нещо об­що с орел, а защото за окото на вижда­щия тя изглежда като безмерен, абсо­лютно черен орел, възправен както един орел застава, а ръстът му се простира до безкрайността.

Орела поглъща осъзнаването на всички същества, които, живели до пре­ди миг на земята и вече мъртви, се по­насят към клюна на Орела подобно на рояк светулки, за да се срещнат със своя стопанин, причината да са имали живот. Орела изважда тези малки пламъчета, разстила ги, тъй както се разпъва оща­вена кожа, и после ги поглъща; понеже осъзнаването е храната на Орела.

Орела, тази сила, която направлява съдбата на всички живи същества, от­разява еднакво и едновременно всички тези живи същества. Затова няма сми­съл човек да се моли на Орела, да иска помощ, да се надява на милост. Човеш­ката част от Орела е твърде незначител­на, за да затрогне цялото.

Всяко живо същество е дарено със си­лата — ако пожелае това — да потърси отвор към свободата и да мине през не­го. За виждащия, който вижда отвора, и за съществата, които минават през не­го, е ясно, че Орела е отредил този дар, за да пребъде осъзнаването.

Да преминеш в свободата не означа­ва вечен живот, както обикновено се разбира вечността — тоест да живееш вечно. По-скоро това означава, че вои­нът може да задържи осъзнаването си, което обикновено се изпуска в момента на смъртта. В момента на прехода тяло­то в своята цялост се изпълва със зна­ние. Всяка клетка осъзнава себе си и съ­щевременно осъзнава цялото тяло.

Дарът на Орела — свободата — не е просто дар, а шансът да имаш шанс.

Един воин никога не попада в обса­да. Да бъдеш в обсада означава да имаш лични притежания, които могат да бъ­дат блокирани. Воинът няма нищичко на света освен своята безупречност, а тя не може да бъде застрашена от нищо.



Първият принцип в изкуството на прикриването е, че воинът сам избира бойното поле. Един воин никога не вли­за в сражение, без да познава местност­та.

Вторият принцип в изкуството на прикриването е да изхвърлиш всичко ненужно. Воинът не усложнява неща­та. Целта му е да ги опростява. Той из­ползва цялата концентрация, на която е способен, за да реши дали да влезе в сра­жение или не, защото всяка битка е бит­ка за живота му. Това е третият прин­цип в изкуството на прикриването. Во­инът трябва да е с нагласата и готовност­та да влезе в последното си сражение тук и сега. А не както дойде.

Един воин се отпуска, забравя всич­ко, не изпитва никакъв страх. Само в та­къв случай силите, които направляват хората, отварят пътя за един воин и му помагат. Само тогава. Това е четвърти­ят принцип на изкуството на прикрива­нето.

Когато се изправи пред нещо непо­нятно, с което не може да се справи, во­инът се оттегля за малко. Оставя ума си да блуждае. Заема се с нещо друго, как­вото и да било. Това е петият принцип в изкуството на прикриването.

Воинът сгъстява времето — това е шестият принцип в изкуството на прик­риването. Дори един миг е от значение. Когато водиш битка за живота си, се­кундата е вечност, една вечност, която може да реши изхода от битката. Целта на воина е да успее, затова той сгъстява времето. Воинът не пропилява нито миг.

За да може да приложи седмия прин­цип в изкуството на прикриването, чо­век трябва да е приложил останалите шест — един прикривач никога не се блъска да излезе напред. Той винаги наблюдава иззад сцената.

Когато се приложат тези принципи, те водят до три резултата. Първият е, че прикривачът се научава никога да не се взима на сериозно; научава се да се смее над себе си. Когато не се страхува да бъде глупак, той може да направи на глупак всекиго. Вторият резултат е, че прикривачът се научава на безкрайно търпение. Прикривачът никога не при­бързва, никога не се притеснява. А тре­тият е, че прикривачът развива безгра­нична способност да импровизира.

Воинът гледа към идващото време. Обикновено ние гледаме как времето от­минава. Само един воин може да про­мени това и да се обърне към времето, което идва към него.

Воинът има наум само една мисъл — свободата. Да умреш и да бъдеш погъл­нат от Орела не е никакво предизвика­телство. От друга страна, да се промък­неш покрай Орела и да бъдеш свободен е изключителна храброст.

Когато воинът говори за времето, той няма предвид нещо, което се измерва по движението на часовника. Времето е съ­щината на вниманието: излъчванията на Орела са направени от време; и по-точ­но казано, когато воинът навлиза в дру­ги аспекти на себе си, той се запознава с времето.

Един воин не може вече да ридае и единственият му израз на мъка е един трепет, който идва от самите дълбини на Вселената. Сякаш едно от излъчва­нията на Орела е направено от чиста мъ­ка и когато улучи воина, трепетът на во­ина е безконечен.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница