Колелото на времето Карлос Кастанеда въведение



страница9/10
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

КОМЕНТАР


Забележително чувство изпитах, когато прег­леждах извадките от „Дарът на Орела". Ведна­га долових как силното притегляне на намере­нието на шаманите от древно Мексико действа по-живо отвсякога. Тогава разбрах без сянка от съмнение, че извадките от тази книга се направ­ляват от тяхното колело на времето. Нещо по­вече, разбрах, че така е било с всяко нещо, кое­то съм правил в миналото, като например само­то написване на „Дарът на Орела", така е и с всичко, което сега правя — включително напис­ването на тази книга.

Понеже ми е невъзможно да изясня този въп­рос, остава ми само да го приема със смирение. Шаманите от древно Мексико наистина са из­ползвали различна познавателна система и чрез елементите на тази система те все още можеха да ми въздействат по най-положителен и вдъх­новяващ начин.

Благодарение на усилията на Флоринда Ма­тус, която ме увлече да науча разработени в най-големи тънкости стандартни шамански техни­ки, разработени от древните шамани, като например прегледа, аз получих нов, цялостен пог­лед към изживяванията си с дон Хуан с такава сила, каквато никога не съм си и представял. Книгата ми „Дарът на Орела" бе резултат имен­но от този нов поглед към дон Хуан Матус.

Според дон Хуан Матус прегледът означа­ваше да преживееш отново и да преподредиш всичко в живота си на един дъх. Той не обръ­щаше внимание на подробностите в сложните варианти на тази древна техника. Флоринда от своя страна проявяваше напълно различна взис­кателност и към най-дребните подробности. Ме­сеци наред ме обучаваше да навлизам в такива аспекти на прегледа, които и досега не съм в състояние да обясня.

— Това, което изживяваш, е безпределност­та на воина — обясняваше ми тя. — Техниките са си техники, голяма работа. Много по-важно­то е как човек ще ги прилага и да се придържа към тях по целия си път.

Когато правих преглед на дон Хуан според системата на Флоринда, това ми позволи да го видя в най-тънки подробности и смисъл. Това ми подейства безкрайно по-силно, отколкото да говоря със самия дон Хуан. Именно прагматиз­мът на Флоринда ми позволи да вникна по смай­ващ начин в практическите възможности, кои­то изобщо не бяха интересували дон Хуан. Фло­ринда, прагматична като истинска жена, не си правеше никакви илюзии по отношение на себе си, нямаше никакви мании за величие. Казва­ше, че е просто орач, който не може да си поз­воли да пропусне нито една бразда.

— Воинът трябва да върви много бавно — напътстваше ме тя — и да се възползва от всяко нещо, предоставено му по пътя на воина. Едно от най-забележителните неща е способността, с която всички разполагаме като воини, да фоку­сираме вниманието си с непоколебима сила над изживените събития. Воинът може да фокуси­ра вниманието си дори над хора, които никога не е познавал. Крайният резултат от това дъл­боко фокусиране винаги е един — възстановя­ва се цялата сцена. Воинът получава достъп до цели блокове от изживявания, забравени или чисто нови. Опитай.

Последвах съвета й и се фокусирах, естест­вено, над дон Хуан. Припомних си всичко, слу­чило се във всеки отделен момент. Спомнях си и такива подробности, каквито не съм смятал за нужно да помня. Благодарение на усилията на Флоринда аз бях в състояние да възстановя огромни епизоди от заниманията ми с дон Ху­ан, както и изключително важни подробности, които съвсем бях изпускал.

Духът на извадките от „Дарът на Орела" нап­раво ме разтърси, защото извадките ми разкри­ха колко дълбоко значение бе придавал дон Ху­ан на всеки елемент от неговия свят, на пътя на воина като образец на човешките постижения. Тази нагласа бе надживяла дори самия него и сега се проявяваше по-живо отвсякога. Откро­вено казано, понякога имах чувство, че дон Ху­ан никога не си е отивал. Стигнах до там, че действително го чувах да се движи около къ­щата. Попитах Флоринда за това.

Тя ми отговори:

— О, не е нищо особено. Просто празнотата на нагуала Хуан Матус се пресяга да те докос­не, без значение къде е неговото осъзнаване в момента.

Отговорът й още повече ме обърка, заинтри­гува и обезкуражи. Макар че Флоринда беше чо­векът, най-близо до дон Хуан, те бяха изуми­телно различни. Но общото и у двамата бе праз­нотата на личността. Те вече не бяха хора. Дон Хуан Матус не съществуваше като личност. То­ва, което съществуваше на мястото на личност­та му, бе един сборник разкази, всеки от тях съв­сем подходящ за ситуацията, която обсъждах­ме, поучителни истории и смешни случки, кои­то носеха отпечатъка на неговото трезвомислие и сдържаност.

И Флоринда беше такава: история след исто­рия. Но нейните разкази бяха за хора. Поради пълното й безпристрастие те бяха нещо като въз­вишена форма на клюка или клюка, издигната до невъобразими висоти на резултатност и нас­лада.

— Искам да направиш преглед на един чо­век, който страхотно прилича на теб — каза ми тя един ден. — Ще му направиш преглед така, сякаш си го познавал цял живот. Този човек бе­ше от извънредно значение за формирането на нашата приемствена линия. Казваше се Елиас, нагуалът Елиас. Аз го наричам „нагуала, който загуби рая".

Историята е такава: нагуалът Елиас е бил въз­питан от йезуитски свещеник, който го научил да чете, да пише и да свири на клавесин. Нау­чил го и на латински. Нагуалът Елиас можел да чете Писанията на латински без никакви затруд­нения, като истински образован човек. Предоп­ределението му било да стане свещеник, но той бил индианец, а по онова време за индианците нямало място в свещеническото съсловие. Ви­дът им внушавал страх, били прекалено мурга­ви, прекалено много индианци. Духовниците би­ли от висшите социални среди, от испански про­изход, с бяла кожа и сини очи; били красиви и представителни. В сравнение с тях нагуалът Елиас бил като мечка, но той не се отказвал да се бори, насърчаван от уверенията на своя нас­тавник, че Бог ще се погрижи да го приемат в свещеническите среди.

Той бил клисар в църквата, в която неговият наставник бил енорийски свещеник, и един ден там влязла една истинска вещица. Казвала се Амалия. Говорело се, че била смахната. Както и да е, тя в последна сметка омаяла горкия кли­сар, който се влюбил така дълбоко и безнадеж­дно в Амалия, че накрая се озовал в колибата на един нагуал. След време той самият станал на­гуала Елиас, способен, културен, образован. Из­глеждало, че призванието на нагуал сякаш е съз­дадено за него. То му позволявало анонимност и това осъществяване, което му било отказано в света.

Той бил сънувач и владеел изкуството на съ­нуването толкова добре, че можел да достигне и най-потайните кътчета на Вселената в състо­яние извън тялото. Понякога дори донасял от там предмети, които привличали погледа му с изящните си очертания, напълно непонятни предмети. Той ги наричал „измислици" и имал цяла колекция от тях.

Искам да фокусираш прегледа си над тези „измислици" — нареди ми Флоринда. — Искам накрая да успееш да ги помиришеш, да ги усе­тиш с ръцете си, макар и представа да нямаш от тях, освен от това, което ти разказвам в момен­та: Такова фокусиране означава да установиш една отправна точка, тъй както в алгебрично уравнение нещо може да се изчисли чрез изпол­зването на трети елемент. И като използваш ня­кой друг като отправна точка, ти ще можеш да видиш нагуала Хуан Матус с безкрайна яснота.

Като цяло книгата „Дарът на Орела" е преглед в дълбочина на нещата, които дон Хуан бе правил с мен, докато беше на този свят. Предс­тавата за дон Хуан, която добих чрез новоусво­ените умения при прегледа — например да из­ползвам като отправна точка нагуала Елиас, — беше безкрайно по-силна от представата, която си бях съставил за него, докато беше жив. Тези представи, които получавах при прегледа, бяха лишени от топлотата на живия човек, но в за­мяната на това бяха точни и определени като неодушевени предмети, които човек може да из­следва колкото иска.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница