Лекции Европейско начало на българската журналистика



страница1/4
Дата23.11.2017
Размер0.57 Mb.
Размер0.57 Mb.
  1   2   3   4

История на журналистиката и медиите

(лекции)
Европейско начало на българската журналистика

Приносите на българската журналистика в духовния пантеон на българския национален логос, могат да бъдат търсени в няколко основни посоки. Първо – тя има първостепенна и решаваща роля за модернизацията на цялото общество във всички негови сфери – материален и духовен живот, икономика, политика и култура. Този процес на модернизация можем да обозначим с термина ЕВРОПЕИЗАЦИЯ, защото още в самото начало, българската журналистика взема за пример европейския печат. Българската журналистика е един от главните критерии за прогреса на нашето общество. Макар и да се осъществява в рамките на Османската империя, т.е. с ориенталски темпове, модернизацията на българското общество се развива удивително бързо. Неслучайно, изследователи като Георги Гачев, говорят за ускорено развитие, което рядко се среща на Балканския полуостров. Второ – главен двигател на този процес на модернизация, освен журналистиката е и замогващата се българска буржоазия, която разчита преди всичко на собствените си сили, а не на враждебната и турска държава. Без материалната основа на буржоазията, много трудно може да си представим развитието на българския печат. В пробната книжка на списание „Многословие”, кеото е създадено от Константин Фотинов през 1942г. в предисловието е начертана ролята на журналистиката, като главна за модернизацията на българското общество. К. Фотинов казава, че вестниците и списанията са за човека потребни, повече от хляба. Така да се каже, в епохата на възраждането журналистиката е ускорител на общественото развитие. Благодарение на журналистиката и журналистите се ражда българската литература. На второ място, без журналистиката е немислимо извоюването на самостоятелна българска църква, което е признание на българската народност.На трето място, без журналистиката и конкретно революционния печат през 70те год. на 20 век, е немислимо българското национално освободително движение, т.е. голяма част от идеите на българската революционна интеграция намират свой израз на страницата на печата. И на четвърто място, без журналистиката е немислимо европеизирането на българската икономика. Българската журналисстика през възраждането изпълнява много ясно изразени образователни цели (утилитарни), с което спомага за духовното обогатяване на българското общество. Доказателство за това е първото българско списание за икономика на Иван Богоров „Журнал за наука, занятия и търговия” .



Периодизация на българската журналистика

Единсвеното задълбочено изследване на проблемите на периодизацията е на Филип Панайотов. Според неговото разбиране не може да има периодизация различна от тази на националната история. Предложената от него периодизация обхваща 4 основни епохи. Първо – това е епоха на зараждане и развитие на българската публицистика в средновековна България и през първите векове на османското владичество. Второ – българската възрожденска журналистика. Единствено и само под формата на печат. Трето – българската журналистика през епохата на капитализма. Четвърто – времето на социализма, има усилено развитие на радиото и телевизията. Пето – журналистиката на прехода.

Във възрожденската епоха проф. Панайотов предлага 4 подпериода:


  • До Кримската война. Проходство на българската журналистика.

  • След Кримската война.

  • Революционната журналистика на Каравелов,Ботев,Ръковски.

  • Печата по време на Априлското въстание и Руско-Турската война.

Епохата на Капитализма условно можем да я разделим на два периода : От Освобождението до края на първата световна война и от 1918година до 1944 година. Тази макро перодизация отговаря на политическата действителност.

Четвъртият голям период се дели на три по-малки периода, които следват общественото развитие:


Първият период е когато журналистиката е подчинена на главното управление на литературни и художествени списания. Това е висша цензура, която определя кое да се пуска и кое не. Такъв е бил периодът от 1944 до 1953 година, когато се ликвидира целият опозиционен печат. Последният опозиционен вестник се казва „Народно земеделско знаме” на Трифон Кунев. Вторият микро период е периодът на затишието на „зрелия”(държавен) социализъм. През този период се създава една много сериозна мрежа за създаване и разпространение на печат, въпреки всичките репресии. Хубавото през този период е, че се създават много голям брой литературни списания и вестници (вест.”Литературен фронт”; сп. „Съвременник” от П.Вежинов). Последният микро период е епохата на „Перезстройката”. Тук се заражда българската опозиция на българския социализъм, които вестници и списания са полулегални.

Издателски и културни средища на България

Своеобразието на българското Възраждане оставя дълбок отпечатък и в развоя на българската журналистика. В сравнение с журналистиката в западна Европа, нашата журналистика изостава близо с три века. Този факт има две страни. Позитивната е, че тя има вече някакъв натрупан опит, който е изградил някакви образци, които да се използват, но това крие една много голяма опастност – а именно българската журналистика да се задоволи да подръжава на западната, без да има свой собствен национален опит. Тази опасност се осилва и от обстоятелството, че българските вестници и списания се печатат не само в Турция, но и в Германия, Австроунгария, Русия, Сърбия и Румъния. Журналистиката на Балканите възниква в края на 18 век, като първите периодични издания са отпечатани не в Турция, а в известни европейски културни центрове, тъй като условия за това е нямало в Османската империя. Интересно е че, първият вестник в Турция излиза на френски език.



В Турция, до Освобождението излизат 20 вестника и 10 списания на българси език. Първата концепция за български вестник е дело на Иларион Макриополски, който през 1844 година отправя апел до султана за създаване на самостоятелен български вестник, на който отговорът е бил отрицателен.Тоест възрожденските деици още от самото начало са схващали нуждата от български вестник като средство за изграждане на националната идентичност. В Турция нещата се усложняват и поради факта, че до 1865 година не е съществувала правна юридическа уредба за печата. Разрешението за списание „Любословие” е издействано не от Константин Фотинов, а от един търновски архимадрит. Това е доказателство за обърканите неща в турската империя. Въпреки тези затруднения, предимството на вестниците и списанията отпечатвани в Турция са в това, че те са най-близо до своите читатели и най-много могат да реагират на едни или други правителствени решения. В Турция има няколко главни центъра – град Смирна (днешен Измир). През първата половина на 19 век Измир е не само уживено стопанско пристанище, но и средище на стопански и културен живот. Преобладава християнското население. За да се развива културата в Измир благоприятстват икономическите условия, които предоставят възможност за излизането на вестници. Списани „Съкровища на полезни знания” е първообраза на списание „Любословие”. Друг културен център в Турция е Цариград. В своята книга „Българският Великден” Тончо Жечев пише, че Цариград е най-българския град, заради голямата българска колония, надхвърляща броя на населението на всички български градове. Освен това в Цариград са се кръстосвали силите на Великите сили. В Цариград се печатат общо 17 вестника и 7 списания на български език, които заемат много важно място в развитието на нашата журналистика. Друг голям център е Русе. Предпоставка за развитието на вестниците в Русе е това, че в града има много добре уредена печатница. Тя е докарана от Митхат паша, който основава в Русе вестник „Дунав”, изписван и на български и на турски. Още един културен център е Солон. Вестник „Солон” се е изписвал на български, турски, гръцки и еврейски. И не на последно място е град Одрин, поради значителния брой на българското население там. Интересни са плановете на Васил Левски да се снабди с печатница и да издава вътре в България свой свободен вестник.

Второто издателско и културно средище на България е Германия. Лайбциг е първият български културен център. В него са учели много български момичета и момчета, поради големия брой висши училища. В Лайбциг излиза първият всекидневник през 1660 година. В Лайбциг има много сериозна славянска общност, която успява да съхрани своята самобитност. С Лайбциг е свързан и първият български вестник „Български орел”. С помоща на букорещки българи, възпитаници на лайбцигските общества, излиза през 1846 година първият брой на „Български орел”. Пресоят на Богоров в този град му дава да усвой особенностите на европейската журналистика и да ги приложи в своя вестник. В „Цариградски вестник” излиза първата платена реклама в българския печат и Богоров продължава да прилага научените неща в Германия. Тук излиза и първият роман с продължение в българския печат.

Друг център освен Германия е Австроунгария. Там работи един друг наш възрожденец – Иван Добровски. Той още преди появата на Родословие, той е възнамерявал да издава вестник на български, който е трябвало да се казва “Mирозрение”. За съжаление не се е появил нито един спонсор, въпреки това той отпечатва няколко книжки през 1850 година. За девиз на вестника той избира „Благодари се на сегашното, а търси доброто”. Това списание е изразител на дуалистичната идея сред българската емиграция. За съжаление от този вестник излизат само три бройки, които не жънат голям успех. Във Виена излиза и първото българско педагогическо списание, което се е казвало „Книжовен имот за деца”. Най-пополярна във Виена е била печатницата на българина Янко Ковачев,в която се печатат много български трудове. Както е известно, в Австроунгария е имало много голяма славянска(сръбска) общност (в Новисат) през тезо години. Там е имало много печатници и са излизали различни вестници и списания.

  • Данаил Медакович е известен сръбски журналист, редактор на популярния по това време вестник „Сръбски дневник”. Връзката между Медакович и Раковски поставя началото на вестник „Българска дневница”.

Друго средище е Сърбия. Сърбия навлиза в българското културно пространство от началото на 60-те година на 19 век, когато идва на власт династията на Обреновичите и новият княз Милуш е приятел на Раковски. Той подкрепя идеята на Раковски за едно сръбско-българско единство. През 1860 година Раковски пристига в Белград и започва да издава замисления от него вестник „Дунавски лебед”. „Дунавски лебед” просъществува от 1860 до 1861 година, с което се поставя началото на революционната журналистика в България. Именно вестник „Дунавски лебед” е вестникът, който поставя за пръв път в Европа Българският въпрос. Българите са го посрещали като нова светлина, защото това е вестникът, който публикува най-много дописки и материали за живота на българите под Османска власт. В него е публикувано и първото телеграфо съобщение в българския печат. Вестникът има и кореспондент – новост за България. За разпространението на вестника Раковски използва нуждите на австрииската поща и благодарение на нея вестникът достига до българските земи, до Русия и до западните земи. В „Дунавски лебед” е имало специално текстове на френски за аудиторията от Франция. Другото издание, което се печата в Белград е първото икономическо списание.

Още едно от средищата е Русия. След Кримската война, Русия се превръща в най-желаната страна за българите, които искат да продължат своето образование. За това допринася езикът, духовната близост, надеждата, че така нареченият дядо Иван ще донесе освобождението и разбира се стипендиите, които са отпускани от руската администрация. Най-голям е броя на студентите в Москва. Огромно влияние за българската интелигенция в Москва оказват художествените и обществено-политическите списания. Знаменитото московско списание „Съвременник” е място, на което отпечатват творбите си много руски революционери. През 1860 година излиза списание „Братски труд” и е правено от български студенти, учили в Москва.

Най-благоприятни условия за издаване на български вестници и списания през Възраждането е Румъния. Три са причините за това:



  • Първо – Румъния е най-близко до България и до градове като Русе, в които се е съдържала интелигенцията на България.

  • Второ – защото в Румъния се е намирала най-многобройната българска емиграция. Тоест, българската диаспора е била доста значителна.

  • Трето – защото Румъния, макар и васална на султана, е била полузависима държава, което дава възможност да се издават много списания и вестници с революционна цел. В Румъния има 19 български печатници, които са в Букорещ,Браила,Бургево. Най-важните от тях са на Любен Каравелов, на Димитър Паничков, на Ботев, на Стефан Бопчев. В Румъния излизат общо 57 вестника и списания, издавани на български, френски и румънски. В Букорещ Раковски издава „Бранител” и „Българска старина”. Тук излизат двата вестника на Каравелов „Свобода” и „Независимост”. Именно в Букорещ е създадена първата журналистическа школа в нашата журналистика от Каравелов, Ботев, Стамболов и след Освобождението на Захари Стоянов. В Букорещ излизат и журналистическите материали на Ботев. В Румъния се ражда и първият български всекидневник „Секидневнй новинар”.

Изводите, коити следват от това са, че:

1.Няма друга национална журналистика, която да има толкова пъстра география. Това обаче води до важни особенности, като :



А)Още от първите си стъпки нашата журналистика влиза в пряк допир със западната Европа. Това значи, че възрожденската журналистика още от самото начало, започва да насища българската култура с текстове, родени в друго духовно простраство. Б)Благодарение на журналистиката още от Възраждането започва преориентирането от изток на запад ( от Азия към Европа).
В) Възрожденската журналистика прави достояние на българското общество най-важните и значими идеи на европейския хуманизъм и култура.

2. Насищането на българската култура с текстове, родени в друга културна среда, имат и отрицателни последици. В това общество започват да се възбуждат явления, за които няма почва в България.



3.Пак поради своята география, така да се каже българската журналистика възприема чуждите модели опосредствено – през втора ръка. От което следва една деформация на европейските идеали и достижения. Тази пъстра география до голяма степен се оказва решаваща за визуалния облик на българския печат. Печатане и подвързване на различни места и различни страни носят чужд почерк, което ни лишава от български собствен стил за оформянето на българския печат.

Особености и регулация на българския печат през Възраждането

  1. Правни и фактически условия – до 60-те години на 19 век в Турция е нямало строго остановени правни норми с които да се уреждат въпросите на печата. Откриването на печатници и издаването на вестници е ставало по един-единствен начин. След получаване на така нареч. ''Султански ферман''. Да се издейства такъв ферман е било трудна работа и обикновено е ставало чрез посредници, на които е трябвало да се плаща. Вестниците са били подложени обаче и на двоен контрол. Първо от страна на турската административна власт и второ от страна на гръцката патриаршия, която също е упражнявала контрол, особено преди да имаме собствена патриаршия. Първият закон, уреждащ частично нещата с печата, е от 1865година. Според него редакторът и издателят е трябвало да бъде най-малко на 30 години и е бил длъжен да изпраща в бюрото по печата по един брой. Това означава, че цензурата не е била предварителна. (Предварителна цензура означава, че преди да излезе дадено издание, то отива в агенцията по печата и се редактира.) Пречка за пълноценното разпространение на печата е ниската грамотност на населението и липсата на материална база.

  2. Редакциона организация на вестниците – българските възрожденски списания и вестници са издавани обикновено от самите редактори, които не създават предприятия за печалба. Напротив, самите издатели и редактори дават собствени средства за излизането на списанията и вестниците. Разбира се, има и вестници (като вест. Турция), които са проправителствени и споделят официалната политика на Османската империя. Редакционата организация на вестниците и списанията тогава е била изключително примитивна. Цялата тежест е падала върху редактора, който най-често е и издател. Не е имало редакционни помещения. Не е имало хонорар. (Хонорарът като понятие и практика е въведено в Европа от Пушкин) Сътрудниците предимно са били от средите на българската интелигенция. (Първата българска поетеса е Елена Мутева!) През този период българската преса е имала много силна връзка с аудиторията си. Възрожденските периодични издания се печатат в различни печатници. Разнообразието на шрифтове е било ограничено. Хартията не винаги е била качествена. Вестниците са на четири страници и са седмичници. Други трудности – не е имало културен център, които да поддържа вестниците; не са имали много абонати. Общо през Възраждането имаме 75 вестника и 31 списания, като по-голямата част от тях излизат в Румъния. Нито един български вестник не е печатан в пределите на българските земи.

  3. Видове тематика и идеи на насоченост на възрожденския печат – най-ранните вестници, като ''Български'' орел са информационни, но с започването на църковната борба и с разгара на национално-освободителното движение се налага така нареч. Вестник на идеята, който е коренно различен от вестника на новината. Основната функция на вестника на идеята е да даде програма за общестено-политическото развитие. Печатът през възраждането се разделя по няколко линии – едната е по линията на еволюционизма; друга е по линията на националната революция; имало е и междинни вестници. Първоначално в предреволюционерския печат господстват теми, с които се цели да се подбуди националното самочувствие. Чак от началото и средата на 60-те години вестниците стават политически, като акцента им е през 70-те години. В тях да доминирали две теми – темата за църковната борба и за освобождението. През възраждането е много силна връзката между печата и художествената литература.

Културно психологическият стериотип на възрожденския българин

Възрожденският българин, неговият характер и стериотипи и читателската му култура са се определяли от няколко основни фактора:


1. Консерватизъм и затвореност в рамките на рода и семейството – за възрожденския българин в консерватизма има нещо много смислено, а именно подозрение към всичко ново и неизвестно, което може да наруши изпробвания здрав железен ред. Въобще върхо това статукво е опрян животът на българския възрожденец и на българското село. Селото през възраждането (населението му) е приспособено да живее напълно самостоятелен живот – и икономически, и духовен. Хората са обвързани с непоклатими традици и обичаи, в смисъл кога да се работи, какво да се яде, кое е нравствено и безнравствено, кога да се жениш и тн., като всяко едно нарушение се санкционира от селския самосъд, а нарушителите напускат границите на селото. Това е времето, когато страхът и срамът са спирачка пред човешките нагони. Оцеляването на нашия народ през Възраждането е немислимо без съблюдаването на здравословна мярка във всичко – в труда, във веселието и пр. От асимилацията на фанариотите ни спасява обстоятелството, че огромна част от българското население живее в самозодоволяващи се селски общини, в страни от гръцката култура и цивилизация. Именно консерватизмът съхранява жизнеността на българската нация по време на Възраждането и като цяло по време на османското владичество.

2. Етноцентризъм и патриотизъм – в сравнение с ренесансовия хуманизъм в западна Европа българинът през Възраждането вижда личността като инструмент за служене на надличностни цели, а именно България, нацията, Родината. За нашето възраждане не човекът, а народът е върховен идеал. Иемнно на него възрожденските дейци подчиняват своя личен патос. Именно тази формула '' след Отечеството'' определя основните тенденции на нашето възраждане. За нашите възрожденци патриотизмът е едновременно идеал и зов за свобода, жертвоготовност, вдъхновение и същност на човешкия живот.

3.Демократизъм и свободолюбие – следите на демократизма след Възраждането можем да открием още в народностния патос на История Славянобългарская. Тя е насочена ''към простите орачи,копачи,овчари,занаятчии''. Демократизмът на българина през Възраждането е обословен от няколко причини:
А) Отсъствие на национална държава и на самостоятелна църква.
Б) Липсата на големи и драстични имуществени различия.
В) Няма аристокрация.
В резултат именно на тези причини българинат се научава от рано да общува без задръжки и предрасъдаци, с чувство за чест и достойнство. Демократизмът на българина се изразява в усещането за равенство, достойнство и толерантност. Красноречиво свидетелство за демократичкия дух на нашето възраждане са идеите на Левски. Повелята на Левски е, че възстановената българска държава ще бъде демократска република, а тази република ще бъде храм на истината и свободата. С пълна сила българският демократизъм избухва в дните на Априлското въстание, на съранието в Оборище.

4. Природосъобразност – българският човек през Възраждането е дълбоко и неразривно свързан с природата и със земята. Животът, който води е органично свързан с тях. Българинът има пасивно отношение към природата. Той взема по традиция всичко, което тя му предлага, но бавно я променя. Българинът предпочита отседналостта. Типично свидетелство за това е отношението към морето – имаме дълъг морски бряг, но българина не става пират и мореплавател. Той не напуска земята, която му дава сигурност и родния край, свързан с традицията и гробовете на дедите му.

5. Религиозност – възрожденският българин е умерено религиозен. Характера му отсъства мистицизмът, характерен за руския или полския народ. Вярата в Христос за българина е по-скоро упора срещу несигурността и отчаянието от всекидневния живот. Възрожденското национално съзнание тегли граница между вяра, религия и църква. За нашия народ религията и църквата са части от формирането на националната единтичност и самосъзнание. Не случайно манастирите у нас стават центрове за изграждане на духовния живот на народа.

Мисията на българската възрожденска интелигенция

Към средата на 19 век се оформят трите пласта на нашата интелигенция.



Първият пласт – нисшето съсловие на нашата интелигенция, съставено от попове,монаси от местнице църкви, учители от училищата, читалищни деятели, които са получили своето образование в българските килийни училища. Някъде около 7 000 човека е броят на този пласт.

Втори пласт – интелигенцията със средно и специално образование. Това са учителита в класните и специалните училища; духовници, учили в семинарии; чиновниците в търговските фирми; различни обществени деици в градовете. Те са около 1000 човека.

Трети пласт – висшето съсловеи, което обхваща около 600 човека. Това са лекари, аптекари, редактори на вестници, писатели, публицисти, повечето от които получават образованието си реномирани висши учебни заведения.

Към групата на интелигенцията през Възраждането се отнася всяко едно лице, което проявява и най-малкото усилие на духовното поприще. Ето на този ограничен кръг, повечето от които са с минимално образование и без културни фамилни традиции, при тези неблагоприятни условия, историята поставя непосилната задача да извършат духовния преврат на нашето Възраждане и да преобщят българската култура към цивилизацията на модерния свят.



Първият въпрос, който трябва да поставим е какъв е социалния корен на възрожденската интелигенция? Възраждането се състой предимно от учители, свещенници и монаси. Водеща фигура в този пласт е учителя от килиините и заимните училища. Той обикновено се наема временно за една или две години с договор, подписан между него и общината,училището или църковното настоятелство. В този договор е посочено по какви научи даскала ще обучава децата и какви други дейности ще върши в селото или в градската махала. Бъдещия учител се задължава да пази патриархалната нравственост, да води редовно учениците на църква и да уважава селските старейшини. Срещу това общината му дава някаква заплата. Възможно е да получи от нея допълнителни бонуси – дърва, квартира и пр. Учителят през възраждането не зависи от държавата, т.с. той за своето поведение отговаря единствено пред местната общественост. От него се иска две неща – да съблюдава патриархалната нравственост и да учи децата на ''писмо и четиво''. През по-голямата част от времето учителя е принуден да работи като обикновен селянин – на нивата, в обора и т.н. В подобно положение се е намирала и другата главна фигура през Възраждането – свещеникът. И попът, подобно на даскала, е избиран от старейшините, но ако при учителя е необходимо само един договор да се подпише, то при свещениците се е изисквало и разрешение от владиката. Получил веднъж епископска благословия, попа става зависим от общината и от църковното настоятелство. Обикновено свещениците са по-добре материално облагодетелствани от колкото учителското съсловие и това не е заради заплатата, а поради това, че в църквата идват постоянни дарения. Подобно на учителя, свещеника е важен общественик в селото или в махалата(градската). От 60-те години нататък тези две фигури много активно започват да влизат в общинското настоятелство и ръководство. Така нисшата селска и градска интелигенция се оказват в двойнствено положение – по доходи, по бит и трудови навици тя не се различава от селянина. Произлязва от селска и еснафска среда, тя си остава в рамките на конвенционалната нравственост. Даскала и свещеника са важни фигури от нашата интелигенция, защото те стават организатори на местното население – негови духовни водачи. Те го въвличат в живота на църквата, на общината, на училището, организират театрални постановки и пр. Значението на културното дело на възрожденската интелигенция може да се търси в няколко посоки. На първо място тя създава и опазва от всички бури и превратности новобългарското училище. По този начин тя произвежда средства за своето самопроизводство. Също така първите книги, вестници, списания, учебници са дело на българската интелигенция, с които тя обогатява българското общество. Трето – новобългарската интелигенция е двигател на църковните борби. Именно интелигенцията запазва през годините на робството църквите и манастирите с цялото им духовно богатство. Четвърто – възрожденската интелигенция показва за пръв път на българския народ що е театър. И не на последно място българската възржденска интелигенция усъществява връзката между европейската култура и цивилизация и изостаналото с векове българско общество. В профила на българската възрожденска интелигенция има няколко важни момента:

  1. Независимо, че българският възрожденски интелигент е образован, носител на някаква култура, той все още не е традиционния интелигент, който се наблюдава след Освобождението. На него му липсват широки знания. Липсват му социални умения и навици. Поради тази причина преди Освобождението ние нямаме второ поколение интелектуалци. Ето защо възрожденската интелигенция се занимава не толкова с оригинално творчество, колкото с адаптация на европейската култура сред българското общество. Изключение в това отношение е само Ботев!

  2. Вторият важен момент е народничеството. То намира израз най-напред в произхода. От които и среди да прозилиза интелигентът, той неминуемо е свързан с народната маса. Народничеството на интелигенцията през Възраждането е обособена от средата, в която живее и работи възрожденския интелигент. И в селото, и в града той води същия начин на живот, каквито са водили неговите деди, баби, майки и тн. Интелигенцията през Възраждането нито морално, нито сициално може да се отдели от обикновения народ, да поставя между себе си и пребса граници. В България по време на Възраждането няма случай, в който интелигенцията да зависи само от своето имуществено богатство.

  3. Народническият корен на възрожденската интелигенция се подхранва и от робските условия. Българският интелигент през Възраждането в повечето от случаите е лишен от възможността да участва от държавните институции и учреждения. Това обстоятелство ражда интелигенция, която е лишена от бюрократични наклонности. Затова възрожденската интелигенция ще се стреми да запази нравите си чисти и няма да се мъчи да угажда на различни величия и афторитети. Именно сливането с народния живот няма да позволи на интелигенцията да се обособи в кастова групировка, да се затвори в себе си и да се откъсне от своя корен.

  4. Друга черта на възрожденската интелигенция е неиният провинциализъм. Това значи, че в по-голямата си част на светоусещането на интелигенцията ще доминира домашната патриархалност, липсата на постоянна връзка с науката и културата, липсата на импулси за осъвършенстване и духовно обогатяване.

  5. За българската интелигенция през Възраждането и в по-късните си деситилетия е характерно колебанието между националното, изконното и световните културни постижение. Това колебание е много важно за душевната нагласа на нашата интелигенция. Ритъмът на това движение между европейското, световното и националното се променя според условията – или се залага на самобитното, или се прегръща общочовешкото. Тези колебания в душевността на българския интелигент са мотивирани от различни политически, културни и езикови предпочитания, предобити по време на образованието. Българската интелигенция е рожба на различни образователни школи и разбирания.

В условията на Османската империя, в условията на Ориента българската интелигенция не може да определи границата между своето и чуждото, а вече различните културни предпочитания най-често водят до противоположни политически ориентации, които са много по-обстойно констатирани във възражденската журналистика. Интелигенцията по време на Възраждането е разделена на две големи групи: на радикали(т.е. революционери) и на просветители(т.е. революционисти).


Сподели с приятели:
  1   2   3   4


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница