Лекции по естетика



страница1/3
Дата16.11.2017
Размер0.58 Mb.
Размер0.58 Mb.
  1   2   3

Лекции по естетика

Предмет на естетиката

Отделя се като научна дисциплина през 18 век от Александър Баумгартен. Eстетиката въвежда реда на чувството срещу реда на разума. А. Баумгартен изхожда от троичното делене на способностите на душата: чувство, воля и разум. Според Баумгартен естетиката е наука за сетивното познание. Естетиката е нисша гносеология, нейното познание борави със смътни и неясни образи. Логиката според Баумгартен е наука за висшето познание. Красотата според него е съвършенството на сетивното познание, а целта на естетиката е да постигне това съвършенство. Главният резултат от сетивното познание е удоволствието. Естетиката има два обекта: изкуството и красотата.

Някои теоретици смятат, че естетиката трябва да се раздели на: 1. естетика, която се занимава само с красивото - такава е естетиката на Платон, тя е рефлексия само върху красивото; 2. философия на изкуството, т.е. красивото в изкуството - при Хегел предмет на естетиката е сферата на... изкуство. Естетиката се занимава с онези неща, чиято изразителност ни кара да се вглъбим в тях и да им се наслаждаваме, това е безкористно удоволствие. Естетическият предмет е винаги резултат от някакви социално-исторически реалии.


  • Източници на историята на естетиката:

1.философските системи в дадените епохи, като там се търсят е стетическите елементи;

2. художествените явления на дадена култура и дадена епоха- художествени форми, стилове и т.н.

3. учения за природата, обществото, морала, политологията.

Предметът на естетиката е "онзи дискурс, който в известна степен систематично и при използването на философски понятия изследва феномените на красотата и на изкуството като равнопоставени компоненти в цялата история на естетиката". Естетиката е свързана с философията, тя възниква като самостоятелна, автономна област на науката през ХVIII в. в творчеството на Баумгартен. За него естетиката е някаква част от философията. Той тръгва от 3-частното делене на душата: разум, воля, чувство. За разума има отделна наука : логиката, за волята - етиката, но за чувствата няма обособена научна дисциплина. Така Баумгартен обособява естетиката. Чувствата като сетивно познание са обект на естетиката. Естетиката е "нисша гносеология", според Баумгартен, защото се базира на сетивно познание. Според Хегел истината се постига чрез 3 пътя: сетивно (изкуството), чрез представи (религията) и чрез философията. Според Баумгартен "естетиката е нисша гносеология, изкуство за красивото мислене, изкуство за мисленето по аналогия". Целтта на естетиката е съвършенство на сетивното познание. Това съвършенство е красотата, а красотата се изявява най-ярко в изкуството. Естетиката се занимава с разкриването условията, които правят възможно възприемането на красотата, закономерността. Естетиката е аксиологична наука (наука за ценностите).

В основата на естетиката лежи интуицията за тъждеството, за субектно-обектното, за вътрешното и външното. Външното ни дава знание за вътрешното и обратното, тогава съществува естетиката, т.е. някакво изразяване. Философията е първият източник на естетиката. Естетиката трябва да познава и емпиричният живот на изкуството. На трето място, естетиката е във връзка с теориите за морала, социологическите измерения на даденото общество.

Сократ
Сократ дава нова насока на философията и съответно и на естетиката. По принцип категорията красиво има някакви граници, тя е социално призната. От друга страна грозното е безгранично, грозният човек не се съобразява с всичко. Целият облик на Сократ издава нещо животинско, говори за отклонение от красивото.

Той се опитва да разбере живота и да го подреди съобразно разума. Добродетелта според Сократ е знание, т.е. трябва да научиш човек какво е храброст и добродетел и той ще стане такъв. Красотата е свързана с разум.Красотата е това, което е разумно, което има смисъл.



Първо откритие на Сократ: Красотата сама по себе си се отличава от отделните красиви неща. До Сократ такова различаване не е имало. Красивото е някаква идеална същност и то се отличава от материалната фактичност. Същността на красотата е непроменлива, а вещите се променят непрекъснато. Красивото не може да се търси в отделните материални вещи, защото те са относителни и в тях не може да присъства красотата. Красотата присъства сама по себе си, тя е основен принцип, смисъл на нещата - първо раждане на модерната естетика.

Второ откритие: Идеята за отношението между красивото и целесъобразното. Сократ казва, че и красивото и благото са целесъобразни. За досократическата естетика космосът също е целесъобразен, но новото при Сократ е, че той търси целесъобразността като логически принцип на вещите. Така проблемът за целесъобразността става телеологически проблем. Красивото е винаги хармония между нещо вътрешно и нещо външно. Битието се състои от някакви физически стихии, неговото вътрешно - симетрията - съответства на неговото външно. Но Сократ пита какво представлява симетрията - външното е предмет на вътрешното, то е някаква негова цел Сократ за първи път поставя проблема за красивото като целесъобразност, като постигане на целта? Сократовата естетика е телеологична. Всеки бог е някакъв телеологичен принцип, той е овъншняване, обективиране на една идея в космоса. Телеологическият принцип и принцип на разума. Човекът и космосът са целесъобразни. Самият принцип на целесъобразността има свръхестествен характер - възприема се чрез умственото зрение. Утилитаризмът на Сократ - “всеки предмет е красив с оглед на своята полза”. Красотата в живота винаги съществува с оглед на нещо, като полезна за нещо.

При Сократ съществува една допълнителна дистинкция. Той разграничава красивото от благото, т.е. те не са тъждествени, въпреки че и двете са целесъобразни. Те съвпадат по съдържание, но не съвпадат по форма. И грозното може да бъде целесъобразно ? красивото не е просто благо; за естетическите принципи е важно то да има съзерцателен, безкористен характер. Телеологията не е учение за простата целесъобразност - красивото има съзерцателен характер.

Разсъждения за изкуството. Изкуството напълно напуска сферата на митологията. Личността противопоставя на мита не само своята екзистенция, но и вътрешното си съдържание, вътрешния си живот. Изкуството е сътворено от човешките ръце.

Платон
Основни проблеми в Платоновата естетика:

1. учението за естетическия принцип, т.е. за принципа на естетическото познание и естетическата предметност и формите на неговото функциониране;

2. проблемът за художествената действителност като общо и за изкуството в частност, т.е. за реализацията на красивото;3. за естетическото/художествено/ възпитание, което включва и всички други форми на възпитание.

Красотата сама по себе си - тя се проявява като съединение на ейдоса с материята, т.е. трябва да се обособи естетическата сфера от всички други сфери /Големият Хипий, Федър, Федон и др./. Една естетическа вещ предполага корелативно естетическо съзнание, което да я възприеме. Големият Хипий - да отхвърли всички предходни дефиниции като критикува софистката теза и търси понятие за красивото само по себе си - вещта не е самата идея, напротив вещта се определя от идеята. Подходящото не е красиво, то е средство за благото, но може да не е благото, а красотата е благото. Удоволствието също не може да е критерий за красиво, красивото не е само приятното във видимия свят, т.е. така се отграничава сферата на удоволствието. Платон тук казва само, че красотата съществува сама по себе си, но не я определя, дефинира. Красотата не се ограничава със субективните предикати, а е обективна реалност. Ион - отграничава се естетическата сфера, идеята за красотата от вдъхновението, възторга, който е 4 типа:

1.дарен от Аполон - вдъхновява разума;

2. дарен от Дионис;

3. дарен от музите - за създаване на художествени произведения;

4. тип безумство - любовта.

Така Платон отграничава естетическото вдъхновение от религиозното вдъхновение и практика и от етапите на моралното очистване. Сферата на рационалното не е само рационална. При естетическата предметност това безумие и екстаз подлежат на рационалност, на разумност. Красиво има там, където по пътя на съзерцанието получаваме радост и удоволствие. Платон търси своеобразието на естетиката в нейната чистота. Той отделя сферата на естетическото формално, по форми, а не по съдържание, по същност. Не се провижда разлика между идея и тяло - те са неразчленими. Какво е красотата по Платон -

1. Красотата е число, мяра, пропорция. В основата й винаги са тези три неща и симетрията на частите;

2. В Пир е определена красотата и пътя на възхождане към нея.

Красотата е нещо вечно, непознаващо нито раждане, нито време, нито увеличаване или каквото и да е изменение. Тя не се представя под някаква форма, а сама по себе си. Пътят на възхождане към красивото - Ерос е демонът, водещ човек към съзерцание, син е на Бедността и богатството. Той е олицетворение на естетическото, синтез на интелектуалното и чувственото. Платон създава и йерархия на красивите неща, т.е. на възхождане от един към друг /по-висок/ тип красиво: от едно красиво тяло ® към много красиви тела ® към едно красиво занимание ® към множество красиви занимания и науки стига се до красотата. Но за да стигне до там душата трябва да се освободи от емоции, воля и т.н. /неща, които я привързват към тялото/ и да остане само ум, за да съзерцава. Ерос е раждане в красотата и за красотата, но и духовно раждане - за продукти на духовната дейност, на раждане в същностния смисъл на думата. Законите - неговият социално-политически идеал е достоен само за богове. В държавата няма з съсловия, а има възпитани граждани и тълпа. Обект на художествено и естетическо възпитание трябва да бъде целия народ + робите. Истинските закони на държавата са божествените, идеалната държава е подобна на разумната част на душата. Олицетворение на властите са законите. Хората трябва непрекъснато да пият и танцуват. Целта на възпитанието е постигането на най-висшата добродетел - красивото, благото. Цел на образованието не е многознайството. Трябва да се избягва изнежеността при възпитанието, но да се наказва самолюбието. От поетите да останат само Тиртей и Полий. Свързва възпитанието с играта, но играта не като самоцел. Естетика на винопиенето - гражданите в държавата трябва да поемат вино /за да се вдъхновяват/. Виното прави човек снизходителен към себе си, после изпълва със смелост, кара те да говориш на всеослушание. Виното е тест за моралните характеристики на човека. Гражданите трябва равномерно да пият вино и така управляващите ще узнават истината за тях.



Концепцията за естетическото възпитание у Платон; изкуството като хетерономно средство за създаване на идеалния гражданин - в "Държавата" и "За законите". Според Платон всяко възпитание трябва да се осъществява с меки средства, защото всяко възпитание е и естетическо, доколкото създава хармония. Естетическото възпитание има за цел да осъществи космическия ред в идеалната държава. Човешката душа има 3 части: разумна, гневлива (тюмос) и неразумна (подвластна на низките страсти). На тези части отговарят 3-те прослойки в идеалната държава: философи (мъдреци), стражи (воини) и занаятчиите. На естетическо възпитание подлежат философите и воините. Главните цели на това възпитание са да формират идеални добродетели (оснвно са се преподавали гимнастика и музика). В "Законите" хората вече се различават на възпитани граждани и тълпа. Истинските закони са космическите, които трябва да се внедряд в идеалната държава. хората са марионетки, които се направляват от боговете. Законите са най-висшата ценност, но те могат да бъдат критикувани от старите мъдреци. Всички трябва да бъдат възпитавани. Висшата добродетел в държавата е справедливостта. В тази държава трябва непрекъснато да се пее и танцува, като песните трябва да възпяват законите, а танците имат социален характер, но това изисква едно екстазно състояние, ето защо трябва да пият вино. Непрекъснатото пиене идва от желанието за получаване на сила, но пиенето предизвиква и словесно невъздържание така, че виното е и тест, лекарство за гражданите.

Аристотел
Аристотел се занимава с разкриване на различията между понятията, описание на категориите. Има подреденост, т.е. това е дистинктивно дескриптивен тип мислене. Естетическата му теория е главно в За поетическото изкуство, Реторика и Метафизика /гл. 12/. Доразвива много от идеите на Платон. Общо е учението им за битието - 4 принципа на конструирането: единното, космическия ум, световната душа и космоса. Аристотел се занимава главно с проблема за космическия ум. Разглежда единното като Платон, т.е. като мяра, отделната вещ в нейната осъщественост. Космическият ум не е човешкият разум. Човешкият ум може да бъде в потенциално и активно състояние, той е несъвършен защото не може да бъде винаги актуален; преобладават чувства, воли, стремежи, някакви възприятия. Космическият ум е вечна същност, той е неподвижен и отделен от сетивните вещи. Той е неподвижен и неделим, недостъпен за изменения. Този ум е неподвижен в материалния смисъл на думата, на същевременно е някаква ентелехия. Той е подвижен като ентелехия и доколкото поражда ейдосите. Той е най-висшата красота. Той е вечният първодвигател на всичко движещо се. Този ум сам мисли себе си, съвместява в себе си субекта и обекта, т.е. е мислещо и мислимо едновременно. Този ум поражда ейдосите на нещата, но и ейдоси на ейдосите. Самите ейдоси също са неподвижни в материалния смисъл на думата. Най - висшата красота е именно този неподвижен и действащ ум. От една страна имаме субективно съзерцание /той е субект/, а от друга страна - се възхищава на нещо красиво /обект/. Този ум е нещо живо, движещо се и ейдос. При този ум имаме тъждество на умозрение и удоволствие, единство на съзерцание и удоволствие; самодостатъчна естетическа предметност.

Материята е нещо като потенция, принцип на ставането. Аристотел въвежда категорията умопостигаема материя, която е оформена от ейдосите. Този ум е в основата на всяка красива вещ, но самият той е съвършената красота. В качеството си на първодвигател космическият ум играе ролята на космическата душа. Космос - той се конструира и създава от космическия ум. Самият космос е породен от ейдосите. Той е одушевен, изпълнен с ейдоси. Ейдосите са в самата вещ, т.е. те са иманентни на вещта, а не трансцендентни. Естетика на ума и изразяването - Вътрешното да се изразява, явява външно и същевременно външното да бъде смисъл на вътрешното. Учението за потенцията и ентелехията /като смисъл, влагане на смисъл/. Категорията ентелехия означава осъществяване, реализиране на вещта. Тя е преход от потенция към организирана, проявена ентелехия. Тя е единство на 4 принципа: материя, ейдос - форма, причината на своето възникване и целта на своето развитие. Всяка вещ е ентелехия. Ентелехията е и естетическа изразност, съвпадане на вътрешно и външно. Материята без ейдоса е само лишеност, празно множество, от друга страна ейдоса е само мислима същност.Категорията красиво-и-благо - Единство на красиво и благо, т.е. “Красивото е благо, което е приятно, защото е благо”. Красивото и благото се разглеждат като чисто битие в себе си и за себе си. Красивото е благо. Благото е някакво деятелно осъществяване на разумната сфера. Благото като благо - някакво оценъчно съждение, то не е неутрално, а визира висшия морал, високо нравствено поведение, добрите постъпки. Аристотел смята за красиво само това, което е задължително нравствено повлияно. От постъпките са красиви тези, коти имат нещо нравствено полезно, но не за себе си. Красивото е в морално отношение добродетелно. Красивото като благо доставя удоволствие, но не въобще, а от моралната красота на човека; то е безкористно и съзерцателно удоволствие и същевременно морално възвишено. Можеш да бъдеш морален само като мотив, но постъпката не може да бъде само морална. Красивото е практическо осъществяване на сферата на теоретическия разум. Красивото като благородство на античния аристократ; то е някаква благоустроеност в сферата на морала; то е отношение към реалното битие, но не към всичко, а към това, което е изразило най-съвършено своята идея /изключва се ползата, егоизма, утилитарността/. В ума красивото и благото съвпадат. Но в човешката личност те се доближават така, че отпадат различията между тях. Калокагатията е нещо цялостно, единно, а не отделна добродетел. Доброто се разглежда като външно жизнено благо - власт, богатство, слава. А красивото е вътрешната добродетел - мъжество, справедливост. При конструирането на калокагатията и благото и красивото влизат като чисто битие, т.е. те не трябва да съдържат в себе си небитие. Те са просто битие, те са абсолютна свобода. Но между тях съществува различие - благото е целесъобразно пораждане на действителността, а красивото е структурна подреденост на действителността /т.е. нещо застинало, неподвижно/.

Естетическото е целесъобразно. Когато говорим за красивото и благото можем да ги разглеждаме с оглед на техния принцип, идеен смисъл. От друга гледна точка можем да ги разглеждаме с оглед на тяхното осъществяване. Тук можем да говорим за степени. В калокагатията моралът влиза не от гледна точка на неговия принцип, а на реалното му осъществяване. Използването на материалното благо престава да бъде изходно за тях, а съществуват в един и същи вид или се самоусъвършенстват. Материалните блага трябва да се конкретизират? от принципа на красотата, тя поставя граници за използването им. Властващият момент е именно красивото. Красотата слага някакъв предел на използването на материалните блага. Отношението душа - тяло - душата властва над тялото, тя го управлява, съвместява съзерцателното и действеното. Проблемът за изкуството - Всяка целесъобразна дейност се мисли като изкуство. За разлика от Платон Аристотел прави ясна дистинкция и отделя изкуството като особена форма на знанието. Той прави разлика между занаят и наука и изкуство. Занаятът е основан на привички, той е сляпо подражание. Той не се ръководи от принципи за разлика от науката и изкуството. Те притежават и свой съзнателно провеждан метод. Със занаят се занимават робите, занаятчиите, докато свободните хора се занимават с наука и изкуство - удоволствие. Изкуството и науката са дейности на свободното време. Те са далеч от сферата на материалния, физически труд. Науката пък е система от логически доказателства. Тя е в сферата на теоретичния разум, има отношение към съществуващото като това, което е. Изкуството има отношение към едно динамично, потенциално битие, което е възможно по вероятност. Аристотел различава изкуството като сфера на теоретическия разум. В науката има утвърдителни или отрицателни твърдения. Има обаче и друга сфера, за която не може да се каже “да” или “не”, това е една неутрално - битийна сфера и именно тук действа изкуството. То е в сферата на полудействителността и полуслучайността. То говори не за чистото битие, а за неговата динамика. Разлика между поета и историка - Задачата на поета е да говори не за станалото, а за това, което би могло да се случи, за възможното и недействителното. Те не се различават по форма, а съдържателно. Важно в изкуството е не това, което обективно съществува, а виртуозността на самото изразяване. Изкуството не трябва да се критикува, че изобразява предмети, които не съществуват. Изкуството не отразява голата фактичност, то се намира в друга сфера - в нелогическата сфера. Добродетелта е средината между две крайности в постъпката. По отношение на изкуството няма умереност, мяра. По отношение на естетическото удоволствие не трябва да има умереност. Умереност трябва да има само в низшите удоволствия. Изкуството е в сферата на неутралното, то е в едно динамическо битие и отразява битието като възможност и вероятност. Изкуство и природа - Аристотел различава изкуството от сферата на природата, която съдържа принципа на своето конструиране в самата себе си. Изкуството създава вещи, форми и ейдоси, но по принцип, който не е в самото него, а е в душата на човека. Дори изкуството в някои отношения допълва природата - то създава неща, които природата не може да създаде. В природата няма нищо случайно и удивително, а изкуството създава оригинални неща (случайни, а не необходими. Изкуството е творческа привичка, която следва разума, но не в неговата логика. В природата ейдосът е само обективен, в човешкото изкуство той е субективен /съвършеното изкуство/, при боговете /в космическия ум/ ейдосът е и обективен и субективен /максимално съвършения и красив космос/. От тази гледна точка красотата може да бъде степенувана: човешко изкуство (космос (космически ум. Изкуство и морал - Изкуството не е морал, защото той се състои от правила и норми, докато изкуството може да изобразява и неморални хора, които пак да са красиви. Въпреки че моралът и логиката прилягат на изкуството и е по-добре то да ги включва, все пак това не е задължително. Изкуството е автономно, защото е разположено в неутрална сфера. Проблемът за подражанието - За Аристотел, както и за Платон, изкуството е подражание. Разликата между тях е в оценностяването на това подражание и в предмета на подражание. При Аристотел изкуството има много висока ценност именно защото е подражание, подражание на ейдосите, които са в самите вещи. Изкуството е подражание, но не на реалния свят, а на една неутрална сфера, на едно възможно битие.

В Поетиката подражанието е определено като човешко творчество, т.е. то е активна деятелност, към която човек е склонен по природа. По силата на подражанието човек придобива първите си знания. За да има подражание, трябва да има образец. Удоволствието идва от това, че човек непрекъснато сравнява образа с първообраза, т.е. то е чисто интелектуално. Удоволствието от съзерцанието на една картина без ясен първообраз, т.е. състояща се от абстрактни линии и фигури, се дължи на удоволствието от абстрактните линии, присъщо на ума. Самото художествено произведение е не само копие, но то има и собствена структура. Самото произведение на изкуството възниква при съзерцанието му, т.е. намесва се силата на субективната гледна точка. ( Не е важно съдържанието, а играта на сравнението, което ние мислим. Изкуството няма за свой предмет нещо единно, то е знание за общото, за подобното. Картината на художника събира онова, което в природата е разпръснато навсякъде. Аристотел първи декларира автономността на изкуството и на естетическото удоволствие. Но все пак изкуството не е абсолютната действителност, защото тя е космическият ум. Изкуството е подчинена разновидност на космическия ум. Аристотел отделя голямо внимание на поезията и музиката, която определя като истински подражателното изкуство. Ритъмът най-много се доближава до реалността, мелодиите могат не само да възпроизвеждат афектите, но и да ги създават. Само музиката подражава на психиката непосредствено. Музиката е най-подобна на душата, защото мелодията и ритъмът са движение и енергия, също както и нашата душа /течащи психически процеси/. В поезията има 3 начина да се подражава на предметите:

1. такива, каквито са;

2. такива, каквито изглеждат;

3. такива, каквито трябва да бъдат.

Субективната връзка на индивида с обекта на възприятието - Произведението на изкуството трябва да притежава душа, да носи жизнеспособност. Трябва да се направи разлика между организма в природата и изкуството като организъм. Организмите в природата сами носят целта си, докато при изкуството целта е в твореца. Душата на предмета на изкуството е дадена от твореца, т.е. ейдосът на произведението се носи в душата на художника. Естетическото наслаждение, което получаваме от предмети в природата и от предмети в изкуството е различно. Красиви са величината и симетрията в изкуството, но като завършен израз на духовната същност на човека. Естетическото възпитание - Това е възпитание да можеш да се любуваш безкористно на красотата, а от друга страна това е възпитание на определени типове хора. Самият човек е актьор на собствената си личност, ролята му е предзададена от съдбата. Човекът е подражание на космоса, той се опитва да постигне същата хармония, спокойствие, благородство и безстрашие, характерни за боговете. Естетическото възпитание е общодържавна дейност. Всеки гражданин от държавата трябва да бъде обект на възпитание. Всяко възпитание е естетическо дотолкова, доколкото целта му е да постигне единство на душата и тялото. Естетическото възпитание трябва да бъде достояние на свободнородените, защото човекът е подражание на космоса (човек трябва да се наслаждава на своя аристократизъм. За да постигне естетическото възпитание, човек трябва да бъде далеч от физическия труд /той не подобава на свободно родения; висшият начин на живот е свободното съзерцание/. Всички заплатени дейности унижават човека. Много по-важно е свободното време, защото човек тогава реализира себе си. Целта на естетическото възпитание е вътрешната невъзмутимост и атараксия. Гимнастиката, музиката, рисуването могат да бъдат и полезни, но човек не трябва да бъде професионалист в тях. По-важна е способността за вътрешна съзерцателност. Естетическото възпитание трябва да направи човека красив и благороден, а не пригоден към някаква практическа дейност. В естетическото възпитание най-важни са гимнастиката и музиката. При упражняването им обаче трябва да има някаква мяра, предел. Целта на музикалното възпитание е развлечение, удоволствие и формиране на морални добродетели. Музиката изобразява човешки афекти и така води до формирането на човешкия характер. Целта на естетическото възпитание е формиране на способността за съзерцание (постигане в човека на подобие на космическия ум. Целта е живот в съзерцанието, а не деен, практически живот.

Проблемът за катарзиса - До голяма степен катарзиса е свързан с проблема за страха и състраданието. Човек изпитва различни видове страх. Страхът е нещо, което заплашва нас самите, но същевременно ни кара да размишляваме върху по-общи теми, доколкото ние самите се различаваме от този, който е пострадал /в трагедията/. Състраданието - ние състрадаваме, когато събитията не са нито твърде далечни, нито твърде близки /това предизвиква ужас/. Предмет на изображение в трагедията не трябва да бъде преход от щастие към нещастие при добродетелни хора, защото това възмущава, нито трябва да се изобразява преход от щастие към нещастие при подлеци, защото това е справедливо и не води до страх и състрадание. Трябва да се изобразява човек, който не е нито много добродетелен, нито подлец. Човекът трябва да е невинен, но сполетян от нещастие, дошло от неведома грешка - само тогава се изпитва страх и състрадание и се достига да катарзис. Има няколко основни тези за катарзиса:

1. Катарзисът е морално удовлетворение и тържество. Той показва превръщането на пороците в добродетели - това е тезата на Просвещението. Но катарзисът не е само морално пречистване, защото в трагедията се изобразяват не характери, а действия. Трагедията не е резултат от човешката воля, а от случайността на действията.;

2. Катарзисът е непосредствено чувство, хедонистично преживяване, той е чувството на удоволствие.;

3.Катарзисът е освобождаване от натрупаните в душата негативни емоции /страх и състрадание/ - физиологическо разбиране.;

4.Катарзисът е мистично - ритуално чувство. Тази теза не е широко разпространена;

5.Естетическа концепция - Художникът създава нещо ново, някаква висша реалност. Произведенията на изкуството са идеално възпроизвеждане на човешката личност. Те създават една типологична, а не действителна реалност. Естетическото удоволствие при катарзиса е на първо място. Страхът и състраданието се преживяват естетически. Удоволствието идва от преодоляването на тези чувства. Страхът е въображаем и затова има удоволствие, затова човек може да се издигне над себе си и да се слее със страдащия. Така човек става множествен и в това е истинското трагическо удоволствие.

6. Тезата на Лосев - Лосев извежда разбирането си от учението за космическия ум. Катарзисът е висша цялостност, която е над обикновените емоции, над етическите норми, над естетическите възприятия. В античната психология всички душевни сили се смята, че се съсредоточават в нещо единно /ум/, няма множественост на психическия живот. Катарзисът е съсредоточие на ума, той е над отделните психологични сили /чувства, воля и т.н./. Катарзисът не е достигане на някаква морална норма. Самото очистване няма нищо общо с логиката на умозаключенията, а с логиката на живота. Очистването се извършва в ума. Самото очистване предполага успокояване, издигане над нещата. В очистването има любов и опрощение.

Катарзисът не е естетическо очистване, защото ние преживяваме не само изображението, но и самото му съдържание. Катарзисът е ноологическа категория. В един момент единното цяло на ума се разпада, то става множествено, а трагедийното идва от отпадането от единното. Разпадането на единния ум на множество личности, които носят само частица от този ум е всъшност грехът и престъплението. Страхът идва преди човек да извърши престъплението, а състраданието идва след това. Катарзисът идва едва след като човек осъзнае, че другият не е идеален, че той е престъпил някаква норма. Тогава единният ум възстановява целостта си. В античността се мисли, че човек по природа носи в себе си трагическото, защото всеки отделен човек осъществява себе си чрез престъплението и едва след като проумее какво е направил идва катарзисът и връщането към космическия ум.



Аристотеловия метод е дистинктивно-дескриптивен (анализ на категориите и определянето на разликите между тях). Аристотел дава първото определение за изкуството в "Поетика", "Риторика", "Политика", "Метафизика"(12-та глава - учението за ума). Онтологическа структура на битието - единно, ум, душа, космос. Тук идва и разликата между Платон и Аристотел по отношение на ейдосите - според Аристотел ейдосите съществуват в самите неща. Самата вещ е нещо цялостно. Основна категория при Аристотел и умът (нус), категорията "единно" - цялостност, която се заключава в някаква мяра. Космическият ум е идеалът за красота. Този ум представлява абсолютната причина за движението, умът е вечен и неподвижен първородител (неподвижен от гледна точка на физическото движение и подвижен в актуален, абстрактен, енергиен смисъл). Човешкият ум е не винаги актуален, той е подвластен на волятя, обременен е от сетивното възприемане на нещата. Космическият ум мисли самия себе си, т.е. акт и предмет са в тъждество. Умът поражда ейдоси, които са въплътени в една умопостигаема материя, т.е. космическия ум е автархичен. Това е висшата наслада, това е идеалният естетически акт. В космическия ум причина и цел съвпадат. В този смисъл, умът е причината за създаването на този свят, но той е и целта, която трябва да се достигне. Ентелехията (осъществяване) е категорията, която носи естетически заряд, тя е единството на 4-те принципа, чрез които една вещ съществува: материална причина, формална, пораждаща (движеща) и целева. Така вещта постига самата себе си, чрез ентелехията тя става целесъобразна. Категорията "красиво" - красивото се свързва с някаква обозримост и субективен момент, свързан със сетивата; обозримост на естетическия предмет. Основен проблем в античността е съотношението между красиво и благо. Аристотел първо ги разчленява, а после обявява, че съществуват в тъждество. В "Риторика" той казва, че красивото е благо, т.е. то е благо само по себе си. Красотата се определя като проблем за благото. Благото е деятелно осъществяване на разумната сфера (практически и дианоетически добродетели). Благото е жизнена моралност, т.е. осъществява се в жизнената дейност на човека. Моралът като благо е висшият морал. Красивото е морално. Красивото е средина между практическия и теоретическия разум. Красотата е благородството на античния аристократ, според Аристотел. Така благо и красота съвпадат в реалния живот. Благото е целесъобразно пораждане на действителността, докато красотата е самата структура, подреденост на това пораждане на нещата. Красотата е само предмет на съзерцание, докато благото е деятелно. "Калокагатията" за Аристотел е нещо цялостно и самостоятелно, единство на всички добродетели. Доброто - като външните жизнени блага, а красотата - като вътрешните добродетели. Калокагатията като единство на красота и благо е максимално просто битие. В областта на благото и красивото се откриват 2 момента: самият принцип на красотата и самият принцип на блогото, и физическото осъществяване на този принцип. Разликата между красота и благо е, че от блогото се взима не самият принцип, а фактическото осъществяване, докато от красотата се взима самия принцип. Водещият момент в калокагатията е красотата, т.е. благо. Друг проблем, който Аристотел изследва е изкуството. "Техне" е всяка целесъобразна човешка дейност. Разликата между занаята, в основата на който стои привичка и сляпо подражание, и науката и изкуството е, че занаятът няма единен принцип, а науката и изкуството имат принцип и подход - конструират умозрителна предметност. Има 2 вида хора: свободно родени и роби. Свободнородените се занимават с наука и изкуство. Науката изучава битието като станало, тя е система от логически доказателства. Изкуството изучава битието в неговото ставане, в неговата динамика, изкуството отразява едно възможно битие, изкуството е неутрално-смислова действителност, изкуството е една условна действителност, субективната интерпретация на света.

Ранна класическа естетика


Естетиката е дете на космополитизма. Красотата и изкуството са нещо външно и материално, което е всепроникващи и съответно пластично. Основен проблем е начина, по който битието се изтръгва от хаоса и се подрежда. Основната категория, с която те визират красотата на космоса е хармония. Досократиците са първите философи, които се откъсват от митологичното мислене и се насочват към логическото мислене. Бог Арес /бог на вечното противоборство/ и Афродита /богиня на обединяващата любов/ пораждат Хармония. Тук обаче Хармония не е вече богиня, а основен космологически принцип. Има три концепци за хармонията:

1.Питагор - количествено-космически принцип на базата на числото

2.Хераклит - качествено-космически

3.Емпедокъл - хармонията е жив организъм




Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница