Лекции за дзен-будизма I. Изток и Запад



страница1/10
Дата18.11.2017
Размер2.58 Mb.
Размер2.58 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10









Дзен-будизма възниква на Изток, психоанализата – на Запад. На пръв поглед между две напълно противоположни системи, породени от различни цивилизации, не би могло да има нищо общо. И все пак започвайки с 30-те години на нашето столетие, последователите на психоанализата все по често се обръщат към дзен-будизма, а в края на 50-те години, много от тях стават негови последователи. Най-вероятно това се е случило, защото в центъра на вниманието на двете системи е човека. В единия случай неговото психическо, а в другия – духовно здраве. Пресичащите се точки на дзен-будизма и психоанализата са очевидни, за това свидетелства и тази книга. Със своето появяване тя е свързана със симпозиума, посветен на проблемите на дзен-будизма и психоанализата, който е бил проведен в Автономния национален университет в гр.Мексико.


Съдържание:

Предговор

Дайсетц Сузуки.Лекции за дзен-будизма

I.Изток и Запад

II.Несъзнателното в дзен-будизма

III.Понятието Аз в дзен-будизма

IV.Коан

V. Пет стъпки (го-и)

Ерих Фром. Психоанализа и дзен-будизъм

I. Съвременната духовна криза и ролята на психоанализата

II. Ценности и цели на психологическата теория на Фройд

III. Природата на щастието – психична еволюция на човека

IV. Природата на съзнанието, потискане и де-потискане

V. Принципи на дзенбудизма

VI. Де-потискане и просветление

Ричард де Мартино. Човешката ситуация в дзен-будизма

Послеслов на преводачите

Речник
ПРЕДГОВОР
Настоящата книга се роди от материалите на различни конференции, посветени на проблема за взаимоотношенията на дзен-будизма и психоанализата.

Конференцията беше организирана отделно от психоанализата, от медицинската школа на Автономния национален университет в гр.Мексико. Беше открита през първата седмица на август 1957г. в Мексико1.

В 30-те години всеки психолог би се изумил, или даже би бил шокиран, ако узнае че неговите колеги се интересуват от “мистичната” религиозна система на дзен-будизма. Той би се удивил още повече, разбирайки, че присъстващите на конференцията до голяма степен не просто се “интересували”, но били даже заинтригувани от обсъжданите проблеми; че една седмица прекарана с доктора Сузуки, и запознанството с неговите идеи, биха им оказали освежаващо и стимулиращо въздействие, ако не и повече.

Причините за тези промени в психоанализата се обсъждат в тази книга, и най-вече в моя доклад. Ако ги разгледаме накратко, то можем да отделим следните фактори: развитие в теорията на психоанализата, изменения, произтичащи в интелектуалната и духовна среда на Запад, влиянието на работата на Сузуки, книгите, лекциите и самата негова личност която се е запознала със Запада и с дзен-будизма.

Предполага се, че всеки участник в конференцията е бил в известна степен запознат с публикациите на д-р Сузуки, а както и много от читателите на тази книга. Публикуваните в тази книга лекции се отличават от другите негови работи с това, че в тях се отделя особено внимание на психологическите проблеми (на несъзнателното, Aз-а). Освен това, те бяха адресирани към неголяма група от психолози и психоаналитици, чиито въпроси станали известни на д-р Сузуки седмица преди дискусиите и беседите. В резултат тези лекции ще имат особена ценност за психиатрите и психолозите, а също така и за всички хора, които се интересуват от проблемите на човека. Макар че лекциите не са “лесни” за четене те ще насочат читателя към точката за разбирането на дзен-будизма, започвайки именно от тази точка той би могъл да продължи собствените си цели.

Другите две части на книгата едва ли се нуждаят от коментар. Само трябва да отбележим, че ако публикуваните материали на д-р Сузуки и Ричард де Мартино представляват сами по себе си буквално изложение на техните изказвания (в лекциите на Сузуки са променени само прякото му обръщение към слушателя), то моя доклад беше напълно променен. Промени достигащи неговия обем и съдържание. Главната причина за тези промени беше самата конференция. Запознанството с литературата за дзен-будизма, стимулиращото въздействие на самата конференция, а също така и последвалите размишления, доведоха до разширяването на текста от моя страна и донякъде дори преразгледах своите идеи. Това се касае не толкова до моето разбиране за дзен-будизма, но също и до някои понятия в психоанализата, проблема за трактуването на несъзнателното и неговата трансформация в съзнанието, а също така и целите на психоаналитическата терапия.

Ерих Фром

ДАЙСЕТЦ СУЗУКИ. ЛЕКЦИИ ЗА ДЗЕН-БУДИЗМА


I. Изток и Запад
Много видни западни мислители, всеки със своята гледна точка, подхождали към изчезналата тема “Изток и Запад”, но доколкото ми е известно, има сравнително малко писатели от далечния Изток, считащи своя поглед над нещата именно за източен. Този факт ме подтикна да избера дадената тема преди всичко останало.

Басе (1644 – 1694), велик японски поет живял в XVII век, е съчинил стихотворение, известно като хайку или хоку.

Yoku mireba

Nazuna hana saku

Kakine kana.

В превод означава:

И ето: грижливо се взирам –

Цъфтяща овчарска торбичка

Е-хей край плета!2

Възможно е Басе да се е разхождал по някой селски път, когато забелязал нещо извънградско. Той се приближил и се вгледал. Забелязал диво растение, което било сравнително обикновено и незабележимо за минувачите. Този прост факт е описан в стихотворението, което е лишено от каквото и да било поетическо чувство, може би с изключение на последните две срички (kana). Тази частица, свързваща се по принцип със съществителни, прилагателни или глаголи, обозначава чувство на възхищение или похвала, печал или радост. Понякога е по уместно да се преведе като знак на възклицание. В даденото хайку целият стих завършва по това правило. Чувство, преминаващо през тези седемнадесет, или по точно, даже петнадесет срички във възклицателен знак накрая, трудно е да се обясни на тези които на са запознати с японския език. Ще се постарая да обясня доколкото мога. Самият поет може би не би се съгласил с моята интерпретация, но това не е толкова важно, ако поне малко, разбирате тези няколко срички като мен.

Преди всичко, Басе, както и повечето японски поети, е творил за природата. Той така е обичал природата, че чувствал единството си с нея, усещал всеки пулс в природата. Повечето хора от Запада могат да се отделят от природата. Те смятат, че човека няма нищо общо с природата, освен в няколко аспекта, свързани с желанието, че природата съществува само за използването й от него. За хората от Изтока природата е много близка. Това чувство към природата се е пробудило, когато Басе забелязал незабележимото цвете, растящо на стар, полуразрушен път извън града, близо до някакво село, и така красиво и невинно цъфтящо, така непринудено, съвсем без да иска някой да го забележи. И все пак ако го погледнеш колко е нежно, колко е пълно с божествената слава и величие, по-славно е даже от Соломон! Вече неговата скромна красота предизвиква искрено възхищение. Във всеки шум поета може да почувства дълбокото тайнство на живота и битието. Самият Басе може би не е осъзнавал всичко това, но аз съм сигурен, че по това време сърцето му е било преизпълнено с такива чувства, подобни на тези, които християните биха нарекли божествена любов, достигаща най-големите дълбини на космическия живот.

Върха на Хималаите е способен да предизвика у нас възвишен трепет, вълните на Тихия океан могат да ни внушат чувството за нещо вечно. Но поетически, мистически или религиозно отвореният ум във всяко едно стръкче, чувства нещо трансцедентно, излизащо от пределите на всяка корист. Това е основата на човешките чувства, въздигащи в нас царството на Съвършената Земя. Тук не става дума за величие. В това отношение японския поет имал някакви специални способности да намира и в най-малките неща по нещо велико.

Такъв е Изтока. Сега ще разгледаме какво може да ни предложи сходната ситуация на Запад. Ще избера Тенисон. Може и да не се явява типичен западен поет, какъвто би следвало да избера за сравнение с поетите от Далечния Изток. Но даденото тук за пример стихотворение донякъде е много сходно със стихотворението на Басе :
Цвете в каменния зид,

Късам те, сега си мое

И държа те с цвят, стебло и корен;

Ако в този свят неръкотворен

Вникна, цвете, в теб и в твоя вид,

Бих разбрал човек и Бог какво е.3
Бих искал да отбележа в тези няколко реда два момента :

1. Тенисон откъсва цветето и го държи в ръка “с цвят, стебло и корен ”, гледа го, най-вероятно, внимателно. Възможно в него да е възникнало някакво чувство, родствено на това на Басе, когато забелязал цветето “овчарска торбичка” край пътната ограда. Но поетите се различават – Басе не откъсва цветето. Той просто го гледа и изпада в размисли. Той чувства какво иска да каже и се изказва чрез възклицателния знак. Той няма думи, чувството което го изпълва е дълбоко и не желае да го превърне в концепция.

Тенисон е активен и аналитичен. Той откъсва цветето, отделя го от мястото където то расте. Отделя го от почвата, на която то принадлежи. За разлика от източния поет, той не оставя растението, той е длъжен да го прекърши, да го вземе “с цвят, стебло и корен”, обричайки го на гибел. Тенисон очевидно не се интересува от неговата съдба. Той се интересува от това да задоволи любопитството си. Приличайки на някои лекари медици, той е длъжен да му направи дисекция. Басе даже не докосва “овчарската торбичка”, само втренчено я наблюдава, това е което той прави. Той не е активен, и това се контрастира с динамизма на Тенисон.

Нарочно спирам дотук, но ще имам още много поводи да се върна към него. Изтока е мълчалив, Запада-приказлив. Но мълчанието на Изтока не означава безсловестност и немота. Мълчанието много пъти е толкова красноречиво, както и многословието. Запада е многословен, даже повече, той прави словото плът и често отдава голямо значение на тази телесна част и то много забележимо, дори когато говорим за неща като изкуство и религия.

2. Какво е следващото действие на Тенисон? Гледайки на откъснатото цвете, което най-вероятно вече е започнало да вехне, той си задава въпроса “Разбирам ли те? ”. Басе не пита. Той усеща тайната, откриваща се в скромното цвете “овчарска торбичка”, тайнство изчезващо в дълбокия източник на всичко съществуващо. Той се зарежда с тези чувства и ги изказва без звук, с непроизнесено възклицание.

Тенисон действа обратно, продължава своите интелектуални размишления: “Ако в този свят неръкотворен Вникна, цвете, в теб и в твоя вид, Бих разбрал човек и Бог какво е [подчертавам това “ако... вникна”]”. Характерно за Запада се явява призива за разбиране. Басе приема, Тенисон се съпротивлява. Индивидуалността на Тенисон е нещо външно по отношение на цветето, на “човек и Бог”. Тенисон не се отъждествява нито с Бога, нито с природата. Той винаги е на разстояние. Неговото разбиране е това което днес се нарича “обективно научно разбиране”. Басе е цялостно “субективен” (това не е по-хубаво, понеже субекта винаги се противопоставя на обекта.” Субекта” за мен е това което аз наричам “абсолютна субективност”). Басе държи на тази “абсолютна субективност”, в която той вижда цветето, а цветето вижда Басе. Това не е емпатия, не е симпатия и не е индентификация.

Басе говори “грижливо се взирам” ( на японски “Yoku mireba), думата грижливо предполага че Басе не е толкова страничен наблюдател. Самото цвете осъзнава себе си, мълчаливо и красноречиво показва себе си, изразява се. Това мълчаливо красноречие или красноречиво мълчание на растението с човешко ехо се отразява Басе в седемнадесет срички. Цялата дълбочина на чувствата, цялата тайна на изразяването или даже философията на “абсолютната субективност” са достижими за онзи, който е изпитал нещо подобно.

При Тенисон, поне доколкото аз виждам нещата, преди всичко няма дълбочина на чувствата. За него всичко се свежда до интелекта, това е типично за западния манталитет. Той се явява адвокат на учението за Логоса. Той е длъжен да говори нещо, да се разсейва от своя конкретен опит. Той трябва да премине от чувствата към интелекта, да подчинява живота и чувството на серия аналитически операции, за да удовлетвори западния дух и неговите въпроси.

Аз избрах тези два поета, Басе и Тенисон, за да ви покажа два характерни прехода към реалността. Басе принадлежи на Изтока, а Тенисон - на Запада. Сравнявайки ги, ние забелязваме, че всеки изказва своята традиция. В съответствие със своята традиция западният ум е аналитичен, проницателен, диференциален, индуктивен, индивидуалистичен, интелектуален, обективен, научен, концептуален, схематичен, безличен; той се явява обобщаващ, организиращ, стремящ се към власт, самоутвърждаващ се, склонен да налага своята воля на другите и т.н. В пълна негова противоположност, източният ум може да се характеризира като синтетически, интегриращ, непроницаем, дедуктивен, несистематичен, догматичен, интуитивен (по-скоро даже афектен), субективен, духовно – индивидуален и социално – групов4 и т.н.

За символичното изображение на Запада и Изтока се обръщам към Лао – Дзъ, велик мислител на Древен Китай (IV в до н.е.). За мен той представлява Изтока, а това което той нарича топло, може да обозначи Запада. Когато казвам “топъл”, аз нямам намерение да смаля Запада, като му преписвам роля, която древните философи са намирали в топлината.

Лао-Дзъ изказвал себе си, уподобявайки се на идиот. Той изглеждал така славен, той нищо не знаел, като че ли нищо не го засяга. От него няма никакъв прогрес за този практически свят. Той е почти неизразителен. Но в него има нещо, отличаващо го от невежеството на глупака. Въпреки че външно си приличат.

Запада е противоположен. Той е неотлъчен от острите, проницателни, дълбоко взиращи се очи, лазещи по света като очите на орел, летящ във висините. (Орела се явява национален символ на някои западни нации). Прав нос, тънки устни, всички черти на лицето показват високо развития интелект и готовност за действие. Такава готовност може да се сравни с орела и лъва, символите на Запада.

Чжуан-цзъ(III в. До н.е.) съчинил разказ за Хаоса (контон, хун-тун).

Боговете с многото свои достижения били свързани с Хаоса и искали да се разплатят с него. Те се посъветвали и стигнали до решение. Знаели, че Хаоса няма органи на чувствата за различията на света. Отначало му дали очи, на другия ден – нос, а след седмица приключили своята работа, превръщайки го в неотлъчна от чувствата личност, подобна на тях. Докато се поздравявали за добре свършената работа, Хаоса умрял.

Изтока – това е Хаоса, а Запада – групата на тези щедри, благомислещи, но невнимателни богове.

Без съмнение, Изтока нерядко представлява мълчанието и глупостта, доколкото източните народи не са толкова убедителни и опитващи, те не демонстрират толкова много видимия и чувстващ метод на интелекта. Те са хаотични и безразлични към всичко външно. Но все пак без безразличието и хаотичността на разума им, не би имало полза от съвременния човешки живот. Изолираните индивиди не могат да работят заедно спокойно и хармонично, ако не се съотнасят с безкрайността, която стои зад всеки краен човек. Разума принадлежи на главата, неговата работа е забележима в много отношения, тогава как Хаоса зад цялата шумна повърхност си остава мълчалив и тих. Неговото значение никога не се показва и никой не разбира какво е то.

Научно мислещият Запад използва разума си за създаването на каквито и да е изобретения – за удължаване на живота, за да се избави от ненужния труд и т.н. Той с всички сили “разработва” природните ресурси, към които има достъп. Изтока не се опълчва срещу ръчния труд, против черната работа, той е доволен от своето “неразвито” състояние на цивилизацията. На него не му харесва това че всичко се замества от машини, той не иска да работи за машините. Любовта към работата, най–вероятно е характерна за Изтока. Историята за селянина, разказана от Чжуан-цзъ, в много отношения е показателна, макар че се е случила преди повече от две хиляди години в Китай.

Чжуан-цзъ е бил един от великите философи на Древен Китай. Той заслужава по-задълбочено изучаване. Китайците не са толкова умозрителни, както индийците, те са склонни да забравят своите собствени мислители. Чжуан-цзъ е известен като един от най-великите стилисти в китайската литература, но като мислител не е получил нужната оценка. Той събирал и записвал истории, които явно, често са се случвали в онези дни. Голяма част от тези истории били най-вероятно измислени от него за обрисуване на поглед му върху нещата. Даденият разказ много добре показва каква е била философията за труда на Чжуан-цзъ, тази история е за един селянин, който се отказал от използването на гранилото, което служело за вадене на вода от кладенеца.

Един селянин си изкопал кладенец за да полива нивите си. За да извади вода от кладенеца той използвал черпак, подобно на диваците от миналото. Един минувач го видял и попитал селянина защо не използва гранило, благодарение на него той запазва силите си и може да ги изразходва за нещо смислено, вместо за този примитивен метод. А селянина отвърнал: ”Аз зная, че с гранилото ще изразходвам по-малко енергия, именно затова не го използвам. Страхувам се че този който използва подобни изобретения сам се превръща в подобна машина, а това води до глупави навици, бездействие и леност”.

На Запад често се учудват, че китайците не са развили много науката и механическите приспособения. Това изглежда странно, понеже китайците са известни със своите изобретения и открития – такива като магнита, хартията, барута, колелото и много други. Главната причина в това, че китайците и другите народи населяващи Азия, обичат живота такъв какъвто е и не искат да го превръщат в средство за постигането на нещо друго иначе техният живот щеше да се развие по съвсем друг начин. Те обичат труда като такъв, макар че обективно погледнато труд означава постигане на нещо различно. В работата си те се наслаждават на самия трудов процес и не бързат да го приключат. Механичните изобретения са много по-ефективни, с тяхна помощ можеш да постигнеш много за по-кратко време. Но машината е безразлична, тя е лишена от творчество и от тази гледна точка е напълно безсмислена.

Механизацията предполага и интелектуализация, а така както интелекта на първо място е утилитарен, то в машината я няма духовната естетика или етика. В това се крие причината, тласкаща селянина на Чжуанцзъ да избяга от собственото си уподобяване на машина. Машината ни кара да бързаме да завършим работата, да достигнем целта, заради която е била направена. Работата или трудът сами по себе си нямат ценност, това е просто средство. С други думи, живота губи творческия си характер, превръща се в инструмент, а човека се превръща в производител на блага с механизъм. Философите говорят за значението на личността; както ние виждаме, в нашия механизиран и индустриален век машината се е справила с всичко, а човека живее в робство. Именно от това, според мен, се е страхувал Чжуанцзъ. Разбира се, ние не можем да обърнем колелото на индустриализацията, не можем да се върнем към времето на примитивното занаятчийство. Но трябва да помним за значимостта на нашите ръце, а също така и за злото, което съпътства механизацията на съвременния живот, в който се наблюдава първенството на интелекта за сметка на живота като цяло.

За Изтока смятам, че говорихме достатъчно. А сега и няколко думи за Запада. Дени дьо Ружмон в книгата си “Любовта и Западът” посочва две отделящи се идеи, характерни за западната култура – “личност” и “машина”. Това е важно дотолкова доколкото “личността” и “машината” представляват сами по себе си две противоположни понятия и Запада прави всичко, за да ги помири. Не зная дали това се прави съзнателно или не, но просто искам да обърна внимание на това как тези две разнородни идеи работят в западния ум. Трябва да отбележа, че понятието машина се противопоставя на философията на Чжуанцзъ по отношение на работата или труда, а западните идеи за индивидуалната свобода и личната отговорност се разминават с източните идеи за абсолютна свобода. Тук ме интересуват детайлите. Ще се опитам в общ вид да ви представя тези противоречия, с които се сблъсква и от които страда днес Запада:

1. Личността се противопоставя на машината и обратното, затова Запада преживява огромно психологическо напрежение, говорещо за себе си в различни страни на съвременния живот.

2. Личността предполага индивидуалност, персонална отговорност, докато машината се явява продукт на интелекта, абстракцията, обобщението, груповия живот.

3. Личната отговорност е безсмислена, ако се явява обективна, интелектуална, машинообразна. Отговорността се съотнася логически със свободата, но в логиката няма свобода, понеже всичко в нея е подчинено на строгите правила на силогизма5.

4. Като част от живата природа, човека се управлява по биологичните закони. Наследствеността е факт, които не може да бъде променен. Всеки се ражда не по своята собствена воля. Запланираното раждане няма смисъл.

5. Свободата е още една безсмислена идея. Живеем в обществото, в групата, която ни ограничава във всички наши движения, както умствени така и физически. Даже в самотата не сме свободни. Имаме най-различни пориви, но те далеч не зависят от нас, те ни дърпат въпреки нас самите. Докато ние живеем в този ограничен свят не можем да говорим за нашата свобода или за действия по наше желание, защото дори това желание не ни принадлежи.

6. Личността може да говори за свободата, но машината я ограничава отвсякъде. Свободата се свежда до говоренето за нея. Западният човек поначало е затворен, стеснителен, не е свободен. Спонтанността принадлежи не на него, а на машината. Машината не познава творческия процес, тя работи в съответствие със своето устройство. Тя никога не действа като “личност”.

7. Личността е свободна само там, където се губи личността. Човека е свободен когато се самоотрича. По точно той е свободен, когато е и себе си и не е себе си. Човека не е дорасъл да говори за свобода на отговорността или спонтанността, докато не постигне това противоречие. Например спонтанността, за която така много се говори на Запад (преди всичко някои психоаналитици), представлява детската или животинската спонтанност, но не и спонтанността на зрялата личност.

8. Машина, бихевиоризъм6, условен рефлекс, комунизъм, изкуствено осеменяване, автоматика, вивисекция7, водородна бомба, всички те са взаимно свързани, образуват звеното на една затворена логическа връзка.

9. Запада се стреми към квадратурата на кръга. Изтока се стреми да приравни кръга и квадрата. За дзен кръга си е кръг, квадрата е квадрат, но в същото време квадрата е кръг, а кръга – квадрат.

10. Свободата е субективно понятие и не може да се тълкува обективно. Когато се опитваме да го направим, то неизбежно изпадаме в противоречие. Затова разговора за свободата няма смисъл в този пълен с ограничения обективен свят.

11. На Запад “да” е “да”,”не” е “не” ; “да” никога няма да стане “не” и обратното. Изтока задължава “да” да върви към “не”, а “не” – към “да”, между тях няма ясна разлика. Това е природата на самия живот. Само в логиката такова различие не може да се отстрани. Логиката е създадена от човека за утилитарна дейност.

12. Когато Запада вижда този факт, той изобретява за тези необясними явления, понятия, като известния във физиката принцип на допълването и неопределеността. И въпреки това, умножавайки понятията, той не е в сила да улови фактическото им съществуване.

13. Религията тук не ни интересува, но не е безинтересно да отбележим следното: християнството е западната религия, която говори за Логоса, Славата, плътта, въплъщението. Религията на Изтока се стреми към “развъплъщение”, мълчание, задълбоченост, вечен живот. За дзен мълчанието е гръмоподобно, плътта не е плът, тук са равнозначни пустотата и безкрайността.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница