Литература на народите от Европа, Америка, Азия, Африка и Австралия/ Британска литература на XX век: От Модернизъм към Постмодернизъм



Дата16.11.2017
Размер78.57 Kb.
Размер78.57 Kb.

РЕЦЕНЗИЯ

върху дисертационния труд на гл. ас. Мария Димитрова


на тема „Частни договорености: бележките на Уилям Емпсън към собствените му стихотворения“ (“Private Treaties: William Empson’s Notes to His Poems”)
за присъждане на образователната и научна степен „доктор“ по научната специалност 2.1. Филология (Литература на народите от Европа, Америка, Азия, Африка и Австралия/ Британска литература на XX век: От Модернизъм към Постмодернизъм)

Главен асистент Мария Димитрова е вече дългогодишен член на Катедра по англицистика и американистика към ФКНФ, СУ. Аз лично си я спомням още като студентка от специализацията по превод и редактиране на художествен текст, която водехме през 90-те години на миналия век съвместно с проф. Александър Шурбанов – макар и тихо, присъствието й винаги подчертава плътно себе си. В катедрата преподава от 1999 г., т. е. вече 18 години, и е пребивавала във всички възможни нива на асистентство. Водила е упражнения по практически английски език, английски чрез текстове на песни, английски чрез литература, стилистика, английска литература (от викторианство към модернизъм), а в магистърските програми – съвременни литературни теории, литературни методологии, творческо писане (част от предметите задължителни, друга част – избираеми). Участвала е всичко на всичко в 15 конференции с изнесени доклади; преобладаващата част от докладите са на теми пряко или почти пряко свързани с темата на настоящия труд. За същия период има 15 публикации в научни издания, повечето от тях конферентни сборници, издадени у нас. Публикувала е и 11 собствени превода на статии/доклади, излезли пак в научни сборници, издадени у нас. Погледната от дистанция, научната кариера на Мария Димитрова изглежда професионално целенасочена и малко бавнотемпова, сякаш е имала нужда от дълго време, за да съзрее. Настоящото изследване обаче показва със зрелостта си, че това време не е минало напразно.

Дисертационният труд на Мария Димитрова е промислен, стегнат и добре композиран. Точно е фокусиран към тематичния си обект, изразен е на добър, ясен и прецизен английски език. Снабден е с богата библиография, която активно присъства и работи в корпуса на изложението. Отличава се с подчертан азов изказ, който, ако не се броят единични изключения, е премерен и функционален.

Искам малко по-обстойно да обясня защо смятам, че фокусът на изследването на Мария Димитрова е похвално подбран. На пръв поглед той може да изглежда доста тесен - става дума все пак за анотации към произведения, а не за самите произведения. Но съмненията в тази посока могат бързо да отпаднат, защото казусът е интересен. Бележките на Емпсън отчасти тълкуват стихотворенията, но и отчасти притежават известна автономия спрямо тях, поради което могат да бъдат разглеждани и като самостоятелно, макар и паратекстуално произведение. Именно тук, върху паратекстуалното, е поставена теоретичната база на Мария Димитрова. Тя коментира бележките на Емпсън през теорията на Жерар Жьонет за паратекста, като същевременно е стъпила върху солидна платформа от критически текстове за и около Емпсън. Особено отрадно е, че към самата критика тя нерядко се отнася критически, какъвто е случаят например с есето на лаканианеца Жан-Жак Льосеркл “William Empson’s Cosmicomics”. Творческият й подход към използваната от нея литература е несъмнено приносен.

Сред позитивните страни на труда на Мария Димитрова заслужават специално споменаване следните:

1. Обстойно изложение на критическия дебат около поезията на Емпсън, както и около анотациите му към нея.

2. Подробен паралел между анотациите на Емпсън и тези на Елиът върху “Пустата земя” (плюс очертаване на пряка комуникация между тях).

3. Приносен коментар на самата практика на автоанотиране, която Емпсън осъществява по отношение на съдържание, съответствие, време и място.

Сега ще се спра малко по-конкретно и по-подробно върху изследването на Мария Димитрова. То се състои от увод, пет глави и заключение. Уводът е премерен и в същото време обстоен; той ни запознава в най-общи очертания с работата, с темите и проблематиката в нея, с използваната литература и (не на последно място) с цялостната композиция. Що се отнася до първата глава, тя мотивира значимостта на темата и я поставя на фона на общия и на специфичния й контекст. Авторката на изследването ни запознава най-напред с общите посоки, в които се движи критическия интерес към поета, след което съпоставя автоанотационните практики на Емпсън с бележките на Томас Стърнз Елиът към поемата му „Пустата земя“. Докторантката подчертава, че тези последните са ключово важни, тъй като много свидетелства говорят в полза на тезата, че те служат за прототип на Емпсъновите. По-нататък двата автоанотационни фонда са подложени на подробен анализ, който откроява важни разлики между мотивациите в основата им (принудителен характер при Елиът, концептуален при Емпсън), между предначертаните им цели (поясняващ характер при Елиът, допълващ характер при Емпсън), а и между базисните им идеологии (при Елиът бележките се разминават с някои от идейните му позиции, докато при Емпсън такова разминаване не се наблюдава).

Тази глава предлага също така детайлно обсъждане на функционалната роля на бележките към фикционалния текст в качеството им на паратекстуален елемент. Подробно е изложен анализът на паратекста, какъвто прави Жерар Жьонет в известната си книга “Seuils“ (англ. изд. Paratexts: Thresholds of Interpretation). Откроени са приносите към анализа на коментарните бележки, правени и от някои други критици, подчертани и обсъдени са специфичните им функции, които са от особено значение за настоящото изследване. Продължава да впечатлява обстоятелството, че изследователката прави силно авторизиран коментар върху този критически масив, като показва отлична осведоменост и собствена перспектива към материала и методологията на изследването му.

Във втората глава на изследването („Уилям Емпсъновата програма за автоанотиране“) най-напред става дума за фундаменталния проект в задния план на Емпсъновите автоанотационни практики. Емпсън пише сложна поезия, неговият основен вдъхновител в полето Елиът – също. Аргументацията на Емпсън е, че това писане е неизбежно следствие от комуникативния срив, характерен за модерната епоха. Трудността на текста, индивидуалната му закодираност, тоест, е органично свойство за модерната поезия, условие за появата и съществуването й. Оттук почти неизбежно идва изводът, че в модерния контекст на разпад на споделеното знание и взаимното разбиране автоанотирането следва да играе централна роля в комуникацията между автор и читател.

Въплъщавайки тази идеология в конкретните си анотации, Емпсън фактически децентрира стихотворната част в поезията си върху собствената й територия и въвежда коментара към нея като поне относително самостоятелен елемент от корпуса на творчеството си. Това децентриране е особено любопитно по моему, защото заредено с редица елементи от идеологията на предстоящия по онова време постмодернизъм. Един вид, Емпсън като че ли доразвива поетичния модернизъм на Елиът в нещо като мост към явленията в литературата, които започват да се проявяват някъде към края на второто десетилетие след Втората световна война.

Основно внимание в тази глава е отредено също така на философията зад Емпсъновото анотиране. Разгледани са четирите типа поетична неяснота, които Емпсън въвежда и проблематизира (и на всеки от които съответства определен тип бележки). Аргументирана е тезата, че идеите на Емпсън за ролята и функцията на поезията в съвременната му епоха (чиито плод са и автоанотациите) „произвеждат освобождаващо и хуманизиращо въздействие“, като по този начин поезията се оказва максимално широко скроена матрица, която да поема целия човешки опит: целта на автоанотацията е именно да улесни поезията в способността й да поема и откликва на човешки опит. Тук специално бих поспорил. Виждам в проекта на Емпсън по-скоро стремеж да се върне на поезията старата й слава, което е само по себе си въплъщение на елитаристки импулс. По същото време например има налице паралелно елитаристки опити да се реактуализира драмата в стихове (Т. С. Елиът, Арчибалд Маклийш). И още нещо в същата посока на аргументация. Емпсън не разглежда никъде петия и може би най-популярен тип неяснота: неволната неяснота, дължаща се на недостатъчния контрол на поета над поетическия материал или поетическата техника. Така моделът на Емпсън се оказва предназначен да работи само с проверени стойности, доказва себе си като елитарен и не демонстрира охота да служи за разграничение между стойностните нива на поезията. Той дава на автора фактически непогрешимост: веднъж щом стихотворението е избрано за анализ, поетът е непогрешим вътре в територията му, владее темата и обекта си, както и средствата си за изображение.

По-нататък авторката акцентира и върху други страни от критическата идеология на Емпсън, вложена в автоанотациите му. Тя разкрива добре парадоксалната ситуираност на Емпсън като една от костенурките или китовете под твърдта на американската Нова критика, развивайки обаче и възгледи, които са коренно противоположни на постулатите на същата: да се изследва биографията на автора, авторовите интенции.

Трета глава минава към същностната практика на автоанотиране. Анализът на Мария Димитрова тече все така подробно, както дотук. Обстойно е разгледано конкретното действие на бележките – какво придават на текста, какви сложности изясняват, какви лакуни запълват със съдържание. Бележките най-напред изясняват комплексни синтактични и лексикални употреби, както и такива, отличаващи се с интертекстуални и интратекстуални препратки. Други „коментират стилистичните аспекти на дадени употреби“. Други два типа бележки пък прокарват мостове между текста и действителността извън текста. Немалък брой бележки също така предлагат ключ за разбиране идеята на стихотворението, т. е. участват в по-цялостна интерпретативна практика. Разгледани са Емпсъновите възгледи за самия обем на бележките. По принцип той поддържа идеята, че бележките трябва да бъдат дълги, но практиката му, ако не го точно опровергава, най-малкото демонстрира по разностранни вариации на обем: дълги стихотворения, съчетани с кратки бележки, и обратно, къси стихотворения с обстойни, обширни бележки. Най-важното обаче е, че бележките не са пасивен придатък към текстовете, а образуват с тях съвместен комуникативен интертекст.

Четвърта глава разглежда самия текст на бележките и въздействието им върху читателя. Емпсън изповядва идеологията на необходимостта от неформален тон в бележките, заради нуждата от по-директна, по-интимна комуникация с читателя. Разгледани са и редица случаи, в които бележките създават и поддържат своя собствена енигматика, въпреки формалното си предназначение да изясняват текстуални трудности. Понякога те оставят неизяснени проблеми около смисъла, понякога дори поддържат свой собствен контекст на препратки и алюзии. Авторката отбелязва на места и тенденция за възпроизводство в тях на компресирания изказ, който е характерен за самите стихотворения.

Петата глава е посветена на метатекстуалното измерение на бележките на Емпсън. По принцип, както аргументира авторката на изследването, традиционните авторови бележки не се отнасят към тълкуването на някакъв пасаж или дума от текста, а по-скоро репликират нещо биографично и извънтекстуално, изяснявайки откъде е дошла съответната дума или пасаж. Бележките на Емпсън са принципно различни. Голяма част от тях интерпретират смисъл или идея (идеята), а друга част репликират нереализирани, погрешни или отхвърлени интенции – евентуалностите на конкретното стихотворение. Емпсън по този начин предпазва поезията от естествената й склонност да се самомистифицира, да се обзавежда с ореол на загадъчност, заявява Мария Димитрова. И ако автоанотациите му се отличават с подчертана метатекстуалност, това обстоятелство откроява поета (по принцип) като привилегирован създател и тълкувател на поетичния текст.

В заключение, впечатлението ми от настоящия труд на Мария Димитрова е отлично. Този труд е компетентен, подробен, прецизно композиран и (не на последно място) физиономичен – на база на собствените коментари и анализи на авторката му. С някои от нейните идеи и мнения човек би могъл да не се съгласи, но те са хомогенно абсорбирани в цялостния аргументативен масив, който е предложен тук, в тези страници.

Останалата професионална и творческа дейност на Мария Димитрова също отговаря в достатъчна степен на изискванията за присъждане на образователната и научна степен „доктор“. Поради всички тези причини лично аз смятам да гласувам в подкрепа на такова едно присъждане.

20.04.2017



/проф. д-р Владимир Трендафилов/

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница