Литература Възрожденска литература Мария Калинова Димитрова с дисертационен труд на тема литературната публичност и конструирането на фигурите на моралността с научен ръководител проф д-р Кирил Топалов



Дата18.11.2017
Размер79.99 Kb.
Размер79.99 Kb.

РЕЦЕНЗИЯ

от доц. д-р Николай Чернокожев, член на жури за присъждане на образователната и

научна степен „доктор"

на редовния докторант по професионално направление 2.1-Филология (Българска литература - Възрожденска литература)



Мария Калинова Димитрова

с дисертационен труд на тема

ЛИТЕРАТУРНАТА ПУБЛИЧНОСТ И КОНСТРУИРАНЕТО НА ФИГУРИТЕ НА

МОРАЛНОСТТА

с научен ръководител проф. д-р Кирил Топалов

Изследването на Мария Калинова е в обем от 236 страници и се състои от: увод, предварителни бележки, четири глави (концентрирани върху: стеснената публичност; конструирането на публичното пространство - в. „Македония"; критиката, политическата сатира и границите между публично и приватно; интелектуалецът и неговият контрамодерен двойник), заключение и библиография от два раздела: извори и изледвания (с. 222- 236). Още заглавието на труда посочва двете проблемни сфери - публичността и моралността, върху които се концентрират предварителните бележки, тъй като „късното Възраждане" насочва значима част от интелектуалните усилия именно към конституиране и конструиране на (литературна) публичност и фигурализиране на моралност. Така очертана, проблематиката е отворена към различни сектори на хуманитаристиката и изследването се е възползвало от това.

Проучването на „явните и скрити връзки между публичния живот на литераторите и публицистичните творби, въвеждащи и осмислящи проблема за моралността" (с. 3), очертава теоретичния си периметър, за чието открояване на М. Калинова са нужни относително изчистени в тяхната приложност и приложимост понятия като „публичност", „Просвещение", двойката „мнение-знание" и т.н.

И независимо от това, че „публичността" почти задължително и автоматично бива свързвана с разгласеността и с всеобщата достъпност на нечие мнение, все пак за нуждите на изследването е било необходимо да се разгледа един изглеждащ частен случай на покълване и разрастване на цялата проблематика, а именно тайното мнение или стеснената публичност. Случаят с Неофит Рилски и проследяването на процесите

на опазването на тайната в споделянето, което е предназначено за посветени, дори ако под „посветени" разбираме само знаещите кода, е показателен като стъпка в посоката на отворената, широката публичност, постигана посредством разширяващите се концентрични кръгове на приобщаването1.

И неслучайно като главна фигура на „конструирането на публичното пространство" е видян Петко Славейков с неговите разсъждения за публичността и периодиката, рагледани от М. Калинова през оптиката на известния текст на Кант „Що е Просвещение?" Всъщност текстовете на Петко Славейков описват човекотворческата (в моделирането на хората чрез словото) и човекоопазващата (в предаването на ясни послания към властта и блокиране на нейните агресии по отношение на обществения и частния живот) мисия на публицистиката. А публицистът, общественият глас прави света с думи, а когато те се окажат недостатъчно стабилни в своята самостойност, биват превръщани в пълноценнни посредством определения (напр. „здрав егоизъм"). В този сектор пред изследването се разкрива перспективата на проследяване на "историята на понятията", с които боравят възрожденските публични фигури, усилието да се очертаят обемът и съдържанието на тези понятия, така че да дават продуктивни националноидеологически импулси и да легитимират действията в морален план (себелюбие или честолюбие, използвано от Н. Рилски в „Болгарска граматика"; майката и мащехата по отношение на народността у Славейков).

В един достатъчно широк контекст възрожденската модерна публичност бива мислена в нейната полифункционалност и като заместител и компенсатор на отсъстващи, защото са невъзможни, институции - освен у Славейков обаче са налице и усетите на самите възрожденци (от ранга на Ботев) за това, че журналистиката е единствената трибуна на робите, а печатът е техен парламент, като подобен възглед поставя въпроса за присъствието във властта по особено интересен начин.

Обаче именно и най-вече Славейков изстрадва своето себесъздаване и себеотстояване в ролята на „явен труженик", рачител на обществено мнение и т.н. Внимателно са подбрани значими за проблематиката текстове от „Македония", очертан е кръгът от представителни понятия, с които Славейков борави, за да утвърждава и налага определени схващания за мястото, ролята и функциите на печата. Проектът на Славейков се осъществява в много посоки, но основният му

В тази част би могло само да се маркират и по-късните, основно устни и свързани с говоренето за свободата, проявявания на споделянето и приобщаването, на общностното, прерастващо в обществено говорене, на ограничената и пълноценна публичност, но все пак трябва да се има предвид, че изследването на М. Калинова се концентрира върху написаните публични мнения.

стремеж е да спомогне за постигането на възмъжаването на гражданския субект (по Кант). А за целта е неизбежно осъзнаването на „тройното нравствено уверение: 1) самоотверженост, 2) истинност, 3) вяра в себе си", както и длъжността в използването на властта, наречена печат. Славейковите текстове сякаш подминават един класически не само за Възраждането въпрос -за навременността на дадено действие, между полюсите на зрелостта и незрялостта, и за полезността и ползата. Те просто присъстват.

Сложното съвместяване на ясни идеологически конструкти с конкретната историческа обществена практика, която зависи от цензурата и властта и от самоотвержеността на редактора, е екранът, на който се проектират гражданската и личната драматичност.

Следващата глава е посветена на проблема „Литературната публичност като посредник между властта и морала", като в нея главен герой са различните форми и степенувания на „критичността" - литературната критика, която търси себе си и се опитва да се самодефинира, която напътства и наред с това е лекарство, съдник и учител(ка); хората, които я практикуват и създават и публичните си биографии чрез нея, превръщането им в аргументи в критически спорове. Изследването стига до извода: „Критиката влиза в длъжността си да упражнява публично мнение, като явява коректива на настоящата действителност и предлага програма за превъзмогване на моралните негативи" (с. 110). Самата литературна критика, в начина по който е моделирана особено на страниците на „Периодическо списание на БКД", се явява изключително натоварена в различните равнища на противопоставяне, отричане, отсяване и т.н. В тази глава особено място - в своята заострена критичност - има политическата сатира, при която най-ясно се откроявя публичното мнение като посредник между права. Тук са изключително интересни свързванията на Славейковата „Гайда" с дионисиевата критичност и зададения от нея образец не само по отношение на Ботевия „Будилник", но и на рубриките „Знаеш ли ти кои сме" и текстовете, споделени от Див Дядо. Последната част на тази глава е концентрирана върху размиването на границите между приватност и публичност и ангажирането на морала както с героичното, така и с всекидневното. А съвестта е видяна през ангажирането й с повестността (Раковски).

В очертаната проблемна сфера Ботевата крайност е проследявана най-вече в „амбивалентното му отношение към Просвещението", а опитът на Войников да отдели болните от здравите, да създаде образ на болните през погледа на здравите е поредното усилие за употреба и боравене с авторитета на критика и социалния анализатор.

Главата „Интелектуалецът и неговият контра-модерен двойник като фигури на моралността" чете различните п(р)оявявания на възрожденската интелектуалност, като тръгва от тезата, че: „За разлика от представителната публичност, където има явно разпределение на ролите, обозначено в стабилен репертоар от външни белези и нравила за поведение, то новата публичност и интелектуалецът сам трябва да създаде своя авторитет, посочвайки себе си като морална фигура" (с. 161), и преминава към различните двойници на интелектуалеца или към отраженията му. Те са в идиличността и изработването на идиличния дискурс, въвеждащ в полемиките за „патриархалния човек" в неговата конфронтираност с цариградските публицисти и т.н.. като противопоставяния та обхващат различни националноидеологически опозиции. Дори преводът (на Омир) в един от разгърналите се дебати е разчетен от дисертацията като проблематизиране на ми готворенето и сблъсък на пълнолетие и непълнолетие.

Начинът, по който възрожденската култура използва и усвоява „случая Каспар Хаузер" е показателен за позиционирането на различните субекти на и в публичността, както и за особеностите на тази история, в чийто герой читателят може да види истинския субект на Просвещенито (Жижек).

Отместванията от непосредпо обитавания свят, чрез които се проверяват спецификите на самия този свят и чрез които мотат, в остранеността на разказванията, да се откриват основания за корекции на определени идеологически проекти, са продължени чрез Раковски и Войников, чиято свързаност в изследването на Мария Калинова е уплътнена на различни от познатите изследователски равнища. „Хашишът и реториките на истината" и „Дивачеството като парезия. Парадоксът „Див Дядо" включват в калейдоскопа от текстове интересни ракурси на интелектуалното търсачество и на търсената интелектуална провокация. „Басноповестта"' („Изступлений дервиш. или възгочний въпрос") на Раковски е не само територията, на която се срещат Ориентът и Окцидентът (в известен смисъл текстът на Раковски може да бъде разглеждан като типологически предходник на „Книга за българския народ" на Михайловски). но и територията на говоренето и аспектите на неговата моралност, плоскостта, в която се засрещат стереотипни представяния и стоящи отвъд конкретиката на разказваното национални послания. А в рубриката на Войников „Див Дядо" е гласът на разиграната на страниците на вестника самодостатъчност в свободата (горе и насред империята); поредицата текстове са проследени в движението им между фактичната съобщителност

и интелектуалния игрови дискурс, в пищността на превръщанията па разума в лудост и обратно.

Заключението споделя отново съзнанието за сложността на всякакви научноизследователски проекти, свързани с публичността, за особеното разполгане па българската възрождеснка публичност в Османската империя и извън нея. за сложния живот на тези две публичности.

Теоретичната основа на дисертационния труд се разполага в рамките, зададени от известния текст на Кант „Отговор на въпроса: Що е Просвещение?", който е ..вход към изложението и подстъп към теоретичната рамка" (с. 25). и разбиранията за публичността на Хабермас, като се позовава и на редица общи и конкретноисторически схващания на различни изследователи за национализмите, образованието и печата -последният е мислен като факторът, който “въобразява и събира общността, проектира понятието за нация. И образованието, и печатът създават една алтернативна мрежова публичност в своето двустранно хибридно взаимодействие" (с. 48).

Ще си позволя да завърша своите разсъждения върху преложения от Мария Калинова текст с един малък цитат от очерка за Иво Доля: ,.А обстоятелствата са - напрегнатия! живот и катастрофалният ход на нашето Възраждане, от мнозина считано като нещо вече отдавна преминало, а което всъщност може би сега почва. Само епохата на възраждане е почва за случайности, в смисъл на неочакваности и недоразумения, и само такава една епоха може да ги обясни. Величието твори непроумяпо и мре забравено."

Работата на Мария Калинова е един сериозен, интересен, приятен за четене опит да бъдат проумени различно редица страни на възрожденкото време, да бъдат припомнени през различна изследователска оптика редица възрожденски текстове, които, без да изричат гръмогласно лозунги, са важният, решаващият фактор за сглобяването на публичността, сглобяването на обществото, а както твърди още Марин Дрннов в известната си статия, посветена на Паисий - от дошлия от Хилеидар глас разнебитените и разглобени българи започнали да се ..сглобяват пак в един народ", а от

Пенчо ('лавеиков. На Острова на блажените. 1910. 100-101.

множеството други, по-късни гласове, може би българите са се сдобили със социално продуктивен и културноисторически значим образ.



Всичко посочено дотук, без да припомням очертаните в автореферата научни приноси, ми дава основание да гласувам с пълна у6еденост за присъждане на Мария Калинова Димитрова на образователната и научна степен “доктор”.





Николай Чернокожев

София. 27.07.2011


Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница