Мечо Пух Алън А. Милн



страница1/10
Дата27.04.2017
Размер1.84 Mb.
Размер1.84 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Мечо Пух

Алън А. Милн

Мили деца, приятели на Мечо Пух, Прасчо, Кристофър Робин и разбира се, приятели на всички техни приятели,

Един ден преди много години - по-точно преди шейсет и пет - английският писател и журналист Алън А. Милн, който тогава бил млад, решил, че и той като Мечо Пух има свободно време, че "няма какво да прави и трябва да направи нещо". И това Нещо било, било... какво? Ето тази чудновата книжка за Мечо Пух и неговите добри приятели. А добрите приятели, мили деца, са "най-хубавото нещо на този свят" - поне Мечо смята така. И май е прав, защото, ако не била детската писателка Роуз Файлман, която постъпила наистина като добра приятелка и убедила Милн да пише за деца, той сигурно щял да продължи да пише цял живот книги и пиеси само за възрастни. Но! Но Милн имал и свое вдъхновение - малкия си син Кристофър Робин, умния и мил едноименен герой на нашата книжка. Майката на Кристофър Робин също помогнала за сътворяването на Мечо, Ийори, Зайо, Бухала и всички останали обитатели на Гората. Защото предложила уж на шега - а то май станало истина! - играчките в стаята на малкия Кристофър Робин да оживеят, да проговорят с човешки глас и да имат човешки качества.

Както били писани за деца, отначало приключенията на Мечо Пух като че ли харесвали повече на възрастните, после започнали да се харесват и на децата и ето че повече от половин век им се радваме и аз не познавам родител, който да не се забавлява и да не се смее от сърце с детето си, когато му чете приказните Пухови истории. А защо ли тези истории веселят всички ни и защо ли ги запомняме почти наизуст? Защото в тях, а и в отношенията на техните герои няма нищо скрито-покрито, няма нищо съмнително и многозначително. Защото всички начело с Пух са точно такива, каквито ни се иска и трябва да бъдем един към друг - естествени, добронастроени и обичливи въпреки малките ни или по-големи недостатъци, които пък с повечко чувство за хумор могат дори да сближават.

Както поясняват авторите на американския сборник "Класици на детската литература", Мечовите приключения са забавни за малки и големи и заради "концентричните кръгове, в които Милн е поставил героите си според техните познания: по-големите животни разбират неща, които по-малките не разбират, Кристофър Робин разбира неща, които повечето животни не разбират, а разказвачът и читателят пък разбират неща, които Кристофър Робин не разбира, тъй че всеки може да се смее в захлас на по-неукия".

И не знам какво бихте казали, но мисля, че книжката звучи и на вас, и на нас, големите, като една от песничките й: "тихо, пухкаво и ласкаво в слънчевото утро." Съгласни ли сте?

Красимира Абаджиева
Въведение
НА ТЕБ

Ръка за ръка

Кристофър Робин и аз

ти поднасяме днес тази книга.

Нали си учудена?

Нали я харесваш?

Нали ти за туй си мечтала?

Ето я! За теб е!

Защото те обичаме!

Ако ти се е случвало да прочетеш някоя друга книга за Кристофър Робин, може би ще си спомниш, че по-рано той имаше един Лебед (или Лебеда си имаше Кристофър Робин - не знам точно как беше) и че той наричаше този лебед Пух. То беше отдавна и като се сбогувахме с Лебеда, ние си взехме името обратно, защото мислехме, че то повече няма да му трябва. И когато новото мече Едуард поиска едно галено, прекрасно име, име, което да вълнува и да е измислено само за него - Кристофър Робин изведнъж го нарече Пух. И така си остана.

Сега, когато вече обясних тази част от името му, ще обясня и другата.

Не е възможно да отидеш за по-дълго време в Лондон и да не посетиш Зоологическата градина. Има хора, които започват да я разглеждат оттам, където пише:

ВХОД

и с възможната най-голяма бързина минават край всички клетки ... докато стигнат дотам, където пише:



ИЗХОД

Но умните отиват веднага и застават при най-любимото животно.

Така и Кристофър Робин: той отива право там, където са мечките, започва да шепне нещо на помощника на пазача и вратата се отключва, ние минаваме през някакъв тъмен вход, качваме се по стръмни стъпала, докато стигнем една специална клетка, тя се отваря, от нея се измъква нещо кафяво, космато, рошаво и с радостен вик: "О, Мечо!", Кристофър Робин се хвърля в прегръдките му. Името на това мече е Мечо, което показва какво хубаво име е то за мечета. Смешното е само, че сега не си спомняме дали нашият Мечо е наречен първо Мечо, а после Пух, или първо Пух, а после Мечо. По-рано знаехме как беше, но сега вече сме забравили.

Тук Прасчо ме прекъсна с квичащия си гласец:

- А за Мен?

- Мое мило Прасенце - отговорих, - в цялата книга пише и за теб.

- Но за Пух повече! - изквича той.

Нали разбирате - Прасчо завижда, че за Пух има Голямо Въведение. Е, няма защо да отричаме: разбира се, Пух е любимецът. Но и Прасчо е герой много пъти, когато Пух го няма. Защото не е възможно да вземеш Пух незабелязано в училище, а мъничкият Прасчо може да се пъхне в джоба, където е голяма утеха да го чувствуваш, когато не си много сигурен дали два пъти по седем е 12 или 22! Понякога той се измъква от джоба и наднича в мастилницата. По такъв начин става по-учен от Пух, но Пух няма Нищо против:

- Някои са умни, а някои не са - казва той. И така си е!

А сега всички играчки се развикаха:

- Ами за Нас?

Затова най-добре е вече да престана да пиша Въведение, а да започна самата книга.

А. А. Милн

Глава първа,

в която се запознаваме с Мечо Пух,

с няколко пчели и приключенията започват
Ето мечето Едуард слиза по стълбите... бум... бум... бум... с главата надолу зад Кристофър Робин. Това е единственият начин за слизане по стълба, доколкото му е известно. Понякога му се струва, че сигурно има и друг начин - само да можеше за минутка поне да не си чука главата о всяко стъпало, а да помисли малко. Тогава пък му се струва, че няма! Но както и да е, ето го вече долу, готово да ви бъде представено: Мечо Пух!

Когато за първи път чух името му, аз казах - както и вие сега се готвите да кажете: "Но той има козина!"

- Знам! - отговори ми Кристофър Робин.

- Тогава не можеш да го наричаш Пух!

- Не.

- Но ти го нарече така!



- Той е Мечо Пух! Не разбираш ли какво значи това?

- О, сега разбрах! - казах бързо.

Надявам се, че и вие вече сте разбрали, защото - все едно - това е единственото обяснение, което ще получите.

Понякога Мечо Пух обича да играе на нещо, когато слезе долу; друг път обича да седне тихичко пред огъня и да слуша приказки. Тази вечер...

- Хайде една приказка! - каза Кристофър Робин.

- Каква приказка? - попитах.

- Ще бъдеш ли така добър да разкажеш една на Мечо Пух?

- Разбира се! - казах. - Какви приказки обича той?

- За себе си! Защото той е от този вид мечки.

- Да, виждам.

- И така, бъди добър ...

- Ще се опитам - казах аз. И се опитах.

Едно време - отдавна, много отдавна, чак около миналия Петък - Мечето Пух живееше сам-само в една гора под името Сандерс.

(- Какво значи да живееш под име - попита Кристофър Робин.

- Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.

- Пух не е много сигурен в това - каза Кристофър Робин.

- Но сега вече съм - обади се един ръмжащ глас.

- Тогава продължавам - казах аз.)

- Веднъж, както се разхождаше, Мечо Пух стигна до една поляна сред гората, в средата на тази поляна растеше грамаден дъб, а откъм върха на дъба се чуваше силно бръмчене.

Мечето седна под дървото, сложи глава между двете си лапи и започна да мисли:

"Преди всичко - каза си то - това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй - бръм... бръм... - без да значи нещо. Щом има бръмчене - значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела."

После мисли още дълго и си каза:

"А единствената причина да си пчела - доколкото знам - е да правиш мед!"

То се изправи развълнувано.

- А единствената причина да се прави мед е, за да мога аз да го ям!

Така мечето започна да се катери по дъба.

И

се

катери,



и

се

катери,



и

се

катери, и



както се

катереше, то си

затананика една

песничка.

Ето

каква


му

беше


песничката:

"Ах, не е ли смешно,

че обичам

мед?


Бръм... бръм... бръм...

Чудя се защо!"

Покатери се още

по-нагоре

и

още


по-нагоре, и

още


малко

по-нагоре,

и

се

сети за



друга песничка:

"А колко смешно би било, нали, мечките да бяха вместо тез пчели: кошера си щяха с мед те да напълнят

(ако пчели бяха мечките сами) в дънера, на ниско - да не качвам стълби!"

То се бе поуморило, затова изпя тази Оплакваща се Песничка.

Ето го, почти стигна. Само да се качи на ето... онова клонче...

Пррасс!!!

- Помощ! - извика Пух, като се блъсна в един клон, десет стъпки по-долу.

- ... ако само не бях... - каза той, като полетя към друг клон, двадесет стъпки по-надолу.

- ... исках само да... - заоправдава се Пух, като се превъртя презглава и прекърши клонче, тридесет стъпки по-ниско ...

- ... исках...

- ... разбира се, то бе малко така... - допусна той, като бързо се провря надолу между шест други клончета.

- ... всичко се случи поради... - реши той, като се сбогува с последния клон, обърна се два-три пъти във въздуха и бухна с разперени лапи в средата на една хвойна.

- ... всичко се случи поради обичта ми към меда. Ох! Помощ!

Мечето изпълзя из храста, извади бодлите от носа си и започна пак да мисли. И първия човек, за когото се сети, беше Кристофър Робин.

(- За мен ли? - попита развълнуван Кристофър, не смеейки да повярва.

- За теб!

Кристофър Робин не каза нищо, но очите му ставаха все по-големи, а лицето - все по-розово.)

... И така Пух отиде при своя приятел Кристофър Робин, който живееше в друга част на Гората, зад една зелена врата.

- Добро утро, Кристофър Робин - каза Пух.

- Добро утро, Мечо Пух - каза ти.

- Мисля си дали имаш нещо такова като балонче.

- Балонче?!

- Да. Тъкмо си мислех, като идвах насам, дали се намира балонче у Кристофър Робин, или не... защото се бях замислил за балони.

- За какво ти е притрябвал балон? - попита ти.

Пух се огледа наоколо, за да се увери, че никой няма да го чуе, и като си сложи лапата до муцуната, прошепна:

- Мед!


- Ама не може да се вземе мед с балон!

- Мога! - каза Пух.

Случило се беше така, че предишния ден ти беше поканен у твоя приятел Прасчо и там на всички гости раздадоха балончета. На теб се беше паднало голямо зелено балонче. А понеже един от Зайовите роднини не дойде - много малък беше още, за да ходи по гости - и неговото синьо балонче остана, ти занесе у дома си и зеленото, и синьото балонче.

- Кое от двете искаш - показа ги ти на Пух.

Той сложи глава между двете си лапи и много внимателно обмисли.

- Виж как стои работата: когато отиваш с балон за мед, най-важното е пчелите да не те усетят. Ако си със зелен балон - те ще помислят, че си част от дървото, и няма да те забележат; ако си със син - ще помислят, че си част от небето, и пак няма да те забележат. Въпросът е как по-добре ще ги заблудиш.

- А няма ли да те забележат под балона? - попита ти.

- Може да ме забележат, но може и да не ме забележат - с пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!

Пух помисли един миг и добави:

- Ще се постарая да изглеждам като малко черно облаче.

- Тогава по-добре е да вземеш синия балон - каза ти.

Така и направихте.

Двамата излязохте със синия балон, ти си взе и пушката за всеки случай - както правиш обикновено. Пух отиде до една много кална локва, която знаеше от по-рано, и се търкаля в нея, и се търкаля, докато стана съвсем черен. После надухте балона колкото беше възможно, но го държахте заедно за канапа, след туй ти изведнъж го пусна и Пух леко се понесе нагоре. Скоро стигна почти самия връх на дървото,, само че десетина стъпки встрани от него.

- Уррааа! - извика ти.

- Прекрасно е, нали? - погледна Мечо Пух надолу. - Как изглеждам оттам?

- Приличаш на мече, което се е хванало за балон - каза ти.

- Нима?! - попита Пух разтревожен. - Нима не приличам на малко черно облаче сред синьото небе?

- Не много!

- Може отгоре да изглеждам иначе. И както ти казах, с пчелите никога нищо не се знае!

Нямаше вятър да го духне към дървото и Мечо Пух си остана така: можеше да вижда меда, можеше да мирише меда, но не можеше да го стигне.

След малко пак се обади:

- Кристофър Робин! - прошепна силно той.

- Какво?

- Струва ми се, че пчелите подозират нещо!

- Какво мислиш, че...

- Не знам, но нещо ми подсказва, че стават подозрителни!

- Може би подозират, че искаш да им вземеш меда?

- Може би! С пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!

Настъпи тишина. После Пух пак извика:

- Кристофър Робин!

- Да?

- Имаш ли у вас чадър?



- Мисля, че имам.

- Искам да го донесеш тук, да се разхождаш с него под дървото, от време на време да поглеждаш нагоре към мен и да казваш: "Бре, бре! Май че ще вали!" Мисля, че ако направим така, по-лесно ще ги измамим.

На теб ти стана смешно и ти си каза: "Глупаво мое мече!" Но го каза наум, защото много си го обичаш, и отиде за чадъра.

- Дойде ли, най-после! - извика Пух, когато ти се върна под дървото. - Бях започнал да се тревожа, защото сега съм сигурен, че пчелите ме Подозират!

- Да отворя ли чадъра? - попита ти.

- Да, но почакай за минутка. Трябва да внимаваме! Важното е да измамим царицата. Можеш ли да я различиш отдолу?

- Не!

- Жалко! Тогава започни да се разхождаш с отворен чадър, като казваш от време на време: "Бре, бре!... Май че ще вали!", а аз в това време ще изпея една Песен на Облачето, каквато сигурно облачетата пеят... Започвай!



И така - докато ти се разхождаше напред-назад с отворен чадър и се тюхкаше, че май ще вали - Пух пееше тази песничка:

"Облаче съм малко, леко, плувнало в небето, пея си на глас полека песенчица". Ето:

"Облаче съм малко, леко, плувнало в небето; и съм гордо - че съм малко облаче в небето!"

Пчелите бръмчаха все по-подозрителни. Някои от тях излязоха от хралупата и започнаха да хвърчат около облачето, докато то пееше втория куплет. Една дори кацна на носа му за миг и пак отлетя:

- Кристофър ... Ох!... Робин! - извика облачето.

- Да?


- Като си мислих, дойдох до важно заключение: това не са истински пчели!

- А какви са?

- Това са фалшиви пчели... И мисля, че те не правят истински мед.

- Дали?


- Да. И затова мисля вече да слизам.

- Как ще слезеш? - попита ти.

Мечо Пух не бе помислил за това. Ако пуснеше връвта, щеше да падне изведнъж - "бум!" - на земята, а това никак не му се харесваше. Затова мисли дълго и най-после каза:

- Кристофър Робин, ти трябва да простреляш балона. Носиш ли си пушката?

- Разбира се, че я нося! Но ако го прострелям, ще го повредя - каза ти.

- А ако не - каза Пух, - ще трябва да падна изведнъж и ще се повредя аз!

Щом разбра как стои работата, ти много внимателно се прицели и стреля.

- Ох! - извика Пух.

- Не улучих ли? - попита ти.

- Улучи. Но не балона! - изскимтя Пух.

- Много съжалявам! - каза ти и стреля отново. Този път улучи балона. Въздухът бавно излезе и Пух лекичко се спусна на земята.

Само че от дългото висене на връвта ръцете му се бяха схванали и цяла седмица стояха протегнати нагоре. А когато някоя муха му кацнеше на носа, трябваше да я духа: "Пух!"

И мисля (но не съм съвсем сигурен), че това беше май причината да го наречеш Пух!

- Това ли е краят на приказката? - попита Кристофър Робин.

- Това е краят на тази. Има още много.

- За Пух и за Мен?

- И за Прасчо, и за Зайо, за всички ви... Не помниш ли?

- Спомням си. Но щом се опитам да си го припомня, и забравям.

- Ами за онзи ден, когато Пух и Прасчо ловяха Муслон...

- Но не можаха да го хванат, нали?

- Не.

- Пух не можа, защото няма никакъв ум. Но аз хванах ли го?



- Е, това ще каже приказката!

Кристофър Робин кимна:

- Да, спомням си я - каза той, - само че Пух почти я е забравил, затова му се иска да я чуе пак. Защото това е истинска случка, а не само спомняне!

- Точно така мисля и аз - казах. Кристофър въздъхна дълбоко, хвана мечето за единия крак и тръгна към вратата, като го влачеше след себе си. Преди да излезе, той се обърна:

- Ще дойдеш ли при мен, докато се къпя?

- Може - казах аз.

- Лошо ли го ударих, когато стрелях?

- Никак!


Той кимна пак и излезе. След малко чух как Мечо Пух - бум... бум... бум... - се качва нагоре по стълбата след него.

Глава втора,

в която Пух отива на гости и попада

натясно
Мечето Едуард, известно на приятелите си като Мечо Пух, или само Пух, за по-кратко, се разхождаше един ден из гората и си тананикаше гордо някаква песничка. Беше си я съчинило същия ден по време на Гимнастиката за Отслабване, която правеше всяка сутрин пред огледалото:

- Тра-ла-ла, тра-ла-ла - като се изпъваше колкото може нагоре и назад и - тра-ла-ла, тра-ла-ох, помощ! - ла - като се навеждаше да докосне пръстите на задните си лапи... След закуска то си я бе повтаряло толкова пъти, че я научи наизуст, и сега я пееше без грешка:

- Тра-ла-ла, тра-ла-ла тра-ла-ла, тра-ла-ла, рум-тум-тум, рум-тум-тум!

Като весело си тананикаше и весело се разхождаше наоколо, то си мислеше какво ли правят другите и как би се чувствувал някой, ако е друг. Неочаквано стигна до един песъчлив бряг, а в брега видя голяма дупка.

- Аха! (Тра-ла-ла, рум-тум-тум!). Ако зная нещо за нещата, тази дупка значи Зайо - каза Пух.

А Зайо значи Компания. А Компания значи Похапване и Публика, която Ме Слуша, докато Тананикам, и тям подобни... Рум-тум-тум, тум-ру-рум!

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката и извика:

- Има ли някой в къщи?

Отвътре се чу трополене и после - тишина.

- Питам има ли някой в къщи? - извика силно Пух.

- Не! - обади се един глас и после добави: - Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!

- Жалко! - каза Пух. - Ама съвсем никой ли няма?

- Никой!

Пух си измъкна главата от дупката, замисли се и си каза: "Трябва да има някой, който да каже "никой"!" Той пъхна отново главата си в дупката и извика:

Здрасти, Зайо! Ти ли си?

- Не - каза Зайо с променен глас.

- Не е ли това гласът на Зайо?

- Не мисля! - каза Зайо. - Не би трябвало да бъде!

- О! - извика Пух.

Той пак измъкна главата си от дупката, помисли малко, после отново я пъхна в дупката и каза:

- Добре, но бъди така добър и ми кажи къде е Зайо?

- Той отиде да види своя приятел Мечо Пух, който му е голям приятел.

- Но това съм Аз! - каза Пух много изненадан.

- Кой Аз?!

- Пух, мечето!

- Сигурен ли си? - извика Зайо още по-учуден.

- Съвсем! Съвсем сигурен! - каза Пух.

- А, добре! Тогава заповядай вътре!

Пух се провира, провира през дупката и най-после влезе.

- Вярно! - каза Зайо, като го разгледа от главата до петите. - Наистина си ти! Радвам се, че те виждам!

- Ти кой помисли, че съм?

- Не бях сигурен. Знаеш какво е в Гората. Не бива да пускаш всекиго в къщата си. Трябва да се внимава! Какво ще кажеш, нещичко за похапване?

Пух много обичаше да похапва нещо към 11 часа сутрин и много се зарадва, като видя, че Зайо започна да нарежда паници и чаши. А когато Зайо го попита: "Мед или кондензирано мляко с хляб?", Пух толкова се развълнува, че извика: "И двете!" Ала се уплаши да не го помислят за лаком и добави: "Но не се тревожи и за хляб, моля ти се!" И дълго след това не продума... Най-сетне, мляскайки с лепкав език, той стана, раздруса любезно лапата на Зайо и каза, че трябва да си върви.

- Трябва ли? - попита Зайо учтиво.

- Е добре - каза Пух, - бих могъл да остана още малко, ако има... ако... ти - говореше той, като усърдно гледаше към долапа.

- Фактически аз трябва да излизам вече - каза Зайо.

- Добре. Тръгвам тогава. Довиждане.

- Довиждане, щом не искаш повече да ядеш!

- Има ли още нещо? - попита бързо Пух. Зайо надникна в паниците и каза:

- Е, не. Свършило се е всичко.

- Така и предполагах - каза си тихичко мечето. - Довиждане! Трябва вече да си тръгвам.

То започна да се измъква от дупката. С предните си лапи дращеше напред, със задните риташе назад и след малко носът му се показа навън. След още малко... и ушите, и предните лапи се показаха, после раменете и после...

- Ох! Помощ! - извика Пух. - По-добре е да се върна... Ох! Жалко, трябва да продължа напред ... Но не мога да направя и това! Ами сега? - изплаши се Пух. - Помощ! Ох! Помощ!

Зайо също искаше да излезе на разходка, но като видя, че предната врата е запушена, излезе през задната, заобиколи и застана пред Пух:

- Хей, ти май се заклещи?

- Ами! Н-не! - отговори Пух безгрижно. - Почивам си, мисля си и си тананикам!

- Я си подай лапата!

Мечо Пух си подаде лапата и Зайо започна да го тегли ... тегли,.. тегли ...

- Ох! - извика Пух. - Боли!

- Никакво съмнение, Пух, заклещен си!

- Това стана - сърдито извика Пух, - защото вратата ти не е достатъчно голяма!

- Това стана - строго каза Зайо - от много ядене! Още тогава си помислих - само че не исках да ти го кажа, - че един от двама ни яде много и това не бях аз! Е ... ще отида да доведа Кристофър Робин.

Кристофър Робин живееше на другия край на Гората и когато той дойде със Зайо и видя предната половина на Пух, каза "Глупаво мое мече!" с такава обич, че всички се обнадеждиха.

- Тъкмо бях започнал да се тревожа - каза Пух, като тихичко подсмърчаше, - че Зайо няма да може вече да използува предната врата. А това никак не бих желал!

- И аз също! - каза Зайо.

- Какво? Няма да може да я използува ли? - каза Кристофър Робин. - Разбира се, че ще може!

- Дано! - каза Зайо.

- Ако не успеем да те издърпаме напред, Пух, ще те избутаме назад.

Угрижен, Зайо си поподръпна мустака и каза, че ако го избутат назад, Пух ще се върне у дома му и разбира се, на Зайо ще му е много приятно да вижда Пух, но нали все пак трябва да се знае: някои животни са създадени да живеят на дърветата, други - под земята и...

- Искаш да кажеш, че аз никога няма да изляза навън? - прекъсна го Пух.

- Искам да кажа, че като си излязъл вече наполовина, ще бъде жалко да се откажем от постигнатото.

Кристофър Робин кимна:

- Тогава ни остава само едно: да чакаме... докато изтънееш отново.

- Колко ще трае това чакане? - попита Пух разтревожен.

- Около една седмица, мисля.

- Но аз не мога да седя тук цяла седмица!

- Много си добре там, глупаво старо Мече! Да не мислиш, че ще бъде лесно да те измъкнем?

- Ще ти четем! - извика Зайо радостно. - Дано само не завали сняг - прибави той. - И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използувам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!

- Цяла седмица! - каза Пух тъжно. - А за храна?

- Боя се, че няма да има храна - каза Кристофър Робин, - защото трябва по-бързо да изтънееш. Но ние ще ти четем.

Мечето се опита да въздъхне, ала разбра, че не може, защото е много натясно. И една сълза се отрони от окото му, когато каза:

- Тогава, моля ви се, четете ми някоя Ободряваща Книга, която ще бъде помощ и утеха за едно Зазидано Мече в Голямо Притеснение.

Цяла седмица Кристофър Робин чете такава книга на Северния край на Пух, а на Южния Зайо си сушеше прането. Помежду им мечето чувствуваше, че става все по-тънко и по-тънко. А в края на седмицата Кристофър Робин каза:

- Хайде сега!

Той хвана Пух за предните лапи, Зайо хвана Кристофър Робин, а всички Зайови роднини и приятели хванаха - един зад друг - Зайо и дружно задърпаха...

Дълго се чуваше само гласът на Пух:

- Ох!

и

- Ах!



и изведнъж се чу: "Пльок!", като че отхвръкна тапа от бутилка.

И Кристофър Робин, и Зайо, и всички Зайови роднини и приятели се преметнаха презглава и паднаха по гръб един върху друг... а на върха на този куп изскочи Мечо Пух - свободен!

След като благодари с кимване на приятелите си, той, важен-важен, продължи разходката си из Гората, като си тананикаше гордо.

Кристофър Робин погледна след него с обич и си каза: "Мое старо, глупаво Мече!"





Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница