Мост през вечността



страница1/23
Дата16.11.2017
Размер3.72 Mb.
Размер3.72 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

МОСТ ПРЕЗ ВЕЧНОСТТА

Ричард Бах


Има моменти, когато ни се стру­ва, че и един-единствен дракон, че дори и един храбър рицар не е останал на света. Никоя принцеса не броди сред тайнствените гори, за да омагьоса сърни и пеперуди със своята усмивка.

Има такива мигове, когато ни се струва, че сме зах­върлени отвъд пределите на приказното и никакви въл­шебства и приключения не могат вече да се случат с нас. Съдбата - това е път, който се простира отвъд хоризон­та. Светлите призрачни видения са потънали далеч в ми­налото и изчезнали завинаги.

И какво щастие е за човека да разбере, че това съв­сем не е така. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията... Те всички не само съществуват тук й сега, но те са всичко, което ня­кога е съществувало на земята!

В нашия век, разбира се, одеждите им са различни. Драконите днес са облечени в официални костюми, скрити зад маската на високи постове и служби. Само да посмеем да вдигнем погледа си, който все е забит в земя­та, или да свием надясно вместо наляво, както ни се за­повядва, и веднага демоните на обществото ще завият и зафучат насреща ни. Толкова лукави са станали външни­те форми на нещата, че принцесите и рицарите понякога могат да останат скрити едни за други, дори скрити от самите себе си.

И все пак учителите на истината все още ни посеща­ват в нашите сънища, за да ни уверят, че никога не ще изгубим своята броня срещу драконите; че в нас протича свещен огън, който ще ни позволи да променим този свят според своето желание. Интуицията вярно ни на­шепва: ние не сме прах, ние сме магически същества!

Това е разказ за един рицар, който умираше, и за принцесата, която дойде и спаси неговия живот. Това е разказ за красотата, за зверовете, магиите и крепостите, за силите на мрака, които са илюзия, и силите на живо­та, които са действителност. Това е приказка за едно приключение едно от най-значимите приключения на нашата епоха според мен.

Всичко се случи в действителност точно така, както съм го описал. Позволих си да променя само последователността на някои събития, има някои събирателни ха­рактери, повечето имена са фиктивни. Всичко останало не бих могъл да измисля, дори и да се опитам. Реалност­та бе толкова неправдоподобна, че никой не би могъл да я измисли.

Читателите винаги проникват зад маските на писа­теля. Така и вие ще разберете онова, което ме подтикна да разкажа тази история. Но понякога при определена светлина писателят също може да види онова, което се крие зад маските на читателите. И в тази светлина аз мо­же би ще открия вас и вашата любов, която, докато че­тете тези страници, съпътства мен и моята любов.

Днес тя ще се появи.

Поглеждам от кабината надолу, където вие вятърът и перките на моя биплан оставят въздушна диря след се­бе си и където на половин миля в далечината се откроя­ва ливадата, която съм наел, с табелка пред входа: ПО­ЛЕТ ЗА ТРИ ДОЛАРА.

Край табелата от двете страни на пътя всичко пъл­но с коли. Това са поне шейсетина коли и цялата тълпа е наизлязла да наблюдава полетите. Може би и тя е там долу, може би пристига в същия този миг. Тази мисъл ме кара да се усмихна. Нищо чудно! Превключвам двигате­ля, насочвам леко нагоре носа на биплана, за да може съпротивлението на крилата да понамали скоростта. После завъртам кормилото и дърпам ръчката назад.

Зелена земя, зрели жита и соя, ферми и притихнали по пладне ливади - всичко това се люшва и сякаш се взривява във въздушния вихър зад биплана. От долу си­гурно всичко изглежда така, сякаш някоя стара летател­на машина внезапно е излязла изпод контрол.

Носът рязко се насочва надолу, светът се завихря в пъстроцветен калейдоскоп и се върти лиг върти пред мо­ите тъмни очила.

Колко отдавна ми липсваш, скъпа моя сродна душа, мисля си аз, скъпа моя загадъчна прекрасна любима? Може би именно днес най-сетне случаят ще те доведе в Ръсел, щата Айова, аз ще те хвана за ръка и ще те пове­да из полята със сено от люцерна и ние дълго ще вървим така. Ти ще преминеш през тълпата, без дори да знаеш защо, любипитна да погледаш как оживява нещо от ми­налото, как ярките цветове кръжат във въздуха.

Бипланът се спуска надолу с гръм и трясък. Всяка секунда вихърът става все по-неудържим, плътен и гръ­мък,

Превъртам още веднъж... ето така... спирам.

Издърпвам ръчката напред, натискам десния педал и превъртам кормилото отляво напред. Размитите очер­тания започват да се открояват по-ясно, един кръг, пос­ле два, след което въртенето прекратява и ние се спуска­ме право надолу с най-голяма скорост.

; Днес тя трябва да се появи, мисля си аз, защото си­гурно тя също е самотна. Вече е усвоила уроците, които е трябвало да усвои сама. И защото на света има един чо­век, към когото съдбата я води, и той в момента лети на този биплан.

Рязко спирам, газта е на нула, изключвам двигателя, перката престава да се върти... спускам се плавно и без­шумно към земята, точно пред тълпата от хора.

Щом я видя, веднага ще я позная, мисля си аз в свет­ло очакване, разбира се, че на минутата ще я позная. Около биплана са се скупчили мъже и жени, цели се­мейства с раници за пикник, деца на велосипеди - и всич­ки са вперили поглед към мен. Недалеч от децата - две кучета.

Измъквам се от кабината, оглеждам хората, които са ми много симпатични. Вслушвам се във вътрешния си глас, някак странно дистанциран, и в същото време тър­ся с поглед да я зърна някъде сред тълпата.



-Елате насам да се насладите на Ръсел от въздуха! Порадвайте се на това как плува сред полята на Айова! Последен шанс, преди да паднат снеговете! Елате горе, където летят само птиците и ангелите...

Неколцина от хората се разсмиват и започват да ръ­копляскат на някого, насърчавайки го пръв да се качи. Някои от лицата изразяват подозрителност, удивление; други са нетърпеливи, готови за приключение; едни са красиви, любопитни, заинтригувани. Но лицето, което търся, го няма.

-Убеден ли сте, че този полет не крие никаква опас­ност? - пита една жена. - Гледах ви и ми се стори, че е доста рисковано да се качи човек на този биплан!

Лицето й има тен, очите са кафяви и ясни - тя май копнее забележката й да се окаже основателна.

- Давам ви пълни гаранции, мадам, ще полетите ле­ко като пухче от магарешки бодил. Моята „Стрела" из­вършва полети от 24 декември 1928 година насам - все ще издържи още едно кръгче, преди да грохне съвсем...

Жената насреща ми примигва стъписано.

- Е, хайде, хайде, само се пошегувах - успокоявам я аз. - Този биплан ще си лети още дълго, след като нас от­давна вече няма да ни има. Гарантирам ви!

- Откога мечтая да се повозя на някой от тези...

- Много ще ви хареса, ще видите.

Завъртам витлото, за да включа двигателя, превеж­дам я в предната кабина и й помагам да си сложи пред­пазния колан.

Това не е възможно, мисля си. Не е възможно да я няма!

Всеки ден ставам с убеждението, че днес вече ще се появи, а все се оказва, че греша!

След първия полет следват още трийсетина, и ето че слънцето вече залязва на хоризонта. През цялото време летях, приказвах си с хората, докато най-сетне всички си тръгват към къщи, за да вечерят и да споделят нощите си, а аз оставам сам.

Сам.


Дали тя не е моя измислица?

Мълчание.

Минута преди водата да заври, свалям тенджерката от огъня, изсипвам шоколад на прах и го разбърквам с клечка. Мръщя се и си говоря:

- Що за глупак съм аз. Та нима е възможно тя да се появи на някакво такова място.

Набучвам кифличка от миналата седмица на една пръчка и я запичам на останките от огъня.

Що за авантюра е това да скиташ ту тук, ту там с ня­какъв си стар биплан през 70-те години на XX век, мисля си аз. Навремето това бе рисковано приключение за мен. Сега обаче ми е толкова познато, че сякаш живея сред снимките на стар семеен албум. След стотното пре­въртане вече мога да го правя със затворени очи. След хилядната тълпа започвам да се съмнявам, че сродните души могат да се открият сред ливадите със сено.

Добри нари се изкарват от тези полети. Едва ли ще умра от глад. Но и нищо ново не научавам. Тъпча все на едно място.

Последния път, когато наистина научих нещо, беше преди две лета. Сред полето се стрелна един златистобял биплан, с който се приземи друг странник, Доналд Шимода

- един Месия, който се бе оттеглил, бивш Спасител на света. Станахме приятели с него и през последните месеци от своя живот той ми разкри някои от тайните на особеното си призвание.

Дневникът, който си водех през онзи сезон, се пре­върна в книга, която изпратих на един издател и публи­кувах неотдавна. Опитах се да приложа на практика ня­кои от уроците, които бях научил от него, и наистина из­питанията ми станаха по-редки, но така и не можах да реша проблема със сродната душа, която търсех.

Недалеч от опашката на „Стрелата" нещо тихо прошумоля, сякаш стъпки се прокрадват в сеното. Заслуш­вам се, те спират, после бавно отново пропълзяват и ме карат да застана нащрек.

Взирам се в тъмното.

- Кой е там?

Може би пантера? Или пък леопард? В Айова - ед­ва ли. В Айова не са се срещали леопарди от...

Бавните стъпки отново прошумоляха в сеното. Си­гурно е... сив горски вълк! Втурвам се към сандъчето с инструментите, грабвам ножа, готов да нападна, но е късно. Само след миг иззад колелото на самолета се по­дава черно-бялата маска на бандита, със светнали очи, които внимателно ме изучават, и рунтава муцуна, душе­ща кашона с продукти.

Не е сив горски вълк.

- Ей ти... здравей... - казвам аз и се присмивам на се­бе си, задето сърцето ми бие така силно. Правя се, че и намерение не съм имал да се отбранявам. Осиротели ми­ещи ме.чета се издирват и отглеждат като домашни лю­бимци, а след като навършат една година, ги пускат на свобода, но те си остават питомни животни за цял живот. Та нима има нещо лошо в това - да се скиташ по по­лето и да спреш по мръкнало край някой човек, останал да нощува на открито, и да му поискаш нещо вкусничко за гризкане, докато мине нощта?

- Е, добре дошъл, приятел! Не си ли гладен?

Не бих отказал нещо сладичко, парче шоколад или... малко бонбони? Сигурен съм, че имаш бонбони.

Миещото мече се изправя на задните си крака и за­почва да души, загледано в мен.



Бонбони наистина са ти останали, можеш да ми ги дадеш, ако не ти трябват.

Вземам торбата и изсипвам посипаните с пудра кубчета върху спалния чувал.

- Хайде, вземи...

Малкото мече шумно се спуска към десерта и си на­тъпква устата, дъвчейки доволно.

То веднага се отказа от курабиите, които бяха мое производство, но бонбоните изяде докрай, както и пше­ницата с мед, след което надигна съда с вода. Поседя, загледано в огъня, докато накрая подсмъркна в знак, че е време да си върви.

- Благодаря, че се отби при мен - казвам му аз.

То сериозно ме поглежда с черните си очи.

Благодаря, че ми даде да похапна. Ти хич не си лош човек. До утре вечер. Курабиите ти бяха отвратителни.

С тези думи пухкавото създание се обръща и започ­ва да се отдалечава, докато опашката му на пръстеновидни ивици се скри в тъмното, а шумът от стъпките му пос­тепенно стихна в сеното, оставяйки ме сам с моите мис­ли и копнежа по незнайната ми любима.

Мислите ми непрестанно се връщат към нея.

Не е толкова невъзможно да я срещна, казвам си аз. Надеждите ми не може да са чак дотам нереални.

Какво ли щеше да каже Доналд Шимода, ако тази нощ бе тук с мен, под крилото на биплана, ако беше раз­брал, че още не съм я намерил?

Сигурно нещо, което се разбира от само себе си. Най-странното в неразрешимите загадки е, че отговори­те им са до един прости.

Как ли щеше да реагира Шимода, ако му кажех, че съм я търсил, без да мога да я открия? Сигурно щеше да остане дълго загледан в канелената кифла, за да се със­редоточи, щеше да прокара пръсти по черната си коса и да каже:

- Тъй както си летиш и гониш вятъра, Ричард, от град на град, не ти ли е хрумвало някога, че вместо да я намериш, по-скоро можеш да я загубиш?

Толкова просто. А после щеше да зачака безмълвно да чуе моя отговор.

А пък аз, ако беше тук, ето какво щях да му кажа:

- Е, добре. Щом като няма да я намеря, като летя над хоризонта, предавам се. Ти кажи, какъв е начинът.

А той щеше да присвие очи, подразнен, че питам не­го, а не себе си.

- Отговори ми, тъкмо в този момент - щастлив ли си? Нима се занимаваш с онова, което най-много искаш да вършиш на този свят?

А аз по навик щях да му отговоря, че това е така. Живея живота си по най-добрия начин, който ми харесва.

Спуска се нощният хлад и аз отново си мисля за съ­щия негов въпрос, и ето че внезапно нещо се обръща в мен. Нима наистина правя точно онова, което най-много желая на света?

-Не!

- Каква изненада! - би възкликнал Шимода. - И как да разбирам това?



Аз започвам да мигам, преставам да си въобразявам и заговарям на глас:

- Ами разбирай, че прекратявам със скитането! Ето в този миг съзерцавам последния си огън на открито. Онова момче от Ръсел, което се качи в биплана по мрък­нало, беше моят последен пътник!

Опитвам се отново да изрека това:

- Приключвам със своя скиталчески живот. Стъписано онемявам. Главата ми е гъмжило от във първия момент изпитвам вкуса на неизвестността, пред която се изправям, нещо непривично за мен. Какво ще правя отсега нататък? Какво ще стане с мен?

След чувството, че губя сигурността на своето ски­талческо съществуване, изведнъж усещам ново, неизпитано удоволствие от неизвестността, което се надига в мен от дълбините на моето същество и ме облива като прохладна вълна. Та аз не зная какво ще правя утре!

Когато се затваря една врата,, друга, казват, се отва­ря. И ето че виждах да се затваря вратата с надпис СТРАНСТВАЩ ПИЛОТ и зад нея остават кошове и ку­тии с приключения, които бяха променили досегашния ми живот и ме бяха превърнали в онова, което съм. Дош­ло беше времето да поема по-нататък. И къде ли е она­зи отворена врата, която ме очаква?

Ако точно в този момент бях една напреднала душа, казвам си, ако аз самият, а не Шимода, бях напреднала душа, какво ли щях да кажа сам на себе си?

Само след миг вече знаех, какво щях да си кажа: „Огледай се наоколо, Ричард, и се запитай: Кое в тази картина не ти харесва?"

Аз се огледах наоколо в мрака. Не ставаше дума за небето. Какво може да не харесва на човека, когато виж­да звездите като избухнали диаманти на хиляди светлин­ни години над главата си, а той гледа на целия този бля­сък, сгушен на сигурно? Какво можеше да не харесва на човека в един толкова стар и верен самолет като „Стрела­та", който е готов да те заведе по всяко време където си поискаш? Тук не можеше да има място за недоволство.

Онова, което липсваше в картината, бе ето какво: Нея я няма до мен\ И аз спешно трябва да направя нещо!

По-спокойно, Ричард, казах си аз. Поне веднъж не постъпвай в типичния си стил - не прибързвай, моля те! Много те моля. Първо помисли. Помисли внимателно.

Едно беше сигурно. Имаше още един въпрос, въп­рос, който не бях задал на Доналд Шимода, въпрос, на който той не беше ми отговорил.

Защо най-посветените личности, тези, чиито учения се превръщат в религии, просъществували векове наред, защо тъкмо те винаги са живели сами?

Защо никога не ги виждаме край сияйни съпруги или съпрузи, нито мистични сродни души, които да спо­делят духовния им път и тяхната любов? Те всички са били обкръжени от ученици и последователи, както и от любопитни - онези, малцината, на които толкова много се възхищаваме, те са били обградени само от хора, дош­ли да получат от тях лек и светлина. Но често ли се случ­ва да Видим до тях сродните им души, възхитителните и силни техни любими,, които да споделят пътя им? Може би все пак това става понякога? Може би е известен ня­кой и друг такъв случай?

Опитвам се да преглътна, гърлото ми изведнъж е пресъхнало.

Никога.


Най-посветените души, мисля си аз, те са и най-са­мотни!

На небето постепенно надвисват облаци. Дали тези съвършени същества живеят без сродни души, защото са се издигнали над човешките потребности?

Никакъв отговор не идва от синята Вега, чийто звез­ди потрепват като струните на арфа.

Аз самият съм твърде далеч от съвършенството, ко­ето е много животи напред, но нали тези съвършени ду­ши трябваше да ни посочват как да живеем. Дали те не искаха да ни кажат: Забравете за всякакви сродни души, сродни души не съществуват?

Щурците тихо просвирват: може би, може би.

Изправен срещу тази каменна стена, аз си блъсках главата до късно през нощта. Ако са искали да кажат то­ва, говорех на себе си аз, то сигурно са грешали.

Питах се дали и тя би се съгласила с мен, където и да се намираше в този миг. Те грешат, нали, моя скъпа непозната?

Където и да беше в този момент, тя не отговаряше.

Когато на другата сутрин скрежът се бе стопил от крилете на биплана, аз вече бях прибрал термичното -одеяло, сандъчето с инструменти, кашона с продукти и газовия котлон на предната седалка, свалил бях покрива­лото от биплана и здравото бях завързал. Останките от закуската оставих на миещото мече.

Сънят ми бе дал отговора: Онези просветени и съ­вършени души могат да предложат, да намекнат каквото си искат, но аз трябва да решавам сам за себе си. А аз ве­че съм решил, че няма да изживея живота си в самота.

Сложих си ръкавиците, задвижих витлото, включих двигателя за последен път и се настаних в кабината.

Какво ли щях да направя сега, ако я видя да върви през сеното? Някакъв глупав импулс, странен хлад в ти­ла ме накара да се обърна и да се огледам.

Полето бе пусто.

„Стрелата" забумтя и се издигна над земята в посо­ка на изток, за да се приземи на летището в Канкаки, Илинойс. Продадох биплана още същия ден за единайсет хиляди долара в брой и натъпках парите в спалния чувал.

Останал сам, докоснах витлото в една дълга минута, благодарих на моя биплан, казах му сбогом и бързо изля­зох от хангара, без да се обръщам назад.

Вече бях на земята, богат и бездомен. Тръгнах да скитам из улиците на една планета, където живееха чети­ри билиона и петстотин милиона души, и от този момент нататък бях готов да посветя цялото си време да търся жената, която според най-съвършените хора, живели ня­кога на земята, не можеше изобщо да съществува.



Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме от­дадени на една любов - независимо дали това са платноходки, самолети, идеи - магическа лавина проправя пътя пред нас, надмогва законите, здравия смисъл и разногла­сията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения. Без силата на тази любов...

- Какво пишете? - тя ме поглежда с такова удивление, сякаш никога не е виждала човек, който пише с писалка в бележника си, пътувайки с автобуса на юг към Флорида.

Опита ли се някой да наруши уединението ми с въп­роси, аз му отвръщам рязко, за да го стресна и да го на­карам да млъкне.

- Пиша писмо до самия себе си отпреди двайсет го­дини: „Онова, което исках да зная, когато бях на твое място."

Подразни ме, но въпреки това лицето й бе привлека­телно, озарено от любопитство, което бе храбро решила да удовлетвори. Тъмнокафяви очи, гладко вчесани тъм­ни коси, спускащи се по раменете.

- Прочетете ми - каза тя, без да се стресне ни най-малко.

Прочетох й последния параграф дотам, докъдето прекъсваше.

- Наистина ли?

- Назовете нещо, в което сте били влюбени - казах аз. - Нямам предвид просто харесване. Имам предвид страст, която те обладава целия, която не можеш да преодолееш...

- Конете - отвърна веднага тя. - Навремето обичах конете.

- А когато сте били с вашите коне, нима светът не ви се е струвал по-различен? Тя се усмихна.

- Да. Бях кралицата на Южен Охайо. Майка ми трябваше да ме изтегля с ласо от седлото, за да се прибе­ра у дома. Да се страхувам? Ни най-малко! Щом възседнех големия си кон Санди, чувствах, че имам приятел и никой не може нищо да ми стори, докато съм с него. Обичах конете. И Санди обичах.

Помислих, че вече е свършила разказа си, но тя до­бави:

- Вече няма нищо, което да ме накара да се почувс­твам така.

Не й отговорих и тя потъна в себе си, върнала се към спомените за Санди. Аз пък се върнах към своето писане.



Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука, което е страшно...

- А как смятате да изпратите писмо двайсет години в миналото? - попита тя.

- Не зная - отвърнах аз, докато довършвах изрече­нието на страницата. - Но нали ще бъде ужасно, ако Дой­де такъв ден, когато ще узнаем как се изпраща нещо на­зад във времето, а ние нямаме какво да изпратим? Тъй че реших за всеки случай да приготвя пратката. После ще се грижа как ще го изпратя.

Толкова пъти съм си казвал: жалко, че не знаех то­ва, когато бях на десет години, или: ако това ми бе извес­тно на дванайсет години, колко време щях да си спестя, преди да го разбера двайсет години по-късно!

- Закъде пътувате? - попита тя.

- В географски смисъл ли?

-Да.


- По-далеч от зимата - отвърнах аз. - На юг. В Сред­на Флорида.

- Къде във Флорида?

- И аз не зная. Тръгнал съм да търся една приятелка, но не зная къде точно се намира.

Ето, това беше лайтмотивът на деня, помислих си аз.

- Ще я намерите.

При тези нейни думи аз се разсмях и я погледнах:

- Давате ли си сметка какво казвате всъщност с то­ва „Ще я намерите"?

-Да.


- Обяснете ми тогава.

- Не - усмихна се загадъчно тя. Очите й блестяха толкова тъмни, че бяха почти черни. Имаше гладка ко­жа с цвят на орех, без нито една бръчица, без следа, коя­то да намеква за истинската й същност; толкова млада, че лицето й още не се бе оформило.

- Значи не, така ли? - отвърнах на усмивката й аз.

Автобусът фучеше по магистралата покрай ферми и от двете страни на пътя пъстрееше цялата палитра от цве­тове на есента. Това поле е удобно за приземяване с моя биплан, казах си аз. Вярно, че имаше телефонни жици покрая, но „Стрелата" щеше да се промъкне и да се приземи...

Коя ли бе непознатата до мен? Дали бе изпратена като космическа насмешка над страховете ми, като слу­чайност, която да разсее моите съмнения? Може би. Всичко е възможно. Възможно е да е Шимода зад маска.

- Обичате ли да пътувате със самолет? - попитах аз между другото.

- Ако обичах, щях ли да съм в този автобус? Само като си помисля и ме обзема страх - отвърна тя. - Само­лет ли! - тръпка премина през нея и тя тръсна глава. -Мразя да летя. И тя отвори дамската си чантичка и по­нечи да измъкне нещо оттам.

- Имате ли нещо против да запаля цигара? Аз инстинктивно потръпнах.

- Нещо против цигара ли? Моля ви, госпожо...! -опитах си да й обясня, без да я засегна: - Нима искате да кажете... че ще бълвате дим сред малкото въздух, който ни е даден? Че ще ме принудите, мен, който нищо лошо не съм ви сторил, да дишам този дим? - Ако тя беше Ши-мода, това щеше да й бъде достатъчно, за да разбере как­во е отношението ми към цигарите.

Думите ми направо я смразиха.

- О, извинете - пророни накрая тя. Взе си чантичка­та и се премести някъде по-далеч. Беше обидена, ядоса­на и разочарована.

Жалко. Такива тъмни очи.

Взех отново писалката, за да продължа да пиша на момчето от миналото. Какво можех да му разкажа за то­ва как човек да намери своята сродна душа? Писалката дълго стоя неподвижна над листа хартия.

Израснал съм в къща, оградена с плет и в плета има­ше бяла врата от гладко дърво с две дупки, изрязани долу в дървото, за да вижда кучето през тях. Една нощ, когато лу­ната се бе издигнала високо и аз се прибирах късно от учи­лищните танци, спомням си, че спрях с ръка на вратата и тихо промълвих на себе си и на жената, която щях да оби­чам - толкова тихо, че дори и кучето да не може да ме чуе:

- Не зная къде се намираш в този момент, но зная, че живееш някъде на земята и един ден ще докоснеш та­зи врата точно тук, където я докосвам аз сега. Ръката ти ще докосне същото дърво ето тук! После ще влезем два­мата и наше ще е цялото бъдеще и минало и ще бъдем единствени един за друг. Не можем да се срещнем сега, не зная защо. Но един ден ще постигнем отговора на сво­ите въпроси и ще бъдем обладани от нещо толкова сияй­но.... И всяка моя стъпка ме приближава до моста, кой­то трябва да прекосим, за да се срещнем. Дали това ще стане скоро? Моля те, отговори.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница