Николай николов шекеров европейски влияния върху българската скулптура от края на XIX и началото на XX век



Дата26.04.2017
Размер291.58 Kb.
Размер291.58 Kb.

НАЦИОНАЛНА ХУДОЖЕСТВЕНА АКАДЕМИЯ

КАТЕДРА „ИЗКУСТВОЗНАНИЕ“




АВТОРЕФЕРАТ
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ ШЕКЕРОВ
ЕВРОПЕЙСКИ ВЛИЯНИЯ ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА СКУЛПТУРА ОТ КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК

Дисертация за присъждане на образователната и научна степен

„доктор“
Научен ръководител д-р Бойка Доневска
СОФИЯ 2015

Съдържание
Увод 1

I. Културната ситуация в България от края на XIX и началото на XX век 4

II. Европейски приноси за развитието на българската монументална скулптура

(1878 - 1918) 9

III. Европейски влияния върху българската кавалетна пластика

(1878 – 1918) 13

Заключение 16
Справки за приносите на дисертационния труд 23

Публикации по темата на дисертацията 24



Увод

Представената дисертация представлява един поглед върху влиянията на западната европейска скулптура върху българската такава в началния период на нейното формиране. Поглед върху автори и тяхното творчество в този изключително важен и интересен период от развитието на българското изкуство.

Темата за европейските влияния върху българската скулптура и пътищата на тяхното проникване в следосвобожденска България не е поставяна и разглеждана по този начин в специализираната литература. В съществуващата историография до момента, занимаваща се с проблемите на българското изкуство, въпросът за влиянията в скулптурата, идващи от различните държави, течения или автори, е поставян многократно, но частично. Той е бил споменаван във връзка с конкретен автор или конкретна творба или по отношение на различно формулирана тема. Съществуват изследвания върху периода и авторите, но в настоящия труд влиянието на европейските художествени стилове върху българската скулптура ще бъде изведено в самостоятелна тема. Важно е да се проследят тези пътища на европеизация в полето на българската скулптура, защото това е един от най-силните и креативни периоди в нашата творческа история. Също така той разкрива огромния потенциал на българските автори, които, поставени в конкретни условия, много бързо наваксват и достигат европейско ниво в своите творби. И не на последно място, като следствие са поставени основите на изящната скулптура у нас, повлияни от европейските стилове. Темата е важна и защото ни показва логиката на развитие на българското изкуство в началната фаза на неговата светска история.

Значимостта на темата се състои в това, че тя уточнява параметрите на българското изкуство през периода на следосвобожденските десетилетия. Показва как се формира скулптурата през този период и какви са връзките с културната традиция до момента и с европейските модели. Тези живи връзки са проследени, доколкото никоя школа не може да бъде разгледана самостоятелно и сама за себе си.

Затова нашата цел е да се проследи навлизането на европейските влияния, тяхната същност и произход, начина, по който се пречупват през призмата и съзнанието на българските скулптори през този период. През тяхната собствена логика и национална традиция. И накрая - до какви резултати довеждат тези процеси. Това са въпросите, на които смятаме да отговорим в настоящото изследване. В дисертационния труд няма да бъдат пренебрегнати качествата на отделните автори и техните произведения. В общия диапазон на изследването намерението ни е да изследваме атмосферата и промяната на посоката на мислене на автори от една вече свободна държава. Ще отделим внимание на формирането на характерните за тях стереотипи на пластическо мислене. И не на последно място, ще подчертаем приоритетните стойности, определили посоката на художествения живот през този период. Основен фокус на десертацията остава проследяването на тенденциите и трансформирането и преосмислянето на традицията, нейните модели и формули. Важни за нас остават и характеристиките на авторовия стил и качествата на отделните творби, защото те са се формирали при определени условия и чрез тях ние добиваме цялостната картина на резултатите от влиянията.

Границите на изследвания период са ясни. Първата, или долна граница е Освобождението на България от османско иго през 1878 г. Избираме я заради промяната на цялата социокултурна обстановка. Изкуството от религиозно става светско и си поставя нови цели и задачи. Във връзка с тези задачи започва да се развива скулпурата. Втората, или горна граница е след периода на войните - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Избрали сме тази граница, защото след 1918 г. започва нова фаза в развитието на българското изкуство. Тя е резултат от социокултурните проблеми на тази епоха. Специфичните проблеми, свързани с изхода на войните, с изгубените територии, с наложените репарации води до всеобщо разочарование сред българския народ. Това води до отдръпване от реалността и търсене на опорни точки в миналото. След Първата световна война като водеща тенденция се налага „Родно изкуство“. Това е една нова нагласа на цялата интелигенция и затова тук имаме различен като типология период. Авторите, които разглеждаме, не са прекратили своето развитие и тогава, обаче тяхната линия вече не е основна и остава маргинална. Затова разглежданият от нас период е решил определени проблеми и задачи.

Поради спецификата на достигане на различните европейски стилове и тяхното въздействие върху българските автори и тяхното творчество разделяме годините на влияние условно на два периода. Първият период е от Освобождението през 1878 г. до 1900 г. Той се характеризира със силно влияние от академизма и неокласиката. Вторият период е от 1900 до 1918 г., защото тогава проникват в България течения и влияния като символизма, импресионизма и индивидуализма като философска позиция.

През посочения период България си поставя важната задачата да достигне европейска съизмеримост, стандарт и модели. В изкуството тази цел се реализира чрез основаването на институции като Държавното рисувално училище, чрез покана на чуждестранни художници, които имат представителни за времето си идеи и чрез изпращането на български студенти в чужбина.

Поставили сме си нелеката задача да подберем материал, който да даде ясна представа за пътищата на проникване на европейските влияния в скулптурата на България в края на ХІХ и началото на ХХ в. Целта ни е това да бъде не просто справочник за имена и събития. Този труд има за цел да покаже мостовете на проникване на европейската култура. На първо място, това са чуждестранните автори, пристигнали в България след Освобождението. На второ място, това са българските автори, завършили в чужбина, и техните творби. Завещаното ни от тях културно наследство поставя нови начала в българската действителност както за времето си, така и занапред.

За да можем да обхванем в пълнота изследването си и да постигнем целта, поставена в заглавието на десертацията, си поставихме няколко основни задачи. Една от тях е да се събере голяма база от информация от фактологическо и изобразително естество, да се издири информация за статуквото в центровете, откъдето идват тези влияния, да се проследи начинът, по който се интерпретират у нас.

Придържаме се към факта, че тази дисертация не е исторически преглед. Тя е преглед от гледна точка на целта, посочена в заглавието. Ясно и точно да се проследят европейските влияния и пътищата на тяхното проникване в България през периода 1878-1918 г. Поради факта, че школите, повлияли на авторите, са не една, че влиянията идват от няколко места, че идват от различни автори и творби и във всяка творба влиянията са различни, сме използвали формален, иконографски и сравнителен метод за анализ.

Първа глава

Културната ситуация в България през периода от края на XIX и началото на XX век
Годините след Освобождението се характеризират с качествени промени и голяма динамика в културния, икономическия и социално-политическия живот на българската нация. Българското изкуство започва едно ускорено развитие. Неговата цел е да достигне и заеме своето достойно място сред европейския художествен живот. По определени причини формите на светското изкуство в България започват да се развиват едва след Освобождението. Дотогава българското изкуство поддържа една ортодоксална традиция. За разлика от живописта, историята на българската скулптура започва едва след Освобождението на България.

Новоосвободената българска държава и българското общество в този момент са много специфични. Голяма роля започва да играе в политическия живот и новосъздаденият монархически институт с неговите представители. Това са княз Батенберг и по-късно Фердинанд Сакскобургготски.

Една от важните промени засяга статуквото на художника. Тя е свързана с общата промяна на възгледите, на времето и всеобщия дух. Необходимостта от достигане на европейските стандарти е твърдо залегнала в новия живот на страната. Догонването се изразява в усвояването на съвременния обществено-политически и културен опит. Преди всичко това означава смяна на ценностните критерии. До голяма степен в съзнанието на българина тогава с нашето, предимно ортодоксално изкуство се свързва и вековното иго и потисничество. Докато с чуждото или европейското идват и надеждите за разцвет на нацият. Към 1900 г., с установяване на нормите на новото общество, на преден план постепенно излиза новата личност.

Този поврат бележи началото на новата културна епоха за българския художник, който се превръща в индивидуално изразяващ себе си автор. От своя страна, тази промяна в мисленето довежда до нуждата европейската традиция, култура и изкуство да достигнат до нас чрез определени мостове. Единият, от които е изпращането на български автори да се обучават в чужбина.

Защото след Освобождението в България се чувства остра нужда от родна интелигенция, която да оглави многобройните ни училища, както и множеството културни институти. Още в началото правителствата на България и Източна Румелия се ориентират към създаване на българска интелигенция, изпращайки в чужбина даровити български младежи. Те имат отговорната задача да следват в тамошните висши учебни заведения. В същото време липсата на българска интелигенция в първите години след Освобождението налага да бъдат поканени чужденци за учители, професори и архитекти. С тяхна помощ да се подпомогне организацията на новосъздалите се училища, просветни и други държавни институти. Наред с другите чужденци у нас пристигат и художниците Иван Мърквичка от Чехия, Борис Шац, както и Ярослав Вешин, също от Чехия. Голямото събитие в културния живот на България е основаването на Рисувалното училище в София. По-късно то ще се превърне в Национална художествена академия.

През 1894 г. се основава Дружество за поддържане изкуството в България. По късно, през 1902 г., то е преименувано на Дружеството на художниците в България. Един от най-дейните членове е писателят и художник Константин Величков.

Освобождението на България през 1878 г. от турско иго определено поставя началото на нов период в нейното развитие. Това е началото на първия период, разглеждан от нас, простиращ се до 1900 г. Културните традиции на Възраждането и религиозното изкуство постепенно остават на заден план. Появяват се нови тенденции в характера на изкуството. Те се набелязват още с разпространението на светския портрет и са по-близки до идейните потребности на времето. Главният мотив за това е стремежът за национално утвърждаване и желанието младата българска държава да извоюва международен престиж.

В края на 80-те и началото на 90-те години на XIX в. в художествения живот на страната се включват и редица творци. Това са първите държавни стипендианти, усвоили тайните на изобразителното изкуство в престижните академии на Европа. Такива творци са българските автори Антон Митов и Петко Клисуров, учили във Флоренция, Иван Димитров, учил в Букурещ и Париж, Марин Василев - в Мюнхен и Прага, Иван Ангелов и Жеко Спиридонов, учили в Мюнхен.

България няма класа, която да поддържа и колекционира изкуство. В процеса на натрупване на капитал, новосъздалата се средна и по-заможна класа не е много склонна да инвестира в изкуство. Затова културната политика се определя от държавата. Това е и една от причините да се канят чуждестранни художници в България.

Настъпилите промени в мисленето на художниците и обществото, както и новата професионална изява на художниците налага подмяната на стария модел на изграждане на художественото произведение с нов. Обвързани до голяма степен с просветителските задачи на времето си, авторите търсят европейски модел, близък до техния натюрел. Старият консервативен модел е заменен с нова система от правила, които художниците да приемат естествено и лесно. Такъв в европейското изкуство се оказва академизмът. Той представлява универсален модел, улесняващ прехода от Възраждането към новото време. Поради своята универсалност той се оказва най-близък до българския автор. Средновековната универсална система, включваща както професионалното изграждане на художника, така и пластическите правила за изграждането на образа, е заменена от друга такава универсална система, каквато е академизмът. Такава е обстановката България в периода след Освобождението до 1900 г. Вторият разглеждан от нас, периодът е до 1918 г.

Историята на изобразителното изкуство в началото на XX в. отбелязва първите стъпки в творческите търсения на едно ново поколение български художници. Вече са поставени с необходимата стабилност създадените културни институти и държавно устройство.

След 1900 г. настъпват нови и качествени промени във функционирането на българската култура. По същество, те засягат индивидуалното и творческото съзнание. Всички сфери на живота и културата по това време са обхванати от индивидуализма. Безспорно първите пропагандатори и привърженици са членовете на кръга „Мисъл“. За тях най-важно е индивидуалистичното отношение на художника към света, както и неговата висока самооценка на творец.

Индивидуализмът укрепва своите позиции в годините след 1900 г. и оказва силно и разнопосочно влияние върху творчеството на художници и писатели. Индивидуализмът създава благоприятна почва за проникването у нас на западноевропейския символизъм, водещ началото си от Франция. Символизмът изгражда своята естетика върху обективния идеализъм във философията. Като основно изразно средство следовниците на това течение използват символа. Чрез него творецът се стреми да навлезе по интуитивен път в сферата на истината. Символичното изкуство притежава три главни елемента: разширяване на възможностите за художествено въздействие, символи и мистическо съдържание.

Третото от големите течения в България в периода след 1900 г. е импресионизмът, който се проявява по специфичен начин в областта на портретната и пейзажна живопис.

В заключение можем да обобщим, че динамиката на времето след Освобождението е много силна и дава своите резултати. Духът на времето и обществените идеи са различни. Наблюдава се желание българското общество да придобие европейски навици, култура и манталитет. Това, от своя страна, води до прекъсването на връзката с Възраждането. Художественият свят в България е променен. Премахната е цеховата обвързаност на художника с неговия поръчител. Оттук насетне изкуството е превърнато в свободна професия. Скъсва се с принципа на обществения поръчител, каквито са били например, църквата или ктиторите. В същото време от родината са изпратени български художници в чужбина, за да бъдат медиатори на една друга култура. През този период „европеизацията“ се издига като първостепенна цел на обществената и културната дейност.

Втора глава

Европейски приноси в развитието на българската монументална скулптура (1878-1918)

Веднага след освобождението на България от петвековното османско владичество усилено се строят паметници. Това е свързано със стремежа да се отбележат за вековете важни исторически моменти, да се утвърди значимостта на новата българска държава. Така монументалните форми в изкуството на България през първите десетилетия значително надделяват над кавалетните. Наличието на социални поръчки осигурява развитие на монументите в страната. Първоначално това са архитектурни решения, като скулптурно-архитектурните се налагат към втората половина на периода, през деветдесетте години на XIX в.

Атмосферата в България, ролята на Русия, както и големите жертви, дадени в Освободителната война, стават причина за издигането на голям брой паметници веднага след Освобождението. Повечето от тях са мемориални съоръжения. Някои са надгробия над братски могили или единични погребения. Повечето са построени на местата на сраженията, където са изтласквани турските полкове, други са построени на местата, където са се намирали военните болници, а трети по църковни дворове и гробища. Изградени са близо 500 паметника, от които 35 са само в Русенски окръг.

Именно в тези първи монументи в следосвобожденска България се появяват и първите елементи на неокласиката. В България има много на брой пирамидални монументи. Такива са например – Пирамидата във Велико Търново, Паметникът при Плевен, Руският паметник в София, Докторският паметник в София и др. Това е първата вълна на европейски влияния, стигнала до нас, която идва от Русия.

Голямо влияние в България чрез своето творчество има и прочутият италиански скулптор Арнолдо Дзоки. Автор е на бронзови паметници в Русе през 1908 г., Севлиево - 1894 г., Оряхово, Ловеч и в Дряновския манастир. Автор е и на скулптурен фонтан в Пловдив. Една от най-значимите му творби обаче е паметникът на Цар Освободител в София.

Появата на монументални произведения в България, изпълнени от чуждестранни автори, като Докторския паметник, Паметника на свободата в Русе, Паметника на освободителите в София, Паметника на Васил Левски в София и др., обогатени с опита на световното изкуство, представлява обогатяване на цялата българска култура. Издигнатите паметници изиграват важна роля за популяризирането на монументалното изкуство, на идейно-пластични решения, неизвестни дотогава в страната.

Тези монументални произведения без изключение са се оказвали ориентири в градоустройственото развитие на съответното място. Около монументите са се оформили градски площади, на които те придават определен облик. Така тези паметници стават органична част от българската художествена и материална култура, макар да са строени предимно от чужди автори. В тази атмосфера правят своите първи опити и нашите скулптори Жеко Спиридонов и Марин Василев. Завърнали се от чужбина – Прага и Мюнхен, където двамата скулптори получават силна професионална подготовка при проф. Сириус Еберле. През първите години след завръщането им творчеството на двамата автори получава монументална ориентация. Първите им официални ангажименти са изграждането на паметници.

В началото на ХХ в. по- мащабните проекти са реализирани в стилистиката на монументалната пластика на ХІХ в. от опитни чужди автори като Арнолдо Дзоки, например или архитект Колар. Жеко Спиридонов и Марин Василев създават няколко паметника, които обаче са твърде повествователни. Те все още отстъпват като ниво на композиция, пропорциониране и връзки между фигурите, като взаимодействие между архитектурно тяло и среда. Стъпка напред в развитието на Жеко Спиридонов и на монументалната ни скулптура като цяло са многобройните бюстове-паметници на участници в националноосвободителното движение и на български писатели и поети, издигнати в Морската градина във Варна.

Талантът и творческият потенциал на Жеко Спиридонов извънредно ярко се изразява и при създаването на бюст-паметници. Спиридонов навлиза в тази област с успех, създавайки забележителни творби като „Васил Левски“, „Георги Бенковски“, „Иван Вазов“, „Алеко Константинов“, „Петко Славейков“ и др. Със създаването и поставянето на тези творби се решават редица нови въпроси за мащабирането на едно произведение в пространството, за символиката и за връзката с пиедестала. Те запълва по същество първите страници на парковата скулптура в България.

Съвременник и близък приятел на Жеко Спиридонов е скулпторът Марин Василев. Възпитан според образците на неокласическата скулптура, Василев още в Чехия, а след това и в България създава проекти за паметници. В същия неокласически дух със същата образна и пластична усложненост. Нито един от тези проекти обаче не е бил реализиран. От тях се отличава една негова творба – паметникът на Васил Левски, издигнат в гр. Карлово.

Паметниците на Марин Василев са сполучливи по размер и хармонизират като усещане с околната среда. Със своята композиция, третировка и отношение към формата и пространството те играят важна роля. Тя се състои в това, че поддържат будно националното съзнание на българския народ. Напомнят му за героичното дело на българските революционери. Те са прекрасен пример за възпитание на подрастващото поколение.

Андрей Николов е третият от най-изявените български скулптори на следосвобожденските десетилетия. Въпреки че демонстрира основно творческата си сила в кавалетния жанр. Андрей Николов се изявява и в монументалната скулптура. За Андрей Николов е важен периодът му на пребиваване в Париж (1903 – 1907), където той се запознава отблизо с теченията в скулптурата като класицизъм, академизъм, неокласицизъм, романтизъм, импресионизъм и влиянието на скулптора Огюст Роден. Андрей Николов се завръща от Париж през 1907 г. По същото време имало обявен конкурс за проект на паметник на падналите войници в Сръбско-българската война през 1885 г. След конкурса изпълнението на паметника било възложено на Андрей Николов. Паметникът бил издигнат в град Видин.

Българските и чуждестранни автори скулптори се справят убедително с монументалните задачи. Една от основните причини за този техен успех е използването на елементи от традицията на неокласиката и академизма. Тези два стила дават огромна адаптивност на произведенията. Академизмът е европейски стил с „наднационален“ характер. Усвояването на неговите принципи в България се изразява на равнище иконография, стил и композиция. От неокласиката са взети типичните мотиви. Такива са пресечените пирамиди в руските паметници и „Цар Освободител”. Такива са гирлянди, картуши, лаврови и дъбови венци, използвани в композицията на паметника на Левски и „Цар Освободител”. Присъстват също и алегориите. Те са по-скоро изключения, пример за тематично влияние от европейската скулптура. Например алегоричната фигура на Победата в град Севлиево и фигурата на Победата, водеща руските генерали и българския народ в скулптурата на Дзоки. Алегориите са рядкост в България по това време. Те са представени само от скулптора италианец. Това е и причината в началото да бъдат неразбрани. Затова тематично достигналите до нас влияния нямат последователи в скулптурата.

В монументалната скулптура, създадена от Жеко Спиридонов и Марин Василев се развива собствен естетически усет към красотата и силата на пластичната форма. Третият виден скулптор Андрей Николов ни е завещал само една монументална работа, но със забележителни качества по отношение на третирането на сюжета и пластическите особености на реализацията.


Трета глава

Европейски влияния бърху българската кавалетна пластика (1878-1918)
Има няколко особенности в състоянието на кавалетната скулптурата в България в първото десетилетие на новия век. Българските скулптори все още са съвсем малко на брой. В художествените изложби преобладават малко кавалетни пластики.

Както вече видяхме, пътищата на двама от нашите автори се преплитат постоянно. Това са Жеко Спиридонов и Марин Василев, следвали в Прага и Мюнхен, където получават сериозна професионална подготовка при проф. Сириус Еберле. И двамата скулптори се завръщат в България около 1897–1898 г. От чужбина те донасят и кавалетни творби, които са силно повлияни от немската академична традиция и стил. Типичен пример в това отношение е статуетката на Жеко Спиридонов „Сатир“ – тема напълно непозната до момента на българската скулптура. Реалистичният метод на Жеко Спиридонов е основан на познаването на здравите пластични стойности. Той е придружен с рядко психологично проникновение, което авторът демонстрира в цяла галерия от кавалетни портрети.

Жеко Спиридонов е автор, който се оформя под влиянието на античната и ренесансовата скулптура. Във фигурите си, Спиридонов изгражда стабилна конструкция на телата, използвайки и Поликлетовия хиазъм. Благодарение на него фигурите имат усещане за вътрешно движение на обемите и устойчивост на фигурите. Тези професионални качества характеризират не само кавалетните произведения, но и монументалните портрети, където неокласицистичното влияние е очевидно. Постепенно творбите променят своите пластически особености, което осезателно се забелязва в кавалетните му портрети, където се засилва човешкото и реалистично виждане на Спиридонов. Монументалните му портрети са с по-засилено влияние от неокласиката, може би, защото като такива те имат за цел да достигнат до по-голяма аудитория. Кавалетните обаче имат своя силно камерен характер и са по-реалистични, портретни и личностни.

Вторият автор е скулпторът Марин Василев, създал не много на брой кавалетни пластики. Камерните му творби са характерни с това, че носят много от качествата на западноевропейската скулптура. Времето, което прекарва в Чехия е може би един от най-продуктивните периоди на Василев. През 1894 г., като студент в класа по моделиране, той изработва композицията „Изобилие“. През този период Марин Василев е под силното влияние на патриотичния патос на тогавашната чешка скулптура. Тя се бори за укрепване на националното съзнание чрез претворяване в художествените произведения на сцени от народния бит. „Св. Стефан” е произведение, работено последната година от следването на Марин Василев в Прага.

Голяма част от скулптурните портрети на Марин Василев са в камък. Той е предпочитан и професионално овладян от скулптора материал. Но най-важното е, че в портретите на Василев се постига физиономична прилика, стабилна конструкция и вярна психологическа характеристика.

Марин Василев е изключително интересен автор. Личи си влиянието в неговите творби от изучаването на работите на Донатело. Конструктивното мислене насочва и към учителя на Марин Василев в Прага – Йосиф Вацлав Мисълбек. Василев е силно увлечен от мощта на своя учител и от изкуството в Прага. Съзнанието на Василев преработва по свой начин надгробните паметници. Европа има дългогодишен опит в създаването на надгробия с легнали фигури. Повлиян е и от неокласическия подход, виждащ се в неговите произведения. Марин Василев демонстрира завършеност на своите способности, като показва, че е майстор на релефа. Той е имал възможността да изследва множество творби в Европа с пребиваването си в чужбина. „Ранен войник и милосърдна сестра“ и „При чешмата“ показват любовта му към България. Наученото в чужбина му дава възможност да разкрие своя потенциал и в портрета.

Третият известен представител на тази генерация Андрей Николов е авторът, прекарал дълъг период от време извън страната. Пребивавал е в Париж, имал е собствено ателие в Рим. Скулпторът изучавал живата натура, както и античната класика и произведенията от времето на Ренесанса.

Още от най-ранните си произведения Андрей Николов се определя като кавалетен скулптор. Кавалетната форма отговаря в най-пълна степен на неговите творчески търсения. Творчеството на големия български скулптор се вписва в академичната линия на развитие на нашето изкуство от първата половина на ХХ в. То се формира под влияние на неокласическата западноевропейска пластична школа. Тя от своя страна заимства пиетета към прекрасното от високите образци на Античността и Ренесанса.

Огромно значение има образованието му във Франция. Първите му работи са малки фигури на жени и животни, после идва влиянието на класическите скулптури видени в римските музеи. Те му дават дълбоката нежност на античен скулптор. Във Франция се повлиява от Роден. Това личи в произведението „Целувка“, създаденое през 1904 г.

През 1914 г. българското правителство командирова Андрей Николов в Рим. Българинът остава там 13 години. Те бележат най-ползотворния му творчески период. Един от най-плодотворните периоди за Николов е именно римският. Той успява да извае цяла галерия от портрети на забележителни личности. Това са поети, писатели, художници, политици, на които предава реалистично физиономичните черти. Психологическият портрет на българския интелектуалец е този портрет, който свързва с душевния мир на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Елин Пелин и Стоян Михайловски.

Макар и произведенията му, създадени в България и Италия, да са датирани по различно време, подходът към преобладаващата част от тях е почти еднакъв. Това е така, защото неговата чувствителност го кара да избира своя подход. Това го прави искрен и правдив автор и затова е толкова убедителен. Повлиян от течения и личности в Европа, той изгражда основа и надгражда и развива себе си.

Още един скулптор създава своите произведения, повлиян от европейското културно наследство. Това е Иван Лазаров. Неговото творчество, в годините разглеждани от нас, тематично са свързани с участието на България във войните. Творчеството му е далеч от академичната и неокласицистична пластика. Далече е и от идеализацията. В третировката на формите обаче, има друго влияние. Тази позиция е натурализтичната концепция на представяне на фигурите. Третировката е импресионистична и сходна с концепцията на Огюст Роден за пластичното изграждане. Изразността на фигурите е естествено допълнение на сюжетното начало.

Разгледаните творби на авторите са създадени както в България, така и извън страната. Навън творците са усещали духа, атмосферата на градове с традиция в скулптурата. Градове като Рим, където е живял и творил Андрей Николов, или Прага и Мюнхен, свързани с формирането на Марин Василев и Жеко Спиридонов. Кавалетните им творби, които днес се намират в България, създават една от предпоставките за проникването на европейски художествени влияния у нас. Желанието на българските скулптори се сбъдва. Учили в големите европейски школи и усвоили част от културното наследство на Европа, те правят мост, по който проникват европейските влияния върху скулптурата у нас. И въпреки че в следващите десетилетия се създават течения с различна концепция, в България са поставени стабилните основи на академизма, създадена е Национална художествена академия. До известна степен можем да кажем, че първите десетилетия на двадесети век са годините, през които българското изкуство успява да скъси дистанцията с европейското изкуство.

Заключение
В европейската художествена култура през XIX и XX век възникват и се развиват множество стилове и направления в изкуството и скулптурата. С пристигането си в различните художествени центрове, българските автори, изпратени в чужбина, за да получат своето образование, се влияят от различни течения или автори, които са близки до техния натюрел, емоция, талант и чувствителност. Контактът с тях създава новия и различен творчески поглед, поради което, разглеждайки дадено произведение, източниците на влияние винаги личат в някаква степен.

Европейските влияния в българската скулптура в следосвобожденските десетилетия достигат по няколко линии. Една от тях е свързана с пристигането на чуждестранни атори, които правят предимно монументални паметници. Такива са монументите, издигнати по руска инициатива, паметниците на скулптора италианец Арнолдо Дзоки, паметникът на В. Левски в София и др. Втората основна линия е чрез авторите, получили образование в европейските центрове, като Борис Шац, Жеко Спиридонов, Марин Василев и Андрей Николов. Познанията им са получени в европейските центрове, от общуването с техните учители, от атмосферата, паметниците и музеите, които са гледали.

При прегледа на една достатъчно широка литература, която касае разглеждания период, се установява, че независимо от тези разнородни влияния, скулптурата се развива по собствен, оригинален път. Най-разпространен в първите години след Освобождението е стилът на неокласиката в монументалната скулптура и неокласиката и академизмът в кавалетната пластика. В монументалните творби от първите десетилетия са заимствани готови решения от неокласиката, а в кавалетната пластика имаме вече една по-авторска интерпретация.

Качествата на неокласическият стил присъстват в творбите на почти всички автори през този период, разбира се, в различна степен. Най-силно и отчетливо те се виждат в монументалната пластика. На първо време се появяват в руските паметници, изградени на територията на България по руска инициатива. Повечето от тях са мемориални съоръжения с преобладаваща или изцяло архитектурна част. За тяхното изграждане са използвани мотиви от световната монументална класика. Такива са пирамидата, обелискът, профилната база, овалните медалиони, венците, гирляндите, картушите и др. Характерни примери са Паметника при Плевен, Руския паметник в София, Докторския паметник в София, Паметника на Васил Левски в София, Паметника на свободата в гр. Севлиево. Също и Паметникът на освободителите в София, наречен „Цар Освободител“, на Арнолдо Дзоки е един от ясните примери за достигналото до нас влияние на неокласиката. Многофигурна композиция е съчетана със скулптурно-архитектурни решения. Неокласицистичните похвати си личат в пирамидалния гранитен постамент, съчетан с фриза с множество фигури, както и в присъствието на алегорична фигура на победата.

Другият паметник на Дзоки - Паметникът на свободата в Русе, е отново в стил неокласицизъм. В него присъстват традиционните мотиви на този стил – пилон и увенчаваща го алегорична фигура. Новото тук са включените елементи от българската носия върху античната дреха.

В творбите на чуждестранните автори се усеща по-цялостното присъствие на неокласицистичния стил на ниво иконография, стил и композиция, но също и като теми, сюжети и мотиви. При българските автори, учили в Европа, влиянията са по-частични и избирателни. Така например при женската фигура „Нимфа“ на Жеко Спиридонов имаме античен мотив. „Нимфа“ е един от малкото примери за тематично влияние върху творба на български автор. Разбира се, като стил и композиция тя се различава от античните.

Неокласицистичното влияние личи в кавалетните скулптури на Марин Василев. „Изобилие“ и „Надгробен паметник“ са творби, които показват въздействие и от творчеството на Антонио Канова, чиято „Хеба“ в композиционно отношение прилича на „Изобилие“ на Марин Василев. Влиянията на европейското изкуство са в академичните формули и похватите на неокласиката. Във всички проекти на Марин Василев за монументи и паметници се виждат елементи и композиционни решения в неокласицистичен стил. Кавалетните творби на Андрей Николов също са повлияни от неокласиката. Творчеството му се вписва в академичната линия на развитие на нашето изкуство.

Вторият стил, присъстващ през този париод в България, е академизмът. Той достига до нас чрез своите формули за изграждане на фигурата. Пример в монументалната скулптура е „Нимфа“ на Спиридонов. Основно влиянията от неокласиката и академизма са на ниво иконография, стил и композиция. Много по-малко на ниво теми, сюжети и мотиви. Сред основните причини е културната ситуация в България, която не изисква присъствието на антични теми и сюжети, тъй много разработвани в европейската художествена практика. Там където се появяват, става дума за произведения на автори, повлияни много силно отвън, или за творби, създадени в някой европейски град. Арнолдо Дзоки е пример за това.. Другият начин на достигане на въздействя е чрез самите творби. Например „Сатир“ и „Нимфа“ са изработени навън. Затова и тематично, сюжетно и с мотиви допълват представата ни за цялостни влияния. Скулптурите, създадени в България след завръщането на нашите автори, добиват по-адаптивна посока спрямо зрителя. Тя е да станат по-живи. Най-добре това личи в портретите на Марин Василев, Жеко Спиридонов и Андрей Николов.

Влиянията в България идват от множество центрове. Въздействие оказват и ренесансовите майстори, един от които е Донатело. Донатело е скулптор с изключително чувство за реализъм, което рефлектира върху творчеството на българските автори. В портретите на Жеко Спиридонов го откриваме във все по-засилващия се с времето стремеж към портретност, живост и реализъм. При Марин Василев е повлиял върху неговата конструктивност и стремеж към монументалност. А при Андрей Николов - върху чувството за живост и истинност. Андрей Николов обаче се влияе и от Роден. Малкото произведение „Целувка“ показва интерес към символизма и тематиката на Роден. Тук влиянията отново са на иконографско, стилово и композиционно ниво. Можем да добавим и тематичното влияние в творбата.

Гръцкото изкуство е повлияло върху редица периоди на европейското изкуство. То е поставило техните основи и принципи. Алегориите водят началото си още от Античността. Основно това се дължи на гръцката митология, която изобилства от подобни образи като кентаври, сатири, крилати богини, минотаври и др. Те, преминали в гръко-римското изкуство, намират своята изобразителна интерпретация и в европейското изкуство. А в следосвобожденските десетилетия достигат до нас. Такива алегории при нас са например: фигурата на славата в Паметника на Дзоки в гр. Севлиево, алегоричната фигура на победата във фриза от Паметника на Цар Освободител, фигурата на жена, алегорично представяне на победата в Руско-турската война в Паметника на свободата в Русе. Алегория има и в паметника в Свищов на Марин Василев. Така достигнали до нас, това са влияния на тематично и сюжетно ниво. Можем да ги наречем европейски, но те носят и античен характер.

Същото отношение към фигурите се вижда и в скулптурите на Жеко Спиридонов. В „Нимфа“ и „Сатир“ отново прозира човешкото. Той съчетава античен мотив с любовта към индивидуалното, видяно в натурата. Спиридонов придава характерност на божествената нимфа и митичното създание сатир. Още по-категорично се проявява анализа на натурата в неговите портрети. В кавалетните и камерни портрети се вижда как влиянието на неокласиката отстъпва място на приликата и психологическата дълбочина. Природата е един от основните учители на нашите автори от това време.

Сред стиловете, повлияли върху българската скулптура, с по-малка сила разбира се, е барокът. Например в монументалната композиция на Марин Василев за Паметника на Васил Левски в Карлово влиянията от барока се усещат в силните ракурси, приповдигнатия патос и натуралистичните детайли, на които е обърнато внимание. Тук барокът повлиява стилово и композиционно. Бароковият изказ се вижда и в други скулптури на Марин Василев. В проектите му за паметници се налага неговото специално отношение към детайла.

Освен от барока, българските скулптори изпитват влияние от импресионизма и в малка част - на стила рококо. Авторът, възприел най-силно импресионистичното влияние е Андрей Николов. Той се учи от импресионистичната школа и от Роден. Сфуматото, което използва е голяма крачка към импресионистичното третиране на формата, с улавяне на трептенето на въздуха и движението на светлината и сянката върху повърхността на материала. Като структура, Николов се стреми да постигне класически подход, а като завършеност на формата се повлиява от импресионизма, от Роден, Корадини и живописеца Кариер.

Влиянието на стила рококо е съвсем слабо и то е в лицето на Антонио Корадини, от когото Николов взима и усета за ефирност. Подобно на него, от белия и твърд мрамор той създава ефирна, свежа и мека плът на сякаш забулена с воал форма.

Силно влияние авторите получават и от своите учители, от които са получили образование в чужбина. Това са хората, които, анализирайки изкуството, са предали своите знания на учениците си чрез десетки часове, прекарани в разговори и практически задачи. Такива учители са Йосиф Вацлав Мъсълбек, Сириус Еберле и Антонин Марсие.

Наред с българите, учили навън, тук ще отбележим още едно влияние. Него можем да причислим към групата на чуждестранните автори, работили у нас през периода. Наред с творци като Арнолдо Дзоки, в България се изявяват и архитект Колар, участвал в създаването на паметника на Левски. Такъв е Рудолф Веир, изпълнител на скулптурата от същия паметник. Също така Ото Хорейши, допринесъл за рисунката на фигурата на победата в паметника на свободата в гр. Севлиево. Към това ще прибавим и произведения като „Орлов мост“ на Колар и „Лъвов мост“ по проект на Вацлав Прошек. Всичко това говори за моста на влияние и подкрепя идеята не само за отворените хоризонти за навлизането на европейската култура у нас, а и за атмосфера на взаимност между България и Европа.

Градовете, в които са пребивавали, живели и учили българските автори, са дали своя отпечатък върху тяхното изкуство, мислене и личност. Такива градове са Рим, Париж, Мюнхен и др. Няма съмнение, че скулпторите са повлияни от атмосферата на видяното в Европа. Паметниците, музеите, вилите и др., променят мисленето им и техните творчески търсения в тази посока. Пример за това е Спиридоновата „Нимфа“, която е изработена като фонтан. Това вероятно е повлияно от двата месеца, прекарани в Рим заедно с Марин Василев. Идейно тя може да се свърже с фонтаните на Бернини на пиаца „Навона”. И в двата случая имаме антична тема и мотив. Това са божества от гръцката митология и гръко-римското културно наследство. Друг пример за влиянието на атмосферата върху нашите автори са двата релефа, които прави Марин Василев в Чехия. Първият е неговата дипломна работа, озаглавена „Св. Хуберт“, а втората е „При чешмата“. През този период Василев е под силното влияние на патриотичния патос на тогавашната чешка скулптура.

Нашите автори са основоположници в различни аспекти. Жеко Спиридонов е основоположникът на голото тяло в България. Андрей Николов пръв въвежда ваенето в мрамор като задължителна дисциплина в академията. Борис Шац донася влияния от руските передвижници, а Дзоки изразява един нов и изцяло различен дух. Влиянията върху тези автори не са пряко подражателство, което граничи с копиране и имитация. Влиянията са нещо съвсем естествено и те са неспирен процес.



Основен и много важен момент е промяната в мисленето на нашите автори. Те за съвсем кратко време започват да разсъждават и живеят като европейски слулптори. Въпреки безбройните художествени течения в Европа, скулпторите възприемат именно тези с класическа насоченост. Това не е само заради факта, че съзнанието им не е достатъчно подготвено да приеме модернизма. Те са запленени от от неокласиката, впечатлени са от романтизма, барока, Ренесанса и други реалистични като изказ европейски течения. Впечатляват се и от надгробната скулптура и множество творби, видени в музеите. Влияят им и редица популярни автори, някои от които са техни съвременници. Разпространените академични формули са запазени до днес и те живеят нов живот в творбите на българските автори, творили в следосвобожденските десетилетия на България. Един силен скулптор много трудно би могъл да направи нещо, което не е почувствал истински със сърцето си. Особено при огромния избор от идеи, който дават големите европейски културни столици.

Справки за приносите на дисертационния труд

  1. За първи път в нашата специализирана литература проблемът за влиянието на европейските стилове върху българската скулптура от края на ХIХ и началото на ХХ век се извежда в самостоятелна тема.

  2. Показана е сравнително цялостната атмосфера, повлияла културната обстановка в България в посочения период.

  3. Събран и анализиран е фактологически и изобразителен материал, който проследява, дефинира и показва резултатите от достигналите до нас европейски стилови влияния.

  4. Анализирани са подробно не само въздействията на европейски стилове върху българските автори, но и на конкретни творци и произведения върху тях.

  5. В изследването са включени и някои сравнително по-слабо популярни и анализирани до момента произведения

  6. Направен е паралел между развитието на монументалната и кавалетната скулптура през периода, който очертава общите характеристики и разликите в интерпретацията на европейските влияния върху тях

Публикации по темата на дисертацията
Европейски влияния върху българската кавалетна скулптура в края на ХIХ и началото на ХХ век. Творческата практика на Жеко Спиридонов, Марин Василев и Андрей Николов. – В: Изкуствоведски четения, 2013. Сборник. БАН. (под печат)
Европейски влияния върху българската монументална скулптура в края на ХIХ и началото на ХХ. – В: Проблеми на приложните и изящните изкуства. Сборник материали от докторантска конференция, 2013 в НХА. С., 2014, 167-175




Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница