Носталгия и минало Бележки върху няколко теории за носталгията



страница1/8
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8

Носталгия и минало

Бележки върху няколко теории за носталгията

Zhivko Ivanov, University of Plovdiv, Bulgaria



zhivanov@uni-plovdiv.bg

Увод


Че носталгията може да бъде теоретичен проблем в началото на ХХІ век трябва да се аргументира. В средата на ХVІІ-ти и чак до средата на ХІХ век носталгията по естествен път е била предмет на теоретизиране. Нещо повече, носталгията е открита като научен проблем от Йоханес Хофер през 1686 година. Тя е научен проблем в продължения на десетилетия, а динамика на неоното научно обговаряне забелязваме в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век.

Носталгията е научн проблем, защото е медицински дефинирана, съответно теориите за носталгията са приоритет на медицинската наука.1 Една от причините с носталгията да се занимава медицината, а н психологията, е фактът, че психологията в съвременния смисъл на понятието се заражда в средата на ХІХ век и съвсем разбираемо ще предяви претенции към научната интерпретация на носталгията в края на ХІХ век.

Второто обстоятелство, което придържа носталгията към медицината (в смисъла на научен предмет) е социалната и военна важност на носталгията. Интерпретирана като разстройство носталгията влияе върху социалния и военния живот, тя е в състояние да предопредели и политически конфликти, доколкото военните доктрини са инструменти именно на политиката (политика с други средства). Носталгията изважда от равновесие военни подразделения, пречи на тактическите и стратегическите планове, внася неяснота в изхода на битки и сражения.

Медицинското конструиране на научния предмет „носталгия” има ясни практически и житейски обозрими цели като средство за контрол на социални и политически процеси, в решаването на които важен дял има военната машина. Образно казано носталгията се изследва от лекари, а се ползва от пълководци, принасяйки плодовете си на властници.

Не е случаен фактът, че научния разцвет на изследванията върху носталгията откриваме във Наполеонова и следнаполеонова Франция. Военната доктрина на корсиканеца интензифицира явлението и онова, което Хофер наблюдава при швейцарските войници-наемници, при мащабите на военните начинания от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, трябва да изглежда твърде частно, ограничено и микроскопично.

В Сорбоната по това време (между 1790 и 1860) се надпреварват да възлагат дисертационни трудове върху носталгията и съответно да произвеждат солидно число доктори на науките (медицинските), които с гордост могат да заявят, че темата им е била свързана с носталгията. В дисертационния труд на Д. Гербоа, който е бивш военен хирург, участвал в италианската кампания, а също и хигиенен инспектор в департамента Оаз2 носталгията е изследвана като серия от емпирични прояви (случаи), дефинирана е като болест (с анамнеза и история), а заключителните две глави са посветени на превенцията и лечението (Moyens de prévenir la nostalgie; Moyens curatifs de la nostalgie). Предишната глава на тази дисертация открива заболяването на рейнската армия, определено от Гербоа като нещо подобно на епидемия от носталгия, довела до масово снижаване на боеготовността и функционалността на това военно подразделение.

В по-късната дисертация на Жул Ивоно (1821)3 носталгията е поставена в средищно място между медицината и философията, но съществото на анализа, структурата и заключенията си остава строго медицински (доколкото в онази епоха медицина и философия са близки). В краткия текст от 20-23 страници (първите четири са заглавни и с посвещения) са описани групите, които са уязвими, както и е направен опит за дефиниране на същността на носталгията чрез назоваването й с нови термини: Ивоно цитира проф. Пинел4 и в съгласие с негови предложения систематизира евентуалните нови имена на носталгията, които да посочат по-ясно характера и произхода: ностомания (nostomanie), патопатридалгия (pathopatridalgie), филопатридомания (philopatridomdnie), ностопатридомания (nostopatridomdnie), maladie du pays (както ще влезе в оборот през Възраждането, при Пърличев: “отечествена болест”), носталгия (nostalgie). Тези варианти се мислят не като названия на самостоятелна болест, а като опит да се изнамери име на една разновидност на голямата болест, на родовото понятие меланхолия.5 Колкото и да е мащабна, поразяваща, масова, честа носталгията в регистъра на носологията (видовете болести, признати официално от медицинската общност със специални декрларации) не дава на носталгията автономност, а я подчинява на меланхолията, в още по-общ план – на психическите (мозъчните) разстройства.

Важно е да заключим следното: научната легитимност на носталгията е извън всякакво съмнение; научността на носталгията е свързана с убеждението, че това е лечима болест. Затова и разочарованието в лечимостта или затъването във все по-големи неясноти относно анамнезата, диагнозата и характера на носталгията като блолест постепенно ще я изведе извън полето на научния интерес и ловко ще я предостави на поетически и философски занимания, чиято претенция за научност не е ясна от само себе си и трябва тепърва да се аргументира и защитава. Носталгията става емоция, емоцията е извън разума, емоцията е енигматична, т.е. носталгията става подходяща за изкуствата и духовно-творческата дейност. Последният приключващ опит на научното интерпертиране на носталгията в лоното на нейната първороденост (медицината) е направено то Карл Ясперс.


Съвременни рецидиви на носталгията-болест


В днешно време болестното в носталгията може да бъде открито в етимологии, генезис и отделни езикови манифестации. Така например на немски носталгия звучи като «Heimweh» и се превежда като тъга по дома, а изразът «Es tut mir weh!» е често ползван при лекарски консултации. В началото на нашия век е останало нещо, което може да бъде наречено следа на активната употреба на насоталгията Като болест. Носталгията става предмет на немедицински интерпретации, научните занимания с носталгията СА обвързани с друг, хуманитарен, а не медицински тип изследване. Късната модерна философия на ХІХ век постепенно иззема носталгията (болест) от лекарските обятия и я тематизира в други парадигматични проекции. Едан от първите прояви на философичното и художественно преориентиране на носталгията откриваме при Фр. Ницше.

В края на третата част „Така каза Заратустра” се намира раздел „Оздравяващия”. Този оздравяващ е Заратустра. Оздравяваване [Genesen] е същата дума като гръцката . То означава завръщащ се у дома, в родината, път към родното [heimkehren]. Пътят и домът, носталгията и преодоляването лежат в плоскостта на философско-алегоричното, а болестта е метафора на разпада и песимизма.

Носталгията е тъга по дома, тъга и копнеж по родината. Оздравяващият е този, който се готви за завръщането у дома; готви се да се завърне към своето предопределение. Оздравяващият се намира на пътя към себе си, така той може да каже за себе си кой е, да се идентифицира смислено. В посочения пасаж оздравяващият говори: «Аз, Заратустра, застъпник на живота, застъпник настраданието, застъпник на кръга - ...». Носдталгията се трансформира в гледна точка за света и смисъла на живота, престава да бъде в плен на дребнави изреждания на симптоми, съчетани с произволни рецепти за лекуване. Носталгията влиза в семейството на дълбинни философски категории, приобщава се към понятийни редици от типа на «живот», «битие», «идентичност», «познание».

В края на века носталгията ще се обърне към динамиката на модерната индустриална епоха, към прогреса и развитието, за да се опита да внесе порядък и овладяност на неперкъснато нарастващите темпове, с които особено технологичният свят около човека се развива.

Сега би могло да се каже, че носталгията е лекарство, тя е спасение от зашеметяващия свят на непрестанни промени, който като че ли се изплъзва от контрола на човека и заплашва единство на неговия социален и ценностен свят. Болестта е силата на модерната епоха, откритието и развитието, напредъкът и маршът към новото – това са разновидности на изплъзващо се от контрол центробежно движение, което води до разпадане на идеята за цялост. Носталгията е онова, което можем да си пожелаем като нещо цялостно и завършено, според Хайдегер обаче, нашето време е заплашено от изтласкване на това желание към неосъществимия блян и копнеж.

За да доразвием тезата си за преобръщането на носталгията от болест в лекарство, ще се спрем на един сравнително непознат лирически текст на не много идвестната руска поетеса Инна Ярославцева – „Ностальгия” (1994).

Впечатляващото в тази творба е препратката към болестното и лекарственото. Този лекарствен привкус се поражда от самото слово „носталгия” в мига, когато се изрича. Разгръщането на този образ показва, че носталгията е усетена като лека травма, като слаб трус и локално сътресение (остра като спиртна настойка, като хрускането на пуканките – „И до хруста попкорна/ костяшками сжать темноту”). Във втората строфа носталгията е пресолен пласт в пирога (баницата – „слегка пересоленный слой в пироге”), като по-нататък препраща към въобразен свят, чиито детайли издават миналото на детството, приказките, семейния уют, романтиката (небесната дъга). Краткият лирически изказ завършва с двустишие, което рязко прекъсва потока на въобразяването и връща реалността в дневния ред на лирическото наблюдение. Субектът, потопен в идеализираното минало, внезапно се събужда, съзнанието му заработва навълната на днешното, усещането за напрегнатост и изпитание се активизира, очакването за нови препятствия и трудности ясно прозира във финалната перспектива: „Но отстрочены ровно полоски шоссейных дорог./ И стежок за стежком приближается новый порог.”6

Носталгията е временна съпротива, кратка почивка в усрема на прогреса, за лирическия субект тя има характера на лекарство, което обаче има краткотраен ефект. Неговото редовно и методично приемане би могло да даде необходимия ефект, но в общи линии лекарството е толкова безсилно, колкото пръчката в бързовъртящото се колело. Лекарството е знак на посмодерното разочарование в силата на разума и науката (то е продукт на разума и науката), докато прогресът и развитието (техноогично и социално) е израз на бесовското, на неовладяното, на ненормалното.

Завръщането у дома е тема на този любопитен разказ, в който носталгията е причина за привлекателността на родното. Масовата практика на руското емигриране в Америка ражда и сюжета, героинята на разказа Ася се откъсва от динамиката на североамериканския град, попада сред природата, започва да слуша касета с руски записи и потича характерният процес н авъобразеното завръщане. Двигател и път на това завръщане е носталгията, тя отключва миналото и го представя в определена последователност и подреденост, с отделни селектирани детайли от паметта, котио в събуждат емоционални регистри, потиснати в ежедневието. Носталгия се осциира за героинята с някакви литературни и филмови образи, сред които на преден план са стиховете на Цветаева и киноразказът на Тарковски, с фрагменти от историята („бялата емиграция”). Към тази външна тъкан на ностагията (носталгията на другите) се прибавя и собствената, тя се пришива и асимилира в литературната – героинята има образ на родния дом, на части от детството, на най-близката бреза, плачеща по характерния руски начин.

За героинята носталгията е болест и то странна болест, защото се проявява на пристъпи, няма постоянство, няма цикличност, няма предвидимост. Тя има чертите на климата, на земетресенията, на вулканичните изблици – в същото време тя няма тяхната разрушителна сила и енелегия, но по специфичен подмолен и скрит, вътрешно завоалиран начин действа разрушително на индивида. Носталгично обвзетия чоовек се размеква, действията му са парализирани и активността му – доста принизена. Затова една от формите на борба с носталгията е иронията: да изглежда смешно как тя се хвърля да прегръща брезичмките, да се надсмее над сълзите си, да се самоупрекне за парализата и размекнатостта, породени от омаловажени и окарикатурени образи на миналото, което е едновременно съкпо, но и нелепо по начина, по който се появява пред човека (или в него, чрез спомените и техните мнемонични визуални проекции). За Ася размишленията над носталгията са и начин тя да се овладее и контролира. Но тя установява, че за разлика от адаптацията, която е проверена и предвидима, протича еднакво при хора, които имат подобна съдба, носталгията не е еднотипна и не е еднаква, а обратно – тя оразличава неомоверно еднаквостта на хората в идентични ситуации, разпада тяхната колективност и груповост, препраща ги към изолирана и дълбоко интимна самотност, която по друг начи ги изолира, изолира ги в завърнатото минало, във въобразеното някога, което е топло и емоционално комфортно, но по друг и драстичен начин самотно.

Носталгичният човек намира само призраци, намира само продукти на своето въображение, които трябва да заместят неговата сегашна ситуация, той е халюциногенен субект, тъй като се отказва от реалността на своите преживявания и ги препраща към минало, намиращо се в режив както на активно спомняне, така и активно преобразуване чрез въобразяване (идеализиране). За Ася е отворен въпросът от какво зависи носталгията – от човека, от възпитанието, от средата, от образованието, от културата, детството, опита? На въпроса „Are you homesick”, т.е. изпитваш ли носталгия по дома и родното, всеки отговор би бил фалшив.

Не е възможно да се обясни на човек, който не е напускал родината си, какво е да си извън родината. Не е възможно дори на човек напуснал родината по свой начин и по свой път да се обясни каква е твоята носталгия, свързана с твоя начин и твоя път на напускате. Тъй като носталгията не е в самия акт на напускането, а в дългите операции по свързването на разрива между местата, времената и опита сега и тогава. Носталгията е неизвестност, тя няма отговор, и самата битност като не-отговорено преживяване й дава нова тревожеща сила. Освен заболяване, тя се оказва и хронично заболяване. Освен заболяване, то се оказва и заразно, падмемиологично заболяване, при което всеки е заразен не от чуждия опит, а от своя.

Отговорът на носталгичното не е обикновен отговор и не е обикновен разговор. Това е разговор за смисъла на живота, за неговото свързване в единно смислово цяло и поставянето му редом с дребни и досадни въпроси на ежедневието е истинската прпичина за нервността на героинята. Отговорът на носталгията винаги има жанровите черти на епитафията, на завещанието, на приключеното. Носталгията е подготовка за смъртта, подготовка с пълното съзнание, че краят наближава, той става някак осезаем и про-видим, по тази причина краят трябва да се обърне към началото, двете точки трябва сда се съединят с кохерентен личен разказ, който да преодолее разривите. Разривите, при непровянеия край, при далечния все още край, не са опасни и тревожни, те могат да бъдат отлагани и заобикаляни, но идващияд край променя конфигурациите. Носталргията означава целия живот, цялостта му и неговата логическа непрекъснатост. От алфата до омегата всичко трябвада е навързано с причината и следствието, с логиката и рационалност, които придават яснота и цялост на съзнанието и самосъзнанието.

След носталгията, обзела Ася в нейното бягство от града към природата, след установяването че носталгията е моята тотална смисленост, идва епизодът нанейното завръщане към ежедневието. То е драматично и трагично. Пренесена и владяна от носталгията в друг свят, по-висш и по-дълбок, по-различен и по-непригоден към привързването му към каквото и да било ежедневие, Ася катастрофира. Тя попада под колелата на кола, която не вижда, не усеща, не предвижда нейното връхлитане. В състоянието между смъртта и живота, психосоматичното междуцарствие, Ася е в продължаващия сън на носталгията. След катастрофата и удара в нейното съзнание проблясват образите на шестгодишно момиченце, пързалящо се с кънки по реката. След оживяването героинята знае само едно, че тя се връща и ще се върне у дома. В истинския дом, при истинската майка. Разказът завършва с изречение, с което е уместно да приключи неговия кратък преглед: „Ася се върна у дома през март 1999, но това е вече съвсем друга история”.7

Преклонението пред миналото, както и неговото низвергване са симптоми на зависимост от него. Само мислещото отношение е способон дапостави миналото пред себе си, миналото в перспектива, а едва след това да го върне на мястото му в историята. „Совите на Минерва излитат в полунощ” (Хегел), което знами, че редът на осмислянето идва тогава, когато епохата в общи черти завършена, когато ние стоим извън нея (както човека пред смъртта, когато провижда своето „извън”), когато можем да прегледаме събитията „от другата страна”, страната „отвъд”, през „отвъдността” на нещата. Единствено осмисляйки миналото (без носталгия и без критика), ние сме в състояние сериозно да се разделим с него (носталгията произвежда „неразделно минало”, минало, което не можем да изоставим; дори обратно, това изоставяне привидно зависи от нас, напрактика миналото не е в състояние да ни изостави, то не епродукт на нашенто желание и воля, то е по петите ни, проблемът е как да се справим, а не как да го изоставим или не). Ако миналото е оплоден и повехнал звят, бъдещето е семе, при вида на което едва ли можем да кажем какво ще порасте.

В един характерен текст Теяр дьо Шарден ни напомня, кое прави носталгията не медицински феномен, а духовен (философски, художествен), есето му „Носталгия на фронта” (1917) разкрива как действа на душата съприкосновението с опасността, трагедията и смъртта. То придава значимост и величие на живота, помага да бъде преодолян пошлият и банален поглед върху нещата.

Дьо Шарден определя значението на носталгията по следния начин:

Est-il besoin de dire que l’auteur ne prétend aucunement esquisser, en ce peu de pages, une psychologie de la guerre? Il croit connaître, pour l’avoir ressentie jusqu’à l’angoisse, la grande pitié du front, et celle de l’arrière. Tout son but est d’étudier l’incontestable sentiment de nostalgie éprouvé – nonobstant toutes les horreurs contemplées ou vécues – par l’homme qui se voit privé, après l’avoir goûtée en plénitude, de l’exaltation puissante versée à l’âme par la vie du front.8

Носталгията не е опит да се опише психологията на войната, а да се предаде чувството на възвишеност, което преживяната носталгия придава на живота от гледна точка на опасността, смъртта и драмата на войната.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница