Организация/група против националното равенство и религиозната и политическата търпимост по чл. 162 от нк ива Пушкарова



Дата18.11.2017
Размер189.17 Kb.
Размер189.17 Kb.

Организация/група против националното равенство и религиозната и политическата търпимост по чл. 162 от НК

Ива Пушкарова
Престъпното сдружаване с цел извършване на престъпления против националното равенство и религиозната и политическа търпимост в обществото за първи път е криминализирано у нас с чл. 162 от действащия НК.

В старото законодателство съществуват състави на престъпни деяния, с които се нарушава правото на равенство между гражданите поради тяхната расова и национална принадлежност и изповядваната от тях религия или политически възгледи. Такива са чл. 173, ал. 2 от НЗ от 1896 г. и чл. 272 от НК от 1956 г.1 Задружното им осъществяване обаче не е обособено в самостоятелна разпоредба на Особената част и се подчинява на общите правила на съучастието и престъпните съвкупности.



I. Обектът на сдружаването в престъпни групи и организации по чл. 162 е комплексен и включва две групи обществени отношения.

На първо място това е непосредственият обект на престъпленията против националното равенство и религиозната и политическата търпимост по чл. 162, а на второ – обществените отношения, които препятстват възникването и проявлението на организационни предпоставки за трайна престъпна дейност, насочена против националното или расовото равенство или политическата или религиозната търпимост и извършвана в огранизационната форма на група или организация.

Престъпенията по чл. 162 са уредени като първите по ред посегателства срещу правата на гражданите по Глава Трета на Особената част на НК. Тези посегателства засягат обществените отношения, които гарантират равнопоставено третиране и взаимна търпимост между гражданите по изброени в закона признаци.

Тази законодателна постановка се оформя едва с действащия НК. Непосредственото подбуждане към вражда или омраза към вероизповедни общности, народности или отделни разреди от населението по чл. 173 от Наказателния закон (НЗ) от 1896 г. е обособено като престъпление против обществения ред. Същият подход е приложен и спрямо проповядването и подбуждането към расова или национална вражда или омраза, употребата на насилие срещу другиго и повреждането на чужд имот поради расата, народността, религията или политическата принадлежност на собственика му по чл. 272 от НЗ от 1951 г. и НК от 1956 г.

Сравнението между трите по-стари наказателни закона и действащия НК показва, че законодателят постепенно преодолява първоначалния си възглед за обекта на тези престъпления. Според този възглед изброените посегателства нарушават преди всичко ценности от публичен порядък, установени за укрепване на държавността и системата на управление.

Текстът на чл. 173 от НЗ има еклектичен характер. Той обхваща състави с разнообразен непосредствен обект. Те са насочени към осигуряване на гражданското подчинение на задължителната сила на законите и законните разпореждания на властта, достойнството на държавния глава, реда на престолонаследие, държавната цялост и конституционния ред, както и правния режим на брака и собствеността. Систематичното поместване на посегателствата срещу равенството и взаимната търпимост сред тези състави показва, че следосвобожденският законодател ги третира предимно като нарушения на публичния ред. Тяхната същност на нарушения на правата на човека се поглъща от водещото разбиране, че те са част от държавния правопорядък и се охраняват, доколкото се проявяват като такива. В сравнителен план тази позиция намира място и в чуждестранното законодателство. Едва с международните актове след Втората световна война учението за правата на човека ги извежда като самостоятелна категория конституционни ценности с относително предимство пред реда на държавно управление.

През периода на действие на НЗ от 1951 г. и НК от 1956 г. систематичното място на посегателствата срещу равенството и религиозната и политическата търпимост се запазва както под влияние на традицията, така и по идеологически съображения. Повлияното от социалистическата управленска доктрина българско законодателство защитава с предимство публичния сектор, тъй като гражданските права се възприемат с относително по-ниска ценност.

Въпреки това посегателствата срещу националното равенство и религиозната и политическата търпимост са отделени в самостоятелен текст с два основни състава, всеки от които е със самостоятелен и единен непосредствен обект (чл. 272). Това е несъмнено предимство в правно-технически план спрямо уредбата по НЗ от 1896 г. Първият състав обхваща изпълнителните деяния на противозаконното проповядване и подбуждане към омраза или вражда, а вторият – актове на агресия срещу човек или вещ. Първият състав се отнася до посегателства с по-абстрактен обществен характер, насочени срещу обществени ценности и колективна жертва. Престъпленията по втория състав са насочени срещу конкретна жертва и увреждат както публични, така и частни интереси.

Тези текстове са пренесени в действащия закон. Първият състав е допълнен с противозаконното изграждане на дискриминационно отношение по расов признак като възможно съдържание на изпълнителното деяние. Обектът на закрила на втория състав е относително разширен с отпадането на изискването политическите убеждения на жертвата да са ,,прогресивни”. Понятието е оценъчно и придава известна смислова неопределеност на разпоредбата поради необходимостта от субективно тълкуване при неговото прилагане. С него отмененият НК от 1956 г. обозначава убеждения, съответни към даден момент на официално споделяните от управляващата политическа сила в условия на еднопартийно управление. По този начин мълчаливо се узаконяват противозаконни действия срещу граждани, които споделят алтернативни политически възгледи. Отпадането на прилагателното заличава тази правна възможност и установява принципната равнопоставеност на политическите убеждения като основание за наказателноправна закрила срещу дискриминация.

Според настоящия законодателен възглед, отразен в наказуемостта на образуването, ръководенето и участието в сдружение по чл. 162, само последното не е тежко престъпление.



I. От обективна страна сдружението по чл. 162, ал. 3 и 4 е очертано с признаците вид на престъпното сдружение и предмет на дейност.

1. Организационната форма за задружно извършване на престъпления против равенството и религиозната и политическа търпимост е определена като организация или група.

Конкретното равнище на структурираност, числеността и продължителността на съществуването на сдружението, които влияят на извода за неговия вид във всеки конкретен случай, имат правно значение само за индивидуализацията на наказателната отговорност. Законът изхожда от разбирането, че е предварително невъзможно чрез средствата на диференциацията на съставите по Особената част да се установи кой от двата вида престъпно сдружение е с по-висока степен на обществена опасност. В различните случаи групата може да превъзхожда по този показател организацията, както и обратното.



2. Предметът на дейност на престъпното сдружение е формулиран в чл. 162, ал. 3, вр. ал. 1 и 2. Това е проповядване или подбуждане към расова или национална вражда или омраза или към расова дискриминация, употреба на насилие срещу физическо лице поради народността, расата, религията или политическите му убеждения или нанасяне на вреда на чужд имот поради такова качество на собственика му. Във всичките си форми деянието е действие или съвкупност от действия.

За съставомерността на сдружението по ал. 162, ал. 3 и 4 е достатъчно то да се образува за извършването само на едно деяние.



А. Проповядването е винаги действие, което представлява публичен акт на убеждаване на неопределен кръг трети лица в някаква идея. Същността му се изразява в устно или писмено разпространение на учение или схващания с религиозно-поучително или моралистично съдържание2. Съставомерно по чл. 162 е разпространяването на схващания, които пораждат у възприемащия забранено от закона отношение на вражда, омраза или дискриминация.

Третите лица, предмет на посегателството, може и да са формирали противоправното отношение към началото на изпълнителното деяние, а може и да не са. За квалификацията на деянието е без значение дали това отношение възниква в резултат на проповядването или независимо от него, тъй като престъпната дейност е формална. Връзката между двете винаги ще се има предвид при индивидуализацията на отговорността.

Българският тълковен речник описва враждата и омразата като синоними. Според него враждата представлява ,,взаимна омраза, недоброжелателно отношение”, а омразата е ,,чувство на силна вражда, зложелателство, ненавист”. От анализа на двете тълкувания следва извод, че те изразяват сходни емоционални състояния, но омразата е по-интензивно преживявано чувство, близко до нетърпимост.

Дискриминацията е явление, определено в Закона за защита от дискриминация от 2003 г. Според неговия чл. 4 тя се дели на пряка и непряка.

Пряката дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на описан в закона признак, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Признаците са изброени неизчерпателно. Това са пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на изброените признаци в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. По силата на пар. 1, т. 7 неблагоприятно третиране е всеки акт, действие или бездействие, с който пряко или непряко се засягат права или закони интереси.

Анализът показва, че понятието за дискриминация по чл. 4 от Закона е по-широко от това по чл. 162 от НК. Кодексът го ограничава с оглед вида и броя на признаците само до дискриминация по расов признак.

В хипотезата на проповядване престъплението е формално и към него не е възможен опит.

Б. Подбуждането представлява действие по склоняване другиго към формиране на дискриминационно или враждебно отношение или отношение на омраза срещу лице или група от хора, обединени от обща национална, расова, религиозна или политическа принадлежност.

По същността си подбуждането е опит към подбудителство, обявен от наказателния закон за самостоятелно престъпление. Законът е безразличен към това дали лицата, предмет на посегателството, формират противоправното отношение, целено от дееца, или не3. При този случай равнището на обществена опасност, която оправдава наказателноправната намеса на държавата, се достига със самия факт на психическото въздействие.

В хипотезата на подбуждане престъплението отново е на просто извършване. То е довършено с първия акт, който обективира противоправна мотивираща дейност, упражнявана върху другиго. Поради това към него не е възможен опит.

Разпоредбата на чл. 5 от Закона за защита от дискриминация изрично приравнява на същинска дискриминация подбуждането към дискриминация. Съгласно пар. 1, т. 5 от допълнителните разпоредби то представлява дейност по пряко и умишлено насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване към извършване на дискриминация, когато подбуждащият е в състояние да повлияе на подбуждания. За целите на наказателното преследване описаната дейност трябва да се приеме като подбуждане, а не като дискриминационно действие, въпреки граничния си характер. Изводът следва от обстоятелството, че НК изрично разграничава хипотезите на подбуждане към дискриминация и същинско дискриминационно действие.



В. Употребата на насилие срещу физическо лице поради народността, расата, религията или политическите му убеждения винаги се осъществява чрез действие.

Съставомерно по чл. 162, ал. 2 е физическото насилие. Изводът се налага както от сравнителното съпоставяне на разпоредбата с други състави на Особената част, така и от самостоятелното й тълкуване, като се изхожда от непосредствения й обект и съдържанието на изпълнителното деяние.

Когато НК има предвид едновременно физическо и психическо насилие като възможна проявна форма на акт на отрицателно отношение към човек, той традиционно използва формулата ,,принуда”. Самият текст на чл. 162, ал. 2 не дава основание да се счита за отклонение от това правно-техническо правило. Втората форма на изпълнителното деяние (повреждането на имот) представлява физическа агресия, но срещу материален предмет, а не срещу човешко същество. Именно еднородността на насилственото действие и на акта на повреждане на имущество мотивира законодателя систематично да ги обособи в един и същи състав като форми на едно изпълнително деяние, а на като самостоятелни изпълнителни деяния.

Престъплението и в тази форма на изпълнителното деяние е на просто извършване. То е довършено с първия акт на физическа агресия. Не е необходимо постигането на посочен в състава увреждащ резултат, но законодателят не е безразличен към евентуалното настъпване на такъв. За да остане в рамките само на обсъжданата квалификация, изпълнителното деяние не трябва да осъществява признаците на престъпление срещу личността, различно от леката телесна повреда. В този случай ще се осъществи идеална съвкупност между чл. 162 и съответното престъпление против личността.



Г. Законът не уточнява вида на обекта на собственост при нанасяне на вреда на чужд имот поради народността, расата, религията или политическите убеждения на неговия собственик. Следва да се заключи, че това може да бъде както движима, така и недвижима вещ, която може да бъде или да не бъде изключителна собственост на пострадалия.

Престъплението в този случай е резултатно. Съставомерният резултат се изразява в неблагоприятно обективно изменение на субстанцията на вещта, което я прави частично негодна да изпълнява предназначението си.

Особеностите на предмета внасят специфично разширение на непосредствения обект на посегателството. Те прибавят към него обществените отношения, осигуряващи спокойното упражняване на правото на собственост. Това налага съпоставка между чл. 162, ал. 2 и унищожаването и повреждането на чужда вещ по чл. 216, ал. 1 като престъпление против собствеността.

Съставомерно както по чл. 162, така и по чл. 216, ал. 1, предл. II е такова въздействие върху предмета на посегателство, което поражда частичната му негодност да изпълнява предназначението си. Няма значение дали в конкретния случай предназначението е обичайно за този род вещи или е придадено на вещта от собственика. Тъй като чл. 162 съдържа допълнителни обективни и субективни признаци и на това основание се отнася към чл. 216, ал. 1, предл. II като специална към обща норма, той го поглъща.

Ако отрицателното въздействие върху предмета на посегателството доведе до неговата пълна негодност да служи съобразно предназначението си, е налице идеална съвкупност между чл. 162 и чл. 216, ал. 1, предл. I, тъй като двете норми са с различен обект. Първата защитава обществените отношения, осигуряващи уважение към различните раси и народности и религиозна и политическа търпимост между гражданите, както и неприкосновеността на обектите на правото на собственост от увреждащи ги въздействия. Обект на втората е съществуването на самото право на собственост, което би се заличило с погиването на материалния му носител.

Възможно е несъвпадане на владелец и собственик на имуществото, предмет на посегателството. Тогава имуществото може да бъде повредено поради дискриминационно или враждебно отношение или отношение на омраза към владелеца, а не към собственика, който може да бъде неизвестен на дееца. Той може погрешно счита владелеца за собственик. В тази хипотеза е налице оневиняващо незнание на елемент от състава, което налага освобождаване от наказателна отговорност за това престъпление на основание фактическа грешка по чл. 14 от НК и преквалифициране по чл. 216. Изводът се основава на обстоятелството, че законът ясно определя пострадалия като собственик на увреденото имущество (,,имота му”) и това качество на жертвата е елемент на обективната страна на състава. Невярната представа, че то е налице, обуславя извод за обективна несъставомерност на деянието. Обратното би означавало да се придаде самостоятелно инкриминиращо правно значение на самото дискриминационно отношение.



3. Предмет на посегателствата срещу националното равенство и религиозната и политическата търпимост са физически лица или материални обекти.

При проповядването и подбуждането към омраза, вражда и дискриминация предмет са лицата, върху които се осъществява психическото въздействие.

При упражняването на насилие, мотивирано от отношение на нетърпимост, предмет са лица, върху които се упражнява насилието и които се явяват и пострадали от посегателството.

Признаците, мотивиращи отрицателното отношение на дееца, се явяват признаци на жертвата.

Расовата и националната принадлежност са лични качества на пострадалия, които той придобива по силата на биологични наследствени фактори с раждането си. Тези качества имат съществено обществено значение, тъй като служат за признаци за сплотяване и самоопределение на човешки общности.

Религиозните и политическите възгледи са качества на пострадалия, формирани по силата на негов собствен съзнателен избор. Той е част от гражданската му изява като страна по особен вид отношения, регулиращи обмена на ценности и съжителството на разнообразни убеждения и идеологически системи в обществото. Религиозният атеизъм и политическото равнодушие също са вид убеждения с религиозен, съответно политически характер и се обхващат от обекта на закрила на чл. 162, ал. 2.

Изброените признаци могат да бъдат както действителни, така и предполагаемо налични у конкретната жертва. Според пар. 1, т. 8 от Закона за защита от дискриминация изразът ,,на основата на признаците на дискриминация” трябва да се разбира като основаване на дискриминационния акт на действително, настоящо или минало, или предполагано наличие на един или повече от признаците на неравнопоставено третиране у пряката жертва или у лице, с което тя е свързана или се предполага, че е свързана, когато тази връзка е причината за дискриминацията. Това твърде обширно тълкуване не може да бъде възприето при преценка на съставомерността на деянието по чл. 162, ал. 2 от НК. Дискриминационният признак трябва да бъде действително наличен по отношение на пострадалия. Погрешната убеденост на извършителя, че жертвата притежава някое от качествата, инкорпорирана в мотивите му да извърши престъплението, обуславя обективна несъставомерност на деянието по чл. 162.

При нанасянето на вреда на чужд имот предмет е съответно повреденият материален обект. Следва да се има предвид, че последното посегателство винаги има и отрицателно психическо отражение върху собственика на имота. Именно то мотивира дееца да посегне на вещта.



III. Субект на посегателствата, които са предмет на дейност на сдружението по чл. 162, ал. 3 и 4, може да бъде всяко наказателноотговорно лице.

Извършители на престъпления срещу националното равенство и религиозната и политическата толерантност обикновено са лица, които се различават от жертвата именно по тези признаци. Въпреки това законово изискване в тази посока липсва. Законодателят с основание е приел, че формалното наличие на едни и същи национални, расови, религиозни или политически признаци едновременно у дееца и у пострадалия не е обстоятелство, който прави посегателството невъзможно или несъставомерно. Водещо е субективното отрицателно отношение на дееца, мотивирано от признаците на различие, а не обективното им наличие или липса у извършителя.



V. От субективна страна участието, образуването и ръководенето на сдружение по чл. 162 са осъществими само при умисъл, който винаги е пряк.

1. Престъпните посегателства по чл. 162, ал. 1 и 2, предмет на дейност на групата или организацията, са възможни единствено при пряк умисъл.

Типично деецът изживява интензивно отрицателен възглед за определени човешки общности, обособени в неговото съзнание според наличието на поне един от изброените в закона признаци. Възгледът е формиран на основата на предразсъдък. Това е неправилна отрицателна оценка за група, определена по някой от изброените в закона признаци, или за нейни членове въз основа на тяхното членство в нея. Тя може да се изрази в отрицателно отношение или да доведе до отрицателно поведение с дискриминационен характер4.

В нейния произход стои категоризация. Психологията я определя като процес, при койо субектът се стреми да опрости обект, който възприема като сложен. Установяването на принадлежността на жертвата към дадена социална група води до пренебрегване на индивидуалните й качества и до неоснователно преувеличаване на значението на груповото свойство. Така последното става определящо за отношението на дееца към жертвата.

Породената на тази основа нетърпимост поражда психическа потребност от разрушаване на общността, определена според съответното качество. Тази потребност се проявява чрез различни по съдържание актове на насилие срещу лица и материални обекти, които в съзнанието на дееца са свързани със съответната общност.

Характерна за общия психически процес на формиране на вината при тези посегателства е високата емоционална наситеност. Тя поражда подозрителност, дискриминационно отношение и чувства на враждебност и омраза към предмета на дискриминация. Типични са догматизирани ксенофобски нагласи, които нямат рационален произход и се проявяват в агресивно поведение. Те могат да са извънредно устойчиви, защото деецът не е склонен критично да ги преразглежда и да усвоява разколебаваща ги информация.

Тези особености сближават нетърпимостта с афектните състояния и заличават възможността деецът да е безразличен към престъпните последици от поведението си.

Наличието на мотиви за създаване на национална или расова вражда или омраза или расова дискриминация у трети лица по чл. 162, ал. 1, както и осъзнаването, че в действията си по чл. 162, ал. 2 деецът се води от отношение на омраза, вражда или нетърпимост, обуславя умисъла в тези хипотези като пряк.

В първия случай субектът осъзнава, че действията му са насочени към изграждане на забранено от закона отрицателно субективно отношение у едно или повече трети лица. Той съзнава, че това отношение е насочено срещу определен човек или група, обособени по определен национален, расов, религиозен или политически признак, и че то е мотивирано именно от този признак. Деецът е субективно сигурен в наличието на признака у жертвата, дори убеждението му да е обективно необосновано и дори непроверено от самия него, тъй като е формирано в условия на безкритичност.

Той цели изграждането на такова отрицателно отношение у третите лица като пряк конкретен резултат от деянието си.

Във втория случай субектът осъзнава, че с поведението си извършва насилие над човек или поврежда чуждо имущество и предвижда настъпването на конкретно увреждане. Той го цели отново като пряка последица от действията си.



2. Участието в престъпно сдружение с насоченост против националното равенство винаги се осъществява при пряк умисъл, но той може да произхожда от различни мотиви.

Ако деецът е пасивен участник, той не взема участие в изпълнението на деянията по чл. 162, ал. 1 и 2, които са предмет на дейността на сдружението. Неговата престъпна дейност се изчерпва с факта на участието. Мотивацията му да участва има личен характер. Тя се основава на вътрешна необходимост да принадлежи към определена група, която удовлетворява негови социални потребности, или на лични отношения със свързани с нея лица.



Активните участници, които осъществяват елементите на предмета на дейност, типично са мотивирани към участие от желанието за осъществяване на посегателствата по чл. 162, ал. 1 и 2. При тях мотивацията повишава степента на обществена опасност както на дееца, а така и на деянието, защото мотивът както характеризира правното съзнание на извършителя, така е и част от субективната страна на изпълнителното деяние.

3. Образуването и ръководенето на организация или група по чл. 162, ал. 3 също са осъществими само при пряк умисъл. Характерът на мотивацията е независим от активността на извършителя като участник в изпълнението на деянията от предмета й на дейност.

За субективната съставомерност на всяка от формите на организирана престъпна дейност е достатъчно умисълът да обхваща извършването само на едно престъпление. Хипотезата е налице например, когато при образуването на сдружението е уговорено предметът му на дейност да съдържа само едно посегателство. Отговорност за участие и ръководене ще се породи винаги, когато деецът е обвързал съгласието си за участие в сдружението с извършването на само едно посегателство, съответно се е съгласил да ръководи сдружението с оглед извършването на едно деяние. В тези случаи обикновено деецът има предвид конкретно престъпление срещу конкретен пострадал.



VI. В заключение следва да се потвърди, че действащият наказателен режим на посегателствата срещу националното равенство и расовата и политическата тъпимост по чл. 162 от НК е в съответствие с изискванията на международните договори по правата на човека. Сред тях най-категорично е формулиран чл. 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация от 1965 г., в сила за България от 1969 г. Той ангажира държавите, страни по договора, със задължението да наказват като престъпление разпространяването на идеи, основани на убеждението за расово превъзходство или на омраза, подтикването към расова дискриминация, подпомагането на расистки действия и участието в организации и в организирани и всякакви други пропагандни действия, които подкрепят и подбуждат към расова дискриминация.

Сходно съдържание има чл. 20 от Международния пакт за граждански и политически права. Той предвижда, че ,,всяко проповядване на национална, расова или религиозна омраза, което подбужда към дискриминация, враждебност или насилие, се забранява със закон”.




АНОТАЦИЯ

Статията проследява историческото развитие у нас на наказателноправната уредба на престъпното сдружаване за извършване на престъпления против националното равенство и религиозната и политическа търпимост и подробно разглежда неговия действащ режим по чл. 162 от НК от гледище на обекта на сдружаването, неговата обективна и субективна страна и субект.

Обектът включва обществените отношения на равнопоставено третиране и взаимна търпимост между гражданите по изброени в закона признаци и обществените отношения, които препятстват възникването на организационни предпоставки за извършване на престъпления. От обективна страна сдружаването по чл. 162 се характеризира с организационната форма на организация или група и предмета й на дейност. Във връзка с последния е изяснено конкретното съдържание на понятията ,,проповядване”, ,,вражда”, ,,омраза”, ,,дискриминация”, ,,подбуждане” и ,,насилие” по смисъла на чл. 162. В зависимост от формата на изпълнителното деяние посегателствата от предмета на дейност могат да бъдат формални или резултатно, а техен предмет могат да бъдат материални обекти (движими и недвижими вещи) или физически лица, като техни специални налични или предполагаеми признаци имат значение за механизма на престъплението. Общият психически процес на формиране на вината е емоционално наситен. Отношението на нетърпимост го сближава с афектните състояния и определя умисъла при деянията от предмета на дейност като пряк. Субектът както на последните, така и на престъпното сдружаване по чл. 162 е общ.
RESUME

The article traces back the historical development in Bulgaria of the criminal regulation on the illegal association aimed to commit offences against national equality and religious and political tolerance, and studies in detail the currently enforced regime under Art. 162 of the Criminal Code in terms of association’s object, its corpus delicti, mens rea, and perpetrator characteristics.



The object includes social relations on equal treatment and mutual tolerance among citizens on legally defined indications and the relations which impede the establishment of organizational grounds for criminal offences. The corpus delicti of the association under Art. 162 is characterized by the organizational form of group or organization and its activity. In relations to the latter the terms ,,preaching”, ,,hostility”, ,,hatred”, ,,discrimination”, ,,instigation” and ,,violence” have been clarified within the meaning of Art. 162. According to the form of the offensive act the crimes within the association’s activity may or may not result in a legally recognized criminal consequence, and their object of impact may be material property (both movable and immovable) or a human being, special present or alleged characteristics of whom reflect the crime mechanism. The general mental process of mens rea formation is highly emotional. Intolerance brings it closer to affect status and determines the criminal mind as willing and intentional. The perpetrator of both the crimes within association’s activity and the acts of associating themselves under Art. 162 is general.
Библиография:

Кирилица:

  1. Айдаров, Й., ,,Криминологическо правосъзнание. Теоретико-методологически аспекти”, София, 2003 г.;

  2. Андрейчин, Л. и кол., Български тълковен речник, изд.,,Наука и изкуство”, София, 1976 г.;

  3. Антов, Н., ,,Проблеми на изнасилването в българското наказателно право”, София, 2003 г.;

  4. Голдстейн, Дж. ,,Социална психология. Христоматия”, ,,Междугрупови отношения: предразсъдъци, София, 2001 г.;

  5. Джонев, С., ,,Социална психология. Малки групи”, т. III, София, 1996 г.;

  6. Марков, Р., ,,Престъпна и правомерна дейност на множество лица”, София, 2006 г.;

  7. Сиърс, Д., Пепло, Л., Фрийдман, Дж., Тейлър, Ш.,,Социална психология. Христоматия”, ,,Поведението в групи”, София, 2001 г.;

  8. Станков. Б., ,,Психология на престъплението”, София, 2006 г.;

  9. Стойнов, Ал., ,,Наказателно право. Обща част”, София, 1999 г.;

  10. Стойнов, Ал., ,,Наказателно право. Особена част. Престъпления против правата на човека”, II, изд., София, 2006 г.


Латиница:


  1. Chin, Ko-Lin.  Chinatown Gangs:  Extortion, Enterprise and Ethnicity.  Studies in Crime and Public Policy. New York: Oxford University Press, 1996

  2. Lieh-Mak, F. ‘International Review of Psychiatry’ ISBN: 0880489928

  3. Ressler, R.K., Burgess, A.W. & Douglas, J.E., ‘Sexual Homicide patterns and Motives’ Lexington Books, 1990

1 Разпоредбата на чл. 7 от Закона за защита на държавата, внесен с допълнение от 16 март 1925 г., гласи: Който устно, писмено или чрез печатни, художествени или други произведения подбужда към вражда, омраза или престъпление спрямо отделни класи или слоеве на населението или установените власти и с това може да поставя в опасност обществения и правов ред в страната, се наказва със строг тъмничен затвор от 3 до 8 години и глоба от 50 000 до 300 000 лева.

2 Вж. Андрейчин, Л. и кол., Български тълковен речник, изд.,,Наука и изкуство”, София, 1976 г.

3 Повече за разликата между подбудителство и подбуждане вж. Стойнов, Ал., ,,Наказателно право. Обща част”, София, 1999 г., с. 314 и РВКС-ВК № 160/1995 г.

4 За повече подробности вж. Голдстейн, Дж. ,,Социална психология. Христоматия”, ,,Междугрупови отношения: предразсъдъци, конфликт и сътрудничество”, София, 2001 г., стр. 449 - 462





Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница