Ошо следвай ме (Беседи върху притчите на Исус)



страница1/13
Дата08.02.2017
Размер2.76 Mb.
Размер2.76 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

ОШО – Следвай ме (Беседи върху притчите на Исус)


УВОД


За първи път срещнах Ошо в ашрама в Пуна, Индия. Беше едно вечерно събиране. На следващия ден започваше десетдневен медитационен лагер, а тази вечер с Ошо тряб­ваше да се срещнат нови посетители на ашрама. Пред вра­тата на бунгалото му се събра една много космополитна група. Там беше един гещалт1-терапевт на средна възраст от Канада, едно младо немско хипи и стеснителната му приятелка, едно стройно чернооко момиче, за което по-къс­но разбрах, че е ръководило публичен дом в Париж, млад филмов продуцент от Англия, възрастна артистична двой­ка от Америка, и аз, католически свещеник.

Бяхме заведени в задната част на къщата, където Ошо седеше на открито във вътрешния двор. Внезапно бях потопен в една енергия на топла любов. Неговото лице блес­теше от светлина и от най-нежната усмивка, която няко­га съм виждал. Очите му бляскаха с яснота и проникваха до самите дълбини. В този момент аз разбрах, че съм срещнал човек, който беше там.

Един по един имената ни бяха извиквани и ние идвахме и сядахме пред него. Първо младото хипи, което каза на Ошо колко е глупаво и как би искало да е по-интелигентно. Ошо се изгърби като еврейски смешник. „Защо искаш, да си умен? - каза той. - Да си глупав е прекрасно."

Момчето го погледна сериозно и отговори на развален английски: ^Ама цял ден глупав?!" Всички се разсмяха. Аз -не. Тъй като завидях на простотата на това момче. Умст­веният ми багаж със своите книги, теологически разграни­чения, красноречиви проповеди, философски морализаторства тежеше яко на раменете ми. Спомних си как преди две хиляди години Исус беше благодарил на своя Отец, задето е разкрил на простите тайните на царството Божие.

Следваше момичето от Париж, на което Ошо говори с такава нежност и любов. Умът ми се вихреше, тъй като Евангелието, което аз бях изучавал и проповядвал в продъл­жение на толкова много години, сега се разиграваше отново в плът и кръв. Грешниците и блудниците влизаха в царство­то преди свещениците и самодоволните моралисти.

Когато името ми беше извикано, аз долазих на четири крака и седнах пред него. Щом той започна да говори, аз усетих дълбоки конвулсивни ридания да идват някъде от­вътре. Скоро вече плачех като момченце, което се е загуби­ло, а сега си е отново вкъщи. Той се усмихна, когато му каза­ха, че съм свещеник. „Това е много добре - рече той, - но хра­мът го няма". Отново думите на Исус зазвъняха в ушите ми: „Нито на тази планина, нито на онази ще бъде моят Отец почитан, но само в дух и истина."

Новият Век се беше родил. Духът няма да бъде спрян от институции, религиозни или политически. Той няма да бъде задържан от догматични формулировки, философски морализми или теологични разграничения. Той ще отиде отвъд разните интуиции на литературата и поезията. Той ще бъде истински.

Ошо беше извървял пътя. Той е семето, което беше умряло и сега бе разцъфтяло в чиста истина. Той беше направил пъте­шествието до некартираната страна отвъд. Той беше проник­нал в непознатото и сега стоеше там с пълна любов и яснота.

През следващата седмица всяка сутрин аз присъствах на неговите беседи за Исус. Заедно с четиристотин саняси и посетители аз го чух да говори за Исус. Тези беседи съста­вят настоящата книга. Като ги четете, ще намерите себе си да се съгласявате вътрешно. Ще се усетите да чувствате, че това сте го знаели винаги.

Свети Августин казва, че Бог е станал човек, за да може човекът да стане Бог. Ошо е минал през смъртта и е въз­кръснал. Той е втори Христос, втори Буда. Но всеки ден той ни напомня да се събудим - да разберем, че ние също сме боже­ствени, че ние също можем да сме там. Ние просто трябва да умрем. Моят любим спомен от Ошо е как седи на стола си и накланяйки се напред с протегнати ръце, казва тихо: „Нека да ти помогна да умреш."

Нека тези беседи на Ошо ви помогнат да умрете, така че да можете по-дълбоко да вкусите от живота.

Свами Ананд Бодидхарма



Първа беседа, 21 октомври 1975 г.
И СЛОВОТО СТАНА ПЛЪТ

ОТ ЙОАНА. ГЛАВА 1

I. В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО; И СЛОВОТО БЕ У БОГА; И СЛО­ВОТО БЕ БОГ.

3. ВСИЧКО ЧРЕЗ НЕГО СТАНА; И КОЕТО Е СТАНАЛО, НИЩО БЕЗ НЕГО НЕ СТАНА.

4. В НЕГО БЕ ЖИВОТ, И ЖИВОТЪТ БЕ ВИДЕЛИНАТА НА ЧО­ВЕЦИТЕ.

5. И ВИДЕЛИНАТА СВЕТИ В ТЪМНИНАТА; И ТЪМНИНАТА Я НЕ ОБЗЕ.

6. ИМАШЕ ЧОВЕК, ПРОВОДЕН ОТ БОГА, ИМЕТО МУ ЙОАН.

7. ТОЙ ДОЙДЕ В СВИДЕТЕЛСТВО ДА СВИДЕТЕЛСТВУВА ЗАРА­ДИ ВИДЕЛИНАТА, ЗА ДА ПОВЯРВАТ ВСИЧКИ ЧРЕЗ НЕГО.

8. НЕ БЕ ТОЙ ВИДЕЛИНАТА, НО ДА СВИДЕТЕЛСТВУВА ЗА ВИ­ДЕЛИНАТА.

II. В СВОИТЕ СИ ДОЙДЕ, И СВОИТЕ МУ ГО НЕ ПРИЕХА.

12. А КОИТО ГО ПРИЕХА, ДАДЕ ИМ ВЛАСТ ДА БЪДАТ ЧАДА БОЖИИ, НА ТЕЗИ, КОИТО ВЯРВАТ В НЕГОВОТО ИМЕ.

14. И СЛОВОТО СТАНА ПЛЪТ И ВСЕЛИ СЕ МЕЖДУ НАС (И УВИДЕХМЕ СЛАВАТА НЕГОВА, СЛАВА КАТО НА ЕДИНОРОДНАГО ОТ ОТЦА), ПЪЛЕН С БЛАГОДАТ И ИСТИНА.

16. И ВСИНЦА НИЕ ОТ НЕГОВАТА ПЪЛНОТА ПРИЕХМЕ, И БЛАГОДАТ ЗА БЛАГОДАТ.

17. ЗАЩОТО ЗАКОНЪТ ЧРЕЗ МОЙСЕЯ БЕ ДАДЕН, А БЛАГО­ДАТТА И ИСТИНАТА ЧРЕЗ ИСУСА ХРИСТА БИДЕ.

ЩЕ ГОВОРЯ ВЪРХУ ХРИСТОС, а не върху християнс­твото. Християнството няма нищо общо с Христа. Фактически християнството е анти-Христос, точно както и будизмът е анти-Буда и джайнизмът е анти-Махавира. Христос има в себе си нещо, което не може да бъде организирано: самата му приро­да е бунтовна, а бунтът не може да бъде организиран. В мо­мента, в който го организираш, ти го убиваш. Тогава остава мъртвият труп. Ти можеш да го боготвориш, но не можеш да бъдеш трансформиран чрез него. Можеш да носиш товара му с векове и векове, но той само ще те обременява, а няма да те освободи. Ето защо, от началото нека да бъде абсолютно ясно: аз съм изцяло за Христа, но дори и най-малка частица от мен не е за християнството. Ако търсиш Христос, ще трябва да отидеш отвъд християнството. Ако се придържаш твърде мно­го към християнството, няма да можеш да разбереш Христа. Христос е отвъд всички църкви.

Христос е самият принцип на религията. В Христа всич­ки домогвания на човечеството се осъществяват. Той е един рядък синтез. Обичайно е човешкото същество да живее в агония, мъка, тревога, болка и мизерия. Ако погледнеш Кришна, той е отишъл на другия полюс: той живее в екстаз. Никаква агония не е останала; мъката е изчезнала. Можеш да го обичаш, можеш да танцуваш с него за малко, но мостът липсва. Ти си в агония, той е в екстаз - къде е мостът?

Буда е отишъл дори още по-далеч. Той не е нито в аго­ния, нито в екстаз. Той е абсолютно тих и спокоен. Толкова е надалеч, че ти можеш да го гледаш, но не можеш да повяр­ваш, че той е. Изглежда като мит - може би изпълнено жела­ние на човечеството. Как може такъв човек да ходи по земя­та, така отвъден на цялата агония и екстаз? Той е твърде далеч.

Исус е кулминацията на всички стремления. Той е в та­кива мъчителни страдания, в каквито си и ти, в каквото вся­ко човешко същество е родено - в агония на кръста. Той е в екстаз, до който понякога един Кришна достига: той празнува; той е песен, танц. А той е също и отвъдното. Има моменти, когато се приближаваш все по-близо и по-близо до него, когато ще видиш, че неговата най-вътрешна същност не е нито кръс­тът, нито неговият празник, но отвъдността.

Това е красотата на Христа: съществува мост. Ти можеш да се движиш към него постепенно, а той да те води към непо­знатото - и толкова постепенно, че ти няма дори и да разбереш кога си пресякъл границата, кога от познатото си навлязъл в непознатото, кога светът изчезва и се появява Бог. Ти можеш да му се уповаваш, защото той е толкова много като теб и все пак така различен. Ти можеш да вярваш в него, защото той е част от твоята агония, можеш да разбереш езика му.

Ето защо Исус се е превърнал във велик жалон в исто­рията на създанието. Не е просто съвпадение, че раждането на Исус е станало най-важната дата в историята. Така трябва да бъде. Преди Христа - един свят; след Христа - напълно разли­чен свят, рязка граница в съзнанието на човека. Има толкова много календари, толкова много начини, но календарът, който е основан на Христа, е най-важният. С Христос нещо се е променило в човека, нещо е проникнало в съзнанието на чо­века. Буда е прекрасен, върховен, но не е от този свят; Криш­на е чаровен - но все пак мостът липсва. Христос е мостът.

Ето защо аз избрах да говоря върху Христос. Но винаги помнете, аз не говоря върху християнството. Църквата всяко­га е анти-Христова. Щом се опиташ да организираш един бунт, той трябва да се уталожи. Не можеш да организираш бурята - как можеш да организираш бунта? Бунтът е истински и жив, само когато е хаос.

С Исус в човешкото съзнание навлезе хаос. Сега органи­зацията не може да се изгради отвън в обществото; порядъкът трябва да се създаде в най-вътрешната сърцевина на твоята същност. Христос е донесъл хаос. Сега от този хаос ти трябва да се родиш напълно нов, един порядък, идващ от най-въ­трешната същност - не нова църква, но нов човек, не ново общество, но ново човешко съзнание. Това е посланието.

И тези думи от Евангелието на Св. Йоан - ти трябва да си ги чувал толкова пъти, сигурно си ги чел толкова много пъти. Те са станали почти безполезни, безсмислени, незначителни, банални. Повтаряни са толкова много пъти, че сега, когато ги чуеш, в теб не трепва нищо. Но тези думи имат огромен потенциал. Ти може да си загубил значението им, но ако станеш малко по-буден, осъзнат, значението на тези думи може да се възвърне. Това ще бъде борба за възвръщане на значението... точно както би възвърнал земя от океана.

Християнството е покрило тези прекрасни слова с толкова много интерпретация, че оригиналната им свежест се е загуби­ла - чрез устите на свещениците, които просто повтарят като папагали, без да знаят какво казват: без разбиране, без коле­бание, без трепет пред светостта на тези слова. Те просто по­втарят думите като механични роботи. Жестовете им са фал­шиви, защото всичко е упражнявано.

Веднъж бях поканен в един християнски богословски ко­леж. Смаях се, когато ме разведоха из колежа. Това е един от най-големите богословски колежи в Индия: всяка година там подготвят от двеста до триста християнски свещеници и мисио­нери - петгодишно обучение. И всичко трябва да се учи: дори как да застанеш на амвона, как да говориш, къде да дадеш повече ударение, как да си движиш ръцете - всичко трябва да се учи. И тогава всичко става фалшиво, тогава човек просто прави празни жестове.

Тези слова са като огън, но от векове на повтаряне, папагалско повтаряне, около огъня се е събрал много прах. Моето усилие ще бъде да ги разчистя отново. Бъдете много бдителни, защото ние ще стъпваме по добре позната пътека по един съ­всем непознат начин, ще стъпваме из много добре позната територия със съвсем различна, напълно нова позиция. Тери­торията ще бъде старата. Ще се помъча да ви дам ново съзна­ние, за да я видите. Ще ми се да ви заема очите си, за да можете да видите старите неща в нова светлина. А когато имате нови очи, всичко става ново. Слушайте:

В началото бе Слово; и Словото бе v Бога; и Словото бе Бог.

Нека упанишадите се чувстват жалки, нека Ведите за­виждат:



В началото бе словото.

Какво значи това, когато Евангелието казва в началото? Християните интерпретират в началото в смисъл, че е имало начало. Те използват и интерпретират думите е началото, ся­каш те показват нещо относно началото на времето. Но без време как може да има начало? За да се започне, на първо място ще бъде необходимо време. Ако времето не е съществувало, тогава какво се има предвид под в началото"?



В началото е част от времето и не може да предхожда времето, тъй като в началото не означава, че е имало ден, когато Бог е създал света. Това е абсолютна глупост. В нача­лото е просто начин да се кажат нещата. В началото не означава в началото ни най-малко, защото никога не е имало начало - и не може да има край. Бог е вечен, Неговото творе­ние е вечно. Винаги е било така и винаги ще бъде така.

Поради тези думи в началото в продължение на векове са се водили много спорове. Имало е дори глупави проповед­ници и епископи, които са се опитвали да определят точната дата: светът е започнал четири хиляди и четири години преди Христа, в един понеделник. А какво е правил Бог преди това? Преди тази дата трябва да е имало вечност - четири хиляди години са нищо. Какво е правил преди това? Съвсем нищо ли не е правил? Тогава защо внезапно, на определена дата, Той започва Творението?

Това винаги е било проблем, но проблемът възниква по­ради погрешна интерпретация. Не, е началото е просто начин на изразяване - трябва отнякъде да се започне, Евангелието трябва да започне отнякъде. Животът е вечност, животът ни­кога не започва отнякъде, но всяка история трябва да започва и всяко описание трябва да започва. Произволно трябва да се избере някоя дума и ти не би могъл да избереш нещо по-добро: е началото. В началото означава просто, че ние не знаем.

Но от самото начало, ако е имало някакво начало, Бог е творял. Нека ви го кажа по друг начин: Бог е творчество. Ти можеш дори да изоставиш думата Бог. Фактически самото Евангелие не иска да използва думата Бог. В началото бе Словото; и Словото бе у Бога; и Словото бе Бог.



В началото бе Словото. За какво слово говориш, какво е това слово? Този, който е познал истината, знае добре, че да се дава име на Бога е безсмислено: не съществува име, нито пък дефиниция - а всички думи са малки, не могат да обхва­нат цялото. Словото е отново начин да се посочи безименното, непознатото. В началото бе Словото.

Евреите, които са предхождали Исус, за които Исус е бил самата кулминация... Юдейският дух е дошъл до осъществява­нето си в Исус. Разбира се, те отхвърляли Исус - това е друга история. Понякога се случва някой измежду нас да постигне реализацията на човешкия род, но тази реализация е толкова огромна и така велика, а ти си толкова ниско, че не можеш да я повярваш - трябва да я отречеш.

Христос се е издигнал високо. Евреите са чакали от веко­ве този човек - виж каква ирония! - те са чакали от векове да се появи този човек, всичките им надежди са били в този чо­век, който ще трансформира живота им и ще донесе царството Божие на Земята... И когато този човек се появил, самите те, които го очаквали, не могли да повярват, не могли да се дове­рят. Какво се е случило?

Те се пристрастили твърде много към самото чакане. „Е, ако това е човекът, тогава какво да правим?" Тогава чакане­то трябва да спре, ти трябва да спреш. А те са чакали толкова дълго - фактически в самото чакане е била цялата им де­йност, цялата им религиозна активност: чакане да дойде Бо­жият син. И сега изведнъж този човек е тук и казва „ето ме".

Но сега те по-скоро биха се придържали към тяхното ча­кане, отколкото да погледнат този човек - защото ако го по­гледнат, това би било краят; сега не би имало нищо, за което да чакат. Бъдещето изчезва, надеждата изчезва, желанието изчезва. Този човек ще убие цялата надежда, цялото желание, цялото бъдеще - а това е прекалено! Старият ум се е при­страстил към своето чакане, към своята мизерия, немощ -сега му дошло твърде много.

Това се случва: ако боледуваш твърде продължително, малко по малко започваш да залагаш на болестта. Тогава се опасяваш - ако отново оздравееш, се появява страх, защото ще трябва да ходиш пак на работа, на пазар. През тези някол­ко години си си почивал: нямало е грижи, могъл си да се отпуснеш. Сега отново отговорности. И не само това - през тези няколко години, през които си боледувал, всеки ти е съ­чувствал, почти всеки се е опитвал да те обича. Ти си бил центърът в твоето семейство, приятели, познати; всички са би­ли любезни. Отново да навлезеш в суровия и жесток свят -умът се отдръпва; изглежда не си струва.

Ако един народ чака толкова дълго... А евреите винаги са чакали. Те все още чакат - а човекът е дошъл и си е заминал. Но те са заложили твърде много на чакането: тяхното чакане се е превърнало в тяхна молитва, техните синагоги не са нищо друго, освен чакални за месията, който ще дойде. А той е бил тук!

И аз ви казвам, че ако той дойде пак - макар да не смятам, че ще извърши отново същата грешка - ако той дойде пак, евреите пак няма да го приемат, защото какво ще стане с тяхното чакане? Те са живели твърде много с него; тяхното затворничество се е превърнало в техен дом и те са си го украсили. А сега да излизат под суровото, открито небе - къде­то понякога слънцето изгаря силно, а понякога вали, понякога е студено или пък горещо - опасно е. Те са се приютили.



В началото бе Словото...

Евреите винаги са настоявали, че Божието име не трябва да се произнася, защото то е нещо, което трябва да се пази дълбоко в сърцето. Ако се произнесе, значи да се оскверни; ако се каже, значи да се направи част от обикновения свят и език. Ако се казва отново и отново, то ще загуби своето значе­ние и значимост.

Ако обичаш някого и цял ден казваш „обичам те, обичам те" много пъти - а ти прави удоволствие да го казваш - дру­гият човек може в началото да е щастлив, но рано или късно това ще му дойде много. „Обичам те, обичам те" - правиш една прекрасна дума безполезна. Не я използвай прекалено много. Тогава тя ще е значима, тогава тя ще носи известно» значение. Фактически тези, които наистина обичат, може изоб­що и да не я използват. Ако любовта не си личи от само себе си, тя не може да се изкаже - няма нужда да се казва. А ако си личи от само себе си, тогава защо да я казваш? Трябва да има някои ключови думи, които да използваш рядко, много рядко. Те трябва да се пазят за редки случаи, когато се докос­ваш до върха.

Евреите винаги са настоявали името на Бога да не се използва. Било е обичай в старо време, преди Христа, да се позволява само на първосвещеника от Соломоновия храм да го използва, и то само веднъж в годината. На никой друг не му се разрешавало. Тъй че Словото е кодът, код за Божието име. Нещо трябва да се използва, за да го представя, и това е един прекрасен код: Словото. Те не използват други думи, те просто казват: Словото. Същото е направено и в Индия. Ако питаш сикхите, последователите на Нанак, те ще кажат Нам, Името. Те не казват никакво име, те просто казват: Името. Това озна­чава същото, както и Словото.

Само на първосвещеника му било позволено, а самият първосвещеник е трябвало да се пречисти. Цяла година той се пречиствал, постил, молил се и се подготвял. Тогава, един ден в годината, цялата общност се събирала. И тогава също първосвещеникът не произнасял думата пред тълпата? Той отивал в най-вътрешния олтар на храма; вратите се затваряли. Дъл­боко в тишина, където никой не могъл да чуе -тълпата чака­ла отвън и нямала възможност да чуе, - той произнасял името в съкровена святост, с дълбока любов, интимност. Той произ­насял името заради цялата общност.

Когато името се е произнасяло, е било ден на блаженство. След това, в продължение на цяла година, името не трябвало да стига до устните. Трябвало е да се носи в сърцето, трябвало е да стане като семе. Ако вадиш семето от почвата все отново и отново, то няма никога да поникне. Дръж го дълбоко навъ­тре. Поливай го, защитавай го, но го дръж дълбоко в тъмни­ната, така че да поникне, да умре и да се прероди.

Името Божие трябва да се пази дълбоко в сърцето. Дори и ти не трябва да го чуваш - така дълбоко в твоето същество трябва да е то, в твоите подсъзнателни дълбини, че никога да не стигне до ума ти. Това е причината първосвещеникът да отива в най-вътрешния олтар. Никой не чува, вратите са за­творени и той произнася името само веднъж. Значението е следното: влез в най-вътрешния олтар на твоя храм на сърце­то, пречисти се, и от време на време, когато чувстваш аромата на своята същност - когато си на върха на своята енергия, когато си наистина жив и дори и най-малка частица тъга не витае около теб, ти си щастлив, изключително щастлив, ек­залтирано щастлив и спокоен и тих, в състояние си да можеш да благодариш, да чувстваш благодарност - тогава влез в най-вътрешния олтар. Умът ти ще бъде оставен отвън - това е тълпата. Ти ще отидеш по-надълбоко в сърцето и там ще го произнесеш толкова тихо, че дори умът ти няма да може да го чуе. Там трябва да бъде занесено Словото.

В началото бе Словото; и Словото бе у Бога; и Словото бе Бог.

Няма разлика между Бог и Неговото име. Той няма име; Той самият е Своето име. Неговата „Съм"2-ност е Негово име; Неговото битие е Негово име. Едно дете се ражда. Какво име има то? Няма име. Но то е. Това „е" е неговото име. След това за удобство ние му даваме име и малко по малко то ще забра­ви своето „е" и ще се идентифицира със своето име. Ако някой обиди името, то ще се гневи; ако някой похвали името, то ще е много щастливо. А името никога не му е принадлежало!

Бог е детето, винаги е детето, винаги е невинността на света. Това е значението на фразата: и Словото бе у Бога. „Е", съществуване, същество: и Словото бе у Бога. Неговото име е Негово същество. Не повтаряй Неговото име, навлез в Неговото същество - това е единственият начин да Го постиг­неш. Фактически, забрави за Него. Навлез в своята собствена същност и „Съм"-ност, и ще Го постигнеш.



Всичко чрез него стана; и което е станало, нищо без Него не стана.

Бог е творчество. Ако кажеш, че Бог е Творецът, значи да го фалшифицираш, но ако кажеш „Бог е творчество", няма да е разбираемо. Тогава хората ще си мислят: защо тогава да използваме „Бог"? - само „творчество" стига. Ние казваме „Бог е творецът", но поради този израз възникват много глупости. Тогава Той кога е създал света? Защо не го е създал преди? Защо не е могъл да го създаде преди, защо го е създал по времето, по което го е създал? Защо го е създал такъв? Защо не може да го подобри?

Толкова много мизерия, толкова много страдание в света, а Той е Творецът. Значи Бог е виновният. Значи да се чувс­тваме гневни: ако Той е Творецът, значи Той е отговорен за всичко това. Защо не може да го промени? Тогава възникват всякакви проблеми и богословите все това и правят - да отго­варят на тези въпроси.

На първо място, те няма защо да възникват, ако поглед­неш нещата директно. Бог не е Творецът, Той е творчество. Творчеството е Негова същност. Той винаги е творял; Той не може да си вземе отпуск от Своето творчество. Това не е въз­можно; ти не можеш да си вземеш отпуск от своето най-въ­трешно естество - не. Всичко, което можеш да изоставиш, не е твое естество, това, което ти не можеш да изоставиш, то е твоето естество.

Божието естество е творческо. Той винаги е творял. И няма друг начин: единственият начин, по който светът може да съществува, е начинът, по който съществува. Това е един­ственият начин. Каквото и да си мислиш или да осъждаш, или да одобряваш, е без значение. Това е все едно да отидеш при една роза и да я попиташ: „Защо имаш само толкова венче-листчета? Би могла да имаш още няколко. Лошо ли ще е?" Но ако има още няколко, същият въпрос отново може да бъде уместен.

Какъвто и да е светът, умът винаги ще създава въпроси. Тъй че онези, които знаят, оставят ума и приемат света. И има само два пътя: или ще приемеш ума и ще бъдеш против света, или ще приемеш света и ще оставиш ума. Това е единственият начин, по който нещата са и могат да бъдат, и няма никой, на когото да се оплачеш, и няма кой да чуе оплакванията ти и да направи подобрения. Бог е творчество, а не Творец.



Всичко чрез Него стана - всички неща всъщност са ста­нали от Него, а не чрез Него! И което е станало, нищо без Него не стана. И не само в миналото - дори и днес, когато нещо се създаде, Той е творецът, ти си само инструмент.

Рисуваш картина или пишеш песен. Как мислиш, ти ли си творецът? В момент на дълбока погълнатост от творчеството ти изчезваш, Бог отново започва да функционира. Тъй че не е въпрос на миналото. Навсякъде и винаги, когато творчеството се случва, то е винаги чрез Него. Попитай всички велики пое­ти. Те ще ти кажат, че винаги, когато са ги осенявали велики поеми, те са били най-многото пасивни получатели. То се е случвало, творците не са били те.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница