От димитър михайлов като критическа творба книгата на Д. Михайлов „Поетът Яворов



Дата17.11.2017
Размер89.45 Kb.
Размер89.45 Kb.

„ПОЕТЪТ ЯВОРОВ” ОТ ДИМИТЪР МИХАЙЛОВ КАТО КРИТИЧЕСКА ТВОРБА

Книгата на Д. Михайлов „Поетът Яворов” (В. Търново, 2012) е вълнуващ литературоведски разказ за различните социално-биографични роли и художествено-визионерски превъплъщения на най-трагичния български модерен поет. Подчертавам – това е по особен начин „единяващ”, „събиращ” крайности и раздвоения, противоречия и съмнения „критически сюжет”. Цялото изследване е промислено през призмата на единството и целостта на „Подир сенките на облаците” от 1914 г. като книга-завет към поколенията. Като преродена книга – окръглена и завършена. Прочитът на Д. Михайлов е първи в съвременната оценъчно-интерпретативна мисъл, възприемащ последната редакция на „Подир сенките на облаците” като цялостно изградена нова книга, в която авторът очертава своя образ на поет, но и оптиките, през които да бъде четен в бъдеще. Прецизните наблюдения и тълкувания върху композицията, върху подбора на стихотворенията от предишни книги и цикли идват да подскажат, че още през 1910 г. „Подир сенките на облаците” е мислена не като ретроспективна, а като вгледана напред книга. Така Д. Михайлов внушава, че Яворов е имал самосъзнанието на средищен творец в контекста на целокупната национална литература, т.е. на модерен класик, зад който има богато поетическо минало, но и който отваря нови хоризонти пред националното лирическо изкуство. Яворовата книга се оказва тъкмо този възел, ядро на духовната и езикова зрелост на българската лирика; еталон, с който тя се съизмерва, за да се самопознае. Убедена съм, че така предложеният концептуален прочит на „Подир сенките на облаците”, като „реализираната от поета идея една-единствена стихосбирка да представи завършеността и целостта на своя автор”, е принос в дългата история на яворознанието у нас. Въпросната теза авторът постига чрез поредица от текстологични и съпоставителни анализи, чрез детайлен коментар на журнални публикации, на архивни материали, на интимно-лични избори и социокултурни жестове.

Д. Михайлов проявява специален интерес към „живота” на архивите, към скритите в тях факти, истории, съдби. Той е от редките съвременни литературоведи, които познават до най-малките, незначителни на пръв поглед, но смислопродуктивни детайли от живота и творчеството на поета и тъкмо поради това изборът му да портретира „героя” си, тръгвайки от „Книгата” през „Поезията” към „Автора”, е повече от показателен. Михайлов е изследовател, който, конструирайки силно интригуващи литературноисторически сюжети, изхожда на първо място от текста. Текстът със съпътстващите го колебания, промени, редакции през времето за тълкувателя е върховна инстанция. Той е този, който в най-голяма степен оформя образа на автора за съвременници и следовници. Разбира се, не са без значение социалните и културните роли, семейно-битовите отношения, роднинските обвързаности, обществените възгледи, манталитетните нагласи и т. н. Всички те психографски доуплътняват, но не са основополагащите подстъпи към профила на твореца. Те по-скоро уясняват визираните в произведенията послания.

Може да се каже, че литературоведът е обсебен (в най-високия, в най-благородния смисъл на думата) от присъствието на Яворов в българската литература. Нещо повече, той е безусловно въвлечен в художествената му вселена, в нейните прозренчески дълбини и неизмерими висоти, в нейната фундаментална различност спрямо всичко останало в националната литературна култура.

Всъщност върху тази концептуална нишка се гради цялото изложение на Михайлов. Той е категоричен, че за Яворовата книга „Подир сенките на облаците” не съществува контекст от образци, спрямо които да бъде обговорена. Опитът да се извае образът на поета преди всичко чрез собствената му антологична сбирка, възприемана като своеобразен творчески автопортрет, е първи в родното литературознание. Д. Михайлов е разчел всеки структурен и композиционен елемент, всеки стих и всеки променен граматически знак като уникален, предварително замислен компонент в общата цялост на творбата. Оттук и новаторските тълкувания на заглавието, на овалната форма на предхождащия стихотворенията портрет, на прекомпозираните цикли, на подбора на творбите. Прониквайки в дълбинните пластове на книгата, в нейните рационално необясними провидения, изследвачът застава като че ли в ролята на постановчик, който преценява мястото на всяка „сцена” и всеки „персонаж”, на всеки „декор” и всеки „дубльор”. За да се стигне до обобщението, че предсмъртната редакция от 1914 г. е „скритият живот на поета”, този, който ще го легитимира пред идващите поколения.

Изследователят групира направените предсмъртни посвещения към отделни творби около няколко „адресатни ядра” – на най-близките приятели, представители на модерните тенденции в литературата ни, на дейците на македонското движение, с които Яворов е в съдбовна връзка, на членове от семейството. По този начин вече книгата е разчетена не само като израз на обобщаващо-естетическото начало, но и като своеобразна „биография” на поетовия дух. Изобщо с тази книга Яворов „произвежда себе си”, представя своя завършен и окръглен (овален) лик.

В частта „Замръзването на цикъла „Есенни мотиви”, или за единението между стихове и поет” от първия дял на изследването Михайлов се откроява като пунктуален литературен археолог и текстолог. Той се взира в абсолютно всеки щрих, промяна, добавка, за да даде своето неординерно тълкуване на болезнени питания, на спотаени значения, на естетически тежнения. Тук авторът изследва тайните кодове, скритите причини за това „есенните мотиви” да акцентират върху „зимата”. „Дискутирайки” всички циклизиращи техники и опити, тълкувателят стига до генеративната теза, че зимата нахлува в есенния цикъл, защото е смърт, последна точка, замръзване. Защото е другото име на яворовската непобедима самост и трагическа безизходност...

За първи път Яворовата книга е разчетена като поетически разказ с откроена сюжетност. Правят впечатление внимателните наблюдения над работните екземпляри на „Подир сенките на облаците”, коректните вглеждания над извършените редакции, които водят след себе си не само стилистични, но и смислови промени. Изобщо водят до нови ключови поетически решения. Литературоведски находчиво изследвачът е авторизирал графиката на първоначалното посвещение, с което започва „Подир сенките на облаците”. И така то е интерпретирано като своеобразен ключ и „предговор” в любовния сюжет на стихосбирката. Чрез и през посвещението авторът чете „Подир сенките на облаците” като любовна книга, като стихосбирка за любовните подеми и сривове на един метежен дух. И най-важното, това е книга, в която центърът е аз-ът, проявяващ обаче пълноценно себе си единствено в свръхнапрегнатото общуване с любимата.

В главата „Любовният сюжет” се открояват аналитично-тълкувателски обобщения, типологични модели за четене на Яворовото поетическо наследство, които трудно могат да бъдат подминати от следващите интерпретатори. Тук изследователят предлага една твърде интересна хипотеза, свързана със семейната драма Лора-Яворов: „Като любовница, преди венчавката с Яворов, Лора може би разбира смисъла на неговите любовни изповеди. Но като съпруга, която иска да обсеби всичко, тя чете лошо „Подир сенките на облаците”. Лора и Яворовият лирически герой (и Яворовият дух) не се „чуват”, не се разбират. Те изповядват различни нагласи, въплъщават различни състояния, различни предразположения на тялото и духа. За Яворовия човек не е важна конкретната биографична жена, за него е важна Любовта. Затова съпругата се оказва лош четец, тя е сбъркала призмата, през която да разпознае влюбения мъж в поезията на своя съпруг. Ревностна, изискваща, подчиняваща, Лора не издържа изпитанията, на които я подлага героят на поета. А в нея, Любимата, която и да е тя, той иска да огледа себе си, да се разбере, да се самонамери. Така че не конкретната жена, а Любовта е главен герой в „Подир сенките на облаците”. Необходимостта от Любов, съществуването като влюбеност, без която стиховете биха били невъзможни. А Яворов държи на тях „точно толкова, колкото и на любовта си”. Фино и аргументирано Михайлов подсказва, че не бива да тръгваме от реалните житейски любови към стихотворенията на поета, а тъкмо обратното: „... любовните романи на Яворов са режисирани от него самия, така че да обслужат литературния любовен сюжет”. Сюжет, който носи радостни тръпки, но и който измъчва до смърт.

Сред запомнящите се фрагменти в тази книга е интерпретацията на „Две хубави очи” като „една от най-еротичните стихотворни молитви в нашата лирика”, като текст, който „изговаря най-важното от влюбената душа на Яворовия лирически субект – неговото опиянение от любимата, но и неговия страх от знанието за следствията на това опиянение”. Именно това яворовско свръхзнание, този непреодолим екзистенциален страх от трагическата човешка орис дешифрира Д. Михайлов. „Две хубави очи” е „двоен портрет” – на женската, но най-вече на мъжката влюбена душа, търсеща себе си в очите на любимата без да може да се постигне. Това е една непозната в българската поезия, непомерна ситуация, в която мъжът и жената се изпепеляват взаимно от „разстояние”, дори без физически контакт. Те застават един пред друг, „мъжът се взира, гледа, вижда и не вижда”. Живеенето, горенето в любовния плам отвежда единствено към смъртта...

Считам за новаторски анализа на цикъла „Царици на нощта” и по-точно на стихотворението „Сафо” от подглавата „Дишането чрез любов”. Смислотворчески са наблюденията, свързани с типологията на Яворовия лирически човек, намиращ се в състояние на перманентна любовна треска, както и с подчертаната егоцентрична мъжкост на Яворовия любовен свят.

Д. Михайлов има склонност към конструиране на междутекстови връзки и диалози, към концептуално осмисляне на архитектонични и композиционни решения. Убедителна в тази посока е рецепцията на „Сафо” като завършек на „Калиопа”, „Сафо” като осъществяването на любовта в „Калиопа”.

Главата „Любовният сюжет” от първата част на изследването не само проблематизира любовния сюжет в „Подир сенките на облаците”, но и сюжетира Любовта в нея особено чрез надсловите на отделните подчасти. Всички те – от първия до последния – очертават мъчителния сладостно-тревожен яворовски път към Любовта. Път, през който „любимата не изчерпва любовта, както и любовта не се побира в реалното битие на любимата”. Така отключена, книгата заговаря по друг начин и чрез символиката на заглавието си – непрестанното гонене и търсене на различните маски-сенки, на опаловите отблясъци, но и на стряскащите призраци на любовното. Защото в „Подир сенките на облаците”: „Диренето е на сенките, не на облаците”.

Вторият дял на книгата ни съприкосновява с проникновени анализи на възлови Яворови творби като „На нивата”, „Нощ”, „Заточеници”. Те са изпълнени с провокации и преобръщания на втвърдени в родното литературознание, често пъти повърхностни, прочити. Трябва да се подчертае, че Д. Михайлов тръгва не от абстрактни конструкции или предпоставени литературноидеологически постулати. Изводите са резултат от конкретната анализационно-тълкувателска работа. Съжденията на автора са обвързани с концепта за типологическата единност на Яворовия лирически герой – от началото до края някак предрождено граничен и разполовен.

Третата част - „Авторът” - въвлича в поредния увлекателно пресъздаден сюжет, този път завихрен около „имената” на поета. Тръгвайки от свидетелския разказ на Т. Влайков за това как се случва литературното „кръщене” на Пею Крачолов, Д. Михайлов проследява вътрешния бунт на поета срещу наложената подмяна на името му. Щудирайки градски архиви, родови хроники, нормативни актове, изследвачът показва, че поетът първи в семейството се подписва с фамилията Крачолов, прякора на рода си: „Искал е да замени безличното Тотев с... може би, по-самобитното, рядкото, характеризиращото, запомнящото се Крачолов”. Михайлов акцентира върху личния избор като поведенчески модел, върху вътрешната потребност на твореца да бъде неповторим, пък било то и с цената на една „грозна”, както вероятно се е изразил П. П. Славейков, фамилия. Ето защо Пею Тотев Крачолов по своему се съпротивлява на поетичния и красив псевдоним, присъден му от общността „Мисъл”. Една общност, която бди над собствения си символен капитал; която охранява ревностно специфичните си норми и културни стратегии. Така че „ритуалите по кръщението”, предприети от Славейков и компания, са отличителният начин на групата да припише идентичност на таланта от провинцията. Но Пею Тотев е различният, той трудно понася наложените му лица и роли. Затова поетът настоятелно ще добавя към така или иначе мълчаливо приетата красива фамилия Яворов вече белязалата го буква „К”: „Яворов е, но е оставена следа от предпочетената преди това фамилия”. Буквата „К” е част от лично избраната самоличност, а не е плод на външни интервенции. Нито Лора Каравелова, която настоява да отпадне първата буква, загатваща за фамилията Крачолов, нито редакционният комитет на „Мисъл” успяват да подчинят до край „нелюдимия поет”, който по свой начин отстоява белязаността си, прекрачвайки границите на всички равнища.

Археологизирайки с вещина Втория анхиалски бележник на Яворов, Михайлов попада на името Боян Нелюдов, мислено от поета като негов псевдоним. Изследвачът повествовател създава психографски задълбочен разказ за търсената самоличност на модерния творец. Тук той убедително разиграва напрежението между единственото име като „твърд обозначител” на личността във всичките й социални роли и житейски реализации, от една страна, и различните имена и подписи, като опити за приписване на нови и нови идентичности, но и за търсената истинска самоличност.

Става дума за един неразгръщан до момента сюжет, който по друг, не толкова художествен, колкото артистично-поведенчески начин отвежда към уникалните превъплъщения и мъчителни дирения на модерния творец, към неподдаващата се на принуди и инструментализации негова същност. Поредният яворовски сюжет, който подлага на изпитание и който носи (свръх)познание.

„Поетът Яворов” е литературоведска творба, постигаща своите внушения чрез органическото съчетание на най-абстрактното и най-конкретното, на интуитивното и аналитичното, на документите от архива и породените от него неподозирани поетически истории. В Д.-Михайловите прочити на Яворовите биографични жестове и художествени визии се разпознават професионалната коректност и емоционалната встрастеност, аналитичното о-странение и читателското възхищение от наследството на българския световен поет. Само при подобни дистанцирани и конгениални едновременно прочити могат да се родят критическите проницания, с които е изпълнена тази прецизна и дълбока книга.



Антония Велкова-Гайдаржиева





Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница