Palmira Legurska



страница1/3
Дата17.11.2017
Размер445.98 Kb.
Размер445.98 Kb.
  1   2   3

Palmira Legurska

(Sofia, Institut for Bulgarian Language (IBL) Bulgarian Academy of Sciences)



Realia and Translation

Abstract: The paper deals with the modes of translation of the realia of J. Jovkov’s stories from Bulgarian into Russian. The following translation transformations are discussed: transcription, descriptive translation and explanatory translation. A model of bilingual translation bank is proposed.

Палмира Легурска

(София, ИБЕ, БАН)



Реалии и превод

Предмет на внимание в студията са реалиите в разказите на Йордан Йовков и тяхното предаване при превод от български на руски език. Връщането към тази тема, която сама по себе си не е нова за теорията и практиката на превода, е предизвикана от обстоятелството, че в съвременната епоха на глобализация и всеобща мобилност, времето на интернет и телевизия, процесът на проникване на подобни думи в преводите на чужд език става особено актуален и едновременно с това трудно решим в практиката. Според мнението на В. А. Вернигорова, докато преводачите от „старата школа” се опитват в максимална степен да адаптират чуждите реалии към езика на превода, да подберат еквиваленти за тях, в съвременните преводи преобладава практиката на пряко заимстване на такива думи.



І. Взаимодействие на език, култура, реалии и национална специфика.

Най-общо съществуват два подхода към езика и културата. Според първия, който се свързва с името на Г. А. Брутян, езикът е просто отражение на културата. Логиката на подхода е следната: езикът отразява действителността, а културата е неотменна черта, компонент от действителността, с която човек се сблъсква. Следователно и езикът е просто отражение на културата (Брутян, цит. по Мосиенко 2005: 155).

Според втория подход, корените на който са в ХІХ в. (В. Хумболт, А. А. Потебня и др.),

езикът е духовна сила. Както пише В. Хумболт, езикът е свят, лежащ между света от външни явления и вътрешния свят на човека. Езикът не съществува извън нас като даденост, той е в самите нас, в нашето съзнание, паметта ни; той изменя очертанията си с всяко движение на мисълта, с всяка нова социално-културна роля (цит. по Мосиенко 2005: 1558). В рамките на втория подход се намира и хипотезата за лингвистичната относителност на Сепир – Уорф: хората виждат света различно – през призмата на родния си език (Мосиенко 2005: 155).

Може да се отдели и трети подход към проблема: 1. Езикът е факт на културата, която наследяваме от предците си; 2. Езикът е основен инструмент, посредством който усвояваме културата; 3. Езикът е най-важното явление от културен ред, защото ако искаме да разберем същността на културата – науката, религията, литературата, ние трябва да разглеждаме последните като кодове, формиращи се по подобен начин, защото естественият език има най-добре разработен модел. (Мосиенко 2005: 155).

Подобно разделяне е направено и у П. Легурска (Легурска 2011: 105) с моделирането на два аспекта на езика: Език 1, който най-вероятно е система от структури (англ. pattern) основани на ситуативността, въплъщаването и съпоставимостта на поведенските структури (Коули, Кравченко 2006), и Език 2, който в съвременните теории се разглежда като вместилище на културно-историческите представи на човека, за разлика от Език – 1.

Както забелязва К. Леви Строс, езикът е едновременно и продукт на културата, и нейна най-важна съставна част, и условие за съществуване на културата. Още повече езикът е фактор за формиране културни кодове (цит. по Мосиенко 2005: 155).

Връзките между езика и културата са предмет на лингвостранознанието според Г. Д. Томахин (Томахин 1986, цит. по Мосиенко 2005: 156). Обект на изучаване са езиковите единици с ярко изразена културна семантика. Тези единици се наричат реалии.

Въпросът за реалиите се разглежда в изследванията на много автори1: в руската школа това са М. Л. Вайсбурд, Е. М. Верещагин, И. Келер, В. Г. Костомаров, А. Д. Райхщайн, Вл. Роселс, Л. Н. Соболев, А. Е. Супрун, Г. Д. Томахин, Г. В. Чернов и др. (цитирани по Мосиенко 2005: 156), в българската – С. Флорин и С. Влахов, М. Божилова, Й. Найденова и др.

Така според М. Л. Вайсбурд към реалиите могат да бъдат отнесени събитията на обществения и културния живот на дадена страна, обществените организации и учреждения, обичаите и традициите, предметите за ежедневна употреба, географските обекти, произведенията на изкуството и литературата, имената на историческите личности, обществените дейци, учените, писателите, композиторите, артистите, популярните спортисти, героите от художествени произведения, природните явления, а също така и много откъслечни факти, които не се поддават на класифициране. (Вайсбурд 1972: 98-100, цит. по Мосиенко 2005: 156)

Детайлната класификация на реалиите, предложена от С. Флорин и С. Влахов, позволява те да бъдат разглеждани от различни изследователски ъгли според конотативното значение: в зависимост от тяхното местно значение (национално и регионално) и от гледна точка на фактора време (според историческия им колорит). Най-общо класификацията, модифицирана от Л. В. Мосиенко (Мосиенко 2005: 157- 158), изглежда така:

1. Предметно делене:

А. Географски реалии: 1) названия на физически географски обекти, в това число и метеорологични; 2) названия на географски обекти, свързани с човешката дейност; 3) названия на местни болести.

Б. Етнографски реалии:

1. Бит: а) храна, напитки и т.н.; б) облекло (включително обувки, шапки и пр.); в) жилище, мебели, съдове и домакински принадлежности; г) транспорт; ж) други.

2. Труд: а) хора на труда; б) оръдия на труда; в) трудови организации. (включително стопански и пр.).

3. Изкуство и култура: а) музика и танци; б) музикални инструменти; в) фолклор; г) театър; д) други изкуства и предмети на изкуството; е) изпълнители; ж) обичаи, ритуали; з) празници.

4. Етнически обекти: а) етноними; б) прозвища; в) названия за лица по местожителство.

5. Мерки и пари: а) единици за мярка; б) парични единици.

В. Обществено-политически реалии.

1. Административно-териториално устройство: а) административно-териториални единици; б) селища; в) части от селища.

2. Органи и носители на власт: а) органи на власт; б) носители на власт.

3. Обществено-политически живот: а) политически организации и политически деятели; б) патриотични и обществени движения и техните дейци; в) социални явления и движения (и техните представители); г) звания, степени, титли, обръщения; д) учреждения; е) учебни заведения и културни учреждения; ж) съсловия и касти (и техните членове); з) съсловни знаци и символи.

4. Военни реалии: а) подразделения; б) оръжие; в) униформи; г) военнослужещи (и командири).

Съществува също и най-общо делене на реалиите – по място и по време. В известен смисъл то е условно.

Възможно е още разглеждането на реалиите по два критерия: 1. Според националната принадлежност на обозначавания от реалията обект; 2. Според участието им в превода (Мосиенко 2005: 157).

Според В. П. Берков (Берков 1973) те се делят на: а) външни реалии, еднакво чужди и на двата езика; б) вътрешни реалии – думи, принадлежащи на един от двата езика и следователно чужди на другия.

Съществува още делене на реалиите по време: 1. Съвременни; 2. Исторически (Мосиенко 2005: 159).

Каквито и да са разликите в терминологията, всички теоретици на превода единодушно достигат до извода, че при превод на т.н. безеквивалентна лексика (или реалиите) се отчитат редица страноведски и културологични аспекти и повечето от тези думи се нуждаят от коментар от страна на преводача. Още повече е необходимо да се има предвид, че на базата на времевия критерий могат да се отделят съвременни и исторически реалии, т.е. статусът на реалиите не е тяхно постоянно качество и с течение на времето и развитието на езика се изменя (Вернигорова 2010: 127). Историческите реалии рязко биват откъснати от своя национален контекст и затова се нуждаят от по-подробно тълкуване в сравнение със съвременните реалии.

ІІ. Национално-културната специфика като център на теоретичните построения.

Н. Л. Шамне (Шамне 1999: 173 цит. по Михайлова) отделя два аспекта на изучаване на националната специфика на семантиката на лексикалната единица. Според първия аспект, съществува националноспецифична семема в семантичната структура на думата, при това самата семема е безеквивалентна, макар че може да има едни или други съответствия. В рамките на втория аспект се изследва наличието на националноспецифични компоненти в структурата на значенията на лексикалните съответствия. Тези несъвпадащи компоненти на значението се извличат при анализа на векторните съответствия, при речниковото разглеждане на единиците.

И. А. Стернин (Стернин 1987: 116-120, цит. по Михайлова) определя различни причини, мотивиращи националната специфика на семантиката, която се открива в случаите на несъвпадане на различни микрокомпоненти в рамките на значението на думата. Причината може да бъде липсата/наличието на определени елементи в материалната и духовната култура и тя се определя като национално-културна (денотативен и емпиричен компонент). Може да бъде национално-концептуална, която се проявява в наличието на немотивирани лакуни и междуезикови разновидности на несъвпаденията (денотативен компонент).

Може да бъде още национално-оценъчна и национално-емоционална, дължаща се на конотативния компонент на лексикалното значение.

Съществува национално-езикова специфика, отразена в разликите между единиците на двата езика, свързани с исторически сформираната система на езиците, несвързани с културата и особеностите на мисленето на даден народ (структурен компонент на значението).

А. Гудавичус (Гудавичус 1993: 18, цит. по Михайлова) открива дълбок и повърхностен слой в лексикалната семантика при отразяване на културата. Повърхностният се реализира в случаите, когато има специално лексикално изразяване на особеностите на културата или в характера на единиците (словообразувателна мотивираност, метафоризация). Тук се отнася и стилистичната диференциация на лексиката.

Дълбинното равнище се крие в самото значение като „съкратено” понятие, сигнализиращо обектите на „света” (или концептите) при вторичната референция в актовете на речта.

Д. О. Доброволски (Доброволски 1997: 39, цит. по Михайлова) формулира два възгледа за разграничаване на национално-културна специфика на езиковите явления. Първият подход той нарича сравнителен. Важно е да се уговори, че културно значими се оказват не всички междуезикови различия, а само тези от тях, които не са случайни и имат културнообусловени причини и/или културно значими следствия.

Вторият подход е интроспективен, тъй като всичко специфично в даден език се изследва извън съпоставката с други езици (Доброволски 1997: 48). В този случай става дума за представата на езиковите носители за националната маркираност на едни или други езикови единици в родния език извън съпоставката с други езици.

З. Д. Попова и И. А. Стернин определят националната специфика на семантиката на дадена езикова единица като различаване по компоненти от значението на сходни единици с езика, с който се сравнява (Попова, Стернин 2002: 36).

1. Националната специфика на значението на единицата от даден език, която се открива само при съпоставката с конкретен друг език и е валидна само по отношение на този конкретен език.

2. Националната специфика на лексикална единица от езика А по отношение на езика Б може да не съвпада с националната специфика на езика Б по отношение на езика А.

Тези два пункта отварят въпроса за основа на съпоставка или терциум компарационис при съпоставителните лексикални изследвания, на който съм се спряла на друго място и в друг ред на разсъждения (Легурска 2011: 7-34).

3. За лингводидактични цели е целесъобразно едновременното описание на националната специфика на семантиката само на един език; вторият при това има ролята на огледало, отразяващо националната специфика на първия (Попова, Стернин 2003: 36; също у Легурска 2011: 7-34).



ІІІ. Реалиите в разказите на Й. Йовков и преводите им на руски език2.

Основна цел на художествения превод е да се пресъздаде даден текст от един език на друг в единство на съдържание и форма, за да бъде преводът пълноценен, т.е. адекватен.

Всеки език носи отпечатъка на развитието на народа, който го е създал. С това се обяснява невъзможността на буквалния превод, т.е. липсва формален еквивалент за отделната дума на други езици. Общността на мисленето у всички народи определя общността на средствата за предаване на даден смисъл в различните езици и култури. В този смисъл въпросът за преводимостта на даден текст в теорията на превода получава положително разрешение.

Във всеки език обаче има думи, които не могат да се предадат на друг език с обикновени средства и изискват от преводача по-специално отношение. Към тях се отнасят реалиите. Те назовават елементи от бита, историята и културата на даден народ и не се срещат у други народи. По своята същина реалиите много приличат на термините, както отбелязват С. Флорин и С. Влахов (Флорин, Влахов 1970: 433): „За разлика от повечето думи термините са имена на точно определени понятия, предмети, явления. Това са обикновено еднозначни думи, които нямат синоними – полисемията и синонимията не са им присъщи, те често влизат в състава на международната лексика, между тях често се срещат думи със значения, ограничени от дадена историческа епоха. Всичко това може да се каже и за реалиите”.

Затова въпросът за предаването на реалиите е основен при отразяването на националния и историческия колорит при превода на художествено произведение. На реалиите като част от националноспецифичната лексика в българския език е посветено монографичното изследване на М. Божилова „Националномаркирана лексика в българския език” (Божилова 2011), в което са синтезирани както подходът на теоретиците (Томахин 1986), така и този на практиците (Флорин, Влахов 1969) към този тип лексика. Като споделя мнението на Г. Д. Томахин, М. Божилова отнася реалиите към безеквивалентната лексика (Божилова 2011: 24-25), която формира отделен етнокултурен пласт (Божилова 2011: 57), характеризиращ думите от гледна точка на тяхната етническа детерминираност – географска, историческа, езикова и културна.

Когато даден етнос не притежава даден предмет и за него липсва наименование, това не значи, че думата е непреводима. С. Флорин и С. Влахов (Флорин, Влахов 1970: 439-440) излагат няколко начина за предаване на реалиите при художествен превод: транскрибиране, калкиране, създаване на нова дума, усвояване или побългаряване, приблизителен и описателен превод. Върху конкретен лексикален материал авторите показват кога какъв начин на предаване е за предпочитане. На преден план изпъква въпросът: реалия ли е срещаната дума и каква тежест има тя в контекста, изпъква ли при четене на оригинала или не. В зависимост от своята важност отделната дума-реалия може да бъде предадена дословно, т.е. транскрибирана или преведена приблизително.

Йордан Йовков като един от най-изтъкнатите български автори, чиито произведения носят неповторим национален колорит, се смята за трудно преводим. Разказите му представляват голям интерес за чуждоезичния читател, както от общочовешка гледна точка, така и от чисто познавателна, стига те да бъдат преведени адекватно и по този начин да превърнат произведенията на Й. Йовков в пълноправни текстове на световната литература. Един от въпросите, свързани с превода им, е предаването на реалиите като компонент от смисъла на текста и носители на национален колорит.

Предмет на внимание тук са разкази от няколко сборника разкази на Й. Йовков, превеждани в широк отрязък от време – 1957-1998 г.: Й. Йовков. Избранные рассказы. Перевод с болгарского (Предг. П. Продев), „Болгарский писатель”, 1958; Й. Йовков. Белая ласточка. Перевод с болгарского. „София пресс”, 1969; Белые розы. Рассказы. Перевод с болгарского. „София-пресс”, 1972; Й. Йовков. Рассказы. Превод от български Е.Зимина. „София-прес”, 1980; Й. Йовков. Если бы они могли говорить. Перевод с болгарского Н. Нанкиновой. София, „София-пресс”, 1990; Й. Йовков. Старопланинские легенды. Перевод с болгарского. „Народна култура”, 1998.

Уместно е да посоча наблюдението на В. А. Вернигорова, че преводачите от по-старата школа се стараят в максимална степен да адаптират чуждите реалии към езика на превода, да им подберат еквиваленти, за разлика от съвременните тенденции при превод на реалиите да се транскрибират почти изцяло (Вернигорова 2010: 128).

В посочените сборници цари хаос при отразяването на реалиите. Ясно изпъква фактът, че вероятно не могат да се предложат и препоръчат някакви правила, и това предполага, че преводачите решават проблема по лично усмотрение и често накърняват пълноценността на преводите. В най-честия случай преводачите прибягват до транскрибиране на реалиите. След като предметът, явлението, означени от думата, са чужди на руския бит, щом за тях липсват еквиваленти, като че ли единственият начин да останат верни на оригинала е да я „вземат назаем”. Това обаче едва ли винаги е правомерно. Въвеждането на реалията в текста не би трябвало да бие на очи, тя трябва да има функционално оправдание. Транскрибирането на реалиите не е възможно във всеки контекст.

Така в разказа „Серафим”, Сб. Избранные рассказы 1957, преводачът В. Арсениев при описанието на главния герой предава в руския текст българската дума цървули с руската царвули.

(1) Тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто като женско расо… краката му бяха обути с цървули – Человек был одет в длинное словно ряса зимнее пальто…, а ноги были обуты в царвули3.

Тази транскрипция спъва при четенето лекотата на описание, още повече, че тя не е съпроводена от обяснение за спецификата на предмета, който предава думата. По-добре би било, ако преводачът я предаде описателно, без обаче да намесва при това руската реалия лапти, която е несъвместима с българския национален колорит. 4

Цървул – Вид мека обувка от един къс кожа, прихванати с ремъчки и върви (БТР: 1056)

Лапти – Обувь, плетенная из лыка, бересты или веревок, которую прежде носили крестьяне (МАС, Т.2: 164).

В разказа „Овчарова жалба” отново В. Арсениев предава хоро с хоро, кавал с кавал, при описание на свирнята на овчаря Стефан:

(2) Хорото играеше долу по кавала му – Под его кавал5 плясали хоровод.

По-сполучливо в случая би било вместо названието на българския национален танц да се използва неутралното хоровод, тъй като думата няма особено значение в текста. Транскрибирането на кавал е функционално по-оправдано по отношение на преводния текст, но отново липсва пояснение за музикалния инструмент и контекстът става неясен.

Сравни още:

(3) Стефан стана хайдутин след сватбата на Елена, не беше тайна за никого – Ни для кого не было тайной, что он стал хайдуком.

Главният герой в разказа „Овчарова жалба” става разбойник. Й. Йовков използва думата хайдутин, която обаче в този случай не е реалия. Преводачът изглежда не е разбрал това и е превел с хайдук (тук не коментирам факта, че такава дума в руския език не съществува – вж. МАС гайдук). Това е типичен случай на преводаческо недоглеждане, без да се анализира функционалността на думата.

В разказа на „На Игликина поляна” преводачът К. Герасимов транскрибира гайды и кавалы при описанието на сватбата на главната героиня:

(4) У Божил кехая свиреха гайди, тук в усоите свиреха кавали – У Божила-кехаи играли гайды, а здесь в горах – кавалы.

Съвсем сполучливо би било да се замени гайда с волынка, а кавал да се предаде приблизително, тъй като и двете думи, при все че са реалии, не изпъкват в текста. Обратно, когато Крайналията казва на Стоян, че „ Войводата не е войвода, ако не знае да пази момчетата си”, функционално е необходимо да се използва транскрипция „воевода не воевода (Воевода не воевода, если молодцев своих не может уберечь”), защото в случая се подчертава, че става дума именно за ръководител на хайдутите като народни отмъстители от гледна точка на разказвача Й. Йовков. В противен случай по-нататък смисълът на текста ще остане неразбран. В същия разказ, когато Крайналията се обръща към жена си да приготви павурче с ракия, преводачът отново транскрибира с думата ракия.

(5) Добре е да станеш и да туриш хляб в торбата и в павурчето ракия да налееш – Лучше бы хлеба положила в суму, да ракии во флягу налила („На Игликина поляна” – прев. К. Герасимов)

Може да се каже, че думата не е важна за общия контекст. Героите се отправят на път (това е важно), а че не искат да вземат някаква спиртна напитка за из път, това е второстепенен факт. Бих предложила в случая описателно предаване спиртное. Тук е мястото, въпреки че не е свързано с начина на транскрибиране, да отбележа превода на павурче с фляжка – плосък съд на ремък за през рамо. Павурче е малък плосък съд специално за ракия (БТР: 607), но който няма нищо общо с бъклица (малък плосък дървен съд с кръгла форма за вино и ракия (БТР: 81; бъклицата се носи през рамо и се използва за разни течности, най-вече за вино). Затова в текста на превода може да се замени с фляга.

В разказа „Индже” В. Арсениев използва транскрипция в следните случаи:

Като мътен порой се спуснаха кърджалиите от бакаджиците – Кирджалиии мутным потоком хлынули в поле с бакаджиков.

Срв. кърджалии ист. Размирни турски войници, които в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. върлували по българските земи (БТР: 404).

(6) Мъжът беше стар хайдутин. Носеше дрехи от червено сукно с потъмняла сърма, отзаде му висяха джепкени, а коженият силях на пояса му беше натегнал от пищови – Мужчина был с виду старый хайдук…Он был в одежде из кармазинного сукна с потемневшим золотым шитьем, с закинутыми за спину разрезными рукавами, а за широким кожаным поясом были заткнут, пистолет (има отново грешка в превода гайдук – вж. МАС). При описанието на Индже преводачът предава хайдутин с хайдук (вм. гайдук). Тук хайдутин отново означава разбойник в контекста и транслитерирането става излишно.

При описанието на Индже, окръжен от стража, преводачът запазва реалията заптии. В този случай се спира ненужно вниманието на читателя и бих предложила на мястото на транскрибираната дума заптиистражники6. И без това в разказа има достатъчно места, които подчертават националния и историческия колорит. Излишната натовареност с думи, „взети назаем” не е за препоръчване.

(7) По мегданите се показаха по-богатите чорбаджии. При тях отиваха и се връщаха въоръжени пандури, мина и една малка чета дервенджии и харбалии – На майданах показались богачи, чорбаджии. К ним то и дело подъезжали вооруженные пандуры. Прошел небольшой отряд сторожей-горцев (Шибил, Йовков 1972). Когато Индже не напада селото в него настъпва оживление. Тук реалиите чорбаджии и пандури са отново транскрибирани. И двете думи не изпъкват в текста. Йовков има предвид само богати селяни (чорбаджии), без да подчертава, че това е особена социална прослойка у нас. Същото и при пандури – думата е употребена в значение на въоръжени лица, пазачи. Ето още една напълно излишна транскрипция.

Когато Йовков рисува картината на изплашената от Индже турска власт, Арсениев прави още едно ненужно транскрибиране кадии. 7

(8) Кадиите по диваните …позамислиха се и съдеха право – Кадии в судах…судили по справедливости („Индже”).

В разказа „Божура” К. Герасимов транскрибира чешма, когато предава срещата на Божура с Василчо, а така също б. гайди – р. гайды, б. хоро – р. хоро.

(9) (Хаджи Вълко) Той наглеждаше дюлгерите, които копаеха двора и слагаха червени конци. Хаджи Вълко правеше чешма в двора си – Он наблюдал за работниками, которые раскапывали двор и укладывали глиняные трубы – Хаджи Вълко строил чешму на своем дворе.

(10) (среща на Божура с Василчо) Неделята, като всеки празник, мина с гайдите по хората, с блясъка на атлазените премени, със смеховете по чешмите – Воскресенье, как и всякий празник, прошел под звуки хороводных гайд, в блеске атласных нарядов, в смехе у источников („Божура”, Белые розы 1972).

За този случай, аналогичен по ситуация на по-горния от „Овчарова жалба”, вече имаше коментар. Колкото до реалията чешма, тя направо реже слуха в руския текст с непривичното си за езика звучене. Още повече, че става въпрос за селските извори и едно по-неутрално, приблизително предаване е по-уместно. Същата транскрипция преводачът използва в разказа „Постолови воденици”, когато се говори за керванджии спрели да напоят конете си.

(11) (за Стефан) Хорото играеше долу по кавала му – Под его кавал плясали хоро („Овчарова жалба”).

Тогава керванджиите грабнаха големите си бъкели и се натрупаха на чешмата – Тогда чумаки8 прихватили с собой дорожные баклаги, сторпились у чешмы („Постолови воденици”).

В разказа „Овчарова жалба” срещаме отново неуместно използване на начина за транскрибиране. При описанието на Стоян в руския превод срещаме ямурлук.

(12) Грабнал беше гегата и ямурлука си и отиваше подир стадото си – Брал посох и ямурлук и уходил со стадом („Постолови воденици”).

Може би с тази реалия преводачът иска изрично да подчертае българския колорит, но като имам предвид, че думата ямурлук е използвана от писателя мимоходом и не се среща до края на разказа, по-добре би било да се замени с плащ9. Това с нищо няма да накърни пълноценността на текста, тъй като думата не носи особена значимост в цялото.

В разказа „През чумавото” преводачът В. Арсениев транскрибира гайда, когато говори на музикантите за сватбата на главната героиня Тиха.

(13) И гайдарджиите, на челата на които светна по една жълтица, залепена от хаджи Драгана, надуха гайдите – И музыкант, каждому из которых хаджи Драган швырнул по червонцу, надули свои гайды.

Най-общо мога да подчертая още веднъж, че да се затрупва текстът със заети реалии, когато това не е функционално мотивирано, не прави преводният текст по-адекватен на оригинала.

В „Кошута” К. Герасимов запазва в текста самодивы.

(14) Тая Муца беше врачка, разбираше от билки, знаеше всичко за юди и за самодиви – Эта Муца была знахаркой, разбиралась в целебных травах, знала все об упырях и самодивах („Кошута”).

В разказа „Грехът на Иван Белин” К. Герасимов превежда б. ямурлук с р. ямурлук, когато говори как овчарят се готви да отиде в кръчмата. Става дума за дреха, която героят взима със себе си и по-добре би било да бъде заменена с думата плащ или накидка или в краен случай да се прибави пастуший.



Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница