Писмеността като социокултурен феномен



Дата18.11.2017
Размер223.39 Kb.
Размер223.39 Kb.

Писмеността като социокултурен феномен
Темата на настоящата курсова работа е писмеността като социокултурен феномен. В разработката писмеността е разгледана в контекста на ролята и значението ѝ за формирането, съхраняването и поддържането на социалната, историческата, културната и духовната памет на човешкото общество. Задачата на изложението е да се открои писмеността като основно средство за възпроизвеждане и запазване във времето на информация с различна културна стойност и основен носител на културната памет на съвременната човешка цивилизация. Затова ще бъдат разгледани конкретни писмени системи и ще се открои видовото им разнообразие. Главната цел на курсовата работа е да се открои цялостната визия за мястото, ролята, функциите и значението на писмеността като основен и незаменим носител на социокултурната памет на човечеството.

През IV - ІІІ хилядолетие пр. н. е. в Южна Месопотамия и по течението на река Нил в Африка, а по-късно в Крит и долината на Инд възникват първите държави и империи. В резултат от колективната мислов­на нагласа на тези първи организирани общества се появяват и условия за диференциация между тях.

Диференциацията на цивилизациите е специфичен социокултурен феномен, со­циална конфигурация, която притежава свои традиции, мисловни структури и поведения, предавани от поколение на поколе­ние. Тя се изразява в различна­та им способност да създават свои собствени постижения, както и да усвояват чуждите нововъведения, вграждайки ги в собствените си социокултурни структури.

Диференциация­та на човешките цивилизации и култури се увеличава с броя на технологическите, икономическите, социалните и културните нововъведения, които навлизат в тях и се надграждат едно над друго. Всяко нововъ­ведение задълбочава различията между историческите общества, доколкото и всяко от тях приема само част от онова, което е създадено от другите цивилизации преди нея. Именно на този етап от човешкото развитие се появява писмеността. Нейната поява се възприема като безспорен признак за навлизане на тези цивилизации в т. нар. „историческа епоха”.

В книгата си „Културната памет” хайделбергският египтолог Ян Асман изследва феномените „писменост”, „спомен” и „политическа идентичност” в тези ранни високоразвити култури. Той показва взаимодействието между тези три величини по отношение на египетската, израилската и гръцката култура, изтъквайки основополагащото значение на писмеността1.

Според Е. Касирер възпроизводимостта на самото съдържание е свързана с производството на определен знак за него, при което съзнанието процедира свободно и самостоятелно. По този начин понятието „спомен“ придобива един по-богат и по-дълбок смисъл. За да си спомни дадено съдържание, преди това съзнанието трябва да го е усвоило по начин, който се различава от простото усещане или възприятие. Тук простото повторение на изначално даденото в някаква друга времева точка не е достатъчно, в него трябва да се задействува и един нов начин на схващане и оформяне. Защото всяка „репродукция“ на съдържанието включва в себе си и една нова степен на „рефлексия“ (лат. повторно схващане). Поради факта, че съзнанието не го третира повече като актуално, а си го пред-ставя като нещо отминало, но все пак неизчезнало за него, между тях вече е налице едно изменено отношение, което им придава едно променено идеално значение.2

Особено внимание на традиционните общества със смесена устна и писмена комуникация отделя Ян Асман. В резултат на своите проучвания той стига до извода, че писаните текстове налагат нов тип отношение към миналото и настоящето - настоящето престава да се сублимира в масива на т. нар. „екземплярно време”, както става в устния кадър на традиционните празници. Същевременно се оформя визия за миналото и започва да се прави разлика между по-далечни и по-близки времена, които влизат в сложни отношения с все по-ясно очертаващото се настояще3.

Според тезата на Ян Асман абсолютното време на пренесената в писмени текстове митология става относително. Настоящето не се унищожава, както това се случва в традиционните празници, а миналото става по-конкретно. Установява се практиката на двойно конструиране – на настоящето посредством миналото и обратно. Писаната история става носител на тази практика, а заедно с нея и изпълнител на някои от променените функции на културната памет. Като типични и най-разпространени условия за възникване на минало (историята като такава), Асман определя именно „описменостяването на традицията”4. Освен това в рамките на писмената култура традицията става принципно променима.

Възникването на писмеността като социокултурна проява на човечеството е от първостепенно значение за неговия прогрес. Тя дава възможност за по-добра комуникация между отделните индивиди и различните народи. Благодарение на нея става възможно трайното съхраняване и предаване на придобитите познания и опит в различните социални и научни области (математика, история, география, архитектура, медицина, военно дело, астрономия, астрология и т.н.).

Въпреки прагматичната стойност на първите писмени знаци, в тяхната поява може да се търси и заявка на тленния човек за безсмъртие. Защото писмото е начин да се взрем в себе си, да се сравним с другите и да ги приобщим към своите ценности, да се съизмерим с историята и с времето. Чрез писмеността човек запазва и предава знанието, съхранява ценностното и в същото време стимулира творчеството и съзидателността на идващите след него.

Чрез писаното слово „човек изпраща послания към идното, като по този начин хвърля мост между миналото, настоящето и бъдещето”5. Израз на съзнанието за необходимостта от културно-историческа приемственост са мъдрите слова на кан Омуртаг в неговия каменен надпис от ІХ век „Човекът и добре да живее, умира и друг се ражда, и нека роденият последен, като гледа това, да си спомня за този, който го е направил”6.

„Verba volant, scripta manent” казва в своята реч пред Сената на Рим Гай Тиций, предлагайки използването на писмени документи в обществените дела, тъй като произнесените думи могат лесно да бъдат забравени. Именно това е най-същественият недостатък на човешката реч. Той се свързва с чисто физичната природа на звука – звуковите сигнали се разсейват бързо и ако не бъдат фиксирани своевременно, се изгубват безвъзвратно. Всъщност не речта, а писмото е ключът към възможността за ограмотяване и усвояване на хилядолетните културни ценности на човечеството. Затова още от най-дълбока древност хората осъзнават колко важно е да бъде създадена система за „съхраняване” на езиковите знаци. Но само необходимостта да се задържи информационният поток ли става стимул да се създават писмени системи?

Всеки народ търси своята идентичност, следва своята историческа съдба и се стреми да съхрани собствената си култура. Но как да се изразят надеждите, тревогите, стремежите, щастието и всички онези чувства, който не бива да се пазят само за себе си? Как да се увековечат подвизите, победите, дори загубите, ако няма слово и писменост? Това е и причината хората да усъвършенстват своята азбука и книжовност, търсейки чрез тях път към запазване на своята идентичност и продължаване във вечността. С обявяването и избирането на единна писменост хората се субективират на ниво общност, защото човек се одухотворява, оставяйки свои знаци, чрез които познава себе си в другия, но успява да се съхрани и предаде на следващите поколения културно-историческото наследство.7

Чрез развитието на писмеността се проследява и развоят на човешкото познание – от отражение до абстрактно мислене. В този смисъл исторически утвърдените писмени системи могат да бъдат разделени на две групи - неазбучни и азбучни. Неазбучните започват с пиктографията (V-ІV хилядолетие пр. н. е.). Пиктографската писменост е продукт на мислене от съответствие. Древният човек създава картинка-съответствие, която изобразява предмет, без да се търси спецификата му. При този тип писмо няма допълнителна рефлексия, нито проникване на субекта в предмета. Истината, предметът на мислене и формата му съвпадат. Рисувайки образите на предметите, човекът предава своите понятия. Например Шумерската писменост, която се заражда преди около 5000 години, е съставена от пиктограми (рисунки за всяко понятие). Използването ѝ е трудно, защото се изисква умение за рисуване, а и трябва да се запомнят много знаци. Постепенно рисунката се развива в знак. Както и рисунките, знаците са много на брой, но поне изписването им става по-лесно. Равнището, на което се създава понятие, е еквивалент на развитието на човешката мисъл. На ниво налично битие е пиктографското писмо, тъй като материалната реализация на знака съвпада с образа на изобразявания предмет. За да се мисли писмеността на ниво понятие, трябва да се премине през многообразните ѝ определения и да се стигне до единство – да се осъществи движение на познанието от простото към сложното, от неразвитото към развитото, за да се схване всеобщата връзка на нещата и тяхното изменение и развитие.

Пиктографската писменост е застинал резултат. Знакът представя нещо реално съществуващо, но самият той е неизменен. Изхожда се от съответствието на мисленето спрямо друга на него реалност - присъщо на Аристотеловия тип предметно мислене – чрез съответствие, без да се държи сметка за средствата, за субекта. Този вид писмо не може да означи надпредметна реалност, качество на предмета, неговото движение и развитие. Така постепенно пиктограмата се превръща в идеограма, като рисунъчното писмо се снема в „представното писане”, запазвайки определеността си. Това писмо се появява не по-късно от ІІ хилядолетие пр. н. е. Пиктограмата заляга в основата на тази писменост, но постепенно картинката за даден предмет се измества от нейната стилизация. По този начин се запазва рисунъчното изображение, но от понятието за предмета се извличат характерните му черти. Идеографското писмо предполага промисляне на понятието и неговото осъщностяване. Знакът от наподобителен се превръща в полисемантичен.

Чрез клинописното писмо се прави крачка към азбучна писменост, т.е. от предмета до неговото изговаряне. Нещо повече – извършва се писменото закрепване на фонетичния състав на думите. Самостоятелно положение в групата на неазбучните системи на писмеността има т. нар. „логографско” писмо. Такова е китайското писмо, в което всеки знак бележи дума или част от дума. Тази писменост е разбираема за всеки човек, който знае смисъла на логограмите, без значение какъв е родният му език.

Преходът от неазбучна към „алфавитна”, „абеседарна” или „алфабетна” писменост не се ограничава в смяната на картинковите знаци с буквени. Този преход представлява нова степен във възможностите на човешкото познание, защото откритието, че това, което се изговаря, може да се закрепи чрез знаци (букви), е грандиозно8. Например грузинската писменост е уникална по своя строеж система от азбучен тип и е една от 14-те съществуващи днес азбуки в света без аналог.

Развитието и усложняването на писмеността от пиктограмата до съвременната писменост демонстрира нарастващия обем и дълбочина на човешкото познание в диалектико-онтологичен план. В същото време се осъществява и обратно влияние. Все по-усложненото и разширяващо се мислене способства за усъвършенстването на писмеността през вековете. Чрез писмеността се закрепва информацията и благодарение на нея човек се образова, мисли, създава, твори. Според Жак Дерида писмеността е преди всичко външна техника, поставена в служба на паметта, отпечатък, „емпиричен спомен за една присъстваща извън времето истина”.9

Съхранените исторически документи хвърлят известна светлина върху опитите на хората да си обяснят всичко за езика. Огромна заслуга на представителите на различни древни цивилизации е създаването на вторични кодови системи за записване на звучащата реч. Макар и да липсват безспорни исторически доказателства, че древните хора са се занимавали целенасочено с езиковите проблеми, откритите документи подсказват, че създаването на писменост е невъзможно без наличие на задълбочени езикови и езиковедски познания.

Без да се осъзнава различието между звук и фонема азбуката като инструмент за фиксиране на езика не би могла да стигне до подобно ниво на прагматизъм. Това предполага наличие на задълбочени езиковедски познания и целенасочен лингвистичен анализ. Създаването на азбуката означава премахване на идеограмите (предполагащи използването на огромен брой графични знаци), на допълнителните знаци-ориентири и постигане на пълно съвпадение между графичния символ (буквата) и отделния звук, при което се избягват всякакви двусмислици.

В статията си „Модел на езика като система” Петър Цонев подчертава, че появата на първоначалните елементи на лингвистично описание е свързана с различни по характер процеси от социалното и етнокултурното развитие на народите. В това отношение неслучаен е фактът, че във всички известни ни митологии са намерили отражение въпросите за произхода на езика и за неговата същност. Безспорно началото на лингвистичния „анализ” трябва да се търси в създаването и усъвършенстването на различните писмени системи, тясно свързани с усещането за членимост на звучащата реч на дискретни и многократно възпроизводими в определен контекст езикови единици, което, наред с по-рано установената (още в пиктограмите) връзка между определен „набор” от графични знаци и съответстващото им значение (смисъл), представлява своеобразно „интуитивно” представяне на отношенията „звук-звучене” и „звучене-значение”.10

Усилената работа по създаване и усъвършенстване на графичните системи, по овладяването на сложното изкуство на писането активизира процеса на анализ и инвентаризация на езиковите единици, най-вече на думите. Затова в Египет, Вавилон, у хетите, във Финикия и Угарит се създава добре развита лексикографска практика. Създават се най-вече за целите на обучението на писарите-администратори едноезични и многоезични шумерско-акадски, шумерско-акадско-хетски, шумеро-акадско-хуритски тематични, синонимни, тълковни и др. речници. Вавилонците, а под тяхно влияние и хетите, започват да включват в речниците фразеологизми и изреченски образци, информация за словообразувателните връзки между думите и за особеностите на словоизменението.

Писмеността е елиптична, казва в „Писмеността и различието” Жак Дерида. „Тя създава колкото пълнота и присъствие, толкова и отсъствие. Отсъствие - празнота, но и обещание и надежда. Възможност без хоризонт, в която завършването е не само край, но и ново начало.”11 Писмеността, от една страна, носи стремеж към децентриране, към освобождаване от произхода, а от друга - утвърждава играта с нейните правила и център.

Още от най-дълбока древност на писмените народи е отредена ролята на духовни обединители и водачи на човечеството. Мярка за духовното извисяване и за степента на културно развитие на даден народ става фактът дали той притежава своя писменост. Изнамирането на писмеността във Финикия е един от социокултурните феномени, който има общочовешко значение. Финикийската писменост възниква около ХІІ век пр.н.е. Като търговски народ за финкийците създаването на звукова писменост улеснява комуникацията с други народи (египтяни, сирийци, хети, елини), които са важни търговските партньори. Вследствие икономическата експанзия на финикийците и основаването на колонии по крайбрежието на Средиземно море, тяхната писменост се разпространява и по тези земи.

Поради липсата на писмен национален език християнизирането на арменския народ през ІІІ век среща затруднения. То се осъществява чрез устно слово, въпреки че арменците отдавна използват арамейския и гръцкия, а през ІІІ-ІV в. сще и сирийския и персийския езици. Възниква остра необходимост от създаване на арменска писменост. Месроб Маштоц с група свои ученици създава арменската азбука около 401-402 година. Той предприема първия опит за послужване с нея, като с учениците си превежда откъс от Светото писание. Така изобретяването на арменска писменост добива общокултурно и общоцивилизационно значение.

През вековете развитието и съхранението на езика и писмеността е неразривно свързано с историята на българския народ, показвайки неговото духовно и културно единство и устойчива родова памет. На съвременната наука са известни опитите на древните българи да създават писмени документи, използвайки гръцки букви и други знаци. Открити са запазени надписи с руни, с гръцко и иберийско писмо от Кубратова България, с гръцки букви от Аспарухова България. Очевидно е, че древните българи са носители на писмена традиция, която се реализира последователно в три държави – Кубратова България, Аспарухова България и Волжка България. Държавността изисква и налага употребата на писменост за нуждите на администрацията и деловата кореспонденция, както и за увековечаване паметта на високопоставени държавници в надгробни, строителни и дарителски плочи.

В продължение на столетия българският език и писмеността са белези за духовното състояние на народа. Родното писано слово е ценност, която гради, обединява и обогатява духовното единство на народа, а след християнизацията то се превръща в „словото, подготвящо всички да познаят Бога”.

През вековете то е грижливо обработено от книжовници и граматици, които са го превърнали в образ на една висококултурна и цивилизована общност. Голяма част от старобългарските книжовни паметници са преведени, а някои и оригинално съставени в Преславската школа. Там е изкована философската терминология на целия славянски род – „битие”, „същност”, „естество” ... България разпространява в огромен дори и за днешните мащаби ареал писмеността, с което поставя началото на самобитното социокултурно развитие на славянската общност в християнската цивилизация. Такава е оценката на ролята и значението на писмеността, която дава средновековният книжовник Черноризец Храбър в своя трактат „За буквите”: „Така, братя, бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове, Амин.”


Възторжена прослава на писмеността и книжното знание е осъществена чрез високо художествен език в средновековната творба „Проглас към евангелието”, сътворена по повод създаването на славянската писменост от светите братя Кирил и Методий и превеждането на свещените книги на разбираем за славяните език. В „Проглас към евангелието” средновековният книжовник определя безкнижието като мрак и тление, а безкнижната душа като мъртва. „Буквеното” слово за средновековния човек е божи дар, предназначено за стоящите отдясно на Бога12. Т. е. писмеността е схващана като привилегия, затова е използвана само от богоизбрани още от времената на зараждащата се духовност. Като такава се появява в първите жречески медальони, чиято рождена дата се губи някъде из късния неолит, като такава тя е осмислена от средновековния книжовник и творец.

В този смисъл знаменателна се оказва замяната, която прави авторът на „Проглас към евангелието” - често срещаната синтагма „дъжд на божиите слова” е заменена с инварианта „дъжд на божиите букви”. Така той последователно разширява значението на славянските букви, придавайки им силата на божието слово. По този начин той откроява душеспасителната роля на „писмената”: „Който прочее приеме мъдростта на тези писмена, Христос в него говори и вашите души крепи той винаги”.13

В културите, оформени от библейските разкази, праезикът олицетворява свидетелството, отъждествено със своеобразен архетип на всички архиви. То е своеобразно удостоверение, което претендира, че е предаваното от поколение на поколение доказателство за божественото откровение, чийто основен инструмент е именно словото, езикът на сътворението. „Множество автори често отреждат на този праезик ролята на многофункционален свидетел, определящ едновременно и божествения характер на езика, и човешката способност да си служи с него благодарение на божественото откровение, което изначалният Адам получил”.14

От всички земни твари единствено човек е усвоил словото, което е изначално качество, присъщо и неразделно на човешката природа. Процесът на изграждане на езика показва, че хаосът от непосредствени впечатления просветва и се артикулира за нас едва когато го „назовем“ и по този начин го пронижем с функцията на езиковото мислене и езиковия израз15.

В този нов свят от езикови знаци самият свят на представите получава нов „състав“, а с това и нова духовна артикулация. Различаването и обособяването, фиксирането на определени съдържателни моменти чрез артикулирания звук не само обозначава, но и придава съвсем определено мисловно качество на тези представи. По този начин те се издигат над простата непосредственост на сетивните качества, а езикът се превръща в едно от основните духовни средства, благодарение на което се осъществява „прогресът от света на простите впечатления към света на нагледа и представата”.16

Според Е. Бенвенист, независимо че животните могат да комуникират помежду си, да разчитат определени повтарящи се движения или дейност като знак за нещо, съответстващо на това движение и заучено вече подобно на инстинкт, то единствено на човешкото съществуване е вътрешно присъщ езикът – „висша форма на една способност – способността на човека да символизира“.17 А без езика не би могла да съществува писмеността – една от най-значимите страни на човешкия живот.

Писмеността е „знакова система, фиксираща речта, позволяваща с помощта на графични елементи да предава речева информация на разстояние и да я закрепва във времето”.18 Графичните знаци са продукт от постиженията на предходни поколения и цивилизации и се използват съобразно изискванията на съответна култура и социум. Символичните знаци и правила, ползвани от дадено лице, обезпечават комуникацията като двустранен процес на разбиране и формират културния фонд както на дадена общност, така и на човечеството.

В различните езикови системи знаковото кодиране, респективно и декодиране имат различаващ се шифър. Така например в китайския език владеенето на около 800 йероглифа обезпечава ежедневното общуване в битовата сфера. Докато в европейските езици ползването на 29 33 знака на базата на комбинаториката позволява да се шифроват и дешифроват мисли с неограничен диапазон. Действително с един йероглиф се обозначава понятие, а писменият знак в европейските езици - буква. В последните един дефис може да промени значението. Както и в арабската писменост различната поставеност на дефис променя и значение, и буквено обозначаване.

Абджадите - първите исторически засвидетелствани звукови писмености с данни за използване на финикийски абджад – датират от около 1200 пр.н.е. В чистия си вид абджадът ще включва графеми, обозначаващи единствено съгласните звукове от даден език, но нито един от съществуващите днес абджади не пропускат изцяло гласните звукове. Подобно на абджадите, абугидите също имат само графеми, обозначаващи съгласните звукове, но тези търпят различни модификации в зависимост от следващата гласна. Географски абугидите са разпространени по целия свят и се смята, че повече от половината съществуващи писмености изобщо спадат към този клас.

Деванагари е писмеността, смятана за свещена от древните индийци, които смятали, че чрез нея може да бъде представен всеки съществуващ членоразделен звук. Интерес представляват и някои филипински писмености, които се пишат отдолу нагоре, следвайки аналогията, че както устното слово се отдалечава от човек, докато го произнася, така и писменото слово трябва да се отдалечава, докато се изписва.

Азбуките използват графеми за всеки отделен звук от даден език, както гласните, така и съгласните. В исторически план първата азбука е създадена от древните гърци, които адаптират финикийския абджад за нуждите на своя език, добавяйки букви за гласните. Най-разпространените азбуки в света - латиницата и кирилицата - водят своето начало от гръцката.

Латиницата е най-разпостранената днес азбука в света. Тя е наследство от древните римляни, които модифицират версия на гръцката азбука за своите нужди. Посредством римляните и по-късно католицизма латиницата се налага сред западноевропейските народи, които на свой ред я налагат сред много от африканските и американски народи вследствие на колонизацията.

Неовладяването на социокултурния феномен, проектиран в лингвистичните конструкти във всички видове писменост, води до нарушение не само в писането, но променя и психическия статус и социалните компетенции на личността. Защото писменият знак е средството, чрез което субектът регистрира до каква степен познава обозначаемото. Той е направеното знание за нещо, резултат от договорено, условно формално отношение между хората. „Името на една вещ и самата тя са неразделно свързани; обикновената дума или образ крият в себе си магическа сила, благодарение на която ние усвояваме същността на нещата”.19

Платон нарича знака „оръдие на познанието”. Всеки акт на обозначение е акт на смислово вписване. Писменият знак сам за себе си е неделим, като може да има различни части и елементи. Освен че става универсален, писменият знак има възможност да се свързва по безброй много начини. Той притежава относителна самостойност в системата, която изгражда, и доколкото се съчетава с други букви. Буквата е част от цяло (азбуката, думата). Тя (буквата) носи способността да гради смисли. Нейната комбинативна заложба ѝ позволява да създаде първичната смислова цялост – думата. Тук се открива всеобщността на знака, който е действен участник и създава организация.

Езиковият символ има опосредстващ характер, казва Е. Бенвенист20. Писменият знак придобива реална стойност дотолкова, доколкото субектът го включва в творческата си дейност. Но в процеса на човешката теоретическа и практическа дейност става действен. Еманципираният знак, създаден, но изгубил контрола на създателя, равноправно с другите знаци изгражда писмена система. Всеки знак определя своята безкрайна интерпретативно-смислова валентност. Структурата от знаци функционира и привежда смисли, т. е. когато човек назовава неодушевен предмет, той общува, като прониква в него, привежда го в своята собствена форма и така започва да го разбира и тълкува. А когато използва писмени знаци, субектът ги прави част от своя универсум, като едновременно с това създава самия себе си.

Използването на писмеността от човечеството е довело до появата на някои приложни области на познание. Калиграфията е изкуството на красивото писане, която е от изключителна важност в отминалите епохи, когато ръкописът е единственият начин за създаване и възпроизвеждане на писмени носители. Стенографията се занимава с ускоряване на ръкописното писане. Типографията може да бъде възприета отчасти като изкуство и отчасти като наука, тъй като се занимава с както с естетическото, така и с ефективното възпроизвеждане на писмеността в печатен и (или) компютърен вид.

Начинът за разпространение на писмеността е много важен за писменото общуване като социокултурен феномен. Известно е, че печати и пръстени за подпечатване, които работят на принципа на ксилографията, са използвани още в най-древни времена. Ксилографията е позната в Китай векове преди да се появи книгопечатането в Европа. Не по-малко важен факт е, че там е намерена книга, отпечатана около 868 г. Ксилографията като технология дава възможност да се произвеждат много екземпляри от дадена книга. Но този начин има един главен недостатък: тъй като за всяка нова книга трябва да се изработват нови гравюри или плочки, не е възможно по този метод да се отпечатват много и различни книги.

Напредък в това отношение е изобретяването на подвижните букви в Китай от Пи Шенг в средата на XI век. Тъй като те били направени от глина, не били много трайни. Но други китайци, а и корейци внасят редица подобрения и започват да си служат с метални букви. Фактически в началото на XV век корейските управници поддържат леярна за производство на печатни букви, т. е. букволеярна.

Европа обаче не взаимства подвижните букви от Китай. В средата на ХV век германският златар и печатар Йоханес Гутенберг изнамира първия начин за използване на подвижни букви и печатарската машина така, че бързо и точно да се възпроизвежда най-разнообразен писмен материал. С това Гутенберг става основоположник на съвременното книгопечатане. Изобретеният от него машинен печат с подвижен набор поставя началото на революция в печатането и често е определян за едно от най-важните събития на Новото време.

Голямото предимството на печатното произведение е неговото масово производство. Въздействието на печатната книга не е по-различно от въздействието на ръкописа. Така писаното слово още веднъж се осъзнава като изключителен социокултурен феномен – грамотността вече е достъпна за всекиго. Книгата от привилегия за малцина се превръща във възможност за разпространение на знания. Извървян е дългият трънлив път от камъка, папируса и пергамента до книгата и електронната медия.

В съвременната социокултурна ситуация преобладават нов тип посредници (компютри, видео и телевръзки, телетекст). Те силно проблематизират интереса на модерния човек за общуване чрез писаното слово. В по-далечна перспектива последиците от липсата на такъв вид „общуване“ са трудно предсказуеми, но в по-близък план те вече са налице - забавяне на процесите на самопознание, неумение за пълноценно и интересно междуличностно общуване, обществена апатия, липса на вътрешно съгласувана ценностна система.

„Неизмеримото значение на литературата за нашето разбиране на духовния живот и историята се състои именно в това, че вътрешният мир на човека намира своя пълен, изчерпателен и обективно разбираем израз само в езика. Ето защо изкуството на разбирането има своя централен пункт в тълкуването или интерпретацията на съдържащите се в писмеността остатъци на човешкото битие” обобщава германският философ Вилхелм Дилтай.21

БИБЛИОГРАФИЯ:
1. Парижкова, Л. Писмеността – разширяваща се вселена на познание и творчество.

Доклади от XIІІ годишна конференция на СБИР. СУ Св. Кл. Охридски. 2003



2. Парижкова, Л. Книгата като екзистенциална необходимост. Сб. В: Библиотеки – четене – комуникации. Сборник. Велико Търново. 2010

3. Динеков, П. Старобългарски страници. Антология. С.1966

4. Константин Философ. Проглас към Евангелието. Христоматия по стара българска литература. Съст., ред. и науч. коментар Хр. Трендафилов. Пловдив. 1998

5. Книговедение – энциклопедический словарь. М. 1982

6. Бенвенист, Е. Езикът и човекът. Изд. Наука и изкуство. С. 1993

7. Москов, М., Бояджиев, Ж. Увод в езикознанието. С. 1977

8. Дилтай, В. Философия на светогледите (сборник). С. 1998

9. Касирер, Е. Философия на символните форми. Езикът. ИК КХ. С. 2000

10. Оландер, М. Археология на езиците. С. 2006

11. Дерида, Ж. Писмеността и различието. Изд. Наука и изкуство. С. 1998



12. Цонев, П. Модел на езика като система. http://liternet.bg/publish14/p_conev/model.htm


1 Асман, Ян. Културната памет. Планета 3. С. 1997


2 Касирер, Е. Философия на символните форми. Езикът. ИК КХ. С. 2000

3 Асман, Ян. Културната памет. Планета 3. С. 1997

4 Пак там.

5 Парижкова, Л. Книгата като екзистенциална необходимост. Сб. В: Библиотеки – четене – комуникации. Сборник. Велико Търново. 2010

6 Динеков, П. Старобългарски страници. Антология. С.1966

7 Парижкова, Л. Писмеността – разширяваща се вселена на познание и творчество. Доклади от XIІІ годишна конференция на СБИР. СУ Св. Кл. Охридски. 2003


8 Парижкова, Л. Писмеността – разширяваща се вселена на познание и творчество. Доклади от XIІІ годишна конференция на СБИР. СУ Св. Кл. Охридски. 2003

9 Дерида, Ж. Писмеността и различието. Изд. Наука и изкуство. С. 1998

10 Цонев, П. Модел на езика като система. http://liternet.bg/publish14/p_conev/model.htm.

11 Дерида, Ж. Писмеността и различието. Изд. Наука и изкуство. С. 1998


12 Константин Философ. Проглас към Евангелието. Христоматия по стара българска литература. Съст., ред. и науч. коментар Хр. Трендафилов. Пловдив. 1998

13 Пак там.

14 Оландер, М. Археология на езиците. С. 2006

15 Касирер, Е. Философия на символните форми. Езикът. ИК КХ. С. 2000

16 Пак там.

17 Бенвенист, Е. Езикът и човекът.Изд. Наука и изкуство. С. 1993

18 Книговедение – энциклопедический словарь. М. 1982


19 Касирер, Е. Философия на символните форми. Езикът. ИК КХ. С. 2000

20 Бенвенист, Е. Езикът и човекът. Изд. Наука и изкуство. С. 1993


21 Дилтай, В. Философия на светогледите (сборник). С. 1998





Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница