Политическа нация” или „етнонация”



Дата03.05.2017
Размер116.98 Kb.
Размер116.98 Kb.

ПОЛИТИЧЕСКА НАЦИЯ” ИЛИ „ЕТНОНАЦИЯ”

(Този текст отразява важен етап от развитието на моя възглед за интерпретацията на термина „нация” в контекста на България и на Балканите. В първоначален вариант някои от основните тези в него се съдържат в интервю, озаглавено „Само в Европа със символични граници ще гарантираме нашата сигурност”, което дадох на журналистката Дора Христова за вестник „Власт”, 10-16 май 1994 г., брой 16 (67). Впоследствие написах статия за подготвяния от доц. Христо Бонев сборник „Етнокултура и толерантност”, който не излезе поради липса на средства (съкратена версия беше отпечатана във в-к „Капитал” от 11-17 септември 1995 г.). Окончателно статията беше публикувана с незначителни редакционни промени в „Правата на човека”,Издание на „Българския център по правата на човека”, брой 2, 1997 г. По-късно моето разбиране за „нация” претърпя по-нататъшна еволюция. Така например сега смятам, че алтернативата е – „гражданска нация” или „етнонация”, която се проектира в алтернативното разбиране и на термина „национално малцинство”. Изложението по-долу е по публикацията в „Правата на човека”, като съм внесъл някои неголеми уточнения без да се засяга хода на изложението и без то да напуска времето, когато е писано.)


Нека да се върнем към един въпрос, за който много биха казали, че е академичен, но чието поставяне и изясняване е пряко свързано с историческата съдба на балканските страни – това е старият въпрос за интерпретацията на термина „нация”.

Този термин, който се използва още от Макиавели1, влиза в политическия речник по време на Просвещението – преди Френската революция. Когато френските просветители са мислели в перспектива за едно държавно устройство, различно от монархията, което в частност да обединява различни етноси или различни култури, те са стигнали до разбирането за нация като общество на граждани, обединени от идеята за обща държавност2. При отсъствието на такава държавност водещ е стремежът към държавна обособеност и независимост, или иначе казано – към национално освобождение. Когато това вече е постигнато, когато държавата съществува, идеята, която обединява нацията, е идеята за държавния просперитет, за съхранението и развитието на тази държава. Това разбиране за нация е залегнало в основата на държавното строителство на повечето държави в света. Характерни примери са Франция и САЩ. Всяка сутрин в публичните училища на Щатите децата стават прави и изричат думи на вярност пред американското знаме, като между другото казват: „Една нация пред Бога, със свобода и справедливост за всички”. Съединените щати са един конгломерат със своите четири раси, с християни (протестанти, католици, православни), юдеи, мюсюлмани, будисти, атеисти, с двуезични щати (английско и испански говорещи). И всяка сутрин учениците там казват: „Една нация пред Бога”. Швейцарците са обединени от идеята за единната швейцарска нация като „нация на волята” и това е залегнало в тяхната конституция.3 Като типични примери могат да се посочат също така Полша, Испания, Италия, Австрия.

Нека да свържем казаното с българската история. Известно е как по времето на османското господство на основата на българския етнос се заражда и формира българско национално самосъзнание, изразяващо се в стремеж към самостоятелна и независима българска държава. Този стремеж е сплотил българите и ги е формирал като нация. Важна роля при това е изиграла религията – както в духовно отношение, така и в чисто политически план – борбата за самостоятелна православна българска църква е довела до санкционирано от тогавашната турска власт териториално обособяване на българския етнос в границите на Екзархията. Виждаме как, отнесени към нашата история, етническият фактор и религиозният фактор са изиграли определяща роля за формирането на българската нация.

След Освобождението в границите на българската държава остава да живеят като нейни граждани наред с българите и представители на други етноси – турци, цигани, евреи, арменци, гърци, власи,… - онези, за които Левски пише в писмото си до чорбаджи Ганчо Мильов: „каквито и да са, за всички еднакво ще е”4. Принадлежат ли те на българската нация, запазвайки и развивайки своите етнически, религиозни и езикови характеристики? Отговорът е да, ако се приеме, че „нация” е политическо понятие, че нацията е – нека да повторим -. общество на граждани, обединени от волята да съхраняват и развиват своята държава, ако следваме Левски, който в Наредата пише, че ще се даде място „на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности”5.

Разбирането за „нация” като „политическа нация” е в основата на българското държавно устройство. Тази идея, че България е еднонационална държава, която съдържа етническо, религиозно и езиково разнообразие, е залегнало в нашата конституция и това е мощен фактор на стабилност на обществото, мощен обединителен фактор. За да се убедим в това, достатъчно е да се проследят конституционните текстове, в които се споменава думата „нация” и нейните производни. Българското държавно знаме е наречено в чл. 167 национално знаме. Очевидно под това знаме се нареждат всички български граждани, независимо дали са българи, турци, цигани, руснаци, арменци, евреи, каракачани, гърци, власи. Съгласно чл. 116 „държавните служители са изпълнители на волята и интересите на нацията”. Трябва ли да се питаме дали тук са включени или не волята и интересите на онези граждани, които се различават от българите? В конституцията се говори за национална сигурност, за единство на нацията, президентът като държавен глава „олицетворява единството на нацията”. Говори се още за национални референдуми, които се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право.6

Тази конституционна основа предпоставя успешното решаване на сложната и трудна задача, която се състои в това да се създават от една страна необходимите условия, при които отделните лица и групи от лица да могат да съхраняват и развиват своята индивидуалност и самобитност, включително своята етническа и религиозна самобитност, т. е. да бъде осигурено правото на другите да бъдат различни и да се реализират като различни и в същото време да се гарантира успешното функциониране и развитие на националния обществен организъм, взет в неговата цялост и единство, да се обединят усилията на нацията за просперитета на България.

Така избраният подход не означава отказ от нашия жизнен интерес да съхраняваме и развиваме своите отношения с българите, живеещи в други страни, с които ни свързват, родствени, исторически и културни връзки. Предишният тоталитарен режим пренебрегваше самия факт на съществуване на българи в бившия Съветски съюз, а също така и в съседните на България балкански държави. Днес България развива все по-интензивно своите отношения с българите, живеещи в другите страни, съобразявайки се с международното право, съвременните стандарти в областта на правата на човека и принципите на хуманизма и виждайки в тях – нашите сънародници зад граница – важен фактор на сътрудничество между нашата държава и държавите, в които те живеят.7

Наред с изложеното по-горе разбиране за нация съществуват и други подходи. Например наложеният в бившите социалистически страни от Сталин и последователите му възглед за нация с неговите четири задължителни компонента – обща територия, общ език, обща икономика, обща култура. И ако един от тези белези отсъства, то значи, че няма нация.8

Или възгледът за етнонация, който слага знак на равенство между етнос и нация.9 В съответствие с този модел сръбската нация – това са всички сърби, албанската нация – това са всички албанци, унгарската нация – всички унгарци и т. н. Така унгарците, които живеят в Румъния, Словакия и Сърбия, трябва да бъдат разглеждани като части от унгарската нация на територията на тези държави.

Възгледът за „нация” като „етнонация” е свързан с историята на Германия още от ХІХ век, когато постепенно се обединяват многото германски държави в Европа. По-нататък – резултатите от Първата световна война с осем милиона германци извън границите на Германия. След това – Втората световна война с разделянето на Германия на две части и последвалото преди няколко години тяхно обединение10.

Когато говорим за нация като етнонация, неизбежно достигаме до широко разпространената, макар и не единствена интерпретация на термина „национално малцинство”, а именно – продължение на нацията на територията на друга държава11 Оформя се триадата – самото национално малцинство, държавата, в която то живее, и държавата, в която живее основната част от нацията или „нацията-майка”. При това националното малцинство и нацията-майка се разглеждат като две неотделими части на едно цяло – на етнонацията. Отнесено към нашите реалности, това би значило, че българските турци формират турско национално малцинство, принадлежащо към турската нация, основната част от която живее в Турция. В този контекст идеята за национално малцинство съдържа в себе си идеята за многонационалност на държавата, в която има такова малцинство. Ако ние приемем, че в България има национални малцинства, това може да се тълкува в смисъл, че българският етнос – това е българската нация, а освен него и извън него у нас има национални малцинства, които са части от други нации.

Терминът „национално малцинство” навлиза в международното право след Втората световна война, като особено съществено е неговото появяване в чл. 14 на Европейската конвенция за защита на човешките права и основните свободи ( 4.11.1950, Рим). Този термин се среща също в документи на ООН и ЮНЕСКО, но най-вече той навлиза стабилно в договореностите на Организацията (Съвещанието) за сигурност и сътрудничество в Европа. Тази негова относително широка употреба контрастира с ограниченото му използване във вътрешната практика на отделните страни. Така например от 40 страни – членки на Съвета на Европа, терминът „национално малцинство” е въведен в законодателството или обществената практика на само 17 от тях – Дания, Германия, Полша, Естония, Литва, Латвия, Чехия, Словакия, Румъния, Унгария, Словения, Молдова, Македония, Украйна, Русия и Хърватия. В същото време в останалите 23 страни членки, между които е и нашата страна, този термин не се използва. Така например във Франция и Испания се говори за регионални култури, в Австрия – за етнически групи, в Белгия – за езикови общности, в Италия – за езикови малцинства. В Швейцария има четири езикови общности и две основни религиозни общности. В Швеция и Норвегия въобще не се говори за малцинства, във Финландия шведите се възприемат като езикова общност по смисъла на действащата конституция.

В светлината на казаното по-горе за „политическа нация” и „етнонация” нека да разгледаме въпроса за съществуването на македонска нация, дискутиран многократно през последните години. Очевидно признаването на Република Македония като държава е равносилно на признаването на съществуването на македонска нация като политическа нация, обединила в рамките на границите на републиката хора, които имат общия стремеж да съхранят и развият своята държава като пълноправен член на Организацията на обединените нации, независимо от това дали тези хора имат македонско, албанско, турско, циганско, сръбско или българско етническо самосъзнание. Оспорването на съществуването на македонска нация е свързано с разбирането за нация като етнонация и с обстоятелството, че както тези, които имат българско етническо самосъзнание, така и тези, които се самоопределят като македонци, имат общ – български етнически произход.

От друга страна, в Република Македония широко е разпространен възгледът, основан на идеята за етнонация – този път македонската, която се разпростира върху трите дяла на географската област Македония. Тази теза придобива важен политически смисъл, когато се поставя въпросът за обединението на тези три дяла. Така например лидери на ОМО „Илинден” твърдят, че Пиринска Македония се населява от част от македонската нация, която се намира под българска окупация. От тук следва тяхното искане за изтеглянето от Пиринския край на българските войски като окупационни.12 В този контекст става ясна пълната неприемливост на тезата за македонска нация, като етнонация която населява трите дяла на Македония. В съответствие с нашата конституция гражданите на България, включително живеещите в Пиринския край, принадлежат на българската нация (на българската политическа нация), въпреки че някои от тях имат не българско, в това число и македонско етническо самосъзнание. Броят на последните според преброяването от 4 декември 1992 г. е 10 803 души. Тук трябва да се подчертае, че и в етнически план основната – преобладаващата част от населението на Пиринска Македония, има силно изразено българско самосъзнание.

Обстоятелството, че в България, а може да се каже – и на Балканите, е широко разпространено, особено сред историците, схващането за нация като етнонация, може да се обясни със сложната историческа съдба на този европейски регион и в частност с нашата българска историческа неудовлетвореност. След драматични събития и тежки войни много българи са останали извън пределите на българската държава и в пряка връзка с това е стремежът на поколения политици за обединението ни в общи граници.

Отдавайки дължимото на трагичните превратности в родната ни история през последния век, авторът на тези редове е дълбоко убеден, че разбирането за нация като етнонация е пагубно за Балканите, където то често е свързано със стремежа (и в миналото, и сега) към прекрояване на границите. Разбирането за нация като етнонация поражда такова чувство и убеждение за неразривно цяло, което мотивира стремеж за припокриване на етническите граници – на границите на етнонацията – с държавните граници. И оттук не е далеч пътят към етническите чистки, към политиката на етническа асимилация. По този път много кръв е пролята в нашата – балканската част на Европа. Все повече стават онези, които се убеждават, че верният път е друг – не прекрояване на границите, а тяхното обезпредметяване. Само в една интегрирана и силна Европа, в Европа със символични граници, ние ще съумеем да гарантираме своята сигурност и своето развитие и в същото време да поддържаме пълноценна връзка с нашите сънародници, които живеят извън страната.




1Николо Макиавели, „Избрани съчинения”, Издателство „Наука и изкуство”, София, 1985. Виж „Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий” (стр. 633 и 644).

2В прочутата Енциклопедия, съставена във Франция през 18 век, се дава следното определение: „Нация – това е населението на една държава”. Вж. например “The nationalities question – from Versailles to the present day”, Council of Europe, DECS/SE/BS Sem/91/2, Strasbourg, 1992.

3Швейцарската конституция започва с думите: „В името на всемогъщия Бог Швейцарската конфедерация с намерението да усилва съюза на конфедериралите се и да поддържа и съдейства за единството, силата и честта на Швейцарската нация прие следната Федерална конституция”, Federal Constitution of the Swiss Confederation of 29th May 1874, Federal Department of Foreign Affairs, 1991.

4„Левски във времето” (документално-мемоарен и литературен сборник, посветен на 150 годишнината от рождението на Васил Левски под редакцията на К. Възвъзова-Каратеодорова), „Български писател”, София, 1987.

5 В уводния раздел „Подбуда и цел” на „Нареда на работниците за освобождението на българския народ” по-специално се казва: „…да се подигне храм на истинната и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство на всичките народности: българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, била във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било. Всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере”. Вж. цитирания по-горе сборник „Левски във времето”

6 Конституция на Република България, София, 12 юли 1991.

7 В своето слово, произнесено на 11 декември 1994 г. в село Твърдица, Република Молдова, президентът Желю Желев казва: „Днес наша основна цел е в сътрудничество с държавите, в които вие – българите извън пределите на страната, живеете, да допринесем всячески за съхранението на вашата българска самобитност и култура и в същото време – за успешното ви участие в социалния, икономическия и политическия живот на гражданското общество, на което принадлежите. Наш дълг пред предците ни е да не прекъсваме жизнената, кръвната връзка помежду си и да бъдем приятели и в най-тясно сътрудничество с тези, с които съдбата ни е свързала да живеем заедно.”

8 Й. Сталин, „Съчинения”, т. 2, Издателство на БКП, София, 1951.

9 Относно двата възгледа за „нация” – като „политическа нация” и като „етнонация” – вж. например: E. Gellner, “Nations and nationalism”, first published 1983 by Cornell University Pres, New York, fifth printing 1993; T. Krejci, V. Velimsky, “Ethnic and political nations in Europe”, New York, 1981; A. Eide, “Possible ways and means of facilitating the peaceful and constructive solution of problems involving minorities”, UN documents: E/CN.4/Sub.2/1992/37, E/CN.4/Sub.2/1993/ 34; A.Eide, “Ethno-nationalism and minorities protection: the need for institutional reforms” in “The reform of international institutions for the protection of human rights”, Bruylant, Bruxelles, 1993; П. Цветков, „Нацията в масовото съзнание”, сп. „История, общество, философия”, N 4, 1991; Г. Фотев, „Другият етнос”, Академично издателство „Марин Дринов”, София 1994.


10 През 1994 г. в Братислава на конференция по малцинствата попитах представителя на Германия: „Принадлежат ли германските малцинства в другите страни към германската нация?” Последна лаконичен отговор: „Да.” След това говори представителят на Австрия. Зададох му въпроса: „Принадлежат ли австрийците на германската нация или те принадлежат на австрийската нация?” Отговорът беше: „Австрия е независима и суверенна държава и австрийците принадлежат на австрийската нация и германската култура.” Вечерта вечерях с един колега от Мюнхен. Той ми каза: „Тези години ми се наложи много да живея зад граница. Особено дълго живях в Бон.” Погледнах го учудено – нима Бон е зад граница? Той разбра погледа ми и каза: „Всъщност ние в Бавария се чувстваме най-близки с австрийците”. Ето как се преплитат дълбоките връзки, които съществуват на нашия континент.

11Вж. цитираните по-горе работи на A. Eide.



12 Пресконференция на Йордан Костадинов, проведена на 7 ноември 1992 г. в Охрид, с водещ Коле Мангов. Личен архив на Михаил Иванов.






Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница